Машина за ангели

VI Ако някога загазиш; Без заповед за арест; Храбрата рецепционистка

Джо Спорк държи телефона в лявата си ръка и го ръчка с дясната. Изгубил е неопределимо много време и трепери — симптоми, които определя като шок. За щастие, знае номера наизуст. Никога преди не го е използвал, но правилото на Дома на Спорк е и откакто е научил числата, винаги е било — ако се притесняваш, че може да загазиш, ако някога наистина загазиш, ако си обвинен в престъпление, ако си свидетел на престъпление, ако си взел заложник, ако си арестуван, ако чуеш слух, че някой е арестуван, ако се пробудиш и тя е мъртва, каквото и „ако“ да има, звъниш на магическия номер и си изливаш душата.

В девет и трийсет нощес са нужни две позвънявания, за да вдигне някой слушалката.

— „Нобълуайт Крадъл“, Бетани на телефона!

Женски глас, не младежки. Този телефон не се вдига от рецепционистки или стажантки. Звъни на бюрото на възхитителната офис мениджърка на кантората „Нобълуайт Крадъл“. Когато истинската Бетани не е наблизо, три заместник Бетани са на линия да боравят със слушалката. И никога, по никое време, не са нужни повече от две иззвънявания, преди някоя от тях да се озове на телефона. Извън службата допълнителните Бетани се наричат съответно Гуен, Роуз и Индира. Но това е без значение. Когато отговарят на телефона, те са Бетани.

— Добър вечер, Бетани, аз съм Джошуа Джоузеф Спорк…

Бетани (всичките четири) знаят името и историята на всеки един клиент с достъп до този номер. Не са много — но и да бяха, името „Спорк“ е само по себе си паспорт за „Нобълуайт Крадъл“.

— Добър вечер, мистър Спорк, с какво да съм ви полезна?

— Трябва ми Мърсър, моля.

— Мистър Мърсър ли? — Дори Бетани се колебае за секунда. — Наистина ли, мистър Спорк? Сигурен ли сте?

— Да, Бетани. Боя се, че да.

Следва кратко прошумоляване по линията. Бетани току-що е превключила от обикновения телефон на хендсфри, за да освободи и двете си ръце за работа. Тя се справя еднакво добре и с двете и има пред себе си два компютъра, всеки настроен за употреба с една ръка и включен в комуникационната система на „Нобълуайт Крадъл“. С други думи, Бетани вече е в състояние да извършва три различни действия наведнъж. С една ръка набира съответния номер във връзка с молбата на Джо. С другата дискретно съобщава на старши партньорите факта, че Мърсър Крадъл[64] влиза в играта и следва да очакват обичайното количество налудничави последици. Междувременно продължава разговора с Джо.

— Списъкът е пред мен, мистър Спорк. Има ли някакви проблеми от последните няколко дни, за който би трябвало да знам?

„Списъкът на Крадъл“ е знаменита шега в юридическите среди — лохнеското чудовище на бюрокрацията. Джона НобълУаит навремето го е представял като изнудваческите записки На Дядо Коледа, понеже Списъкът описва странностите на могъщите и знаменитите, и как най-добре да ги прикрият от света. Ако да те фалшифицират е допустимо за разглеждане в Шотландските съдилища, Неси често щеше да им е клиент. Джо казва на Бетани, че досието му е толкова вярно, колкото на него му е известно.

— Свързвам ви. Ще изисквате ли допълнителни услуги?

Което ще рече — дали ще трябва да ви плащаме гаранцията, или да се погрижим за ограничаване на щетите, или да ви уредим присъствие на игра на покер снощи?

— За момента не, благодаря — казва любезно Джо.

— Много добре — отвръща Бетани, не без доза задоволство. Джо никога не е прибягвал до no-outre услуги на „Нобълуайт Крадъл“ или поне не пряко, макар да подозира, че баща му може и да ги е използвал за него, докато е бил дете. Бетани винаги се радва, когато поверениците й са само свидетели, а не арестанти.

Във фоайето на, Уилтън’с“[65] съм — разнася се любезно гласът на Мърсър Крадъл, — а агнешките ми ребърца току-що пристигнаха и дори в момента изстиват до чаша с безупречна „Сасикая“[66]. Тъй като спътничката ми за вечеря плисна върху мен нейния джин с тоник малко след рибното ястие, разполагаш с пълното ми внимание, стига да има мъртвец. Има мъртвец, нали? Понеже иначе…

— Аз съм, Мърсър — казва Джо.

— О — възкликва събеседникът му. И добавя: — Джо, дявол го взел, имаш ми мобилния телефон! — Сетне, умислено: — О, по дяволите. Какво е станало? Не казвай нищо на никого освен мен.

— Били е мъртъв, Мърсър. Току-що го открих.

— Били Френд?

— Да.

— Мъртъв, понеже се е подхлъзнал на сапунчето си или като полковник Мъстард в библиотеката с оловната тръба[67]?

— Определено напомня второто.

— А ти, бедни глупчо, си стоиш там на местопроизшествието затънал до уши в лайна.

— Да.

— Бетани? Полицията?

— Идват натам, мистър Крадъл. Някой им се е обадил преди пет минути.

— Джо, ти си същински чвор. Ти ли им звънна?

Джо не знае. Може и така да е било.

— Карай да върви. Първи въпрос: ти полковник Мъстард ли си?

— Не.

— И не си като полковника по никакъв начин, форма или вид?

— Не.

— Би ли могъл някой нелюбезно да си представи, че имаш вид на военен? Да си влизал в библиотеката, понесъл водопроводни чаркове?

Дойдох да търся Били. Трябваше да говоря с него. Влизал съм във всички стаи, но не съм пипал почти нищо. Взех си ръжен.

— Вярвам, че не си го донесъл със себе си.

— На Били е.

— Добре. След малко апартаментът ще гъмжи от недоволни ченгета. Първият им инстинкт ще е да те оковат в пранги и да ти оставят впечатлението, че отиваш завинаги в затвора. Затваряй си устата, докато се добера дотам. Не проговаряй, даже и за да кажеш „Добър вечер, господин полицай, трупът е ей там“. Просто сочи. Не прави доброволни признания. Не бъди полезен. Стой в коридора — в коридор ли си?

— Там съм. Преди това бях в апартамента. Той е на леглото си.

— И не се съмняваш, че си го пипал колкото се може по-малко? Не се е случило да прегръщаш починалия в порив на зле разбрана привързаност към малкото копеленце, не си се омазал в кръвта му и него — в конци от дрехата си?

— Той е завит с чаршаф. Не съм го отвивал.

— Добре. Чудесно. Каква беше първата ми инструкция?

— Не казвай нищо. И да чакам.

— А казах ли ти да правиш каквото и да е друго? Да съм ти давал например разрешение да умуваш върху живота на стария си приятел Уилям и неговите потайности? За споделената ви история като дилъри на напълно законни антики?

— Не. Каза да не казвам нищо и да чакам.

— Прекрасно. Тогава ще помоля салонния управител да увие агнешкото в малко фолио и да затапи бутиката с виното, и ще си направим пикник.

— Не съм гладен.

— Докато се оправя с тази история и ще си огладнял, Джоузеф. Приключението ти най-вероятно ще се превърне в дълго и протяжно соаре. При какви обстоятелства можеш да предлагаш помощта си на Ордена на куката?

— Никакви, докато не дойдеш.

— Така че да мога да преведа всичко, което казваш, в слова, които ще са понятни за поклонниците на Куката и нейните дружки Боб Съдията и Чарли Прокурора като „Не съм някакъв дребен нещастник, който можеш да насадиш за това отвратително престъпление, аз съм само свидетел и такъв ще си остана“.

— Разбрано.

— Тръгвам към теб, Джоузеф. Бетани?

— Приготвяме стая за случая, мистър Крадъл. Дръжте ни в течение.

— Непременно.

Джо Спорк се обляга на стената и чака.

Христе, миризмата.

Диша през устата си и има чувството, че така избягва да изпълни някакъв дълг. Когато приятелят ти се разлага, несъмнено е редно да вдишаш смъртта му. Да не го сториш изглежда извънредно превзето.

Били, ти си идиот. Беше идиот.

Казано с отчаяние, не осъдително. Следва разтоварващото признание:

Но беше мой идиот. Мой приятел.

Джо си представя как погребва Били, оплаква го и усеща липсата му всеки път, когато мерне някоя викторианска еротика, после полека го забравя и той започва да му липсва все по-рядко, животът си тече по-самотен и в крайна сметка Били наистина си е отишъл, изоставен дважди в своя край.

В същото време друга част от него презира цялата тази любов и поетичност; тя търси опорни ръбове, пътища за бягство и убежища. Джо колебливо я окуражава. Освен ако точно днес не са започнали да стават повече съвпадения, отколкото вчера, този проблем не само е лош, но и ще го преследва. Долавя дъха му дори при отвратителните тленни останки на Били. Така че, докато чака Мърсър и предсказаната орда готови за арест полицаи, Джо Спорк с нежелание преравя криволиците на ума си за стари навици и начини на мислене — и този процес неизбежно започва, както би трябвало да става с всички дискусии за грешните дела, с Матю „Картечаря“ Спорк.

Джо е постигнал такива успехи в загърбването на баща си, че в първия момент не може да си спомни лицето на Матю или гласа му. Налага се да се пресегне за спомени, толкова стари, че не могат да бъдат полезни, и го чува — подигравателно-суров глас, който се разнася над главата му, понеже той е дете и се приготвя за началото на поредния ден.

— Побързай, Джошуа Джоузеф, моля те! Има работа за вършене, държавни дела ни чакат! Плюс това моя милост трябва освен това да направи и закуска за потомството си, преди да го Достави до злата паст на училището! Бууу! На училище!

Бащата на Джо носи палто с яка от овча кожа и раирана вратовръзка с голям възел. Широки рамене и тесни бедра му придават вид на равнобедрен триъгълник, изправен на върха си (италианските му двуцветни обувки). Малкият Джошуа Джоузеф се спира да поразмишлява дали баща му е равнобедрен или пък равностранен триъгълник. И двете представи са много странни.

През онзи ден Матю Спорк, вместо да е гангстерски принц, си играе на търговски директор и затова е оставил почти всичките си оръжия в сейфа под леглото. Почти всичките, понеже човек с неговата професия обикновено не излиза от къщи, без да е снабден с подбуда, която да принуди другите да поразмислят.

Матю си чака отговора. Малкият Джошуа Джоузеф — който тайно планира кражбата на бижутата на Короната през серия тунели и посредством главозамайващи акробатики — отвръща:

— Бууу!

Всъщност Джошуа Джоузеф харесва училището. То е контролируемо и следователно успокоително, там дори нещата, които започват необяснимо, накрая стават ясни. Училището по нищо не наподобява живота му, който си остава загадъчен въпреки годините упорито изучаване. Освен това по общо мнение той е главният хулиган на малка банда хлапета. Вярно е обаче, че училището му пречи да бъде постоянно с баща си, когото той в равни дози обожава заради великолепието му и презира заради крещящия му вид.

Изважда две сини купички за закуска.

— Точно така — потвърждава Матю. — Буу! на училището и ура за мама, татко и дядо, и останалите. Обаче, Джош, училището е необходимо зло. Гладен ли си?

— Да. Татко, какво са държавните дела?

— Тежката участ на кралете и премиер-министрите. Те управляват най-могъщите народи на Земята и взимат важни решения — и сред тези могъщи нации коя има най-светлото бъдеще? Най-добрите войници и най-великите лидери? И коя, Джош, има наймъдрия и извънредно прекрасен наследник на трона?

— Англия!

— Близо си, Джош. Много близо. Но не! Страната, за която ти говоря, е Домът на Спорк, с чудесния й великолепен принц Джошуа Джоузеф, бог да го благослови заедно с всичките му поданици. Нали?

— Да, татко.

— Добре тогава. Яйца или корнфлейкс?

И Джошуа Джоузеф дава каквито отговори смята, че ще задоволят незадоволимия му баща. Папа Спорк е напълно в неведение колко потиска и ограничава понякога сина му неговото дърдорене. Смята се за ужасно забавен, за най-великия от всички татковци, но потокък от безконечните му приказки как всичко се върти около великата, предначерната съдба на семейство Спорк, пълноценното убеждение, че успехът буквално дебне зад ъгъла в едва наченатия живот на сина му — ден след ден на малкия Джошуа това му идва в повече. Забравил временно бижутата на Короната, вместо това си мисли за неотдавнашната училищна екскурзия в Британския музей, по време на която е видял много интересни и просвещаващи неща, включително — когато учителката се навежда да посочи неолитен ритуален предмет — стряскащо еротичното й бельо. Предметът, който си спомня най-силно обаче, е от фермерския кът — яремът, положен върху шиите на два могъщи мускулести вола.

