Машина за ангели

VIII Нежелан; Типът, който ще причини неприятности на момиче; По реката

Мърсър оставя телефона и поглежда към Поли, Дръзката рецепционистка, която свива рамене. Мърсър се мръщи.

— Няма заповеди за арест — казва той кисело.

Джо Спорк умува върху промените в живота си през последните двайсет и четири часа, които правят извънредно добра новина това, че не го издирват за арест, и се опитва да си представи какви обрати следват в свят, в който това по някаква причина е по-скоро лошо, отколкото добро.

— Това означава ли, че мога да се прибирам у дома?

— Не означава. В небето над Париж са забелязани пчели. И над Берлин. Извънсезонен рояк, който озадачава пчеларите. Има и пиперлива история за механичен кошер във Флоренция. „Орнаментална скулптура в Палацо Лукреция, близо до Фиезоле, смята се, че е часовник, е възобновила дейността си след близо трийсет години…“ Носят се слухове и от Мумбай. Очевидно там е имало стресиращ проблем в нормалната дипломатическа практика. Тайно проникване през Джаму в Гилгит-Балтистан с цел разбунване на неприятности — което е нормално, само дето този път явно всички знаят за нея. Карачи никак не го приема добре. И запомни, Джо, моля те, това са ядрени държави. Ясно ли е? Проблемът продължава да се разраства. Всъщност става огромен… — Мърсър клати недоволно глава. — Кой прави механични пчели, за Бога? Кой създава супер оръжие или супер каквото там е и го прави толкова дяволски идиотско?

Когато Джо не отговаря, Мърсър взима чашата си и тръгва да обикаля из стаята. Такъв му е навикът — когато мисли особено усърдно, държи да върви и да говори на глас, докато отпива от нещо, което трябва да е горещо, но вече е изстинало. От време на време се оплаква от питието, сякаш очаква някой да вземе мерки. След това се преборва с всякакви опити да му се вземе чашата и продължава нататък. Поне две от асистентките му са напускали, след като ги е хокал за кражби на чаши, когато са имали заповеди да му носят редовно нови.

Джо чака Мърсър да му обясни. Той не го прави. Просто крачи напред-назад, завива рязко и погледът му вече е втренчен някъде в пространството, а не върху повърхността на изстиващото му кафе.

— Трябва да отида да посетя Джойс — обажда се накрая Джо. — Редно е да научи от някой познат. Няма да й се обадят, понеже официално не е член на семейството.

Мърсър въздъхва:

— Ще поговоря с Джойс.

— Тя не те познава.

— При все това. Не, Джо — остро отсича адвокатът. — Казах, че няма заповеди за арест. Това не означава, че случващото се не вони отдалеч. Просто миризмата е по-трудно доловима.

— Каква миризма?

Мърсър въздъхва.

— Не мога да открия Тес.

Джо го зяпва.

— Какво?

— Съвсем просто е. Барманката, която по твое собствено признание си падала по теб, не може да бъде открита за коментари. Не мога да я намеря.

— Не виждам…

— Пратих човек до Уиститиел да проследи маршрута ти. Изглеждаше ми като добра идея. Никой не може да я намери, Джо. Изчезнала е.

— Какво имаш предвид под „изчезнала“? — иска да знае Джо, но Мърсър смята въпроса за твърде несериозен, че да заслужи отговор. Часовникарят клати глава: — Вероятно е драснала на пътешествие или нещо такова. На посещение при стар приятел.

— Почти сигурно. Кредитната и карта е използвана на гарата. Всичко изглежда съвсем нормално. Но пък също така очевидно е имало пожар в „Хайндс Рийч“. Старата селскостопанска сграда от времето на войната, ще ти е интересно да узнаеш, вече е превърната в пепел. Имението е опожарено напълно. Брат Тиодор Шолт, монах отшелник, е спасен от пожарникари и отведен до медицинско заведение за лечение след леко обгазяване с дим. Все още не може да се изясни кое точно е заведението. Има грешка в документацията. Не надушваш ли смрадта, Джо? Честно? Понеже на мен ми се струва доста гнила!

— Добре де, надушвам я.

Мърсър се колебае.

— Не трябва да забравяш, Джо, че и ти самият имаш достатъчно познати, на които можеш да се обадиш относно извънзаконовите аспекти на тази ситуация. Хора с уши, долепени до земята, които имат връзки на по-тъмни места…

— Не.

— Осъзнавам, че не ти харесва да си син на Матю и че в резултат на това може да възникнат уязвими места, но същевременно…

— Не. Няма да тръгна по този път. Аз съм си аз, нямам нищо общо с него. Не съм му сянка, нито останка. Не съм им проклетият кронпринц, че да върна старите славни дни. Аз…

Мърсър вдига ръце с дланите нагоре:

— Добре. Щом няма да упражниш правата си в своя полза, може ли поне да приема, че поне няма да работиш в своя вреда?

Джо свива рамене. Мърсър очевидно приема това за съгласие.

— Та, както казах, ако ми простиш повторението, ще поговоря с Джойс.

— И аз мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. Само че мен никой не ме търси с оглед на арест и разпит.

— Е, никой не търси и мен.

— Напротив, търсят те.

— Но…

— Това е капан.

— Но…

— Джо, чуй ме. Моля те. Фактът, че няма документална следа, значи едно от следните две неща. Може теоретично да означава, че спокойно ще се прибереш у вас. Родни Титуисъл се е задъбочил в проблема и е осъзнал, че ти си винтче в нечия друга машина и не си много интересен. Всичко това може обаче и да означава, че според него ти си в самия център на мишената му и те е изтрил от официалните документи, така че да улесни следващия си официално неофициален, но неофициално официален ход.

— И ти смяташ, че е второто.

— Да ти е дал причина да смяташ, че е вероятно просто да се разкара? Смееш ли да твърдиш, честен кръст и всички други клетви, с оглед на случилото се снощи, че според теб е възможно тази заран всичко да е наред?

— …не — промърморва Джо Спорк след известно време.

— Тогава аз ще се обадя на Джойс — Мърсър спира за момент, сякаш да превърти разговора в главата си. — Кога си се въодушевил толкова?

— Не съм. И това въобще не ми е по вкуса. Искам да ме оставят на мира.

— Тогава бъди по-нисък от тревата!

Джо се мръщи упорито.

— Ами ДДС-то ми?

Мърсър го зяпва.

— Какво?

— ДДС-то ми. Трябва да си оправя документите за работилницата. Иначе всичко ще рухне. Може да изгубя халето.

— Джо, моля те…

Джо Спорк се прегърбва. На практика заприличва на човек-костенурка и може да остане в черупката си и петдесет години още, докато доводите на Мърсър не пресъхнат и не се разпаднат на прах.

— Това е домът ми, Мърсър.

— Ще пратя някой да донесе документите ти. Ще ги оправим и ще ги доставим чрез фирмата. Но сега не е моментът да се притесняваш за ДДС. Ясно ли е?

— Имам си задължения, Мърсър.

Адвокатът го гледа известно време със странно изражение.

— Задължения.

— Да.

— Към себе си? Към Джойс? Трябва да знам за тези задължения.

— Защо?

— Понеже твоите задължения са важни. Трябва да ги взема в сметката. Мислех си, че защитавам само теб. Ако има още нещо, трябва да го знам.

— Той ми беше приятел! — виква Джо изведнъж. — Това е всичко, което искам да кажа. Предполагам, вече няма особено значение, нали? Той беше досаден и шумен и ме забъркваше в неприятности. Но никога не се е налагало да оставам сам, ако не съм го искал. Насреща ми стоеше Били, а сега е мъртъв. Нали?

Той е станал на крака, стои със свити пръсти и вдигнати длани, разкрачен на нивото на раменете. Миротворец, който сам се настройва за бой. Спира, поглежда надолу, вижда си Ръцете и ги прибира.

— Съжалявам.

— Недей. Аз също го харесвах. Вбесяващо малко копеленце… — Мърсър изсъсква през зъби. — Но това е всичко, нали? Нямаш някакви други важни тайни?

— Това е всичко.

Дръзката рецепционистка се размърдва в креслото си. Някаква част от долното й бельо изстъргва съскащо, с което привлича вниманието.

— Какво бихте сторили, ако имахте свобода на действие мистър Спорк?

— Свободен съм.

— Е. Да приемем, че заплахата я нямаше. Какво ще сторите?

— Ще поспя. И ще взема душ. Ще ида в „Хартикъл“ и ще проверя как стоят нещата с дядо ми. Ще прибера от сейфа джазовата му колекция и проклетата златна пчела! Искам да съм в течение!

