Машина за ангели

XV Ограниченията на яма араши; Човекът-запис; Най-оранжевото място в Англия

— Здравей, Джо — казва Вон Пери приветливо. — Капитан Банистър!

Ръскинитите до него трепват при споменаването на това име и единият пристъпва леко напред. Другите се скриват зад гърба му. Пери протяга ръка на нивото на гърдите и монасите спират.

— Много съжалявам, че не бях съвсем честен с теб, Джоузеф — споделя Пери кротко. Гласът му е различен, окастрен от дружелюбния акцент от западните краища. Сега е по-басов, по-изискан, по-убедителен. Глас, с който се изричат богохулства и се разкриват тайни. — Името ми — истинското, което най-точно съответства на ясното описание на историята ми — е хайгюл-хан Шем Шем Циен Сиким, от държавата Адех Сиким. Бях войник и учен, и император на крадци. Подир това съм ставал монарх, сетне бежанец, но винаги — винаги! — съм вървял по пътя към същинското величие. Този процес не може да бъде спрян. Понеже, когато свърша, той винаги ще е бил неизбежен. Аз самият съм тавтология.

Еди насочва оръжието право към него и казва:

— Ти си мъртъв. Труп си още преди да умреш напълно, освен това си и стар. Не може да си тук, не си — не си! — млад и… ми! Не е възможно!

Накрая вече почти пищи и дърпа спусъка.

Шем Шем Циен — Вон Пери — Брат Шеймъс — изскача от креслото си с невъзможна грациозност и оставя куршума да прелети над рамото му и да се забие в стената. Ако наистина е стар, то това е странен, нов вид старост — змийски, в който костите се стопяват и се превръщат в мускули, а крехкостта преминава в жилавост. Той замахва с ръка, измъква тясно острие — съща лента на гимнастичка — и се втурва напред като продължение на същото смущаващо движение, острието е щрих от светлина, който замахва насам-натам срещу Джо, Поли, Мърсър, Еди, наоколо и обратно, все по-близо, а ханът се отклонява от линията на прицела на Еди, сякаш оръжието й е същинско дълго, тежко копие и той може да избегне неговия връх. Иззад него прииждат и ръскинитите, птицеподобни сенки, поклащащи се в колона със странни, неумели, съвършени стъпки.

Еди Банистър, чиито възлести пръсти натискат болезнено бавно спусъка, стреля пак, пак пропуска и после използва спусковата скоба на пистолета, за да отклони острието покрай рамото си, и забива кокалестия си хълбок в слабините на врага. Шеймъс се олюлява, размърдва рамене като жонгльор, който мести топка, и предпазителят на меча му остро я чуква по пръстите. Револверът излита на пода. Двамата се разделят и се премерват с погледи. Еди премества тежестта си на разположения отзад крак, завърта хълбоци. Някъде в нея се чува изпукване на става и тя простенва. Шем Шем Циен с лекота сменя позата си и издишва.

След миг на пълна неподвижност той се усмихва доволно и казва:

— Да. Между нас всичко е приключило.

— Бягайте! — провиква се през рамо Еди, понечва да подаде кучето, както си е в чантата, на Поли Крадъл, бърка за момент вътре и после явно си променя намеренията.

Поли не отклонява очи от меча.

— Ами ти?

— Аз оставам.

— Можем да…

— Не, не можем. Не забелязваш ли какво става? Той се забавлява. По-добър е от мен. Винаги ме е превъзхождал, а сега е и по-млад и пъргав. Просто бягай, момиче. Вземи младежа. Дайте всичко от себе си.

— Еди…

— Имаш каквото ти трябва. Aglceca. — Тя се ухилва. — А сега върви!

— Те няма да ни оставят да…

— Разбира се, че ще ви оставят. Това е крачка по неговия път към божествеността. Не е… достатъчно легендарно, ако просто ви покоси. На него му е нужен драматизъм. Каноничен! — обяснява им Еди. — Той ви пази за по-късно. Но аз… аз съм стара новина. Остаряла и износена. И… време е. Мога да го задържа. Останалото зависи от вас.

Тя бутва кучето в ръцете на Поли, след това се обръща, разтърсва леко китки и простенва. Позволява си суха призрачна усмивчица и застива в очакване. Без да се обръща, повтаря:

— Вървете.

Шем Шем Циен вдига меча над главата си.

