Машина за ангели

V Проблемът със стрелба по хора; Момичета искат да служат на страната си; Наука 2: отряд А

Проблемът със стрелба по хора, както си припомни Еди Банистър, беше, че е трудно да свалиш само един. След като гръмна ужким убиеца си и след като вече е в нелегалност, се налага да се върне към предишното си твърде въздържано поведение и да не стреля по никой, който й се изпречи на пътя. Вече й се е наложило много твърдо да се порицае, задето за малко да застреля двама дразнещи пешеходци и бавен шофьор. Определено се гордее, че не е проветрила мистър Хендли, уличния метач, изникнал зад нея точно когато си тръгваше и пожелал й добро утро, и е наистина изумена от собственото си добро поведение, понеже не е гръмнала и мисис Краби, която просто си вървеше от другата страна на улицата, чо тя никога не я е харесвала.

Я се стегни, стара кранто!

Пистолетът тежи безумно в чантата й. Презаредила го е по навик; честно казано, не очаква да я нападнат на улицата и цялата тая мистична щуротия за очакването на неочакваното е просто пълна глупотевина. Очаквай неочакваното, каза на Еди кисел ветеран сержант от Бурма, и очакваното ще се приближи до теб и ще ти издуха предположенията през тила. За неочакваното се готви, само не забравяй и всичко друго.

В този случай очакваното е врагът да си помисли, че мистър Големандрис я е сплескал като хлебарка. Няма да търсят убиеца поне още половин час, може би дори до края на деня, зависи колко му е дълга каишката. Еди има точно толкова време да изчезне. Първа стъпка: смяна на дрехи.

Тя взима такси до безлична уличка в Кемдън Таун и разправя на шофьора измишльотина за правнуците си — толкова лигава, че дори на нея леко започва да й се гади. След няколко минути той направо не може да я гледа в огледалото и Еди усеща как лицето й се намества в съзнанието му, докато не потъне завинаги: дребна старица, средна на ръст, обикновена рокля. И Боже милостиви, ама че приказливо бабе!

Все още ръсейки баналности, Еди плаща, после рови в чантата си за старомодно пени с дата от 1959 г. По онова време е било отличен бакшиш, днес не струва съвсем нищо. Тя разполага с малка съкровищница такива, с които да убеждава хората, че й хлопа дъската.

— Ето, заповядайте, шофьорче, и Бог да ви благослови!

Таксиджията припряно взима монетата, като се старае да не гледа към клиентката си. Просто иска да забрави, че изобщо е влизала в таксито му. Усещането за объл, студен метал, грешен размер и грешно тегло го кара да се вцепени за момент. След това поглежда надолу.

— О — казва автоматично, — много благодаря!

Горкото бедно агънце… Еди почти се чувства виновна, но сега не е моментът.

Еди оставя таксиджията да съзерцава монетата. Той ще си спомни усещането за притеснение, което е предизвикала у него, но нищо повече. След час ще я помни като че е амалгама от всички пътници, които не са му харесвали.

А междувременно тя тръгва на пазар.

Четири часа по-късно, в уюта на „Прасе и поет“: Еди си е вързала косата не на един, а на три отделни кока и носи тениска, купена от улична количка, черна пола, дебели легинси и ботуши. Кемдъи Таун беше щедър към нея. Измоли няколко безопасни игли от уважавания клюкар, който върти химическото чистене в края на булеварда, и с това събра всички части на костюма, нужен, за да си направи забележителна нова самоличност: луда старица пънкарка.

„Прасе и поет“ не е кой знае какъв пъб. Има няколко маси и мизерен джукбокс, който не работеше още преди Еди да извади една от безопасните си игли и да я натика през двете долни пречки на щепсела[45], а после да го пъхне обратно в стената, с което предизвика късо съединение и силен мирис на стопена пластмаса. Бърлогата вече тъне в частичен мрак, което тъкмо ще прикрие колко е жалка и евтинджос.

Ирландецът, който държеше преди това местенце, успяваше да го дари с малко радост и само с присъствието си — пиперлив, безконечно бълващ глупости дребосък, който си падаше по жени. Замина за Екстетър и повече не се е вясвал. От напускането му насам поезията се бе оттекла от питейното заведение и беше останала само свинщината. В резултат от това не беше трудно да наемеш таванската стая, като платиш в брой, без да ти задават въпроси.

Еди си дърпа чертата на сметките. По правилата на отдавна взето решение не си позволява необмислени убийства. И при все че скорошната престрелка беше припряна, ничия смърт не трябва да остане незабелязана, най-малкото пък ако тя има пръст в нея. Силата да знаеш как да потушиш живот по толкова много начини и могъществото, което произтича от реалното упражняване на тази сила, трябва да бъдат уравновесени с уважение към значението на факта, че си довел нечий друг жизнен път до завършека му.

Докато отпива от рома си с кола, Еди си позволява миг за Размисъл — дали би могла да реши ситуацията различно, опитва да прецени значението на Големандрис и синове, както и притеснителния факт, че ги е опукала. Колкото и да бяха сурови, озлобени и изпълнени с горчилка, те бяха изумителни създания, и двамата — господа в разцвета на силите си и със сложна духовност. Възможно е и по определен начин да са били изпълнени с любов. Наемни войници — несъмнено, с груба кройка. Това не означава, че не са били също бащи и синове. Дали госпожа Големандрис ще кълне и ще плаче? Разбира се. Ужасът при тези обстоятелства няма да намалее от професията на мъжа й — ако изобщо открие каква е била. Синът й няма да остане по-малко сирак, нито пък дъщеря й — с по-малко разбито сърце, ако се опита да обясни, че краят на Големандрис е бил справедлив.

Ако бях по-млада, мисли си Еди. Или имах съюзници. Или ако бях обмисляла малко по-дълго и планирала малко по-добре…

Превърта наново всичко в ума си. Убити — двама; пожален — един. Лошо уравнение, но по-добро от другия възможен резултат. Но пък можеше да се справиш и по-добре, крава такава!

Е, наздраве за утрепаните мъртви, с билетче, продупчено от собствената им некомпетентност и моя опит. Наздраве за дълготрайния навик за оцеляване. Съжалявам, госпожо Г. и малките ви хлапенца. Наистина. Ако можех да ги върна — от безопасно разстояние и вероятно с хубавичък ритник в семейните скъпоценности в името на справедливостта, — бих го сторила. Няма хора толкова зли, че да заслужават изтреблението си.

Преди много време и далеч оттук на Еди Банистър й бе казано, че човешката душа безпогрешно си научава цената, когато бъде отразена в окото на слон. Тя се чуди какво ли ще види, ако иде в Лондонската зоологическа градина и някак се добере достатъчно близо за проверка. Въпросът за въпросната душевна стойност постоянно й витае в главата през последните месеци. Усеща как студът се пресяга към нея — тръпка, която познава твърде добре, макар в последно време да притежава ужасна финалност. Госпожа Краби (която Еди не харесва) наскоро предположи, че тя трябва да е малко нещо ясновидка. За себе си Еди смята, че всеки, неспособен да усети приближаването на смъртта след прекарани на Земята девет десетилетия, вероятно е някакъв вид идиот.

Последен танц. Най-добре се постарай да си струва.

Тя вдига чаша в признание за скорошните мъртви и — за огромно притеснение на присъстващите, пък и на самата себе си — избухва в сълзи в ъгъла на „Прасе и поет“. Малко по-късно, полека-лека и подпомогната най-вече от влажния, покрит със струпеи нос, който се намества на гърдите й, след като Бастиън изниква от ръчната й чанта, за да донесе утеха, тя успява да се вземе в ръце и съвсем скоро е жената, която е и винаги е била — просто малко по-стара и с по-зачервени очи.

Всички онези години. Мътните го взели.

— Момичетата, които желаят да служат на страната си, ще се нуждаят от равни обувки и скромно бельо.

Именно споменаването на „бельо“ пробужда Еди Банистър от кротката дрямка, в която е потънала по време на утринните нареждания на мис Томас. Преподавателките в училището на лейди Грейвли твърде рядко говорят за бельо, а споменаването на равни обувки е просто потресаващо, понеже всички други видове са най-строго забранени. Що се отнася за намека, че може да съществува и нескромно бельо — Еди направо не може да повярва на нежните си млади ушета. Поне едно е ясно: мис Томас не е авторката на съобщението, което сега чете, и въпросът е смятан за достатъчно сериозен — толкова, че тази информационна контрабанда да получи отреденото й място между списъка със задължения и молитвите накрая.

— Бельо — мърмори Еди, докато всички други повтарят „Амин!“ и в уречения час добросъвестно се появява в кабинета На директорката, обула най-необоримо равните си обувки.

Патриотичната бълха е ухапала още три други момичета предполага се, че останалите шестдесетина не са чак толкова отегчени до смърт като Еди или пък се боят, че правителството може да ги помоли да правят нещо неподходящо за дами — подозрение, което се е надигнало в мислите на Еди при споменаването на бельото и за което тя се е хванала като удавница за въже. За убийството на Наполеон са пратили проститутки, както си припомня с наслада, а в един завързан роман, от който успя да прочете две трети, преди да бъде предадена от надутата малка крава Клемънси Браун (и впоследствие отнесе три удара с линията през дланта), героинята се бе отдала със съжаление, но с нетрепващо сърце в лъстивите обятия на пирата Скулкап Рой, за да отклони отмъщението му от по-малкия си брат. Не, подозира Еди, без определена доза въжделение. По време на война, размишлява тя, човек трябва да е готов да се пожертва. Представя си как ляга по гръб и си мисли за Англия в обятията на брутално прелестния враг. Ужасът за малко да й дойде в повече.

— Плант, добре. Диксън, добре. Клемънтс, не, не мисля, момиче, ти участваш в коледната пиеса. Къде ще търсим друга Магдалена, която може да пее? Не, не. И… хммм! — което е цялото одобрение, което Еди ще получи, но не е отказ и следователно ще свърши работа.

