Машина за ангели

I Чорапите на бащите; бозайникът побеждава; посещение при стара дама

В седем и петнадесет сутринта в спалнята си — малко по-студена от вакуума на космоса — Джошуа Джоузеф Спорк[2] носи въздлъжък кожен шлифер и чифт от бащините си чорапи за голф. Папа Спорк не беше роден играч на голф. Като изключим всички други разлики, истинските любители на играта не се сдобиват с чорапите си посредством кражба на пял камион с товар, предназначен за дружеството в Сейнт Андрюс[3]. Така не се прави. Голфът е религия на търпението. Чорапите се появяват в живота и го напускат, а мъдрият играч на голф изчаква да забележи желания от него чифт и го купува без суетене. Идеята да се тикне картечен пистолет „Томпсън“ в лицето на едрия шофьор шотландец и да му се каже да слиза от кабината, че инак ще я декорира… ами, така де. Човек с подобно поведение никога няма да си свали хендикапа под двуцифрено число[4].

Хубавото в случая е, че Джо не смята тези чорапи за собственост на Папа Спорк. Те са просто един от двата хиляди чифта, наследени, когато баща му отиде в големия небесен пандиз, част от съдържанието на склад на самообслужване на „Брик Лейн“. Той върна плячката, поне колкото му беше по силите — наследи странна, шарена колекция, извънредно типична за присъщия на Папа Спорк твърде ексцентричен престъпен живот, — и се оказа, че са останали няколко куфара с лични вещи, семейни библии и албуми, разни дреболии и финтифлюшки, които бащата на Джо явно бе откраднал от своя баща, и няколко чифта чорапи, които председателят на клуб „Сейнт Андрюс“ му предложи да запази като спомен.

Оценявам жеста с връщането, не ви е било никак лесно да го сторите — каза му председателят по телефона. — Стари рани и тъй нататък.

— Всъщност просто се срамувам.

— Мили Боже, ама недейте! Достатъчно лошо е, че греховете на бащите ще се предадат и прочие, та да вземете и да се срамувате от тях. Моят баща беше в Бомбения отряд. Помагаше да планират бомбардировките на Дрезден. Представяте ли си? Кражбите на чорапи са направо добродетелна проява спрямо това, какво ще кажете?

— Предполагам.

— Това с Дрезден е било по време на войната, разбира се, така че сигурно тогава си е било в реда на нещата. Голям героизъм, без съмнение. Но съм виждал снимки. А вие?

— Не.

— Постарайте се и да не ви попадат, честно. Запечатват се в паметта. Но ако някога ви се случи по някаква проклета от Бога причина, сигурно ще се почувствате по-добре, ако носите чифт чорапи с шарка на ромбчета. Слагам няколко в колет. Ако това ще намали вината ви, ще избера абсолютно най-ужасните.

— О, да, ами добре. Благодаря ви.

— Аз самият съм пилот, да знаете. Цивилен. Едно време ми харесваше, но напоследък не мога да прогоня от мислите си онези ми ти сипещи се фугасни бомби. Та малко съм се поотказал да летя. Срамота, честно казано.

— Да, така е.

Следва пауза, докато председателят на дружеството обмисля възможността да е разкрил за себе си доста повече, отколкото е възнамерявал.

— Добре тогава. Ще бъдат цвят шартрьоз. Аз самият доста ги харесвам и ще взема един чифт и за мен, ще ги нося следващия път, когато ида да навестя стария бащинко горе в „Хоули Чърчярд“. Ще му река: „Глей ся тука, старо страшилище такова, докато ти си се навивал, че е абсолютно наложително да размажем пълен с цивилни град, бащите на другите хора са се ограничавали до кражба на грозни чорапи“. Туй ще му покаже къде зимуват раците, а?

— Предполагам.

Ето така се стига до обутите на краката на Джо плодове на този странен разговор, които са твърде добре дошли между неподлаганите му на педикюр стъпала и ледения под.

Коженият шлифер обаче е предпазна мярка срещу нападение. Джо притежава халат — или по-скоро хавлия за баня, — но макар тази дреха да е по-удобна за носене, тя също така е и по-уязвима. Джо Спорк обитава надстройката на складовото хале, в което се намира работилницата му — работилницата на дядо му, Бог да го прости, — в овехтял, тих лондонски квартал недалеч от реката. Напредъкът на прогреса е подминал тази част на града, понеже гледката е сива и ъгловата, а в халето силно мирише на речна тиня, та Джо на практика се шири самичък в цялата огромна сграда, макар да е, пресвети небеса, донякъде обвързан и с банки и наемодатели. Матю — както се наричаше безпътният му баща — се отнасяше небрежно към дългове на хартия; парите бяха нещо, от което винаги можеш да си откраднеш още.