Бастиън надава слаб вой в обятията на Поли, но съпротивата му е изчерпана докрай — останала му е само стара, дълбока до костите мъка, твърде голяма за едно малко куче.

Еди пристъпва напред, плавно и решително. Малки крачки, идеално преценени. Гърбът й е прав, ръцете — вдигнати като на училищен директор, който дирижира оркестър. Пак пристъпва и върхът на меча се плъзва покрай нея, сякаш противникът просто не е доразбрал как се борави с него. Тя се завърта и дланта й се изстрелва към дръжката на оръжието, но улучва само въздуха. Разделят се, отново на разстояние. Еди се усмихва и махва с ръка. Блесва кръгче светлина — полумесец от метал. Шем Шем Циен поглежда към бедрото си и открива празна кания. Старицата разтваря другата си ръка и оставя няколко косъма да полетят във въздуха.

— Почти те докопах.

Той се усмихва.

— Не.

Опиумният хан пристъпва напред отново, със същата безгрижна лекота, и Еди се завърта да го посрещне с разперени ръце. Краката й едва докосват земята, а на лицето й е изписана спокойна и уверена усмивка.

Дланите й похлупват тези на Шем Шем Циен, малкият нож отбива острието на меча и с това в последния момент изменя траекторията му, а старицата се усуква надолу и настрани: яма араши. Двамата са едно цяло.

Шем Шем Циен полита във въздуха и тупва по гръб. Еди го следва, хванала меча, за да смъкне острието близо до гърлото му, но Опиумният хан сменя хватката си и не освобождава оръжието. Удържа я и се усмихва право нагоре в очите й.

Яма араши си има ограничения, капитан Банистър — казва той почти сърдечно.

— Така ли? — изръмжава Еди.

— Да. Работи срещу мечове. Не върши работа срещу пистолет.

Щом прозрението я озарява, старицата сваля поглед надолу и вижда другата му ръка притисната в гърдите й, дулото на малък пистолет почива в ребрата.

— Грижете се за Бастиън, моля — казва Еди спокойно на присъстващите като цяло. — Не се справя добре самичък. И съм сигурна, че ви казах да се махате. Младите днес… — След това отново поглежда врага си. — Смяташ, че си спечелил, така ли? Но всъщност си загазил сериозно, глупак такъв.

Шем Шем Циен вдига вежда и дръпва спусъка. Гърбът на Еди Банистър избухва внезапно, тясна дупка сипе кост и кръв. Старицата потръпва цялата и после умира, рухва на земята в парцали и кръв.

За миг цари тишина, като в края на музикално изпълнение. След това кучето Бастиън вперва розовите си, невиждащи очи в Опиумния хан и в гърдите му изклокочва сухо ръмжене. Мой си, стари приятелю. Мой.

Шем Шем Циен се изправя на крака.

— О, мистър Спорк. Колко глупаво от ваша страна да довлечете стари спомени на новото ни поприще. Стара чанта. Наистина не е редно. Не следва да се изненадвам. Не си поплюваш… — той посочва насиненото си чело с бледожълтата следа от удар.

Джо Спорк само го гледа. Да. Брадата, дивият поглед, рошавата коса — всичко е изчезнало, заместил ги е този гъвкав и страховит човек.

— Вон Пери — казва му той.

Противникът му поклаща глава:

— Не. Аз съм Шем Шем Циен. Човекът-запис. Вон Пери е мъртъв. Палто, което нося. Съсъд от плът, който обитавам. Аватар, ако щеш… — Той се усмихва. — Ако не се каниш да бягаш — а се боя, че капитан Банистър беше напълно права да твърди, че следва да го сториш, — нека ти разкажа една история. За разлика от последната, с която ти завъртях главата и която, разбира се, беше напълно измислена, тази е истинска. Тя, Джошуа Спорк, е за прераждането на живия бог — така че можеш спокойно да я сметнеш за нов библейски завет.

Опиумният хан махва с ръка и ръскинитите тръгват да обкръжат малката група. Когато минават покрай трупа на Еди Банистър, сякаш се препъват, дори се кланят.