Между пристъпите на геройско обожание и безмилостна неадекватност Джошуа Джоузеф от време на време има чувството, че баща му е положил на раменете му точно такъв ярем и че е длъжен да тегли каруцата, накъдето и да иде, независимо Дали баща му присъства или не.

Папа Спорк загаря яйцата, което в неговата любопитна представа на реда на нещата е просто допълнителна причина Да вярва в неизмеримата гениалност на Дома на Спорк, така че вместо това хапват корнфлейкс. На едно или друго ниво обаче бащата на Джошуа Джоузеф сигурно осъзнава, че тази сутрин се е отклонила от обичайния съвършен поход към династична Хегемония, понеже отправя поканата, към която синът му се е стремил от седмици.

— Искаш ли да дойдеш на Нощния пазар утре?

— Да, татко, моля те!

— Ще попитам майка ти дали има нещо против. А ти си потърси някакви хубави дрехи.

— Непременно!

Нощният пазар е като сън. Той е вълшебното сърце на града, който — както Матю споделя на ухо — е най-великият и най-магичен в света. Джошуа Джоузеф е инстинктивно убеден, че това е най-тайното, най-изумителното и най-невероятното място на цялата планета; и е още по-прекрасно, понеже е подвижно. То е продавалник за всичко възможно и невъзможно. Не го достига дългата ръка на данъците и таксите, защото е сенчест, озарен от лампите базар, който гъмжи от забранени търгови и и пиратски съкровища. Матю се кълне, че го е породила търговията с корабокрушенията, а Благите са дошли нагоре по Темза от крайбрежието, от Корнуол и брега край Канала, с богатства, ограбени от потънали кораби. Твърди, че Пазарът е първата сухоземна демокрация на Британия (самите пиратски кораби са първите конституционни парламенти). Може и така да е. Случайното, пълно с проблясъци образование на Матю е стряскащо дори за баща му Дениъл, който знае всичко. Но пък и този Пазар, който бандитът е съживил и на който е безспорен крал (или доживотно избран президент, ако предпочитате да запазите алюзията с великото демократично наследство), е един от аспектите на професията му, срещу които Дениъл Спорк не възразява — дори е още една част от живота на Матю освен Джошуа Джоузеф и майка му Хариет, която кара Дениъл да се усмихва.

Може би е топлината, носена от сергиите. Сравняват Пазара с висящи градини за антики и бижута, подредени на тераси или разпръснати безредно по щандовете, или пък скупчени набързо и нахвърляни една над друга в стара пивоварна или гигантска крипта. Всеки щанд е изработен според капризите и нрава на собственика си, но трябва да се захранва само от един трииглов щепсел, защото електричеството е оскъдно и следователно най-често Пазарът е озарен от газови лампи и стоплян от малки пламъчета в шведско чудо или викториански мангали. Димът се извежда през какъвто отвор Матю е уредил за случая. Пазарът освен това ухае, както веднъж беше казала Хариет, като в огромна и щедра на подправки кухня: кейкове и месо, риба и билки; подправки, неизвестни във Веселата Англия, но често срещани във Франция и Италия. Има чесън и босилек, куркума и къри, както и някакви черни гъби, които ухаят на… — в този момент Хариет бързо бе сменила темата на разговора. На нещо екзотично във всеки случай.

А сред всичкото изобилие на щандове има и сделки, белязани от проблясване на факла, когато купувачът за миг осветявава неговата — или нейната — печалба, проучва я, оценява я или я оглежда, претегля я, премерва я, приема я или я отхвъля. Парите сменят собственика си в кесии, пачки и ролки, от време на време и в куфарчета, и винаги всяка сделка кихва по нещо и за самия Матю Спорк.

За момента обаче всичко, на което Джошуа Джоузеф лично е бил свидетел — искали са от него да го научи наизуст, автоматично, просто едно от многото странни правила в Дома на Спорк — е номерът с вестниците.

Всеки Пазар достига кулминацията си със съобщението къде ще е следващият. Повечето са малки събирания, но всеки месец има по едно голям, истинският Нощен пазар, и то е обявено чрез странни, шифровани съобщения на неочаквани места. Въжето — нишката, по която може да бъде разплетен лабиринтът — е обява за самотни ергени в местен вестник: „Върни се, Фред, всичко е забравено!“. В публикацията точно под нея — по договорка с печатарите — се разкриват уреченият час и Дата. Втори вестник споменава улицата и квартала, а трети — специфично име или номер. Това е пъзел. Ако си в течение, той е съвсем простичък. Ако не си, е неразгадаем.

— Можеш ли в такъв случай да ми кажеш къде ще Пазарът? — веднага настъпва в атака Матю Спорк.

— Разбира се, татко!

И още същата вечер, въоръжен с ножичката за маникюр на майка си, след половин час рязане и лепене, Джо разполага с адреса.

— Имаме победител. Истински син на Дома на Спорк! — вика Матю гордо и Джошуа Джоузеф щастливо повтаря похвалата, докато баща му го върти във въздуха.

— Харесва ти да печелиш, нали?

— Да, татко. И още как.

— Добре тогава, нека те изпробваме: монте с три карти!

Традиционното монте с три карти е известно и като „Намери Дамата“. Играе се с три карти, едната от които е дама, и раздаващият ги мести с лицето надолу в опит да обърка играча. На свой ред той избира тази, която смята, че е дамата — по време на първата или втората му игра е логично да познае, но на третата неизбежно си плаща за хитростта и раздаващият си тръгва по-богат. Това е първата измама, която Матю е научил — от баща си, ако щете вярвайте, заради което старецът се проклина ежедневно.

Най-простият трик в монтето е раздаването с кокалчета. На уличен жаргон дилърът има лека ръка и тежка такава, последната е наречена така, понеже държи две карти една над друга. Дилърът мести тежката ръка и раздава веднъж. Жертвата обикновено предполага, че е раздадена долната карта и в началните турове наистина е така. В същинската игра обаче горната карта бива освободена с леко помръдване на кокалчетата, така че да измами играча. В това е силата на магьосника.

Матю не настоява Джо да изпълни номера с малките си пръсти. Като порасне, ще има предостатъчно време за това. В днешния ден главната грижа на Гангстерския крал е синът му да отличава измамника от пръв поглед и монтето е идеалната метафора за всяка възможна игра със скрит номер. Виждаш ли света през монтето, няма да те отупат като загубеняк. Или поне няма да ти се случва често.

Матю върти китки и показва картите, виждат се тежката, леката, тежката… Той ги раздава, показва ги с лицето нагоре. Всичко това е само за заблуда, ръцете не са по-бързи от окото, но са по-хитри от наблюдателя. Джо се ухилва, когато баща му имитира обръщане и се опитва да го привлече към фалшивия ход, а Матю кима оценително. След това внезапно бащата на Джо спира въртенето на картите, искрено притеснен.

— Дядо ти ти е казал за догмите, нали?

— Да, татко.

— Той е добър човек, сине. Дава всичко от себе си. Вярва в играта. Смята, че ако играеш достатъчно дълго по правилата, тогава ще я спечели достоен победител. Може и да е прав. Номерът е — по опита си съдя, — че достойният човек свършва парите или пък недостойният напуска масата. Играта е нагласена. Винаги е била и ще бъде такава и единственият път за нормалния човек е този на гангстера. Взимай каквото можеш, прави каквото трябва и знай, че да си от достойните никога не е спасило никого от беда.

Джо кима, напълно изненадан от внезапното желание на баща си да се обяснява.

— Когато бях малък, слушах какво ми казва дядо ти, сине, точно както ти ме слушаш мен. Истината е, че още ми се случва, но не му казвай, че съм си признал. Ето каква е поуката от монтето — и от Пазара, предполагам: ако си в състояние да видиш какво се случва около теб, когато другите хора вървят през живота на сляпо, тогава ти ще си по-добрият. И има шанс да извлечеш печалба, което е начинът животът да ти даде да разбереш колко струваш. Разбра ли?

— Да!

Матю отново раздвижва ръце — все по-бързо и по-бързо, и накрая разстила картите на масата.

— Тогава намери Дамата.

Джошуа Джоузеф се усмихва. Баща му наистина много се старае да го победи. Докато е приказвал, е изиграл толкова ужасно нечестен номер, че момчето може да изпита към него само най-дълбокото възможно уважение. Поглежда баща си в очите. Обръща дясната карта с думите:

— Не е тази…

Матю се усмихва.

— И тази не е… — Той обръща и средната.

Усмивката на баща му трепва лекичко.

— Следователно трябва да е тази…

Джо не посяга да вдигне третата карта. Дамата, както добре знае, е в джоба на палтото на Матю, което е и причината да изиграе монтето по този начин — като разкрива губещите, вместо да избере печелившата карта. Обръща играта срещу играча.

Матю го грабва в здравите си обятия.

— Имаме победител — възкликва той, притиснал лице в косата на Джо. — Синът ми. Истински победител!

И отиват на Пазара. Най-сетне!

Това е най-хубавият ден в краткия живот на Джошуа Джоузеф — завинаги и винаги.

Посещението на Нощния пазар!

Хариет Спорк се тутка с реверите му и за пореден път оправя поло яката на пуловера му, която е с цвят на горчица. Матю ги гледа с широка усмивка.

— Драска ми — съпротивлява се малкият Спорк.

Големият Спорк кима. Облечен е по абсолютно същия начин.

— Точно така, Джош, но след малко свикваш с пуловера и ще ти липсва, когато го свалиш. Нали искаш да изглеждаш като изискан господин, а? За Пазара?

— Да, татко.

— Тогава решено.

Джошуа Джоузеф чака търпеливо майка му да свърши с косата му — която оправя за пореден път — и кротко седи на задната седалка на колата на баща си, с отлична стойка и лице, изпънато в изражение, което смята за признак на изумителна зрялост. Минават през улиците на Лондон — първо ускоряват, после забавят, после пак ускоряват… Голямата кола прикляка и хвърчи стремително, а Матю Спорк си играе със скоростите и проверява да не би в задното огледало да се е появил преследвач.

На Джошуа Джоузеф постоянно му се гади, но не споменава нищо. Хариет се обляга на съпруга си, когато той взема десен завой с петдесет мили в час, а гумите се държат за пътя, все едно са защипани за него. Матю войнствено се хили на зачервеното й лице и леко зейналата уста.

След двайсет минути изисканите къщи отстъпват на високи многоетажни блокове. След още десет блоковете се смаляват до бизнес паркове и безистени, а накрая колата се носи покрай широко пасбище. На лунната светлина Джошуа Джоузеф мярка покачена на оградата градска лисица.

— Добре, Джош, пристигнахме!

Слизат от колата. Джошуа Джоузеф надушва януарски скреж и острия мирис на запалено дърво. Навсякъде около тях има празни, високи сгради и се чува шумът от припукващите кораби по реката наблизо. Обувките му жвакат в кал, после стъпват на чакъл. Матю подканва и двама им с майка му да побързат, така и правят. От другата страна на двор, покрит с черен лед и автомобилни гуми, покрай крехкия труп на закъсняла прелетна патица. Матю Спорк отваря странна, овална врата и вкарва семейството си вътре. Влизат и вратата се затваря след тях. Слизат по няколко стъпала и вървят по дълъг, сводест тунел. Токчетата на Хариет почукват и тропат по гладкия бетон.

— Къде сме?

— Знаеш къде сме, хлапе. Нали ти намери пътя!

— Да, но какво е това място?

— Е, в различните времена и сезони онези любезни господа, които управляват великите нации, може да се поскарват от време на време. И в усилие да избегнат физически щети, всички лордове, собственици на банки и президенти конструират подземни укрития, където да се спотайват… — Матю ги повежда надолу по късо стълбище. — И освен това има тунели. Нали знаеш какво представляват? Канали, метро, водоснабдяване и подобни служби. Този участък обаче, той е принадлежал на пощенската служба на Нейно Величество още от времето на кралица Виктория. Смея да река, че днес Пощите си нямат представа, че я притежават, каквито са щедри на харчлък от обществената кесия. А по онова време са били същинско чудо, Джош, истинско чудо — че и двойно по-голямо в самата столица, та си прокопали своя собствена малка железничка, прокарали и пневматични тръби от бронз, сложили и вакуумни помпи, задвижвани с пара. Гениално. Разбира се, имало и тунели с човешки размер — за обслужването на цялата мрежа. Сега вече са затворени, рухнали и изчезнали, надстроени, запълнени… или поне така си мислят Куките и техните приятели, но ние знаем за тях, Джош — хората от Пазара като мен и теб. Смехурковците в Париж, Джош — те мислят, че си имат катакомби, но в сравнение с лондонските потайности техните са едно нищо!