Като става дума за дългове, когато умува върху веселите дни и мрачните мигове от времето, прекарано като наследник на престъпник, Джо понякога се чуди дали Матю някога е убивал човек. Или по-скоро дали е убивал хора. В крайна сметка гангстерите ги тегли към доста кървави спорове помежду им и изходът от подобни спречквания често са тела, преметнати като мокри кърпи върху столове в бара или зад воланите на коли. Дали нейде е скрито тайно гробище, или има свинеферма, където са положени за вечен отдих последствията от духовитата аморалност на баща му? И ако е така, каква законова отговорност наследява синът му по този въпрос?

Всъщност приземният етаж изцяло е отдаден за работилница и мострен салон на Джо. С високи тавани, загадъчен, пълен с предмети под противопрахови покривала. Най-интересните са увити в дебел черен найлон и подредени най-отзад „за третиране срещу дървояди“. В последно време тези предмети обикновено не са нищо повече от магарета или пейки, сложени така, че да им се придаде внушителен вид за пред клиенти, но има и истински, скъпи антики — часовници, музикални кутии и най-доброто: ръчно изработени механични автомати, изрисувани, орнаментирани и пищни, от времето, когато „изчислител“ е бил приятел, способен да брои, без да си гледа пръстите.

Невъзможно е — дори отвътре — да не разбереш къде се намира складът. Миризмата на стария Лондон се просмуква през влажните дъски на мострения салон, сочна от нотки на река, тиня и гнилоч, но по някаква прищявка на дизайна и стареещото дърво никога не прераства в непоносима смрад. Светлината от процепите на прозорците — високо над приземния етаж и матови от пълното с кръстосани телчета бронирано стъкло — в момента пада върху не по-малко от пет единбургски часовника с дълги кутии, две пианоли и един странен предмет, който е или механично люлеещо се конче, или нещо no-outre[5], за което на Джо му се налага да намери по-специален вид купувач. Тези страхотни попадения са обкръжени от по-дребни ефимери и често срещани артикули: телефони с манивели, грамофони и странни дреболии. И пак там, на подиум, стои и Часовникът на смъртта.

Всъщност е просто викторианска джунджурия, нищо повече. Извисяващ се скелет в пелерина кара от дясно на ляво колесница, така че — според западноевропейския наблюдател, който е свикнал да чете от ляво на дясно — все едно идва да ни пресрещне. През рамо, за лесна коситба, безгрижно е преметнал коса, има си и кльощав жребец със злобно изражение, който тегли цялата конструкция все напред до безкрай. Предното й колело представлява черен часовник с много тънки костени стрелки. Няма камбанка — посланието вероятно е, че времето минава незабележимо, но въпреки това тече. В завещанието си дядото на Джо изрично го е приписал на наследника си за „специален размисъл“ — механизмът е много хитроумен, мотивиран от атмосферните флуктуации, — но като малък Джо се е ужасявал от часовника, а като юноша е презирал безгласното му, зловещо обещание. Избягва да го гледа дори сега — особено сега, когато в задното си огледало съзира отминалата тридесетгодишнина и четиридесетакът му се цупи на пътя пред него; сега, когато изгарянията от поялника и дребните ранички зарастват малко по-бавно, а стомахът му е не е като дъска за пране, а по-скоро е удобна подплатена пейка.

Часовникът на смъртта пази и единствената му срамна тайна — малък, практичен реверанс пред миналото и финансовата нужда. В най-тъмната част на склада, близо до протеклия участък от стената и покрити с мръсен прашен чаршаф, стоят шест стари слот-машини — оригинални едноръки бандити, — които Джо преустройва за свой стар познат на име Йорге. Йорге („Йоооррр-ге! Със страст като Пастернак!“[6] — както се представя на новите си познати) върти няколко бордея, в които като основни атракции се предлагат хазартни игри и други пороци, а задачата на Джо е да поддържа тези традиционни машини — които сега раздават не просто пенита, а жетони за ценни награди и интимни услуги — и систематично да ги саботира, така че да се отплащат само в редки случаи или съобразно личните нареждания на Йорге. Този дребен компромис е и цената на запазването на бизнеса с часовниковите механизми.