Ох.

— Добре — кима Мърсър. — Благодаря ти, Поли. Джо… В твоето положение има някои правила. Става ли? Те са следните: не приемай нови хора в живота си. Бъди параноичен. Бил ти е показан остенът. В някакъв момент ще ти покажат и моркова. Всичко това е лъжа. Няма морков. Двамата с Поли сме единствените ти приятели. Ние сме целият морков, с който разполагаш. Ясно ли е?

— Да.

— За идните дванай-сет часа или някъде там е много вероятно да ни е дадена почивка. Разиграва се нещо особено голямо и ти си в периферията му, но освен ако не се опитваш активно да ме измамиш, което би било много лошо…

Джо клати трескаво глава.

— …тогава имаш шанс да се измъкнеш. Ако се постараеш да се държиш много умно и да се правиш на видимо безинтересен — и ако след скорошното си отъркване с много широкия и притеснителен свят на властта се гмурнеш като къртица в къртичината си и не се показваш — има изумително малка, но приятна вероятност да не те безпокоят повече. Подозирам, че това е най-прекрасното възможно желание… но за да се случи… трябва да станеш незначителен.

Джо умува. После, с колебание, което счита за много странно, кима. Разбира довода, разбира го всъщност дори по-добре от възбудения Мърсър, чийто собствен живот е съшит от мигове на значимост, публични представления и от време на време по някоя катастрофа. Избраният от сина на Матю път е точно противоположен: бъди тих, бъди покорен, остави света да те похлупи и да тече около теб незабелязан. Люлей се с вятъра. Понеже високите дървета ги удрят светкавици, а високата царевица се чупи при буря. Детско обещание: ще имам живот, не легенда.

И въпреки това в момента се чувства като страхливец вместо като достоен човек. Били е мъртъв и Джо е нападнат от странници от някаква сенчеста Британия, където правилата не важат. Някаква недооценена част от него е ядосана и налита на бой, иска отговори и конфронтация, иска да бъде съдена и счетена за права и не желае да се представя като дребен човек пред Дръзката рецепционистка.

— Трябва ти душ — казва Поли. — Мърсър, той току-що е загубил приятел и иска да стори нещо по въпроса. Трябва да се окъпе и да пийне чаша чай, има и нужда да поседне някъде и да остави нещата да се уталожат малко.

— Точно така — съгласява се Джо, понеже Поли го е казала, но после осъзнава, че това май е истина. Кожата го досърбява само при мисълта за горещ душ.

— Всъщност — вмята рецепционистката — една вана ще му дойде дори още по-добре. С патенце. И може би препечена филийка.

— Тук има баня — със съмнение въси вежди Мърсър.

— Как изглежда?

— Странна е, честно казано.

— Тогава бих предпочел хотел — казва Джо твърдо. Като турим „странна“ на всичко останало отгоре, спокойно може да мине и без тукашната баня.

Поли се намесва:

— Може да отседне при мен… — и се обръща любезно към Джо: — Ако желаеш. Не се налага да оставаш самичък в някакъв хотел. Имам предостатъчно място и Мърсър знае къде да ме намери, ако стане нещо. Домът е дискретен и има крадълски паникбутони за спешни случаи. Леглото в стаята за гости е хубаво, топлата вода е изобилна. И можеш да вземеш назаем гуменото ми пате.

„Гумено пате“ кой знае как се превръща в най-еротичния израз в английския език. Джо Спорк откровено зяпа Поли. Гледа я в устата и се чуди дали тя ще повтори словосъчетанието Не го прави.

Пита я обнадежден:

— Наистина ли имаш гумено пате?

— Всъщност имам две гумени патета — потвърждава тя, — но едното вече не е водоплаващо и, така да се каже, се е пенсионирало. Обичам патета!

При „п“ Джо вижда крайчеца на езика й.

Обичам патета. Не е възможно да има предвид онова, което подтекстът загатва, нали? Дали прозвуча по този начин? Или просто Джо го тълкува така? Мърсър, изглежда, нищо не забелязва. Само плод на въображението. Я се стегни. Джо се хваща, че копнее да бъде патенцето и да вижда онова, което то е видяло, макар че, разбира се, това ще означава, че е неспособен да стори каквото и да е по повод гледките. Поли му се усмихва окуражително.

— Виждаш ли? — казва тя на Мърсър. — Стига му да си помисли за това и вече не прилича толкова на умряла мишка!

Тези думи сигурно би трябвало да потушат готовността на Джо, но някак си не успяват. Поли да го нарече „умряла мишка“ е по-добре, отколкото някоя друга да го сметне за красавец — или поне така му се струва в момента. Душ или — изумителна идея — вана с балончета могат да се окажат просто началото на разкоша. Той все още стои с вдигнати ръце, но ги отпуска леко, за да благодари. Чуди се дали наистина иска Да прави секс с тази жена толкова, колкото си мисли, и дали не е само от въздържанието и кризата. А след това се чуди какво ли означава това, че се чуди дали му се ще да прави секс с някого. Естествено, че е въпрос на искане или неискане. Стига до заточението, че прекалено много мисли. Чуди се колко пъти на ден си казва същото нещо, после се спира, понеже Дръзката реттепционистка го гледа така, сякаш чува всяка негова дума.

— Колата ми е паркирана отзад — казва тя.

— Добре тогава — Мърсър оставя чашата си. — Ще поддържаше връзка.

Поли кара много поддържано и стилно старо „Волво“ от времето преди фирмата да започне да произвежда коли с идеята за вдъхване на кутиеста солидност — от онзи период, когато беше континентален дизайнер с око за пищните извивки и качеството. Самата кола е сребристосива, с хромов финиш. Кафявите седалки са изключитено меки и ухаят на пчелен восък. Поли завърта ключа и двигателят патъкпатъква с прозявка, после заръмжава леко, като сънена котка, надушила риба тон. Коланът е истинска старомоден спортен и Джо се измъчва със слагането му, до голяма степен и защото е твърдо решен да наблюдава Дръзката рецепционистка, докато тя се върти и се намества удобно в гнездото си, после се пресяга с две ръце да грабне коланите и да ги защипе на гърдите си. Под гладката й кожа шават мускули и Джо дори успява да вкуси аромата й на устните си. Примигва стреснато.

Поли се усмихва.

— Тази кола — казва гордо — е печелила състезание в Монако през 1978 г. Разбира се, не съм я карала аз. Но вече ме е имало. На косъм.

Сега той вече знае възрастта й — малко по-възрастна, отколкото би отгатнал, но по-млада от него самия. Дали е имала Намерение да му го каже? Да му даде да знае, че са от съвместими поколения?

— Подуши ли кожата? — пита Поли.

Той кима. Колата ухае обилно на стара кожа, напукана Полирана и на едно-две места — зашита. Все едно е клуб с членство в Сейнт Джеймс или там, където баща му би могъл да играе карти с някои от Старите съучастници.

— Понякога просто долепям нос до нея и вдишвам. Мммм! Прекрасно!

Очите на Поли сияят ярко. Тя обича чувствеността, обича света. Джо смята това за… възхитително и малко стряскащо. Аз съм къртица. Аз се крия в компанията на жена, която обожава слънчевата светлина и дъжда.

Щом вижда, че и той си е закопчал коланите, Поли настъпва педала на газта.

Колата потегля, все едно са я шляпнали по дупето, и главата на Джо отскача леко от облегалката на седалката. Всъщност има и подложка за глава, която вероятно е модификация от по-късно време, макар и не твърде късно, понеже изглежда като направена от глина. Поли изсумтява тихичко, придава си виновен вид и сменя скоростта, с което за малко отново да повтори номера. За кола на такава възраст тази на рецепционистката е изумително подвижна.

Къщата й в определен смисъл е много сходна с автомобила. Елегантна е и е леко овехтяла, изненадващо голяма и скрита в края на задънена уличка. Зад нея се издига железопътен надлез.

— Влаковете са малко шумни — отбелязва Поли, — което прави цената приемлива. Но съм свикнала с тях.

— Просто спиш, докато минават?

Тя се усмихва отново и този път усмивката започва от центъра на устата й и се разпространява като кръгове в езеро, минава през ъгълчетата на устните и през лицето й, докато и на двете й бузи не грейват трапчинки и в очите й не се появява определено лукав блясък.

— Нещо такова, да. Ако искаш да узнаеш, по-късно ще ти кажа.