И още преди баща му да е довършил обясненията си, Джошуа Джоузеф вече чува музика и вижда жълтото електрическо сияние на ръба на тунела, и долавя плътна миризма на пушени наденички и индийско орехче, парфюм и цветя, каквито майка му отглежда на перваза на прозореца в кухнята. Завиват зад ъгъла и Нощният пазар се ширва пред тях като главната улица на средновековен град, озарена от фенери и манивелни генератори с грейнали скромни крушки, пълна с щандове и ръчни колички, та дори и магазински фасади, на дълги редици, терасирани покрай стените и разделени от дървени тротоари, така че все едно си застанал на дъното на голяма продълговата купа или в корпуса на кораб — стотици търговци и продавачи крещят цени и предложения и се надвикват за внимание. Баща му нагазва заедно със семейството си в това море, а отвсякъде го приветстват и засипват със знаци на обожание.

Червени кадифени драперии и пищни тапицирани кресла, маслени картини, златни монети, корниш пасти[68] и чай; тютюнев дим, ментови бонбони и турско кафе, пожълтели карти за игра и шах. Нощният пазар представлява всичко това и много повече, но за Джо душата му са най-вече баща му и чичовците, които седят сред възглавничките и похапват баклава и сладкиши в малките часове на нощта, разказват си истории и отговарят на въпросите на малкото, учудено момче, докато майка му се усмихва и разменя клюки с дузина лели. Всички на Пазара са лли чичовци, или лели, или — което е по-необичайно — братовчеди, като момчето и момичето, седнали на съседните възглавници, храненичетата на чичо Джона, който единствен от присъстващите носи костюм, но пък кривата му усмивка светва като фар, щом падне върху децата.

Джошуа Джоузеф пита най-любезно дали някой от присъстващите си има фамилия. Матю поглежда към широкоплещестия, много слаб мъж, чието е настоящото свърталище. Той се нарича Там и в дневния свят си има магазинче, където господата от висшата класа си купуват дрехи и оборудване за стрелба и риболов. Тези стоки, разбира се, той с радост доставя по домовете на клиентите си, така че често е много добре информиран за местоположението на ценните вещи в скъпите домове.

— Хора от Пазара, Джошуа — казва чичо Там и кима с голямата си глава над чашата с уиски, — хора като теб и мен… нас не ни бива с имената. Всъщност изобщо не ни бива в помненето. Важните неща не ни се изплъзват, разбира се, но дребните подробности гледаме да забравяме, та да не ги изтървем, когато не бива. Нощният пазар не се нарича така просто защото го отваряме, когато слънцето залязва. Не, просто цялото събитие се случва под наметалото на мрака. Сенки и мъгла се възцаряват в умовете, така че да не виждаме онова, което не смятаме да полезно да помним, ако схващаш какво намеквам.

Джошуа Джоузеф не схваща.

— Е, родът ми е от Корнуол, нали така? Корабокруширали Са едно време. Нали знаеш с какво са се занимавали?

— Малко нещо пирати са били.

— Хм, ами — и да, и не. Пиратът полага усърден труд да докопа плячката си, Джошуа. Качва се на кораб и води сериозни битки, рискува да го обесят и да загине в бой, и тъй нататък. Корабокрушителят е от по-потайните хора, просто има делови апетити. Оставя крайбрежието да му върши работата, мами бирника — нали знаеш какво е бирник?

Тъй като всички в живота на Джошуа Джоузеф проклинат бирника — лоша фея, която взима от заслужилите, за да тъпче лакомите гаги на социалистите и банкерите — момчето знае кой е това и кима.

— Е, та корабокрушителите подмамват бирниците да блъснат в скалите кораба си, пълен със злато и ром, а после прибират всичко, което вълните изхвърлят на брега. Понякога сред стоките попадат и бирниците, и не един от тези данъчни — което е друга дума за бирник — та не един и двама от тях си доживяват дните, женени за някоя корабокрушителка и си пият рома по плажовете, защото и бирникът си е мъж като всички останали, нали? Та, идеята е, че корабокрушителите си вършат работата в тъмното, тъй че ако дойде шерифът, никой да не е видял лицата на другарите си — не и със сигурност. Всеки от тях може да се закълне върху Светата Библия дори, че си няма точна представа кой друг е присъствал на брега да вади сандъците с данъците или да ги изнася от плажа. Та… как се казвам?

Джошуа Джоузеф обмисля въпроса.

— Не смятам, че въобще съм ти чувал името.

— Много добре. Е, ела да седнеш при мен и да научиш още нещичко, докато баща ти се разправя с деловите въпроси.

И Джошуа наистина се образова — в странните умения на Пазара: кражби и ключалки от Там и Каро, малко юмручен бой от Ларс и Шведа, ориентация в Каналджийския обход от всички останали. И от техните момчета и момичета, съпруги и братя, и майки: как да познава фалшивите банкноти, фалшивите картини и наскоро измайсторените файтони на Луи XIV; как да познае кой взима наркотици или „окъсява“ при броене, или говори когато не му е редът, както и какво да стори по въпроса; как да се катери по стар водоскок, без да го откачи от стената; как да си направи свястна дегизировка; как да изчезне в претъпкана стая. Нощният пазар е пълен е хора, които би бива в такива работи и са готови да ги обяснят на сина на Матю Спорк на по вряла поничка от стоманената тенджера на сергията на чичо Дъги — той е боксьор, силен като ливърпулски Херкулес и голям любител на пърженото.

На Джошуа Джоузеф, който се излежава като султан на копринени възглавници с пръсти, омазани с канела и захар, шоколад и сладко, Нощният пазар му се струва изтъкан от изумителни лакомства и магически тайни, и целият му принадлежи. Той тича свободно пред стотиците магазинчета, открива, че е ужасен художник и поносим рестарвратор на картини; че му липсва талант за сложни ключалки, но направо може да си спечели бойскаутска значка, ако помага на хора да си влизат в колите; че с уменията си по математика никога няма да подправи счетоводна книга (тъй че дори не бива да пробва). Превръща се в принц сред десетгодишните, разпределя справедливо правосъдие и научава какво се случва, като те спипат със захар по ръцете, ако са ти забранили поничките (и бързо научава методите за криене на лепкавите лапи и с тях — и отпечатъци от пръсти). Матю Спорк е възхитен и Хариет е ощастливена от триумфа му. Недоволен е само бащата на Матю, Дениъл. Дядо Спорк смята, че училището ще пострада и в никой случай не одобрява Нощния пазар, макар че не иска да каже защо.

Училището не страда. Всъщност то печели. Заедно с проумяването на практическите приложения от опита му, Джошуа Джоузеф става все по-добър ученик. Каква част от сто и двайсет е две? На кого му пука? Но: колко са едно цяло и пет процента от сто и двайсет паунда (закръглено за удобство)? И това разумна куриерска такса ли е? Ето една далеч по-интересна задачка…

Джошуа Джоузеф Спорк, кронпринц на крадците, прекарва нощта по гръб, загледан в сводестия тухлен таван, и най-накрая заспива под тихия шепот на броячната машина на Там, на която той брои крадени пари.

С урока на монтето на първо място в ума си Джо Спорк плъзва гръб по стената на апартамента на Бил, докато не се отпуска на пети и обмисля какво точно знае за Книгата на хакотя и защо някой би убил човек заради нея.

Ако можеш да видиш какво се случва около теб…

Не може. Няма си представа. И това е другото правило на монтето: ако не можеш да забележиш загубеняка в стаята, то това си ти.

Жена, наречена Брайс, облечена в хартиен костюм и със синя платнена маска, настоява Джо да й даде обувките си. Прави го не по подозрителен, настоятелен начин, а по-скоро като обзета от пълна скука. Рут Брайс си прекарва живота в издирване на следите от разхвърляни убийци и образът на зловещия Патък на Спорк, щрапал навсякъде по местопроизшествието и замацващ малките, но много важни следи, очевидно се извисява чудовищно голям в мислите й.

Джо, който не желае да бъде груб, нито да създава пречки, си сваля обувките и й ги връчва — наясно, че с пристигането си Мърсър незабавно ще го нарече идиот и десет секунди по-късно ще обърне тази непростима грешка в огромно законодателно предимство. Докато подава обувките си (взети от найобикновен магазин и доста очукани въпреки жълтия етикет „износоустойчиви“), той осъзнава, че така също предава — от практическа гледна точка — и възможността да се измъкне по терлици. Иначе спокойно би могъл да зачезне нанякъде след половин-един час — „О, нямах представа, че още ви трябвам, много съжалявам“, — но без обувките си е принуден да остане и да изчака всичко докрай. Излиза, че все пак дълбоко в себе си иска да се замесва. Джо Спорк има малко приятели и няма да зареже някой от тях в мъртво състояние само защото нелюбезно ченге може да сметне присъствието му за знак за вина. Най-малкото пък би изоставил точно този труп, член с добро положение на Почтеното и издържливо братство на оплаквачйте. След време, без съмнение, братството на Били ще се появй и ще седне да го оплаче, но докато това се случи, той си има само Джо. Приживе сам и — както Джо най-сетне осъзнава — болезнено самотен, няма причина да не остане обгрижен поне в смъртта.

— Спорк, нали така казахте, сър? Съ-Пъ-Оу-Ръ-Къ?

Детектив сержант Пачкайнд е като елф — миличко, бъбриво дребосъче с пискливо гласче и вече е показал на Джо снимка на племенниците си. Идеалното нещо според дет. серж. Пачкайнд за успокояване на стомаха и стабилизиране на сърцето след неприятен сблъсък с новооткрит труп. Докато Джо оглежда момичетата и смята, че много приличат на бобри и донякъде на щъркели, дет. серж. Пачкайнд вече му е задал няколко маловажни въпроса, за да си попълни документите. Джо накратко описва какво му е било да се натъкне на трупа на стар приятел, а милият полицай сумти и цъка с език, и тъкмо се кани да иде и да поговори с Брайс със синята маска, когато му хрумва нещо.

— И по кое време беше това, мистър… извинявайте, бихте ли си повторили името?

В този момент, пренебрегнал за миг суровото нареждане на Мърсър да си трае, Джо каза „Спорк“ и незабавно осъзна какъв идиот е.

Сега вече Пачкайнд го поглежда с очаквателна физиономия и той няма какво друго да стори, освен да кимне.

Всъщност не кима. Кани се — вече е пратил сигнал „давай“ на мускулите за кимане — когато в помещението се плисва вълна недоловима тишина. Всички спират да си говорят, ченгетата — да тътрят крака. Джо, който никога не е ходил на лов, си представя, че точно такава тишина настъпва в голяма гора след свалянето на първия елен. В тишината се разнася възможно чаи-нежеланият и най-неприятно познат глас и младежът осъзнава, че е загазил сериозно.

— Боже мили, Боже мили! Мистър Спорк, какво правите на такова неприятно място? Не, не, не отговаряйте без адвокат! Боже опази! Не трябва да ви нарушаваме древните права, това било извънредно нередно. Магна Харта и тъй нататък, ми че да, разбира се. Здравейте, детектив сержант Пачкайнд, радвам да ви видя отново, макар да съжалявам, разбира се, че туй трябва да стане в дома на смъртта. За съжаление, такова е битието на професиите ни, разбира се — почти винаги се срещаме на лоши места, нали?

— Да, сър — казва неутрално детектив сержант Пачкайнд, — често се случва.

— Поне веднъж, детектив сержант, както казвах на уважаемия ми колега мистър Камърбанд тъкмо тази заран, поне веднъж би било приятно да срещна чаровния Базил Пачкайнд в пъб и да си поделим кана бира. Нали така, Арвин?

И ето че се появяват и двамата му познайници, а в същия странен миг Джо осъзнава колко са двоични те един до друг: разтеглена, тясна единица и заоблена нула.

Арвин Камърбанд кима:

— Точно така беше, мистър Титуисъл. Тъкмо тази заран.

— И, Бога ми, Базил — нали нямаш против да те наричам Базил? Не искам да бъда груб… благодаря, скъпи приятелю — да, приятелю Базил, боя се, че в този момент трябва да ви отнемем мистър Спорк. Той има важна среща. Няма никакъв начин да почака и ако я пропусне, последиците ще бъдат… е, всевъзможен хаос и цялостно притеснение за нацията. Понеже знам за дълга ти към спазването на процедурите и закона, Базил, донесъл съм нужното…

С тези думи Титуисъл изважда от вътрешния си джоб нагънат на няколко ката, дълъг и белезникав документ и го предава на Пачкайнд. Той го разтваря и наднича вътре, после изсумтява, сетне го гледа още известно време. Накрая отбелязва:

— Не е подписана.

