Машина за ангели

IV Истинската история на Вон Пери; Кошерът; Апартаментът на „Кеърфор Мюс

Курс на дразнеща стимулация, който съвпада с цялостна стратегия — чете Били Френд, докато влакът за Уиститиел се изнизва от „Падингтън Стейшън“ със съвсем малко закъснение. — С десет букви.

Джо Спорк е склонен да мисли, че това е нелошо описание на пътуването му с Били Френд. Поклаща глава.

— Били, откъде дойде джунджурията?

— Празно място, празно място, „къ“, все празно нататък. Един джентълмен не издава тайните си.

— Били, сериозно говоря.

— Аз също, Джоузеф. Клиентското доверие е свещено! — Били изпухтява помпозно, сякаш да каже, че е особено свещено сред хората, които по привичка лъжат и крадат. — Ако единадесет надолу е „Дери“, тогава думата завършва на „и“.

— Представа си нямам. Не ме бива с кръстословиците.

— Мен също, Джоузеф, но по този начин човек се учи.

— Били, просто ми кажи, че не е крадено.

— Не е крадено, Джоузеф.

— Наистина ли?

— Честен кръст.

— Крадено е.

— Кой може да е напълно сигурен, Джоузеф? Всички сме хора.

— Исусе…

— Продължавай да мислиш по думата, моля те. Хм. Би могло да бъде „лактофолни“, но това май е свойство на оня вид захар, дето се среща в млякото. Е, не де, няма как да е това, но има съвпадащи букви.

— За Бога — обажда се жената на седалката отсреща, — думаха е „тактически“. Так като такер, тически като тичинки.

— Добре, добре — мърмори Били Френд, а после с отровен тон. — Забелязвам, че не сте си попълнили вашата кръстословица, госпожице.

— Аз съм я писала — отвръща тя ледено. — Днес е лесната.

Веждите на Били неволно се качват на темето му и устата му провисва в ъгълчетата. Леко порозовява в главата.

— Другия месец ще пуснат Вон Пери под гаранция — обажда се Джо бързо, понеже Били не остава любезен задълго, ако смята, че някой му се надсмива. — Или както там се нарича, когато е по медицински причини. Казват, че бил излекуван.

— Какво, сериозно ли? — Били изглежда направо поразен. Вече близо година — откакто онзи кръвожаден вестник се докопа до страховития запис на охранителната камера и танцът на Вон Пери със смъртта, плавен и ужасен, беше показан на воайористично шашнатата публика, мистър Френд намеква, че като малък познавал Злодея от Финсбъри и може да предложи уникални прозрения или може би сочни и ужасяващи слухове за Вон Пери, стига само някой да ги откупи от него. Досега никой не го е търсил.

— Сериозно.

— Дявол го взел. Не бих се включил в комисията по освобождението му, честна дума.

— Надали ще нападне членовете на комисията още в съдебната зала, нали?

— О, не. Нищо подобно. Но онова, което ще видят, Джоузеф, така де, ти си нямаш представа… Само аз мога да гадая, предполагам, а предпочитам да не го правя. Мисля, че и ти ще се побъркаш, ако седнеш на онази пейка. Чудя се дали наистина ще го пуснат.

— Може да ги пратят на психотерапевт, нещо такова.

— Голяма полза ще има, няма що. Някои неща, веднъж като ги научиш, Джо, нищо вече не е същото. Онова, което виждащ и правиш, то те изгражда, какъвто си. Да надничаш във Вон… ами…

— Наистина ли си го познавал?

— Срещал съм го, да. Да го познавам… не. Благодаря на Господа, Джо, и не съм верующ, както си наясно, но когато се сетя за Вон, благодаря на Господа възможно най-искрено, че не съм го познавал, не и наистина.

— Какво е станало? Имам предвид, как го срещна?

— Малко е… хм. Неприятно е, така си е. Не е безобидно, Джоузеф… — Били свежда поглед към дланите си. Бръсва нещо от лявата и си чопли под ноктите.

— Ако не искаш, Били, няма нищо. Може да говорим за други работи.

— Не, всичко е наред. Просто е по-скоро разговор за кръчма, сещаш се. Удобно ъгълче, пийваме по няколко чаши, не сме сред непознати… — Били се озърта и другите пътници във вагона старателно се захващат още по-очевадно да си гледат работата. Джо свива рамене.

— Да се разходим тогава. Да идем да си купим чипс или нещо друго.

Когато излизат от вагона, намусената пътничка захвърля спортната страница на вестника си на мястото на Били.

Били Френд пали цигара и се показва през прозореца точно до знак, който забранява пушенето и над него има предупреждение да не подаваш ръце или глава от влака, докато е в движение. Дърпа силно, смуче срещу вятъра и се обръща към Джо. Тук, в тамбура между техния и следващия вагон, е изненадващо тъмно и мъждукащата крушка над главите им го прави древен съсухрен, с провиснали черни торбички под очите и бръчки като белези, начеващи от ъгълчетата на устата. Размахва ръка нагоре-надолу, сякаш си навива пружината да започне историята.

— Да знаеш, Джоузеф, че всичко е въпрос на родове. В братството на оплаквачите, имам предвид. Семейство Аскот се занимават с тази работа от времето на крал Джеймс, а Годрикови — още отпреди нашествието на норманите. Моите хора започнали, когато Виктория била млада. Алейн се фукат, че са в бизнеса още от времето на Цезар, и най-вероятно е вярно. И всеки от родовете си има собствен подход към службата, метод за балсамиране и подготовка, а и за оплакването на мъртвеца, нали така? Тайни на занаята са туй. Но е важно да разбереш, че разликите като цяло са прах в очите. Всичко се свежда до едно и също. И винаги част от услугата е да вдъхнеш на скърбящите усещането, че и сега не е прекалено късно да покажат доброта или пък сърдечност, нали, дори ако не им е пукало грам за мъртвеца приживе или на него — за тях, понеже, да бъдем честни, голяма част от умрелите са същите задници, каквито и живите. Знаеш, така си е, въпреки че няма да попаднеш на много погребални речи, които започват с „той беше голям таралеж в гащите и далеч не толкова умен, за колкото се мислеше, тъй че нека го заврем в пръстта и да идем да пийнем по едно, и евала, че гушна букета“. Аз самият винаги съм си мислел, че подобна служба би крила определено очарование…

…И ги знаеш агенциите от новия тип. лъскави като Ричард Брансън, нали? Те нямат общо с нас. Ако питаш някой като Винс Алейн колко взима, той ще ти каже, че е колкото може да си позволи клиентът. Тъй, когато лейди Финтифлюша Фрикаделка Тралала Фоликула де Фикус полага мъжлето си в гроба, това й струва цяло проклето състояние. Но на жълти стотинки възлиза икономът й да погребе съпругата си, която всяка вечер е Разбухвала възглавниците на лейди и е редила колекцията от Перуки на нейно благородие. Този подход следва да се нарече „органичен ценник“ или пък честност, ако си традиционалист като мен. Но тогава се появява някой мизерник в бяло вечерно сако като на Бари Манилоу и казва, че предпочита прозрачност на цените и процесът да е по-демократичен и тъй нататък. Та, както моят мил приятел Дениъл Левин би казал — понеже ония ми ти юдейски родове си имат съвсем различен набор церемонии, които се полагат на мъртвеца, Джоузеф, и даже много по-добри по мое мнение — та, ну[33]. Сега си пишем ценници и не всеки може да си позволи онова, което желае, и има хора, които плащат авансово за гробно място, което е зловещо колкото си щеш, ама ей такова е положението.

Обаче другото за онези от новия вид е, че те си нямат кланове, нали? Те са компании и си имат логота и каквото ти се прище. Наемат консултанти. Голям майтап е, да ти кажа, да гледаш тия рекламни мизерници как търсят нови начини да продават ковчези. Страхотно нещо. „Купете един, вземете втори безплатно!“ и тем подобни. Това са хората, които смятат, че ще е по-удобно, ако пощенската служба бъде наречена „Изпращания“[34], тъй че представи си какво правят с погребалните услуги. Един такъв тип се опита да ми обясни, че трябвало да се ребрандираме като „Последна грижа“. Честно, не си измислям. Та, за да се присъединиш към Братството и да се захванеш с Оплаквачество, ще ти трябва тъй нареченото „запознанство със занаята“. Иска се да си видял смъртта в очите, било като санитар или войник, или като доктор. Всъщност няма значение в каква роля, но трябва да си запознат с нея. Не може погребалният агент да пребледнее и да му се догади при вида на скъпия покойник, нали? Та, Донован Пери решава да се заеме със занаята и е от старомодния вид оплаквачи. Свързва се с Винс Алейн и другите — татко ми и техните хора — и казва, че иска да влезе в играта. И всички почват да крякат и да пискат, понеже не го познават от времето на Адам, но го викат в „Кофата и лопата“ в Канънбъри и му задават въпроса. Защо, да му се не види, искаш да бъде оплакван? „Става да си изкарваш хляба с тоя занаят“ — отвръща Донован.

— Има предостатъчно занаяти, с които да си изкарваш хляба — отвръща Винс, — и малцина се справят добре тъкмо с нашия.

— Наумил съм си да бъда един от вас, ако е речено — обяснява им Донован.

— Много хора не се чувстват удобно да седят с мъртвите — уверява го Рой Годрик.

— На мен не ми пречи дали човек е жив или мъртъв, стига да не дърдори, когато си пуша лулата или чета „Поуст“ — настоява кандидатът.

И така продължават до безкрай, и един по един старите оплаквани стигат до извода, че на стария Донован може и да му стиска да влезе в занаята. Има го онуй, дето наричат „покой“, не се суети и ако му трепери под лъжичката, не го показва. За оплакваческото братство това е голяма работа, половината задача е свършена даже преди зайчето да хукне по пистата — като Ковашката клетва, но за вдовици. Но въпреки това половината кланове са се разбеснели, понеже той не говори като доктор или войник, а по-скоро като училищен директор. Винс Алейн го пита от упор дали е викарий, изгубил паството си, и ако е така, защо, а Донован Пери се смее и казва, че не, не е от религиозното стадо и никога не е бил. Вярва в законите на човека, обяснява, и това трябва да стига за всички — но думите му се леят, все едно рецитира Библията, а е студен като стомана.

Та накрая Рой Годрик казва:

— Добре, мистър Пери, имате си го Покоя, туй е ясно, и за Оплаквач ставате. Та остава само да минете запознанството си. Ако не успеете, ще работите за мен една година и тогава ще ви уредим.

А Донован Пери се смее и казва, че, да, имал си запознанство със смъртта, и то както следва.

— Е, и в коя област? — пита го Джак Аскот.

— Ами — обяснява Донован Пери, — навремето пратих неколцина по пътя към вечния им отдих. Даже повече от неколцина. И прекарах нощта с всеки от тях, както е редно… — хили им се, спокоен и блед, и студен. — Бях кралски палач в затвора „Рафтси“, така да знаете.

— Колко са ти на сметката? — пита Джак.

