Машина за ангели

X Дяволопращане на врага; Брат Шеймъс; Ах-нуу-хаха

— Сигурно съм полудяла — казва Поли Крадъл, докато колата завива по „Гилдхолт Стрийт“. За момент прозвучава досущ като брат си и Джо се засмива, но млъква рязко и се озърта да провери да не би това да я дразни.

— Не — отвръща тя с усмивка, — не спирай. Имаш хубав смях. Макар че ми се стори малко ръждясал.

Той отвръща на усмивката й:

— Нищо чудно и да е… — и го изпробва отново в поредица от кискания и подсмивания, слуша се сам и се чуди дали не звучи доста побъркано. Но Поли още се усмихва.

Джо посочва.

— Ето там. Ще трябва да извървим пеша останалото разстояние.

— Да, сър! — тя отдава игриво чест и по някаква причина това също го разсмива.

Сградата, към която се е насочил Джо, се издига от отсрещната страна на улицата — странно, многостилово парче стар английски градеж, увенчано със страховити викториански готически допълнения. Портите са огромни — обветрен черен дъб, петносан от въглищни огньове и после от петролни изпарения, единствените лъскави части по тях са грамадното бронзово чукче и дръжките, полирани до сияние и белота от постоянна употреба.

Джо Спорк не е идвал тук от месеци. Понякога сънува кошмари как завива зад ъгъла на сградата и се натъква на празна витрина с бяла табелка пред нея — там трябва да приберат мозъка му.

— Име? — казва през дебелото дърво Боб Фоулбъри, фактотум[106] на „Хартикъл“ и съпруг на архивистката Сисъли.

— Спорк! — отвръща Джо, макар че мистър Фоулбъри го познава от над двайсет години.

— Влез и добре дошъл в дома на занаятите. Подчинявай се на правилата на „Хартикъл“ и уреди дружески всичките си дългове, преди да напуснеш сградата. Сред тези стени не се допускат храченето, плюенето, просенето, спекулациите, разпространяването на слухове, лихварството, дуелирането и хазартът — отсича мистър Фоулбъри решително, докато отваря вратата. — Добро утро, Джо.

— Нуждая се от малко помощ — казва майсторът и в гласа му има достатъчно напрежение, за да стане Боб Фоулбъри сериозен.

— Не си нарушил закона, нали?

— Пристави, Боб, и всякакви правителствени служители.

— Продажни мижитурки?

— На орди ме гонят.

— Дяволдаговземе! Червеят да ги изяде като трупове, Джо, и молците — като вълна, но правотата ти ще пребъде от поколение на поколение! Библията го казва и винаги съм смятал, че Господ има особен интерес към служители на закона и събирачи на данъци!

— Благодаря ти, Боб. А това е Поли… — казва Джо притеснено и мистър Фоулбъри издува гърди на сержант-майор и протяга ръка.

— Много ми е приятно, мис Поли. Боб Фоулбъри, служител в дома на занаятите. Вие занаятчийка ли сте, неприятност или муза?

— По малко от всичко.

Мистър Фоулбъри се усмихва:

— Наречи я муза — казва. — Любимите ми са!

Повежда ги по главния коридор, като гордо й демонстрира царството си. По дървената ламперия на стените маслени картини на Брюнел и Бабидж съседстват с работите на понеизвестни (но отлични) акварелисти, ранни гравюри и страници от древни математически трудове. Всичко в „Хартикъл“, обяснява мистър Фоулбъри на Поли, е специално, ръчно изработено или останало без покровител — най-често и трите. Дори сградата е специална, пълна с новаторски едновремешни технологии — викториански пневматични тръби за съобщения, канализационна система на Томас Туайфорд[107], сгъваем покрив на пристройката на третия етаж за наблюдение на Луната. Има също и древно антикражбено устройство, включително паникбутони във всички големи зали, макар че дори Боб Фоулбъри не умира от желание да го използва.

— Старата човекоядка ти трябва, нали? — пита Боб. — Тя пише монография за зъбите си…

Сисъли Фоулбъри има лична колекция от разнообразни комплекти изкуствени ченета, събирани през годините. Най-интересният предмет вероятно е чифт на пружина, правен за моряк, който изгубил част от брахиалния си плексус заради гюле и поради това не можел да дъвче. Малко зловещият архив изкуствени зъби се пази в своя собствена зала в „Хартикъл“ и е довел до този притеснителен прякор — обида, която Сисъли страстно обожава — и до навика й според настроението си Да носи експонати от колекцията, което леко притеснява Джо Спорк.

Боб Фоулбъри очевидно го смята за странновато и очарователно.

— Ще ми трябвате и двамата. И искам да взема назаем грамофон.

— Е, ето че пристигнахме! Ще ти донеса един преносим, нали става? Съдия-изпълнители… Дяволопращане за тях! — след това през рамо подвиква в дървения коридор към мрач. ните, облицовани с ламперия зали отвъд. — Скъпа? Младият Спорк е тук!

Отвътре се разнася звук, все едно тромбонист се дави по време на увертюра, а след това — могъщ рев на чифт зрели женски дробове:

— Е, хайде де, не стойте на проклетия праг, влизайте! Така пускаш топлото да избяга и правиш голямо нарушение на опазването на околната среда, че и е дяволски студено за понасяне!

Увенчаната със сребро планиноподобна Сисъли е все още невидима зад полузатворената врата, но мъдростта й отеква из дома на занаятите.

Когато Джо и Поли влизат в стаята, иззад бъбрековидното бюро изскърцва кресло и равни обувки тупват на износените дъски. От мрака към тях скача ниска, мускулеста жена с коса като стоманена шапка за баня. Огромен чифт очила „Нешънъл Хелт“ с прозрачни рамки превръщат очите й в чинийки.

