Машина за ангели

XVI Питиета в клуб „Пеблъм”; Йорге, Арвин и Плетачките; Опасно е да се забъркваш

Клуб „Пеблъм“[137] всъщност не се намира точно в квартал „Сейнт Джеймс“. Разположен е недалеч оттам и изобщо не е толкова древен, колкото очилата на портиера подсказват. Основан като местенце, където джентълмените с жарава в слабините да могат да избягат от вкаменелостите в „Атенеум“ и „О. и К.“[138] клубът притежава всички външни признаци на лукса, включително кожени кресла и скъпи брендита, но патроните като цяло обсъждат любовниците в леглата си, а не хандикапите си в голфа и желязното правило за запазване на тайната важи за всички разговори, важни или не, под заплаха от прогонване. Ако съществува модерното заведение с особено висока сигурност, пример за дълга служба на мъжкото съсловие, то това е „Пеблъм“.

Хон Дон е един от големите инвеститори в клуба, така че Джо си поръчва разточително древно и скъпо малцово уиски, както и текила „Патрон Голд“ (с истинско злато в нея) за Поли Крадъл. После качва двуцветните си папуци на махагоновата масичка за кафе и отпуска глава на облегалката на троноподобното кресло. След малко салонният иконом пристига да го помоли да не прави така и да попита дали дамата не би предпочела да се уедини в бара за дами. Поли Крадъл се усмихва и казва, че няма такова желание, а икономът отвръща, че е почти сигурен че там й е мястото, на което тя много любезно му отговаря, че наистина не желае да ходи в дамския бар, при което въпросният господин се обръща към Джо и той му нарежда да докара Хон Дон toot suite[139], и му показва оръжието си.

Икономът побягва като гонен от дяволи, но не вика полицията, понеже господата, на които им пари между краката, често са склонни към подобни изблици. Поли Крадъл пуска Бастиън от чантата му, той си избира подходящ тапициран диван и при все дребните си размери го заема целия. Джо се усмихва със злостно предвкусване и чака.

Част от него — започнал е да мисли за колебанията си като за Стария Джо — има силното чувство, че се е натресъл тук прекомерно рано. Би трябвало първо да планира и да къта ресурсите си. Би трябвало да прояви здрав разум. На тези размисли вътрешният му гангстер отвръща с дълбока и сочна ругатня. Ако животът ти поднася лимони, направи си лимонада. Ако ти дава компрометиращи снимки на уважавани банкери с обширни и разнообразни познанства из залите на властта, тогава ги скъсай от изнудване, докато имаш възможност.

— Трябва ми Хон Дон — казал е на Поли Крадъл още по пътя към Лондон — и ми трябва Нощният пазар. Ще са ми нужни, каквото и да предприема. Така смятам.

Тя го е любила, точно както си обещаха, между магистрални изходи петнадесет и седем. Джо затваря очи за миг на приятни спомени.

Известен епископ традиционалист отива да седне на тапицирания диван и подскача, щом епископалните му основи са нападнати от единствения съществуващ зъб на Бастиън, и след това за малко да почине от ужаса на розовите мраморни очи и беззъбата усмивка.

Хон Дон пристига след миг с питиетата им.

— Здрасти, Хон Дон! — радва се Джо.

— Здрасти, Хесус, стари приятелю — казва Хон Дон високо и кима на треперещия епископ. — Ехо, Ваше Преосвещенство, познавате ли се с Хесус, звучи ми като ваш човек, нали, с такова име, но то, разбира се, се среща много често в Испания, откъдето е той… — и стрелва с предупредителен поглед Джо и Поли.

— Да, наистина, дук Хесус от Санта Мирабела — и съм сигурен, че не съм срещал контесата, това несъмнено сте вие, колко се радвам наистина… — Междувременно оставя питиетата и докато прегръща госта си, се озовава достатъчно близо да изръмжи:

— Какво, по дяволите, правиш тук, малък лайноглавец такъв?

Джо Спорк се усмихва ангелски и изважда цветна снимка, на която се вижда опасната полароидна поза.

— Затварям страницата, Дон. Нося радост за цялото човечество. Семейните ми имоти може да лежат в руини, но наследството на баща ми е в мен. Знам, че ще се почувстваш облекчен да чуеш, че всичко е непокътнато и на безопасно място… Има нещо, което той винаги е желал да притежаваш, но смъртта го отнесе… — Джо се усмихва на епископа, който е открил обезкучен и неудобен на вид диван в ъгъла, и му махва. — Трябва да кажа: „Отче наш, милостив и могъщи, ти, който го отнесе към справедливата му награда“, о, Ваше Превъзходителство, много се радвам да се запознаем, аз съм Хесус де ла Кастиля ди Манчего ди Рьоха ди Санта Мирабела, а това е милата ми съпруга, Поли-Амора, привет от августейшия двор на Испания! Да, привет на вас и семейството ви, нека има много деца в съпружеска клетва и да люлеят небесната люлка с възпроизводството си!

След този изблик се обръща отново към Хон Дон sotto voce и на лицето му внезапно е изписан абсолютен хлад, сянка от дните и нощите в малката стаичка в „Щастливите декари“. — Тъй значи, целият си мой, дърт пръч такъв, иначе жена ти ще бъде нещастна до последния си час, чу ли ме? Понеже първият ти проблем ще бъде да й обясниш какво правиш с две момичета от хора в „Розовия папагал“ и това ще е нищо — абсолютно нищо — в сравнение с чудото, което ще настане, когато стане ясно в чия дневна си бил и кой те е издал, по-точно аз, в момента най-търсеният човек във Великобритания, ще разровят и найдребните подробности от живота ти и ще го прецакат така, както и моя. И понеже нищо няма да открият за мен (което само ще ги направи по-подозрителни) и без съмнение има няколко замразени яйца, които предпочиташ да не се покажат, след това, ако не съм мъртъв, ще дойда в дома ти като пречистващ огън и ще те покося така, както никога не са те покосявали, кажи алелуя!

Той размахва ръце високо във въздуха и се усмихва на епископа, който кима доброжелателно и се скрива зад „Файненшънъл таймс“. Хон Дон го гледа гневно.

— Какво искаш?

— Адреси, Доналд. Имена и места. Искам да знам за живота и любовта на един дебелак и един слабак, достойни представители на сивата зона на славните ни правителствени служби. Също така изисквам да използвам някой от по-уединените ти… не, нека разширим изискването и да речем „звукоизолирани“… имоти. Смятам, че имаш няколко на границата на Хемпстед Хийт, които са идеални за целта. Ще поговорим за това in camera[140]. Е, разбрахме ли се за основното?

— Да — съска Хон Дон през стиснати зъби. — Определено.

Петнай-сет минути по-късно Джошуа Джоузеф Спорк е затънал до уши в лавина от местни вестници, откъдето изрязва малките обяви за скритото послание: съвършено въплъщение на параноидна шизофрения. Хон Дон се е оттеглил в друг салон, без съмнение утешава трескавото си чело с чифт екзотични танцьорки. Поли Крадъл се навежда на бара и слуша мърморенето на любовника си.

— Не, точно така, това е „Адвъртайзър“. Добре. Значи… „Ела си у дома, Фред, всичко е простено“, добре. Това е „Кроли Сентинъл“ и под него… ха! Тогава „Яксли Таймс“, точно така. „Бъди моя, Абигейл, бъди моя!“, което е малко прекалено и мисля, че… о, дявол да го вземе, истинска е, добре… — И тъй нататък в порой от накълцани изрезки, които се трупат отстрани. След малко Джо се ухилва. — Намерих дамата!

Поли протяга ръка, после се спира.

— Аз какво да правя?

— Нищо! Готово е. Но ето, помогни ми: никога не съм бил особено добър в тази работа. Като кръстословица е… Виж: „За продан: три еднакви планински бегача. Делба при развод, през март имуществото се присъжда на банката“. Това е датата. 3 март, нали? След това тук: „Пей с нас в „Звука на музиката“, Токсли Армс, „Довър Стрийт“. Билети само с предварителна продажба“. Значи „Довър Стрийт“. Но коя точно, понеже са няколко, и кой номер или какво би било… Уф! — Джо е разочарован. Третата изрезка очевидно не съдържа отговори. Поли Крадъл наднича в нея.