— Ще да са нейде към деветдесе — отвръща Донован Пери, — но ние не смятаме за редно да държим сметка. Добрият палач се оправя с по един наведнъж и не му мисли, нито пък се възгордява за броя. Среща се със своя човек предишната нощ и го поглежда в очите, и го премерва за падането, след това в уречения ден му слага качулката, ако онзи го иска — и да ви кажа, по-добре да искат, не е срамно да се страхуваш и не е достойно да гледаш в очите на повечето, само сълзи и ужас има там — и да го изведе от килията за екзекуция до примката колкото може по-бързо, та да не се замисля какво му предстои. Най-бързо съм успял да се справя за минута и двайсет и две, и всички бяхме доволни от резултата. Момчето хич и не разбра какво става и падна като камък. Ни веднъж — додава Донован Пери — не е имало мой обесник да падне и да не умре на място. Не се е налагало да вися на краката на човека, нито да правя втори опит. А това е нещо, с което палачът може да се гордее, защото е дело на майсторлък и ум, и милост, всичкото накуп. Но — добавя той — с обесванията се свърши още преди години. В Англия вече няма да има други и не ми се ще да се местя на Ямайка или на някое таквоз място. Така че ми е останал оплакваческият занаят, ако да ме вземете.

И клановете определено го взели. Е, че как да не го искат? Сега е различно, понеже не екзекутираме престъпници и съм сигурен, че това е правилният избор. Но тогава, Джоузеф, кралският палач бил като Дейвид Бекъм, кръстосан с архиепископа на Кентърбъри. Бил личният кочияш на смъртта.

Е, времето си минавало и Донован Пери на свой ред си поел по пътя, и казват, че накрая малко се боял от момчетата, които може да срещне отвъд, и де ли ще се озове. Семейния занаят наследил синът му Ричард, който се бил учил с татко си, и след време обучил и младия Вон, своя роден син. И да ти кажа, Джоузеф, макар че мнозина ще го сметнат за недискретно. Винаги съм имал усещането, че Почетното и издържливо братство е някаква снобария. Затворен кръжец, нали? Струва ми се, че всеки глупак може да се справи с труп и да потупа опечаления, та и да рече „Отишъл е на по-добро място“ или „Толкова мирни изглеждат, не мислите ли?“ и такива разни щуротии. Мислех си — като масонството е, нали, джентълменски клуб и начин да се грижим за своите, и не съм против това, но няма смисъл от всичките тези досадни мистични дивотии за запознанства със смъртта и тъй нататък, това е за глупаците, а едно нещо, за което Оплаквачът не обича да го смятат, е глупак.

Добре, да речем при човек като Донован Пери, признават запознанството му и това е то, нали? Няма изпитания. Но ако си израсъл в занаята, си има и изпит — един вид последната стъпка, преди да те нарекат Оплаквач, както си следва. Момчетата, които не са го минали, се наричат двойници, понеже се двоумят да станат оплаквачи (да, знам, кофти шегичка, но в този занаят човек се хваща и за сламка).

Е, всеки изпит е различен и е скроен тъкмо по твоя мярка. Не ти казват, че предстои, просто те бухват в дълбокото, макар че, разбира се, щом започне, скоро ти става ясно какво се случва. Ричард Пери трябвало да положи прокажен, което всъщност не е кой знае каква ужасия. Мен ме заключиха в стая с цяла камара трупове и ми казаха да ги положа за една нощ, и, разбира се, мръсните негодници бяха хванали строителни работници и ги бяха издокарали на трупове, така че таман бях докарал първия до средата (той беше единственият истински мъртвец, ми да, с ееей такава огромна дупка в корема от автомобилна катастрофа), когато номер две започна да се гърчи и да стене, и после всичките взеха да стават и зловещо да се олюляват наоколо и да стенат „Уууу!“, и тъй нататък. Първите пет секунди за малко да напикая гащите, след което за малко да извикам на другарите си, че съм им разбрал номера, а накрая просто си свърших работата с мъртвеца, понеже — макар да искаха и още нещо от мен — той все пак трябваше да бъде приготвен и проклет да съм, ако оплескам нещата, дори и това да значи още една година като двойник. Отне ми два часа да свърша работа и да не река нито дума, и да не се огледам, дори когато тези ужасяващи копелдаци се струпаха плътно около мен и ми показваха раните си и белезите, и каквото се сетиш. Гримът им беше първо качество, разбира се, понеже правенето му е част от занаята, само че този път беше наобратно. Вярно, бях на деветдесет и девет процента сигурен, че труповете са фалшиви, но проклет да съм, ако до полунощ не ме глождеше един процент вероятност да са истински. Няма майтап, Джоузеф, трудна работа беше.

Та довърших аз моя човек и след това си извадих триона и се обърнах към най-близкия стенещ призрак, и казвам:

— Добре, скъпи ми бедни друже, дойде време да те разпоря и съм твърдо решен, та най-добре скачай на тая маса и спести на натъжените си роднини грозната каша!

Ха! Тогава той за малко да намокри гащите и, разбира се, Оплаквачите влязоха и ми кимнаха. Казаха, че съм показал Покоя, нали, и е ясно, че го притежавам, ако и да не съм го знаел.

Забавна история беше и всъщност даже се гордеех доста след случката, как ме похвали за поведението ми Джак Аскот — той беше на почти сто тогава, — който рече, че когато изпитвали Винс Алейн едно време, сторили горе-долу подобен номер

— „Кървавата булка“ му се викало, жена от местната кланица носела комплект кравешки вътрешности на врата и сватбената й рокля била разрязана. Винс за малко да припадне и после, да пукна, ако лъжа, отишъл право при нея и я целунал в устата. Влюбил се на място и се оженил за момичето. Както и да е, та Джак каза, че по-хубаво нещо не били виждали оттогава.

А после дойде денят, когато проведохме теста на младия Вон и Ричард каза, че е най-добре да намерим нещо особено зловещо, понеже синът му има стабилни нерви.

Та в книгата — има си истинска книга, можеш ли да повярваш, и си представям, че днес би струвала камара пари, най-вероятно е една-единствена — има около дузина наистина отвратителни неща, които са правили едно време. И най-лошото е да вземеш труп на отлъчен поругател и да зашиеш вътре котки, а на момчето, което ще прави изпитанието, да речеш, че това е добрата ти стара майчица или близък роднина. Колкото си щеш зловещо е. В днешно време, разбира се, няма начин да спретнеш такова чудо, дори ако имаш желание. Но за Вон Пери намериха начин и ето какво направиха: снабдиха се с умряла маймуна, избръснаха я цялата и й нарисуваха моряшка татуировка, и след това я туриха в костюм и й размазаха главата така, че да не може веднага да се познае дето не е човек, просто изглежда много грозен. А после, е, не можеха да ползват котка, това щеше да е нередно — та хванаха един лисугер от боклука, малко го замаяха с натъпкано с упойка консервирано месо и го зашиха в бедната мъртва маймуна. А след това туриха Вон Пери на длъжност.

Направиха го в залата на Алейн, понеже там има двустранно огледало, та старият Винс да държи под око момчетата си, докато работят, и да е сигурен, че всичко е порядъчно. И всички се натъпкахме отзад да видим какво ще стане. Ето ви го Вон, хваща се с трупа, а коремът на маймуната шава и се гърчи. Младежът поглежда към него, но движението спира, та нашичкият се връща към работата си. И в този момент пак се случва, а се носи и онзи страховит звук, кълна се, че никога не съм чувал такова нещо, писък, достоен да си помислиш, че някого разпъват на кръст направо до теб, и гвоздеите минават през кост и сухожилия. Кълна се, Джоузеф, никога не съм чувал такъв вой. И всички си мислим, че го издава Вон, който е видял какво става, но не е той. Лисицата е, пищи колкото сили има. Вон… Той се пресяга, все едно подава соса в неделя, и срязва маймуната, след това бърка вътре за лисицата и я изважда и, Дори без да я погледне, й чупи врата и продължава да си върши Работата. А баща ми, който никога не говори за такива неща, Дума не обелва, понеже е срамежлив дъртак, отронва:

— Ясно… — все едно решението е взето.

И всички си тръгват. Не си дават труда да влязат при Вон и да му обяснят какво става. Просто се вдигат и си отиват. На следващия ден, когато той идва да провери как е минало, никой от тях не иска да говори с него, дори да го погледне в очите, и накрая отива при Рой Годрик и пита какъв е проблемът.

— Съжалявам, Вон — казва му тихо Рой, — но си вън от играта. Провали се на запознанството си. Това е.

Виж сега, досега не бях чувал някой да се е провалил. Да не издържиш да — тогава опитваш отново. Но да се провалиш, тъй че Братството никога да не те вземе… Дори не знаех, че това е възможно.

— Какво? Какво си си наумил? — изумява се Вон.

— Точно каквото казах, Вон, момче — обяснява Рой. — Няма да станеш един от нас. Никога.

— Ама аз издържах! Прозрях какво сте сторили и издържах. Показах Покоя. Знам, че го показах.

— Не, момче. Ти не притежаваш Покоя. И сега не си, и никога няма да станеш Оплаквач. Върви си!

Рой сочи към вратата, а Вон Пери просто си излиза, понеже не знае какво повече да стори.

— Съжалявам, Ричард — казва Рой Годрик на таткото на Вон, и Ричард, вместо да се ядоса, просто свежда глава и казва, че и той съжалява.

— Но си знаел, Ричард, нали?

— Аха — отвръща Ричард Пери.

И излиза след момчето си.

Е, да му се не види, седях си в кръчмата, пиех си питието и се чудех дали не съм бил на косъм да ми се случи същото. И накрая, след като гушках все същата пинта към час и по-скоро я зяпах, отколкото да я пия, татко ми идва и сяда срещу мен.

— Добре ли си, Били?

— Добре съм — казвам му аз, но не съм.

— Бедното копеле — заявява той.

— Е, все ще си намери друга работа, нали, а Ричард ще обучи някой от другите хлапета или нещо такова…

Татко обаче ме гледа все едно нещо ми хлопа дъската и осъзнавам, че изобщо не е ставало дума за сина. Говори за бащата.

— Тате — казвам, понеже трябва да знам, Джоузеф, светът ми е обърнат с краката нагоре и съм объркан, че се оказва, дето има правила, за които не знам, и за нарушаването им — наказания. които не съм си и представял. — Какво сбърка Вон?

— Заради клетвата е — отвръща той. — Обещанието на Оплаквача. Помниш ли го?

Разбира се, че го помня — но в тая клетва нищо не се казва за изригване на момък, задето се е справил добре с теста си.

— Я ми я кажи — подканва татко, — и я премисли добре.

Ето това, Джоузеф, е клетвата, която даваме всички ние и ще съм ти благодарен, ако не се раздрънкаш.

