Машина за ангели

XIX Подир това

Джо Спорк е най-арестуваният човек, когото светът познава. Застава пред „Шароу Хаус“ с лице, грейнало в светлината на прожекторите и новинарските камери, и бащиното си оръжие на земята. Оставя го много внимателно, понеже му се струва, че с цел да го застрелят тук са се събрали до един всички полицаи от Отряда за бързо реагиране, морски пехотинци от резерва и войници от Специалните сили, та дори и няколко души на Кралската кавалерия.

Зад гърба му, малката, но праведна армия на Щурия Джо с огромно достойнство прави същото и стотиците насочени към всички тях оръжия ги следят като огромен облак от смъртоносни гъски, чиито дълги метални върхове се люлеят, а изпъкналите им очета им отдават цялото си внимание.

Има обаче проблем с юрисдикцията. Джо е нарушил толкова много закони, че представлява нещо като юридически гордиев възел. Дребни бюрократчета вояват за него насред арестуващата го армия. Редица по редица с отровна изтънченост се сблъскват пълномощия. И през цялото време гъскопушките не трепват. Джо предполага, че това е разбираемо.

А после юздите на тази огромна вълна бюрократично неразбирателство поема някой от самия й тил. Господинът е много сериозен, с опечалена, тревожна физиономия и звучен глас, който намеква за гробове и тайна зла участ.

— Добро утро, дами и господа, добро утро. Може ли да ми обърнете внимание? Благодаря ви много. Наричам се Родни Артър Корнелиъс Титуисъл, от стария и уважаван род Титуисъл, кореняци лондончани, и съм Главен пазител на Наследствения съвет. Благодаря, детектив сержант Пачкайнд, от вашите услуги няма да има нужда. Мистър Камърбанд, ще бъдете ли така любезен да обясните положението на нашия така чаровен Базил? Благодаря.

И ето че едър мъж с вратовръзка с цвят на сьомга изблъсква дребничкия Пачкайнд, който не изглежда много доволен от случилото се — но ако това е оригиналният Арвин Камърбанд, то той е изгубил значителна част от обема на корема си и го е прехвърлил на раменете си.

— А сега, докъде бях стигнал? А, да, ако мога просто да мина оттук, сър, добри ми небеса, май отглеждат големи момчета там, откъдето идвате, а? И къде ли е това? Шропшър, разбира се, разбира се, много хаусманско[160], да. Ако мога да подмина и вас, благодаря… Джошуа Джоузеф Спорк. По силата на правата, дадени ми от правителството на Нейно Величество, подвеждам ви под отговорност за убийство, палеж, предателство, тероризъм, бандитство и бунтовничество. Винаги съм искал да арестувам някого за бунтовничество, мистър Спорк, считам, че звучи много изискано, а сега, ако бъдете така добър да се предадете на този мил господин тук… благодаря. Ще увиснете, сър, ще увиснете за вратлето от главната мачта на държавния кораб, о, да! Не си представяйте, че някой хитър адвокат ще ви измъкне от тази каша, мистър Спорк, макар, доколкото знам, вашият да е най-хитрият раждал се някога простосмъртен, същинска есенция на професията, един вид установил се на земята бог на адвокатурата. Доведете го, мистър Спорк, ще го разбия с един прокурорски удар! А вие, мадамке — обръща се този ужасяващ човек към Поли Крадъл, — следва и вие да се засрамите от себе си. Мястото на жената е у дома, момиче, да кърпи чорапите на семейството и да лъска тенджерите и тиганите, не да приюпоченства. Срамота!

Не преигравайте — отбелязва Поли Крадъл, когато Титуисъл й щраква прангите. Главният пазител се дръпва притеснено от нея.