— Много се извинявам, мис Томас, не чух какво казахте?

Дребният господин е с издължено лице и напомаден. Сводник, решава Еди, също като Бързия Джак Дъган или Хърб Ножа. От друга страна, носи син костюм от най-консервативния вид, с доста дълга жилетка и джобен часовник. На горния край на верижката му има малко златно цвете. Не си струва да го открадне човек, поне не още, но си е доста симпатична вещ все пак. Не е масонски, което е разочароващо. Масоните, както е чувала Еди, изпълняват извратени ритуали.

— Банистър — промърморва мис Томас. — Изгубено дете.

— О, Боже. Как тъй изгубена?

— Във всеки смисъл на думата, боя се. Изгубена, понеже е осиротяла. Изгубена и понеже непременно задава всеки въпрос, който й хрумне, а после и още няколко, а и изгубена, понеже е нагазила в духовна мръсотия и дори в най-благословените си и обнадеждени сънища не я виждам да захвърля греха и да приема Божията помощ.

— О, леле.

— Така си е.

— Е, несъмнено ще се моля за нея.

— О, разбира се.

— Има ли конкретна молитва, която човек произнася за млади девойки, понесли се по течението на морето на ужасната съблазън? Нещо от рода на „О, чуй ни, когато плачем за тебе“?

— Не — отвръща мис Томас, демонстрирайки известно безразличие по темата. — Просто каквото се сетите.

— Тогава ще се постарая да дам каквото мога от себе си!

Мис Томас кима и продължава да описва другите две момичета и да пренебрегва напълно Еди. Не е изненадващо, а и тя не е притеснена. Видяла е искрата в очите на господина и знае, че той я е засякъл да я забелязва. Освен това по безизразната искреност на поведението му и постното му, невесело изражение съди, че този човек е извънредно обигран негодник. Такива като него не ходят да търсят добродетели из цялата страна. Тях могат да ги намерят навсякъде. Сродни грехопадения, от друга страна, си струва да се дирят и находките се затрудняват допълнително от това, че злото е склонно да се маскира, а добродетелта винаги ти се навира в очите.

— Казвам се — заяви дребният господин — Абел Джасмин. Служител съм в парламента на Негово Величество Джордж VI, който е, разбира се, нашият крал. Или поне предполагам, че е на всички ни. Има ли тук някой, който да не е поданик на Негово Величество?

Кикот. Дори мис Томас се кикоти. Не и Еди. Въпросът е съвсем разумен. Може да присъства ирландец или американец, или дори френски гражданин. Мистър Джасмин се усмихва и се навежда напред със сплетени пръсти.

— Прекрасно. Значи всички сме британци, а? И така, дами. Боя се, че стигнахме до най-трудния въпрос. Коя от вас наскоро е казвала абсолютно потресаваща лъжа? Мис Томас?

— Не — надуто отвръща мис Томас.

Още кикот. Никога, възразява Джесика Плант, тя дори е бродирала истината. (Което, разбира се, е въпиюща лъжа, но е извънредно глупава.) Холи Диксън признава, че е излъгала за болки в стомаха, за да избегне дежурството в кухнята. Мис Томас си вади бележка. Еди се усмихва и не казва нищо, но забелязва как погледът на мистър Джасмин незабавно се спира на лицето й.

— Няма ли измама в живота ви, мис Банистър? — пита той след малко.

— Ужасно срамно е — казва задъхано Еди. — Сигурно има някаква лъжа, честно. Но каквото ще да става — и го озарява с широка, празноглава усмивка, — не се сещам каква може да бъде, сър. Това ужасно зле ли е? — Гаси усмивката и трескавата паника и пресреща погледа му твърдо, поне колкото й е по силите. — Нали това имахте предвид, сър? Или търсите повече гняв при самия намек?

Мис Томас надава тихо гневно съскане и се готви да й се скара, но дребосъкът вдига ръце и се усмихва.

— Убеден съм, че улучихте десетката, мис Банистър! — Абел Джасмин свива рамене. — Хубаво. Добре дошли в „Наука 2“. Най-добре вървете си съберете вещите. Благодаря ви, мис Томас!

Еди запазва абсолютно празно изражение, сякаш че не е очаквала нищо по-малко, и забелязва, че Абел Джасмин вижда и това.

Ухаха, мисли си Еди Банистър със значително задоволство.

Позицията на Абел Джасмин е подкрепена от извънредно издигнати люде и макар че законите на Англия не могат да бъдат нарушавани просто ей така, действието им може по чудо да бъде ускорено. Еди Банистър се озовава в транзит още същия ден и настойничеството й — което никога не й е било главна грижа — е прехвърлено от мис Томас на набита жена на име Аманда Бейнс, която е асистент-директор на мистър Джасмин.

Не „секретарка“, забелязва Еди, докато се качват в правителствена на вид кола, а старият й живот — какъвто го е имало — изчезва зад гърба й. Не „любовница“ или по-страхливото „компаньонка“, нито „икономка“ или „готвачка“. Асистент-директор, което означава отговорност и власт, която на свой ред, ако и да не е съвсем ново нещо, все пак е забележима и важна. Аманда Бейнс е сила сама по себе си. Когато Еди я нарича „мис Бейнс“, тя отвръща с плътен, земен смях, обляга тежките си длани на волана и казва, че всъщност е „капитан Бейнс“, но че Еди и бездруго трябва да й вика Аманда.

Капитан на… кораб ли?

Да, чудесният кораб „Купара“.

Голям ли е?

Изследователски е.

Що за изследвания? Що за кораб?

Аманда Бейнс изважда тънка лула от бяла глина и позволява на Абел Джасмин да й я запали.

— Ръскинитски кораб — отвръща и сивите й очи се взират в Еди през дима.

Еди не е чувала термина, но няма намерение да го признае. В хладните зали на лейди Грейвли е изучавала делото на един критик на изкуство на име Джон Ръскин, който избрал да се нарича на гръцки Ката Фусин („според природата“) и чието отвращение от процеса на индустриалното конструиране един ден го накарало да опише самото училище на лейди Грейвли като „обедняло по сърце, лишено от душа и неподходящо за функциите си; сграда цирей, гнояща върху основите на Шропшър“. Еди е напълно съгласна с подобна оценка. Представя си Ръскин облегнат тъжно на дъба в далечния край на входната алея, как пише в тефтерчето си: „Лейди Г., Шроп. Дяволски гадно. Да спомена в „Таймс“. Не пестя жлъчка“.

Уха-ха. Ръскин беше против стандартизацията. Харесваше му всеки аспект от сграда да бъде продукт на уникалната човешка душа, израз на взаимовръзката с (неизбежно) Бога. Така значи.

— Уникален кораб.

— Да.

— Специален кораб.

— За такъв го смятаме.

— И… викториански готически кораб?

Аманда Бейнс изсумтява, което може да служи както з_а потвърждение, така и за знак на презрение — и това е всичко което Еди научава, понеже пристигат на „Падингтън стейшън“ и през сумрака и дима тя вижда влака.

В това лето господне 1939, разбира се, много богаташи си имат лични вагони, които може да закачите за влак, с което да си осигурите изисканост — id est[46] богатите и силните, които имат нужда изискаността им да се простира дотам да знаят, че са по-важни от всички други — за пътешествие с железниците на разстояние от простолюдието. В школото на лейди Грейвли за вагоните на родовете Ротшилд, Кенеди и Спенсър, както и този на Астор, се говори под сурдинка като за символи на grande lux[47] стил на живот и нещо, към което всяка девойка с характер, чар и класа следва да се стреми. Но Еди никога не е чувала да се говори за цял собствен влак, с все локомотива — два пъти човешки бой, обвит и обкован в бронз и довършен в черно желязо. Няма начин богаташите да са се сдобили с нещо така войнствено, отбраняемо, бронирано, снабдено с таран отпред, а инженерният отсек — защитен от насрещен огън. И…

— Парен ли е? — промърморва Еди.

— Ха! — възкликва Абел Джасмин. — Сигурен бях, че ще ти хареса. Вдига над сто мили в час и почти не издава и звук. И, разбира се, гори каквото му напъхаш в пещта, така че не харчи толкова много ресурси, колкото един петролен локомотив.

— Но е уязвим — започва да спори Еди при все доказателствата в обратното. — Изстрел в бойлера под налягане и… — тя замлъква. Подобни разсъждения са точно онова, което кара мис Томас да я нарича „изгубено дете“.

— Твърде вярно, мис Банистър! — виква Абел Джасмин със задоволство. — Твърде вярно, така си е, което е и причина парата да се съхранява в самата сърцевина на локомотива и бойлерът да е извънредно добре защитен. „Ада Лъвлейс“[48] е компромис между потайността, силата, гъвкавостта и сигурността. Без да е съвършена във всяко отношение, тя функционира превъзходно във всяко едно.

Аманда Бейнс — жената, която притежава собствен кораб — поглежда към девойката, сякаш да каже „момчетата и техните играчки“, но Еди се усмихва на невероятното чудо, дори не толкова на самото него, а на обещанията за живота, които въплъщава. Да имаш собствен локомотив означава да не спазваш разписания, да нямаш закъснения. Намеква, че Абел Джасмин всъщност може да разпореди закъснение, да преустрои структурата на националната система за железопътен транспорт по свое усмотрение.

— Изумително! — казва Еди Банистър и Абел Джасмин признава, че наистина не е никак зле. Новата му питомка замлъква и обмисля следващия си въпрос. — Ръскинитски е, нали?

Той я поглежда извънредно сериозно, после се обръща към Аманда Бейнс, която се хили като голямо псе около лулата си.

— Да — отвръща Абел Джасмин. — Такъв е. Имай предвид, че вече изостава от модата. Остаря още по времето, когато го завършихме. Скоростта на напредъка… Е — обръща се той към шофьора, кисел мустакат господин в синьо, — продължавайте, моля, мистър Криспин! Да побързаме!