— Имало едно време… — Подема Шем Шем Циен. И той ги обикаля, почти спокойно, като капризен канибал, който преценява кого да хапне за следващо блюдо. — Едно време — не толкова отдавна — имало момче, родено в страната Адех Сиким, в Царския дворец. То не искало нищо друго, освен да предвожда народа си към нов свят на просперитет и надежда. Бил подходящ за тази задача — умен и сръчен, и обичан… — Опиумният хан изглежда завладян от носталгия. — Заключих го в стоманена кутия и го изгорих живо. С пепелта оцветих погребалната си роба и взех кралството му за своите нужди. Трябваше ми, разбирате ли, за да разбера божествеността…

Джо Спорк леко отстъпва на една страна, като държи Шем Шем Циен пред себе си. Опиумният хан кима одобрително и продължава. Зад него ръскинитите се полюляват в синхрон с господаря си.

Изпитах Бог съвсем научно. Беше в крайна сметка възходът на същинската научна ера. Приех ролята Му във всяко отношение. Насилвах слугите Му — от всяка вяра. Избивах народа Му. Лекувах болните и вдигах мъртвите. Потърсих и открих магьосница — чужденка, която да ми покаже вселената, каквато я вижда Бог. И когато в разцвета на собствения си живот започнах да гасна, осъзнах, че трябва да се подложа на последното изпитание за божественост. Аз самият трябва да се върна от смъртта. Едва тогава мога да се изправя пред Бог като равен. Само тогава ще се превърна в Него.

Бастиън ръмжи в чантата си. Поли Крадъл гледа Шем Шем Циен, който минава покрай нея, небрежно стиснал в ръце пистолет и меч.

Тя беше права — продължава той и сочи трупа на Еди. — Двете сте много подобни. Не физически. Но ти имаш същата вбесяваща, напълно незаслужена увереност в способността си да се равняваш с мен… — Ханът продължава нататък и се връща към разказа си. — Принудих се да се запиша. Да бъда записан. Транскрибиран. Станах, в съвременен смисъл, информация. Нали разбирате? Гравирах мотива на моя живот в света чрез думи и образи. Измерих истинската активност на мозъка си. И я съхраних. Имах чудесен запас тестови субекти в лицето на сирачетата от Уиститиелския експеримент. Докато бях още жив, усъвършенствах апарата си, като го използвах върху тях. Пусках им фрагменти от живота си и ги учех — с електрически удари и тъй нататък — да ме имитират съвършено. Всеки от ръскинитите ми е аспект на самия мен… — Той махва с ръка и ръскинитите около него повтарят жеста му и се сочат един друг с гъвкави движения.

— Разбира се, никога не съм позволявал целият запис да бъде показван някому. И за да съм честен с вас, ръскинитите са несъвършени. Те не бяха нито напълно изтрити, нито желаеха да се учат. Наложи се да се използват груби учебни методи на Павлов. Наслада и болка. Вон Пери беше различен.

Сега вече Опиумният хан е стигнал до Сисъли и Боб Фоулбъри. Посяга с връхчето на меча си към тях.

— Вон беше ходещ празен труп. В себе си нямаше съвършено нищо. Беше естествено чудо: тяло, което се преструва, че е жив човек. И в това тяло бушуваше отчаян глад да стане истинско момче… Толкова усърдно учеше. Учеше и учеше, и се упражняваше до безкрай, и накрая научи всичко. Движеше се като мен. Чувстваше същото като мен. Беше хирургически нагласен да прилича на мен. Седеше вързан за машините ми ден след ден и нощ след нощ, за да напасне мотива на живите си мозъчни импулси спрямо моите. Докато, малко по-малко, аз се върнах. Нима не виждате гениалността на технологията? Не? Възразявате, че може би съществува душа — специално различие, което не притежавам? Но помислете: ако има душа и тази част е избягала със смъртта на мозъка ми, то умът ми е оцелял. В който случай аз съм първият човек на света с не една, а две души.

Нападението започва с последните му думи, но той продължава да диша все така равномерно. Завърта меча напред и после назад, светлина се отразява по острието и другата му ръка замахва към Поли Крадъл, натиска спусъка и същевременно надава животински вой на триумф и наслада.

Само че Поли Крадъл вече не е на същото място. Джо я е грабнал — раздвижил се е още преди Шем Шем Циен, инстинктивно е отгатнал целта на речта на Опиумния хан. Понеже така правят копелетата.