— Дали не става дума за Токсли?

Той зяпва.

— Да! Карам отзад напред. Токсли Армс е входът. Пъб. Пъб във… — той пак поглежда третата изрезка. — В Белфаст? Не може да е вярно.

— Да не е корабът?

— Да! Онзи по Темза! Пъбът, най-близкият до кораба „Белфаст“. Там има вход към Обхода. Да. Точно така… — Майсторът отново се ухилва. — Облечете си най-хубавата рокля, уважаема Крадъл, и си сложете обувките за танци. Ще ви водя на Нощния пазар.

Пазарът изглежда и различен, и все същият — днес е в огромна водна цистерна от времето на Хенри VIII, пресушена за преоборудване и напълнена с дървени щандове, окичени със светещи пръчки в барокови фенери и електрически лампи на пружина, мирисът на вода е отблъснат посредством ароматизатори, от които струи ухание на свежи цветя (крадени, както гордо обявява табелката, от химическа компания в Харчестър, която специализира в ароматни средства, по поръчка се доставят и други аромати). Хората първо поглеждат към двойката, после ги зяпват: Д бегълци! Но по-възрастните, а и по-пъргавите, се заглеждат за по-дълго и виждат Джошуа Джоузеф Спорк с развратница в обятията и с гангстерска шапка и се досещат, че се мъти нещо, така че по криволичещия централен проход от сергия на сергия се разнася шепот: Това момчето на Матю ли е? Мили Боже, колко е едър! И е направил нещо да разстрои куките, но не е каквото казват, поне толкова знам…

Мъж на име Ахим дава на Джо и Поли по чаша вино и вдига наздравица. Други бързат да отклонят погледи — нямат желание да научават нищо свързано с текущо разследване. Навсякъде другаде Джо би се страхувал от предателство, но Пазарът е свещена земя: може да продължи съществуването си само ако остане тайна, а наказанията за предателство са ужасни. Сега вероятно са дори по-ужасни, отколкото едно време. Сега, когато Йорге се занимава с Пазара на мястото на Матю — или, както Йорге пръв би признал, на мястото на Джо.

В помещение, което навярно е служило за стая за инженерния екип и от което се вижда като на длан цистерната — все едно дали е служила на помпена станция или преливник, — се е настанил Йорге и върти бизнес, и може да сте абсолютно сигурни, че клюката го е достигнала далеч преди Джо и Поли, но той много обича показността.

— Чумата да го тръшне, да му се невиди, Джо Спорк! Мамка му! Че ти си най-търсеният шибаняк, знаеш ли го това? За мен ще дадат награда само дет съм бил в една стая с тебе! Исусе! Вадим, туй е от оня сорт, дето сам си прерязваш гърлото след прочитане, ясно? Тоз пуяк изобщо не го е имало тука.

Йорге няма фамилия, нито бащино име, нито пък прякор. Той е просто Йорге, чорлавото хлапе с дебелите ръце, което си е взимало неговото и е изчезвало в покрайнините на тълпата. Йорге — шеф на онези, които поддържат Пазара жив след смъртта на краля му. Ходеше по дирите на Матю като кученце и го боготвореше. Бащата на Джо събираше след себе си поклонници и последователи, както другите хора дишат, и Йорге глупаво пренесе тази си лоялност към сина на Матю. Тогава е бил дребен за възрастта си. И сега е дребен — във вертикално отношение, — но си е наваксал с обем по хоризонтала и с руски апетит. Дъхът му, насилствено разпръскван във всички посоки, лъха на солена риба и водка. Джо е почти сигурен, че Йорге преиграва с произхода си заради очакванията на околните. В крайна сметка кой прекарва целия си живот в Лондон, но продължава да звучи като моряк от Красноярск? Само Йорге.

Вадим, който седи от другата страна на бюрото, е скъпо издокаран тип с очила със златни рамки и аура на сериозна самозадълбоченост, която може да бъде сбъркана с поетичност… или болка. Очите му се спират на деколтето на Поли Крадъл, после побягват, щом тя го възнаграждава с широка, предизвикателна усмивка.

— Слушай, Вадим — казва Йорге и вдига късите си ръчички във въздуха, — трябва да поговоря с този човек. Дълг на честта, нали тъй? Затуй, виж, нека ти го кажа честно — ти си най-лошият еротичен фотограф, който е стъпвал по тази земя. Сериозно, по-добре насочи камерата настрани от момичетата и вземи снимай къщата. Тези снимки… — той вдига пачка евтини разпечатки осем на шест инча и ги преравя. — Тази тук е като медицински изпит. Това тук е ботаника, може би селско стопанство. Джо, Исусе, видя ли това? Това на какво ти прилича?

— Ами… почти сигурен съм, че е патладжан.

— Да благодарим на милостивия Агнец, стари приятелю, това наистина е патладжан. Но виждаш ли как е прецакано всичко друго на снимката?

— Да, това го виждам, Йорге.

— И все пак в кадъра е приятелката на Вадим, Светлана, която е — и тук хич не преувеличавам, нали? — момичето, дето най ми се ще да видя голо след Кари Фишър в „Завръщането на джедаите“. На тази снимка тя е напълно гола, да му се не види. Ако не беше макрото, човек да се запали и да гръмне само като я гледа. Би ли искал да видиш кадъра отдалече?

— Става.

— И ние бихме искали, Джоузеф, но за съжаление това не е възможно, понеже този задник тук не е снимал отдалече Върви, Вадим, моля те. Трябва да поплача на рамото на приятеля ми, ясно?

Джо Спорк изчаква Вадим да се отстрани, стиснал контрабандното патладжанено порно, и след това на лицето му се изписва ново, сурово изражение. Казва:

— По работа идвам.

— Сериозно ли? По истинска работа? Не заради шибани слот машини?

— Истинска работа.

— Какво, ще ме изриташ ли, Джо? Внезапно ще подкараш Пазара?

Йорге се шегува. Бъзика се. Изражението на широкото му лице е лишено от злост или тревога. Джо Спорк се чуди къде са патлаците и хората му.

— Не, Йорге. Пазарът си е само твой. Но, да, определено се в връщам в играта. Само че не ти искам стола. Твърде много труд за честен злодей като мен.

Облекчение плъзва по лицето на Йорге. Раменете му се отпускат лекичко, понеже вече не носи тежестта на възможно насилие.

— Честен злодей! Да! Мили Боже, Джо, да ти кажа, че ни трябват повече честни злодеи на тоя свят!

— Радвам се, че го казваш, Йорге, понеже ми е нужна малко помощ.

Йорге въздиша опечален:

— Както дочух, Крадъл го няма, ти си беглец. Може и да си прекалено разорен за такива работи. Мога да те измъкна. Датският посланик има малък местен проблем, убил любовника на жена си с косачката. Но без услуги, Джоузеф, без големи. Дори за теб.

Вместо отговор Джо изважда от джоба си един от солидните диаманти на Матю и го слага на масата.

Йорге засиява:

— Добре, мистър Спорк влиза в играта. Страхотен ден! Кажи ми какво ти трябва.

— Телефони. Непроследим кредит. Може ли датският ти посланик да ни намери самоличности, годни за използване днес, още сега?

— Ми че да. Аз слагам от твое име пари в сметки, ти плащаш в камъни. По семейна тарифа. Важи завинаги, освен ако не се разприказваш. Ако си купиш ферари и го разбиеш на „Пел Мел“, имаме сериозен проблем… — Йорге се разсмива, после вижда замисленото изажение на Джо, който се чуди какво в действителност може да му се случи. — Оу, мамичката му. Досущ на Матю приличаш. Не прави така, изкара ми ангелите. Добре, какво друго?

— Кажи на Пазара, че събирам хора за една работа.

— Голяма ли е?

— Най-голямата досега. Не се шегувам, Йорге. По-голяма от всичко друго, дето е правено. Те ми трябват, Йорге. И аз им трябвам. Дори старите бойни коне. Всичките.

— Не мисля, че те смятат, че си им нужен, Джо. Според мен по-скоро биха искали да отидеш в Ада.

— Не и за този номер. Аз съм единственият, който може да го извърти.

— Що за задача е?

— Охранителна.

— Да заобиколиш охраната?