— Не — отвръща безизразно мистър Титуисъл. — Тези заповеди винаги са без подпис.

Пачкайнд въздъхва.

— Съмнявам се, че бихте желали да признаете, мистър Спорк? Убийството, имам предвид? — Казва го така, все едно предлага на часовникаря вариант за бягство.

— Не. Боя се, че няма да го сторя.

— Е, вие си знаете най-добре, предполагам — Пачкайнд въздъхва и сгъва отново листа. — Целият е ваш.

— Наистина, така си е — отвръща мистър Титуисъл. — Бих заявил, че изобщо не сме се появявали тук, но, Бога ми, надали можем да поддържаме подобна версия. Така че — все едно. До скоро виждане, детектив сержант Пачкайнд!

След което, за гняв и почуда на Джо, Арвин Камърбанд с лека стъпка се озовава зад гърба му и му връзва ръцете със светла найлонова лента. Джо кресва стреснато:

— Хей! — и извръща глава към Пачкайнд в ням зов. Направете нещо!

Детективът сержант е видимо пребледнял и твърде преднамерено се извръща с лице към местопроизшествието.

— Детектив сержант Топър — казва, сякаш устата му е пълна с пръст, — разкажете ми за трупа.

— Не сте арестуван — мърмори Арвин Камърбанд в ухото на Джо Спорк, — понеже ние не работим по този начин.

Дебелият кара, а Родни Титуисъл седи отзад до Джо. Предишната му разговорливост се е изпарила, а изумената обида на майстора е изгубила силата си. Докато Камърбанд ги прекарва през сложния лабиринт на Лондон, в колата се възцарява тъжна, носталгична тишина и всеки от тримата е вглъбен в собствените си мисли в твърде странен порив на близост.

Светофарът пред тях отново светва червено и мистър Камърбанд изсумтява. Родни Титуисъл въздиша.

— Арвин, моите извинения, но ще подема разговор. Ще трябва да се присъединиш от предната седалка. Можеш да правиш няколко неща наведнъж, нали?

— Разбира се, Родни.

— Благодаря ти, Арвин.

— Аз ти благодаря, Родни.

— Нека започнем тогава. Чудя се, мистър Спорк, дали бихте могли да ми кажете само едно…?

— Вие бихте могли да ми кажете кои сте, по дяволите. Не сте от проклетия логанфийлдски музей, това поне е ясно.

— О, мили Боже. Не. Нека кажем, че сме въплъщението на неприятна нужда на глобалната действителност, специфично загрижена за добруването на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия. И да допълним, че за наше удобство въпросите ще ги задавам аз. Също така бих желал да напомня, че не сте задържан от полицията. Обичайните правила, както твърде често ги описват в популярните телевизионни програми, не важат. Ние не сме орган на правосъдието. Занимаваме се с оцеляването. В този смисъл ще разберете, когато казвам, че не бива да се опитвате да „ползвате петата поправка“. Кралството вече не признава правото ви на мълчание, да знаете. Защитаваме бъдещето на нацията, а не съвестта й. Намирам това за благородно… — мистър Титуисъл се усмихва извинително и после, щом колата спира на светофар, се вглежда през прозореца към малка орда тийнейджърки в мрежести ризи, които крещят и подскачат нагоре-надолу. След малко продължава:

— Да речем, че ви попитам „Какво е Разбиращата машина“? Какво ще ми отговорите?

— Нямам представа.

— А ако се наложи да гадаете?

— Устройство, което кара хората да разбират?

Родни Титуисъл тихичко се засмива:

— Което заключихте от употребата на израза „разбираща“. Наистина. Е, мистър Спорк, в този смисъл сте на прав път. Наистина е устройство и определено на мен лично ми изкарва ангелите. Разкажете ми вместо това за Магическия кошер от Уиститиел.

— За него пък откъде знаете?

Родни Титуисъл въздъхва.

— Съвсем скоро, мистър Спорк, всички ще знаят за него.

— Защо? Че това е просто автомат. И бездруго какво обшо има тази работа с Били?

Джо отново вижда трупа на Били под чаршафа, надушва смрадта в стаята и преглъща жлъчка.

— Всички ще знаят, защото всички ще видят. В началото пчелите ще обиколят света. Ще пробудят още кошери. Устройството е предвидено така, че да опаше планетата. Ще има… да ги наречем ли избухвания?… по време на които машината ще функционира на най-ниското си ниво там, където са концентрирани рояците. След това, когато всички те заемат позиция, тя ще се активира. Консервативно бих преценил, че малко след това три до четири милиона души ще умрат просто вследствие от човешката си природа. Убийства и тъй нататък. Ако машината премине на втори и трети етап, както ги разбирам — а ви гарантирам, че първоначалната цел на устройството определено не е тази, — нивото на смъртност ще скочи драстично. В най-лошия случай то се доближава до сто процента от световната популация. Така че нали разбирате защо изпитвам известно нежелание да пропусна тази вест покрай ушите си? Погледнато ретроспективно, следваше да разглобим уреда още преди години, но правителствата така мразят да изхвърлят разни неща, особено ако са опасни. Да сте чували случайно, че от думата „ретроспекция“ може да се образува и прилагателно? Да речем „Джошуа Джоузеф Спорк е ретроспективен — той е човек, който се учи от грешките си“. Във всеки случай, мистър Спорк, кошерът не е само играчка на пружина. Той е изумително сложна напредничава технология и е толкова добре пазена тайна, че който знае за него, не може да разбере принципа му на действие, а не би могло да си позволим да научат за него хората, способни да разгадаят този принцип. Уредът напълно променя правилата. И следователно в много отношения може да се нарече и бомба с часовников механизъм. Именно това представлява Разбиращата машина, за която споменах по-рано. Ние сме, така да се каже, малко нервни по повод предстоящите след скорошното й активиране събития. Така че трябва да ви запитам: как да я изключим отново?

На Джо му дават възможност да се измъкне ни лук ял, ни лук мирисал — вероятно и без последици. Много привлекателно. Само дето достатъчно често се случва безскрупулни хора д_а използват този същия израз, за да примамят заподозрения д_а направи признания.

Отричай. Крий се. Извъртай. Прави се на глупак. Какъвто, във всеки случай, и бездруго си.

— О. Съжалявам. Аз просто… Нямам си представа.

— Не, почти сигурен съм, че нямате… — въздъхва мистър Титуисъл. — Тед Шолт е човекът, с когото трябва да говоря, нали?

— Предполагам, че е възможно…

Приятно видение: гражданчето Родни Титуисъл се бори в чистата си кола с Тед със смрадливите крака, чувалената одежда и моряшката мушама, той, притиснат към прозореца и надава странния боен вик: Машина за ангели! Макар че… не. Тед Шолт надали би понесъл добре такъв сблъсък.

И пак този израз: машина за ангели. Точно сега далеч не изглежда толкова забавен. Често срещан по анимационните филмчета начин за създаване на ангели е например като убиваш хора. Май Джо не трябва да го споменава. А ако го стори, дали ще го задържат завинаги? И дали „споменавам“ е равно на „признавам“ във воднистите очи на Родни Титуисъл?

Мигът отминава. Родни съвсем лекичко плесва с ръце, за да го подчертае.

— Нека вземем за пример мен, мистър Спорк, проблемът — и на тази напреднала възраст това е чест проблем… — той кима лекичко с глава към тийнейджърите отвън, които продължават да се чуват въпреки съскането на гумите — е, че макар да съм известен като почти непогрешим, от време на време се славя й като извънредно греховен. Разбирате ли?

— Всички грешим от време на време — казва Джо нервно.

— Дори по въпроси, за които имаме абсолютна увереност, Бога ми.

— Дори тогава.

— Това е основата на знаменитата доктрина на Рене Декарт, нали знаете.

— Не, не знаех.

Родни Титуисъл изпуска пара чрез любезна съжалителна въздишка.

— Както казах, обезценена е. Добре. В течение на живота си Декарт осъзнава, че има многобройни случаи, в които е абсолютно уверен и същевременно абсолютно греши. Представял си е как стои пред огъня и присъства на вечеря с приятели, когато всъщност е у дома в леглото. Видял е нещо, което приел за орел и после открил, че е лешояд, но е много по-близо, отколкото му се струвало. Глупаво от негова страна, но той бил математик, не естествоизпитател…

Изражението на мистър Титуисъл не скрива напълно личните му чувства към липсата на орнитологични nous[69].

— Та следователно се запитал: „Ако ме държи пленник злонамерен дух, който мами сетивата ми, в какво бих могъл да вярвам тогава?“ — и измислил метод да се съмнява във всичко, а накрая той бил сведен до просто изречение, че, понеже е в съзнание и осъзнава наличието на собствните си мисли, Декарт не може спокойно да се съмнява в съществуването си. Това е знаменитото „Аз мисля, следователно съществувам“. Виждате ли? Звучи толкова тривиално, докато не видите контекста. Ето го Рене, наполовина убеден, че душата му е играчка на демони. Здравият му разум виси на косъм, но той намира това простичко вплъщение на истината, застава със стиснат юмрук и обявява: „Истински съм! Съществувам! И на тази скала ще изградя храм на здравия разум!“. Величествено, честна дума.

— И успял ли?

— Какво? О, не. Не, притеснявал се, че католическата Църква ще го изгори жив. Заявил, че Господ всъщност никога не би позволил на човешката душа да бъде навлечена такава ужасна участ. Не знам откъде е намерил свидетелства за това. Струва ми се… добре де. Въпросът е, че поне докато представляваме нещо, ние сме същества, които мислят. He homo sapiens a res cogitans[70].

Това твърдение май заслужава потвърждение, така че Джо се осмелява да отбележи неангажиращо:

— Ясно.

— В този случай искам просто да кажа, че истината е хлъзгава като риба. А?

— Да, така си е…

Понеже не се сеща какво друго да каже, въпреки че в главата му дрънчат алармени звънци.

— И въпреки че тази плъзгавина е недостатък в някои ситуации, тя е и жизненоважна за начина ни на живот. Грешната истина в грешния момент предизвиква спад в пазара за недвижими имоти и народите започват да се зъбят едни на други. Така че не бива да пускаме на свобода прекалено голямо количество. Иначе навсякъде ще заизбухват войни. Икономическа криза ще има — е, това сме го виждали, нали?

Двамата завъртат очи съучастнически. Лудостта на банкерите.

— И за да стане проблемът още по-притеснителен, беше предположено дори, че ние — човешките същества — не сме способни да познаем каквото и да е в абсолютния смисъл. Ние вярваме. Теоретизираме. Но нямаме дирекно възприятие дали нашите вярвания съвпадат с обективната вселена.

Мистър Титуисъл въздъхва дълбоко. Епистемиологията е жестока.

— Но… какво ще стане, ако може да се конструира машина, способна да функционира като един вид патерица? Която да разшири сетивата ни в царството на знанието? Машина, която да разкрива пред всички ни неизкривената истина?

Той кима, когато Джо трепва при тези думи.

— Бихме станали свидетели на чудеса. Но тогава… старите ни зверства ще се появят на бял свят, стари обещания ще бъдат разкрити като лъжи… И ако човек има научно мислене, може се заинритеснява поне мъничко за това дали такава сила на набюдението няма да разруши живота на Земята оттук насетне или може би да промени естеството на тази вселена и да я направи негостоприемна към съзнателната мисъл. Учените ще опяват до безкрайност за принципа на предпазливостта, нали? — Титуисъл се усмихва добродушно: очиларковците и техните странни привички.

— Съжалявам — казва Джо Спорк все още вглъбен върху току-що чутата реч, — какво искахте да кажете с последното?

Мистър Титуисъл се размърдва на седалката си.

— Арвин, ще ми помогнеш, ако се отплесна, нали?

— Разбира се, Родни.

— Направо се губя в квантите.

— Остави ги засега.

— Това няма ли да компрометира стриктната ни научна подготовка?

— Нуждата ни зове, Родни! — заявява Арвин Камърбанд и задълго и философски залепва дебелата си длан върху клаксона. Закъснял пияница блъска по капака на колата, вдига два пръста и се олюлява нататък.