Начева в гърдите му като стягане почти като от инфаркт, след това се разгръща едновременно във всички посоки като електрически удар. Когато достига връхчетата на пръстите на ръцете и краката му, отскача и очите му се отварят много широко. Вече вижда и то доста ясно. Странният едноцветен воал пред очите му се е разсеял и е отстъпил на ярки, жизнени цветове. Почти е сигурен, че сияе отвътре като тиквен фенер Тръпката стига до стомаха му и настъпва странен миг на покой преди Джо да успее да даде название на пристъпа си, а когато го прави, то му се струва недостатъчно за обзелото го чувство

Гняв.

Не е като червена мъгла или гръмотевична буря, по-скоро все едно са вдигнали камък от раменете му и ярка светлина залива целия свят.

А, ясно. Значи така било, а?

Майната ти и на теб в такъв случай.

Човек, който измъчва в бели килии, който мрази и не оценява красотата на онова, което съсипва; човек, който отново и отново, до безкрай, взима каквото не е негово и който съвсем спокойно строшава странната, прекрасна библиотека на ума на Еди Банистър: за първи път в целия живот на Джо той е срещнал някого, когото може да удари с цялата си сила и без страх, че ще прекали. Даже ще му бъде малко. Чува Поли Крадъл и брат й да казват нещо като „давай“, което е по-вероятно „недей“, но в гласа на момичето долавя същата твърдост като своята и вътрешното й одобрение, макар умът да я подтиква към предпазливост.

Джо сбръчква лице в гримаса на вбесен глиган и се втурва право срещу Шем Шем Циен. Вбесено гъргорене отеква съучастнически в гърдите му, той забелязва кучето Бастиън, сграбчва този невероятен съюзник с едно движение и продължава напред. Ръмженето на кучето се превръща в боен химн.

Ела, часовникарю. Старият мъртвец ме обижда. Нека го довършим.

Ръскинитите се сбират — черни платнени кукли с протегнати ръце и празни качулки. Призраци за деня на Вси светии. Хора или машини? Джо мята Бастиън по първия и кучето се вкопчва в савана му и се захваща за работа, вършее страховито и оставя белези — Джо знае, че е така, понеже чува писъците. Досега не е имал представа, че ръскинитите могат да пищят. Гневът му си води бележки: болката върши работа.

Джо сграбчва втория монах и направо го вдига над земята. Опиумният хан стреля с пистолета си и ръскинитът поема куршумите — един, два, три. Шест. Нямаха ли пистолетите шест куршума? Този е с повече. Автоматичните побират до четиринадесет, смътно си спомня Джо, но това всъщност няма значение — разстоянието е късо. Той запраща монаха по Шем Шем Циен и открива, че ръцете му са заети с още един, но негодниците са толкова леки и така тромави. Зверски ухапва един, другия награбва и извърта ръката му в обратна посока, чува нещо да се троши и пука. Ха!

До него се е изправил още някой — едър и посребрен господин с ръжен: Боб Фоулбъри, бивш сержант от военноморските сили, се възправя в защита на съпругата си.

— Да ти го начукам! — крещи Боб. — Начукам! Начукам! Начукам! — и с всеки вик удря с ръжена точно в целта — но забавя все повече, старите мускули го предават. Джо сграбчва ръжена му… не, то било парче викторианска желязна тръба, още по-добре — и му изкрещява:

— Взимай Сисъли! Махни я оттук!

Боб отвръща:

— Прието, разбрано!

Това почти принуждава Джо да се усмихне въпреки всичко.

Боб изчезва, а часовникарят се обръща към следващия си враг, прасва го в лицето и го завърта, след това удря с лакът и в противоположна посока. Замахва с тръбата, чува издрънчаване и разбива метална глава.

Спомня си беса си в бялата стая. Оцеляването зависи от абсолютната липса на последователност. Майсторите на бойните изкуства го постигат чрез повторение — решението да нараниш е взето предварително, движението е упражнявано. Обикновеният човек се колебае, докато прецени какво е необходимо. Човечността изисква пресметливост: какво да сториш, докъде да ескалираш? Джо Спорк не толкова ескалира, колкото избухва — право нагоре, от дълбокия кладенец на гнева спрямо световните несправедливости, хладината на майка си и хлъзгавината на баща си, изоставянето на Дениъл от Франки и мекосърдечната му реакция към нея. Джо няма нужда да се сдържа. Той се сражава с машини и чудовища; и нещо повече — той не се бие. Той поправя нещо строшено. Светът с наличен в него Шем Шем Циен е дефектен, все едно са му ръждясали зъбчатките. Джо не чувства никакви задръжки.