— Младият Спорк? Джо Спорк? Защо не каза така от самото начало, глупак такъв? Джо? Джо! Джоузеф! Влизай тук и ме цункай!

Човекоядката разтваря широко ръце и притиска часовникаря към гърдите си. Мистър Фоулбъри въздъхва:

— Викни, ако вземе да прекалява, Джо, или дори те погледне странно. Държим в бисквитена кутия сурово месо за спешни случаи.

— Глупости! — виква Човекоядката. — Лъжи, лъжи и пак лъжи! Кой е това? Какво? Какво? Как е възможно да се наричаш Уоли?! А, Поли… да, разбира се. Колко мило. Ама има си и мръвка по нея, благодаря на Бога, не е като съвременните тръбочистачки… Фоулбъри, затваряй си устата! Не съм я оценявала за казана. Не. Не! Тази глупост за ангропофагията трябва да се прекрати. Направи чай. Нека е силен и портокалов. Имам чувството, че Споркчо е нагазил в лайната и е дошъл с мисия. И как ли го отгатнах? Понеже неблагодарният малък ручи син е решил да намине… — Сисъли се зъби иззад очилата си, ококорила очи на златна рибка и извила вежди на Мона Лиза. Боб Фоулбъри излиза с усмивка.

В настъпилата тишина архиварката оглежда Джо Спорк още веднъж, вече по-внимателно. Умува над покритата му с четина, изпъкнала челюст и хлътналите му, безизразни очи. След това поглежда Поли Крадъл и вижда помежду им нещо, което одобрява. Рентгеново зрение с екстри. Шашми на стара дама. Сисъли прегръща нежно и двамата.

— Скъпо мое момче — казва тихо, — мое скъпо, скъпо момче. Трябва да идеш и да прегърнеш Фоулбъри, когато ти се отвори възможност, моля те, и му кажи, че съм те принудила да дойдеш да вечеря по някое време. Липсваш му, когато не се появяваш дълго.

— Ще дойда — обещава Джо.

— Той ме уплаши — споделя архиварката. — Така де, наистина. Събуди се и не можеше да диша и, разбира се, аз си помислих, че е сърцето му. Оказа се, че бил алергичен към новите ни възглавници. Но все пак ела, моля те, Джо, става ли?

— Непременно.

— Понеже един ден, сам знаеш, наистина ще бъде сърцето му.

— Знам — казва майсторът.

Сисъли го оглежда и претегля обещанието му.

— Добре тогава. А сега какво да сторя за теб?

— Тед Шолт. Ръскинитите. Брат Шеймъс.

— О, Джо. Лоши истории и стара смърт. И половината са лъжи, сигурна съм. Не си ме послушал, нали? Отишъл си и си Се набъркал право в онази щура история с хакотата!

— Да… — той не може да я излъже.

— Казах ти неведнъж!

— Да. Но вече беше твърде късно.

— Да, предполагам така е станало. Тогава най-добре ми разкажи и нека започнем отначало. Няма да те прекъсвам.

Никога не го прави. Сисъли Фоулбъри има уникална ей детическа памет, обемна и многостранна, способна да прави странни взаимовръзки и да открива неочаквани ефекти, но е абсолютна и не изисква повторно обяснение. Архиварката седи мълчаливо, докато Джо й разказва — старателно — за Уиститиел и машината, за Тед Шолт и за слабия и дебелия, които тичат както и за закачулените непознати с птичата им походка и на. края за Били Френд и как го е спасил Мърсър. Неведнъж по време на разказа очите на слушателката му се присвиват и Джо знае, че тя прави кръстосани препратки, разхожда се из дългите коридори на лабиринта на паметта си и вади стари дела за ново проучване.

Когато Джо свършва, Сисъли Фоулбъри дълго време седи в пълна тишина с очи, втренчени в масата, а устните й мърдат, докато плъзга език по предницата и страните на изкуствената си челюст. Мекият всмукващ звук е единственият шум в стаята и единствен признак, че не е заспала. След това най-сетне отваря очи.

— Пчели — казва тя. — Пчели в златен рояк.

— Така мисля.

— И казват, че са наизлезли още рояци. Нови кошери в други градове. Сигурно са си стояли там, забравени по ъглите в очакване на… каквото става сега. Хората ще се плашат. Аз също. Всъщност вече съм уплашена. В Москва и Нанкин вчера е имало бунтове. И в Каракас. Навсякъде по света са, Джо. Оставени са там. Може би скрити.

— Знам. Съжалявам.

— Не се дръж глупаво! — отрязва архиварката. — Бил си сложен на гюме… — и го стрелва с поглед, после се вглежда повнимателно. — Нали го разбираш? О, мили Боже, момче, разбира се, че са те използвали! Не ми казвай — обръща се към Поли — че той се е цупел и си е представял, че цялото това нещо е негово дело? — и когато момичето кимва, Сисъли се ухилва. — Пипнах те! Ти поне си наясно. Ако се порежеш с длетото, длетото ли е вината? Не. Не винете инструмента.

Джо не е поглеждал на положението от тази гледна точка, усмихва й се благодарно. Тя му се мръщи буреносно и продължава:

— Добре, ръскинитите… Има много за разказване и доста неща, които трябва да знаете. Ще повикам Фоулбъри да ги зададе. Но за момента според мен незабавно ви трябва съкратената версия…

— С уточнения, където е необходимо — отвръща Поли Крадъл и Сисъли Фоулбъри я стрелва с одобрителен поглед, като отвръща, че ще уточнява, но и общата рамка ще й свърши работа.