„Да чакам с мъртвите и да взема онова, от което нямат полза, и да го сложа настрана, а трупът да изглежда като жив в деня; да се погрижа да изпратя мъртвеца от леглото до пръстта без унижения повече отколкото съдбата е отредила; да окажа милост на опечалената вдовица и самотния съпруг и да изпълня бдението на Оплаквача като утешител, протегнал ръка в нужда; да чуя Писъците и да не им дам глас; да съхранявам тишината на мъртвеца и да пазя тайните му, да приема честно заплащане и да не търся друго; и да продължа нататък без съжаление.“

— Да — казва татко. — И ето къде е заровен кокалът. Младият Вон, той не притежава Покоя; има другото. Той си мисли, че владее Покой, Били, в което няма лошо. Понеже истината е, че има Писъците и Ричард го знае. Разряза онази бедна маймуна, сякаш не му е по-важна от дамска чанта, и строши врата на лисицата, без да се замисли, а цялата работа свърши, все едно готви на печката. Когато ти си взе изпитанието. Били — продължава баща ми, — размаза розово по бузите на онова момче и му сложи прекомерно тъмно около очите. На заранта трябваше да Го преправя, приличаше на кокона от Челси. Но ти се справи идеално с едно и никога не съм бил толкоз горд. Беше те грижа за мъртвеца — повече, отколкото ти се щеше да излезеш от онази стая или да покажеш, че знаеш, че това ти е изпитанието, или нещо друго. Грижа те беше за мъртвеца, за труп, дето никога не си познавал. И ти се погрижи за него, понеже си Оплакван. Но Вон — той не трепна, понеже никак не го е грижа. И не го е грижа и за живите, нито капка. Вон Пери ни гледа и вижда ходещи трупове. Той не трепна там вътре, понеже постоянно вижда мъртъвците да шават. Така живее той. Самият той е роден мъртъв и това са то Писъците. Туй е труп, дето ходи без сърце да съчувства на всички други. И ако нявгаш го осъзнае, Били, по-добре не му вярвай, понеже клетвата на Оплаквана не е направена, за да се посмеем или утешим. Тез, които притежават Писъците, Били, те са празни отвътре и само на какво са способни, когато вземат да прозират това… Те са черни и студени и не е редно за добрите момчета да мислят по темата. Едно време в Братството не са изпитвали само новаците, ами всяко момче в селото и са белязвали оня, който се провали на изпитанието, и може би след месец ще видиш ковчег с двойно тегло да влиза в земята и някой младеж с гнилоч вместо живец няма да се появи нивгаш вече. Така е било. Та истината е, Били — продължава баща ми, — предполагам, че сме по-добре така. Но отсега нататък, ако видиш Вон Пери, мини от другата страна на улицата. Не го приемай вкъщи и не се качвай в катафалката с него. Той има Писъците и ще му проличи съвсем скоро…

…Били Френд смачква фаса в подметката на обувката си. Тя е кожена, мръсна и петносана от вода, на петата е изтъняла и почерняла от стари изгаряния. Захвърля фаса през прозореца.

— Е, пролича му, нали?

Гарата на Уиститиъл е вдигната от сив камък и старо, черно желязо. Били Френд се чуди на глас да не би селището да се е появило покрай някой затвор — както има градчета, поникнали да обслужват каквито там фабрики димят наблизо.

— Или лудница, Джоузеф — и това пасва чудесно. Приятели на брат Вон навсякъде околовръст. Братовчеди и лели, с окървавени зъби и дълги нокти, седнали на стотици люлеещи се кресла и плетат пуловери от коса!

Всъщност семейство Пери идваха от градче на няколко мили нагоре по брега, точно отвъд окръжната граница с Девон, но Били, неспокоен, е склонен към полети на буйната фантазия.

На дървена пейка със зелена боя, която се лющи прокажено, намусен, подпийнал мъж ръмжи гърлено. Възможно е да се опитва да проговори. Или пък просто се е задавил. Били се мръщи.

— Казвам „Не, дявол го взел, нищо подобно“ — обявява пияницата. — Едно време с риболов и кошничарство се занимавахме, а сега и една проклета риба няма заради проклетите испанци и руснаците, и проклетите им гигантски кораби фабрики, и на кой му са затрябвали проклетите сламени кошници, когато си имаш найлон или полиестер, или друг някакъв там боклук? А? Тъй че само туризъм има и майната му на всичко, а лондонски мизерници като вас се домъкват, изкупуват света, не им харесват мъглите и цъфват за по две седмици в годината. А после се държат, все едно на всички ни правят услуга. Тъй че съветът слага проклети пластмасови щори и пластмасови крави и пластмасови проклетии, за да ги докарва по-често, пък те по-рядко идват, и кой мож ги вини? Та, смейте се колкото, дявол да ви вземе, ви се ще.

— Добър вечер — поздравява Джо любезно.

— Добра ли е? Че къде?

— Тука, надявам се.

— Е, напразно се надяваш, нали тъй? Всички напразно се надяваме.

— Е, аз определено се надявах да ни напътите към „Уиститиел Рентал“.

Мъжът кима еднократно в посока на паркинга и когато Джо му благодари, се съживява с мръдване на раменете.

— Ша ви проводя. Вие ставате. Твоята дружка има добре смазано чене.

— Да, така си е.

— Обичам такива работи у хубавите мацки…

Джо не е съвсем сигурен как да възприеме тази мъдрост, а зад гърба му Били Френд трескаво имитира банджо и върти очи.

— Надалеч ли сте тръгнали?

— Трябва да стигнем до имението „Хайндс Рийч“. Но сме отседнали в „Грифона“ за нощес.

— „Грифона“ е приличен. Имението… хъм. Не бих се качвал дотам.

— Че защо не?

— Дяволски далеко е.

— Ами?

— А и са все странни по оня край. С крака с ципи и тъй нататък.

— Крака с ципи ли?

— Аха. Туй дето го разправят фермерите за рибарите и гражданите — за селяните. Ядат мисионери за закуска… — в погледа на мъжа танцуват искрици веселие. — Но „Грифона“ го бива. Свястно място. И барманките носят едни малки тенисчици…

Били Френд наперва уши и така излизат на студения, сив бял свят отвън.

— Когато се докопам до старата пръчка, дето ми даде задачата… — мърмори Били Френд в питейната част на „Грифона“ — ще се поскараме, да не споменавам, че ще изрека сурови слова в гадното й малко ушенце. „Госпожо — ще кажа, — вие сте досадна стара чанта и ми дължите допълнително…“, и тя, понеже е чистоплътна стара птица с нервно предразположение, ще размаха пачката и като допълнителна компенсация ще ме представи на прелестната си внучка. Дявол го взел!

— Ти каза, че имам нужда от приключение — напомня му Джо.

— Имаш де. Трябва да се отпуснеш и да бъдеш себе си, не който и да е оня, дето се опитва да се настани в малката ти луда тиквица. Аз, дявол ме взел, обаче нямам. Аз съм си аз и ме бива в това, и мразя провинцията. Пълна е с кратуни и пайове и дяволска гадна топла бира… — Тес, барманката, сумти и Били се взима в ръце. — Макар че си има някои положителни страни, ще река…

Тя му обръща гръб и се отдалечава с особена многозначителност, но ефектът е смален от миниатюрната горница и ниските джинси, които носи, понеже в комплект предлагат на Били съживяваща гледка към гърба и свещените й части. Той одобрително пъхти кучешката и Тес се мръщи.

— Май си пада по теб — обявява Джо.

Били го оглежда над халбата си.

— Да, наистина го мислиш, така си е.

— Ами виж как върти дупе, като тръгне насам, и въобще е такава една…

— Вярно го прави, Джоузеф. Полюшва бедра, така му се казва. И знаеш ли какво доказва всичко това?

— Че тя те харесва.

— Не, Джоузеф, Бога ми. Доказва, че ти си смотльо.

Тес се връща миг по-късно с храната, усмихва се на Джо и тропва с токчета при навеждането си над бара.

— Всичко ли е както трябва?

Били за малко да си глътне езика.

— Да, благодаря — отвръща Джо. — Предполагам, че си нямате карта, нали? Трябва да се доберем до „Хайндс Рийч“.

Тес го поглежда странно. сякаш й е направил предложение от онези, които Били често прави и тя не е от типа момичета, които чуват често подобни работи. Отсича:

— Суеверна съм. Така че не ходя там горе.

— Не щеш да имаш ципи между пръстите, сигурация — предполага Били.

Тес се зъби и посочва мъжа от гарата, сега — мъж от масата до огнището.

— Поприказвали сте си с Лени. Той се мисли за забавен. Разказа ли ви, че горели минаващите оттук пътници като вещици?

— Нещо такова спомена, да.

— Смята се за забавен — повтаря Тес.

— Имаме пратка за имението.

— Там горе няма никого. И не е безопасно.

— В какъв смисъл?

Тя свива рамене:

— Рушащи се скали и дупки в земята. Едно време там имало оловна мина, после оловото свършило, а през войната мината я взело правителството. И ако вярвате в призраци, освен това и призраци има горе…

Тя се усмихва, притеснена.

— Чий призрак?

— Стотици са. Там е бил едно време Уиститиел, но паднал в морето през петдесет и девета. По-голямата част от селото. Или изгоряло. Или имало епидемия. Ако чуете как го разказва баба ми, ще си помислите, че и трите накуп са били. Или Галвестън е причината. Все искали да го направят туристическа атракция, но все още имало живи хора да помнят и изгубени приятели, съпрузи и тъй нататък. Та сме турили кръст на тази идея.

— Призрак на цял град в такъв случай.

— Да. Всъщност, ако си сложите ръката на гърдите и стъпите на съответните камъни, може да усетите пулса на мъртвите. Почакайте… — Тя се озърта, след това посяга към перваза на единия прозорец и вдига малко, тежичко парче сив гранит. — Това е от залива отдолу. Едно хлапе от Бристол го донесе от полята там, след това се уплаши през нощта и го остави в спалнята си, когато си тръгна за вкъщи. Глупаво хлапе! — Тес оставя камъка на земята. — Ето. Стъпете на него.

Джо се чувства като глупак, когато слага крак на камъка.

— А сега си сложи ръката… тук. — Тя полага дланта му право в средата на гърдите. Били Френд ги гледа развеселен. — Усещаш ли нещо?

— Не.

— Е, тук е в Грифин от много време, а и не си местенЕто. — Тес заменя стъпалото на госта си със своето. — Така е по-добре. А сега ми дай ръката си за момент.

Джо й протяга длан и тя я залепва на гърдите си с дланта надолуНавежда се плътно към него. Кожата й е топла, долавя се само лека следа от запотяване.

— Ето — казва Тес. — Сега усещаш ли?

— Да, така мисля…

— Понякога отнема известно време да се намери правилното място. Може би е малко по-наляво. Или по-надолу… — Тя леко подръпва китката му и изпъчва малко рамене.

— Не, усетих го. — Той кима. — Определено е сърцебиене… — и кима отново.

Леко развълнувана, Тес възкликва:

— О! Добре…

Паузата се проточва.

— Да… — с опакото на ръката си Джо усеща извивката на гърдата й. Няма си ни най-малка представа дали е нарочна постановка. Прекрасно е. Опитва се да бъде любезен и да не обърне внимание.

И внезапно камъкът се връща на перваза, а Тес отива усърдно да сервира на някой друг.

Били Френд заравя лицето си в ръце.

Колата е шумна стара бричка — най-доброто от твърде оскъдния избор. Джо колебливо приема, че е по-млада от него самия, но не е готов да заложи пари на подобно твърдение. От лявата му страна Били Френд е разгърнал картата на Тес. Надраскана е с недоволство с тънкописец, пътят следва извивката на железопътната линия и от долната страна има сърдита целувка, сякаш да подскаже какво е могло да се случи.

— Това, което стори на горкото момиче, сигурно е незаконно — цупи се Били Френд.

Нищо не съм й сторил.

— Точно това беше очевадно ясно за всички ни. Прелестната Тес сигурно и досега ридае в някое ъгълче в кухнята и скърби за разбитото си сърце. Да не споменавам и другите й разплакани органи.

— Добре де, нищо не разбрах.

— Да, и аз смятам, че не разбра нищо.

— Не може всички да сме като теб, Били.