Етажът отгоре — жилищната част, където Джо държи легло и няколко стари дървени гардероба, достатъчно големи да поберат боен кораб — е прекрасно жилище. Широките му сводести прозорци и патинираните от времето стени с червена[7] зидария, които гледат към реката от едната страна и от другата — към градски лабиринт от магазинчета и пазарчета, складове и работилнички, трезори, автокъщи, митнически халета и един отвратителен квадрат сиво-зелена трева, попаднала под закрилата на немислима участ и поради това допусната да гнои там, където се е разпростряла.

Всичко това е чудесно, само дето халето на Джо наскоро се е сдобило с много сериозен дразнител — котка. Преди време едно от котвените места двеста ярда нагоре по реката получи разрешение да настани къща-лодка, на която живее много симпатичното и доста бедно семейство — Уотсън. Гриф и Аби са двойка леко параноични анархисти с дълбока алергия към всякаква бюрокрация или трудова заетост на съзнателно ниво. И двамата горят от странна смелост — те вярват в изумително ужасяващ вариант на политическата реалност и се борят с нея. Джо така и не е проумял дали са луди или просто смущаващо и безкомпромисно неспособни на самоизмама.

Във всеки случай той дава на Уотсънови всичките си излишни играчки на пружина и от време на време вечеря с тях, за да се увери, че са още живи. Те на свой ред споделят с него зеленчуците от парчето си земя и хвърлят по едно око на халето, ако той пътува за уикенда. Котката (Джо мисли за нея като за „Паразита“) си ги е осиновила преди няколко месеца и сега властва над къщата-лодка чрез комбинация от умели политически и емоционални маневри, изпълнявани посредством натиск върху възхитените деца на семейството и психотичен подход към популацията гризачи, който печели одобрението на господин и госпожа У За съжаление, Паразита си е предвидил халето на Джо за втори свой дом, стига само да успее да съсипе или прогони настоящия му обитател, когото не одобрява.

Джо наднича в парчето патиниран бронз, който ползва за огледало за бръснене. При настаняването си го намери тук — назъбено парче от по-голяма конструкция — и му харесва топлината му. Стъклените огледала са зеленикави и придават на образите болнав и тъжен вид. Той не иска да има общо с онзи, когото вижда отразен в стъклено огледало. Предпочита да вижда сърдечен, гениален пич, малко размъкнат, но ако не богат, то поне здрав и относително умен.

Джо е едър, с широки рамене и бедра. Костите му са тежки. Има волево лице и гордо оформени черти. Що-годе хубавец — може би, но в никой случай — деликатен. За разлика от Папа Спорк, който беше наследил гените на своя баща и изглеждаше като танцьор на фламенко, Джо е най-нечестно проектиран от природата да напомня типовете, които стоят на вратата в по-грубиянските барове. Идва му по майчина линия: Хариет Спорк е изящна фея, но това се дължи повече на религията и храните с много фибри, отколкото на генетиката. Има костна структура, достойна за касапин от Къмбрия и съпругата му, селянка от Дорсет. При изготвянето на калъпа й природата е имала предвид обветрения живот на черноработник, спането край лагерни огньове на открито и пухкава старост в обкръжението на прежурени от слънцето хлапета. Това, че дамата е избрала живота на певица и после — на монахиня, е доказателство за дозата прикрит инат в нея или може би последствие от странните промени на двадесетия век, превърнали поне за известно време провинциалното майчинство в признание за поражение.

Някъде от вътрешността на халето се разнася странно пронизително мълчание. Потайната тишина на ловеца: Паразита, обявил война почти веднага след запознанството си с Джо, влиза всяка заран през прозореца, който стои отворен, за да не става твърде задушно в сградата при включване на парното, и се спуска тихомълком да дебне от мухлясалата рамка на кухненската врата. Когато Джо мине отдолу, котката му скача на раменете, вади нокти и се пързаля по гърба му в опит да го обели като ябълка. Белезите от битката личат по кожения шлифер, а и, ох, кожата отдолу — понеже при първата подобна случка младежът беше само по горнището на пижамата си.

Днес, уморен от сутрешната партизанска война, Джо обмисля и вероятността, макар в момента да е самотен, някой ден да доведе истинска жена на това място и тя да не желае да бъде скалпирана от досадна котка, когато се упъти да свари чай, вероятно заметнала раменете си с някоя негова риза, чийто ръб милва елегантните й бедра и разкрива съвсем тясна ивичка от задничето… По тази причина младежът преценява, че е време да ескалира военните действия. Късно снощи е намазал тънък слой вазелин на касата на вратата. Старае се да не размишлява върху естеството на живот, в който пикът на вълнението са враждебните взаимоотношения със същество с приблизително същите разум и емоционалност, колкото и бутилка за мляко.