„Хартикъл“, предупреждава ги Сисъли Фоулбъри, е като стара викторианска газена лампа на тъмна улица: примигваща светлинка върху стълб от ковано желязо, заобиколен от зеленикава мъгла. Близо до лампата всичко е ясно. Историята на ръчния часовник, възходът и падението на часовниковите механизми, все още живият чар на грамофона… всичко това са истории ясни и прости. По-надалеч в мрака обаче ситуацията става все по-странна, като например колесницата на пружина на Лудвиг Лудия[108], с все железните коне, карани от маховици, които вероятно никога не са съществували освен в ума на австрийския мошеник занаятчия.

И накрая са историите, които са безсмислени или няма начин да са верни: слухове за полуистини и доклади за прошепнати тайни. Падението на Ордена на Джон Твореца — известен също като „ръскинитите“ — е една такава история.

Ръскинитите бяха съдружие на майстори, вярващи, че Могъществото на изкуството възвишава човешката душа, просвещава и обогатява. Бяха толкова добри, че когато британското правителство се оказа затънало в недостиг на ресурси и в отчаяна нужда, събраха на служба на каузата всички намиращи се в Англия монаси от ордена и ги сложиха да работят с гений, за да създадат военни машини.

Геният беше жена, дошла в Англия да търси убежище, й живота, и в работата си тя беше темпераментна и вбесяваш каквито често се оказват гениите.

Предвид естеството на сътрудничеството, продуктите на това начинание бяха необичайни, дори ексцентрични. въпреки това бяха потресаващо ефективни. Ръскинитите правеха машини и превозни средства, разкриваха полезни научни тайни и си съперничеха с „Блечли парк“[109] в способността си да разгадават неразгадаеми загадки и да мамят врага. Бяха толкова ефективни, че продължиха да съществуват и след края на войната, подсилваха британската защита срещу Съветите и никога не споделяха дори с американците, които по това време бяха въвели в практиката (Сисъли Фоулбъри изсумтява) споразумението за споделяне на ядрена информация с военните си съюзници.

После, някъде около края на шейсетте или началото на седемдесетте, се случи трагедия. Нещо тръгна накриво с най-големия проект на ордена и селото на брега бе унищожено. Говореше се, че за физическото разрушение не бивало да се вини самият експеримент, понеже то било предизвикано за прикриване на последиците. Гениалната дама в основата на това чудо избягала, загинала… кой знае? С което настъпил краят и ръскинитите били готови да се разпаднат след трийсет години в топлата шепа на правителството. Изгубили пътя си.

— Чернилка и горчилка — промърморва Джошуа Джоузеф Спорк.

— Именно, скъпи — отговаря Сисъли Фоулбъри. — Именно… — поема си задавено дъх — неизплакани сълзи или зимна настинка, и той не знае — и го поглежда с пълни със страдание очи. — Искаш да научиш повече за това, нали? И няма кой друг да ти го каже по-добре, понеже бях там в нощта, когато се започна — нощта, когато избраха брат Шеймъс.

След тези думи се намества да разказва с отпуснати ъгълчета на устата и влажни очи, втренчени в историята…

…Онова, което ръскинитите искаха — и винаги са искали — беше да участват във всеки проект в мирския свят, който по „лан и изпълнение би могъл да разкрие божественото в човека. Всъщност най-храбрите от тях се питаха дали не е ли възможно окото на Бога да бъде привлечено към най-всеобхватните и най-съвършени артефакти на човешката ръка. И не бяха ли тогава именно те онези, които докосваха именно божественото отвътре?

Сисъли въздъхва:

— Но са водели загубена битка, нали, Джо?

— Така предполагам.

— О, да. Разбира се, че е така. Времето им било отминало. След войната не е останало вече място за занаяти. Почти никой не е в състояние да си позволи една стока, ако не става да се направи на машина — масов продукт. Така че се появила нова доктрина — уникалността е елитаристична, масово произвежданото изкуство е добро. Съвършенството трябва да бъде направено достъпно за всички, просто достатъчно малко да можеш да си го сложиш в платнена торбичка и да го занесеш вкъщи.

Ръскинитите продължили да упорстват, но към 1980 г. вече не можели да се преструват повече. Било времето на онези ми ти подплънки за рамене и началото на консуматорските щуротии. Уокмени вместо музикални кутии. Видеокасети вместо Шаради. Народ, включен в индустриалната машина. Всичко трябвало да бъде мега. Мегакинти. Мегазвезда. Мегасмърт. Което значи „милиони“, ако не знаеш. Е, ако си ръскинит, един милион е прекалено много. Милион дни са повече от трийсет човешки живота. Милион мили са четири пъти разстоянието до Луната. Но тогава времената са минавали под знака на милионите. Това смазало монасите. Ако Господ е в подробностите, тогава Той бил мъртъв. Орденът на Джон Твореца започнал да вехне, което е щяло да бъде тъжно, но редно. Така става със занаятчийските движения — изминават известно разстояние, но после спират. Тогава обаче, когато един нов и неопитен Пазител на име Тиодор Шолт търсел лек за самия цивилен свят, крил, че го е засенчил съперник. Фалшив пророк.

— Бях там — добавя Сисъли мрачно, сякаш говори за публично обесване. — Приятел на Фоулбъри ни се обади и каза че имало един прекрасен човек. Странен, привлекателен мъж, който щял да спаси ръскинитите. Е, отидохме, разбира се. Ти не би ли? Но когато се озовахме там, оказа се отвратителна история. Онзи тип не спасяваше нищо. Той го отнемаше и си го присвояваше, и никой от ръскинитите не го виждаше…

Боб Фоулбъри я прегръща през раменете и — когато Сисъли изглежда неспособна да продължи историята — я поема от нея.