По-късно, в смисъл когато се стъмни и дойде времето на тайните, а ние сме се опознали по-добре.

Поли отваря вратата и му махва да влезе.

Банята е хапещо студена и много синя. Напукани бебешкосини плочки покриват стените и синята дървена прозоречна рамка рони люспи боя. Дюшемето е от състарено дърво, изкривено от годините мокри стъпки и пръски вода; в някакъв момент е било покрито, сега отново е разголено. Джошуа Джоузеф лежи в очуканата синя керамична вана и се оставя да го омаят до транс бръмченето на самотната крушка и спиралите пара, които се вдигат от всеки крайник, на когото позволи да изплува от водата.

Унася се и — за разнообразие — не го сполитат призраци или съответни спомени, които да се борят за вниманието му. Капка извънредно вряла вода опарва крака му, а той почти не трепва. Пяната постепенно се разтваря в сребърна мрежа по повърхността на водата и той вижда ясно действието на тектоничните плочи, разиграно върху менискуса му. Махва с ръка на инч по повърхността и си представя как миниатюрни двуутробни, внезапно отделени от останалите, се развиват в разумни кенгура, а после — когато техните бясно въртящи се острови се присъединяват отново към света — се въвличат във война със зли еволюирали гущери от великата планина Коляно.

Джо въздъхва. Защо пък война? Защо да не се съберат на грандиозен празник по повод новооткритите роднини, нали са два разумни вида, които делят света Сапун?

— Ти си виновен за всичко — казва Джо на Матю Спорк, чието лице зърва за момент в пяната.

— Много умно — отвръща Поли от вратата. Стряска го, но майсторът успява да опази повечето вода в рамките на ваната. Тя се усмихва окуражително, после продължава. — Как се чувстващ?

— Добре. Страхотно всъщност. Просто… си говорех с баща ми. Правя го от време на време. Говоря си наум с мъртъвците.

О, прекрасно. Също така имам колекция от уши и ям кучета. О, и, между другото, дали би искала да излезем на вечеря някой път?

Поли обаче кима:

— Да. И аз го правя. Как мислиш, полезни ли са ти съветите на мъртъвците?

— Понякога.

— А понякога те са също толкова вбесяващи, както когато бяха живи.

— Божичко, да! — Джо се ухилва. Извънредно гол е, но дори това не стига да го притесни. Пяната ще свърши работата на смокиново листо, а и той е в напълно приемлива форма. Поли е възрастна жена. Щом няма против, то и той е доволен.

— Харесва ли ти ваната?

— Прекрасна е! — той отново завихря водата с ръка. Обединените нации на Сапуна се разбиват в планинския бряг за доброто на обитателите на света. Чудесно.

Дръзката рецепционистка влиза с лека крачка в банята. Джо съзерцава прекрасните й, изумителни пръсти да си проправят път по дъските и лениво пише името й — Поли — на дъното на ваната. Поли поли поли. Полиана. Полина. Поликваптива[85]. Аполония. Поли.

— Донесох ти хавлия, в случай че започнеш да гъбясваш… — И наистина я носи, грамадна хавлиена кърпа в достолепно кафяво. — Затоплена е.

Джо очаква, че Поли ще остави кърпата и ще излезе отново, но тя не го прави. Вместо това застава с гръб към него и разперва ръце така, че хавлията се разгъва зад нея като шлейф на супергерой. Джон Уейн е правил същия жест, Джо е почти сигурен, може би за Кетрин Хепбърн, за да й спести изчервяването. Той се измъква от ваната и с удоволствие забелязва, че от мястото си вижда отразено в огледалото деколтето на пенюара й и — също като онази работа със закопчаването на предпазната мрежа в колата — тази странна позиция превъзходно очертава ръцете и раменете на момичето и подсказва едно-друго за гърдите й. Той се навежда напред да вземе хавлията, като се пита какво ли вижда в огледалото Поли на свой ред. Когато тя се обръща обаче, очите й са стиснати и здраво затворени. Джо може да се пресегне и да я целуне. Тя е само на една ръка разстояние.

Не го прави. Поли отваря очи и известно време го съзерцава. Казва:

— Ела с мен!

Хваща го за ръката и го повежда не към спалнята за гости с разтегаемия диван, където той внимателно е сгънал дрехите си, а през една врата отзад и към собствената й стая.

Спалнята на Дръзката рецепционистка е същинска пещера. Част от къщата е вкопана в склона и задната стена е от естествен камък — не тухли, а по-груби и плътни плочи, изсечени, нарязани и вградени на мястото си. Килимът е дебел и виненочервен. Има телевизорче и отрупано с книги нощно шкафче, малък викториански железопътен часовник на едната стена и най-забележителната спалня, която Джо някога е виждал.

Леглото има желязна рамка и масивна дъска и очевидно е поставено на два метални винкела, забити дълбоко в каменната стена. Конзолно легло — сериозно инженерно постижение в спалнята. Майсторът, скрит дълбоко в Джо, се взира в леглото и поглъща жадно гледката. Великолепно.

Поли го сръчква остро в хълбока.

— Седни — казва му тя. — Искам да поговорим очи в очи и не желая да си кривя врата.

Той сяда на конзолното легло. Доста е високо. Поли побутва коленете му, така че да застане помежду им и да, на едно ниво са. Това явно я радва.

— Ти, Джо Спорк си от онзи сорт хора, които причиняват неприятности на момичетата. По очите ти личи. И знаеш ли какви неприятности?

— Не съм…

— Точно този тип неприятности. Добронамереност. Постоянно премисляне… — тя полага пръст на носа му. — Тихо. Сега внимавай!

Той кима: да, мадам.

— Сега ще ти обясня моя план. След това ти се разрешава да говориш, но само за да уточниш детайлите. Цялостната рамка не подлежи на преговори. Готов ли си? Добре… Предлагам да правя секс с теб. Смятам, че изживяването ще бъде чудесно. Ще се нуждаем от послушанието ти относно конкретния подбор на момента, за да го превърнем в незабравимо удоволствие. Ще ти обясня по-подробно в движение. В момента искам да чуя неизбежните ти възражения към общата секс част на плана.

— Аз… ти си много… не мислиш ли, че трябва да се опознаем по-добре?

— А, да. Този въпрос ми е познат. Кажи ми дали според теб ще ни бъде по-добре, ако чакаме, докато се опознаем, така че да се уверим един друг, че желанието ни наистина е да правим секс?

— Ъ… да?

— А ако не е така, тогава няма да се любим, а?

— Не.

— Но ако го искаме, ще го направим?

— Да.

— Смятам логиката ти за извънредно странна. Аз искам да правя секс с теб сега. Ти — и съм достатъчно уверена в това, а мога да… — Поли проследява очертанията на хавлията с пръсти. — Да, всъщност мога да кажа с известна увереност, резултат от конкретни доказателства, които сега са ми подръка — че ти желаеш да правиш секс с мен. Нали?

Трудно е да се отрече. Така да се каже.

— Да.

— Значи, ако следваме плана ми и утре открием, че не се харесваме един друг, все пак ще сме правили изключителен секс. От друга страна, по твоя начин ще сме отхвърлили възможността сега, когато го искаме, и ще се окаже, че няма да сме се любили нито в момента, нито после. Или, алтернативно, ще сме изтървали възможност за секс, когато сме могли да го направим, и ако после решим, че всъщност наистина искаме Да правим…

— Вярно е, но…

— Планът ти е много куц. Нещо повече, ти знаеш, че е твърде лош план, отчасти и защото много ме искаш и си наясно, че го виждам, а на второ място — понеже и аз те искам много и това също е очевидно, и на трето — понеже всъщност не вярваш, че не бива да правим секс точно сега, а просто ти се струва, че е редно да го вярваш, и макар че никой не ни диша във врата, не искаш да вървиш срещу общественото мнение. Е, на обществото му препоръчвам да си намери друго проклето забавление.

Поли решително целува Джо в устата. Той не се съпротивлява, така че тя повтаря експеримента и щастливо проскимтява, когато той я сграбчва и отвръща на целувката й, след това я притиска с ръка през гърба и почти я вдига във въздуха.

— Назад! — виква Поли веднага щом успява да се освободи. — Назад! Сега стигаме… ммм-мммм… спри! Стигаме до проблема с избора на момент, за който споменах. Ах! Ммм. О, Боже, ужасен си. И такива непослушни ръце! Ммм-мммм-мх! — Тя се кикоти сластно и гърлено. — Спри! Слушай. Мига определям аз. Та. Горе на леглото!