— Можем всички да сме себе си обаче, Джоузеф, и когато една жена ти слага ръката в деколтето си, трябва да си напълно чоглав, по дяволите, да не познаеш, че не се занимава само с обсъждане на местните легенди, нали? Всички дъски ли са на мястото в главата ти, Джоузеф, а?

— Естествено.

— Съмнявам се, да ти кажа.

— Аз просто…

— Прекаляваш с джентълменството, Джо. Всичко си остава вътре в теб и никога не вижда бял свят. Закопчал си копчетата догоре.

— Нищо подобно!

— Добре тогава — какво действие би трябвало да предприеме младата Тес, за да го сметнеш за недвусмислена покана?

— Я си гледай картата.

— Просто казвам.

— Извлечи си извод от следните три думи: си, гледай, карта.

Били го прави.

Докато карат по тесните улички към „Хаиндс Рийч“, не се забелязват следи от вещерски клади. Когато взимат поредния завой, Били Френд посочва голям, ръждив, черен варел, който според него може да е котелът, ползван за мисионерите, но мълчаливият покой на небето поглъща шегичката му. И двамата не споменават ципите между пръстите. Подминали са двама пешеходци и жена с колело и Джо се хваща инстинктивно да поглежда обувките им, за да провери дали не са по-големи от необходимото.

Стигат до хребета на хълм, отвъд който се гушат няколко къщурки. На картата на Тес са отбелязани като Олд Таун, но всъщност махалата не е достатъчно голяма и за селце, и е вдигната от бетон и прогнило желязо. Има фермерска къща и самотна единствена бензинова помпа с очукана кутия за кредитни карти отгоре.

Джо натиска спирачката и завърта ръчката на прозореца, за да заговори жената, седнала на пейка с лице към пътя. Косата й е рошава и боядисана в стряскащо червено, но когато пътникът я заговаря и тя се извръща към него, става видно, че е много стара. Бузите й са полилавели от спукани капиляри.

— Здрасти — казва й Джо в опит да бъде хем любезен, хем и ясен, да не би събеседничката му да се окаже глуха. — Търсим имението „Хайндс Рийч“.

Жената го зяпва.

— Кво ми рече?

— „Хайндс Рийч“?

— А! — въздъхва тя. — Прибра си го тревата, значи, и тъкмо тъй се и полагаше, ми че да.

— Имаме пратка за къщата.

— Така ли, а? — Тя свива рамене. — Е, бих рекла, че множко сте позакъснели.

От бунгалото зад нея излиза мъж по чорапи и чехли. Лицето му е разкривено, все едно още преди време е било строшено и после залепено опипом.

— Квойтуйся, а? — опитва се да се усмихне или може би просто има мускулни спазми.

— Пощенската служба — отвръща му тя. — Пратка за „Хайндс Рийч“.

— Значи е пратка за мъртъвци — той плюе. — Копелета, всичките… — и се упътва обратно навътре.

Жената въздиша.

— Трябваше да предупредя хич да не му казвате. Още го е яд за онуй, дето стана навремето.

— Градът, който паднал в морето ли?

— Не, не. Това си беше естествено. Отвратително, но естествено. Сърди се за другото. Взеха родителите му.

— Убили ли са ги?

— Не точно. Умствено увреждане. Джери смята, че е било чума. Смята, че са правили микробни бомби там горе, да ги ползват срещу руснаците, и някоя от тях е протекла. Може и да е прав. Хората изпооткачиха за една нощ, не е нормално, а? И Джери никога не стана отново същият. Е, нали му виждате лицето, а? И на никого не му пука на туй отгоре. Напоследък всеки получава обезщетение. Ще ти дадат даже ако си удариш пръста. Но за Джери няма такова нещо. Комисията разправя, че се преструвал. Правителството с пръст не ще да го пипне. Църквата го искаше преди десетина години. Събираха всички сирачета след чумата, както и оцелелите, и прочие. Казаха, че могат да им помогнат със същински чудеса. Но тука не сме англиканци, та Джери ги прати да си го заврат отзад под расото… — Жената въздъхва отново. — Най-добре да идете горе, значи. Затворете портата зад вас, да не излязат гъските. И не приемайте да ви се перчат. Имате ли си пръчка?

— Не.

— Тогава ги сритайте. Ритайте здравата обаче, няма да им стане нищо, а трябва да разберат, че сте сериозни. Инак ще ви клъвнат ръката до рамото.

— Ако така смятате… — усъмнява се Джо.

— Гъските не са мои — отвръща жената. — Втората отбивка ви трябва. Още пет минутки са дотам.

Тя се връща към зяпането на пътя, а Джо подкарва колата през Олд Таун и по посока на втората отбивка. Грамадно, зъбато чудовище от желязо надвисва над пътя от единия ъгъл и Били Френд изругава сочно, преди да осъзнае, че това е вила за сено.

— Мразя проклетата провинция, Джоузеф!

Джо кима в признание на тази истина. А след това, без предупреждение, вятърът се надига и той чува дълбок, стенещ рев като от голяма тълпа, и ето че гледат над ръба към морето и „Хайндс Рич“.

Минават внимателно през портата, нащрек за враждебни гъски, но птиците са се скупчили нещастно в отсрещния край на нивата и се топлят една друга. А на фона на грозния, суров залез се е разпростряло имението, което са дошли да издирят — разкъртена фасада и останки от основи, както и табела с надпис: „Хайндс Рич, щабен секретариат — Н2“.

Имението представлява купчина останки, кацнали на ръба. Малко по-нататък се виждат ръждясали релси, които свършват в гол железен буфер. Жилава и гъвкава трева се люлее на вятъра, кичури прещип се гънат и треперят. Долу под скалите морето издава толкова басов тътен, че човек го усеща и в червата.

Това е най-празното място, което Джо някога е виждал.

Той пъха ръце в джобовете си и се взира в руината и в мрачната, синьо-сивкава мазка от море и небе отвъд ръба на скалите. Водни пръски къпят лицето му. Неохотно ги оставя да угасят възбудата, разпалила се за миг в живота му. Твърде късно. Разбира се, че ще е късно. Самата машина — устройството, което чете неговата магическа книга — е изчезнала. А пакета в ръцете му — загадъчен и прекрасен, и глупав — е всичко, което е останало.

— Да си обираме крушите — казва Били Френд най-накрая. Обръща се и се сгушва в шала си, придърпал вълнената шапка ниско на челото си. — Съжалявам, Джо, явно това е нечия представа за хубав виц, тъй излиза. Изиграли са ме. Или тя е луда, онази стара гарга. Без съмнение ще иска да плати в прах от феи и с тортичка. Толкова те запалих за нищо. Е, все пак може — що да не намериш Тес и да я черпиш едно питие, нали? Няма смисъл пътуването да е пълна загуба, а?…. — И после с последно поклащане на главата си тръгва. — Да се махаме.

Джо поглежда след него, после отново се обръща към морето. По вълните препускат бели коне, разпенени гриви са Увенчали сиво-синята вода. Отзад на пътя Били влиза в колата и хлопва вратата.

Този ден преповтаря живота на Джо Спорк. Той е човекът, появил се твърде късно. Твърде късно за разцвета на часовниковия механизъм, твърде късно да опознае баба си. Твърде късно да го допуснат до тайните места, както и да стане джентълмен бандит, и твърде късно наистина да се порадва на любовта на майка си, преди тя да потъне в обладания от Бога здрач. Твърде късно и за странното откритие, което го очаква тук, каквото и да е то. Позволил си е да повярва, че е възможно, най-сетне, да има на света чудо, предназначено тъкмо за него. Каква глупост!

Преброи си активите — от грешната страна на тридесет и петте лазарника и не по-близо до превръщането в онзи, който иска да бъде, ако изобщо някога е знаел що за личност е това.

„Поуката на Джо Спорк е нерешителността“ — така му каза на тръгване една напускаща го приятелка. Той се бои, че тя е сгрешила. В него няма поука, няма същност. Няма плътност. Просто дузина противоречащи си нагона, които се погасяват взаимно и не пораждат нищо. Бъди гангстер. Бъди честен човек. Бъди Дениъл, бъди Матю, бъди Джо. Постигни нещо, но недей да изпъкваш прекомерно. Намери си момиче, но избягвай грешните. Поправяй часовниците, поддържай жива старата фирма. Продай и бягай, напусни Лондон и се намърдай на някой плаж надалече. Бъди някой. Бъди никой. Бъди себе си. Бъди щастлив… Но как?

Няма си представа.

Той е човек отникъде, хванат в нищото.

Долу, в пещерите под Джо, тече и се плиска прибоят. Сред вълните се образува странен кръг от бяла пяна и развълнувана вода и там морето се вихри около пътека от скали. Горе, в небето над Джо, безразличните облаци се сбират и започва да вали дъжд. Още няма четири, но вече имаш чувството, че си на ръба на нощта. Той осъзнава, че от очите му тече вода и не е сигурен дали вятърът ги е насълзил.

— Дявол го взел — казва малко плачливо и после, вече погневно, ръмжи: — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Морският вятър скубе думите му, така че звучат кухо и слабо, дори вътре в собствената му глава.

Ами това е. Честно казано, той си е такъв и бездруго.

Джо се обръща и открива, че се взира в свирепа, гневна физиономия на няколко пръста от неговата. Кресва и се препъва заднешком.

— Кой, по дяволите, си ти?

Мъжът има бяла четина и очи на опиумно видение, грейнали изпод мръсната периферия на моряшката му мушама.

— Какво дириш тука? Това е моята земя! Частна собственост! Не е проклета туристическа атракция! Частна е, за мен и за тях! Тука е гроб!

Гласът има северняшки акцент, но речта е оцветена от десетилетията, прекарани в тази част на страната, и гласните се търкалят и замазват.

— Гроб ли?

Мъжът блъсва Джо — рязко, по раменете; кокалести пръсти го изтласкват назад, но вложената в удара сила не е достатъчна, понеже Джо Спорк е едър човек и макар старецът да е висок, явно не е тежък.

— Цял фатом, ми да, гроб и то голям, издялан в скалите, мъртъв като зимата, мъртъв като тишината, и какво ще речеш за това, а? Пръстта е кости и небето е кожа, и всичко гние и аз също, а пък и ти. Сега се махай. Срамота, да идваш тука. Трябва да съжаляваш, а явно не е тъй.

— Напротив. Не знаех. Нямах намерение да нарушавам правата ви. Нося пакет за обитателите на имението. Това е адресът. Нямах представа, че всичко е рухнало…

— Старата къща падна в морето. Земята взе, та пропадна под нея. Зяпачи идват лятно време да търсят тръпката. Да убиват времето. Мъртвите паднаха в морето, все по-надолу и по-надолу в тъмното, и не ни ли чака всички туй? Призраци като звездици потропват по покрива на парника ми. Призраци в бръшляна и в прещипа. Задавят парника, задавят надеждата, малки пръсти, вкопчени във врата ти. Бръшлянът те повлича като вода… Рязал ли си някога бръшлян?

Този въпрос е зададен със заинтригуван, разговорен тон.

— Не — отвръща Джо предпазливо. — Не съм.

— Тогава виждаш ръцете, малките свиващи се пръстчета. Бръшлянът умира бавно, години минават. Прещипът е по-бърз, но не е толкова жесток. Понякога го горя, но не може да изгориш бръшляна, иначе губиш всичко. Бръшлянът е метафора. Прах е, какъвто си, и на прах ще се обърнеш, и в прахта ще иде домът ти заедно с теб, надолу с бръшляна. Познавах едно време момиче на име Бръшлянка. Бог знае какво е станало с нея, там в мрака под морето. Задушила се е, предполагам, листа и ръце и пълзене през прозореца ти… Не мога да кажа, че много любя Господа вече обаче. Мръсник е той. Мами в играта и остави всичко да изгние, нали?