— Нали разбираш — резюмира Родни Титуисъл, — излиза, че Цялата изумителна хайзенбергска история[71] е буквална истина — ние като съзнателни същества имаме определена роля в продължаващото сътворение на вселената. Със самото си наблюдение предизвикваме появата на малки нерешителности, които да поемат насам или натам. Така че човек трябва да се запита — ако е отговорно лице, разбира се, — дали ако се научим да се възхищаваме на вселената пряко и без възможността за грешка, така няма да предизвикаме нещо като каскада? Дали нашето съществуване не зависи от тези малки несигурности в тъканта на света? И какво ще стане, щом да научим това означава, че знаем и друго, което намеква за трето и тъй нататък, докато не останат нерешени въпроси и всеки избор е бил направен като последица от всички други и накрая станем малко… нека приложим метафора… като хора с часовникови механизми. Пианоли мистър Спорк, вместо пианисти. Дали това не би означавало и смъртта на интелекта? Как мислите?

— Не съм сигурен, че успях да ви разбера.

— Съгласен съм — казва мистър Титуисъл, — че е малко трудничко. Арвин?

Арвин Камърбанд поглежда в огледалото за задно виждане.

— Да речем, че в момента сме като вода, Джо — казва той меко. — Умовете ни са като течност. Става ли? А тази машина би могла — има такава вероятност — да се окаже подобна на фризер. Възможно е да замрази всичко — навсякъде и завинаги. И тогава вече няма да сме течност, ще бъдем втвърдени и дори да не го забележим, ние ще следваме път, който ни е предначертан предварително, и ще чувстваме, че взимаме собствените си решения. Точно сега имаме избор, нали разбираш, Джо. Човек може да реши едно или друго в миг на напрежение. Тази възможност не е случайна и не е фиксирана. На съзнателно ниво е. Но след замразяването… Никога повече няма да има бягство от пътя, начертан, преди да се родим и до деня на смъртта, и няма значение какво правим по този път, само дето ще сме част от механизъм, създаващ още неизбежни пътища. Няма да сме по-различни от всяка друга химическа реакция.) Солта няма избор дали да се разтвори във вода, нали? Няма, да бъдем специални или дарени със съзнание, ще сме просто! ръждив метал. Хора на пружина. Разбираш ли?

— Ох! — възкликва Джо.

— Именно — съгласява се Родни Титуисъл меко. — Ох! Напълно съм съгласен. А ако сега вече се чудиш как е било построено подобно нещо, то отговорът в крайна сметка е — от отчаяние. Или по невнимание — нещо, което е, боя се, типична черта за историята на оръжията за масово разрушение. Достатъчно е да кажа, че проектът е стар. Вече наистина няма значение. Разбиращата машина е устройство, което би позволило на всеки един в даден момент да узнае истината — без опасения от грешка. Нали виждаш колко е привлекателно — да измамиш врага и да знаеш, че измамата е била успешна; и да разгадаеш лъжите му непогрешимо. Мащабно стратегическо предимство. Интересът на създателката не е бил такъв, разбира се. Тя беше идеалистка. Това е термин, добил значение на човек, който е с ум неясен и наивен, но по онова време големите идеи са били много модерни. По-добре да живееш чрез науката, знанието ще ни направи богове… и ето я нея с машината й за истина. Измамата ще остане в миналото. Разбиращата машина ще ни въведе в нова ера на просперитет, икономическа стабилност, научни пробиви, социална справедливост… Но използвана не тъй мъдро, както е намислено, може да намали ползата от други неща. И както казах — наистина ли искаме да знаем истината за всичко? За всеки? Всичките ни любови, копнежи и страхове, разкрити с един поглед? Слабостите и дребнавостите ни? Греховете ни? Историята е кладенец, мистър Спорк, дълбок кладенец, прокопан в пластовете на миналото, през костите на лудостта и убийствата. Когато се препълни, най-добре ще е да си потърсим повисочко местенце. Тази машина, тази Разбираща машина, която толкова кавалерски реактивирахте… тя е като стоте дни дъжд. Само дето дните са хиляда. Тя е потоп и аз не съм Ной. Аз съм Кнут[72].

Родни Титуисъл се е обърнал в седалката си и сега гледа Джо трескаво и повелително. Всеки момент ще посочи с пръст като на плакат за мобилизация. Присъедини се! Страната ти се нуждае от ТЕБ! За да спаси света.

Джо Спорк не остава студен. Разбира се, че е притеснен. Но няма отговори и знае, че се намира ако не в корема на звяра, То несъмнено в пастта му — и се търкаля към гърлото. Не иска го окуражава да преглътне.

Мистър Титуисъл понижава глас, за да придаде тежест на най-искрената си молба:

— Така че нека ви запитам отново с цялото си сърце: как да го изключа? Как да го овладея? Как да го настроя? И какво се надявате да постигнете с него?

Джо гледа събеседника си и знае, че мистър Титуисъл вярва във всичко, което току-що е казал. И в същото време Нощния пазар в главата му шепнешком отбелязва, че цялата истина може да бъде извъртяна умело и да създаде възможно найелегантната и извънредно измамна лъжа.

— Да речем — казва Джо, като затваря устата на въображаемите упорити възражения на Мърсър, — хипотетично да предположим, че всичко казано от вас е вярно, защо просто не дръпнете щепсела на апарата?

Родни Титуисъл кима:

— Може и да пробваме. Но как човек да призове обратно пчелите? И как да разбрем, че сме успели да сложим край? Дали при бъзикането на машината няма да усиля мощността й и да предизвикам хаос, да съсипя народа си и себе си? Или да активирам някакъв „мъртвешки спусък“ и да ни навлека Армагедон? Не. В дългосрочна перспектива е по-добре да си осигурим помощта ти. Тази задача трябва да се изпълни както трябва.

— Съжалявам — повтаря Джо. — Но наистина не знам нищо.

— Не, мистър Спорк, няма нужда вие да съжалявате — отвръща Родни Титуисъл. — Аз съжалявам. И то много!

Не си проговарят повече, докато Арвин Камърбанд не завива в тясна уличка и не минава през чифт модерни стоманени порти. Влиза в предния двор на анонимна тухлена сграда с големи люлеещи се врати.

Аха. Ето че пристигнахме — казва Родни Титуисъл с гласа си за „неприятни необходимости“, докато помага на Джо да напусне задната седалка. — Сигурен съм, че всичко ще се нареди по най-добрия възможен начин.

Изразът е познат и pro forma, но от неговата уста и в момента звучи като погребална реч. Това е молитва за умиращите. Докато те тримата вървят към мрачната, грозна малка сграда и настланите с линолеум официални кабинети вътре, Джо усеща как животът му достига някакъв вид вододел. Събира нерви за онзи тип изпитания, каквито несъмнено ще му предложи Родни Титуисъл, и се чуди какво да каже или стори и дали изобщо ще излезе оттук с всичките си пръсти и зъби. Простенва чак от дълбините на сърцето си. Ще му се да призове: „Недей така!“, но се срамува, а и бездруго знае, че — макар мистър Титуисъл да не иска да постъпва така — абсолютно няма шанс да го разколебае, а дори да успее, то опортюнистът Арвин Камърбанд се навърта наоколо, за да се погрижи за изпълнението на задачата. Арвин Камърбанд бюрократът, който знае цената на всичко и как най-добре да ти го отнеме.

Джо поглежда наляво и вижда дълъг сиво-черен микробус „Мерцедес“, със затъмнени до черно прозорци, а до него чакат мълчаливо три високи силуета в роби и с воали. Нови вампири — но мисълта не е и наполовина толкова весела или лесна за отхвърляне, колкото в работилницата му и по дневно време. Трите безлики глави се завъртат полека да проследят как крачи Джо. Родни Титуисъл не поглежда към тях и в този момент майсторът с предизвикващ гадене страх осъзнава, че предстои Да бъде предаден в ръцете на вампирите.

— Кои са те? — пита той тихичко.

— Може да са призраци — отвръща Родни Титуисъл с нетипична загадъчност, но може да звучи така и защото е леко притеснен. Джо го поглежда и той загърбва призраците с лека ръка. — Водят се наши договорни партньори. Техниките за разпит които прилагат, са въпрос на търговска конфиденциалност. Разбира се, а и във всеки случай нямаш право на глас. Тези господа ни уверяват, че всичко, което ще се случи с теб, ще бъде в рамките на закона. Не е наша работа да надничаме зад рамото им. Всъщност ако го правим, би било нарушение на правата ти според Закона за защита на данните. Нали разбираш? Никой няма да пита. А ако попита, няма да получи отговор. Алинея к новоприет закон ми дава възможност да те връча на тях. Искащ ли да знаеш коя алинея точно? Записал съм си я някъде. Разбира се, голяма част от съдържанието е цензурирано.

Джо поглежда отново към призраците и вижда, че не са сами.

Зад микробуса е спрян странен, брониран папамобил и в него е настанен друг познат силует — прегърбен мъж, в когото майсторът с лекота познава своя първи ръскинит, — онзи, който дойде в магазина.

Лицето на мъжа тъне в сенки, но е отметнал паяжината на воала назад върху широките си рамене, така че да може да вижда ясно в тъмното и от него се излъчва сурова, скована злонамереност и ужасяващо нетърпение.

— Наричат се ръскинити — добавя Родни Титуисъл, — добронамерен монашески орден. Намираха се съвсем наблизо, така да се каже. Имат отдавнашен интерес в Разбиращата машина. Когато я изключим, ще я изучават. Интересуват се от срещи с божественото. Искреността им не е модерна, разбира се, но имат сериозни познания. Вдъхновени от Джон Ръскин. Въпреки че, както разбирам, са се променили много през последните няколко десетилетия — дотам, че изразът „добронамерен“ може и вече да не им приляга. При все това грижат се за сирачета от един конкретен инцидент. Това все се брои за добро намерение…

Джо Спорк се взира в забуленото, необикновено трио, което чака да го отведе в мрака, и е напълно готов да го повярва. Спомня си странните, птичи крачки и безликото памучно лице и се чувства като малко момче, оставено на стъбите на много страховито училище. Ще им каже всичко. Макар че това „всичко“ не е кой знае какво, а когато приключи, те ще продължат да го изцеждат. Ще бъде осакатен от добронамереността им. Може и да умре от нея. Вдишва влажния нощен въздух и решава да цени всяка секунда от живота си. Обещава си, че няма да пищи.

След това обаче, докато се изкачва по износените бетонени стъпала, вратата се отваря и от приемната зала на сградата лисва лъч жълта светлина. Три фигури минават през процепа, в съвършен синхрон с триото, което се изкачва. Отдясно — грамаден, буен младеж по анцуг, в средата — изискан господин с костюм от „Севил Роуд“. Отляво пристъпва охранител или войник в цивилни дрехи, изглежда възбуден и изнервен. От устните на Джо вече се отронва някакво извинение, но възраженията му в невинност са напълно заглушени от радостен крясък, който отеква в околните стради и мистър Титуисъл се привежда, сякаш ударен с дъска.

— Джошуа Джоузеф Спорк, дявол да го вземе! Мили Боже, ами че ти си вързан, каква ужасна бруталност! Мой клиент… шокиран съм. А си бил напълно готов да сътрудничиш дори изправен пред такава отвратителна провокация. В тази епоха на словесен гняв, Джоузеф, вярвам, че това те прави стълб на добродетелта. Не е ли стълп на добродетелта, мистър Титуисъл? Между другото, как се пише името ви — за протокола питам? „Титуисъл“, не „стълп“. Джо, поздравления, ти си богат. Родни възнамерява да ти даде всичките си пари или поне всичките пари на организацията си. Каква беше тя по-точно? Предполагам, че е под шапката на парламента? Е, значи ще има доста парици, нали така? Какъв голям късмет, макар че ако нямаш против да поговориш с лорд-канцлера, мистър Титуисъл, и да му кажеш да не купува ядрени бойни глави и да не закрива банки, докато не постигнем споразумение, ще съм благодарен, понеже нали не искаме да сме на червено? Да, мистър Титуисъл, наясно съм, че вярвате, че стоите над подобни простосмъртни спогодби, но позволете да ви уверя, че ако маркирахме адвокатите, както е прието при военните самолети, щях да съм боядисал на фюзелажа си емблемите на куп „недосегаеми“ държавни Департаменти, които вече са закрити. Аз съм Мърсър Крадъл старата и известна фирма „Нобълуайт Крадъл“ и мога да съдя всичко. А това съратникът ви ли е? Знаете ли, винаги съм е чудил какво значи тази дума. Как точно се съратничи? Взима ли се степен по съратничество, или е по-скоро вид чиракуване? Добър вечер, мистър Камърбанд, повярвайте ми, като кажа, че никога не съм виждал по-изискан човек от вас; мистър Спорк е мой клиент и при това от най-уважаваните, моля, въздържайте се да му отправяте онова, което предците ни биха нарекли „поглед кат’ към курва на пазар“. Кой от вас би желал да стане щастливият получател на този документ, който нарежда клиентът ми да бъде незабавно освободен на моя отговорност? Но о, къде са ми професионалните маниери? Сигурно ме мислите за дребен вредител: смятате ли мистър Спорк за заподозрян и как става така, че го разпитвате, при условие че специфично е пожелал да присъствам и преди да сте му изяснили правата и положението му в това разследване?