Халатът на Поли вече е в състояние на определено разтваряне, а хавлията на Джо е увита предимно около лявото му бедро. Той се намърдва на леглото в посоченото му положение, след това придърпва момичето плътно към себе си. Халатът си остава на място, така че, притиснал Поли в обятията си, Джо вече я усеща цялата. Тя шава сластно и за момент се надига.

— Ах! Ах-ах-ах! Прави както ти се казва! (Типичен мъж). Ето. Сега… О, така ли ще играем, а? Много добре, мистър Спорк! И аз мога да се бия мръсно…

Твърде късно е да я приклещи или да предскаже намеренията й. Главата й изчезва под хавлията. Джо се пресяга към Поли и тя го отблъсва с лява ръка. Спри. Сега съм заета.

И наистина е.

Трийсет минути по-късно, в 12:14, влакът с химически отпадъци от „Чичестър Пейнтс“ минава покрай дома на Поли с Петдесет и една мили в час. Вибрациите от влака разтърсват Насипа и влизат в конзолите, на които се крепи леглото.

Поли, легнала по гръб, сграбчва с все сили Джо и му нарежда:

— Сега!

Инструкцията идва в точния момент и двамата наистина преживяват незабравим миг, пометени от енергията на стотици тонове вредни течни товари, преминаващи през тях и раздрусващи ги, както са един в друг.

Започнало се е съвсем случайно, както Поли обяснява след малко, когато вече е способна да говори отново. Леглото й с желязна рамка стъпвало на голи дървени дъски и влакът в пет и петдесет и една, който всъщност е онзи в три и единай-сет от завода „Фицгибън Кемикъл и Оргеникс“ в Клайст Мартингтън, пратил силни, приятни вибрации през цялата къща. Вътрешният еротичен часовник на Поли започнал да си навива будилника за пет петдесет и една сутринта и тя се пробуждала недоспала и в екстаз — всеки ден в пет и петдесет и три. (Влаковете с химически отпадъци са по-редовни от пътническите. Няколко души да пристигнат с половин час закъснение на работа не е проблем, но правителства и служители по безопасността се изправят на нокти, ако кораб със смъртоносни отрови изчезне от картата за двайсет минути.)

В края на първата година Поли била уредила да си остава колкото може по-често вкъщи през уикендите за всички четири влака. Сдоби се с дългосрочно разписание, така че да присъства в онези специални дни, когато вървят осем влака, в които случаи се въргаляла изтощена в леглото си с желязна рамка и между изкормящите оргазми похапвала пица. От време на време си хваща приятел и прави истински химическо отпадъчен секс, което е дори по-хубаво. Но както става с всички пристрастявания, приискало й се повече. Вибрациите през матрака били силни, но не и енергични. Тя гледала със завист чиниите на бюфета в кухнята, които дрънчали и пищели в порцеланово щастие. Та…

Поли премести леглото си в мазето. Подът там предава вибрациите по-силно. Махна килима. Купи по-корав матрак. В крайна сметка заби здрави железни пръти в земния насип зад къщата и завари рамката на леглото право върху тях, за да премахне посредника. Постави пружини вместо крака на леглото, за да намали разрушителната интерференция от натоварената улица от другата страна на къщата. И накрая заби още пръти в насипа и окачи леглото на три фута над земята, придържано само от металните винкели, така че да лежи блажено в прегръдката на тресящите се релси. Не е глупава и знае, че това е необичайно поведение, но просто не я е грижа. С отминаването на времето научава все повече за мрежата, за влаковете, за двигателите и за хората, които ги карат. Постепенно и тайно дръзката рецепционистка е станала булка на железния път.

Отново — заръчва тя и наистина двайсет и пет минути по-късно пътническият експрес минава покрай тях и Джо направо ръмжи като животно, нещо, което абсолютно никога преди не е правил.

— Ммм… — Дръзката рецепционистка шепне в шията му и размърдва рамене, след това го поглежда през разпилените кичури на косата си. Този ъгъл променя лицето й или може би просто го очертава по-ясно, понеже Джо преживява странно преливане — внезапно, мощно deja vu. Виждал съм те и преди. Но къде? Тя не е враг и не е дилър на антики, нито е полицайка, в това поне е сигурен. Споменът е по-приятен… и много, много по-стар… ох.

— О, мътните го взели! — възкликва той. — Не Полиана. Поли, като Моли. Моли като Мери. Мери като Мари Анжелика…

— Видя ли? — Мънка щастливо Поли Крадъл. — Планът ми беше много по-добър от твоя. Представи си колко проблеми щяxa да възникнат, ако беше разбрал всичко това, преди да влезем в леглото.

— Брат ти ще ме убие.

— Всъщност няма.

— Но…

— Няма. Ще бъде много доволен. Иначе ще му дам да се разбере! — Тя целува Джо сочно и заспива, просто ей тъй, на рамото му.

Мърсър Крадъл не е точно сираче, а по-скоро поверениче С други думи, родителите му са сключили договор за отглежда, нето му и са поели задължение към лондонския клон на „Нобълуайт“, същата фирма, която се занимаваше с по-пипкавите дела на Матю Спорк и правеше същински чудеса, за да го държи извън затвора — начинание, в което в крайна сметка не постигнаха успех.

Родителите на Мърсър са избрали подобен неконвенционален подход към образованието и отглеждането, за да не стане обществен скандал замесването им в създаването на дете — връзката им беше едновременно тайна и главозамайващо неприлична по много причини. Поради това Мърсър получаваше цялата грижа и фискална сигурност, които може да си пожелае едно момче, като изключим каквато и да е информация за биологичните си предци. Личната си привързаност той вложи в старшите партньори и поредица гувернантки, учители, прислуга и шофьори. В деня на пълнолетието му мистър Нобълуайт — твърде колебливо и не без съжаление — заведе повереника си в „Кларидж“. След превъзходен телешки пай и докато сервитьорът се трудеше над crepes[86] „Сюзет“, Джона Нобълуайт положи на масата тънък бял плик, в който, както каза, се намираше чек за значителна сума пари и истинската и вярна история на родителите на Мърсър, вътре бяха изброени и множество добри и разумни причини за нежеланието на създателите му да го признаят.

Мистър Нобълуайт беше срамежлив човек. Беше бузест, с щръкнал нос и тайно вярваше, че според секретарките му прекомерно се поти. Гордееше се с професионалния си подход и не пестеше усилия в работата си. Проучванията му бяха подробни, така че никога, ама никога да не бъде хванат в крачка или грешка за каквото и да било. И все пак, когато Мърсър Крадъл беше съвсем малък, неведнъж се беше случвало Джона да го носи на конче през канцеларията. После бе нарушил доживотното си въздържание и бе завел Мърсър на футболен мач, където една жена от Тисайд му сипа кетчуп в скута и го нарече дърт грозник и нафукано конте. Джона Нобълуайт беше грозен, а не беше й млад, но в никой случай не беше нафукан. Този тип хора се познават от пръв поглед. Те са затворено общество. Фамилията Нобълуайт, както всяко същинско конте би могло да обясни на дамата, беше английски превод на „Еделвайс“. Измислица, изсмукана от пръстите в Дувър, и всеки, който трябва да се снабди с ново име, когато тръгне на път, не е нафукан. Но, вместо да сподели нещо по този повод или дори да се възпротиви на дамата от Тисайд, че не й е сторил зло и е тук на мача само за да направи по-малко ужасен уикенда покрай рождения ден на едно нежелано дете, Джона скри случката от Мърсър и ликуваше (макар и без разбиране или радост), и с такава точност възпроизвеждаше виковете на мъжете около себе си и тактическите теории, които бе наизустил по повод мача, че Мърсър Крадъл сметна настойника си за най-вещия във футбола човек в Лондон и се къпеше в славата му.

В ресторанта вече порасналият Мърсър погледна Джона Нобълуайт и му благодари много. Взе плика и като внимаваше да не погледне към текста на посланието вътре, извади чека. Погледна сумата — наистина щедра, помисли върху студените, празни страници на тетрадката за упражнения, в която едно от училищата му бе поискало той да нарисува семейното си Дърво, и стигна до определено решение. Върна чека на мястото Му, изчака запалването на креп сюзета и пъхна решително плика в пламъците. Щом прихвана, Мърсър го дръпна настрани и го държа спокойно, докато чинията му не се напълни с горещи палачинки, а носът му — с плътната миризма на портокали и бренди. След това пусна писмото и тайните му в празния меден тиган и помоли сервитьорът да го отнесе.