— Да застанеш на пост. Да спреш убийство.

— Чие?

— На вселената.

Йорге го зяпа, после зяпва диаманта, после Поли Крадъл. Тя кима.

— Шибаната вселена ли ще убиват сега пък?

— Може би.

— Не просто света, което, между другото, си е напълно достатъчно.

— Светът е само началото. И всички на него.

Йорге отпуска глава назад и се взира в тавана, все едно е изтощен.

— Туй ще да е свързано с пчелите, а?

— При това доста свързано.

— Пчелите не са хубаво нещо. Слуховете разправят, че всеки, който се бърка в тази история с пчелите, ще види вътрешността на един невидим гнусен затвор за терористи. И ти — наистина те издирват сериозно, Джо. Ти може и да си от лошите. Случва се добрите хора да откачат изведнъж. Започвам да си мисля, че може и да не е хубаво да ти помагам чак толкова, дори заради честта и семейството и тъй нататък. Дори срещу много хубав диамант.

— Познаваш ли ръскинитите?

— Онези шибаните монаси-копелета-садисти-ебалници ръскинитите?

— Да.

— Знам ги и искам да си ги отлепя от шибаната подметка.

Джо се ухилва:

— Те са на отсрещната страна. Искат ме мъртъв.

Йорге кима.

— Добре, тогава сигурно не си от съвсем лошите… — Той разкършва глава наляво-надясно, като човек, който се пази от удари. — Не си от лошите. Но играеш в шибаната висока лига, дори да не се стига до края на света, определено. Опасна щуротия.

— Крале и принцове, Йорге — казва Джо сериозно, с най-добрата си имитация на Матю. Йорге не успява да сдържи усмивката си.

— Разбира се, Джо. Крале и принцове, помня аз. Но… вярно ли? Шибаната вселена?

— Така изглежда.

Йорге въздиша:

— Да ти го нашибам, Джо. Не си идвал тук от двайсет години, а сега искаш да спасиш сътворението?

— Аз съм Спорк. Ние не играем на дребно.

— Да. Предполагам, че е така.. — Йорге завърта огромната си глава и те чуват как прешлените му пукат през пластовете плът.

— Да ти го нашибам, Джо — казва пак, умолително. После, като един вид съгласие, добавя: — Мамка му.

В дневния свят Хон Дон е оставил плик на рецепцията на „Пеблъм“ заедно с твърди инструкции Принцът да не бъде допускан в сградата. Подкрепил е тази заповед с някакъв странно аристократичен вид измислица, та като връчва на Джо плика, портиерът е хем твърд решен да не го пусне, хем го гледа с възхита. В посланието на Дон има няколко печатни страници, ръкописна бележка с два адреса и връзка домашни ключове с етикет, който сочи към трети.

В случая, смята Джо, бързината е най-важното. Не трябва да спира, а само да набира инерция. Дори много дребен предмет, ако се движи с нужната скорост, може да нанесе сериозен удар.

Поглежда към Поли Крадъл.

— Няма нужда да участваш в това.

Тя изсумтява:

— Точно обратното. Това е нещото, което ти не трябва да правиш.

Той я зяпа.

Поли вдига вежда и продължава:

— Ще стигна дотам да предположа, че дори не можеш да го направиш. Един Господ знае какво ще се счупи у теб. Харесвам те луд, Спорк. Не те искам в кататония.

— Но…

— Аз ще се занимая с това, Джо. Ти ще стоиш настрани и ще гледаш. Без възражения. Време е да ме видиш какво мога — тя се мръщи. — Макар че… за тая работа май ще ми трябват допълнителни мускули. Не — добавя Поли, щом той веднага отваря уста да се пише доброволец. — Не този тип мускули. По-убедителни.

— Убедителни ли?

— Аз съм детектив, Джо Спорк. Убеждаването е едно от нещата, с които се занимавам. А сега гледай.

И той гледа.

Поли Крадъл борави с непроследимия телефон на Йорге, все едно свири на него неустоима музика. Тя е чаровна и достоверна, и дори малко нахална. Джо си спомня как Матю казваше, че може да разбиеш скъпа къща посред бял ден, стига хубаво гадже в бална рокля да ти държи стълбата. Старите дами ще одобрят галантността ти и ченгетата ще поспрат да ти помогнат. Поли имаше слънчево, обнадеждаващо излъчване и нежна привлекателност, която караше хората да копнеят да й помогнат. Тя нареди куп правителствени структури една срещу друга, като гъвкаво се промъкваше в пролуките между бели дъски и отдели и се връщаше с всичките им тайни.

Посредством отегчената рецепционистка в Ламбетския дворец[141] получава достъп до стар чиновник в Сейлсбъри, който се занимава с настаняване на защитени свидетели в свързани с църквата случаи. Чиновникът наскоро е бил помолен да намери убежище за жена в прецъфтяващата средна възраст, търсена от вражески очи. Поли абсолютно отказва да приеме информация по този въпрос, като дори му се скарва любезно, че го е споменал, и той се къпе в дискретността й. Миг по-късно тя си говори с асистента му за съвсем друго нещо, но някак си стига до името на новозавърнал се от Афганистан войник в търсене на изкупление за греховете си, който наскоро е бил натоварен със защитата на стара дама. Кратко обаждане до стар приятел в Лондонската община я снабдява с домашния телефон на този човек, а там жена му с радост научава, че съпругът й е спечелил сериозна по размер премия за работата си и се притеснява, защото трябва да се свърже незабавно с него, а е в Ройстън по работа и не може да бъде търсен.

Това на свой ред води до войнишка кръчма на име „Крос Кийс“, където дават стаи и е от другата страна на улицата спрямо сградата, където е укрита Хариет Спорк в апартамент, нает за нея от църквата и пазен от военните братя сержант Бойл и ефрейтор Джоунс от Специалните сили на Нейно Величество, в момента в запаса. Тъй като те са защитници на Хариет, а не нейни пазачи, и понеже Поли може и да е изумителна, но очевидно не е от категорията на сержант Бойл, да се сдобият с достъп е само въпрос на почукване на правилната врата.

— Мис Хариет Спорк? — пита Поли Крадъл.

— Сестра — възразява смутено Хариет.

— Аз съм Мари Анжелика Крадъл. Едно време правехме заедно бисквити. С бонбонки „Смартис“.

— О. Да, скъпа. Разбира се.

— Искам да ви се изповядам в интерес на честността помежду ни, че изядох около две трети от бонбонките по време на процеса на готвене.

— Да — повтаря отново Хариет с лека усмивка. — Така си и мислех, че е станало.

— Освен това участвам в много удовлетворителна емоционално и сексуално връзка с великолепния ви син. Тази връзка не е узаконена по суровите правила на християнското общество, но спада в категорията на взаимообвързващите партньорства, получили одобрение като съвременна прелюдия към възможен брак и увеличаване на семейството.

Джо Спорк се опитва да не си глътне езика. Един от охранителите го плесва весело по гърба.

— Сериозно си загазил с тази мацка, момче.

Хариет кима:

— Разбирам.

— Споменавам го, понеже бих желала да ви поканя да участвате в твърде незаконен план, който наскоро измислих, за да спася живота на сина ви и да донеса определена справедливост на онези, които причиниха на него и на други хора сериозни страдания. Също така вярвам, че с това ще допринесем за процеса по спасяване на човешката раса от свършек, който е не само неприятен, но вероятно и богохулен, или поне наймалкото ще намали риска за обществото, какъвто представлява един господин с особена злонамереност.

— О! — възкликва Хариет Спорк.

— Ако желаете да вземете участие, трябва да дойдете с мен и да правите точно каквото ви кажа. Няма да скрия от вас, че има известен риск. Поздравете сина си.

— Здравей, Джошуа.

— Здравей, мамо.

— Ще си взема палтото — решава Хариет Спорк.

— Добре — отвръща Поли Крадъл. — Бройка номер едно — налична.

Аби Уотсън седи на неудобна пейка пред болницата „Сейнт Питър енд Сейнт Джордж“ на „Стокър Стрийт“. Съпругата на анархист, който „си общува с терористи“, изглежда крехка и самотна. Едва вдига очи, когато до нея сяда някой.

— Мис Уотсън — обажда се новодошлата.

— Махай се.