— Нарече се брат Шеймъс и беше… беше съвършен. Приличаше на проклетия професор Мориарти. На човек просто му се искаше да дойде Базил Ратбоун и да го спре. Или поне на мен ми се искаше. А и не беше ирландец повече, отколкото шотландско яйце…

…Шеймъс ти влизаше в душата. Дойде като блудния син — птиче, което се връща в гнездото по мрак. Дойде до „Шароу Хаус“ пеша, мина през портите от ковано желязо и покрай старите релси на артилерийските установки от войната, надолу по входната алея и покрай рова, от който бе изпитал нужда някой викториански господин, и прекоси моста. Застана с монасите на грамадната тераса, загледан в покривите на Лондон и заслушан в рева на колите и часовниковата кула, съжали за постройките, които закриваха гледката към реката. Даде на монасите да знаят, че обича всичко това — градината, гледката, домът, който беше душа на на Ордена на Джон Твореца. Обичаше ги. Разбираше болката и страха им. Беше Божи човек.

Английският му беше дъхав и чуждестранен. Говореше се, че е обучаван в Йерусалим в арменската ортодоксална църкваШепнеше се, че е ходил в „Итън“ и е служил в Специалните войски, и че е работил с Вилхелм Рейч. Каза, че се е помонашил Бурма с монах, умрял от малария, след това отишъл в Рим през шейсетте да учи с йезуитите. Преди да пристигне, беше един вид легенда.

Светът се променял твърде бързо, казваше Шеймъс, и по грешния начин, така че дошъл да окаже отпор. В грамадната залa при огнището на „Шароу Хаус“, под каменните арки, издялани на ръка, изрисуваните тавани и скулптурите, направени така, че всяка колона и ъгълче да са утвърждение на идентичност и уникалност, брат Шеймъс изтъка капан от думи.

Беше филмова звезда, Джо. Каза им, че ги обича, когато всички други мислеха, че ръскинитите са безнадеждно остарели. Направо ги прати на седмото небе. И през цялото време беше заобиколен от хора — фотографи и журналисти, които записваха всичко. Имаше дори телевизионна камера. Не трябва да забравяш колко рядко явление беше това тогава. До осемдесет и втора имахме само три канала. Но журналистите следяха всеки дребен жест на Шеймъс и така знаехме, че той е важен. Няма нищо по-впечатляващо от човек, когото всички ухажват и който казва, че иска да бъде само с теб.

— Седях отзад — изръмжава Сисъли Фоулбъри — и го мразех. Мразех го с всяка своя фибра, понеже знаех, че е лъжец и към нищо няма да ги поведе. Той се беше изправил на амвона, гледаше към тях и ги унищожи, а те си мислеха, че оправя нещата. „Занаятчийството — каза им — ще доведе до края ни. Не е ли така? Нима станахме майстори, защото обичаме труда — или е защото обичаме Бога?“ И, Джо, трябва да разбереш, никой преди не се бе обръщал към тях по този начин по време на проповед. Те не бяха харизматици, не чувстваха Светия дух в себе си и не се молеха един друг за свидетелства. Бяха ръскинити. Бяха майстори със здрав разум. Много уравновесени. Което ги правеше и лесна плячка. Видях до мен как един стар другар направо се задави, сякаш беше страховито обиден, а след това се усмихна странно, сякаш винаги е копнял за нещо и внезапно са му го позволили…

— Обичаме Господа! — каза един от тях и внезапно всички закимаха, и чух мнозина да казват „Господ“.

— Търсим изкупление — отвърна брат Шеймъс. — Така ли

— Да — отвърнаха те.

— Е, Господ ни е изоставил. Може това да е изпитание Може да не му пука. Кой да ни каже? Той е Господ. Не подлее на съмнение. Сторил е много неща в съвместната ни исторЗ но никога не се е обяснявал. Но светът на майсторството и занаята предлага и друг път към Бога. Има машина, която може да ни Го разкрие. Автоматично молитвено колело, което ще покаже истината. Способно е на много повече. И ще го стори.

— Какво повече? — попитаха ръскинитите.

— Ако Господ ни е зарязал — ако творецът ни е оставил да се оправяме сами, тогава това устройство ще привлече Неговото око.

— Ще го привлече?

— Машината е извънредно привлекателна. Тя е като пъзел пред окото на Бога, като водовъртеж. С нея ще сложим край на мълчалието на Господа. Ще Го видим. И Той ще ни види. Ще минем изпитанието Му и ще пораснем. Ще настояваме — както е сторил Мойсей, — ще го принудим да говори с нас…

Сисъли Фоулбъри въздиша:

— Е, това си беше чисто и просто богохулство, но не прозвуча така, когато им го каза от амвона, там изглеждаше като съвсем разумно твърдение. Те поседяха известно време, сякаш са ги залели с гореща вода, после някой извика: „Шеймъс!“, и всички наскачаха на крака и закрещяха, и горкият Шолт — дребничкият тип, който по идея беше Пазител, се оказа избутан от амвона и още там издигнаха Шеймъс на негово място. И той изобщо не се забави, Джо. Захвана се направо с делото. Същата нощ им каза да си покрият лицата като символ на пренебрежението на Бога и ръскинитите го сториха, и кой знае как се оказа, че вече има нарязани парчета от онзи ужасен воал и всеки, който не иска да го носи, остава сам в мрака. Опитаха се да превземат и всички останали сгради, но някой блокира процеса — винаги съм смятала, че се намеси правителството. И много скоро след това ръскинитите се превърнаха в нещо различно. Майсторите бяха изчезнали — хората, които знаехме от години, или бяха пратени в изгнание, или изритани и Шеймъс доведе свои собствени хора, бачкатори и биячи, за основни членове, и цяла армия от нови монаси, които никога не говореха. Наричаше ги Корнуолски сирачета.