Част от причините за тази froideur[87] беше, че Мърсър Крадъл не беше изоставен самичък. Когато двамата със сина на Матю Спорк търчаха като изоглавени из Нощния пазар, Дразнеха грамадните кучета пазачи и хвърляха камъчета в река Темза, неизменно упорито ги следваше дългуресто момиченце с кестеняви коси, на име Мари Анжелика, чийто акт за раждане носеше същото фалшиво име като това на брат й.

Дръзката рецепционистка беше любимата сестра Мърсър, днес силно променена от онзи път, когато за последно Джо я беше виждал на единадесетгодишна възраст, но — той не се съмнява в това — все още е перлата в очите на брат си. И то в очи, склонни да гледат с предубеден гняв на поредици събития от рода на току-що случилата се. Джо смее само да се надява че гневният изблик, който несъмнено ще последва опетняването на невинността на семейство Крадъл, няма да повлияе на Услугата — древния договор за помощ, който обвързва фирмата на Джона Нобълуайт — и доведеният му син — с Дома на Спорк поколения наред и за вечни времена, амин.

Мат Спорк беше влюбен и слънцето му грееше ярко. Това се случи в зората на добрите времена, когато, при все напереността си, той още стъпваше предпазливо около закона и още чувстваше нуждата да впечатява момичетата, вместо просто да ги превзема, и ето ти я Хариет Гей, най-добрата певица в Лондон, с дълбоки кафяви очи и силни бицепси, направени сякаш за да сграбчи някой младеж за врата и да го придърпа към устните си.

Матю си взе маса в „Леонардо“, понеже беше скъпо заведение и го познаваха, и щяха да му слугуват и да го глезят, да го уверят, че масата му е най-добрата в ресторанта, понеже седи срещу тази прекрасна хубавица, а и наистина щяха да му дадат най-добрата маса. Освен това „Леонардо“ беше модерен и в светлината на прожекторите. Ако си наясно с отвратителната храна и съмнителните изби в Лондон, тогава знаеш, че има едно-единствено място, където наистина умеят да готвят камбала или резен трюфел, а и поднасят агнешкото, без да е варено до пълен разпад, и това е „Леонардо“. Ресторантът беше пишен и луксозен, с континентално излъчване и нашепваше за Монте Карло и Рим, за шампанско и казина, и елегантни костюми. В кухнята на Лео (и всъщност „Лео“ не съществуваше, той беше въплътената мечта за най-добрата кухня на света, тлъста халюцинация, чиято бяла шапка между ’62 и ’79 си бяха слагали седем безработни актьори от Шекспировия театър) се използваше чесън — и то в изобилие, — смесен с подправки, за които в останалата част от Англия не бяха и чували, а и не биха си и помислии да сложат в ястия за християни.

Намираха се на пет минути от „Леонардо“, когато Матю натисна рязко спирачката и даде колата на заден, за да надникне в една задна уличка, като изруга с такива думи, че не ги беше чувала дори Хариет, а тя прекарваше доста време с музиканти от далечни краища на света.

— Постой тук за малко — каза Матю на бъдещата си жена. — Просто трябва да си оправя вратовръзката.

След това слезе от колата и се отдалечи в нощта.

Джона Нобълуайт — в този момент Матю мислеше за него само като за „дебеличкия тип“ — стоеше с гръб, опрян в една стена, и с къса дъска в ръце. Изглеждаше като завряно в ъгъла морско свинче. Срещу него имаше изправени трима души с бръснати глави. Единият имаше татуирана отзад на врата свастика, което Матю сметна за добър знак, понеже му даде удобен прицел за дебелата му сопа. Черноризецът падна на едно коляно — впечатляващо изпълнение, понеже повечето хора след такъв удар рухваха в безсъзнание. Матю прецени, че предимството все още е на негова страна, така че го фрасна отново, с повече страст. Оставащите двама го зяпаха и Джона Нобълуайт се възползва от възможността с дървено излумкване да запознае с дъската си по-близкия от тях.

Третият се оказа бързак. Втурна се напред и фрасна Джона два пъти с лакът, един по-високо, втори по-ниско. Дебелакът падна.

Матю се вгледа в третия нападател. Взираше се в тежките му грозни ботуши и обкованото с нитове дънково яке. Прецени тясното му лице и почти невидимите вежди.

Грозникът насреща му не си заслужваваше отделеното време.

На всичкото отгоре бръкна в джоба си и извади оттам нож. Матю погледна към острието. И то не събуди интереса му; Мъжът зае бойна стойка и размаха оръжието. Матю си остана на място, с изпънати колене и обувки за танци, здраво стъпили в мръсотията в уличката. Заяви:

— Шматко, в този момент помежду ни има малко, незначително неразбирателство. Приятелите ти скоро ще се освестят и ще можете заедно да идете в пъба, макар че ще трябва да си потърсите такъв, който да не е във владенията ми. Но ако ми посегнеш с тази касапска чекийка, ще ти взема мярката…

Не описа подробно последиците от това премерване. Изчакваше, отпуснал ръце край хълбоците си. По някое време съвсем леко извръщане позволи на противника да види светлата му копринена риза и револвера с късо дуло в кобура на бедрото му.

Двайсет минути по-късно Джона Нобълуайт се присъедини към Хариет и Матю за вечеря, където се оказа, че колекционира американски бейзболни картички и е фен на Джоан Грийнууд. Хариет го обяви за най-сладкия човек на света, вкопчила се беше в ръката на Матю и очевидно не възнамеряваше изобщо да го пуска. Той беше герой и боец и бе защитил добрия от лошите. Седмица по-късно Матю й предложи и Джона беше първият, на когото съобщиха. Когато се роди Джошуа Джоузеф, Джона го обяви за некоронован принц на британския народ и скоро след това, когато се оказа по съвпадение натоварен с грижите за новородени момченце и момиченце, предположи, че Наследникът на Дома на Спорк би могъл да извлече полза от компанията на двамата му повереници. Тримата израснаха заедно, макар че Мари Анжелика бе малко по-дистанцирана от двете момчета, а и животът я изпрати в чуждестранно училище точно когато започна преобразяването си от патенце в лебед.

Сега обаче, както изглежда, Джошуа Джоузеф Спорк току-що бе правил потен, атлетичен, разтърсващ химично-отпадъчно-влаков секс със сестрата на Мърсър.

Благословената дрямка бяга от очите му. Джо Спорк лежи, загледан в тавана на Поли Крадъл, после се обръща към нея. Насън лицето й е прелестно, с бегъл намек за лукава усмивка на голямата уста. Тя се размърва и Джо изпитва неустоима нужда да зарови нос в шията й, да я пробуди с устни. Задоволява се да вдъхва аромата й и затваря очи за момент.

Събужда се след малко и открива, че тя се е претърколила На една страна. Разкрила се е благородната като на чело извивка на гърба й. Той я завива нежно и Поли простенва тихичко и щастливо. Доволен, но вече извънредно буден, Джо се измъква от леглото и тръгва да обикаля из къщата. На лавиците с книги: щедра доза криминални романи, пълен набор П. Г. Удхаус и изискани представители на еротиката, забележителни с обхвата и динамиката си.

Джо слага чайника — намислил е да й поднесе чай — и отсъстващо поглежда към телефона „Нокия“, който, макар и с недоволство, му се налага да носи по работа. В сивото ъгълче на екрана примигва снимка на пликче — гласова поща. Той сръчква бутона за прослушване с палец и се мръщи, после го натиска отново. Телефонът сякаш е направен — всъщност всичките са такива — за елф или за пикси. За Поли Крадъл например. Джо се чувства като трол. Голям и лош трол в пещера. Откраднал е Девица и й е натрапил похотта си. Гррр. Аргх. Скоро ще дойдат селяните с вили и всичко ще се върне по местата си.

Джо си мисли за странните си гости от работилницата и за Другите, които го причакват. Сенки. Инквизитори.

Ръскинити.

Прослушва съобщението.

— Джоузеф? Джоузеф, Ейри е, от магазина на ъгъла. Ограбват те! Или си закъснял с наема. Дошли са някакви типове с камион. Товарят всичко наред. Да не се местиш? Не си ми казал. Не знам дали да се обадя на полицията. Какво да правя? Дъщеря ми е уплашена. Казва, че в каросерията на камиона видяла вещица в черно, човек-паяк, целият покрит с някакъв плащ. Много неприятна ситуация, мисля, че трябва да дойдещ Или ми се обади, Джоузеф, моля те.