— Ей сегичка. Нямам много време. Възнамерявам да отвлека и разпитам един от господата, отговорни в голяма степен за травмата на съпруга ви. След това ще предам тази информация на любовника си, Джо Спорк, който ще я използва, за да се противопостави на машинациите на индивида, надяващ се да спечели от техните действия. Вероятно е по време на противопоставянето този индивид да предаде Богу дух. Ако не го стори, ще остане завинаги в затвора. Освен това господата в правителството, разрешили и дори одобрили поведението му, ще бъдат привлечени към някакъв вид отговорност.

Аби Уотсън вдига глава. Жената до нея е дребна, тъмнокоса и много красива, но в нея се крие стомана, каквато Аби рядко е срещала. Зад гърба й, малко смутена, стои възбудена на вид монахиня. Хариет Спорк се усмихва притеснено.

— Трябва да ви кажа също — продължава непознатата, — че, освен ако не възразите, по-късно днес Гриф ще бъде преместен под грижите на швейцарски специалист. Доктор Фон Берген ще долети от Цюрих с екипа си. Гриф ще бъде подложен на експериментално лечение, при което тъкани и органи се посаждат в полимерна матрица с помощта на неутрални стволови клетки. Доколкото разбирам, в момента този процес е толкова бърз, че с просто око се вижда как растат. Доктор Фон Берген предвижда, че Гриф ще се възстанови напълно — при нужните време и грижи, а и от двете ще разполага в изобилие. В процедурата няма почти никакъв риск, особено имайки предвид, че, както разбирам, алтернативите са доста ограничени. Поради това вероятно ще пожелаете да избегнете всякакво въвличане в моята дейност. Напълно бих ви разбрала.

Аби Уотсън се мръщи и отвръща:

— Как ли пък не.

Поли Крадъл кима:

— Значи се сдобихме и с бройка две.

— Дявол да го вземе, мислех, че никога няма да дойдеш! — виква Сисъли, преди Поли дори да си отвори устата. — После пък реших, че според теб съм прекалено дърта! Къде е негодникът? Млъквай, Фоулбъри, тръгвам с нея и няма какво да се спори. О, Хариет, здравей, благодаря на Бога, сега не се чувствам като дърта вещица сред дечица, ами като баба с потомството си. Като става дума за потомство, къде е момчето? Няма значение, няма значение, хайде по-бързо да стигаме до онази част, дето размазваме неправедните! Донесла съм си най-страшните зъби!

И наистина ги е взела — стоманени челюсти, изработени през 1919 г. от американски земевладелец, който обичал да дъвче камъни и да пробва вкуса на ценните руди.

— Бройка три — казва Поли Крадъл и после обяснява какво възнамеряват да правят.

Джо Спорк, който слуша от багажното на микробуса, по поръчка на Поли откраднат специално по този случай, остава с усещането, че разясненията включват прекалено много вещерски кикот.

Следват превъзходната (женска) сателитна навигационна система на микробуса до адреса, който Поли е избрала от двата в списъка на Хон Дон, и с асансьора се качват на съответния етаж. Джо чака в края на коридора, а Хариет, Аби и Сисъли са строени зад нея. Поли натиска звънеца.

Когато звънецът на вратата се обади, Арвин Камърбанд се намираше под душа в апартамента си в Падингтън. Апартаментът беше модерен — с мръснобели стени и мебели с остри ъгли, стъклена маса за хранене в единия ъгъл на обединеното пространство и скъп кремав кожен диван в другия. Арвин Камърбанд много обичаше дивана си заради хитроумно изработените релси, които позволяват облегалката му да бъде нагласяна под ъгъл. Всъщност никога не се е възползвал от тази възможност, но има чувството, че наличието й обогатява живота му.

Арвин, в момента под душа, се оглеждаше и прецени, че изглежда като лъскава ацтекска пирамида от плът — стъпало след стъпало, след стъпало славна розова тлъстина. Обилно се сапуниса. Ръцете му шареха високо и свещенодействаха здраво, облечени в тривки. Той пъхаше пръсти под всеки скъпоценен пласт, прокарваше ги дълбоко в цепнатината и около нея, а после ги плъзваше отгоре и подемаше следващия пласт. Огледа се и реши, че целият сияе под слабата крушка в банята. Силните му, конични крака и възлести колене носеха без усилие забележителната тежест на туловището. Арвин знаеше, че стъпва леко. След няколко десетилетия щеше се наложи да свали част от великолепието си, да не би сърцето и ставите да почнат да се оплакват. А и бездруго кожата му щеше да се разтегне и да провисне, да изгуби вродената еластичност, която го прави толкова забележително еротичен.

Научил е тъкмо тази сутрин от Родни Титуисъл — колегиално тривиално бъбрене по време на сутрешните доклади, — че сумо борците по време на тренировките си следва да се къпят едни други. По-точно младите, по-неопитните, да асистират на другарите си по време на измиването им.

Арвин не си представяше да иска помощ. Тази ежедневна церемония беше неговата възможност да се самооцени в пълното си великолепие. Всяка пълна шепа беше спомен за мащабен, разточителен, вкусен пир; всеки паунд беше натрупан в наслада и представлява физическо изобилие и похот. Той ценеше скритите под кожата си истории почти толкова, колкото се и наслаждаваше да владее това превъзходно тяло. Арвин Камърбанд не беше просто тлъст и се явяваше много повече от затлъстял, което е потиснически термин, тъжен мизерен епитет, измислен от пуританите и страхопъзльовците и вероятно плод на ревност. Той се имаше за гигантски и се възправяше в специалната си душ-кабина — с бетонен под и огледални стени — под напора на множеството струи вода, които го стържеха и ексфолиираха. Така си въобразяваше, че прилича на самия Посейдон. Отбелязва си наум да си потърси тризъбец и рибешки костюм. Великолепният Арвин, бог на водата.

За съжаление, всичко е преходно. Той излезе от душа и огледа лосионите си. При Арвин подготовката за вечер навън можеше да отнеме и цял ден. Но наградите бяха равни на усилията: жените — във всички форми и размери, на всякаква възраст, от какви ли не ъгълчета на Земята и всевъзможни съсловия, — щом преживееха първоначалното си модерно колебание да бъдат обгърнати от мъж с неговите мерки, се оказваха силно запленени от тялото му и изпитваха желание да се хвърлят върху му и да се търкалят в него. Настоящата му приятелка, Хелена (по всякакви стандарти извънредно красива, освен това аржентинка по рождение и чудовищно богата), беше обявила посредством електронната поща намерението си да го храни с хайвер с пръсти и да го язди като пони за поло. Това беше идея, която според Арвин Камърбанд съдържаше съществен потенциал.

След това звънна звънецът. Хелена беше подранила, но страстта, помисли си Арвин Камърбанд, е черта, която беше способен да възприема само с благодушие. При все това жената му трябваше да се научи и на търпение. Задачата по подготовката на Арвин за битката беше дълга и славна. Може би щеше да й позволи да помага. Представи си я как, облечена без съмнение в някоя дълга вечерна рокля, сръчно се катери около връх Камърбанд, щателно и дори благоговейно прилага мазилата му — идеята му се стори определено привлекателна.

Той се уви през средата на тялото с хавлията — правена по поръчка — и леко пристъпи към входната си врата. Вдиша, така че да изглежда възможно най-огромен, и я отвори широко.

— Щом дупето разклатя, събирам всички мацки от квартала[142]! — изпя Арвин Камърбанд и се изпъчи в героична поза.

Нито една от жените на прага му не беше Хелена, а една от не-Хелените го зяпаше и се усмихваше с очевидно стоманени зъби. Бяха общо четири, или по-скоро група от три и циркова дресьорка или пък божествена ловджийка, която стоеше настрани и в лицето на която Арвин с мъка разпозна показаната му на снимките от разузнавателната мисия Мари Анжелика „Поли“ Крадъл.

— Считам това за… извънредно обезпокоително, ако е вярно — каза тя.