Аха. Това прошумоляване: копринената опашка, която погалва стойката за чаши с добродушните й, разнокалибрени порцеланови обитатели. Това изпукване: настъпената дъска на пода до стената; това тупващо тропване е скокът на животното от шкафа… и този забележителен, бесен трясък сигурно е шумът, който то издава при рикошет от отсрещната стена, след като се е хлъзнало по перваза. Следва… да! Това унизително издумкване е ударът в пода.

Джо влиза в кухнята. Паразита го зяпа от ъгъла с очи, преливащи от възмущение и омраза.

— Примат — просвещава го Джо и завърта длани. — Използва инструменти. Противостоящи палци.

Паразита го изпепелява с поглед и се изнася.

Понеже Джо е постановил по този начин Ден на победата над котката, в природата на нашия свят е той незабавно да бъде отстранен от върха на йерархията на бозайническото превъзходство посредством сблъсък с куче.

За да стигне до първата си среща, Джо Спорк избира да мине напряко — през Каналджийския обход[8]. Това като цяло извънмерно противоречи на личната му политика. Той задължително взима автобус или влак, та дори понякога сяда да шофира, понеже използването на Обхода е признание за части от живота му, които вече не намира за полезни. Само че откритието на поредната градина, пълна с жертви на Вон Пери, е породило силни брожения из вестниците и свободната преса по отношение на естеството на човешката престъпност — а точно тази тема Джо особено силно би искал да избегне.

В същото време някои скорошни събития са го разтърсили до мозъка на костите, а Каналджийският обход поражда усещането за сигурност и близост, каквито за него улиците отгоре никога не са придобивали. Може да вини за това детството си, но тъмните улички и пълните с дим стаи му се струват по-успокоителни от шопинг центровете и озарените от слънце улици. Въпреки че — дори самият Джо да не беше взел решение да стане нов човек — с онези дни е свършено. Повечето от Старите съучастници са измрели рано. Само спомен е вечно променливият бандитски кралски двор, в който младежът е израснал. Неколцина познайници още се навъртат наоколо, пенсионирани или променени и закоравели, но са се спаружили или изчезнали всички гениални скутове на престъпността, в които е седял малкият Джо Спорк и от чиито наблюдателници е бил посветен в тайните на стотици скандални подвизи.

Междувременно кошмарът на Англия днес е Вон Пери. Надминава и ислямските екстремисти с раниците, и полицаите, които стрелят по девет пъти в главите на водопроводчици само защото не са видимо бели. Напоследък най-големият страх на всеки със здрав разум в главата е, че Пери не е единствен и сред ширналите се житни поля и зелени ливади на родината се крият и други плувнали в кръв убийци, способни да отключат бравите на прозорците ти и да се промъкнат в стаята ти посред нощ само за да те разчленят на парчета. Пери в момента е задържан под стража — държат го в някаква болница със специален режим, под наблюдението на доктори, — но самата му поява е наранила дълбоко нацията.

Страничен ефект от това е паническото драпане на средните класи в търсене на убежище и недопроучените дискусии за исторически злодеи и в частност — за касоразбиващия, влакоограбващ и картинокрадлив баща на Джо Спорк: дендито на панделата Матю „Картечния“ Спорк. Тези обсъждания плашат Джо много повече, отколкото Каналджийският обход. И при нормални обстоятелства той страни от идеята да му се приписва роля, наричана в определен вид криминални романчета habitue на demi-monde[9], което идва да намекне, че се познава с хазартните играчи и престъпниците, а и с мъжете и жените, които се навъртат около тях. Засега Джо е готов само да признае, че донякъде все още обитава покрайнините на демимонда, стига само в замяна да не му се налага да говори за него.

Неизбежно в създаването на миниатюра на самия себе си той открива, че е превърнал самоописанието си в некролог — да му е подръка.

Джошуа Джоузеф Спорк, син на Хариет Питър и знаменития гангстер Матю „Картечния“ Спорк, умира бездетен на възраст под четирийсетте. Надживян е от майка си, сега монахиня, и от малък брой уважавани бивши приятелки. За най-голямо постижение в живота му следва да се признае, че е избягал превръщането в копие на баща си, макар за целта да е кривнал твърде надалеч към по-уседналия начин на живот на дядо си. В петък ще има възпоменателна служба, настояваме гостите да не носят огнестрелни оръжия и крадени вещи.

Джо тръсва глава, за да проясни мислите си, и тръгва към железопътния мост.