— О, Боже! — възкликва Поли Крадъл след няколко секунда

— Надявах се да избегнем тази част.

Джоузеф Джошуа Спорк, спипан на местопрестъплението — или по-скоро на местообличането, понеже е напълно облечен в три посред нощ и се кани да излезе през вратата на дома й, — се изчервява от темето до брадичката.

— Целият смисъл на този разговор, който водихме, беше да те увери, че това…

Поли го поглежда по-внимателно. Косата й пада пред лицето, но той вижда изписаната поне на откритата му част искрена тревога. Макар да я връхлита раздразнение, като го е открила да се измъква по терлици, то не успява да се вкорени, да намери процеп в сърцето й. Сърце, вече препълнено докрай с нещо дори по-лошо — объркването, което идва от умуване върху неща твърде странни и твърде нови. В този миг Поли Крадъл се мъчи да разбере света, който си е мислила, че познава. В сравнение Джо Спорк е като отворена книга. Миг по-късно тя щраква с пръсти и се втренчва ядно в него с думите:

— О, дявол го взел! Аз съм идиотка! Ти не се измъкваше заради мен! Бягаш от грижите на Мърсър! Каниш се да сториш точно онова, което ти е наредил да не правиш…

И за изумление на Джо на лицето й се изписва облекчение. След това се мръщи отново.

На майстор Спорк изобщо не му е хрумнало, че изчезването му може да бъде приписано на морален уплах след секса. Само пет удара на сърцето по-рано — а сърцето му бие много бързо! — при вида на долната устна на Поли Крадъл, прехапана между нейните (прелестни) зъбки, той внезапно се усети каква болка щеше да й причини неоповестеното му заминаване и по петите на това прозрение дойде нуждата да се върне и да й обясни; и нуждата все още бушува в него, когато момичето отрязва като с нож тази част от разговора им — Джо е почти сигурен, че е щяло да бъде караница, — като на мига разгадава истинската му цел.

— Ти си карък — казва Поли. — Хапльо си. Освен това си и глупак, идиот, тиквеник, мизерник, ревльо и мухльо! — поема си дъх. — Мухльо си! За теб се грижи един от най-добрите адвокати в Лондон и ти смяташ да му обърнеш гръб. Имаш сигурно убежище, но искаш да се изложиш на опасност. И възнамеряваш не само да сториш това, ами и да ме зарежеш? — Тя го удря по рамото, съвсем не по дамски. — Ти… — Не успява да намери подходяща дума. — …глупак такъв!

В последно време този термин се смята за мило обръщение, но от устата й излиза с реална тежест и Джо увесва глава.

— Е, станалото — станало — продължава Поли. — Да вървим.

— Какво?

— Ти смяташ, че трябва да идеш някъде. Значи отиваме. Но ще го сторим умно и с това имам предвид, че ще го направим по моя начин.

— Какво?

— Моля те, спри да повтаряш „какво“. Кара ме да се съмнявам в интелекта ти. Ще те заведа да свършиш толкова важната за теб работа. Можеш да ми обясниш по пътя. Когато го направим обаче, ще бъде съгласно правилата на Поли, не тези на Джо, понеже моите правила са умни и практични, а твоите — много странни и объркани. Ще сторя това за теб, но не на цената на твоята или моята свобода. Разбрахме ли се?

— Да.

— Ти ще седиш ниско приведен на задната седалка на колата ми и ще носиш много голяма, отвратителна шапка, която купих за една сватба, накичена е с плодове. Ще се увиеш в дантелена завивка и ще се сгърбиш, така че който те погледне, да види ниска, дебела стара вещица, която привлекателната й племенница вози наоколо.

— Ох. Добре.

— Ето тук е моментът за благото на вътрешния си мир да попиташ: „Защо ми помагаш?“.

— И защо?

— Понеже смятам да инвестирам сериозно в акции на Джоузеф Спорк и нямам желание да ми отнемат тази възможност. Освен това твоята вярност към правото дело, надмогваща на разумното мислене, говори добре и за романтичната ти душа. Струва ми се слабо вероятно да се наложи да те отлепвам от някоя естонска студентка по мода или друга подобна харпия в която и да било точка от съвместния ни път заедно, ако поемем по такъв. Това е качество, което едно момиче трябва да цени далеч над здравия разум, макар че по този начин ще се натовари със задачата да те опази жив в лицето на собствената ти сериозна мухльовщина. Така. Или го правим по моя начин, или си върви и сбогом.

— Ох! Не. По твоя начин. Абсолютно.

— Добре. А сега ме изчакай тук. Понеже се кълна, че ако ми избягаш, ще те хвана и ще ти причиня ужасни неща.

— Ох.

— А после, Джо, имай предвид, че и ти ще трябва да ми причиниш ужасни неща, за да компенсираш изпускането на влака от „Финч Кемикълс“ в четири и петдесет и една.

— О, разбира се, да. Естествено!

Поли Крадъл го възнаграждава с разтопяваща мозъка усмивка.

— Тогава можем да тръгваме.

Маскиран като господин Жабока, който бяга от клиниката[88], Джо Спорк се взира в дома си от задната седалка на колата на Поли Крадъл.

„Куойл Стрийт“ е чужда държава, превзета от сини лампи, полицейски микробуси и частни охранители. Самотен офицер в цивилни дрехи се мотае наоколо, грижи се за реда и надзирава безпорядъка — тук е в случай, че собственикът (известен с престъпните си връзки и в момента личност, представляваща интерес поради текущо разследване на убийство) се върне и вдигне пара. Трима едри типове мъкнат часовник в дълга кутия Александър Единбургски“, 1810 г., и са оставили топузите „а се люлеят, така че право пред очите на Джо те се търкулват яавътре в кутията и разбиват циферблата през стъклената вратичка. Той се чуди дали носачите са инструктирани да бъдат колкото се може по-брутални с вещите му. Онзи проблясък там под лампата — ами това е махалото, до него се търкалят парчета от много изискан, ръчно изрисуван циферблат! Сега стъклото е на сол и махалото все едно е радиестезична пръчка. Джо проследява как друг тип изнася Часовника на смърт в меча прегръдка, малко по-нежно. Типично. Единствената вещ, която наистина не би имал против да види строшена.

— Насаждат те на пачи яйца — обяснява Поли Крадъл.

— Какво?

— Правят ти номер. С целия този хаос и объркване. Оставят сред вещите ти място за вместване на улики впоследствие. Когато търсят истината, ченгетата са много пунктуални… — Тя се обръща към него. — Не гледай така изумено. Аз съм Крадъл.

— Този часовник — мърмори Джо — е на двеста петдесет и девет години. Никому не е сторил зло.

— Съжалявам, Джо.

Заинтригуваният полицай надзърта към колата. Поли Крадъл не му обръща внимание.

— Всъщност не е мой. Тоест аз го притежавам, но никога не съм възнамерявал да го задържа — Джо свива рамене. — Взех го, за да го продам. Но е… истински. Човек може да прекара цял живот в размисли какво се е случвало пред него, как е получил всичките си дребни белези. Според мен е ходил в Америка и Индия. Имам доказателства. Този часовник е видял възхода и падението на империята. Надживял е кралица Виктория. Дядо ми щеше да каже, че догмата на часовника е в неговата издръжливост. Или може би в майсторската изработка.

— Не мисля, че ги е грижа.

— Не. Предполагам, че не.

Джо се взира през прозореца на колата към строшената входна врата на дома си. Вижда разпилени и пръснати по земята вещи, и те са неговите. Изгъргорва измъчено и се надява, че — ако някой подслушва — му е прозвучал като стара дама Страхува се хората да не решат, че старицата умира, и да се притекат на помощ. Един от носачите поглежда към колата и изсумтява.

Старата птица е заприпадала. Сигурно е дошла тук да откупи татковия часовник.

Колата потегля. Магазинът на Ейри е току зад ъгъла.

— Спри тук, моля те — казва Джо.

— Не е добра идея — Поли поглежда през рамо. Полицаят се е извърнал настрани. Тя се чуди дали не говори с някого. Струва й се твърде спокоен.

— Моля те, Поли.

Ейри стои пред магазина си, сплел пръсти на тила. Джо смъква прозореца и му изхъхря.

— Млади човече?

Ейри приближава към колата с поредица къси крачки, после се мръщи.

— Кой е там?

— Ейри, аз съм. Джо.

— Джоузеф? Не бива да идваш тук.

— Да. Не, не бива. Знам.

— Какво става?