Родни Титуисъл поглежда със съжаление към Джо, сякаш да каже „Този човек приятел ли ти е?“ и „Нямаше нужда да ми го причиняваш, само питах“.

— Мили Боже — додава Мърсър с нарастваща радост. Л Случайно под ръка са ми и обувките на клиента ми. Джо, идиот такъв, обуй си ги, иначе ще получиш мускулни крампи в пръстите и тогава къде ще му се види краят на компенсациите? Джоузеф! С мен, ако обичаш… той често е разсеян под напрежение — уверява Мърсър Крадъл и помага на Джо да си обуе обувките. — Потисната вина, свързана с ужасните дела на баща му, нищо чудно. Знаете ли, та той веднъж излезе на среща с една дама от полицейките сили и й предложи брак по време на десерта — доста екзотично — и тя, разбира се, отговори „не“, е, та кой би се съгласил, когато тепърва предстоят кафе и петифури? Кажете ми, мистър Камърбанд, откога не сте си виждали глезените…? — Мърсър продължава да бръщолеви безспир, докато не излязат от обхвата на чуваемост и не стигнат до улицата, и тогава той и немият му спътник натикват Джо в една кола.

Ръскинитите ги гледат изпод воалите си, мълчаливи и бездейни като гущери на стена. Един от тях прави две люшкащи се, птичи стъпки, после се отдръпва. Не издават нито звук.

— Джо, добре се справи — заявява Мърсър. — Беше чудесен. Но е ясно като бял ден, че сме загазили здравата. Насред дивата джунгла сме. По неизвестна причина, която все още не съм нроумял, в дълбините се размърдват титани и сенки пълзят по стъбището. Както би казал най-младият ми братовчед Лоурънс, насадили сме се на пачи яйца. Това по случайност е Реджи, от време на време го раздава мой бияч… — той посочва натопорчения младеж отляво — по принцип е в пенсия и ще става ветеринар, би ли повярвал, моля ти се, но през идните десет минути може да му довериш живота си, само че недей, вместо това вярвай на мен. Както и да е… добър вечер и какво, на майната си, става, а пробвай и агнешкото, великолепно е!

Понеже Мърсър, верен на думата си, е донесъл храната да си направят пикник.

Под гръмотевичните бури на горния мецанпн и зад първата от три масивни защитни врати от тунгстенова стомана „Нобълуайт Крадъл“ държи апартамент, твърде елегантно обзаведен и с прекалено добър водопровод, за да бъде наречен „паник стая“, но и твърде добре укрепен и параноиден, за да представлява нещо друго. Джо е малко разочарован, но и страшно облекчен да открие, че не е настанен в самата крепост. Посаждат го на дивана в Малиновата лоджия — тя може да се смята за крепостта на кантората, — сред дебели розови възглавници и по-светли дамаски, и там заспива за цял час, преди Мърсър да го събуди посредством поднасянето към носа му на чаша гъсто кафе, направено по специалния метод на Нобълуайт, така че има и вкуса на присъщия на прясно кафе аромат. В старите, Златни дни Матю Спорк обичаше да казва, че са го хващали на местопрестъплението само когато ужасно му се е допивало от домашното кафе на Джона Нобълуайт.

— Nach dem Grossmiitterart — отвръщаше Джона Нобълуайт с нежен укор. — Не е мое, Матю. На баба ми е.

Бащата на Джо заявяваше:

— Да, Джона, знаем. При все всичките си земни стремежи към съвършенство никой от нас няма да достигне величието на предците ни.

И независимо дали разговорът се е състоял в някоя дупка или в разкошната горчиченожълта дневна в имението на Матю Спорк в умерено модерния квартал Примроуз Хил, Джо неизменно слушаше и попиваше всичко — и си мислеше, че баща му е роден предводител и владетел на хилядно множество.

— На крака за победителя герой! Всички на крака! — виква Матю Спорк, пет фута и осем инча[73] висок и жилав като речна пъстърва. Вдигнал е ръце, сякаш показва трофея, след това ги отпуска, за да вземе в обятията си — не, не великия сребърен граал, а забързаната Хариет Спорк.

Матю я прегръща силно и я вдига във въздуха, и мърмори дрезгаво в ухото й, и я целува звучно по устата, докато тя спре да говори (което отнема известно време), и я гали като същинска неспокойна котка. Тя се усмирява и забавя потока въпроси и укори, сеща се да включи в прегръдката им и момчето, което са направили заедно.

Джошуа Джоузеф се покатерва по костюма на баща си и каца между родителите си, страшно доволен от това си положение, с детските си мускули притиска главите им една към друга, така че носовете им да се сплескат, което предизвиква бурен вулканичен изблик на смях и от тримата.

Източникът на тревогата на Хариет така и не се изяснява напълно, но по-рано същия ден някакъв предприемчив мошеник е успял да се скрие в краден брониран камион и да се добере до „Бридлингтън Фишърис енд Фарминг Мючуъл Лендинг Сасайъти“, откъдето — с помощта на трима други гангстери с неизвестни имена — отмъкнал някакви си два и четвърт милиона паундач разнообразни ценни предмети на още по-висока стойност.

Тази сутрин, когато Джошуа Джоузеф се промъкна в кабинета на баща си и надуши мирис на масло от работната маса, картечният пистолет не си беше в кутията. Момчето си представяше как се развихря грандиозен план, прокарваше длан по кадифените вдлъбнатини и форми на разтворения калъф и се опитваше да си представи тежестта на оръжието и прохладата му, докато майка му не го е открила и изгонила оттам. Сега обаче разбира, че Домът на Спорк е нанесъл поредния голям удар срешу омразните сили на финансовото общество.

Така че тази вечер тържественото празненство се вихри из застланите с дебели килими, хромирани и покрити с мечи кожи долни етажи на дома в Примроуз Хил, на ъгъла на „Чалкот скуеър“. Всички важни хора са тук. На бара с по една стрида във всяка ръка е тенорът Умберто Андреоти, който си говори за надбягвания с кучета с Големия Дъги, излязъл под гаранция и намислил за разумно да прекара известно време в чужбина. Умислено ги наблюдава Алис Рибек, доскоро гейша и все още облечена като такава. Но нещо в изражението й подсказва да бъдем внимателни; Алис се е пенсионирала в най-старата професия. Има си бизнес с клиенти навсякъде по света.

— Възвръщане — отговаря тя любезно на Матю и уточнява — на връзки, скъпи, не на предмети…

Той е попитал дали тя случайно няма нужда да и бъде върнато нещо, на което той би могъл да се „натъкне“ (ха-ха, с голямо смигване: джентълменът крадец връща крадените вещи в жест на добра воля, отправен към дама). Елегантно си присвоява времето й Ролф Маккейн от рода Маккейн от Глазгоу — най-добрите взломаджии в бизнеса, най-чистите, най-бързите и най-лоялните. Ролф е участвал в едно от по-публичните престъпления на Матю — онази история с бронтозавъра. За малко да го затворят заради нея и все пак не каза и дума. Маккейн никога не обръщат гръб На приятел, ни веднъж за над двеста години непрекъснато разбойничество, но това не означава, че Ролф ще остави Матю да монополизира Алис. Дори един щедър шотландец все трябва да прекара чертата някъде.

На свой собствен диван, по очевидни причини, се е разположил почтеният Доналд (известен като Хон Дон), разхайтен син на грамадната банкова къща „Лайън и Куинтлок“, обречен на служба на държавата и с единствена цел да дигне самолета колкото се може повече пъти повече преди неизбежния брак с булка със синя кръв. Издокаран в „Севил Роу“ и експертно обслужван, известен habitue[74] на бордеи от Бангор до Бангалор Хон Дон е червенокос наследник на линията на Петър Велики сексманиак с влажен поглед, тънки ръчички и огромни длани, всяка от които в момента е заета с изучаването на различна дама на деня: щедро надарената Анна и умната, макар и сухичка Дизи.

’драсти, Хон Дон! — ревва Матю и додава: — Привет, Дизи, привет, Анна!

— Здравейче, Матю, здравейче и още как! — изпява любовният октопод и веднага писва гневно, понеже Анна го е бутнала. Девойките и аристократът се търкулват en groupe[75] над облегалката на дивана в хаос от възглавници и става ясно, че и тримата носят жартиери, макар че (за която утеха много благодарим) тези на Хон Дон са традиционната чораподържаща разновидност. От чиста дяволия Матю им щраква снимка и Доналд веднага ревва сърдито:

— Спорк, копеле, ще ме съсипеш! Чакай! Чакай! Чакай! Успя ли да снимаш крачетата на Ана? Ами на Дизи? Дявол го взел, искам тази снимка! Ще ми направиш ли копие? Хей-йей, ти си върхът, честна дума, Спорк! Хо-хо, младите ми сладурчета, сега ще мога да ви водя с мен, където и да ида…

Има и още, но дантели и смях заглушават изблика му.

Наоколо се излежават аристократи и известни спортисти, певци и танцьори, включително — за голямо ретроспективно притеснение на Джо — известен кабаретен изпълнител, в който кореняк от Търки си боядисва лицето и пее песни на Луис Армстронг. Но това са осемдесетте, не забравяйте, и никой не се шашка, още по-малко пък тримата западноиндийски играчи на крикет или суданската принцеса, която изниква в полунощ, след като си е изпяла репертоара, и настоява да танцува с великата Хариет. Ако Матю има поне една добродетел, това е пълната липса на предразсъдъци.

Джошуа Джоузеф ги обича всичките. Следва баща си по петите, издокаран в миниатюрни клош панталони и яке от говежда кожа с двойна предница от „Тиктън“. Матю първо поздравява новия премиер-министър с победата и отмъква целувка от твърде щедрата му съпруга, после се гмурва зад бара по заръка на Дейв Тригейл — шефът на казино, който си е проправил път по света с няколко услуги от Дома на Спорк. За радост на множеството Дейв сипва абсент и захар в шотче и го пали, а Матю го лисва в устата си и сключва устни върху пламъците. Джо очаква от ушите на баща му да блъвне пара — всички останали също. Матю хвърля със замах чашата във въздуха, търкулва я по ръката си до масата и се ухилва.

— Това е то мъжко питие, Дейв, истинската работа!

След което просто няма начин Дейв да не направи същия номер и за съветското културно аташе трети ранг, човекът е пристигнал късно след опера и е зажаднял за питие. Много скоро очилатият руснак пее и танцува, и цялата тълпа трополи на пода все по-бързо и по-бързо, Матю Спорк не изостава от товаришч Борис (чието име не е Борис), подритва и се върти в танца. Еха-уха-иХАХА!

Но всичко това за младия Джо са само ордьоври. Любимата му част настъпва по-късно, когато гостите почти до един Да си отишли и той е допуснат до още по-тайна компания от възрастни. Когато всички са танцували шими и туист, и конгата е свършила; когато Фънкин Уолръс и лейди Гудвайб[76] са си отишли у дома и уважаваните, червендалести големци, а Матю остава само с приближените си придворни — и започва истинското парти.

Голямото удоволствие от това да ограбиш банка — наистина да я ограбиш, не просто да се натъпчеш с парите от касите като дребен негодник и на прибиране да се блъснеш с главата напред в двайсетина ченгета — е да преглеждаш банковите сейфове и да видиш кой какво е скатал, след това да обсъждаш вещ по вещ дали си струва задържането или продажбата и, много рядко, да откриеш нещо наистина специално или странно. Веднъж Матю откри — в сейф от банка от есекския бряг — човешка челюст увита в много вехт плат, заедно с картонче, което я определя като реликва от свети Джером. В същия сейф имаше и колекция еротични икони, описващи извънредно неконвенционална версия на зачеването на Мария от Светия дух, като втората от поредицата беше определена като рисувана от Микеланджело. Дори за фалшификати бяха уникални. А ако се окажеха истински…

Матю ги дари анонимно на Британския музей и по съвпадение беше поканен на поредица бляскави партита от директорите му. Иконите така и не влязоха в официална експозиция, но музеят ги показваше на най-специалните си посетители.