Удрят го. Често го удрят доста силно. Наясно е с това, но болката е просто неудобство, а той има да обяснява много на противниците си. Прави го посредством осакатяващи удари и строшени крайници и няма да го спрат дреболии като някакви си удари срещу него. Контузията е нещо различно и той се пази от нея — но в набраната инерция и нажежения гняв има магия — всеки, който иска да го контузи, първо трябва да му влезе в обсега. От земята той награбва навеждащ се над него мъж за меката плът под ръката и дръпва. Противникът пищи, дърпа се назад и Джо Спорк използва тласъка нагоре, стъпва отново на крака и обръща ситуацията — стъпва по меко. Шем Шем Циен прокарва резка по ръката му с меча, Джо усеща леден студ и кръвта руква свободно. Той крещи и Опиумният хан се усмихва, отново пристъпва напред, острието се закача, почуква раменете на Джо. Той надава рев и се опитва да го докопа, дръпва му ръкава, докато Шем Шем Циен напредва леко към него. Пистолетът е в другата му ръка, но той не показва намерение да го използва. Влиза в защитата на Джо, шепне на ухото му почти като любовник. Джо подушва сяра по него и осъзнава, че вдишва изстрела, убил Еди. Дяволски откат наистина. Дъхът на Опиумния хан е с ментово ухание, а пръстите му са като менгемето на Дениъл.

— Услаждаш ми се, мистър Спорк. Дори в най-бесните си сънища не съм си представял, че ще имам привилегията да убия внука на Франки Фосойо лично. Твърде добре за теб! — пистолетът се намества под ухото на Джо.

След това буреносен вятър разхвърля и двама им из стаята. Стъклените витрини се пръскат и хартиите блъвват във виелица, когато последният модел взривяващи се кутии на Еди Банистър се задейства внезапно и изпълва стаята с дим и пламък.

Джо се върти до безкрай, като си представя, че Шем Шем Циен прави същото, намира стената и тръгва по протежението й в търсене на… и той не знае. Олюлява се, блъска се, приготвя се за следващия рунд и този път знае, че не може да спечели. Какво е нужно, за да го победя? Как, как, как? Джо стиска зъби. Ще открие. Непременно.

Поли Крадъл изниква пред него заедно с Бастиън и му отнема секунда да осъзнае, че тя е истинска — ангел в избледнели джинси, който го избутва от стаята. Мърсър е в коридора.

— Бързо! — виква дрезгаво адвокатът. След това, в нещо, което изглежда не е мобилен, а истински сателитен телефон, нарежда: — Бетани! Мърсър Крадъл е. Паролата е „Пашъндейл“. Закриваме сергията, ясно ли е? Спипаха ни — може да си на директната линия на обстрел. Изгори кутиите, пускай щорите и заключвай. Повтарям — „Пашъндейл“!

Затваряме сергията. Последната въздишка на Нобълнайт Крадъл в лицето на пълната катастрофа: записите изчезват, вината е изтрита, всички услуги са събрани. Парите политат към Кайманите, Белиз и кантон Тюн, също и към Бахамите. Домът на Крадъл се разбягва по предварително подготвени маршрути. Компанията се преражда в чужбина. Обединеното кралство се смята за сринато до основи.

— Мърсър — казва Джо Спорк. — Съжалявам.

— Мърдай по-бързо!

— Да — казва друг глас. — Най-добре се размърдай.

Шем Шем Циен стои сред дима. Изгубил е пистолета си, но все още държи меч и от двете му страни го съпровождат останалите ръскинити.

Джо изръмжава и отново усеща горещината в гърдите си, нуждата да разкъса нещо с голи ръце, но после Боб Фоулбъри пъргаво се промъква покрай него и с комична точност натиска един гвоздей в тапета.

Огромна, дрънчаща желязна завеса пада помежду им, след това още една, а от тавана руква вода. Някъде започва да вие алармена сирена — като старомоден противовъздушен сигнал. Иззад метала се разнася вой на несдържан гняв.

— Задави се сега, убиец такъв! — казва Боб Фоулбъри със страст. След това на Джо: — Система срещу пожар и кражба, братята баптисти от Марсилия, 1921 г… — извръща се рязко и блъска по металната решетка. — Да влизате в дома ми? Да заплашвате жена ми? Да ме наричате старец? Е, победих ви, нали? Наричам се Боб Фоулбъри! С Ф, копелета такива!