— Насадили са ме, Ейри. Прецакват ме. Чувствай се свободен да отричаш познанството си с мен пред всеки, който пита. Трижди, ако потрябва.

Ейри въздъхва: протяжен стон на самосъжаление и оценяване на трагедията.

— Е. Трябваше да се сетя. Помислих, че са крадци, и ти се обадих. После се появиха и другите, и после и полицията — еДиН куп ченгета. Терорист ли си, Джоузеф?

— Не. Виня за това котката. Ако просто ме беше оставил Да я убия, когато можех…

— Това щеше да е грях срещу Върховната сила, Джоузеф, за който никога не бих си простил.

— Тази върховна сила обича демонични котки, но не и дилъри на антики, така ли?

— Нямам представа. Вселената е неразгадаема. Непрозрима. Понякога и непоносима.

Ейри се усмихва нежно, опрощаващо и съчувствено. После добавя:

— Много съжалявам, Джоузеф. Нистина… Имам нещо за теб. Негодниците оставиха една торба на боклука. Дъщеря ми отиде да я прибере. Опитах се да я спра, понеже ме беше страх. Но сега се радвам… той влиза в магазина си и излиза със светла пластмасова торбичка, в която има парчета дърво, зъбчати колела и строшените останки на две сини керамични паници. — Не е кой знае какво и не знам какво… е, вътре има и парчета от пружини и тъй нататък…

— Благодаря, Ейри!

Магазинерът кима отново и се обръща да се прибере. След това спира и пак се извръща, по-колебливо. Джо вижда вината и срама в очите му.

— Джоузеф, ще го сметна за услуга, ако не ми се обаждаш известно време. Докато това не приключи. Не искам магазинът ми да изгори. Не се гордея, че те моля, но ти сам предложи.

Джо кима под идиотската си шапка.

— Разбира се, Ейри. Напълно те разбирам.

— Не е като да не сме приятели…

— Ейри. Разбрах те. На твое място щях да сторя същото.

— Исках да видя къде живееш — възмущава се Поли.

— Съжалявам.

— Боже, че това не е по твоя вина.

Изказването й е толкова изумително точно и важно наблюдение, че Джо за малко да се разплаче. Вместо това преглъща горчиво. В гърдите му бушува целеустременост там, където е очаквал само пустиня. Все едно Поли го обръща с хастара навън и онова, което би следвало да го смаже, вместо това го прави по-силен.

Полицаят отново гледа към тях. Поли Крадъл полека под. карва колата край ъгъла.

— Сега накъде?

До речния склад надали ще може да се стигне по обичайния маршрут. Почти със сигурност ще привлече ненужно внимание стара дама, висока шест фута и с шапка с плодове „Кармен“ тръгнала по задните улички в компанията на тъмнокоса мацка с еротични пръстчета.

— Насам, после надясно — казва Джо на Поли, после я повежда през лабиринт от криви улички и изоставени складове. Двукратно на практика минават през самите сгради — пещероподобни пространства, където вие речният вятър и по счупените прозоречни рамки висят парцали. Надява се да не срежат гумите на нещо.

Няколко минути по-късно спират на дълъг дървен пристан. Дебела намотка електрически кабел минава по ръба му над водата и накрая се гмурва в люка на масивния стар влекач. На борда му, близо до носа, стои русокос мъж с татуирано на едното рамо пони. На нещо като каишка държи набито прощъпалниче в спасителна жилетка и се мъчи да превъзмогне детинския му бунт, като чете на глас от оръфана книжка „Мечо Пух“. Гриф Уотсън е анархист и съпруг на анархистка, да не споменаваме, че е и теоретичен собственик на злото котище, известно само като Паразита, но изглежда по-скоро като човек, способен да напише книга за професионален риболов с муха.

— Ахой, Джо! — виква той. — Накъде плаваш?

Във въображението му къщата — лодка е сериозно корабоч плавателно средство, което не е закотвено завинаги на калния бряг на Темза.

— Здрасти, Гриф! Това е Поли. Поли, това е Гриф.

— Здрасти, Поли! Качвайте се на борда. Днес вълнението не е силно.

Поли Крадъл поглежда към Джо и той кима.

— Да, капитане! — казва тя игриво, но Гриф Уотсън я поправя любезно. На заповед на капитана, обяснява той, единственият приет отговор е „прието“.

Джо Спорк си е свалил маскировъчната шапка, но все още носи твърде неподобаваща завивка на цветя. Ако Гриф Уотсън забелязва нещо странно в това, не го казва. Преди да се почувстват твърде удобно обаче или да започнат да обсъждат германското крайбрежие, Джо вдига ръка.

— Гриф, нуждая се от услуга. Но трябва хубаво да си помислиш, а не просто да се съгласяваш.

— Да.

— Не е толкова лесно.

— За мен е. Ти си от добрите.

— Трябва да взема лодката ти назаем и да ида до речния склад. Сещаш ли се?

Гриф едно време държеше там древен клавесин, намерен на парчета и сглобен в работилницата на Джо — подарък за съпругата му. Дори в момента се намира на корабчето. В летните нощи човек дори може да чуе как свири Аби — колебливо, неритмично дрънчене, което отеква по водата. Клавесинът се нуждае от настройване, но дори да не беше така, на госпожа Уотсън слон й е стъпил на ухото.

— Разбира се, че помня. Да идем ли веднага?

— Това е лесната част. Трудната е, че е възможно да съм позагазил. Не съм сторил нищо лошо, но се забърках в една каша и може заради това да те плеснат през пръстите.

— Лодката ще ти помогне ли да избегнеш неприятностите?

— Възможно е.

— Та, искаш ли да тръгнем веднага?

— Няма ли да попиташ и Аби?

— Тя ще се интересува защо не съм го свършил вече. Ти си добър съсед, Джо. Свестен човек. Един ден мъглата пред очите ми ще се вдигне. Наоколо няма много такива. Или където и да е по света, ако става на въпрос… — Гриф поглежда към Поли. — Той е ужасно упорит, като стане дума за приемането на помощ, нали?

— Смята, че всичко, което се случва навред по Земята, все по някакъв начин е по негова вина — отговаря тя. — Брат ми казва, че това е вид егоизъм наопаки.

— В какви неприятности се е забъркал?

— Не съм сигурна.

— Правителствени?

— Да, така мисля.

Гриф се изплюва прецизно във водата. Жестът не му подхожда и това го прави още по-многозначителен. Той не е плюещ човек. Възпитан е, но чувствата му наистина са силни.

— Знаем ли с кого си имаме работа? — пита Гриф, човекът с енциклопедичните познания за теориите на конспирацията. — Може да извлече информация за всичко, от черни хеликоптери и търговия на оръжия до наркокартели и „Маджестик 12“[89] фримасоните, както и странна организация, наречена „Арк Маринърс“.

Джо поглежда Поли. Тя казва:

— Титуисъл.

Гриф изръмжава:

— Копеле.

— Чувал ли си го?

— Мчи естествено. Той е в Съвета по наследството. Той е проклетият Съвет но наследството, доколкото знам.

— А какво е това по-точно?

— Разчиства правителствените каши, нали така? Всичките висящи конци завързва. Всички тайни, които са пазили толкова време, че вече никой не знае какво означават. Когато едната ръка не трябва да е наясно какво прави другата, онази, дето прави незнайното нещо, е Съветът по наследството. Създаден е по времето на Хенри Осми, да му убива копелетата. Незаконните деца, не копелета като Титуисъл. Пази си гърба, Джо!

— Ако предпочиташ да не се забъркваш…

— Я се разкарай. Вече сме във война, друже. Братя по оръжие. Просто не го знаем още… — И с това притеснително заключение Гриф се навежда към вътрешността на корабчето. — Джен! Ела да погледаш брат си. Аз ще се занимая с китоловеца.

Поли се споглежда с Джо.

— Правилното име на лодката на Гриф — обяснява Джо Спорк, понеже не иска да повдига въпроса дали Съветът по наследството е измислица от шашавите сайтове, или е сериозен проблем. — Технически тя е китоловна лодка. Това са много важни разлики.

— Наистина ли?

— Ако си на мястото на Гриф — да.

Гриф връчва нрощъпалника на каишка на мръсничко, русоляво момиче с пурпурен анцуг и увита в косата цветна панделка. В другата си ръка малката държи пукната порцеланова кукла на дървена стойка.