Влакът не е по-малко чудесен и отвътре. Еди се взира във вълнистите повърхности от дърво и бронз, покрити с пищен лак и злато като в катедрала, и с прозорци от гумоподобно вещество, донякъде като бакелит, само че по-кораво. Изкачва се По открито спирално стълбище към горната „палуба“ и наднича навън към юркащата се покрай нея нощ. За първи път в живота си се чувства свободна. Притиска чело до нестъкления прозорец и се усмихва широко, широко.

— Синият цвят е завинаги присъден от висшата сила да служи за източник на радост.

Еди се обръща. В другия край на вагона стои едър, посребрен мъж в гащеризон. Трябва да е към шейсетте, но изглежда много силен.

— Влакът — обяснява той.

Еди го изучава за признаци на снизхождение, но не открива такива. Когато той се извръща, на тила му забелязва монашеска тонзура.

— Изумителен е — казва му.

— Нарича се „Ада Лъвлейс“. Знаеш ли коя е била тя?

— Дъщерята на лорд Байрон.

— Много повече. Гений. Пророк. Нарекохме този локомотив на нея.

— Сигурна съм, че тя щеше да одобри.

— Може би. Стига й, че все с нещо я помним. Аз съм Пазителят — добавя едрият господин и понеже сигурно устата на Еди е зейнала, докато тя се опитва да измисли любезен начин да попита, той уточнява: — На Ордена на Джон Твореца… — И когато тя не кима незабавно, допълва. — Ръскинитите.

Досега на Еди не й е хрумвало, че ръскинити може да бъде и съществително. Тя размишлява. Като прилагателно няма проблем с думата. Ръскинитската вещ следва да бъде изработена на ръка, внимателно обмислена, одухотворена. Ще показва уважение към човешкия мащаб на мислене. Ще се стреми да впише божественото в ежедневното. Това е възхитителен набор характеристики за, да речем, чаен сервиз или дори за грамаден секретен локомотив.

Човекът като ръскинит обаче е нещо по-различно и смисълът кара сърцето й да се свие от вълнение. Това ще дае по-особен християнин със силно уважение към човек на ръчния труд и същността на света.

Пазителят се усмихва.

— Какво има? — настоява да научи Еди Банистър.

— Опитваш се да прецениш дали съм инженер или сектант — отвръща той.

— Май е така.

— Отлично, мис Банистър. Наистина много добре. Ела. Нека те разведа из „Лъвлейс“. Ще можеш да ме подложиш на кръстосан разпит по пътя…

И за нейна почуда Пазителят й предлага ръката си — като барон на дукеса.

„Лъвлейс“ е единадесет вагона дълга. Има спални, кухня, бани, както и два вагона със странни машинарии от стъкло и метал, които Пазителят не обяснява, но на Еди й се струват смес от франкираща машина[49], музикална кутия и сметало. Преценява, че имат нещо общо с числа и следователно с логиката, а може би и с шифроването.

Има също и радиостанция, машинно отделение и чифт административни кабинети, както и частна стая, обитавана от Абел Джасмин — и врата, водеща към самия двигател отвъд. От скотобойника отпред (по първоначален дизайн на приятел на истинската Лъвлейс, наричал се Бабидж, преправен от ръскинитите и изработен по зададените спецификации от леярна в Падуа) до навитите железни украшения отзад на последния вагон няма и един инч, който да не е изработен и поддържан на ръка.

— Този влак е нашата кръв — казва Пазителят. — Той е продукт на труда ни. Познаваме всяка част от него. Плановете бяха съвършени, но материалите не са. Не могат и да бъдат. Така че компенсирахме. Изглежда ли ти очевиден? Струва ли ти се въплъщение на абсолютна истина? Не е. Тук сме отнели една осма инч. Тук пък сме добавили. Болтовете не са абсолютно еднакви. Разположени са така, че да се избегне разцепването на дървото. Тук и тук са разхлабени, за да се компенсира раздуването. Машината не знае кога е уязвима. Механичната дрелка Няма представа кога разрушава субстанцията, която реже. Но знаем. Ние чувстваме и чуваме. Осезаваме. Осезанието е по-вярно сетиво от зрението.

— И всичко това… прави машините ви по-добри?

Пазителят свива рамене. Отвръща:

— Прави нас по-добри. Или поне означава, че няма да се отнасяме привично към изкуството и усилието. Оценяваме слабостите на света и приемаме величието и напрежението в живота си. Но да. Продуктът е по-добър, пък дори и с десета от процента, отколкото би бил, ако правехме машините с перфектни съотношения. Няма значение, докато не го подложиш на напрежение. Напрегнеш ли този влак, той ще удържи. Ще издържи много над утвърденото от спецификациите — отвъд границите, в които вярваме ние самите. Ще удържи отвъд всякаква логика, отвъд очакванията, отвъд надеждите. Дерайлирай го, прекарай го през пясък, усучи го и го нагрей. Ще стори за теб каквото може. Ще се държи с нокти и зъби, все едно е жив и изпълнен с любов. И когато се разпадне — когато загине славно и героично, ще отнесе враговете ти със себе си. Понеже така е направен. Но вярваме, че няма да се наложи, не и в този случай. „Лъвлейс“ не е боен кораб.

— Но „Купара“ е.

Пазителят се усмихва.

— „Купара“ също ще издържи.

Което е успокоително, но не й казва нищо повече за кораба на Аманда Бейнс. Пфу.

Шест месеца по-късно Еди Банистър, с равни обувки и скромно бельо — макар че не е съвсем скромно, понеже има дълги крака и вече поне намек за женственост — се поти и труди сред странни машини. „Ада Лъвлейс“ е тясна и се полюлява със странен, унасящ ритъм, сякаш Еди виси на ръба на пропаст. През първите няколко седмици от това ужасно й се гади, но сега почти не забелязва, само когато нещо за кратко наруши ритъма и я извади от синхрон с останалата част на помещението. Почукването на метал в метал отеква под краката й, за кратко го заменя внезапен плисък на вълни и вятър. Еди усеща около глезените си блажен порив на студен въздух. Машинната зала губи много от горещината, когато минава над мост.

Шифровъчните машини — ако това представляват всъщност — се оригват трескаво. Косата на Еди настръхва и тя усеща как прахолякът и мръсотията бързат да полепнат по нея. Озъбва се и чуква заземяващия гръмоотвод от лявата си страна, преди да посегне да нагласи циферблатите и да захрани нова поредица числа в машината.

Еди живее и работи на „Ада Лъвлейс“, и — за нейно изумление — се обучава тук. Преди да започне смяната й в Парник 6 (каквото е тайното название на машинната зала на борда на ръскинитския влак), по четири часа всяка сутрин прекарва в изучаване на най-различни неща, каквито момичетата по принцип не са окуражавани да знаят, а влакът се носи през британската провинция, като използва празни коловози и празнини в разписанието, носи се все напред и се крие по ръбовете на картата.

Еди е започнала да разбира, че „Ада Лъвлейс“ е само част от по-голям план, от преплетена мрежа връзки. Не всички са влакове, но всяка такава връзка приютява машинна зала, използвана за един и същи тип изчисления. Работата не е ограничена до разбиване на кодове, а включва и по-общи алгебрични задачи и математически оценки на вероятности и шансове. В течение на пренасянето на отговорите от машината до кабинета на Абел Джасмин в началото на влака, Еди е видяла достатъчно да разбере какво означават числата — карти, армии и флотове. Дори не е в състояние да начене гадаенето кое число с коя задача е свързано, но има вече представа какво се пресмята в Парник 6: темпото на превъоръжаване на противника, дълбочината на водата в даден залив, определена по височината на вълните и честотата им, присъствието на тайна инсталация — по ранното разтапяне на увенчана със сняг планина. Явления в реалния свят, осъзнава тя, които могат да бъдат предсказани по нанесени на перфокарта числа. Има чувството, че научаването на тези факти, без специфично да й бъдат споделениг е вид изпитание, постоянна преценка. Тайните тук бяха награди, които сам трябва да спечелиш.

Влакът се гмурва в тунел и Еди въздъхва, понеже горещи, ната веднага става задушаваща. Преди няколко седмици пред. ложи евентуално да се справят и с още по-скромен кат дрехи — и дори най-резервираните момичета се съгласиха незабавно, но Пазителят любезно отхвърли идеята им с доводите, че а) и бездруго е достатъчно трудно да поддържат вниманието на група монаси и войници съсредоточено върху работата на двигателя и галваничната система, без да ги обкръжават с потни, голи момичета, и б) една дама, колкото и патриотично да е настроена, определено не би желала да понесе изгаряне на чувствително място, каквото може да се появи в резултат на… (тук той се поколеба в трескаво търсене на подходящ термин)… свободната си от корсета гръд, люшнала се върху гореща тръба или дюза.

И тъй Еди Банистър акушира шифри, занимава се със секретно инженерство, измъква странни истини от нажежената до бяло ютия на прогреса и с тях се бори с напредващия по европейските полета терор. Учи поезия и история, езици и стрелба. И го прави практически гола, заобиколена от други момичета в подобно състояние на необлеченост.

Еди е чела малко гръцки драми и цялата е наясно за разкриващите се възможности. Тази яснота е една от ползите на класическото образование.

Еди Банистър поглежда отражението си в гладка бронзова плоча и се опитва да види там собствената си решителност. Днес е денят, който е избрала, за да научи повече за работното си място. Разбира, че Абел Джасмин практикува така наречената информационна секвестрация — което е хитър начин да се каже, че на никой не му е позволено да знае много за „Наука 2“ отвъд онова, което се изисква от работниците за осъществяване на функциите им в мрежата, — но по този повод на Еди са й хрумнали три идеи: първо — че Абел Джасмин и — вероятно — също и капитан Аманда Бейнс, отговорният за усилията им министър, а също и много от неговите асистенти и чиновници, са наясно с тайната и добавянето на един младши служител към списъка макар и нередно, не е кой знае какъв компромис със сигурността' второ — макар и да е практически невероятно, би могло да се предположи, че „Наука 2“ всъщност не е британска, а немска операция, а в такъв случай Еди е длъжна да се увери, че не е примамена по своя воля да предаде страната си; и трето — тя наистина, ама наистина много иска да узнае какво точно става. Ако я хванат — ако приемем, че не я застрелят германски шпиони, задето е разкрила злия им план, — тя ще се уповава много на точки 1 и 2, за да отърве примката, и ще прескочи точка 3.