Арвин Камърбанд силно се надяваше, че кърпата му е добре пристегната, понеже чувстваше ясно процеса на спихването си. Като възпитаник на добър университет трите жени с Поли му се сториха притеснително познати. Граите[143]. Мойрите[144]. Девицата несъмнено беше (о, Исусе!) Аби Уотсън, с, както изглежда, лодкарския прът на съпруга си в ръка; майката беше Хариет Спорк — гангстерска булка и покорна сестра, която сега очевидно възобновяваше бандитската си кариера, а старицата — ченетата, мили Боже, ченетата! — трябва да беше Сисъли Фоулбъри от „Хартикъл“. Арвин обнадеждено спря поглед на Поли Крадъл. Тя беше дребна, много енергична и… решителна. Дискретно, сякаш не иска да вдига много шум за нищо, си носеше голям пистолет. Стар е, много добре е поддържан и изглежда наскоро е бил използван. Арвин Камърбанд се сети за двамата мъртъвци в дома на Еди Банистър и за другата новина, която Родни му беше натрапил — за смъртта на Еди.

Не са граите. По-лошо: Плетачки са![145], гъргори тревожно вътрешният му глас, Вещиците от гилотината! Плетат косите на труповете! Бягай, Арвин! Бягай!

Родът Къмърбанд обаче не бяга от собствения си праг. Той не мърда оттам. Още повече като вземем предвид допълнителното наличие на „Уебли МК VI“, чиято мишена е нечий собствен огромен корем — лесна мишена и от разстояние, но от упор буквално невъзможна за пропускане, дори и с не особено точния „Уебли“.

Всичко това обаче е скорошна и достойна за съжаление история. В момента, вгледан в тези три извънредно решителни дами и господарката на глутницата с огромната й увереност, Арвин Камърбанд се чувства много изстинал и много дребен. Заглежда се в южна посока, към хавлията си. Въздиша унило

— Мистър Камърбанд — мърка Поли Крадъл, — бихте ли били така любезен да дойдете с нас?

Някъде в дълбините на апартамента той си има паникбутон със сателитна връзка, който носи в джоба си непрекъснато. Всъщност бутонът е на верижка, за да го взима и под душа, но му пречи на сапунисването и е — понеже е по дизайн не на „Епъл“ или „Сони“, а на Министерството на отбраната — извънредно грозен. Следователно сега се намира доста далеч от собственика си, дори ако Арвин се беше сетил да му смени по някое време батерията. Той поглежда пак към лодкарския прът, по дръжката на който с големи букви е нацапотено с боя УОТСЪН и изстива — още повече, — щом проследява съобщението, вложено в надписа. Аби Уотсън го гледа зловещо.

Арвин Камърбанд въздъхва и позволява на жените да го отведат.

— Грешката, която си направил — казва в дома в Хемпстед Хийт Поли Крадъл, — се корени, ако ме извиниш, в самооценката ви по повод враговете — от които нападението ви върху Джошуа Джоузеф Спорк ме прави част. Вярваш, понеже с Родни това ви устройва като емисари на велик и могъщ заговор в служба на търговската и личната печалба, че ти и чаровното ти другарче мистър Титуисъл притежавате така наречените морални низини.

Мърсър Крадъл се е настанил зад бъбрековидно бюро от другата страна на стаята, наблюдава работата на сестра си и прелиства обемна папка. Плетачките са се разположили в зловещ плътен полукръг и също следят развоя на събитията. Сисъли Фоулбъри е заела най-голямото кресло — дървено и люлеещо се, напълно неподходящо като за разпит — и очевидно много му се наслаждава. Пие чай и сърба заради металните си зъби. На книжен рафт в дъното на помещението се обляга висок, масивен господин в дълъг шлифер. Той тъне в сянка, но Арвин Камърбанд разпознава „най-търсения престъпник на Великобритания“ по очертанията на брадичката. Има обаче нещо… стегнато… в него. Сякаш някак е навлязъл в зрелост.

Собственият стол на Арвин е скъп, от „Либърти“, с басмяна тапицерия. Много удобен е. Освен това са му позволили да задържи хавлията си и дори са го снабдили с одеяло за потопло. Той си го намества.

Поли Крадъл изчаква, докато цялото му внимание е съсредоточено върху нея и продължава:

— Смятате, че няма дълбини, до които не бихте се принизили. От това възприятие извличате усещане за неуязвимост. Вярвате, че сте — ако мога да го кажа грубо — лошите типове. Цените усещането, че служите на важна необходимост и това легитимира злодейските ви подвизи, от които извличате определена наслада. Въпреки това, макар и, за съжаление, нужни, те все пак са неоспоримо зли, както и вие самите — донякъде. Носите този товар в името на нацията и на света, жертвате собственото си благородство за каузата на по-висшето спасение. Невероятно съм впечатлена. Тази конструкция ще ни направи — тя обхваща стаята като цяло — добрите. Тръгнали по погрешен път, но морално чисти. Като последица от добротата ни ти се чувстваш на сигурно място в тази твърде тиха и съвсем уединена стая…

Поли се усмихва, след това въздъхва, когато кучето, което Арвин Камърбанд е забелязал по-рано, издърпва нещо в платнена торба под масата — някакъв гумен предмет. Хариет Спорк вдига торбата от пода и започва отсъстващо да я изпразва. Гумена престилка. Парче хирургично маркуче. Арвин Камърбанд усеща как стомахът му пада в петите. Поли Крадъл кимва благодарно и продължава.

— Въпросът е, Арвин — нали не възразяваш да ти викам Арвин? — че всъщност вие двамата с Родни сте доста приятни хора. Не нарушавате закона, ако не ви се налага, не злоупотребявате с личната си власт. Не храните лоши чувства. Вероятно очакваш да кажа, че и аз не храня лоши чувства, понеже добрите хора нямат такива, но всъщност моите са доста силни. Ти прати моя любим на мъчения. Много вътрешно го приемам, Арвин. Ако мога да кажа, inter alia[146], че измъчването на някой чрез прокси е дори по-отвратително, отколкото да го правиш лично?

От торбата се появяват: кутия (полупълна) с хирургически ръкавици. Марля. Бинт. Тиксо. Дестилирана вода. Спирт. Чифт от онези странни малки извити ножички, които много приличат на използваните за разрязване на гроздови зърна, но са предназначени за по-медицински процедури. Сисъли Фоулбъри се навежда и се пресяга за парче пластмасова тръба, която премерва на ръката си, след това я прехапва и пак я мери. По-добре.

Хариет Спорк въздиша. Нещо липсва в купчинката. Какво ли? Да не го е взело кучето? Съвсем очевидно, твърде често срещано нещо, тривиален предмет, никой с ума си не би напуснал дома си без него… къде ли е? Аби Уотсън й се притича на помощ.

— Бастиън! Пусни!

Точно така, в проклетото куче е. Турникет. Аби Уотсън го слага на масата и поглежда към Арвин Камърбанд без съчувствие.

— Съпругът ми — казва отсъстващо — горе-долу в този момент влиза в операция.

Което поражда и първата истинска тишина, която Арвин е чувал от години. Дори Сисъли Фоулбъри спира да сърба чая си.

— Да — отбелязва Поли след малко. — Въпреки това със съжаление трябва да ви известя, че двамата с приятеля ти Родни изобщо не сте лоши типове, не и в същинския смисъл. Води ви належащата необходимост. Вие сте добри. Което съответно означава, че ние сме от точно противоположния тип. Попаднал си в ръцете на злодеи. Бих те посъветвала да обмислиш последиците от това за известно време… — Тя не посочва предметите на масата. Арвин въпреки това ги поглежда. Поли продължава мило. — Мистър Камърбанд, вие страдате от заблудата, че сигурността ви е защитена от благоприличието ни, но не е така. Ние сме зли и сме разгневени. В тази стая липсва благоприличие. Вие сте поръчали убийството на Еди Банистър. Отвлекли сте сина на Хариет и сте го подложили на разпит. Навредили сте на съпруга на тази жена. А мен лишихте от моя любим. В настоящия момент не знам дали Джошуа Джоузеф Спорк е моя духовна половинка. Напълно е възможно. Доста съм мислила по въпроса. Все още не съм решила. Проблемът между вас и мен е, че искате да ме лишите от възможността да открия това. Джо Спорк не е ваш да ми го давате или да го криете от мен, мистър Камърбанд. Той е мой, докато не реша противното. Причинили сте му мъки, очернили сте името му и сте го наранили. Ако някой ще го кара да плаче или ще разпространява лъжи за него, или ще му причинява злодеяния, това съм аз. Много по-ядосани сме, отколкото си мислите. А вие сте тук, с нас, в страната на свободата. Малко като страната на чудесата е, мистър Камърбанд. Само че не е така добронамерена.