Сисъли полага длан на рамото му и той се гушва в нея, облекчен и уплашен, а и видимо уморен.

— Няма време — заявява Мърсър.

Джо Спорк следва семейство Крадъл обратно на улицата и към поредната анонимна кола. Умората си чувства като огромно, тъмно езеро, по което плава и което скоро ще го погълне. И в същото време, докато благодарно се настанява на задната седалка за няколко минути — за час или колкото е нужно до следващото им убежище, чува себе си — на глас или не, не е сигурен — да си задава въпрос.

Защо винаги аз съм този, който бяга?

В полумрака под уличните лампи и в озарената от тях мъгла убежището в Сънбъри напомня на Джо на гигантски, изплют и олигавен бонбон. Леко му призлява от вида му. От друга страна, то е анонимно, в което като цяло е целият смисъл. Убежище: къща, в която да си на безопасно място. Напазарувана набързо от притеснен агент на недвижими имоти и платена в брой. Днес, в брой, без обсъждане и без посетители. Наясно ли сме? О, да, сър, и много благодаря.

Джо се убеждава, че гневът му се е оттекъл и заедно с него — и тръпката на надеждата. Искрено не вярва, че безопасно място съществува.

Ще бъде принуден да се крие вечно. Или — по-вероятно ще умре.

Гигантският бонбон има малко чукче за врата във формата на животинска глава. Може би е следвало да бъде лъв, но повече прилича на овца. Мърсър се тутка с ключа и пуска вътре малката банда бегълци с недоволна забележка:

— „Хартикъл“ беше по-красив.

Поли кима:

— Да, така е. Но сега разполагаме с това…

Обръща се към Джо и го оглежда. Внимателна е. Приятно е, когато онзи, който се тревожи за теб, се държи мило. Означава, че наистина го е грижа. Джо отново се чувства уморен — дотолкова, че се чуди дали изобщо някога ще успее да си отспи. Пита се дали ще сънува електрически шокове. Дали ще успее да я държи будна. Дали тя все още иска да споделя леглото си с него, ако той плаче насън…

Мърсър се мушва помежду им, на път към стълбите.

— Имам резервни дрехи. Хубаво ще е да се окъпеш, Джо, не го казвам нелюбезно, но смърдиш достатъчно зле, та хората да го забелязват, а не искаш да бъдеш забелязван.

Така ми било писано. Не вдигаш шум. Не искаш да бъдеш забелязван. Плащай навреме, изпълнявай поръчките, играй по правилата. Не се дръж зле. Прави каквото ти се казва и всичко ще бъде наред.

Само дето изпълнявах всичко, а нищо не е наред.

Бастиън е отпуснат и размазан от мъка. Скимти съвсем тихичко. Джо го люлее. Златотканата пчела — онази, която Тед Шолт даде на Джо в Уиститиел — изпълзява от чантата на Поли и полита полека из стаята, сякаш е опечалена. След малко се настанява на пластмасовата полица.

— Съжалявам — казва малко рязко Мърсър, появил се отново, вече по джинси и риза. — Сторихме всичко по силите си, но просто не успяхме да те намерим. Всичко изпробвахме, Джо. Честна дума. Няма лъжа… — Сам си кима. — Както и да е. В момента най-важната ти нужда е да се измъкнеш от страната, да се скриеш някъде, и то дяволски бързо. Поне толкова можем да сторим. Ще ти трябва също фалшива самоличност за пътуването, за след това и такава, под която да живееш, както и една или две за спешни случаи. Трябва да изчезнеш.

Джо свива рамене. Мърсър се колебае, после добавя:

— Много сериозно те издирват. Ама много. Разбираш ли ме?

Джо изобщо не е изненадан.

— Какво съм сторил? Да не съм взривил парламента?

Не кипи от горчилка. Винаги е имал усещането, че няма смисъл да взимаш проблемите навътре. Просто проявява глупаво, празно любопитство. Не му е останало накъде повече да потъва.

— Не — отвръща тихо Мърсър. Плъзва по масата един таблоиден вестник. На първа страница има статия за пчелите и карта, която показва маршрута им по света, конфликтните точки са маркирани с малки пламъчета. Адвокатът въздъхва и отваря вестника. На четвърта и пета страница — веднага след Белинда Карлайл само по дънкови шорти — открива „СПОРК: КРЪВТА ЗАГОВАРЯ!“ и „КРУШАТА НЕ ПАДА ПО-ДАЛЕЧ ОТ ДЪРВОТО“. Зловещи снимки на местопроизшествия от места, на които Джо никога не е стъпвал, телата са завити. Има стари снимки, също и нови. История на насилието.