Между „Клинтън Стрийт“ и „Блекфрайърс“ има задънена уличка, която в действителност не е глуха. В самия край на тясната цепнатина има пътечка, която води към железопътната линия, и щом застанеш с лице към релсите, веднага вляво ще видиш вратата към подземния свят. През тази малка портичка Джоузеф Спорк минава като същински Бял заек и се спуска по спирално стълбище в тесните, облицовани с червени тухли тунели на Каналджийския обход. Подземието тъне в пълен мрак и той рови в джоба си за работния ключодържател със скромната му подборка ключове и отключващи карти. На него виси и фенерче горе-долу с формата и размера на капачка на химикалка.

Синкаво-бялата светлина показва на Джо стени, покрити с мръсотия, нашарени тук-там с нечие неморално просветление: Дейв люби Лиза и винаги ще я ’бичка, поне тук долу. Джо промърморва нещо като благословия и подминава, като стъпва внимателно около гъсти локви слуз. Пред поредната врата увива кърпичка около устата си и размазва малко хвойнов мехлем под носа си („Традиционният затоплящ балсам на Адам!“; причината мазилото да е толкова възбуждащо, че е заслужило дори удивителен знак, си я знае само мистър Адам). Тази врата изисква ключ — каналджиите са инсталирали проста ключалка не като преграда за преминаващите, а просто любезно обозначаване на собствеността. Местните нямат кой знае колко против и други да използват този маршрут, но искат да се знае, че това става с тяхното благоволение. Каналджийският обход е като мрежа, но не може просто да скиташ из нея както ти се харесва. Трябват ти разрешения и споразумения, а понякога — и абонамент. Връзката ключове на Джо му гарантира преминаване през около двайсет процента от безопасните тунели — останалите са под агресивната охрана на официални и неофициални групировки с желание за уединение — включително самите каналджии, които са сложили на вътрешността на кралството си любезна, но ефикасна стража.

Десет минути по-късно Джо среща групичка приведени ниско каналджии по гумени костюми да ровят из токсичната слуз.

Едно време — когато Лондон беше осеян с фабрики и потопен в зелен смог, който в по-лоша нощ може да те задуши на място, та и дори преди това, когато открити канали са минавали по средата на улиците — каналджиите са били онези отрепки и опортюнисти, преравящи отвратителната смес да вадят от нея изгубени случайно монети и бижута. Дори днес хората изхвърлят направо изумителни неща — диамантите на баба падат долу с все кутията си, а леля Бренда е набедена за крадец; всевъзможни пръстени политат в канала от страст или се изплъзват от вледенени пръсти в студен ден; намират се и пари, разбира се; също и златни зъби, а веднъж, на едно от партитата на Матю, кралица Боклуче разказа на прощъпулчо Джо за вързоп акции на приносител с обща стойност от почти десет милиона паунда.

Съвременните каналджии носят снаряжение, предназначено за дълбоководни водолази — е, и самата мръсотия е достатъчно неприятна, но в нея има и страховити находки: спринцовки с игли и други гадости, да не споменаваме за химикалите, които променят мъжките риби по света в женски и избиват всички жаби. Средностатистическият труп изтрайва седмица по-дълго от едно време — маринован е в консерванти от супермаркета. Така че отрядите на каналджиите приличат на преживели кофти кацане астронавти от друга планета, проправящи си път през своята версия на първичната супа.

Джо им маха, докато бърза по стърчащата над канала пътека, и те отвръщат на поздравите му. Тук долу нямат много посетители и още по-малко от тях им вдигат ръка в одобрения от Нощния пазар поздрав, с кокалчета нагоре и вирнат палец под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Водачът отвръща колебливо на поздрава.

— Здрасти — казва на висок глас Джо Спорк, понеже шлемовете не подобряват слуховите възприятия. — Как е Катедралата?

— Чиста — отвръща каналджията. — Приливните шлюзове са затворени. Я чакай, май те познавам, а?

Ами да, познава го: играли са заедно като деца в облечените в кадифе, озарени от факлите коридори на Нощния пазар. Семейството на каналджиите и Нощният пазар са предпазливи съюзници — малки държавици, съществуващи в рамките и под дъното на по-голямата, наречена Великобритания. Гангстерски нации, днес смалени многократно спрямо времето, когато Джо е бил дете. Нощният пазар в частност е тежко пострадал и властелините му не са в състояние да вдъхновят същата живописна, устата тълпа престъпници, запазена марка на Матю Спорк и приятелите му: двор без крал.

Но нека не говорим за онези дни, нали се преструвам на човек с истински живот.

— Просто имам стандартна физиономия… — промърморва Джо и продължава нататък.