Джо се надига леко в креслото си.

— Беше подмолно превземане — заявява унило Сисъли Фоулбъри. — Е, пък и стана през осемдесетте, нали?

В настъпилата печална тишина Джо едва посмява да зададе последния си въпрос.

— Сисъли… приятелят, който те заведе…

— Да — отвръща тя. — Беше. Дядо ти Дениъл беше.

Седят известно време, без да си говорят.

— Джо — казва накрая Поли Крадъл. — Трябва да тръгваме. Време е да проверим как е Мърсър.

— Само минутка, трябва да проведа едно обаждане — казва Джо.

— Джо…

— Важно е, Поли, честна дума. Може да помогне.

Тя въздъхва в съгласие и Джо получава разрешение от Сисъли Фоулбъри да използва телефона. Архиварката плъзва поглед по Поли, като за момент го спира върху чантата с плочите, преметната през рамото й. Вдига съвсем леко вежди и Поли кима. Човекоядката се усмихва и потупва леко Поли по опакото на ръката.

— Съучастничка — казва й щастливо. — Правилният вид момиче. Най-сетне!

Телефонът е в отделна дървена будка — елегантно издялано помещение със специален шумозаглушаващ дизайн. Направено е, според писан на ръка етикет, за естонски благородник в края на деветнадесети век. Джо не може да си спомни номера, Но се сеща как го набира на сивия настолен телефон на баща си — мъркането на цифрите и безкрайното цъката-цък, докато Минава през всяко число. По онова време номерът започваше с нула едно. Сега е с нула две нула седем. Надява се, че остана лото е същото.

Някой отговаря на второто позвъняване.

— Проклета, непоносима крава! — ревва разстроен мъжки глас

— Дон?

— О, ужасно съжалявам. Помислих, че е Ерика. Любовницата ми — уточнява гласът, в случай че Джо познава повече от една Ерика, която може да се държи като непоносима крава. — Кой е на телефона?

— Дон? Джо Спорк е.

— Джо? Джо Спорк? О, Боже мили, малкият Джош?

— Да.

— Малък Джош, сега сигурно си почти на моята възраст, имаш удоволствието да говориш с почтения Доналд Босабрьор Лион, повелител на хиляда бюрократи и принц на Канпотата[110]! Съкращението ще рече „квазиавтономна неправителствена организация“ за онези от публиката, които не знаят, като например непоносимата крава, която си мисли, че може да ме юрка наоколо като кученце и да ме кара да ходя в проклетия Шефилд, когато дявол да ме тръшне, ако искам… Честно, проклетия Шефилд, не Сен Тропе… Как мога да съм ти полезен?

— Безпокои ме нещо, Дон, и си казах, че може да си в състояние да ми помогнеш. В името на старите времена и тъй нататък.

— Е, не знам. Може и да мога. Какво те тревожи?

— Въвлечен съм в оная работа с пчелите. По случайност.

— Онова с пчелите?

— Лудите пчели от Корнуол? Викаха полиция.

— О, мътните го взели. Онова нещо с пчелите. Не е в моята категория, стари друже. Виж там онзи бобър в полицията и му признай всичко, такъв съвет мога да ти дам. Освен ако…

— Ако какво?

— Освен ако предпочиташ да не го правиш? — последното е казано със странно треперлив глас.

— Наистина предпочитам да не го правя.

Хон Дон не казва нищо. Джо осъзнава, че чака нещо.

Има парола, но аз не знам каква е.

Накрая.

— Е, ще проверя как стоят нещата, Джош… Джо, нали така? Но нищо не мога да ти обещая. Къде си ти?

— Аз ще ти се обадя, Дон. По-добре е така.

— Какво? О, да, разбира се. Ясно какво имаш предвид. Но можеш да ми вярваш. „Мама“ е паролата.

— О. Да. Дон, а дали Матю ти е споменавал нещо за неговата майка?

— Боже, не. Хариет беше единствената, с която някога е говорил за такива неща. Иди и я виж, такъв съвет ще ти дам. Кажи й, че съм й казал да изпее „Джорджа Браун“ още веднъж заради Хон Дон! Ясно? Значи ще ми се обадиш след това? Прекрасно. Прекрасно…

И Доналд Босабрьор Лион изчезва на крилете на престорена добронамереност.

Джо се обръща и открива, че Сисъли Фоулбъри го наблюдава от прага. От неизложената колекция в мазето съпругът й е качил малък преносим грамофон, известен като „прасенце“ („Джейкъбс Брос. Ъв Страуд“, 1940 г.) заради звука, който издава, когато го навиваш.

— Винаги сме тук, Джо — казва тя много сериозно. — И на разстрел ще идем заради теб. Никога не го забравяй. Това е целта на „Хартикъл“ и е нашето мото: „Никой майстор не стои сам, нито в мрака му липсва светлина, нито е без щит срещу жлъчта на патрона си“. Зловеща щуротия, но за мен е истина. А и те обичам като мое дете, нали знаеш?

Тя го прегръща здраво, после се отдръпва припряно.

Успокоен, Джо позволява на Поли да го отведе обратно до дома си. Мърсър се обажда, когато са все още на няколко улици оттам, и дава стриктни инструкции да останат в къщата.