Скоч и горещо кафе са заменили абсента. Хариет пуши цигара от дълго цигаре, мъжете се наслаждават на пури и лули. Парите в брой се броят на друго място, понеже няма подосадно нещо от това да гледаш как двама счетоводители ги описват и се проверяват един друг, ближат палци и се порязват по ръбчетата на банкнотите, ровят, оплакват се и се опитват да уголемят незабелязано еднопроцентовия си дял, който расте от другата страна на масата, пропорционално с основната купчина. Но въпреки това работната торба на Матю е в краката му — дрънчи, когато слага крак на нея, и Джошуа Джоузеф знае, че вътре е картечният пистолет; желязно правило на баща му е да не го прибира обратно в калъфа му, преди броенето да приключи и дяловете да бъдат раздадени.

Ето ги и банковите сейфове, подредени в редица, и за всеки един се подготвят най-добрите и най-умели касоразбивачи в страната: леля Каро с лула между жълтите заешки зъби и рокля с ниско деколте, което при навеждане щедро разкрива забележително конични бели гърди; чичо Белами в овчия си кожух — дори тук, вътре в гореща като парник стая, — а по червеното му ще се стича пот от пътя на темето му; и чичо Фримонт, роден на Бермудите и притежател на паешки дълги ръце, с кацнали на върха на носа очилца полумесеци и с шапка в цветовете на Хайле Селасие, за да напомня на всички да оказват малко уважение.

— Готови ли сте? — пита от дивана Матю Спорк, а Хариет е опънала в скута му обутите си в копринени чорапи крака и се мести все по-наблизо, за да се гушне в него.

Касоразбивачите кимат. Разбира се, че са готови. Обтегачи и шперцове са строени в бляскави линийки, в зависимост от размера. Всяка торбичка съдържа също и по няколко шперца за бъмпинг — не за състезанието, а за после, когато важното е само по-бързо да се приключи с напъна.

— Три, две, едно… отваряйте ги!

Понеже това е състезание, съпровождат го особена сериозност и напрежение. Колко сейфа може да отвори всеки касоразбивач за десет минути? Външните ключалки са еднакви, разбира се, но сейфовете имат втора, вътрешна, която всеки клиент трябва да монтира сам. И докато троицата се бори с предизвикателството на трудните вътрешни ключалки, майсторите и чираците си тихичко си описват едни на други хватките им. Младият Джо научава тайните на менгемето и иглата, на шънта и бъмпа, на напрягането и усукването, всичко това поднесено сред смях и веселие, така че към репертоара му се добавя още едно любопитно умение, което влиза и в тайния му списък с професии, заниманията с които носят забавление и са празник за душата.

Леля Каро беше най-бърза, спомня си Джо, унесен и полузаспал на дивана в Малиновата стая. Може да се спори дали не използвала измама. На третия рунд се оплака, че й е топло, смъкна изцяло горницата си, като остави всичко на показ. Покрити с капчици пот широки, здрави рамене, силни ръце с танцуващи по време на работа мускули… Двамата мъже само я зяпаха, а после чичо Фримонт направо я помоли да се омъжи за него, на което тя отвърна, че никога не би взела човек без препоръки. Накара думата да прозвучи толкова мръсно, ха дори малкият Джо осъзна, че иде реч за секс. Леля Каро, с все пълната с развалени зъби уста и обемите в бюста и задника, все пак беше жена, кацнала право пред погледа на мъжкото либидо. Двамата с Фримонт си тръгнаха заедно, за да изучават тайните на занаята насаме.

Тази весела вечер беляза началото на края за Матю Спорк, Той започна да вярва, че трябва да промени стила си, да създаде база и да се присъедини — поне до някаква степен — към законната икономика. Мафията си има Франк Синатра, казваше той. Има си кинозвезди и казина. Защо Матю Спорк да няма от същото?

Купи дялове от верига новинарски будки, пощенски концесии, автомобилни салони и кей до морето; присъедини се към клуб, наречен „Хокли“, и без особен ентусиазъм се опита да се ограничи до нискорискови начинания и показни кражби. Крадеше бельо от спалните на гостуващи старлетки и много се стараеше да го спипат как излиза през вратата със своята маска домино. Замени използваните в театрална детективска постановка фалшиви диаманти с истински, откраднати от жената на собственика. Пиеше, хапваше и се срещаше с американски бизнесмени, желаещи да се запознаят с истински английски гангстер.

След това настъпиха деветдесетте; номерата само за забавление и игрите на гоненица с ченгетата не бяха на мода, мястото им заеха подплънките за рамене и кокаинът. Матю Спорк беше в списъка от хора, които куките си наумиха да премахнат по един или друг начин.

— Съжалявам, дремчо — казва Мърсър, — но няма начин.

— Кое време е?

— Пет часът, Джо.

— Спал съм цял ден! Мамка му! Какво става?

— Не. Пет сутринта е. Спа един час. Трябва да поговорим за случилото се. Нямаме време, Джо. Съжалявам.

— Мамка му — казва Джошуа Джоузеф Спорк отново, както е замаян, и изпива кафето си. Тази ругатня се е обезценила. Не отразява дори отчасти чувствата му. Спомня си майка си, много разстроена първия път, когато я е чула да излиза от устата му, при все факта, че я използваше редовно спрямо Матю. Днес може да говори каквото си ще, стига да не е богохулство. Ако рече „Христе“, тя се моли, после плаче. И (Христе) на нея какво да й кажа?

Мърсър поставя на масата малък дигитален диктофон.

— Започни от началото, Джоузеф, ако обичаш.

— Мърсър, уморен съм…

— После ще си отспиш. Съжалявам, Джо. Иди си наплискай лицето. Ако ти трябва още кафе или някакъв друг стимулант, може да бъде уреден, но няма как да те чакаме да спинкаш. Не е време за спане. Време е да поговориш с адвоката си, понеже към този момент не знам достатъчно, за да те опазя от беди.

Джо се мръщи.

— Просто разкарай цялата работа от главата ми. Не навлизай в подробности. Аз съм дребна риба. Нищо не съм направил. Никога нищо не правя. Просто глупост.

— Джоузеф, откакто си легна, посвърших едно-друго. Пуснал съм в ход разнообразни оплаквания за фалшив арест и петиции за откриване, които ще оставят хартиена следа и ще предизвикат объркване и скърцане със зъби в Дома на Титуисъл. Започнах да разследвам и сделките на Били Френд и съдружниците му още поколения назад, така че скоро без съмнение ще знам повече за трупове и кражби на антики, отколкото някога съм си представял. Обаче това са странични дреболии и ти го знаеш — и силно подозирам, че тази дивотия ще избие на политика. Ако случаят е такъв — ако това е държавно дело от национално ниво, — тогава силно ще намалее ефикасността на Крадъл да застава между теб и злодеите, понеже напоследък те са придобили гнусния навик да пренебрегват закона. Така че, моля те за свое собствено добро и заради моя здрав разум кажи ми какво се е случило и какво става. Понеже, да не намеквам твърде тънко, заради теб съм стъпил на пътя на великана и трябва да знам повече, за да избегна смачкването под закривените куки на ноктите му.

Джо Спорк свива рамене в знак на съгласие и Мърсър подема:

— Били ти се е обадил. Отишъл си да се срещнете.

— Да.

— Продължавай.

— Имаше работа за мен. Да се почисти и инсталира един предмет. Почистих вещта, огледах я и тя… се оказа различна.

— Обясни „различен“, моля те. За онези от нас, които не присъстват.

— Уникална. Специална. Изумителна. Сложна. Невъобразима.

— Добре.

— Заедно отскочихме до Корнуол. Книгата — Били я наричаше „джунджурия“ — се оказа част от нещо като голяма подвижна скулптура. Един луд се навърташе наоколо и се грижеше за нея. Включих я. Отвътре излязоха пчели.

— Лудият има ли си име?

— Тед. Тед Шолт. Представи се като Пазителя, прозвуча като титла.

Мърсър кима.

— И пчелите излязоха от скулптурата?

— Механични подобия на пчели. Имаше също и истински. Тед ги гледа. За компания, струва ми се.

— Сториха ли ти се забележителни с нещо?

— Те съществуваха, което само по себе си е забележително. Бяха много скъпи. Имам предвид скъпи като произведения на Картие, разбираш ли? Нали си спомняш за тъканото злато?

— Любимата тема на дядо ти.

— И те бяха изтъкани. Поразителни. Но не говореха езици не превръщаха водата във вино, нито излитаха към залеза. Просто… — Джо млъква за момент.

— Какво?

— В един момент ми се стори, че са го направили. Очевидно не са.

— Превърнали са водата във вино?

— Не, отлетяха. Прекалено са тежки. Били са от истинските.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде?

— …ами, другите бяха на пружина. Направени са от злато!

— Значи всъщност само предполагаш.

— Мърсър…

— Джо, колкото и да ме отвращава да вярвам на каквото и да е, чуто от хора като Родни Титуисъл, нещо особено ароматно се разплисква в момента. Ако това наистина е стар правителствен научен проект, трябва да признаем, че твоите пчели ще се окажат нещо повече, отколкото изглеждат. Може да са ядрени или носители на чума, или някаква друга дяволия. Несъмнено биха могли да бъдат магнитни или с ракетни дюзи. Не знаем.

Джо потреперва. Ще сънува кошмари за френски философи и ръскинити — каквито и да са тези хора с тяхната притеснителна птицеподобна походка, — но най-вече защото не знае и никога няма да узнае със сигурност каквото и да било. А и, честно казано, предполага, че роякът в небето в крайна сметка може да са били и металните пчели. Просто много му се ще да не е така.

Мърсър кима.

— Да. Препоръчвам ти да се придържаш към селската мъдрост по повод предполагането на каквото и да било. Та, какво знаем за твоята машина?

— Титуисъл каза, че била нещо като детектор за засичане на злото… — Джо се опитва да вложи хумористична нотка, но Мърсър не е в настроение за смях.

— Не се шегувай, Джо, моля те. Само перифразирай. С неговите думи, поне доколкото можеш да си ги припомниш.

— Каза, че вероятно има начин да се накара човешкият уи да разпознава съвършено истината. Че някой е построил машина, която го прави възможно.

Мърсър разклаща неуверено ръка насам-натам.

— Хм.

— Какво „хм“? Какво ще рече това?

— Е, разбирам защо се е притеснил. Изумен съм, че те пуснаха, след като са ти казали всичко това.

Джо Спорк оголва зверски зъби, ей така от нищото — дивашка, хаплива усмивка. За миг изглежда опасен.

— Искаш да кажеш, че милият човечец ме е излъгал?

Мърсър се взира в него. Предпазливо отбелязва:

— Може би. Или пък ти е споделил тази история, понеже не е очаквал да зърнеш отново дневна светлина. Беше на косъм, когато дойдохме да те приберем…

Той изучава лицето на приятеля си за признаци на… нещо. Но изнервящата усмивка е изчезнала тъй бързо, както се е и появила. Джо продължава.

— Шолт каза…

— Шолт ли? А, онзи „Пазител“.

— Нещо като отшелник. Харесах го.

— Не се и съмнявам.

— Каза, че светът ще се промени. Каза, че това е…

— Казал е, че е какво? Хайде де, Джо!

— Нарече го „машина за ангели“. Когато осъзнах какво може да означава това, за малко да разкажа на Титуисъл всичко.

Мърсър Крадъл замислено гледа Джо, след това вдига слушалката на телефона и изговаря съвсем ясно и скорострелно:

— Бетани? Би ли била така любезна да добавиш към издирванията си „Тед Шолт“… Не знам дали е съкратено от Едуард или Тиодор или нещо друго, така че ги мини всичките и опитай и „Пазителя“, може да е име или титла; Уиститиел, както и израза „машина за ангели“ и всички свързани варианти. И опитай да ги свържеш с Дениъл, Матю и Джей Джоузеф Спорк и с всичко, което сме събрали за заниманията на Родни Титуисъл в моменти, когато не мъти котило пепелянки и не яде собствените си дечица. Благодаря ти.

— Мърсър, той беше луд.

— Което прави още по-съществено припомнянето на точните му думи и намека, че онзи предмет, който си му включил, е някакъв вид оръжие за масово разрушение.

— За Бога, това е играчка с часовников механизъм в парник!

— Джо, до уши си затънал в отрицание. Ясно ли е? Чуй сега новината. Пуснал си машина, за която нямаш ни най-малка представа какво е. Сега те преследва истински таласъм, който в царството на простосмъртните се представя като Родни Титуисъл, както и хомункулусът Камърбанд, и те най-вероятно работят за… нека си го кажем съвсем ясно, понеже колкото и смехотворни да изглеждат на вид, те са по-малко смешни и от Тифозната Мери и по-сериозни от цялата служба на Нейно Величество „Данъци и такси“… сенчестата страна на една невъзможна за отърване от нея правителствена служба. Като гледам накъде вървят нещата, те са връзката между света, който си получава открито чека със заплатата, и онзи, който държи ключа към хамбара в Съфък — онзи с труповете на хората, убити от членове на кралското семейство. Тези господа нямат нищичко против да помърсуват. Не прибират хората за забавление. Нямат съвършено никакво чуство за хумор. Така че, когато открия, че са замесени, а ти ми казваш, че появата им е зловеща грешка и си нямаш ни най-малка представа защо те тормозят, оставам с впечатление, че сме загазили даже още повече, отколкото първоначално ми се струваше. Така че, моля те, продължавай!