— Не съм мислил по въпроса.

— Тя идваше тук.

— Господ ли?

— Известно време идваше всеки ден и гледаше към морето. Има стоящо вълнение… — старецът сочи водния пръстен.

— Какво е това, скалите ли?

— По-сложно е. Това е вълна, която никога не свършва. Никога не се мести, никога не затихва. Само се мени. Водата удря скалите, отдръпва се, среща още вода… винаги има вълна, винаги има пръстен. Надига се и спада, и се променя, но никога не изчезва. Не е просто вълна. Това е душата на един океан. Физиката на явлението е доста интересна.

Джо отново поглежда стареца. Когато не е разгневен, сякаш… учителства. Тяло на книга с обложка на скитник.

Старецът си кима рязко.

— Та кой ще да си ти?

— Джо Спорк… — Джо се усмихва несигурно и вижда — или си въобразява, че вижда — далечен проблясък в потъналите под мушамата очи.

— Аз съм Тед Шолт — отвръща събеседникът му.

— Здравейте, мистър Шолт.

— О, наричай ме Тед. Или Пазителя — той кима. — Тед е по-добре. Вече никой не ми вика другояче…

Казва го, сякаш сам си го повтаря.

— Здравей, Тед.

— Джо Спорк. Джо Спорк. Спорк. Джо. Не ми приличаш на хипи и си твърде беден за земевладелец. Може да си шпионин обаче. Бандит? Самоубиец по любов? Поет? Полицай?

Не става ясно кое от изброеното старецът смята за най-долнопробно.

— Часовникар съм.

— Спорк Тиктаков! Ами да, естествено, че си ти! Спорк Тиктаков и Франки са на дървото. Вече ги няма, разбира се. Спорк Тиктакльото… Ще дойде денят, казваше ми тя. Чакай Го да настъпи. Машината променя всичко. Книгата е в тайните, всичките в редица. Смъртта бие барабана, казваше ми тя. Смъртта бие барабана и колесницата й никога не спира.

Джо го зяпа.

— Какво каза току-що?

— Тиктакльо? — Глазираният поглед на стареца се плъзва по лицето на Джо и се устремява към друго място, което обикновените очи не виждат.

— Не, след това. „Чакай го да настъпи“?

— Вълни в котела, океан в кутия. Пчелите майсторят ангели. Книга на промените… — Шолт се усмихва добродушно. — Знаеш всичко това, нали, Спорк Тиктаков?

— Не — отвръща Джо Спорк предпазливо. — Не го знам.

— О, да. Времето е бръшлян и смъртта е прещип, и колелото се върти да ни освободи. Изглеждаш по-млад от едно време, Споркче Тиктакче. Беше по-стар, когато се запознахме.

— Тед?

— Да?

— Как изглежда механизмът?

— Свещ, книга и звънец. За екзорсизъм на призраците. Няма Рай, няма чистилище. Само Книгата и страниците като за музикална кутия.

Джо Спорк се взира в стареца.

Да. Това е получателят. Този стар лудетина е клиентът. Краят на играта. В крайна сметка не е твърде късно. Просто се изгубих по пътя.

Боже, звуча като него.

— Тед, нося ти пратка.

— Аз не получавам пратки. Живея в парника с пчелите и режа прещипа, и сека бръшляна и това е всичко. Когато казват „поща“, в днешно време имат предвид „пощурял“. Което е жестоко, мисля си.

— Да, така е. Но виж, ето го адреса на пратката, виждаш ли? Записал съм си го.

Очите на Тед Шолт се втренчват изпитателно — миг на фокус в мъглата.

— „Съдбата“ е състояние на идеалната механична каузалност, в която всичко е последица на всичко останало. Ако изборът е илюзия, тогава какво е животът? Съзнание без собствена воля. Ние всички бихме били просто пътници, не поистински от влакчета модели… — той свива рамене и внезапно яснотата изчезва. — Врагът беше транскрибиран, не трансмигриран. Остави се пръснат наоколо като невзривена бомба. Не оставяй Ханът да те вземе! Никога! — изглежда готов да побегне, а после се успокоява. — Но той е мъртъв, отдавна. Достатъчно е безопасно. Торта ли каза, че носиш?

— Не. Книга.

Тед Шолт размахва ръце.

— Харесвам торти. Шоколадови, с какаова глазура. И златист сироп. Нужно е време да се напои, разбира се, но един човек ми каза навремето, че времето е измислица.

— Тед? Книгата е в мен. Книгата с всичко останало.

Шолт го поглежда, почесва се по корема. Под моряшката ветроупорна мушама изглежда носи роба, направена от конопен чувал.

— Е, че чудесно, що не… — и яснотата се завръща отново, тъй бързо и рязко, че чак е стряскащо. Тед стрелва ръка и я вкопчва в рамото на Джо. — В теб ли е? Тук? Сега? Откога я имаме? Хайде, човече, няма начин да са много надалеч!

— Кой няма да е далеч?

Но Джо Спорк вече се движи, старият инстинкт го изисква — когато някой каже „те идват“, първо се изнизваш през задната врата и после разпитваш за подробности.

— Всичките! Шеймъс със сигурност. Джасмин сигурно същоИ другите, толкова са много, дори ако не си ги видял! А аз съм луд и безполезен. Да не споменавам и дяволски стар. Богове, как тъй отне толкова време? Хайде, хайде! — Старецът го сграбчва за ръката. — Нали каза, че си Джо Спорк? Спорк като Дениъл? Спорк Тиктакльото? Да? Къде е? Моля те… трябва да побързаме!

— Познавал си Дениъл? Той ми беше дядо…

— Няма време! Спомените после. Семейни историйки край огнището — и торта. Ти черпиш! Но не сега, не сега, сега е моментът, преди да отмине! Това трябваше да стане преди десетилетия… толкова късно. Хайде!

Жилави ръце се пресягат и сграбчват, и влачат Джо напред.

— Няма време!

Тед Шолт, за щастие, не смърди, както изглежда. Лъха на восък, сок и пръст. Спира на ярд от колата и сочи с пръст.

— Това кой е?

— Били. Той ми намери задачата.

— Били като Уилям. Не познавам никакви Уилямовци.

— Той е приятел…

Шегата е стара и Джо я изтърсва непреднамерено. Шолт не я знае, просто се качва отзад в колата. Били се стряска от дрямка и крещи: „Исусе!“, а Тед се мята напред и изстрелва в отговор:

— Исус беше майката на Мария, Мария срещна Гавраил на кръстопътя и кръстопътят е, където бръшлянът се среща с прещипа, където всички падаме в мрака, където Франки направи ангели в дървото…

Този речитатив определено не въздейства успокоително. Били се завърта в седалката си да вижда по-добре врага и Тед отскача встрани от него, като се приклещва в ъгъла до задното стъкло и крещи с пълен глас:

— Машина за ангели, машина за ангели!

Джо за първи път от няколко години е принуден да се развика:

— Били! Били! Всичко е наред, Били, това е Тед, малко е луд, но ни е клиент или съратник на клиента ни, ясно?

— Джоузеф, той е луд като псе! И носи рокля.

— Това е роба! — отвръща Тед Шолт с наранено достойнство. — Аз съм роб на дрехата си…

Което е толкова изненадващо и толкова странно достоверно, че никой от тях не смее да продума известно време. След това Тед започва да жестикулира. — Карай нататък по пътя. Беше доста далеч от скалите, нали разбирате. Та не падна долу…

Той вдига ръка и за момент лицето му се изкривява в агония, така че Джо отчаяно се пита дали болката е физическа, а не просто обикновена лудост, наистина се чуди.

Домът на Тед Шолт е истински парник — но е парник във викториански стил, огромно мащабно чудо на два етажа и с прозрачни стени. На горното ниво свети лампа и там се вижда самоделно легло, Джо е почти сигурен, че има и бюро. Стъклата на парника са напукани и облепени с тиксо и, да, цялото чудо е увито във филизите на буен бръшлян. Когато се приближават, Джо се навежда да го разгледа, и да — сега, отблизо, растението му се струва зловещо, сякаш лакомите му ластари пълзят по грамадно ранено животно, за да докопат вътрешностите му. Отстъпва доста припряно назад и открива, че Тед стои до него с блеснали очи и кима.

Вътре е топло. Стъклото и бръшлянът напълно запечатват парника помежду си — или почти напълно — и тръби с гореща вода се вият навсякъде в един наръч с тези на газоснабдяването. Тед си сваля шушляка, но не и зелените ботуши. Подметките пошляпват леко по дървения под. Пльокпльокпльокпляк. Джо се взира в ботушите. Сигурно е плод на въображението му, но му се струват ужасно големи. Чуди се защо Тед не ги сваля сега, когато е вътре. Може да няма други обувки? Би било безумно да си представя, че краката му ще се окажат с ципи между пръстите.

— Ходиш ли да плуваш? — чува се да пита, докато следва Тед нагоре по стълбите. — В морето, имам предвид. През лятото. Чувал съм, че хората така правят. Даже в Деня на кутиите[35]… О по дяволите, ако старото имение наистина е паднало в морето, дали би могъл да се държи по-нетактично? Поглежда към Били: Помощ, давя се! Приятелят му отвръща на погледа му и се хили: Сам си го причини, друже.

Тед не отговаря. Може и да не е чул или пък е решил да пренебрегне въпроса, като привилегия на лудостта си. В замяна сграбчва Джо за рамото:

— Насам! Насам!

Двамата с Били го следват към дъното на постройката.

Задната стая е невероятно огромна. Чифт врати от ковано желязо се отварят към морето и Джо отново започва да се чуди как тъй цялата тази конструкция просто не се е строшила под зимните бури. Несъмнено би следвало да падне. Дори сега вижда как стъклените панели се огъват на вятъра, чува цялата постройка да скърца и стене. Притеснителен образ изниква пред очите му — как всички тези стъклени стени се изкорубват навътре отведнъж, в ураган от бръсначи.

Очевидно това все още не се е случвало. Може би бръшлянът защитава стъклото. Може би помагат храсталаците пащърнак или нисичките набити дървета по протежение на хребета. Може стъклото да е някакво наследство от Втората световна война — бронирано, за пилотски кабини. Ще се окаже, че Джо никога през живота си не е бил по-добре защитен.

— Оттук — виква Шолт, — насам, насам, да, трябва да се качим нагоре! Нагоре и оттам!

И те се изкачват, излизат през вратите и вървят по спирално стълбище, на което му е мястото в каменна кула, а не от външната страна на стъклен дом на ръба на скала. Вятърът е измамен, дърпа и бута. Джо започва да съжалява за големия си шлифер — той пляска и се издува като гигантско прилепово крило.

Шолт го извлачва по последните стъпала и се озовават на нещо като закрита от вятъра покривна тераса на върха на основната сграда, обсипана със стари спомени, трупани десетилетия наред — ръчна косачка, две гуми, намотка жица и оградни колци. Били Френд се мръщи в хапещия студ, след това изписква, настъпил нещо, което прилича на купчина човешки крайници. Взира се надолу и с тежка въздишка при по-внимателен оглед открива, че купчината е от ръце на манекени.