И така, Еди Банистър, сега осемнадесетгодишна и тънка като релсите, по които се носи, се приготвя за първата си тайна мисия.

През последните няколко седмици Еди внимателно оглежда участъците от Парник 6, до които има свободен достъп. Спалните помещения са отзад; в дъното на влака са монасите заедно с малък военен контингент — купетата им са казарми, при това са годни за отбрана, след това са тези на жените, после идват баните и общата столова, по-напред са работното пространство и класните стаи и отвъд заключена врата, която води към кабинета на Абел Джасмин, е и тайната зала, гушната уютно до двигателя и — също като казармите — въоръжена за отблъскване на нападение. На Еди й се струва — в новия й облик на ученичка по стратегия и война, — че тук са приложени стриктни приоритети и тактически триаж. Тя вече се е убедила в съществуването на дистанционна система за разскачване, прокарана през влака — може да се задейства само със специален ключ. По протежение на главния коридор има точки за достъп, а той минава на зигзаг през помещенията и ги прави по-уютни, но и слага край на възможността за внезапна атака. Много мисъл е вложена в конструирането на „Лъвлейс“, тя не е дело само на особените, тактилни молитви на ръскинитите.

Което намеква, разбира се, за мерките, взети за опазване от филтрация, а не само от нападение, но Еди е почти сигурна, че нито една от системите за сигурност, на които вероятно ще се натъкне, няма да я убие, освен ако Абел Джасмин не е наредил специфично подобно нещо.

Е, поне е сигурна най-малко на седемдесет процента.

Еди завърта нова дюза и поглежда към момичето до нея — Клариса Фоксглоув — с известен копнеж. Клариса има гладка кожа и къса коса и Еди, когато работи до нея, остро усеща близостта й, енергията й и решителната целеустременост, с които изпълнява задачите си. Гласът на Клариса Фоксглоув е дрезгав, сякаш вечно страда от възпалено гърло; тя пуши евтини цигари, които чичо й от Франция й праща всеки месец в колет, в него има също и призвания за по-големи усилия за каузата на Обединеното кралство на Негово британско величество. Еди, забелязала как Клариса прехапва устни и навлажнява крайчето на всяка цигара, преди да го пъхне между тях, страда от пристъпи на ревност. Не че иска цигара. Просто понякога копнее, тъй силно, че коремът й се свива на възел, Клариса Фоксглоув да стори същото и с нея. Преди два дни Еди е трябвало да подаде клещи на Алис Хойт, съседка на Клариса от другата й страна, и както се е протегнала, се озовава притисната corps a corps[50] с Клариса, бедрата им се отъркват нежно и раменете на Клариса помръдват под блузката, докато се занимава със замяната на гръмнала дюза. На възглавка мека полагам крайниците си[51] о, така си е.

Еди Банистър изтласква решително тази мисъл от главата си — не заради съдържанието й, което тя си отбелязва за дообмисляне по-късно, а защото ще я отвлече от предстоящата и задача. Преди да успее да отлепи поглед от Клариса Фоксглоув, тя я спипва да я гледа и й отправя заговорническа усмивка, след това доста преднамерено се навежда напред да вземе назаем отвертката на Еди и обвитата й в дантела лява гърда прокарва черта по рамото и предмишницата на колежката, която остава да пари дълго след като допирът им е приключил.

Съсредоточи се!

Вътрешният коридор на „Лъвлейс“ се патрулира и най-вероятно е непроходим. Така че тя го е изключила от плана си. Но след като камбаната оповести края на смяната, се отваря друга възможност. Колежките на Еди (включително Клариса Фоксглоув, о, леле!) ще тръгнат към душовете. И това не е ли достойна за възхита възможност? Ммм.

Съсредоточи се.

Слабо момиче — такова със силни ръце и тотална липса на гърди — би могло да се изтегли от вагона горе на покрива, стига да разполага с отвертка да отвори филтъра на някой от вентилационните капаци. И ако влакът не минава през тунели и докато се движи относително бавно, тя може дори да извърви целия покрив чак до двигателя и да се върне вътре посредством люка за поддръжка, а след това да се присъедини към влаковата композиция в кабинета на Абел Джасмин, като мине през свързващата ги врата.

Камбаната звънва. Време е за тръгване.

— Само за миг ще оттаковам онаковатото, става ли? — казва Еди и никой не й обръща внимание. При лейди Грейвли е научила, че бръщолевенето, което другите лесно тълкуват погрешно, е много добър начин да се излъже, без да те спипат. Хората просто си вмятат онова, което според тях следва да правиш и — след като са се самоизлъгали — нямат особено желание да те проверяват. Тя се обръща.

Клариса Фоксглоув се навежда, съвсем небрежно, да вдигне намотка медна тел. Еди Банистър, спипана да я зяпа, колебливо се промъква покрай нея, като извънредно старателно се мъчи да не обръща внимание на триенето на памук върху памук и контура на задните части на Клариса, опрени в бедрата й. Чува тихо, дрезгаво кикотене или може би доволно стенание и поклаща глава, за да я прочисти.

Наистина се налага после да приклещи момичето и да обсъдят случващото се. Много отвлича вниманието. Цялата тази работа трябва да се обсъди. Да се реши. Трябва да бъде положена… да разголим мислите си.

Хм. Мъ-хъм. На мека възглавка…

За щастие, задните части на Клариса Фоксглоув вече са на двайсет фута разстояние и вратата към коридора и люкът са току пред Еди. Другите момичета тръгват в обратна посока.

Това е хубаво, повтаря си Еди упорито. Не е жалко. В това е целият смисъл на плана. Не искам да ме заклешят тук с Клариса Фоксглоув.

Боже, искам да се заклещя тук с Клариса Фоксглоув!

Но не сега.

Завърта ръчката на люка и въздухът нахлува с рев. Ушите й изпукват. Останалата част от влака обаче няма да забележи, защото Еди вече е затворила херметично запечатващите се врати между вагоните.

Този участък от железницата — който тя е избрала внимателно — се намира някъде в Кеймбриджшър. Няма планини, та да са пробити тунели, а виещите се релси ограничават донякъде скоростта на влака. Между мрачния, изолиран участък тревиста равнина и Сибир обаче има много малка топографска разлика, като изключим треперещите елени и скръбните мечки — така че е вкочаняващо студено.

Е, какво да се прави. Еди се е почудила дали да не сложи два чифта бельо за днешната смяна, но това би я накарало да се поти повече и с това ще й е още по-студено после. Хрумнало й е също и да скрие поне един пуловер, но стигна до извода, че все някой ще го намери. Разстоянието е относително кратко. Ще й бъде студено, да. Но няма да замръзне на покрива.

Сграбчва ръбовете на отвора и се набира нагоре.

Първото впечатление на Еди е, че внезапно се е блъснала в кофа със студена вода, плисната откъм предния вагон. Въздухът е течен, лепкав и леден, и пълен с влага. Отнема й обонянието изцяло, залепва кожата й за костите. За малко да се пусне и да падне обратно във влака.

Не.

Тя пак се набира и излита нагоре във въздушния поток, който я улавя и я търкулва назад, въргаля я към ръба на влака. Еди се завърта се и сграбчва капишона на люка, после се придърпва до приклекнало положение. Порязала се е напреки през пръстите — разрезът не е дълбок, но е назъбен. Покрита е с мръсотия. И стряскащото вцепенение в пръстите й подсказва, че е подценила студа.

Тръгва срещу вятъра. Дяволска магарица си, а? Да, отвръща тя на себе си. Такава съм си.

Половин минута по-късно стои върху следващия вагон, босите й стъпала шляпат по хлъзгавия покрив, вкопчва пръсти във винтове и глави на болтове, пресяга се към кованите перила и ъгли, вентилационни комини и антени. Още двайсет секунди — следващият вагон, след това вече се вижда локомотивът — издължен, зловещ, странен и тъмен. И какво, по дяволите, е това грамадно черно нещо, което затъмнява небето? Еди се просва по лице и стържеща дяволска ръка я потупва по темето с бодливи пръсти и трънени нокти, после още и още, една се закача и я дере, дращи я и я разкъсва.

Оу, оу, ох! И по дяволите, харесвах тази нощничка. Дявол да го вземе! Кичур коса също е изчезнал, изскубан целият, но Еди поне е идентифицирала врага — шубрак от глог и дъб, с размахани разкривени клони.

Сега пък не успява да отвори люка. Пръстите й са твърде изстинали и си няма лост. Понеже остави в коридора използваната за отварянето на другия отвертка. Недомислица.

Така. Пътят назад е болезнен, а онзи напред — труден. Избирай.

Пръстите на Еди се вкопчват в дръжката, натиска я здраво. Полека, сковано, тя се вдига. За щастие този люк няма мрежа, само щоричка, която се вдига и… след това поддава на усилията и и за малко да я просне обратно по гръб.

Еди се спуска в сумрака долу. Помещението е озарено в червено, обсипано с лампички и копчета — генераторната зала, която превръща силата на парата в електричество за шифровъчните машини. Тя не пипа нищо, но вижда отражението си в панела на вратата и за малко да изпищи — зад нея се лее червена светлина, косата й е разрошена и разпиляна, по лицето й има кръв и очите й са като дупки на маска. Прилича на собствения си призрак, ако призраците изобщо могат да бъдат имитирани.