Измъква се през врата в старата пневматична железница на Пощите (на даден етап Матю Спорк притежаваше камара пощенски концесии из цяла Великобритания и ги използваше да продава и крие най-необичайни товари), след това по страничен тунел и по стълбите попада в Катедралната пещера. Изкопана за основа на средновековен дворец, който така и не бил завършен, днес потопена в тинята на лондонския водосборен басейн, тя е влажна и много тъмна. Каменният таван е къпан в минерален дъжд толкова стотици години, че сега е покрит с лепкав алабастър, сякаш пещерата е естествена. Когато канализацията на викториански Лондон прелива — което се случва все по-често и по-често в днешното време на климатични промени, — цялата зала е под вода. Джо потиска тръпка на клаустрофобия, породена от самата мисъл за това.

Паянтова метална рамка води през залата и към долните нива на железницата, а след това рязко свършва пред древен товарен асансьор, който излиза близо до речния бряг — от древността и до съвременността все магистрала за контрабандисти.

Цялото пътуване отнема няма и половин час. Рекорд, който трудно може да се подобри и с кола, дори ако няма задръствания.

Кучето се нарича Бастиън и е лишено от срам или милост. Всяко достойно за рода си псе ще ти подуши слабините за добре дошъл, но Бастиън ръгва изсъхналия си нос в шева на панталоните на госта и не показва признаци да преминава в отстъпление. Джо се размърдва леко и кучето го възнаграждава с предупредително клокочене дълбоко в гърдите си: Устата ми е в плътна близост до гениталиите ти, человече, който събеседва с господарката ми на чаша кафе. Не ме дразни и не се закачай с мен! Само един зъб притежавам, о, да, понеже останалите отдавна са били забити в плътта на грешници. Пази се от ченето ми, горно и долно в праведна, симетрична оскъдица. Да мърдаш не смей, човече на часовниковия механизъм, и се покори на господарката ми, защото тя ме обожава дори на преклонна възраст, каквато съм достигнал.

Всъщност животинчето е дребно — съсухрена останка от мопс — и сякаш развалените зъби не му стигат, няма си и следа от естествени очни ябълки. И двете са били сменени с изкуствени, изработени от бледорозово стъкло, което сякаш пречупва и отразява вътрешния пейзаж на празните очни ями на Бастиън. Това зловещо видение влага доста искреност в ръмженето и Джо избира да позволи на звяра да лигави слабините му.

Собственичката на Бастиън се нарича Еди Банистър и е много дребна и извънредно спаружена, и очевидно превъзхожда по възраст и Британския музей. Сребристата й коса е като прилепнал шлем, през който на места прозира покритата с лунички кожа на скалпа й. Лицето й — има горд поглед и силна уста, които подсказват, че едно време е била хубавица — е толкова бледо, че Джо си представя как наистина вижда костите през бузите й и бръчките на ръцете й са сгънати една около друга като стопена пластмаса, и всичките криволичат в непредсказуеми посоки. Еди Банистър е стара.

И при все това е очебийно жива. През последните месеци в няколко случая е намерила причина да прибягва до услугите на „Спорк и Ко“. Джо е започнал да я поопознава по малко и в това отношение му напомня за дядо му Дениъл: тя почти вибрира от живописна, дестилирана енергия, сякаш самият процес на живеене много десетилетия наред е довел до редуцирането на духа в гърдите й, станал гъст и наситен, но пък още по-сладък и силен.

Бастиън не се справя толкова добре с възрастта. По-грозен е от всичко, което Джо е виждал извън аквариум за дълбоководни риби. Необичаен спътник е за жена като Еди Банистър, но светът — както Дениъл казваше едно време — е досущ голяма медна пита, съставена от отделни загадки.

Джо има причина да приема това твърдение за истина. Като дете благодарение на лошия си татко е навестявал куп тайни местенца и макар извънредно решително да е обърнал гръб на този свят с привлекателните му герои и живописни имена — Старите съучастници, Клоаката, Кралската прошка, — все пак е открил, че във всеки свой аспект животът е странна гравитационна система от хора-планети, които се въртят около необичайни слънца — като голф клубове, театри и класове по плетене на кошници, и падат жертва на черни дупки като изневяра и немотия. Или просто изгасват в нищото самички.

Или пък му налитат на камари. Изкуфели, състарени и изгубили ума си, нахлуват през портите му, стиснали късчета строшени спомени — музикални кутии, часовници, будилници и механични играчки, с които някога са се забавлявали или са наследили от майките, чичовците и съпрузите си, вече станали прах от праха.