— Какво е всичко това? — иска да знае той.

— Не хаби и няма да си в нужда — отвръща достолепно Шолт и ги повежда през покрива към нещо като кула.

Студено течение лъха през залата и носи странен мирис на сухи листа, захар и терпентин — и сега освен проскърцването на къщата и вятъра, рева и плисъка на вълните Джо чува и друг звук — басово оркестрово бръмчене, което се носи отвсякъде. Или по-точно от високи тесни кутии на спретнати редици.

— Пчелите ми — обяснява Тед Шолт. — Живите — уточнява, сякаш има и някакъв друг вид. — Много са симпатични. Простички са. Неусложнени. Изискват грижи, разбира се. Макар че, по ирония на съдбата, най-вече изискват да не се грижиш за тях. И медът е хубав. Правят мед най-вече от пирен и от прещип. Понякога добавят и друго в сместа. Давам го на мисис Трегенца. Срещу яйца и такива работи. Три кошера ми умряха миналото лято. Два по-миналата година. Пчелите не се чувстват добре. Но при американците нещата са много зле. Някои пчелари са изгубили всичките. Пчелите умират, мистър Спорк. Навсякъде по света. Знаете ли какъв процент от световната продукция на храна зависи от пчелите? — пита той.

— Не.

— Около една трета. Ако умрат, това ще упражни катастрофален ефект върху хората. Миграция. Глад. Война. Може и по-сериозно да стане… — старецът клати глава. — Катастрофално. Но ние не го виждаме, нали? Вечно не успяваме да го видим… — Той отново се заплесва, потъва навътре в собствения си свят и погледът му се изплъзва от Джо. — Поредният знак, предполагам. Време е и му е минало даже. Така че… — Тед пристъпва между кошерите до една заметнатата с покривало буца в средата на помещението. — Камуфлаж, нали разбирате? Къде човек би скрил едно дърво? Естествено, в гората. Така че… къде да скрием това? Сред гора от пчели!

Той отмята покривалото и изпод него се появява бронзов предмет, три фута[36] висок и обкован в сребро. Напомня ар деко. Донякъде напомня и модерн. Истинска занаятчийска гордост, определено е направен ръчно — по поръчка. Джо Спорк го зяпва.

Това е модел на кошер.

Корпусът е в класически стил — като кула от понички, всяка по-малка от тази под нея. В метала е гравирана фина паяжина криви и щрихи, а на върха е оставена странна празнина, която намеква за незавършеност. Липсва някаква част — досущ „РолсРойс“ без орнамента на капака. Джо се чуди какво ли пасва на това място, после осъзнава, че отговорът е очевиден.

— Книгата — подсказва натъртено Шолт.

Джо виновно се озърта и вади джунджурията от чантата си.

— Да — промърморва старецът. — Прочети Книгата, заглуши барабана. Заглуши барабана. Маршируващи войничета, някой идва… — след това с внезапно подозрение пита: — А ще проработи ли?

— Така мисля. Дадох всичко от себе си. Тя е… специална.

— Да — мърмори Шолт. — Да, разбира се. Много мило от твоя страна. Навременно. Все не съм сигурен дали Ръскин би одобрил това. Истина и измама. Светлина и сянка. Едно време казваха, че готическата архитектура целяла да сътворява пространства за сенките. Всичките онези орнаменти са заради онова, което не можеш да видиш. Прикритие. Божественото е в мрака. Не съм сигурен дали би одобрил. Но ние не сме Ръскин, нали?

— Не — казва Джо след малко. — Не сме.

Шолт посочва бронзовия модел и внезапно всичко се забързай тласка майстора напред, малките му възлести пръсти го ръчкат да бърза, да бърза. Джо пристъпва към кошера, подрежда джунджурията и слага на място различните й части. Ето така и така. Стойката веднага отваря кориците и започва да прелиства. Тракататракатрак. И обратно към началото. Зъбци се наместват в перфорираните участъци от всяка страница, бързи бронзови проблясъци като езици на гущери. Всичко работи.

Всъщност Джо е възхитен. Часовников механизъм, останал в хибернация толкова време (или ненавит? Или пък това устройство е захранвано от нещо по-бароково?). Той затваря панела и забелязва отвътре познатия странен малък символ — като чадър, обърнат наопаки от буря. От вътрешността на кошера чува внезапно учестяващо се тракататракатрак и си помисля: „Жив е!“. Успява да се въздържи да не вирне ръце и да го каже по франкенщайновски на Шолт. Подозира, че няма да е редно.

Шолт го прегръща в няма радост и после, понеже Били Френд е твърде бавен да вдигне гарда, гушва и него. След това покривът на кошера се отваря.

Отвътре изникват пчели. Всяка на собствена малка платформа, те се появяват в редица по една на бледата слънчева светлина и се къпят в нея. Пърхат с крилца, сякаш ги раздвижват или сушат. Десет, двадесет, тридесет, редят се в разкошна геометрична спирала около кошера. И прииждат още. Джо се взира в тях. Несъмнено трябва да са истински. Не е възможно да са това, на което приличат. Механични пчели?!

Взира се по-внимателно. Вижда желязо. И злато. Малки краченца със сглобки вместо стави. Внезапно осъзнава, че всъщност не знае как са монтирани частите на истинските пчели. Възможно е — даже е вероятно, дори е предполагаемо — Да не е в състояние да разграничи разликата между рядката Apis mechanistica с измамните й, метални на вид крилца и хитиново телце, което все едно е гравирано (ако приемем, че такова животно съществува), и пчела, направена от истинско злато. В главата му Дейвид Атънбъро обсъжда рядката пчела със задъхани, педагогически фрази, изсъскани, докато лежи по корем и се опитва да погледна по-отблизо: Хиберниращо, докато не настъпят подходящи условия, това е най-рядкото насекомо в Днглия. Толкова е необичайно, че изобщо си няма естествени врагове… от всички обитатели на Земята само човекът е опасен за тази изумителна пчела… и тя е великолепна.

Джо се пресяга, после се разколебава. Не обича особено буболечки. Насекомести са и са чужди. Най-близката пчела спира и се тресе. Той чува бръмкане на маховик и си представя, че може да последва и едва чуто щрак. Останал без дъх, с показалец докосва пчелата по гръбчето. Стайна температура. Суха. Не изглежда да има нещо против. Една машина не би имала. Истинско насекомо… няма си представа. Сигурно. Но пчелите са флегматични, а тази тук е сънена. Може би Apis mechanistica обича да бъде галена. Джо дърпа ръка. Пчелата се търкулва от макета на кошер и на пода, издава съвсем ясно металическо трак и застива неподвижна.

Джо поглежда виновно към Тед Шолт, но той не изглежда ядосан. Майсторът посяга надолу да вдигне пчелата. Взира се внимателно в крачетата и вижда болтчета и лостчета.

Изумително.

Връща пчелата върху кошера и тя поспира, после се съживява отново. Другите се движат в нов строй. Малките подноси или платформи, които са ги изнесли, се прибират в кошера да донесат още, но оригиналните пчели си остават по местата, все още пърхащи. Още магнити, предполага Джо, които се въртят под бронята на кошера. Или пък — не се оправя добре с физиката, но сигурно е възможно — може би електрическо течение минава през самия корпус. Ако този предмет е още от петдесетте, би било логично.

Шолт наблюдава, омагьосан.

— Главозамайващо — казва Джо след малко. Наистина е така. Това е комбинация от майсторлък и инженерни умения, надхвърлящи всичко, което някога е виждал. Но все пак му се струва малко разочароващо. Колко ли повече е можело да бъде постигнато с вложените усилия?

Но може би кошерът е способен на повече? Може би той бърка мащаба на времевия период. Викторианските автомати имат краткотрайни изпълнения като чукащите се сестри на Били. Кошерът на Шолт е по-съвременен и е колкото забавен, толкова и научно помагало. Някой е положил големи усилия да го изгради и да го постави тук, на ръба на Великобритания, насред стихиите. Вятърът ли го захранва? Или вълните? Може би е забавен начин да се определя времето — барометър с пчели. Или пък дължи вида си на съвсем различно изкуство и ще се окаже подвижната статуя — тогава един пълен оборот може да продължи и година. Ако уравненията са верни, поведението на статуята може да варира почти до безкрай, прелестно творение в постоянно движение. Математическо доказателство, изписано с красиви камъни. Корнуол е пълен с налудничави, брилянтни продукти на мъже и жени, изтласкани от Лондон до най-далечните краища на югозапада — скулптирани от папиемаше теореми на Ферми[37], изписано с ноти съотношение на Хайзенберг[38], сонатите на Бетовен от ръчно обработено стъкло. Може това да е подобна статуя, изгубена за половин век и сега пробудена. Джо се усмихва под нос. Станал е част от нещо.

Тихо гласче му подсказва, че трябва да става част от разни неща по-често.

— Да! — възкликва Шолт. — Това е. Още работи! След толкова време! О, сега светът ще се промени! Всичко ще се промени! Ха! Всичко.

Джо оглежда кошера. Светът може и да се промени за Шолт, заключава той. Тед Шолт, собственик на една от найпрестижните механични подвижни статуи в света, цялата от ценни метали и скъпоценни камъни, които сами по себе си струват стотина хилядарки, а цената на предмета като артефакт е почти иеоиределима. Джо има клиенти от Близкия изток, които биха дали какво ли не, за да притежават кошера.

Така че — да. Дори за Шолт светът ще се промени. Тази чувалена роба ще си остане в парника. Ще има жени — или мъже. Ще стане влиятелна личност, стига да го иска. Поне на дребно. Може би ще го дадат по новините.

— Какво е това? — пита Джо. — Какво прави?

Шолт се усмихва.

— О, то прави ангели от хората… — и когато събеседникът му не дава незабавно вид да го е разбрал, обяснява. — То е стрела, изстреляна по храмовете на Молох[39] и Мамон[40]. Прави света по-добър просто със съществуването си. Не е ли прекрасно?

Да, мисли си Джо Спорк. Наистина е прекрасно. Обаче освен това е донякъде налудничаво и определено малко странно.

Пчелите все още стоят от външната страна на кошера и попиват последните лъчи на слабеещото слънце. Изглеждат като миниатюрни плажуващи върху хавлийките си. Джо е разтърсен от притеснение, когато една от тях излита и го обикаля с любопитство, и се блъска в челото му — после осъзнава, че това навярно е истинска пчела, която се е приземила на кошера, докато си е приказвал с Шолт. Наоколо има и нормални пчели, разбира се, в истински кошери.

И какво мислиш за тези твари? — пита той отдалечаващото се насекомо. — Сметна ли ги за красиви? Или пък те уплашиха? Ще обявиш ли война на металните чудовища? Или ще се опиташ да ги любиш?

— Нещо против да ги снимам? — пита Джо.

Давай — отвръща Шолт, почти безразлично. — Вече се започна. Остава само да чакаме и да видим. Но внимавай, Спорк Тиктакчев. Ще дойдат да те търсят. Сенки и призраци… — Старецът се привежда и взима падналата от кошера пчела. Подава я на Джо. — За късмет.

Джо се кани да възрази, макар че много иска да приеме, ала Били Френд тежко го настъпва по пръстите.