Тя се усмихва сурово. Додава:

— Един мой приятел щеше да каже, че сме aglcec-wif чудовищни вещици. Може да се каже и че сме „жени с тежест“. Случващото се с вас в тази стая може да отрази това толкова малко или толкова много, колкото вие пожелаете.

След тези слова дамите остават да седят, без да си говорят, вслушват се в приглушените отгласи от колите навън и във вятъра в клоните на дърветата, а Сисъли Фоулбъри обработва в разкошните си ченета парче бурбонска бисквита. Кучето Бастиън пресича стаята до Джо Спорк и жалостиво гъргори, докато той не го вдига и не го гушва.

Аби Уотсън подрежда зловещите принадлежности на масата, сякаш се чуди откъде да започне. Арвин Камърбанд си спомня, че тя е медицинска сестра. Чуди се кой й гледа децата и дали е поискала да ги доведе да гледат. Дори Мърсър Крадъл изглежда малко притеснен от това, което предстои да се случи, което е извънредно притеснително, понеже, поне доколкото е бил в състояние да установи Арвин Камърбанд, адвокатът е напълно лишен от всякакви задръжки, особено когато става въпрос за хора, пречещи на семейното му щастие.

Над Арвин пада сянка — сянка, която го изпълва с тежка вина. Той изпъшква леко и се мръщи при мириса на кучешки дъх. Бастиън го подушва любопитно, а сетне се прозява, демонстрирайки останки от зъби и лиги.

— Мърсър — казва Поли Крадъл, — ако нямаш против…

Мърсър се изправя и излиза навън, откъдето се връща с тежък стъклен буркан или дамаджана, пълна с червеникава течност.

— Отлично — казва Поли Крадъл, — сега, когато мистър Титуисъл е при нас, няма нужда да изпитваме скрупули, че говорим зад гърба му… — тя посочва течността. — Макар да се боя, че е твърде трудно да се каже в коя посока гледа в момента.

Арвин Камърбанд се взира в буркана. Няма начин това да е Родни Титуисъл. Тези хора не биха сторили подобно зло. Почти сигурен е. И все пак анализът на Поли Крадъл е убедителен. Както и инструментите на масата пред него.

Тишината се сгъстява, докато той умува по въпроса.

— Не — обажда се Джо Спорк внезапно. — Това не съм аз. Не сме ние.

Поли Крадъл го поглежда.

— Това… — той посочва принадлежностите. — Това са те. Не ние.

Поли Крадъл кима.

— Добре.

Джо оставя кучето и поглежда Арвин в очите.

— Арвин — казва му той, — бурканът е пълен с карантии. Мисля, че онова там има грозде. Няма да ти източим кръвта до смърт или да те пъхнем в мелачка.

— Нито пък ще те изям — намесва се Сисъли Фоулбъри, но не е много успокояваща.

— Точно така — съгласява се Джо Спорк, — макар че Аби е направила много голям залог, че заради случилото се с Гриф ще те сплескам от бой.

— А аз казах, че ще купя дъската — обажда се решително сестра Хариет.

— Но, Арвин, слушай сега. Трябва да осъзнаеш, че се случва катастрофа. Имам предвид кървав кошмар. Виж само какво става. Ръскинитите са чудовища. Плашат професионални бандити, което звучи направо чудесно, докато не си спомниш, че по идея следва да си на страната на ангелите. Вие имате лагери за мъчения в провинцията — имате затвори без съдебни дела. Бон Пери работи за вас! И не ми казвай, че резултатите оправдана! средствата, понеже не е така. Никога няма да стигнем до края. Винаги се стига само до още средства. Такъв е светът, в който живеем. Освен ако Еди Банистър не се окаже права, тогава Шем Шем Циен копнее да сложи край на света, в който случай виж пункт първи…

Арвин Камърбанд диша дълбоко — вдишай, издишай, вдишай, издишай — и разглежда душата си. Хрумва му, че търсенето на истината, на познанието, извършвано от Родни Титуисъл, би било безмислено, ако човек може да чуе истината при изговарянето й и да я познае, и тя да е несъмнена, поне по човешките мерки.

— Може ли да пийна чаша чай? — пита той.

— Ще ти сваря пресен — обявява Хариет Спорк, — Започвай да пееш.

Хм. Няма да бъде напълно неразумно при това положение да се пазари за освобождаването си срещу важна информация. Има обаче и нещо друго — Арвин Камърбанд счита за все потрудно да потисне глозгащото го притеснение, че тези хора знаят за случващото се повече от него самия. Родни е бил водещата фигура на случая с „Машината за ангели“. Родни е много решителен и напълно безмилостен. Но сред недостатъците му може да се броят например твърдостта и липсата на милост, заради които понякога пропуска неща, които са сложни и изискват човечност. Така че Арвин Камърбанд казва:

— Какво искате да научите?

— Кой уби Били Френд? — пита Поли Крадъл.

Покрай тази работа с опитите да си върнат превъзходството на Великобритания и сътрудничеството с луд сектант Арвин междувременно почти е забравил за дразнещия, нафукан Били. Странно, но сега, като се замисли, май убийството също е част от веригата… Казва:

— Шеймъс беше. Или може да е бил някой от… автоматите…. — Въздъхва. — Глупаво беше да го пращаме. Просто не мислехме последователно. Смятахме, че ще бъде по-внимателен. По-обстоятелствен, понеже това му е фокусът. Но той тръгна в обратна посока. Наистина е вманиачен, нали разбирате, по истината и Господ, и всичко останало. Или поне аз смятам, че може спокойно да твърдим, че той вярва. Мисля, че дори гори от страст. Приятелят ви беше… строшен… — той си спомня паниката, когато научава за това и спокойната реакция на Родни Титуисъл: Нашият amanuensis[147] е бил убит, което е лошо, но ние защитаваме нацията. Такива случки трябва да ги разглеждаме в съответстващия им контекст.

Джо се взира в Арвин Камърбанд и се чуди. „Шеймъс“ — продължава да повтаря дебелакът. Не „Шем Шем Циен“.

— Знаеш ли какво смята да прави Шеймъс с Разбиращата машина, сега, когато калибриращият барабан е в него?

Арвин Камърбанд поклаща глава:

— Не е в него. Много се разочарова от това. Каза, че не може да изключи машината, ако не го намери.

Джо Спорк се споглежда с Поли Крадъл. Тя пресреща погледа му. Да, Джо. Чух го. Той вдига показалец — важна информация.

— В него е. Номерът с бягството подейства и аз се разприказвах. Казах му точно къде да го намери… — Той се взира в широкото лице на Арвин Камърбанд. — Но явно не ви е съобщил тази информация.

— Не.

— Смятам, че знам защо. Знаете ли кой… какво… е той?

— Монах. Очевидно. Вярващ.

— Не. Или поне не е очевидно…

И за нарастващ ужас на Арвин Камърбанд Джо му описва историята на Шеймъс, Шем Шем Циен и Вон Пери — поне доколкото му е известна, от времето на Еди до фалшивото бягство от „Щастливите декари“ — и колкото повече говори, толкова по-бледен и прежълтял изглежда Арвин Камърбанд.

— Казах на Пери — обяснява Джо. — Сетих се, докато бях затворен. В последния момент всъщност. Казах му и после осъзнах, че… не е мой приятел. Понеже имаше момент, в които смятах, че най-търсеният убиец в страната ми е другар или поне исках да мисля така, понеже бях останал сам.

Засмива се.

Камърбандови не плачат. Не са в контакт с женската си страна. Не изпитват чувства. Нито пък се поддават на внезапния страх, че са били водени за носа и изпързаляни, и накарани да заговорничат срещу съществуването на човечеството. Не сменят страните и не се отказват. При определени обстоятелства обаче позицията на представителя на рода спокойно може да се обмисли vis-a-vis[148] с конкретното положение на бойното поле.

Джо Спорк разтваря ръце с дланите нагоре. Големи са. Длани на черноработник. На занаятчия. Не и длани на лъжец. Заключава:

— Ето това е всичко.