Еди Банистър му предлага още кафе. Джо отказва. Усмихват се нервно един на друг. Флиртуват. Слонът в стаята, като изключим незабележимата хватка на Бастиън върху срамните части на Джо, е кутия от златен дъжд[10] с размер на уокмен, инкрустирана по ръбовете с по-светла дървесина. Това е причината за тази му нова визита в дома на Еди Банистър, причината да заключи рано и да се отправи към Хендън с безконечните му редици почти хубавки, скучни къщи, украсени със старомодни детайли. Старицата кокетничи и многократно го е привиквала насам — и неизменно го разочарова с остатъци от осакатял грамофон и автомат за чай, изваден от стиймпънков кошмар. Разигравали са партия по съблазняване, по време на която клиентката ден след ден разкрива козовете си, а Джо с бързите, силни ръце й предлага елегантни решения на непоправимите проблеми на строшените апарати. През цялото време си знае, че Банистър го изпитва за нещо, снема му мярка. Нейде в малкото й жилище има далеч по-интересна вещ — нещо, с което сладката, древна Еди очевидно смята, че ще му събуе чорапите от изумление, но още не е напълно готова да разкрие.

Джо вярва пламенно, че тя е хвърлила око на часовникарския му занаят, не на плътта му.

Старицата облизва устни — не с език, а като ги завръща за миг навътре и ги потрива една в друга. Еди Банистър идва от време, когато изобщо не е било редно дамите да признават, че имат език — устата, слюнката и устната кухина са представлявали двери към други едни влажни, сочни кухини, за които не бива да се мисли по никакъв повод, да не би да се предположи и че хората са надарени с такива…

Джо посяга към кутията. Докосва дървото. Вдига я, преценява тежестта в шепите си. Може да усети… излъчване. Това е важна вещ. Сладката, ошмулена стара птица притежава нещо сериозно и е наясно с това. През цялото време го е упътвала към предмета. Джо се чуди дали днес денят вече е настъпил.

Отваря кутията. Голгота от подпори и зъбчати колела. Наум ги сглобява набързо — това е механизмът, главната пружина пасва ето тук, това е част от облицовката и тогава… о, Боже мили. Толкова голяма част от устройството е просто шашмалогпя, излишни колелца и зъбчатки. Много тромаво. Но, взети заедно, полезните части… О! Да, добре: ранен двайсети век, ако се съди по стила и материалите, но много фина изработка. Занаятчийска вещ, уникална, а където има една, винаги има и още, особено ако успееш да ги свържеш с известен майстор. Но въпреки всичко това тук… не е. Не е онова, което Джо очаква, макар да си няма представа какво точно е то.

Той се засмива, но под нос, за да не пробуди кучешкия вулкан, клокочещ между бедрата му.

— Много фина изработка. Нали осъзнавате, че навярно струва цяло състояние?

— О, Боже — казва Еди Банистър. — Трябва ли да го застраховам?

— Навярно да. Автомат като този ще го грабнат за хилядарка като топъл хляб… — Джо кима решително. Ако не го грабнат, ще си остане като мъртва риба на тезгяха на търга, но да не навлизаме в подробности в момента.

— Можете ли да го поправите? — пита Еди Банистър, а той бръсва настрани разочарованието си и я уверява, че да, разбира се, може.

— Веднага? — пита тя и той отново отговаря положително, понеже си носи инструментите, никога не напуска дома си без тях. Подплатена щипка да придържа облицовката. Друга в ролята на трета ръка. Обтегачи. Всъщност няма щети, по-скоро изглежда, все едно някой е разглобил механизма нарочно. Доста внимателно. Щракатащрак и предметът е сглобен, само дето… хъм. Липсва някаква част — не е ли винаги това причината? Трябва да се свържат лостчетата… ха! Подобна вещ би имала видими движения, почти човешки. Много впечатляващо, извънредно напредничаво за времето си. Джо е виждал по телевизията робот на същия принцип и го смята за брилянтна идея. Това тук като нищо би могло да му е прототип. Без съмнение някъде призракът на мъртъв майстор се върти в гроба.

Джо поглежда към Еди за разрешение, запалва мъничък оксижен, нагрява парче метал и го усуква, мачка и сгъва. Щракатащрак отново. Подухва към него. Отново го мачка. Да. Точно така, ето тук и… готово. Consumatum est[11], както би казала майка му.