— Не е ли изумително — казва Били весело, за да прикрие приглушения агонизиращ писък на приятеля си. — Върховна работа. И къщата ти е направо страхотна, Тед. Звънни ни! — И подава визитката си с две ръце, като японците; а Тед я взима по същия начин и се покланя над нея. Били продължава: — Ако имате нужда от още някой ремонт, „Френд и компания“ с удоволствие ще ви посъветват и ще ви асистират, като приложат обичайните такси и тъй нататък, разбира се. И пито-платено… — Били отстъпва леко нервно, сякаш Шолт се кани отново да му скочи.

— Да — съгласява се старецът. — Пито е. Може би ще успеем да спасим истинските пчели. Наистина би следвало. Когато истината се разнесе… — а след това мъглата отново се плъзва върху лицето му — внезапно — сякаш я е сдържал през цялото време и тя внезапно му е избягала. — Трябва да тръгвате. Тук не е безопасно. Не и сега. Вече не е. Те ще дойдат. Непременно. Първо тук ще проверят. Вървете бързо. Ползвайте задните стълби!

С тези думи замъква гостите си до друга врата откъм отворените прозорци, а Били Френд издава скимтене като куче, което гълта катерица цяла, понеже Шолт отваря вратата и тътенът на морето не нахлува навътре, а блъвва изотдолу.

— О, мамицата му! — възкликва Били, пребледнял като платно и когато Джо поглежда надолу, незабавно разбира защо.

Парникът е кацнал на самия ръб на скалите, земята под него е изядена от вълните. Цялата задна част на помещението стърчи над бездната. Цялата галерия, с все обветрените дъски и ръждиви перила, стърчи на двайсет фута навън над бурното, белопенно море.

— Вървете! — виква Шолт. — Не е безопасно!

И Били му казва, че не, изобщо не е, юрва се към задното стълбище и се шмугва в колата.

Докато се отдалечават, той е стъпил здраво на педала и от устата му изригва изобретателен поток ругатни, а Джо гледа назад и вижда Тед Шолт да се очертава на фона на небето, с ръце разперени широко, сякаш разтваря водите. В отговор на молитвата му от парника и във въздуха се издига грамаден въртоп от пчели — рояк, когото вихрената мъгла обгръща и около когото се кълби, а пчелите образуват стрелоподобна формация и се понасят над морето. На Джо първоначално му хрумва налудничавата мисъл, че мъничките роботчета на пружина са излетели, и се чуди дали това означава, че е съучастник в някакъв странен обир или е станал майстор акушерка.

— Нямам представа, Джоузеф — отвръща Били Френд и Джо осъзнава, че сигурно е заговорил на глас. — Но ми е кристално ясно едно — и то е, че следва отстъпление в проклетия пъб и оттук насетне не бива никога повече да споменаваме този ден.

Шолт още гледа пчелите — може би се бои, че те няма да се върнат, обидени от металните си роднини, — когато Били превключва скоростите и спуска колата по стръмното, а парникът изчезва от поглед.

Когато се завръщат в „Грифона“, Теса си е отишла вкъщи, но собственикът поглежда Джо със съжаление, което ще рече, че историята за малоумието му не е запазена изцяло в тайна от обществеността.

— Ще й предадете ли поздравите ми?

— Като нищо. А още по-добра идея е да вземеш да се върнеш през уикенда. Сам да й ги предадеш. В градчето има свястно място за хапване.

— Смятате ли, че ще й хареса?

— Смятам, че нивгаш няма да узнаеш, ако не се върнеш да провериш.

Джо Спорк се цупи под нос. От всички неща, с които не е справя, вероятно най-много се презира за неспособността флиртува и да преминава от флирта към по-сериозната част. Това е основната причина да се сближава с нетърпеливи жени, което — на свой ред — е и обяснението защо рядко завърза продължителни връзки и защо по-дълготрайните обикновено са доста стерилни.

Отърсва се от мрачното настроение и преоценява деня прелиствайки през снимките на фотоапарата си и прехвърляйки наум малките си съкровища: пчелата и джаджата. Изумително.

— Откъде се появихте? — пита ги той, малко изненадан от собствения си глас. — Кой е направил онова чудо там горе?

Като че в отговор пръстите му напипват неравност на дръжката, вдлъбнатина. Сръчква я с нокът. Отчупва се парче посребрен восък — бижутерски трик, с метализиран восък да се прикрива недостатък. Джо отчопля още една люспа и после още, докато не разкрива бляскав метален гребен — същият стилизиран ъгловат символ като обърнат наопаки чадър или пък тризъбец.

— Били?

Били Френд, който веднага след пристигането им обратно в пъба е започнал процеса по съблазняване на буйната, богато надарена американка, която е тръгнала на пешеходна обиколка на Британските острови, тъкмо се учи как да казва „Мноу си привлякателна“, както го произнасят в Айдахо.

— Били, ела да видиш това!

— В момента гледам нещо друго, Джоузеф. Две други неща по-точно.

— Били…

— Скъпа моя, би ли ме извинила? Отегчителният ми приятел ей там има нужда от благотворното влияние на огромния ми мозък.

Неговата inamorata[41] изрича някакъв нелюбезен коментар, който Били горещо одобрява, но го освобождава. Той се приближава.

— Били, знаеш ли какво е това?

Мистър Френд измъква бижутерска лупа и със замах я намества в дясното си око. Това свидетелство за сръчността и мъдростта му не остава незабелязано.

— Здрасти, здрасти… да, ами да, да, много добре… чудесно. Не очаквах да го видя точно тук.

— Знаеш и какво е?

— Няма нужда да звучиш толкова изненадано, Джоузеф.

— Има го и на книгата. Прав ли съм? Мяркал съм го и другаде, нали'?

— Що се отнася до това — представа си нямам. Но знам какво значи.

— Е?

— Ха! Не оставяй младата Тес да те види с това в ръката. Никога няма да те гледа по същия начин. Това е краче с ципи, нали? Означава, че някой е нечист.

— Нечист ли?

— Казано накратко — да. Виж, родът ми е в оплакваческия бизнес само от няколко поколения, ясно? Първоначално ни довежда икономическа нужда и след това се оказва, че просто ни бива в занаята. Но други, както ти казах, са в братството много отдавна. И по времето на онези древни, дълбоки старини, нали така, някои хора са ги смятали за нечисти по рождение. Не им се позволявало да се навъртат около нормалните граждани и се е налагало при излизане в селото да носят гъше краче, та хората да знаят да не ги пипат. Може да са били прокажени. Или пък червенокоси. Може наистина да са имали ципи между пръстите. Кой знае? Та с времето станали оплаквачи и майстори на ковчези, и тъй нататък. А сега, ако ме извиниш, възнамерявам Да заведа тази млада дама до Рая и обратно и не искам никакви Дискусии от каналите. Ясно?

— Ясно. Забавлявай се.

— Е, все един от двама ни следва да се позабавлява. Срамота си е да умреш нацупен, нали?

А сега Джо изниква от Каналджийския обход, завива остро Наляво през тясна портичка и навлиза в лабиринт малки улички, хапе си устната и се старае да не се затича. Логиката на притесненията му е много проста и съвсем ясна. Има три начина, по които мистър Родни Титуисъл и мистър Арвин Камърбанд — които не са от Логънфийлдския музей, понеже той е напълно нефункциониращ — може да са разбрали за предмета, който слабият тип на автопилот нарисува във въздуха. Може да са си знаели поначало. Може да са научили от трето лице. Или пък да са разбрали от Били.

Това съмнително трето лице, разбира се, може да се окаже и раздразненият бивш собственик на Книгата, който също навести работилницата и чието най-бегло споменаване хвърли Фишър в пристъп на трескава паника. Тоест може да е брат Шеймъс или негов последовател.

Има обаче ограничен брой начини, което и да е от тези лица да узнае за личната връзка на Джо Спорк с предмета — и първи в списъка е Били Френд.

„Кеърфор Мюс“ е странна смес от старо и ново, която строителната компания по липса на здрав разум е боядисала в бяло и която сега е предсказуемо сивкаво-жълта от мръсотия. Били обича Сохо. Леснодостъпното порно, наливане до посред нощ и опиянени туристки са част от привлекателността, разбира се, но Били още преди време е признал на Джо, че кварталът му е на сърце. Да посещаваш Сохо, когато кипи и празнува, е едно, но ако живееш тук, виждаш и следващата сутрин — мръсните, скръбни улици и наквасените празнуващи, които се препъват към дома след пет заранта, раздразнителните магазинери, които започват работа, и изтощените курви, които си отиват. Сохо е постоянен карнавал, който празнува красотата си, дори когато бръчките се очертават в разтеклия се грим. Винаги има по още един дъх, последно питие и последен флирт, преди да умреш.

Били Френд, закоравял реалист, вижда Сохо като протяжна, тъжна поема или опело, и живее на средата й. Джо не е сигурен дали това го прави по-дълбокомислен, отколкото изглежда или просто мъничко жалък.

Улиците лъхат на урина и бира. Остатъци от нечие пилешко за вечеря си седят в отворена кутия. Джо не може да си представи как така са преживели нощта. В „Кеърфор Мюс“ има плъхове и градски лисици, а също и човешки обитатели, които биха били повече от доволни да похапнат от подобен очевиден дар. Е, какво пък. Пилешкото може да е прясно.

Входната врата на сградата има ключалка с код — новичка и електронна. Джо знае кода — Били го раздава твърде свободно, понеже ако нещо му бъде откраднато, почти със сигурност ще успее да си го открадне обратно, но той си няма врагове. Съседите му смятат този навик за вбесяващ, но Били има свой подход към заглаждането на проблемите с хората. Трудно е да си му ядосан задълго.

Първата стълбищна площадка е лишена от килим. Има само от онзи странен, обсипан със сребърни лунички син линолеум с текстура на шкурка, та да не се пързаля. Обувките на Джо издават по него такъв звук, сякаш стъпва по грис. Скръъц. Защо му е толкова познат този звук? Е, идвал е и преди. Но не е заради това. Хм.

Втората площадка — стига до дървени дъски с боядисани в бяло ръбове, но все още липсва килим. Мистър Брадли, управителят на сградата, възнамерява да положи такъв, но все забравя. По дъските има капки бяла боя; токчета и тежки ботуши са оставили вдлъбнатини и драскотини по голото дърво. Веднъж, когато Джо намина насам, цялото стълбище представляваше огромен купон и немалко типове от филмовата индустрия кибичеха наоколо със скръбни физиономии и над писко сур[42] в пластмасови чашки се оплакваха от плоския данък. Всяка стъпка отеква цънк и освен това някои дъски пукат.

Трети етаж — твърда пластмаса. Целият етаж принадлежи на един човек — веселяк румънец на име Базил, който е сключил някаква грандиозна сделка и се е пенсионирал на възраст двайсет и две. Купил е етажа да си живее на него, настанил е приятели и семейството си, после осъзнал, че го експлоатират и ги изхвърлил до един. Сега се шири сам и рисува много, много лоши пейзажи от балкона си. Базил не храни илюзии за качеството на картините си, но обича да борави с четката. Били го намира за вбесяващ. Джо с часове може да обсъжда всякакви теми с Базил, понеже румънецът не чувства нужда да контролира, да доказва и дори да проучва нещо. Просто се рее и рисува и от време на време се напива като казак и танцува по сабо по ултрамодерния под на огромния си дом. Неговата част от стълбите е облечена в странен, прозрачен блок, все едно минаваш през аквариум.