Арвин преглъща:

— Това… не е идеално.

— Не.

— Не, имам предвид, че е много лошо. Те имат… един апарат, в „Шароу Хаус“. Доставихме нужните материали и тъй нататък. Предполага се да успее да овладее пчелите. Да ги организира.

— Да върне духа в бутилката.

— Именно. И да ни даде достъп до източника на енергия, вероятно да овладее… истинния аспект… на цялата конструкция. Да не споменаваме, че ще държи затворен капака на авторството ни на онова, което се оказа доста напрегнат международен инцидент. Наистина е трудничко да се спори, при условие че руснаците не могат да си контролират достатъчно добре постсъветските ядрени оръжия, ако… така де. Нали разбираш.

— Да.

— Но сега — признава Арвин Камърбанд — мисля, че може би апаратът не е предназначен точно за тази цел. Ако Шеймъс е Пери. Ако Пери е Шем Шем Циен. Ако притежава калибрационния барабан. Ако има други планове, тогава… ами, това не е… не е област, където другите планове са добра идея.

Миг по-късно става очевидно, че Арвин Камърбанд е обърнал палтото с хастара навътре. Перспективата Опиумният хан да използва Разбиращата машина е толкова зловеща, че освобождава но-добрата му страна от хватката на професионалния навик в преображение, което Поли подозира, че е бързата версия на преминатото от Еди Банистър преди месеци. Казано накратко, Арвин ентусиазирано предлага свидетелствата си за различни престъпления на Съвета по наследството, донякъде разочарован да открие, че групата на Спорк не предвижда в близко бъдеще да ги съди за щети. Успява по телефона да се сдобие с плановете на самия „Шароу Хаус“, доставени от куриер в клуб „Пеблъм“, и се обявява за готов да се снабди с всичко друго, което може да се окаже полезно. Арвин обяснява, че ако един Камърбанд е взел решение да свърши нещо, той го прави докрай.

В разгара на разпалените си признания той горещо се разкайва пред Аби Уотсън и предлага да замени собствената си кожа за тази на Гриф. Само бързата намеса на Поли Крадъл го предпазва от разкриване пред очите й на участък от корема, който той смята за особено добре хидратиран и Аби, ококорена, го уверява, че този зловещ акт на замяна не се налага. Доктор Фон Берген е обявил, че всичко е наред и Гриф няма нужда от донорство на епидермис.

По името „Шароу Хаус“ и адреса в доста богата част на югозападен Лондон Джо Спорк е заключил, че щабът на ръскинитите следва да бъде хладна, сива неокласическа постройка с излъчването на Дикенсова адвокатска кантора с бронзова табелка. Наум е стигнал до заключение — всъщност на практика е предвкусвал, — че ще има значително полицейско присъствие, както и бронирани стъкла и всякакви други вътрешни мерки за сигурност като в чуждестранно посолство на враждебна територия. С други думи — сграда, която фундаментално е предвидена за обитаване, но впоследствие е била преправена, за да се използва като леговище или секретна база. Ключовата дума в случая е преоборудвана — и в процеса на подготовка той си е представял, че открие уязвими места. Процепи между облицовката и стената, където човек с нисък морал може спокойно да отцепи дъска. Дори с осигурените от Арвин Камърбанд планове в ръка и като вижда, че си има работа с нещо доста по-различно, Джо е подхранвал мечтата за некомпетентност в предпазните мерки на врага. С известна увереност е смятал, че ще може да се сдобие с достъп посредством неохранявано таванско пространство, да подкупи безстрастно ченге или да изнуди някого, или, in extremis, просто да взриви проклетите порти и да нахлуе. Все някъде в историята на престъпността — от тайното промъкване до наглия взлом — се е надявал да открие техника за проникване, от която Опиумният хан и последователите му са пропуснали да се защитят. Имението обаче изобщо не е градска къща.

„Шароу Хаус“ е — и винаги е била — замък, крепост.

На открития горен етаж на лондонски туристически автобус, който обикаля около величествените лондонски градини, Джо Спорк носи гортексово яке и водоустойчив шлифер, а на гърба му е преметната раница с датското знаме. Отблъснал е сърдечна датска двойка, възнамеряваща да сподели пликчето си слънчогледово семе и борови ядки (съпругът се обръща към него с щедрия тътнеж: „Искаш ли да ми хапнеш орехчетата?“) и е подремнал на рамото на Поли по време на неизбежната лекция за крал Едуард и мис Симпсън. Разгледали са Хамптън Корт и Кю, а сега автобусът пълзи покрай „Шароу Хаус“ през сивия дъжд и оранжево-пурпурния здрач.

— От лявата ни страна — обяснява екскурзоводката с жълтия чадър — виждаме имението „Шароу“. По принцип бихме искали да влезем там и да нахраним патиците, докато се възхищаваме на изумителната смес от архитектурни стилове… — Тя изрича всичко това, сякаш обявява нечия смърт. — …резултат от различни смени на собствеността на „Шароу Хаус“ по време на последните няколко века. Както може би знаете, „Шароу“ е била една от отбранителните структури на Лондон, датираща от времето на Хенри VIII. По време на кромуелския период е била обсаждана два пъти, но не е паднала в плен.

От автобуса се разнасят одобрителни възгласи. Това е точният тип поведение, което човек търси в един замък — освен, разбира се, ако няма намерение да нахлува с взлом в него.

През бинокъла на Джо „Шароу Хаус“ изглежда висока и странна, с едничка много щръкнала кула в центъра — нелеп римски елемент, изскочил от зала от шестнадесети век. На чертежите прилича на мишена. Оттук създава впечатление за копие или предупредителен знак.

Около главната сграда се ширят по-късни пристройки — викториански тухли и бял пясъчник, дори и щръкнала зимна градина от дърво и стъкло в стила на Франк Лойд Райт от едната страна на покрива — но всички те са запечатани и солидни и Джо разпознава ръката на ръскинитите — истинските. „Шароу Хаус“ притежава същата цялост и интеграция на дизайна, каквато е видял на „Лъвлейс“, същата сила. Притежава истинска защита в дълбочина — стена околовръст, охранителни гнезда, дори чудесен ров: лигава, зеленикава поляна с ширина двеста фута и единствен тесен мост, който води към главната порта. Откъм задната страна има древно укрепление — последица от кратко прераждане в ролята на важен команден пост по време на Блица — и къс участък релси, който води към гола стена; там е бил оръжейният склад на крепостта. Лекцията продължава нататък.

— Имението в момента е щаб на монашески орден, който специализира в църковна архитектура и грижа за сирачета и умствено болни, но напоследък тези функции се извършват в специално построени за целта заведения на друго място…

Джо старателно удържа юздите на изражението си при спомена за бялата стая. Да. Построени за целта. Точно така. Вижда чифт закачулени силуети да се тътрят по тревата, с бавни и съвсем леко сбъркани крачки. Хватката на Поли Крадъл се стяга на рамото му и той осъзнава, че е подсвирнал — не като в мюзикхол, а с изпускане на въздух през стиснати зъби. Всички го гледат.

— Сори — казва, колкото му е по силите по-датски, — имам газове.

Екскурзоводката се усмихва невесело и продължава по сценария си.

— За разлика от много от постройките на Хенри в тази така и не са държани неудобни съпруги или желани любовници, но тя си остава една от най-интересните неоткрити сгради в столицата. Съветвам ви да се върнете в друг момент, когато не е затворена, и да я разгледате.

— Защо е затворена? — обажда се елегантен дребосък от втория ред на автобуса, изпод един от онези найлонови дъждобрани с доста хирургически вид.

— Почистване — заявява жената с чадъра лаконично.

— Почистване ли?

— Да. Бихте си казали, че въпреки това можем да влезем, нали, но очевидно… Законът за здравето и безопасността забранява.

Дори японската група отзад е запозната с тази толкова британска мания. Всички се разсмиват.

Пред очите на Джо някаква жена, вероятно икономка, се навежда през един от прозорците да изхвърли нещо тръбовидно и отпадъчно в рова; маслените вълни внезапно се превръщат в кипнала, разпенена вълна.

Джо Спорк снема бинокъла от очите си и поглежда Поли Крадъл.

— Да — отвръща тя. — И аз го видях.