— Идвам да ви взема — казва той. — Нещо се мъти.

— Що за нещо?

— Включете си телевизора, като се приберете у дома — съветва той, — и след това си стойте точно на мястото, което би следвало да правите и в момента. Къде ходихте?

Поли му разказва.

— Е — отвръща Мърсър след малко, — било е пълна лудост Но очевидно — и добра идея. Смятам комбинацията за зловеща Моля ви, опитайте се да не ви сполитат други добри идеи, докато не стигна при вас да ги преценя спрямо вероятността да ви се е разхлопал целият таван.

Поли Крадъл седи плътно до стария си телевизор и чака. Кръстосала е крака в поза, която Джо намира за почти йогийска. От дясната си страна е сложила жълт тефтер, в ръка държи писалка. Едно от двете съвременни технологични средства, които притежава — дигитален телевизор и записвачка, работи, така че тя да може да си повтори новините. Другото — масивен лаптоп с дебел кабел, който се вие от стената — почива на купчина дебели чуждестранни речници, така че да може да следва знаковите бъбрения по интернет.

— Говориш ли всички тези езици? — чуди се на глас Джо.

— Не — отвръща Поли. — Затова си имам и речници…

Тя шава и жестикулира и чрез този странно могъщ метод му се показва как стои пред купчина документи и старателно издирва точното значение на всеки един, фраза по фраза.

— Гледай! — казва рязко и увеличава звука. На екрана има риболовен флот насред океана, гледан от хеликоптер. Новинарят се стреми да нагнети драматизъм. Говори с тон „запазете спокойствие“, който предполага криза. Гледната точка се сменя с такава от борда на един от корабите.

Той е залят от съвършени, златни пчели.

На борда няма никого.

И когато камерата се отдалечава, същото виждаме да с случва и на останалите кораби.

Новината продължава с кораб на бреговата охрана на няколко мили оттам. Виждаме моряците там, със спасителни жидетки и одеяла.

— Наложи се да се спасяваме — казва един от тях.

— Защо? Защо стана така, че напуснахте кораба? — пита репортерът.

— Твърде много ни дойде — казва мъжът неясно. г — Твърде много какво?

Морякът не отговаря незабавно. Вдига поглед и надзърта през борда, и си припомня. Накрая отсича:

— Разбрах разни неща.

— Що за неща?

— Просто неща.

— Ясно…

— Не — отвръща мъжът. — Не е ясно. Само си мислиш, че ти е ясно. Но не е.

— Не мисля, че хората ще разберат какво имате предвид.

— Не. Няма да разберат. Не и докато не им се случи и на тях.

— А ще ги сполети ли и тях, как мислиш?

— О, да. Определено. И когато това стане, ще знаят какво знам.

— Което е…

— Твърде много — повтаря той отново. — Въпроси, които си задавам наум и всъщност не искам да им знам отговорите. Знам ги, не бих могъл да не ги знам. Трябва да си ида у дома и да се извиня на жена си. Овиках я, преди да отплаваме. И децата. Грешах и трябва да съм по-добър с тях. Трябва и да се храня правилно. А чичо ми, той е чудовище. Казвал съм на полицията, че бие жена си. Не знам защо никога не съм го изричал на глас. Предполагам, че няма нищо страшно, но е лошо толкова работи да ти се стоварят изведнъж. А има и още много. Прекалено ми е. Бориш се с всичките и така и не им се вижда краят, просто си засипан с все повече грешни неща, които не бива да остават така… — той потреперва и се разплаква.

Миг по-късно пчелите излитат към небето в голям облак и предаването се връща обратно в студиото, където хора, които си нямат представа какво се случва, гадаят за значението Усещат се нотки на паника и на страх.

Мърсър нахлува през вратата около десет секунди по-късно.

Поглежда сестра си. После и Джо. Ококорва се широко възкликва:

— О, Боже! Все едно неприятностите на света са свършили, та тези двамата са правили секс.

— Правихме спекулативна любов — обяснява безгрижно Поли.

— Какво?

— Честно, звучиш досущ като него. Е, не. Нямах предвид това… така де, просто искам да кажа, че Джо задава чудовищно много въпроси за съвсем очевидни неща. Правихме спекулативна любов, Мърсър. Тоест — предварително, в случай че се влюбим по-късно. Мисля, че това е инвестиция в удовлетворението.

— А ако не се влюбите?

— Тогава ще си прав. Сексът беше наистина страхотен.

Мърър обмисля това изказване известно време. Отбелязва:

— Внезапно открих, че настоящата тема за разговор изгуби привлекателността си… — поглежда към Джо. — Добре де. Даже закъсняхте, мен ако питате. Останалата част от картинката, както виждаш, не е толкова чудесна. Така че… Затегнете коланите, момчета и момичета. Полетът ни ще бъде доста бурен!

Миг по-късно звънецът иззвънява и една от Бетанитата застава на прага със загрижен на вид мъж на около четиридесет.

— Мистър Крадъл? Мистър Лонг е дошъл да ви види.

— Как дори е разбрал… — Мърсър млъква, тъй като Поли почуква с пръсти по бюрото. — Добре. Мистър Лонг, който е куратор.

— Важен ли е?

— О, не като „камионите“, не не! Гнууу-гнууу хаха! Ние има ме най-големия пресноводен аквариум във Великобритания и най-големия затворен в света, изцяло за нуждите на ентусца стите на корабомоделизма, разбира се.

— Страничен доход, а?