— Няма начин да е истина!

— Съжалявам, Джо, но е. Къщата-кораб е изпепелена. Семейство Уотсън… Сигурно е станало в деня, след като си взел назаем лодката им. Не си бил способен да сториш нищо. Не е по твоя вина.

Въпреки това Джо се свива под тежестта на рухналата на раменете му скала.

— Какво е станало?

— Някой е запалил пожар. Аби се събудила тъкмо навреме, извела децата и са добре. Гриф… той е в болница. Надишал се с дим. Опитал се да спаси каквото имали. Полицията твърди, че ти си го направил. Аби им се обадила да настоява за пълно разследване и онова малко лайно Пачкайнд й казал, че такива неща неизменно се случват, щом се сдушава с терористи.

— Терористи ли? Какво, по дяволите, значи пък това?

— Ами, ти си терорист, Джо, съжалявам.

— Сега и терорист ли станах?

— Водят те заподозрян в разследване за тероризъм. Да.

— Но аз не съм направил нищо лошо!

Това е вик на агония, наченал дълбоко в душата на часовникаря, и гласът му се повишава, разтяга и пречупва на последната дума като животно, което е било наритано и умира.

— Те се ебават с теб, Джо — обяснява равно Поли Крадъл в последвалата тишина. — Говорят ти на езика на преебавката. Посланието е: Прави каквото ти се казва. Прави, каквото ние ти казваме, когато ти го казваме и ни кажи каквото искаме да знаем, дори ако не го знаеш. Посланието е: не ни ядосвай, синко, иначе тръгваш по пътя на Дейвид Кели[129]. На Де Менезес[130]. Или както там се е наричало нещастното копеле, което хвърлиха на Г20, задето вървял с ръце в джобовете. Това е системата, която се стоварва върху ти с цялата си мощ. Посланието е: това се случва, когато не се държиш както подобава… — погледът й е студен и безизразен, а в дълбините на очите й обикалят акули.

Мърсър си поема дъх и продължава нататък:

— При разследването на терористичната ти дейност си бил разкрит от няколко души, които в момента са изчезнали или мъртви.

— Кои?

— Първи е Били. После Джойс.

— Е, тя ще потвърди, че това не е вярно. Те се канеха да се женят. И тя не е мъртва, така че това е просто смешно…

Само че и двамата Крадъл го гледат толкова особено, че Джо осъзнава, че все още не е доразбрал нещо фундаментално.

Мърсър продължава неумолимо:

— Както и момиче на име Тереза Чандлър, от Уиститиел Корнуол, намерена мъртва в дома си рано тази сутрин. Очевидно си я срещнал в пъб.

— Тереза? Тес! Мъртва ли е?

— Да, Джо. Както и Джойс.

— Та Джойс дори се беше разделила с Били!

— Знам. Но не става дума за това.

— Убили са я, за да се доберат до мен?

— Или понеже са смятали, че може да знае нещо, колкото и малко да е. Да. А сега, след като срещнах врага, бих предположил, че е било просто за забавление. Почти сигурен съм, че той лично е посегнал на Били. Напълно съответства на стила му.

Да. Така е. Но изглежда и невъзможно — дори сега, при все че мирисът на смъртта на Еди още лъха в ноздрите му: кръв и пушечен дим.

— Всичко това е грешно. Противозаконно е. Всичкото!

Най-накрая и Мърсър се ядосва, вече почти крещи:

— Да, Джо! Противозаконно е! Винаги е така! И все пак се случва. Да не мислиш, че правят такива неща само на шофьорите на таксита от Карачи? Гадините прибягват до подобни номера, когато им скимне, и са експедитивни, щом положението го изисква. И на никого не му пука, понеже се случва на някой друг!

Поли полага успокоително длан на ръката на брат си.

— Съжалявам.

Във вестника има снимки на Тес и Джойс приживе. Описания на смъртта им. Описания толкова сочни, че човек не може да не се запита, освен ако наистина не познава добре заподозрения, дали не го е извършил в крайна сметка.

Почти всички, които вярват на Джо дотолкова, вече са тук с него.