— Дива котка! Вещица! Махай се оттук! Чакай? Къде е онова ужасно куче? Кажете ми, че е изгоряло! Не? По дяволите. Е, и то е под арест. Както и всички вие, бандитковци мухльовци, смятайте се за арестувани по обвинения за заговор, за щастие, съм си докарал цял автобус, да, ето го там, ако благоволите да се оковете с предоставените ви пранги за крака…

Отнема няколко минути, но съвсем скоро целият отряд на Джо вече е на борда на черен затворнически автобус със затъмнени прозорци и мъжете от Съвета по наследството ги откарват към затвора.

— Мърсър — заявява Поли Крадъл, когато автобусът се пъхва в един гараж и всички припряно слизат, за да си идат у дома с други превозни средства, — това беше напълно смехотворно.

Мърсър Крадъл сияе.

На следващия ден, когато нормалната дейност на правителството е възстановена и — макар и поочукани от налудничавите събития — институциите за ред и законност отново функционират по присъщите си непоклатими начини, един господин със старомоден пилотски костюм застава пред бомбардировач марка „Ланкастър“. Малко след десет часа чува звука на приближаващ се двигател и завърта глава. На няколко ярда от него спира винен „Ролс-Ройс“, чиято боя е малко очукана след скорошната престрелка и носи следи от експлозия, а отвътре излизат мъж и жена. Пухкавото лице на пилота изгубва предпазливата си почуда и се озарява от широка усмивка.

— Уха! Ама как само се развихрихте! — възкликва председателят на „Сейнт Андрюз“.

— Да — отвръща Джо Спорк, — точно така си беше.

— Донесох ти резервен чифт чорапи. Както и едни за дамата. Оказа се, че имам няколко броя в скрина. Стори ми се, че след цялата суетня и тъй нататък може да са ти полезни.

Най-грозните канареножълти ромбчета на света.

— Благодаря. Това е… много мило.

— Това трябва да е приятелката ти?

— Съжителка и любовница — заявява твърдо Поли Крадъл.

— И то със сериозно ударение на „любов“ в думата. Вече взех решение.

— О, добре — казва председателят. — Поздравления! А това ли е товарът?

— Да, това е всичко.

— Не мога да не забележа, че явно носите и препариран мопс.

Бастиън отваря едното си око и изръмжава. Председателят трескаво се дръпва. Поли се усмихва и обявява:

— Харесва те.

— Трябва ли да се притеснявам?

— Много.

— А това са… останките… предполагам?

— Да — казва Джо. — Преценихме, че не е безопасно да ги оставяме да се въргалят наоколо.

— Не. Определено не. Проклетите правителствени идиоти ще пуснат хората си да пълзят по тях с лупи и да се опитват да го възстановят. Задници, всички до един. Хубаво самолетче си откраднал, между другото, откъде намери време?

— Поверих на друг задачата.

— Много добре. Делегиране на права. Отлично. По случайност все още, изглежда, много те търсят. Мислех си, че всичко това ще отмине. Не е като да не знаехме истината накрая, нали?

— Председателят потреперва.

— Не. Но веднага щом тя отмина, започна овладяването на щетите. Аз съм… удобен.

— Е, напереното ти приятелче ни уреди регистрация — нахално малко копеленце. Че и обича дълги думи. Доста ми допадна.

— Това е брат ми — обявява Поли Крадъл.

— Горката ти. Сигурно много се гордееш. Не е с вас, нали?

— Ще ни посрещне там.

— Разбира се. Е, накъде сме тръгнали?

Джо Спорк му подава парче хартия с написани на него цифри.

Председателят вдига вежда. Май е малко разочарован.

— Почивка на плажа?

— Всъщност ще се срещнем с приятели и оттам продължаваме.

— Наистина ли? С кораб значи.

— С подводница — уточнява Поли Крадъл.

Председателят поглежда към Джо Спорк — не вярва напълно — и вижда потръждението в краткото проблясване на примитивна искрица в очите му.

По пухкавото лице на пилота им бавно плъзва усмивка и той заявява:

— Е, така повече ми харесва.

Малко по-късно ланкастърът си прорязва път на изток и изчезва от поглед.