— Пирани? В Лондон?

— Така изглежда.

— Това е голяма щуротия, мамицата му… — възмущава се Джошуа Джоузеф Спорк.

Поли Крадъл провежда кратък разговор по телефона си:

— Да, здравейте, Линда от „Шароу Хаус“ е? Да, вече сме готови, дали бихте могли да… благодаря!

Миг по-късно лондонско такси избръмчава към портите. Джо гледа, намръщен виновно. Преди таксито изобщо да стигне до мостчето, то е обкръжено от облечени в черно монаси и войници, а шофьорът е свален на колене на чакъла, след това и проснат по лице.

— О! — възкликва припряно жената с чадъра. — Ето, виждате ли? Британските въоръжени сили използват поддръжката на имота за тренировки. Аплодисменти, ако обичате!

Всички ръкопляскат. Шофьорът на таксито се търкаля в прахоляка.

Джо се мръщи.

— Няма да влезем по този начин.

Разговорът с Арвин Камърбанд не води до по-добри новини: Арвин е болезнено нетърпелив да продължи изповедите си, но никога не е влизал в „Шароу Хаус“. Съветът по наследството има дистанцирани взаимоотношения с религиозния си договорен партньор; laissez-faire[149], практика за мениджмънт с ниски контакти. С други думи, както Арвин признава, Родни Титуисъл и политическите му господари предпочитат да не знаят с какво се занимават ръскинитите. „Шароу Хаус“ е като гигантско сляпо петно в полезрението на британските служби и Съветът по наследството е специфично натоварен със задачата да гарантира, че това няма да стане досадно очевидно — или ако стане, ще бъде абсолютно ясно, че престъпленията, ставали там, са извършени без знанието на правителството: тъжна липса на предвидливост, но не и истинско съучастие.

От което ще си вземем урок, разбира се.

В старо мазе на пивоварната под Темза, обявено за опасно още през 1975 г. от следователи на хранилката на Матю и оттам насетне останало завинаги празно, Джо Спорк е седнал на трикрако столче и се взира в чертежите, сякаш само с настоятелност може да ги принуди да разкрият каквото му е нужно. Вдишва мириса на копирно мастило и топла хартия и се мръщи, докато си раздвижва краката.

До него е положен картечният „Томпсън“ в калъфа си за тромбон. Не го поглежда, но тежкият метал витае в мислите му. Вижда се как стреля с него, яхнал е перкусивните трясъци, но не вижда каква полза ще има от това. Не може да си отвори портите на Опиумния хан със стрелба. Не може да убие Разбиращата машина или да изтрие калибрационния барабан от три мили разстояние. Преди да успее да стори каквото и да било, първо трябва да проникне вътре.

Джо рита столчето и се изправя в полумрака, развъртайки ръце в кръг като спортист, който разпуска крампа. Озърта се и открива цилиндъра, в която са пристигнали чертежите — пластмасова вещ с дължината на водопроводна тръба, навива листовете обратно в нея и я премята през рамо. Лампата над масата хвърля кръг светлина и топлина. Той колебливо се извръща настрани и тръгва в мрака на Каналджийския обход.

Джо Спорк обича Обхода. Обича и самите каналджии — нищо че са странни, облечени във водолазни костюми лунатици. Обича цялата конструкция заради удобната й близост и тишината, заради величественото великолепие на цистерните и подземията. И през повечето време не мисли за онова, което всъщност представлява Обходът — огромна, подземна паешка мрежа, по-голямата част потопена под вода, участъци от която през зимата и пролетта се наводняват чак до тавана. Каналджиите ненапразно носят водолазни костюми.

Джо пълзи по корем по суха пръстена тръба и се опитва да не обръща внимание на високия приливен белег на седем инча над главата си. Надушва мириса навсякъде наоколо — вода, която е придошла и си е отишла, но която тече в съседните тръби и се лее през пода. Опитва се да забрави и че ще се наложи да направи този преход и наобратно, включително да мине през тесния завой отпреди пет минути, който за малко да го задържи завинаги. Джо просто продължава напред към „Шароу Хаус“, като от време на време прави справка с компаса, който се намира в страничния джоб на сака с гангстерското снаряжение на Матю.

Това е последният лесен подход към „Шароу Хаус“. Нагоре през етажите и тръбите, спипай Шем Шем Циен във ваната и разпарчетосай машината му на трески, преди изобщо някой да разбере какво става. Прибери се навреме за чая и медалите и се отправи бързичко към държава с хубав изглед и от неекстрадиращия вид.

Джо няма намерение да свърши всичко това на сляпо: каналджиите са маркирали тръбата като проходима — дълги жълти черти емайлна боя по протежение на входа посочват, че можеш да я използваш и тя ще те отведе някъде, но там не е особено забавно. Зелената боя е по-хубав знак, синята — още по-добър. Червената боя означава да не се пробваш.

Тръбата води до плитък басейн с нисък покрив. Все едно да си във вътрешността на сандвич. По стените има множество други канали — по-големи и по-малки, излизащи в същото помещение. Джо се кани да прекоси към следващата секция, когато чува, че го викат. Обръща се и вижда да му махат трима каналджии. Отвръща им в стил „Нощен пазар“.

— Не влизай там! — предупреждава първият, когато те стигат до Джо. — Тамън сменяме знака.

— Какво е станало? — пита майсторът.

Каналджията се мръщи. Едър и посивял е и има подходяща физиономия с нос, който се бръчка като на булдог. Обяснява:

— Някакъв смотан негодник, това се е случило. Взел та наслагал в проклетия тунел изродски електрически прегради и всякакви джунджурии. Инфрачервени камери и прочие. Другарят ми е в болница с изгаряния от електрошок и разбрицано сърце. Казват, че има късмет изобщо да е жив, предвид с колко ток са го напомпали. Проклето посолство или нещо такова, бих казал. Голяма гадост.

Джо кима.

— А има ли друг път натам?

Мъжът го зяпа.

— Познавам те.

— Съмнявам се, не съм…

— Ти си оня Спорк, точно тъй. Щуравия Джо.. — Той се обръща и подвиква. — Ей, момчета, това е Щурия Джо! — Пак го поглежда. — Я кажи какво всъщност си намислил? Да отмъкнеш гащите на кралицата, а? Да ограбиш английската банка?

— Нищо подобно…

— Подозирам, че е подобно. Познавах баща ти едно време. Е, ти си наш човек, то се вижда. Всеки може да го види. Да си убиец? Глупости, туй само ще река. Той отмъкна един куп пари от резерва, тъй мисля — споделя с човека зад гърба си.

Другарят му кима.

— Възможно е.

— Та значи, искаш да влезеш в тая къща? — първият каналджия махва неопределено нагоре и назад.

— Да, при това ужасно много.

— Е, няма да стане оттук отдолу. Все същата работа е отвсякъде. Самата Боклуче откача от гняв, тъй би казал.

Джо размишлява върху това за кратко и се озърта към възела тръби, в който са застанали.

— Нали знаеш — казва предпазливо, — че „Шароу Хаус“ си има ров?

— Ров ли?

— Съвсем истински.

— Бре, чудо на чудесата.

— И ми хрумна, че Нейно Величество би желала да стори нещо по въпроса… Блокирай Обхода и Обходът те блокира… нали така казват?

— Така е.

— Е, да речем, че тръбите някак си се претоварят и входната тръба вземе да се пукне… или пък канал с високо налягане бъде отклонен в точния момент…

— Аха — кима каналджията. — Ясна работа. Смяташ ли, че това би било неприятно за мизерния негодник?

— Определено.

— Такова количество вода може да има бая сила, да знаеш. Опасно е да си играеш с него. Така тоя ми ти ров може да се разлее навсякъде…

Вече всички се хилят широко.

— Това би било — казва неутрално един от другите каналджии — наистина неприятно. Ако някой си мисли да ограбва къщата…

— Точно така — съгласява се първият. — Има ли конкретен момент, мистър Спорк, когато може би считате с вашия уникалния престъпен уклон на мисълта, че може да бъде извършен подобен героичен акт?

— Не бих искал да гадая — отвръща Джо. — Но, грубо казано, ако трябва да предполагам, два сутринта вдругиден — и след това бягайте, все едно дяволът ви гони.