— Как е Роуина? — пита я Джо и сочи куклата. Джен се усмихва и пипва основата. Разнася се приятен музикален звук и плоскостта се завърта. Ако оставите куклата на едно място, тя би се въртяла в бавен кръг под съпровода на музика. Една от множеството дребни джунджурии, които Джо е давал на семейство Уотсън в по-спокойните дни.

— Хубаво — казва майсторът и Джен кима.

Глухо бълбукане откъм борда на влекача, който гледа към водата, обявява, че китоловецът е бил пробуден от сън. Мирисът на горящо в разнобойния двигател евтино гориво се разнася над корабчето. Бебето се мръщи.

— Прилив! — подвиква Гриф. — Време да потегляме! — поколебава се. — Имаш ли нужда да дойда с теб?

— Не, Гриф — казва Джо твърдо. Има си ограничения на даровете на доверието, които е способен да приеме. — Мога да се справя с извънбордовия. Ти си ме водил за риба, помниш ли? Няма да ни има само десет минутки…

Допълва наум: И за малко да се разбием в кораб на граничния патрул, понеже ти настояваше, че имаме право на преминаване. Което, без съмнение, имахме, но ние бяхме съвсем мънички, а корабите нямат спирачки…

— Добре тогава. С Бога напред! — Гриф ги оттласква.

Китоловецът се носи по мазната Темза и по протежение на обковани с дъски брегове. Вероятно има към миля до склада, малко по-малко — до сушата. Дали реката е под наблюдение? Има ли лица, притиснати към стъклата? На слабия и на дебелия може би? Но до реката няма пряк достъп, ако не броим викторианския отливен канал под мазето, който води към самата Темза, а според враговете му Джо надали е достатъчно отчаян, че да преплува реката при необходимост. Освен това, поне що се отнася до тяхната информация, той се крие в Малиновата стая в „Нобълнайт Крадъл“ като добро, разумно момче. А и защо да не бъде такъв?

Джо гаси двигателя и китоловната лодка дрейфува към брега. Връчва румпела на Поли Крадъл.

— Знаеш ли как да се справиш с това?

— Да.

— Остави лодката да дрейфува по течението. Дай ми около две минути, после пусни пак двигателя — червеното копче тук, знам, че знаеш — и ела ме вземи. Ако го държим да работи постоянно, някой може да го чуе.

Как говори на момичето си. На съратницата си. На съконспираторката си. На съучастничката си. Исусе. Аз съм на пангара. Бягам от Закона.

Миг по-късно Джо стъпва на слузестото долно стъпало на склада и отваря вратата. Грабва торбата с плочите, с все златната пчела и загадъчните инструменти, като му се ще да се е сетил да добави и преносим грамофон към тях, и се обръща да си тръгне. Забелязва, че нещо пада от тесния перваз над него. Първата му мисъл е за мъртва гарга или торба с боклук, която рухва от первазите отгоре. После то сякаш се издува, изправя и сковава.

На прага стои безлик силует, облечен в черен лен.

Вещица. Вампир. Прокажен.

Отваря уста да заговори. Ръскинитът минава през вратата и го поглежда. Или поне Джо смята, че го гледа. Накланя леко глава насам, после натам. След това го пренебрегва и се насока покрай него към полиците.

Исусе. Сляп е.

Но не, не е вярно. Заобикаля го сръчно, пристъпва и около натрупаните по пода боклуци.

Просто не се интересува от него.

Джо стои насред мъничкия си склад, съвсем неподвижен, и се чуди какво да прави. После полекичка тръгва към вратата.

Ръскинитът се хвърля и направо изстрелва ръце по права линия към него. Платът издава остро пукане при изпърхването си. Джо дръпва главата и шията си от пътя на опасността, но дланите — облечени в ръкавици, омотани в плата, кокалести, безплътни под савана — посягат към раменете му, за да го приковат. И са налудничаво силни. Тесните пръсти като белезници и неподвижните мускули го спират на място. Безликото лице се извръща към неговото, но под воала сигурно има маска — противникът притиска глава към неговата, докато се борят тромаво. Джо се опитва да нанесе удар, но врагът не поддава. Опитва се да разтвори ръце. Покритото с плат лице се стрелва отново напред със страшна скорост. Майсторът се дръпва и чува щракане на челюсти като човка. Захапката му се струва солидна, като че се затваря врата на скъпа кола. Остри зъби. Исусе. Чува стържене, за което се надява да е дишане. В гърдите му расте страх, загнезден е дълбоко в червата и е опияняващо силен, защото това, с което се бори, изобщо не е човек.

Бягай. Бий се. Оцелей.

Целият му живот от толкова време насам е свързан с бягството, че инстинктите му за бой са ръждясали, но тук, в това тясно малко пространство с реката от едната страна и тъмните коридори на лондонското минало от другата, няма накъде да се бяга. Чудовището е лошо и отстъплението му е препречено. Той тромаво си стъпва на краката и се юрва напред. Оказва се странно лесно. Джо е силен. По-силен, отколкото обикновено си мисли. В същото време усеща, че ръскинитът се опитва по-скоро да го възпре, отколкото да го убие. Може би имат заповеди относно Джо Спорк.

Което не е никак успокоително.

Той вдига ръскинита във въздуха и го блъска в стената, като използва врага си вместо възглавница. Няма реакция. Няма дори изпъшкване. Джо повтаря и усеща, че хватката на лявата ръка омеква леко. Вдига врага и пак се засилва. И отново. Борят се усукват се един около друг. Джо влиза в нелсън, пъхнал ръка под брадичката на противника си, за да не го ухапе, забива рамо в подмишницата на врага, за да извади тази му ръка от боя. През цялото време главата посяга към него — непрестанно, треперливо, змиеподобно движение, което е някак си извънредно неправилно и много страховито. Джо крещи някакви безсмислени думи, които ще рекат „махай се“, и блъска здраво врага си. Идва му като взрив от петите през бедрата и в ръцете — цялата му тежест и мускулна мощ се съсредоточават в гърдите на врага.

Ръскинитът полита назад срещу старите, обковани с метал полици, и увисва там, като се гърчи спазматичпо и хрипти, все едно е нанизан на нещо. Джо го заобикаля и наднича отзад.

Една от подпорите се е откъснала от стената и рафта. Отрязаният, заострен метален връх се е забил в рамото на противника на Джо и той виси там, прикован като пеперуда. От устата му се разнася тихо, стържещо съскане. След миг започва да се гърчи напред, за да се смъкне по кола.

Джо Спорк се обръща и хуква към вратата, която хлопва зад гърба си. Поли Крадъл тъкмо е докарала китоловната лодка на пристана.

— Мамка му, да се махаме оттук! — вика той и после, доста притеснен, добавя по-присъщо за него „моля“, но Поли вече е обърнала китоловната лодка в тясна дъга и е завъртяла ръчката, и малката лодка буквално се изправя на опашка.

— Добре ли си? — провиква се в отговор.

— Да — и после, след по-трезв размисъл, понеже му се струва, че току-що е нанизал някого на рафт, Джо добавя: — Не. Нараних човек. Не знам какво означава това.

— Означава, че той не е наранил теб — отвръща Поли решително и се пресяга да го сръчка, за да се убеди, че още е там.

Оставят лодката на Гриф Уотсън и му казват да заведе семейството си във Франция на дълга почивка. Когато Гриф отваря уста да обясни, че не може, Поли Крадъл го уверява, че в сМетката му ще се появят пари, които да покрият разноските. Просто за да играят на сигурно, тя казва, че знае един хотел, където ще ги глезят до скъсване. За него и Аби ще има и работа, когато се върнат — стига да я желаят, разбира се. Могат да се намерят работни места, за децата — да се отворят стипендии за обучение. Всичко ще бъде уредено така, че никоя от тези благословии да не поставя семейството в оковите на системата. От този момент чадърът на Крадъл се е разтворил над главите им.

Джо Спорк я гледа как върви по тесния ръб между благотворителността и подкупа, без да разроши перушината на Гриф. Не казва нищо, възхищава се на уменията й и се бои, че ако стъпи с големия си, тромав крак в разговора, ще съсипе свършеното от нея. След това се връщат в колата и потеглят, надалеч от склада и в дивите простори на Хакни, по шосе, което минава редом със странно провинциална сцена с крави и пурпурен залез.

— Не бих могъл да сторя всичко това — казва Джо на Поли, загледан в кравите, — не бих могъл да намеря думите.

Но когато тя му заявява, че едно приключение им стига, Джо се запъва и я убеждава — след това тя не е в състояние да каже как точно — да спрат на още едно място, преди да се приберат у дома.