Бързо навън през вратата, върни се десет крачки назад до кабинета на Абел Джасмин. Дали има аларма? Еди не знае. Несъмнено на вратата на вагона трябва да е сложена. Но дали е предположил вероятността за инфилтрация от тази страна? Може би не. Как биха могли враговете да се доберат дотук? Да се спуснат с парашут върху движещ се влак? Да скочат от някой мост може би — но как да го сторят, без да бъдат забелязани и пресрещнати? Академичен въпрос и бездруго — Еди вече е стигнала дотук. Проверява още веднъж с поглед и — като си мисли за Пазителя — с връхчетата на пръстите си. Няма жички. Няма изпъкналости. Няма тайни ключове. Само това ли е? Няма ли други прегради?

Тя се чуди дали от вътрешната страна няма да открие само някоя бомба, след това стига до извода, че Абел Джасмин — или Пазителят, или все някой друг — трябва да идва насам постоянно, за да наглежда генератора и следователно е слабо вероятно да последва взрив без предупреждение. Пък и това ще противоречи на представата на Еди за стратегическата конструкция на влака — всички усилия са насочени към запазването на това помещение, не към разрушаването му… макар че, без съмнение, има и такъв механизъм, in extremis…

Стига толкова. Тя отваря вратата.

Нищо не се случва. Няма сирени, нито гневни викове. Така значи. Еди опипва по протежение на стената, намира бюрото, светва лампата.

— Дължиш ми пет шилинга, Абел — заявява весело Аманда Бейнс. — Тя стигна чак до края.

Двамата седят в тъмното на кожен диван, Абел Джасмин в домашния си халат, а Аманда Бейнс — по бойко моряшко костюмче, допълнено от капитанска шапка. Не е от онези дрехи, с които наистина се излиза в морето. Придава напълно ново значение на израза „сочна кифличка“.

— Дявол те взел, момиче — добавя Аманда Бейнс, — трябва да те почистим.

— Въпреки това — добра работа, мис Банистър — добавя мистър Джасмин с усмивка. — Наистина много добра!

— Не съм ли загазила? — пита Еди.

— О, Боже, да, при това възможно най-ужасно. Но не, няма да те наказваме. Ти си повишена и получаваш ново назначение. Като нищо то може да ти се стори като наистина голямо загазване. Но ти издържа… нека го наречем „неофициален изпит“. Състави си план, събра информация, разработи графика на цялото приключение и отказа да бъдеш разсеяна от… да го наречем ли физически пречки?

Еди се изчервява до връхчетата на корените на косата.

— Така че сега, скъпа моя, се издигаш в обществото. Но това ще стане утре. Днес трябва да се погрижим за това порязване и… мили Боже, какво е станало с косата ти?

— Едно дърво — обажда се дрезгав глас от прага. — Бракнелският лес…

И ето ти я Клариса Фоксглоув, по пеньоар.

— Аз изчаках всички да си тръгнат — споделя тя с Еди — и мостът при Или за малко да ми отнесе главата.

Абел Джасмин се усмихва бащински.

— Хайде, марш и двете! Много неща ще се променят сега, Еди. Ще поговорим за това утре заран. Но се чувствай похвалена от името на всички ни: добра работа. Наистина много добро изпълнение. А сега Клариса ще се погрижи за ръката ти.

Еди позволява да я отведат.

Клариса Фоксглоув почиства раната й доста безмилостно и Еди изписква няколко пъти, докато момичето преследва упорито забито късче мръсотия. След това тя изпровожда Еди до банята и й връчва топли хавлии с много професионален жест, а накрая отива с нея до кабината й.

— Знаела си през цялото време?

— О, да. Поне веднъж годишно някоя прави същия опит. Такива сме. Глупачки в името на страната и тъй нататък… — Клариса се усмихва. — Хайде. Време е да те сложим в леглото! — тя нежно дръпва колежката си напред, притиска се към гърба й и Еди си спомня размисъла за нуждата от разголване на душите. Усеща съвсем ясно допира на момичето зад себе си. Обръща се, надушва мента и цигари и осъзнава, че така ухае устата на Клариса.

Клариса Фоксглоув се протяга. Отмята ръце настрани и преднамерено ги вдига високо над главата си. Еди я гледа.

— Предполагам, че си много уморена — казва колежката й. — Аз със сигурност съм. Беше тежък ден. Но, от друга страна, би могла… просто би могла… — тя обляга тежестта си на вратата и я оставя да се затвори, съвсем леко извила гръб, за да разкрие дълбоко, широко V от кожа — …да искаш да останеш будна още малко.

Еди простенва жадно и й се нахвърля.

Клариса Фоксглоув вече е съблякла наполовина халата си.

Еди Банистър, супершпионка, пада по гръб и квиква, все едно някой е изтървал гайда. Вижда зад клепачите си да танцуват заслепяващи жълти искри. О, хубавки са…

Опитва се да вдиша. Извънредно неудобно е. Усеща люлеенето на влака под себе си, релсите в гърдите си. Звънтакатрак-татак. Точки. Тракататак.

Малки златни искрици. Леко замазани и кафеникави. Мисис Секуни изниква до нея и рязко я сръгва. Това предизвиква кашлица и внезапно Еди отново може да диша, дълбоко и пълноценно.

— Това беше не много добре — казва мисис Секуни. — Беше много не много добре.

— Лошо — задавено възразява Еди, щом нормалните доставки до дробовете й се възстановяват.

— Не — отвръща мисис Секуни. — Не беше лошо. Беше много не много добре.

За мисис Секуни, която е дребна, от Югоизточна Азия и много красива, прецизността е важна. Ако английският не притежава нужните нюанси, езикът следва да бъде модифициран, така че тя да успее да предаде онова, което желае. Така се появява поредица не-добрини, вариращи от „почти не много добро“, което е по-добро от „не много добро“, но всъщност не е приемливо, и надолу чак до „много не много добро“ и „наистина много не много добро“, както и „много много не много добро“. Мисис Секуни е напълно способна да използва подбрани английски термини, за да запълни същите позиции в мерителната си система, но всеки англичанин тълкува по малко по-различен начин английските определения и на мисис Секуни още преди месеци й е омръзнало да демонстрира своята версия на тези думи, а войниците, шпионите и полицаите да спорят с нея. Така че сега просто използва английския по своя собствен начин и едно от първите неща, което учениците трябва да научат, е точното местоположение на поредния им опит по скалата на катастрофалното.

— Много не много добре — казва мисис Секуни със съжаление и Еди потръпва от разкаяние. Мистър Секуни, който чете прашна книга от грамадна купчина на масата си, прочиства гърло и поглежда умилително съпругата си.

— Беше по-добре — допуска мисис Секуни. — По-добре.

И така Еди, съживена от мисълта, че макар все още да е безполезна, поне задобрява в това, успява да се изправи на крака и да заеме позиция на татамито. Думата е японска и означава „дюшече за упражнения“, само дето смисълът не е точно същият, така че вече съществува нов секуни английски термин, обусловен от възможно най-точното й значение. По щастливо съвпадение тази дума звучи точно като англичанин, който се опитва да каже „татами“ на японски.

Като част от уроците по будо[52] Еди е научила множество интересни концепции от мисис Секуни.

— Не просто буджицу[53] — остро заявява мисис Секуни. — УДо! Ще изучиш повече от моята кожа и плът!

В този момент Еди се изчервява зверски и отклонява поглед.

Мисис Секуни кресва:

— Хаджиме[54]!

Еди напада, после отново полита във въздуха, макар че този път успява да се приземи добре и да се претърколи на крака, отново в стойка. Мисис Секунди кима доволно.

— По-добре ли е? — пита момичето обнадеждено.

— Много по-добрено — отвръща японката.

— Не разбирам — отбелязва Еди по-късно, докато мисис Секуни гледа как група войници от специалните сили се мъчат с тренировката на спретнати двойки в дъното на доджото на „Лъвлейс“. — Мислех си, че Япония ни е враг!

Понеже Япония и Британия не са били в добри отношения от Тиендзин[55] насам.

— Не — отвръща мистър Секуни. — Япония е ничий враг. Тя е остров, съставен от камъни и пръст, къпан от морето и дъжда и засенчен от грамаден вулкан. Самата Япония няма политически или дори имперски щения. Дори народите на Япония — а там има много и различни видове народи, — дори те не са ваш враг. Може би императорът. Държавата — със сигурност. Но не и ние — което е защото сме тук.

— Много хора в Япония ли мислят същото?

— Да — отвръща мистър Секуни.

— Не — отвръща съпругата му.

— Много са — твърдо заявява японецът.

— Но не е голяма фракция от цялото население — заявява с особена прецизност мисис Секуни и това, както мъжът й признава, е самата истина.

— Ние сме комунисти — заявява мисис Секуни преспокойно — Не вярваме в императори или кралици, или свободен пазар и дори в диктатурата на пролетариата. Вярваме в свят, където хората са равни по достойнство, не доволство и където ресурсите — които при капитализма се разпределят на квази случаен принцип на пазар, който оперира на сляпо с нещата, които не могат лесно да бъдат премерени — са алокирани по разумен начин от държавата. Но по темата мога да кажа само това, понеже не ми е позволено да пропагандирам противните си японско-марксистки пропаганди пред оперативните агенти от Н2:А, по изрична заповед на мистър Чърчил, който, между другото, е дебел, пълен с дим реакционистки глиган и много мил човек.

Японката въздъхва. За миг лицето й се отпуска и Еди вижда следите от ранно състаряване: бръчки на нежна загриженост и прокрадваща се мъка. След това тя врътва рязко глава и се чува зловещо изпукване.

— Хайде — казва мисис Секуни и издърпва Еди обратно на дюшечето. — Яма араши. Планинска буря.

Около тях се образува широк кръг. Мисис Секуни храни сурови възгледи относно хората, които случайно се пъхат из тренировъчния й терен.

— Вземи това и удряй — тя връчва на Еди дълга дървена пръчка, която минава за меч. — Без колебания! Удряй!