— Дойдоха в работилницата ми сутринта. Представиха се, все едно идват от името на музей. Искаха да купят всичко. А после при мен цъфна и един от онези монаси. Ръскинит. Искашe… не знам. Щуротия някаква.

— Каква по-точно?

— Каза, че търси Книгата на хакота. И всичко, което върви в комплект с нея.

— Предполага се, че това е книгата, която ти е донесъл Били.

Джо кима.

— Както и инструментите, нали?

Мърсър отново вдига телефона и добавя „ръскинит“ и „хакота“ към списъка на Бетани. След това се обръща отново към Джо.

— Чудо на чудесата. Лишените ти от чар посетители са искали тази Книга et alii[77]. А тя не е била в теб, макар за кратко да си притежавал том, който може и да се окаже именно този. Не ми харесва главната буква в названието, а на теб? Добре, Надали ще е прекалено да предположа, че на ръскинита му е нужна заради случката в Корнуол. Поради това… — Телефонът звънва остро. Мърсър го вдига и въздъхва. — Благодаря ти. Боя се, че го очаквах… да. Е, на косъм, за да съм честен. Благодаря ти, Бетани! — Той оставя слушалката. — Имало е мащабна полицейска акция в Западните райони. Предполагам, когато димът се разсее, ще открием, че някой е наминал на гости на приятеля ти Тед. Те са бързаци, Джо. Притесняват се първо за машината и после за теб. Аз сторих обратното, което е причината да си тук. Подозирам, че час по-късно нямаше и да мога да те намеря.

— Знам.

— Но ако вече притежават Книгата, тогава всъщност не им трябват инструментите ти.

— С тях ще им е по-лесно.

— Но нищо повече.

— Не.

— Има ли още нещо? Други части? Наръчник за употреба?

— Не. Нямам представа. Поне аз не съм виждал.

Мърсър тръгва да обикаля из стаята.

— Добре, продължавай.

Попитах Фишър за ръскинитите.

— Фишър ли? Не онзи Фишър, за когото си мисля и дето е нередовен посетител на Нощния пазар?

— Същия. Притеснявах се.

— И аз така си помислих, щом си говорил с негодник като Фишър. И какво каза той?

— Че монасите са сериозна мафия. Плашат го до напикаване. Стана и нещо странно. Той каза, че един от тях го питал веднъж за Наполеон. Някаква загадка.

— Ако имам спомените на Наполеон, но тялото на Уелингтън, то кой съм аз?

— Да! Какво значи това?

— Това е философска задача. Останала е неразгадана. Въпросът е какво съставя личността. Дали е споменът, дали тялото или комбинация от двете? Много начетена история. Ти явно си попаднал в кръговрата лична криза с образовани хора.

— Колко успокоително.

Мърсър оголва зъби.

— Наистина. Та, да завършим… ти се озоваваш в апартамента на Били Френд в Сохо, където си открил трупа на милото си другарче, детски наставник и подстрекател, в състояние на екстремална смърт. Ти си несигурен, в този момент, дали си се обадил на ангелите на закона в лицето на Пачкайнд — който е, между другото, лъжец от първа класа и няма въобще никакви племенници. Събрал си си ума обаче и си призовал извора на мъдрост, олицетворяван от Крадъл, да поеме юздите на кризисните събития.

— Да.

— Ако изобщо може да се говори за призоваване на извор, което, като се замисля, не смятам за възможно.

Този опит за повишаване на духа му е последната капка, Що се отнася до Джо Спорк. Той обича Мърсър като брат, но от време на време сочната, закачлива шега му е обидна. Тя скрива емоцията. Даже нещо повече, подиграва се на чувствата, понеже се преструва, че стои над тях. Джо Спорк скача на крака сграбчва палтото си. Няма ясна представа накъде е тръгнал, Но иска да се махне, да загърби тази подигравателна лудост и 1,3 се върне към стария си, удобен живот. Може би ще вземе кораб за Индия и ще отвори работилница в Мумбай. Или да си избръсне главата и да прави часовникови механизми в манастир, или да се ожени за мюсюлманка и да се премести в Дубай където хранят голяма почит към часовниковите механизми и автоматите, и хората, които ги създават. Може и просто да тича през мокрите, немилостиви улици на Лондон, докато бясното му объркване отмине. Не знае какво ще стори, но да остане затворен в това подземие не е решение на налазилия го проблем, поне за това е сигурен. Иска Ейри да му продаде котешка отрова. Наложително е да се обади на Джойс да й каже, че Били Френд е мъртъв. Трябва да види майка си. Нуждае се и от сън.

Би било много приятно, ако някой го прегърне, поне за минутка.

Той се юрва през вратата и към предните кабинети с твърдото намерение да излезе навън и да продължи по приблизително права линия, докано не стигне до някакво споразумение със себе си какво да прави оттук нататък. Попречва му да го стори едно пръстче.

Пръстчето го улучва приблизително в средата на бедрото, доста силничко, тъй че го заковава на място. При други обстоятелства присъствието на пръстенце в тази област би могло да се окаже еротично, дори възбуждащо и наистина въпросното пръстче е много предизвикателно. То е бледо и заоблено, с идеалния размер — ако човек има склонност към такива постъпки — за пъхане в устата и засмукване. Гладко и изящно е, с нокът, боядисан в ярко, лъскаво червено, като изключим тъничка ивица от миниатюрна черна мрежичка, поставена в лака на върха. Това е пръст, който познава света и е въртял потайни, развратни номера, за каквито другите пръсти само си фантазират.

Пръстчето е придружено от четири други, събрани в чехъл от ярка лачена кожа. Цялото устройство е прикачено към мускулест, но доста строен прасец. Около глезена има закопчан предмет, който за миг отклонява вниманието на Джо: стилен, дамски часовник, нанизан на тънка златна верижка. Скъп е, но не и разточително скъп, а върху него е инкрустиран един-единствен бляскав кристал. Джо се съмнява, че дизайнерът на часовника го е предвидил за носене на крак, но е умерено сигурен, че силно би одобрил ефекта. За кратко обмисля също й дали собственичката на пръстчето въобще не се нуждае да узнава колко е часът — или пък е способна и има желание да прочете положението на стрелките там, където са си, което намеква за гъвкавост и откровено сексуално навеждане на тялото.

Над прасеца има здраво, но не и отблъскващо коляно и бедро, което изчезва почти незабавно под права сива пола. Джо предполага, че по идея тя всъщност е с дължина до коляното, но процесът на седене я е вдигнал до доста по-интригуващи висоти. Кракът, както е редно, си има огледален образ от другата страна и с него стават два — симетричен чифт, принадлежащ на жена със смел поглед, настанена в креслото на рецепционистка. Тя казва:

— Седнете, моля.

Усмихва се на Джо и когато той не отвръща на усмивката, се озъбва и повтаря инструкцията. Той всъщност дори не знае защо каца на ръба на модерен, тапициран в червено стол и се залюлява. Жената пред него му отправя окуражителна усмивка.

— Мърсър ме помоли да изчакам — в случай че потрябвам. Със сигурност не е предвиждал такова развитие, но при него нещата стоят така. Гениалността му не се поддава на разшифроване дори от него самия. Може би най-вече от него.

— Бетани?

Устата на девойката се извива за миг, но Джо не може да отгатне дали е от раздразнение или задоволство.

— Не, аз не съм от тях. Бетани още е в контролната зала, Урежда нощ на интензивно объркване в лондонския център за Управление на движението, която, да се надяваме, ще възпре чаровния мистър Титуисъл да те открие чрез камерите за превишена скорост. Утре няма да е добър ден за шофиране из Лондон. Не, аз се занимавам с някои детективски задачи. Обаче в момента съм тук за подпомагане на умствената гимнастика. Разполагам например с още кафе. И със сандвичи. Искаш ли сандвич?

Въпросът е напълно невинен. Сигурно причината думата „сандвич“ да прозвучи неприлично ще да е в шушненето на чорапа на рецепционистката, когато тя сваля пръст от бедрото на Джо и спретнато събира крака. Майсторът никога досега не е смятал „сандвича“ за еротичен. Превърта думата в устата си.

— Сандвич.

Не, определено няма нищо неприлично. Пак опитва.

— Саааан-д-вии-че…

Да, така е май по-добре. Прави още няколко опита.

— Да — отвръща дръзката рецепционистка. — Сандвич. В този случай — с авокадо и бекон между две парчета домашен хляб. Мога да уредя и друг вид — усмихва му се — сандвичи.

— Всичко става — казва Джо и наблюдава как думите излизат по спирала от устата му и се разсейват. Аз съм идиот.

— Да — съгласява се весело събеседничката му, — сандвичите често се възприемат точно така. Аз обаче имам извънредно твърди убеждения за тях. Не вярвам например в това да се допусне домат да попие в хляба. В сандвича доматът следва да бъде поставян като последна съставка и запечатан между две парчета салата или салам, за да се предпази… — и тук тя облизва устни — …от изтичане.

Ето пак същото. Съвсем обикновена дума, но рецепционистката й причинява нещо. По гръбнака на Джо преминава тръпка. Изтичане.

Думата би трябвало да е отвратителна, но всъщност се превръща в съблазнително, животворно слово при преминаването си между предните зъби на момичето, които за миг се показват при произнасянето на втората гласна. Думата вече не наподобява бълбукане от ръждива тръба — тя е като капки мед, изтичащи лениво от късче баклава. Джо затваря за миг очи, за да спре да се взира в устата на събеседничката си. Червени устни. Бели, остри зъби. Много ясна дикция. Връхчето на езика и. Каква жена. За втори път тази нощ Мърсър го спасява.

— Виждам, че си открил Поли.

— О, ами, ъъъ, да.

— Поли, ти слушаше ли?

Рецепционистката кима към тефтера на бюрото си, покрит с драскулки и въпросителни.

— Разбира се.

— Някакви идеи?

— Какво е книга?

— Надявах се на нещо по…

— Мърсър, сериозно говоря. Що е то книга? Дали е сборник листове, подвързани като том на Дикенс? Или е сбор от информация — архив? В този контекст конкретно ми се струва, че е второто. Книгата на Джо не е просто хартия, тя е ключ за запалване. Книгата дава контрол върху машината — само дето всъщност не го прави. Има липсваща страница или зъбчатка, или друг том. Не знам. Въпросът е, че те смятат, че вече би трябвало да са събрали всички части, но не е така. Затова им трябва Джо.

Джо се хваща, че отново мисли за Човека-запис. Книга за всеки буден момент в нечий живот. Потреперва.

Мърсър кима, с което потвърждава мисълта на Поли.

— Е, Джо все за нещо им е нужен. Между другото, чух ли да споменаваш още кафе?

— Точно така.

— То от особено агресивния вид ли е?

— Има потенциал в тази насока.

— Можеш ли да го дресираш?

— Така ми се струва.

— Тогава ще се заемем със задачата да проучим сериозно какво се случва, докато Джо си навакса с още четиийсет минутки сън.

— Идеално.

— Ами, в името на вси светии, Поли, моля те, действай!

— Непременно.

И тя изчезва, а Джо се чуди дали е приятелката на Мърсър и кога езикът му ще се отлепи от небцето; дали е очевидно, че намира тази жена за непоносимо привлекателна, макар и без съмнение по сложни и неприемливи причини, които отчасти се дължат на състоянието на бойна готовност, в което е изпаднал

— Все още ли искаш да си тръгнеш? — иска да знае Мърсър

— Не.

— Хубаво. Тогава се върни вътре и нека преговорим подробностите, моля… — Адвокатът замлъква за момент, преди да добави: — Джо? Почти със сигурност мога да те измъкна от тази каша. Всичко ще бъде наред. Но оттук насетне ще става все по-трудно и трябва да правиш каквото казвам, а известно време да живееш много, много кротко. Може би дори да идеш на почивка. Ясно ли е?

Почивка. Джо си представя Поли под сянката на плажен чадър.

— Добре.

И наистина е добре. Мърсър винаги го измъква. Неизменно преуспява в начинанието. А и с навъртащата се наоколо дръзка рецепционистка Джо Спорк внезапно се чувства напълно спокоен в Малиновата стая в „Нобълнайт Крадъл“.