— О, да. Целта на института е да съхрани изследователски научни и технологични постижения, които в момента не са модни. Така например притежаваме преводни бележки на Акунин руски специалист по бактериофагна медицина от осемнадесети век… — Мистър Лонг се усмихва, сякаш с това изказване положението би трябвало да е станало кристално ясно — широка, милиениалистка усмивка, преливаща от гениална лудост. — Съкровища, които един ден, когато се завърнат от забравата, могат много да помогнат на човечеството… макар че, между нас да си остане, някои от тях вероятно би трябвало да си останат скрити, понеже са малко гаднички. Ахах гнууу! Ахахах.

— И при вас е също…

— А, да, колекция от… хъм. Като кажа „колекция“… всъщност са няколко колекции, класифицирани заедно от института. Те са все от Втората световна война, нали разбирате. Документите „Пайк“. Има много малък раздел с творения на Тесла, дарени от американски джентълмен, както и руски документи относно физическо проучване, което аз лично смятам за дезинформация, като Инициативата за стратегическа отбрана наопаки…

— Може би следва да попитате мистър Лонг за настоящия му проблем — предполага Поли Крадъл, която тъкмо влиза с поднос.

— О, ами да! — виква мистър Лонг. — Точно така! Предметът, който притежавахме, беше свързан с доста специална жена, учен… Здравата е затруднила дори Пайк, макар че, ако трябва да съм честен, той беше по-скоро иноватор и инженер, а не чист учен, разбира се…

Той все едно разказва особено мръсна шега. Всички ние ли сме пълнолетни, а? Нали нямате нищо против малко инженерство? Хаха.

На Джо внезапно Били Френд започва още по-ужасно да му липсва.

— Знам, че американците са работили върху някакви ранни проучвания на тази дама, когато са претърпели доста неприятния инцидент с кораба „Елдридж“[111]… Ето още една история, която повечето хора мислят за мит, но, разбира се, ние сме наясно с истината, нали? Анууу-гнууу! — Мистър Лонг вече кима толкова енергично, че оставя усещането, че ще си счупи врата.

Мърсър се взира упорито в тавана.

Поли Крадъл отново озарява госта с усмивката си и той се връща към темата си.

— При нас е също и колекцията на Абел Джасмин. Това, боя се, е днешният ми проблем. Позволихме един от експонатите да бъде изнесен за почистване от една от оригиналните дарителки — макар че при проверката излиза, че тя не е дарила точно този специфичен предмет и твърде много се боя, че е изчезнал завинаги. Предполагаше се да бъде върнат още преди няколко дни. Много красив предмет, а и е уникален, поне доколкото знам.

Джо поглежда към Поли и тя кима.

— Механична книга? — уточнява той.

— Да! Макар че… о, да, разбира се, че знаете, иначе защо щяхте да сте тук? Пуснахме обява, която предлага награда за връщането в целост и съхранност. Надали е у вас?

— Може би знаем къде е — отвърща Мърсър двузначно, после вдига ръка, когато мистър Лонг отново затръбява през запушените си синуси. — Ще трябва да проведа допълнителни проучвания. Но, от чисто любопитство, какво представлява предметът? Откъде идва?

— Ами всъщност не сме съвсем сигурни. Много потайна история, така смятаме. Мистър Джасмин, както знаете, е бил много високопоставен. Дълбоко замесен. Срещи с Маунтбатън и дори със самия Чърчил. Срещи по време на баня. Нали сте запознат, че Чърчил е провеждал срещи в банята си.

— Да

— Е, те често са били на по две вани и дори на по три!

— Изумително.

— О, така е, така е.

— Но нямате представа какво в действителност представлява предметът?

— Ами… никак не ми се иска да спекулирам…

Мистър Лонг всъщност си умира да го стори, флиртува с домакините си, предизвиква ги да попитат. Мърсър си придава изражение на извънреден интерес.

— Носят се слухове — обяснява Лонг. — Напълно лишени от подплата, така че надали могат да бъдат наречени сериозни проучвания… че книгата, нали знаете… смятаме, че тя е твърде специална. А и онази програма по ръбовете… — Той поглежда обнадеждено присъстващите: Виждали ли сте я? Джо потиска желанието си да кимне. — Е, в определен смисъл за някои от нас точно това е кралското съкровище, понеже ни връща във време, когато Британия е била център на науката и всички други просто… така де — мистър Лонг се навежда ниско, с трепет на човек, който споделя невероятна тайна. — Смятаме… че това е устройството за управление… на британската космическа програма!

Той се усмихва триумфално.

Следва дълга, изпълнена с неудобство пауза.

— Британската… — обажда се Мърсър обезсилен.

— Космическа програма! — повтаря мистър Лонг. — Фон Браун е работил за германската доминация в Космоса. Не сме могли да допуснем подобно нещо в дългосрочен план, нали. Разбира се, всичко е било прикрито по-късно… — той натиска с пръст носа си отстрани и им показва преградата между ноздрите си няколко пъти.

Домакините се засипват едни други със сърдити погледи, докато мистър Лонг отпива безгрижно от кафето си и издава поредните странни звуци.

Поли врътва очи към брат си и премята ръка на облегалата на креслото на Джо. Той не обръща внимание на това, че опакото на дланта й се притиска здраво в рамото му. Слуша мистър Лонг.

Предимно.

Кражбата е умело изпълнена. Вероятно е поръчкова. Била е особено изнервяща, понеже джентълмен, представящ голяма компания, наскоро е проявил интерес да вземе предмета назаем срещу съществена сума. Джо описва Родни Титуисъл и сетне Арвин Камърбанд, и дори ръскинита, посетил работилницата му, но мистър Лонг не ги разпознава. Не е чувал и за Разбиращата машина — макар споменаването на „машина“ да го интригува, разбира се — или словосъчетанието „Машина за ангели“.