Еди го прави, както е учена. Мисис Секуни не се претъркулва и не отстъпва. Вместо това пристъпва напред с ръце, разперени, сякаш възнамерява да прегърне острието. Момичето е сполетяно от ужасно видение как се случва точно това — вбесен войник на императора с радост я кълца през средата, а прекрасното, дребно телце на мисис Секуни се разделя по диагонала и изражението на гениалното й, хитро лице преминава от мъка в гняв, докато разкъсва войника на парчета и тича с крясъци срещу редиците на народа си и на свой ред е направена на парченца от по-съвременни оръжия.

Еди застива като закопана. Дървеното тренировъчно острие е увиснало, спряно на средата. Мисис Секуни пресреща погледа й.

— Да — казва тя. — Онова, с което се занимаваме, е наистина много сериозно. Отново!

Този път Еди не спира. Мисис Секуни също продължава хватката си и ръцете й прегръщат — но не меча, а тези на Еди, и стискат и завъртат, и момичето открива, че се върти и лети, и пада на земята, и ето че в резултат на странния номер японката контролира оръжието и ученичката й лежи по гръб, толкова смъртоносно уязвима, че позата им дори не е еротична. Мисис Секуни е вкопчена в нея, поставила е коляно на гърдите й и длан на лицето й, а в другата си ръка държи тренировъчния меч, опрян напреки на шията на Еди. Взира се в момичето — очите й са кафяви и дълбоки, и много сериозни. И двете носят традиционни ги, тренировъчни кимона, и Еди може да подуши потта, военен дезинфектант, както и някакъв пиперлив и неясен мирис, от който устата й се пълни със слюнка. С огромно усилие на волята не свежда очи към V-образното деколте на горнището на мисис Секуни. Усеща обаче натиска на едната малка, мускулеста гърда върху своята.

Японката се усмихва зловещо, после пуска Еди и плавно се изправя на крака. Семейство Секуни има нетрадиционен подход към военната вярност — изхождат от убеждението, че общоприетото разбиране за любовта е провинция на патриархалния тоталитаризъм. Също така, за голямо разочарование на Еди, имат твърдо правило срещу спането с ученици.

Езикът на мисис Секуни се показва за момент и тя чуква предните си зъби с връхчето му. Еди отклонява очи. Пита:

— Защо се нарича „яма араши“?

— Може би защото уке удря земята много шумно? — предполага мисис Секуни. — Научи го, Еди. Яма араши е много добро будо. Труден е, понеже съдържа много елементи. Но е много много добър… — и след това, загледана над рамото на момичето, с ужас лепва длан на челото си. — Мистър Причард! Какво правите? Това О-сото-гари ли е? Не! Не е! Това е съвкупление на як с трактор! Това е наистина много много не много добро! дядо ми плаче в Небесата или поне щеше да плаче, ако имаше такова място, но няма, понеже религията е мистификация, разпространявана от монархистите! Отново! Повторете и този път го направете правилно!

Когато мисис Секуни остава доволна от бойните умения на Еди, мистър Секуни започва да я учи: на оръжия и експлозиви.

Еди разбира, че обучението й е приключило, веднага щом вижда съобщението, което й нарежда да иде „на гарите“ — което в организацията на Абел Джасмин е жаргон за железопътния еквивалент на сушата. То води до странно усещане в краката — като обърната наопаки морска болест; за първи път от седмици момичето стои на твърда земя. Обгръща я мирис на папрат и пръст, а във вятъра се носи ясният полъх от голям строеж — горещ метал и препечен каменен прах.

Застанала е пред доста мрачно викторианско имение или ферма — ако представата ви за фермерство е да се будите в десет и да обикаляте чимширите с изказвания като „Според мен, Джок, житото изглежда прекрасно тази година, добра работа!“ — превърнато във, Еди просто не разполага с по-подходящо название, секретно убежище. Малко встрани се издига и секретен парник, вероятно пълен с извънредно тайни домати.

От другата страна на имението обаче се очертава нещо друго — постройка с размера на хангар за самолет или концертна зала и с пръстен покрив, който напомня хълм или погребална могила. Има и огромна, зейнала паст за врата. Съвсем скоро, предполага Еди, когато пиренът израсне отново и тревата покрие строежа, това чудо ще добие естествена форма. В пастта влиза редица железничарски траверси без релси — тях още ги няма — и този издайнически елемент е грижливо боядисан в зелено и кафяво и покрит с хитроумни trompe l’oeil[56], така че от въздуха да не изглежда особено странно.

Очевидно е, че има начинания или твърде големи, или твърде опасни, или пък твърде деликатни да се вършат на борда на пътуващ влак, дори ако е ръскинитски, с газови амортисьори и геодезична архитектура на Брунел-Цайс-Бауерсфелд, а „Ада Лъвлейс“ притежава и двете, но Еди не разбира дори смътно какво представляват.

Тя размишлява. По-агресивният аспект на „Наука 2“ е наречен прозаично „Н2: Активна“ и е натоварен с проучвания и много често — прилагане на реални научни идеи, които са вероятно напълно възможни, но ако се докажат, ще преобразят света. Ако някой се кани да изобрети картечница, способна да стреля през плътна стомана или генератор на земетресения, или топлинен лъч, или смазващо звуково оръдие, което кара танковете да се разпадат, Абел Джасмин е длъжен да се убеди, че човекът работи за Короната, а не за Оста.

Което повдига един въпрос.

— А някой занимава ли се с подобни неща?

Абел Джасмин се усмихва. Никога не обажда за присъствието си, но Еди винаги усеща кога зад нея има човек. И този път успешно го разпознава и продължава разговора им от предишния ден.

— Като например?

— Супероръжия в Космоса. Енергийни лъчи и светкавични оръжия.

— О, да. И не само това. Времената са странни, мис Банистър. Невидимият свят, както се оказва, е значително по-голям от онзи, който познаваме. Мъже и жени се борят с неразрешимото и създават… ами: чудеса и ужасии. Като например рентгеновите лъчи. Медицински триумф. Същинско чудо. Само дето прякото излагане за твърде дълго пържи тялото като огън и чума. Какъв е обхватът? Какъв е най-силният му ефект? Представете си бойно поле с невидима светлина, която опожарява от миля разстояние…

Еди си го представя и не й харесва.

— И заради това ли е всичко?

— Не, мис Банистър. Сегашната задача е много по-важна. Ела.

Абел Джасмин й посочва имението. На стъпалата ги очаква непознат — странен дългуч в занаятчийско черно.

— Ръскинити — казва Еди, не без определена доза примирение.

Не че има конкретен проблем с ръскинитите. Пазителят — който се оказва не само дизайнерът на „Лъвлейс“, но и връх на ръскинитското дърво — е много приятен човек, донякъде и защото страстта му е толкова очевидна и тъй напълно незаплашителна. И, да, Еди храни известна симпатия към идеята, че всички тези съвършено възпроизведени, абсолютно еднакви предмети, които постепенно заместват по-разнообразните ръчно изработени вещи, с които е израсла, може би увреждат миналото на страната й и историята, и водят до вид зловещо изгнание за душата.

Тя просто не вярва на хора, които приемат нещата на доверие, и подозира, че тази еднаква групичка, готова да слави уникалността, се оставя открита да кривне в посока, в която — според мис Томас — се „разхлопват дъските“.

Все пак, когато стига до стълбището на имението, Еди се усмихва.

— Здравей! — казва ръскинитът. — Аз съм Мокли.

— А с какво се занимаваш? — отвръща любезно Еди, понеже за един ръскинит това е най-важният въпрос, който можеш да му зададеш.

— Най-вече заварявам. Имам нещо като дар за несиметрични сварки, които ще изпитват екстремно нередовно напрежение. Човек трябва да ги поизучи… — той махва неясно с ръка.

— О! — отвръща Еди. — Колко интересно!

Мокли засиява.

— Моля те. вкарай ни вътре, Мокли — обажда се Абел Джазман.

Отвътре цялата зала кънти. Еди усеща звука в гърдите си — див и триумфален тътен на несдържана мощ. Ръскинитите изрязват парчета скали, копаят и се заравят надолу към морските пещери. Има стъкларска пещ (тоест за подготовка и надуване на стъкло, а не изработена от стъкло, макар че нищо не би я изненадало) и леярска пещ, тигел, няколко гигантски тръби или цистерни, чиито функции момичето дори не би могло да започне да гадае. Има химически колби и стъкленици, реторти и кодензатори и странно на вид оборудване, което обаче напомня на шифровъчното снаряжение на „Лъвлейс“ и същевременно прилича и на тъкачен стан. Шарена бъркотия — научна детска площадка. Или, както решава Еди е приближаването си до централната яма, всъщност е нещо друго. Изобщо не е детска площадка. Ковачницата на бог е, за изработка на магически мечове и говорещи скулптури, и всички други елементи от приказките.

Долу в дълбините огромният, синьо-зелен Атлантически океан е черен и студен, и кипнал, и ръскинитите спускат нещо дълбоко в котела му: предмет с форма на бомба и с кабели, които се вият нагоре към скалата. Още по-надолу се виждат пронизващите очи на насочени не нагоре, а надолу гигантски прожектори и Еди забелязва на стотина фута под вода или дори по-дълбоко и предмет с форма на кит — чудовище, което витае на ръба на светлината.

Поглежда през рамо и вижда какво липсва от титаничната мозайка.

— Коя е късметлията? — пита, понеже е повече от сигурна, че тази съдба не е за нея.

— Един учен. Всъщност е жена.

— Е, и къде е тя? — Еди се оглежда в търсене на очилата книжна червейка с тебешир по пръстите. Абел Джасмин въздъхва.

— Ами… Надявахме се да си в състояние да ни помогнеш с тази задача, мис Банистър. Има малък проблем.

— Какъв проблем по-точно?

— Проблемът се казва Шем Шем Циен.