Четвърти етаж — дебел, луксозен килим. „Яката работа“ — всеки път казва разбиращо Били. Най-горният етаж на сградата е доста малък, понеже част от този под него е мезонет на две нива. Но въпреки това оставя силно усещане за Джеймс Бонд в пентхаус в Сохо и коронният номер на Били е особено умело да се възползва от атмосферата. И на тази врата има ключалка с код, която обаче е по-сериозна и по-старателно пазена.

— Били! — подвиква Джо и блъска по вратата. — Какво, мамка му, става тук? Добре ли си?

Били Френд не отговаря. Не е необичайно. Той спи тежко и твърде рядко остава сам тук горе. Вероятно си надява копринения халат.

— Хей! Уилям Френд! Тук е Джошуа Джоузеф Спорк и преди да отцепиш към по-топли страни, трябва да ти пошепна нещо на ушенце! Били! Отвори! — Джо отново блъска по вратата и сърцето му прескача рязко и мъчително, когато бравата щраква и вратата се открехва съвсем леко.

О, по дяволите.

От една страна, Джо никога не е изпадал в подобно положение досега. От друга, доста филми е гледал и знае, че вратите, които се отварят при докосване, са лош знак. А и гласовете от Нощния пазар започват да се надвикват в главата му: стари и позабравени инстинкти му подсказват да си обира крушите.

Мелодрама. Най-вероятно Били просто е на долния етаж и се опитва да убеди Базил да му даде назаем мерцедеса си за бягството от вбесените му клиенти. Пък и бездруго Джо Спорк е пример за законопослушно поведение, дал е на стария си татко невероятно обещание и се придържа твърдо към него. Светът, в който живее, не включва стрелба или мръсни дела, в които да се забърква. А и… това е Лондон все пак.

Той отваря вратата.

Били Френд е прибран човек. Обича да изглежда ларж, но въпреки че възелът на вратовръзката му винаги почива върху второто или дори третото копче на ризата, той е извънредно спретнат човек. Джо подозира, че дори самата тази спретнатост отчасти е виновна за решението му да си избръсне главата. Асиметрията, непредсказуемостта, хаосът на полуобраслия череп са го обиждали поне толкова, колкото и намалелите му шансове пред дамите. Единствената истинска приятелка на Били от последните десет години — бъбрива четиридесет и няколко годишна дама на име Джойс, чиято значителна по обем пазва вървеше в комплект с изумително непредвидима мисъл — в крайна сметка беше отпратена не защото искаше да се омъжи за Били или понеже естествените дарове на тялото й бяха почнали да провисват, а заради това, че наистина не й пукаше къде си хвърля чорапите. Джойс се прибираше след нощ в „Лаб“ или „Фиоридита“ и разхвърляше бельо, дрехи и обувки по всички краища на къщата. Завличаше Били в леглото и запращаше обожаваните му италиански обувки в мивката или пък си правеше превръзка за очи от най-любимата му копринена вратовръзка.

— Обичам тази жена, Джо — стенеше Били малко преди раздялата, — но тя е самата смърт за мъжкия гардероб и направо ти побърква усещането за дом!

За Били неговият кацнал над кипналото Сохо пентхаус беше църква на покоя.

Което е причината и притеснението на Джо да расте. Пентхаусът е в хаос. Дали това е знак на належащата нужда на Били се озове някъде другаде? Дали е събрал багажа, разопаковал го е, изхвърлил го е и е започнал отначало, оставяйки следа от копринени боксерки и гащи от ликра? (И, о, мили Боже, само какви образи поражда тази мисъл!) Или е бил обран? И ако е така, дали делото е извършено от човек или хора на служба при един дебелак с омерзителна пот и слабак с неподвижно като на хирург лице? Или от странни сенки, загърнати в черно?

Или няма връзка с тях? Били е пъхнал много ръжени в огъня. Може да е спал с дъщерята на руски гангстер или с жената на боксьор. Може да е продал на грешния човек (за втори път тази година) картина „възможно от Ван Гог“, която съвсем определено не е от този художник.

Два от костюмите на Били са преметнати върху облегалката на кожения диван. Има бутилка мляко, полупразна (и откъде изобщо успява да намира бутилки в днешно време?), оставена на бара. Но липсва весел плешив еротоман, както и радостно приветствие.

Подът е застлан с още по-дебел килим, така че Били да може да прави секс, без да си охлузва коленете или гърба. Обувките на Джо не издават нито звук по него. Твърде наясно е, че някой взломаджия, който е в процес на упражняване на занаята си и е въоръжен, също като него може да не издава нито звук, докато се готви да нанесе удара си. От друга страна… Джо Спорк е едър. Такива като него не приканват към нападение от раз. Видът му по-скоро предполага, че дискретността е по-ценната добродетел. Но все пак взима един ръжен от огнището.

Пентхаусът на Били е разделен на три. Външният пръстен — човек може да си го представи почти като ров — е мястото, където се развлича. Обзаведен е с лъскави пръснати възглавници и идоли за плодородие от несъществуващи диви племена, както и колекция малко risque[43] картини от художник от осемдесетте, чието име никой не помни.

Средният пръстен е съставен от спалнята на Били, в която царстват неговата гордост и радост — грамадно легло с четири каменни колони, отмъкнато от закрит музей в Хърватска. Отгоре има панел от дъски, гравиран от момиче от Малдивите, което Били хвалеше като най-големия вроден талант, който е срещал някога. Донесе това творение като доказателство за концепцията си и уреди на сладураната сделка с галерия в Холборн само за да открие след завръщането си, че тя е загинала в автомобилна катастрофа.

Дори не беше спал с нея. Просто видя красотата и се влюби. В честите случаи, когато Джо се пита защо запазва връзката си с Били, тази тъжна историйка е една от причините, убедили го, че в брата оплаквач се таи повече, отколкото се вижда на повърхността.

Джо се взира в леглото. Чисти чаршафи. След заминаването на най-новата му любовница Били е имал време да ги смени. Но са раздърпани и размятани по леглото. Така значи. Били опакова нещата си, а после го обират.

Нещо изхрущява под петата му. Джо поглежда надолу. Царевица? Жито? Нещо подобно е във всеки случай. Не е сексуален фетиш, който подлежи на разпознаване.

Опаковъчен материал? В последно време му попадат предмети, заровени в пуканки като добра за околната среда алтернатива на онези усукани стиропорени спагети, които залепват за всичко и след като веднъж избягат от кутията си, търсят убежища из цялата му работилница. Но пуканките са меки и пухкави, а това нещо определено не е бухнало. Камъче, навярно от какъвто там богаташки дом Били в момента оплаква.

Джо наднича в банята. Същата немилостива ръка е разхвърляла всички бутилчици шампоан и одеколони в мивката. Завесата на душа е дръпната до средата и младежът преживява поредния пристъп на притеснение. Протяга предпазливо ръжена.

Най-ужасното нещо зад завесата е калъп сапун с формата на гол женски торс. Приликата е достатъчно голяма, само дето сапунът е зелен и мирише на изкуствени ябълки.

Напред, в такъв случай, към вътрешния кръг: кабинета на на Били. Представлява малка, уютна стаичка в дъното, с изглед към покривите. В нея освен за бюрото има място за единично легло и лавица с книги. След като се сбогува с Джойс, Били започна да спи тук, така че размерите на двойното легло да не му напомнят, че вече я няма. Джо страда от тъжното и неизказано убеждение, че Били, когато е сам, спи тук много често, че тази и само тази стая разкрива истината за живота му. Като същинско въплъщение на Сохо истината за Били Френд си проличава по тихите мигове, а не само по шумните. В този кабинет самотният дребосък, почти педант, прави инвентаризация и гледа в огледалото си, и се чуди кой ли отвръща на погледа му чете първи издания (книгите са единственото, което Били не е готов да накълца и префасонира, да открадне или да фалшифицира) и яде сандвичи със сирене, направени с ръчен хляб от местна пекарна. Пие чай. Облича дънки и пуловер и много рядко се обажда на далечното си, недоволно от заниманията му семейство в Уилтшир, за да провери как преживяват ужасите на училището племенникът и двете му племенници. Те вече са в университета — поне по-големите.

Джо бута предпазливо вратата. Дъхът му пресеква за миг. На бюрото има снимка на Джойс в рамка; тя се усмихва широко и сърдечно — изражение, което пазеше само за Били и споделяше с него във всеки възможен момент.

Били, ти си идиот. Обичаше я. Още я обичаш. Обади й се и я върни. Тя ще дойде. Спретнатостта е навик, може да се научи или разчупи. А любовта не е само спретната.

Може и така да е станало. Може би, in extremis[44], да е избягал при Джойс. Сигурно заради това е всичко — не са виновни мистър Титуисъл и мистър Камъбранд и хлъзгавите им измами, Били просто е получил малка нервна криза и е зарязал стария си живот заради нов с Джойс, кученца и разхвърлян дом в провинцията. Би било странно, но прекрасно. Джо може да им отиде на гости. Да си доведе приятелка — сериозна — и да не се притеснява, че Били ще я обиди, като й се пробва (или няма да я обиди, като й се пробва).

Може това да не е обир, а заявление към света. Направи хаос. Пусни въжето на злостната прецизност. Нека всичко излезе на бял свят.

На рамката на снимката има капка. Явно е от сладко. Това почти решава нещата. Били си е седял тук, хапвал е сладко (върху ръчен хляб, намазан с прекомерно много масло) и е осъзнал безсмислието на градския си, купонджийски живот. Метнал е последната хапка от „Най-доброто ягодово сладко на мисис Харингтън“, изхвърлил е кората на филията и е потопил живота си в хаос в името на любовта. Браво!

Сладкото е лишено от аромат. Джо го подушва отново. Не. Много странно. Не мирише на нищо. Под обувката му пак се чува изпукване. Още чакъл? Да, но има… нещо бяло и изпъкнало. Пуканка. Той го побутва с крак. Не е пуканка. Твърдо е. Пластмасова тапичка, кукичка за снимка, халка…? Той се навежда.

Зъб.

Вдига го. Мокър е. Студен е. Зъб е. Стиска го в шепа. Леко е пожълтял от никотин. Излъскан е. Били се грижи добре за съзъбието си. Джо се взира в находката. Как е възможно напълно здрав мъж да изгуби внезапно зъб?

Миризмата го блъсва изведнъж, сякаш се е спотайвала по ъглите на стаята и сега се спуска и нахлува в носа и устата му. Наситена, металическа, сурова и кисела едновременно, тя го задавя. Зъбът. О, по дяволите. По дяволите, о, мамка му! Стаята започва да се върти и да се люлее, и в ушите си Джо чува чудовищни шумове — вълна от припукване като от радио между каналите. Обляга се на бюрото, отива да седне на леглото и точно преди да го стори, осъзнава, че там е източникът на всичко — отвратителната, безформена буца под чаршафа, която някак си е пренебрегвал още от влизането си в стаята — огромното туловище на заклан глиган, само дето изобщо не е глиган, а самотен, плешив плейбой със скромно сърце и някой му е причинил лоши неща, кървави работи, и кръвта е накапала и петносала килима, опръскани са и стените в тъмното, скрито ъгълче над леглото.

Под чаршафа лежи Били Френд и е бил убит — по ужасяващ начин, целенасочено и многозначително, и сега светът е друг — новороден и суров.

Сигурно е умрял, вгледан в снимката на Джойс, и Джо не може да реши дали това е било милост или най-отвратителна жестокост.

Потреперва.

Били Френд е мъртъв.