Джо вдига поглед и Еди Банистър го гледа — или може би гледа отдалеч собствения си живот. Лицето й е неподвижно и в течение на призрачна секунда майсторът си представя, че е предала Богу дух право пред него. След това тя потреперва и го дарява с тънка призрачна усмивка, и казва благодаря, а той навива играчката и я пуска да марширува: мъничко войниче, което щрапа леви-десни-леви по масата и набръчква покривката с миниатюрните си подковани ботушчета.

Кучето надзърта към него: странно сляпо псе, наострило дебели ушета, напъващо се да прогледне през стъклени очи.

Не е съвършено, часовникарю. Влачи си единия крак. Но и така бива. Бъди нащрек: господарката ми е силно трогната. Мъките ти се отплащат. А сега — изчезвай!

Джо Спорк наистина изчезва, внезапно почти сигурен, че клиентката иска от него нещо различно — има си друга тайна, по-голяма, която изисква безкрайното изпитване на Джей Джей Спорк, преди да го признаят за достоен за нея. Чуди се с лек копнеж дали не се е провалил и не е ли редно да се върне. Но може би Банистър просто е самотна и припознава в него събрат по изолация.

Не че той е самотен по нейния начин.

И не че е самотен точно сега, не напълно. В ъгълчето на полезрението му се мярка нещо — тъмна сянка, отразена в прозорците на автобус на уличното платно. Смътен силует под козирката на нечия входна врата. Джо се обръща и се оглежда добре, преди да пресече улицата, цял нащрек при проверката на тротоара от лявата си страна. За малко да го изпусне. Дебнещият го е толкова неподвижен, че трудно се различава; погледът търси стави и движения там, където такива няма. Но, да, в тъмната козирка на закованата пекарна май някой го наблюдава: заушен силует в рокля или с обемно палто и воал като на оплаквачка. Може да е пчелар или вдовица — или високо, хилаво дете, което си играе на призрак. Но най-вероятно е окачен на стената стар конопен чувал — зрителна измама.

Миг по-късио дълга зелена лимузина за малко да прегази Джо. Гневното лице на матроната зад волана недоволно му се муси, задето е стоял на платното, а наблюдателят — ако изобщо е имало такъв — напълно се изплъзва от мислите му.

Недоволен и неспокоен, Джо се отбива в магазина на ъгъла да провери дали Ейри не би му продал отрова за котки.

Когато Ейри пристигнал в Лондон, кръстил магазина си „Ляп и ма’ло“. От гледане на английска телевизия бил стигнал до заключението, че хората в Лондон много си падат и по шегичките, и по ъгловите магазинчета — и си направил извода, че комбинация от двете неизбежно ще пожъне голям успех. „Хляб и масло“ станало на „Ляп и ма’ло“ и почти веднага се изяснило, че макар лондончани наистина да се радват и на шегите, и на удобствата, хич не си падат по собственици на лавки, дето явно им се подиграват, и при туй са с чуждоземен вид. Правилната употреба на апостроф за отбелязване на глобална пауза не печелела поддръжници.

Ейри се учел бързо и не след дълго замазал с боя обидната табела. Джо така и не е сигурен дали името на собственика има нещо общо с „Ейри“, или той си го е избрал с удобно „чуждоземско, но английско“ звучене, което да не стряска местните със сложност или намек за ненужна образованост.

Вероятно не е учудващо, че Ейри има твърди като диамант възражения по повод отровата. Той смята котките за уроци в пътешествието през живота. Котките, обяснява, са божествени вестители на търпението. Джо, чието рамо още го наболява след разминаването на косъм преди две седмици, отбелязва, че котките са сатанински вестители на раздор и сърбежи. Ейри възразява, че и това е възможно, но поради промисъла на непогрешимото божество, ако и да са сатанински вестители на раздор и сърбежи, те все пак си остават също и учители, пратени от Космическото единство.

— Те са сами по себе си — казва Ейри, понесъл тазсутрешната партида органични млека, част от които изтичат през найлоновите си пликове — възможност за самообразование.

— …по първа помощ и зарази — мърмори Джо Спорк.

— И в по-възвишени области. Вселената ни учи за Господа, Джоузеф.

— Не и котките. Или поне не тази котка.

— Всичко в този свят е своеобразен урок.

Тази реплика на собственика толкова се приближава до подобна, споделена от дядо Спорк веднъж, че Джо, дори след безсънна нощ и лоша котешка сутрин, все пак усърдно кима.

— Благодаря, Ейри.

— Винаги си добре дошъл.

— Все още искам отрова за котки.

— Хубаво! Значи имаме много на какво да се учим един друг!

— Сбогом, Ейри.

— Au revoir[12], Джоузеф.