Снимката е черно-бяла — или по-скоро наситено целулоид, но синя. Лицето на нея не изпъква по-ярко от около него, не е по-старо, не е по-близо до апарата. И все пак със сигурност е най-важното, уникално и различно.

Разбира се, то принадлежи на човека, пред когото всички на снимката очевидно се прекланят. Той е богато облечен и заобиколен от поклонници, конкубини и потомството си. И все пак Еди е виждала и други снимки, на които едно дете, хванато случайно в миг на обикновена радост, напълно е затъмнило пищния си родител; където несръчна домашна прислужница просто е погледнала към камерата и за миг е разкрила естествената си красота, с което общественият ред направо се е прекатурил. Фотографията няма милост — макар да е глупаво да се каже, че не лъже. По-скоро лъже по определен, капризен начин, който превръща министрите в просяци и прави богове от продавачите на котешка храна.

В тази снимка такава революция няма. Фотоапаратът се е влюбил. Отдал се е изцяло на Шем Шем Циен, хвърлил се е в краката му и се е преклонил на олтара му. Богът му целият сияе, съвършен като идол на утринна светлина, с едри бели зъби и геройски мустаци като две деликатни черти, все едно нарисувани с въглен и подчертаващи мъжествеността на извитата му горна устна.

Шем Шем Циен: випускник на колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж, надарен оратор, хазартен тип и женкар; втори син на втория син на хайгюл-хана на Адех Сиким — малка мизеруваща държавица на ръба на британския суверенитет. Индустриалец и модернизатор, любим гост за вечеря на президенти и комисари, ловец на едър дивеч и бронзов медалист по фехтовка от олимпийските игри — би могъл да постигне и повече, без съмнение, ако не бе прекарал предходните шест дни пиян, в обятията на холивудска старлетка с пневматичен и прославен атлетизъм. Усмивката му троши бракове и размонашва монахини. Като млад е разкостил Европата и Америката, бил е любимец на страниците за висшето общество — и после катастрофа: баща му, брат му и царственият им повелител внезапно умират за една нощ от заболяване, което подува мозъка, като оставят Шем да се грижи за любимия си племенник (всъщност той присъства на снимката на Абел Джасмин — държи мрежа за пеперуди и стиска срамежливо коляното на чичо си), което сторил, като изгорил труповете с полагаемото се уважение и настанил момчето на хайгюлския трон. За нещастие, непредвидена и невъобразима рибя кост попаднала в гърлото на новия суверен и така и не могли да я извадят, което оставило мъдрия, образован и амбициозен Шем Шем Циен като последен (официално признат) наследник на рода си.

Или може би: Шем Шем Циен, нелюбимо и съмнително дете, родено девет месеца след посещението на бележит британски фриволник, с лице отвъд границата на приемливата красота и коса, твърде гъста да бъде син на баща си. Не е прогонен, а по-скоро окуражен да иде другаде, служи в британската армия, а и в руската, и преди да се завърне в Адех Сиким, сам си изковава кралство в земите на опиума, познава камората в Неапол и якудза в Киото, боксьорските триади в Пекин и Благите в Лондон. Кръвопролитен враг на бейовете Баркук от съседната Адех Катир[57], той е търговец, продуцент и снабдител с лауданум на крале и властимащи, продава упойки и болкоуспокояващи на цели армии; той е чаровник, хипнотизатор, изнудвач, екзорсист и похитител (всичко, което човек може да очаква, надуто отбелязва Абел Джасмин, от випускник на Кеймбридж). Той е също и отровител, работодател на биячи и убийци, приносител на чуми. Дали брат му, баща му и чичо му са били вече мъртви, когато ги е заключил в желязна кутия и ги е запалил? Не се знае. Неудобният му племенник според доклад на агент на Абел Джасмин твърде странно бил паднал по лице в чиния с гигантски меконгски скат (и кой идиот би ял такова величествено, обречено създание? Все едно да изплюскаш последния мамут — ястие за безпътните и развратните) и умрял от задавяне.

Шем Шем Циен притежава най-голямата колекция от сушени пеперуди на света.

Държи и поне сто палеца в стъклена витрина.

За него са отворени вратите на посолствата от Бруней до Москва и притежава земя в Мейфеър.

Петнай-сетхилядна армия, деветхилядна кавалерия и три хиляди артилеристи, сапьори и убийци получават заповедите си единствено от неговата уста.

Думата му е закон от Калимпонг до южните земи на кафирите[58].

Шем Шем Циен е Опиумният хан.

На Еди й хрумва, наелектризиращо мисълта, че Шем Шем Циен е изцяло британска грешка. Няма значение по какви важни причини майката на демокрацията е откърмила този човек. Оформили са го великите образователни институции на Империята, армията й го е обучила, а пушалните и благородническите приеми са довършили развитието му. О, цяла Европа е изиграла роля в това начинание. В душата на Шем Шем Циен Маркс стои рамо до рамо с Уелингтън, Пейн и Наполеон и те се борят за нежеланата титла на „творец на крале“ — но именно в британската пещ е била създадена неговата сплав. Британско зло, изтъкано от

маниери и отровна любезност, той е във всеки смисъл на думата домашно произведено чутовно копеле изплъзвач[59].

От цялото му семейство, като изключим самия него, днес е останал само един член: любимата му и мила майчица, вдовстващата хатун[60] Далан, все още позната в Блумсбъри като Шашавата Кейти — забележителна девойка през 1887 г., изхвърлена от мюзикхола с одобрението на индустрията — а това не било лесна задача по онова време — и единствената от цялото котило, на която Шем Шем Циен вярва достатъчно, за да я остави жива.

Онази, която днес го е предала.

Еди Банистър — сираче, родена от някаква нещастна позабременяла парясница в бедно градче западно от Бристол, осиновявана от училищни директорки, благотворителни дружества и в последно време — от британското правителство — от време на време има проблем с разбирането на смисъла, който другите хора влагат в семейството.

Поглежда отново към снимката на Шем Шем Циен и прелиства до началото на досието му. Името на първата страница я притеснява: „Майстор на ангели“. Звучи хем църковно, хем твърде наподобява погребален химн. Тя потреперва и прелиства страницата.

Ръскинитите са занаятчии под наем. Не обсъждат проектите, по които работят. Търсят искрата на божественото в продукта на човешкия труд; не участват в шпионаж.

Но преди девет дни според досието Пазителят е пожелал присъствието на Абел Джасмин в „Шароу Хаус“ — преобразеното достолепно имение над Хамърсмит Бридж, който служи на ръскинитите като тяхно убежище.

Пазителят има вест. Чувства се неудобно. Предава нечие доверие. Този път, изпълнен със сериозни съмнения, Пазителят желае Абел Джасмин да научи нещо съществено. Ръскинитите имат чувството, че това, което се случва, е по-важно от тяхната обща мисия.

— По-важно дори от човешката душа? — пита Абел Джасмин с усмивка на устните. За него е удоволствие да дразни Пазителя, макар и лекичко, точно както за Пазителя е удоволствие по безизразното му лице и добронамерения поглед да изглежда, че не е забелязал. Този път се мръщи.

— Например превъзходството, което можем да постигнем, и ползата за множество на брой души. Да. Възможно е.

Абел Джасмин оставя настрана финия си хумор.

— В една далечна страна — казва Пазителят — помагаме на една французойка с конструирането на… разни неща.

— Какви неща?

— Не сме съвсем сигурни. Идеите й много се промениха. В началото бяха механичните турци.

— Моля?

— Автомати. Като играча на шах на Фон Кемпелен[61], макар че той накрая се оказа фалшификат. Тези… не са. Нали разбираш какво намеквам? Войници, направени от метал.

Абел Джасмин кимна. Беше наясно за какво става дума. Тази идея бе популярна измислица поне от времената на Великата война[62]. Художници я бяха обмисляли, мислители бяха писали за нея. Кошмарът с героите с откъснати крайници, завърнали се от Вердюн и Ипер, беше оставил дълбок отпечатък върху представите на Европа за война. Мнозина желаеха да търсят хирургическо решение за конфликти — чиста, безкръвна версия на сблъсъка. Абел Джасмин няма такива пориви. Война, водена от празни бойни брони, не му се струва особено милостива; и за миг не би повярвал, че те ще водят война само с други машини. Светът, какъвто го познаваше, не беше толкова деликатен.

Пазителят продължава да говори.

След това автоматите бяха изоставени — до известна степен, понеже спонсорът й си остана твърде увлечен по тях — и на нея й потрябва голяма водноелектрическа станция. И капани за комари. Не знам защо. После в течение на месец стана жизненоважно да конструираме кино за слонове, макар че… почти сме сигурни, че това представляваше стъпка назад. Брат Проектант ми сподели, че дамата е склонна към пристъпи на ентусиазъм. Но сега строи нещо ново. Нещо потресаващо.

И този изумителен предмет…

Е именно нещото, което и в момента може би ще се окаже по-важно от нашата задача на Земята. Да.

Защо?

Французойката — тя е някъде от южната част на страната — е спряла да прави войници. Мисля… когато е била повикана, нали разбираш, се е чувствала отчасти бежанка. Беше в началото на войната. Останах с впечатление, че е изгубила някого и бяга от всичко. Беше помолена от клиента да създаде устройство, което ще прекрати войните — завинаги. Е. Това обикновено е просто евфемизъм, нали? За по-голямо оръжие. Но сега тя възнамерява да спази духа на поръчката. Вярва, че устройството, което конструира, ще постигне именно тази цел. Нарича го „Разбираща машина“.

— Не схващам веднага какво представлява.

— Ние също.

— Намерението е много благородно, разбира се, но…

— …но само през последното поколение ни е дало картечницата, отровния газ и бактериологичното оръжие и като нищо ще ни донесе и атомни експлозиви.

— Да.