После Мърсър му показва снимката на Били Френд.

— О, да, това е той, определено. Мили Боже, да не е престъпник?

— Да — отвръща Мърсър.

Едновременно с него Джо отговаря:

— Не.

— Мъртъв е — уточнява меко Поли.

— О, Боже! — повтаря мистър Лонг отново. — Горката му майчица.

— Майка му ли? — изумява се адвокатът.

— Много почтена дама! Почти съм сигурен, че не е замесена. Твърде старичка е да топи пръстчета в меда, ахах агнууу кихаха. А и кой ще се грижи за ужасното куче?

Джо Спорк внезапно фокусира вниманието си върху него.

— Какво куче?

— Същинско малко чудовище, агнууу, да, с розови стъклени очи, ако щете вярвайте.

— Мопс — подсказва Джо. — Само с един зъб.

— Ужасна работа! Имайте предвид, агнуууу, трябва да свалим шапка на издръжливостта му, нали?

— О, да. Несъмнено би трябвало.

Мърсър задава още няколко въпроса и после елегантно из вежда мистър Лонг през вратата с обещание за неясно съдействие по някое време. Когато гостът си тръгва, изражението му говори за известно разочарование от тяхната реакция спрямо разкритието им, а Джо Спорк запознава Мърсър с името на Еди Банистър и Бетани я добавя към списъка.

— Да обобщим — предлага Поли Крадъл с тон, кото Джо Спорк намира едновременно за суховато учителски и за извънредно секси, — значи излиза, че в някакъв момент между 1945 и 1980 г. дядото на Джо и баба му са построили машина за пчели, която е или ракетен кораб, или мобилна скулптура, или стапящ мозъка детектор на лъжата. В това подозрително начинание им е помагал Орденът на Джон Твореца и по това време с разрешение на британското правителство се е занимавал с продукти на философско и военно занаятчийско изкуство. За съжаление, по време на изпитателната фаза въпросният предмет е разрушил град Уиститиел и проектът е бил прекратен. Впоследствие ръскинитите са били заграбени от зловещ тип, който възнамерява да привлече вниманието на Господ — по-конкретно някой си брат Шеймъс — и той е прогонил Пазителя по онова време, Тиодор Шолт, но не успял да пипне в мръсните си лапи самата Разбираща машина, понеже му попречили една или повече неизвестни личности. Нека предположим, че става дума за комбинация от споменатите преди това правителствени структури и добрия Пазител, който след това се оттеглил в парник да наглежда лично предмета, докато дойде време бабата на Джо да реши да възобнови функциите му, което — както знаем — така и не е сторила. В някакъв момент неотдавна старата дама, която живее в Хендън, си е наумила да развихри Разбиращата машина и по този начин да спаси или може би да разруши света. Тя е задействала Били Френд като свой агент, дръпнала е конците на Джо да свърши техническата работа и е отървала мистър Лонг от скъпоценния му експонат. Джо е активирал машината, пчелите са излетели и както ръскинитите, така и някаква „сива структура на правителствените служби, вероятно, но не сигурно известна като Съвет за наследството, научават какво става и се втурват да си сътрудничат в този миг на загриженост — макар че не трябва да приемаме това за знак, че са обединени в целите си отмъкват Шолт и машината под предлог на избухнал в старото имение пожар, проследяват цялата история до Били и той е убит или по време на разпита, или понеже някой извънредно много държи вестта да не се разпространи. Благодарение на Били негодниците намират Джо и щяха да го изпарят и него, ако не беше намесата на Мърсър Крадъл от старата фирма и тъй нататък. И ето ни сега тук. Някой да има нещо да допълни?

— Да — казва брат и. — Това чудо се разраства много, ама много бързо.

Включва телевизора без звук и тримата гледат новинарските бюлетини, които прекъсват редовната програма. Навсякъде заседават парламенти и лидерите на страните търсят обяснения едни от други. ООН е в сесия, също и НАТО. Британия е вдигната на бойна нога, правителствените извращения в Конго са станали болезнено публични. Израел и Египет — доскоро дружески държави — са на нокти и определено пътищата им се разделят. Също и Германия, Франция, Италия и Испания. Рояк пчели в Сантяго е разкрил тайни: излишъци, оргии и предателства. САЩ, Китай, Индия и Пакистан до една са обявили намеренията си да унищожат пчелите, макар че как точно ще стане това — ще ги изпозастрелят? Ще им пуснат ядрена бомба? — не е ясно. За лидерите на света обаче пчелите са лоши. Те са пчели на агресията, не на меда и мира. И понеже са зли, няма да бъдат толерирани.

Не бива да се допуска развъждането на твърде много истина.

В лондонските правителствени среди — ужилени вероятно от усложнението, че целият хаос започва оттук — се надига злостна вълна от аленочервен гняв. На пчеларите е наредено да се регистрират и са длъжни да предадат кошерите си за инспекция. Разбира се, онова не са обикновени пчели, но най-добре да играем на сигурно. Ще помогне да се намерят виновните в крайна сметка нали всеки пчелар може да се окаже симпатизацт от Петата колона. Междувременно народът ръмжи в отговор На Уестминстър: кой е виновен? Кой трябва да отговаря? Кой да върне пенсията си? (Не че някой някога е или я връща).

Кой ще бъде държан отговорен?

Кой го е направил?

Кого да хвърлим на лъвовете?

— Разраства се значително — повтаря Мърсър Крадъл.