Пазителят бръсва устата си с ръка и продължава:

— Та. Майката на първоначалния клиент ни помоли да се свържем с теб. Опита се да осъществи непряка връзка с Короната посредством стар приятел от времената, когато е живяла тук. Предвид обстоятелствата обаче пожелахме да те предупредим.

— Какви обстоятелства?

— Клиентът е Шем Шем Циен.

Абел Джасмин всмуква въздух между зъбите си.

— Това не е идеален вариант.

— Не — Пазителят свежда глава за момент. — Не е обаче истинската причина да предприемем тази крачка. В името на Божията милост дори делата на чудовище могат да вдъхновят изкупление — и наистина, като приютява делата ни, човек като Шем Шем Циен може да се научи да цени чудото, каквото е човечеството, и да се… поправи. Това е целта ни. Мимолетните тирани на настоящето не представляват особен интерес за нас. Причината за нашата загриженост е французойката. Стигнахме до вярата, че е хакота.

Абел Джасмин се заслушва в свистенето на вятъра около вагона си и в потракването по релсите. Хакота. Прогонена. Нечиста. Но и много повече от това: Абел Джасмин, също като Пазителя, познава произхода на думата и знае какво включва тя.

— О — казва той пресекливо. — Ами, да. Това променя положението.

Към досието е прикрепено самото писмо и описание на интригуващия и заобиколен път, по който е стигнало дотук. Почеркът е изящен и готически, много добре изучен, но неравен, забелязват се и има бледи следи от ръба на пишещата длан, сякаш авторката е трябвало да я отпусне във влажното мастило, за да задържи хватката си.

До:

Негово Британско Величество крал Джордж VI п/з Туийл,

Чалбъри Хаус,

Чалбъри,

Туийл

От:

Вдовстваща хатун Далан

(Бивша „Шашавата Кейти “ от „Лимерик стрийт “ № 2, Сейнт Джеймс, Лондон, преди това от Кодисфордското училище за млади дами в Токсбъри, където взех втора награда по англосаксонски, скандинавски и келтски езици в последната си година и хич не се преструвай, че не ме помниш, Джорджи, защото знам, че не е вярно)

През: Брат Проектанта,

Орденът на Джон Твореца,

„Барликорн стрийт “ № 15 Дака

Скъпи Джордж,

(или, предполагам, следва да започна с нещо от рода на "Скъпи братко суверен“ или „Скъпи британски владетелю“, но съм извънредно стара и чужденка, така че ще трябва да го преглътнеш).

Много съжалявах да науча за всичките ти неприятности. Наистина лоша работа: този Хитлер ми се струва доста гаден тип, макар че дочух, дето бил вегетарианец и затуй не си дояждал на протеини. Редно е да се съобразяваме със слабостта на ума в този случай. Освен това чух, че бил прихванал „гниещата“ болест още като млад и има сериозни припадъци. Но, все едно как стоят нещата: той е отвратителен. когато крещи и пищи. Тук в двореца имаме кинопрегледи и направо ми се догади, като го видях. Не стига ли, че мъжете на половин Европа изгинаха в разцвета си, та трябва да водим още една Велика война в името на света?

Е, сега синът ми има и велика идея, и извънредно много се боя, че тя ще се окаже кошмар. Знаеш как са ни отношенията, чини ми се. Изумявам се всяка заран, дето се будя жива и не съм убита. Бих го напуснала, но той ме държи с живота на другите ми деца — не, Джордж, не истински мои деца: имам предвид слоновете, грамадната сива кавалерия на предците ми. Те са извънредно достолепни и много прями, а аз трябва да се грижа за тях по един или друг начин. Обещай, че ще ми помогнеш и с тази задача, бива ли?

Да, да, знам, отплесвам се. Случва се със стариците, Джордж, та не ме съди сурово. Ето я идеята му, изказана така, както той ми я обясни, по най-разумен начин:

Адех Сиким е малка нация сред по-силни такива и невинаги е удобна за тях.

По време на война един народ бива изпитван от силата на друг, защитаван от трети и в хаоса може изобщо да спре да съществува, понеже дори когато бурята утихне, малкият остров, какъвто е била, се оказва съсипан и не може да се възстанови.

Поради туй: единственото оръжие от полза в съвременния свят е мащабно и ужасно, каквото човек не може ни да проумее, ни да се защити срещу него и чиято сянка ще затъмни мечтите дори на лудите; оръжие толкова ужасно, че светът да не може да понесе употребата му, така никой не Ще посмее да го използва под заплаха от неминуемото си унищожение и никой няма да търси или позволи унищожението на онзи, чиято ръка държи спусъка, да не се окаже, че острието е посякло всякое гърло на Земята.

Нали разбираш, Джордж, защо се боя? Това са нови приказки, не са като в доброто старо време. Това е напълно погрешният вид съвременност и не е просветена ни най-малко.

И тъй, той си е намерил учен — жена, ако щеш да повярваш — да изпълни тази конструкция от негово име. Намери ми инструмент, беше й казал той; нещо, което ще тури край на всички войни. Доведе я тук и тя е затворник, но не съм сигурна дали е тъй, понеже тя не вижда ситуацията по неговия начин. Тя е чудата птица. Фамилията й е Фосойо[63] и има препоръчителни писма от университет във Франция. Понеже е французойка и не мога да признасям правилно името й — сега фъфля, след болестта си миналата година, — та я наричам „Франки“.

Джордж, трябва да я отвлечеш, както не успя да сториш за горките руснаци, докато тя още иска да се махне, защото синът ми е убедителен човек във всичките си превъплъщения и ако смогне да я навие, тя ще му построи това чудо и тогава какво ще стане с нас?

Прати ми някой чевръст и умен, Джордж, и поправи нещата.

Моля те, предай поздравите ми на семейството си и им кажи, че съм добре.

Твоя, забързана:

Шашавелка

(Послепис: Скъпа Туийл, съжалявам, че споменах за награда по англосаксонски, но ти обеща, че ако ти помогна да минеш изпита, един ден ще ми помогнеш и ти, и този ден настъпи — момичета от Коди завинаги! Моля те, отнеси писмото на Дж. колкото се може по-чевръсто и го пази от онези ужасно дребнави момчета от Охранителните служби, иначе ще вземат да поискат те да изтаковат Франки. И„изтаковане“ е точната дума, Туийл, гаранция давам: някои неща не бива да се таковат, и не смей да ми казваш, че това е само суеверие, понеже съм наясно. Искаш ли да ти напиша „списък на нещата, които не са предназначени за таковане“? Чиста глупост си е това, Туийл, и нямам намерение да участвам в нея. Във всеки случай аз съм стара и чужденка. Виж по-горе.)

Шашавата Кейти, в изисканата традиция на Адех Сиким и горда Англия, не би приела мъж насаме. Поради което Еди беше идеалният агент. За нещастие, Опиумният хан смята жените като цяло за движимо имущество. Влезе ли в двореца, никоя жена не би разполагала със свобода на движението, нито ще бъде в безопасност. Поради това е осигурена покана за уважаемия Джеймс Едуард Банистър, капитан III ранг от кралския флот на Негово Величество, да отиде на посещение на добра воля и да обсъди разположението на военните сили на хана при случай на инвазия в Индия от страна на Японската империя. Веднъж влязъл в двореца, Джеймс Едуард ще се скрие по нощите и ще се преобрази отново в Еди, която след това ще се представи на вдовстващата хатун извънредно достойно, макар и да се наложи да се покатери през прозореца й посреднощ.

Опиумният хан според най-изисканата съвременна мода копнее Франки Фосойо да му сътвори върховното оръжие. Абел Джасмин би предпочел такова нещо — ако се налага да съществува — да се появи вместо това в Корнуол.

И цялата тази каша вече е отговорност на някоя си Еди Банистър — момичето, което искаше да служи на родината си.

В „Прасе и поет“ Еди гаврътва остатъка от брендито сй и намества задните си части на оръфания, неудобен стол. От осемдесет и деветия й рожден ден насам взаимоотношенията и със столовете без облегалки са се влошили. Взира се в дъската за дартс, в която пъпчив младеж забива и трите стрелички в двайската на мишената. Никак не е зле. В шарката от дупки на дъската Еди вижда мутрата на Големандрис — жертвен агнец, глупав убиец, пратен да свърши работа, за която поначало не е бил подходящ. Не че му липсваше талант в смъртоносна посока. Само интелект. Еди се чуди дали е последният и заключава, че ако е така, то почти със сигурност се е провалила — следователно трябва да приеме, че ще има поне още един такъв сблъсък, с трупосъвест, която да я гледа изпод вежди от празното кресло.

Въздъхва и започва да си събира нещата, не без известна доза горчивина. Ей я на, милион години по-късно, и жива душа си няма в целия свят. И дума не може да става за семейство, като изключим неприятно смърдящо куче, което се държи за живота с мрачна целеустременост и понастоящем е пъхнато в чантата й. Като се замисли, Бастиън като нищо ще я надживее.

Еди Банистър се изправя — процес, който е притеснително дълъг и тромав — и се качва на горния етаж в относителния покой на наетата си стая. Озърта се. Оскар Уайлд, спомня си, признал края на смъртното си съществувание с думите: „Или този тапет си отива, или аз“.

Загледана в кафеникавите цветя по стените, Еди изпитва мимолетно усещане за родство. Но все пак има работа за вършене. Пазарската й експедиция не е била само за дрехи. Магазин за кухненски потреби, два супермаркета и градински Център са я снабдили със съставки за някои малки предимства по време на събитието, което тя подозира, че ще прерасне в особено нечестна битка. Пластмасови кутии, термоси и течен тор, чайник вместо вещерски котел — старицата подрежда всичко и после размерва пропорциите по памет.

В кафявата стая, сред евтината, добронамерена мебел, Еди Банистър приготвя саботьорски магии, алхимия на съпротивата. След това с благодарност се отпуска в леглото и открива, че Бастиън дотолкова се е въодушевил, че да си намери място в краката й. Тя спи и сънува стара, недовършена задача.