Той се взира в мъртвите лица и в заглавието.

Целият свят се е вдигнал срещу него.

Джо Спорк се взира в нищото и чака сърцето му да се разбие — или умът му. Чака удара от тази ужасна, неизмерима лъжа да смаже и да разруши цялата му същност. Вдига очи и вижда, че и Поли го гледа, също и Мърсър. Знае, че и те очакват същото.

Съжалявам, мисли си. Изчерпан съм. Не ми е останало нищо за разрушаване.

Очаква да чуе собствената си уста да издава безсмислени звуци и тялото си да се свие на топка и просто да остане така, докато враговете не дойдат да го приберат.

Вместо това се случва съвсем друго и то го хваща неподготвен. Джо стига до края на същността си и открива — най-сетне — къс твърда земя и здрава стена, на която да облегне гръб.

Някъде между мига, когато сърцето на баща му е изтуптяло за последно, и спускането на облечения в сребро ковчег на Матю в пръстта, Джо Спорк е погребал в отделен ковчег и онази част от себе си, която знае как да лъже, мами и граби, и по някакъв неопределим начин е приел, че му е писано да живее живот на незначителност и преклонение. Учил е с Дениъл в опит да върне часовника към някакъв минал момент, когато Матю не само е бил още жив, но и тепърва е щял да стане престъпник; търсил е всъщност начин да се превърне в човека, който баща му е щял да бъде при други обстоятелства.

Взира се в отражението си в двукрилия прозорец и се опитва да си припомни какъв човек е могъл да бъде. Кронпринцът на Престъпността. По-лош, отколкото някога татко е успял да стане — и това си е Божията честна истина. Абсолютно щуро копеле. От нищо не се бои.

Тази личност никога не е съществувала, но винаги е била възможна. Така и не си е отишла докрай. А сега най-сетне настъпва мигът да добие плътност. Въпреки това на Джо пътуването до онова място в себе си му се струва дълга, мъчителна борба за изкачване на склон срещу годините натрупани препятствия и самоделни прегради.

Започва с човека, какъвто е сега: Джо Спорк, който не е убил приятеля си, но е обвинен за това и в много други ужасни и зловещи дела по причини, за които не носи вина; той дели и леглото си с Поли Крадъл и възнамерява да придаде на това особено значение.

Размърдва рамене, стиска зъби и продължава.

Той е човекът, отвлечен от чудовища и измъчван, но не и мъртъв.

Той е човекът, който знае, че невинността не е щит и че ако държиш главата си сведена, това няма да рече, че си в безопасност.

Той е човекът, насаден на пачи яйца в името на любовта и на един по-добър свят и видял как виновницата за това умира, за да го спаси.

Той е човекът, който ще се грижи за кучето й.

Той е човекът, хвърлил се срещу зареден пистолет и меч само на крилете на гнева си.

О, да, и баща му също е бил голям щурак. Както и баба му преди него.

Доволна усмивка бавно се разлива по лицето му. Лудото куче Джо. Джо Белите кокалчета. Побъркания Джо.

Щурия Джо.

Ами добре тогава. Той пак поглежда отражението си. Преценява, че се е справил добре, но не е довършил работата: този нов Джо не бива да се гърби така.

Поема си дъх и изпъчва гърди. Поглежда отново. Не, прекалено е. Истината е в умереността. Солидност, не въздухарство. Сила, не хвалба.

Изправя гръб, размърдва ръце, но силата се носи в сърцето, не в юмруците. Гангстерите не блъфират, не заплашват. Те просто съществуват и ние знаем на какво са способни.

Градът ми принадлежи. Светът. Той е мой. Други го управляват, понеже си имам по-важни задачи от тази.

Чудесно. Сега — шапката. Гангстерът постоянно носи шапка. Дори когато не носи, пак се държи все едно има такава. Светлината озарява лицето на Джо точно както трябва — едното му око проблясва в мрака. Пиратски. Вълче око на ръба на светлината на лагерния огън, пиратски капитан насред буря. Непоклатимост.

Шлиферът е като броня. Трябва да виси разкопчан и разтворен, за да подчертава размера му. Хвърля собствена сянка и го скрива по-плътно. Ръцете са отпуснати покрай хълбоците, така че може и да е въоръжен… Не, зачеркни това. По един или друг начин несъмнено е въоръжен. Бейзболна бата ли носи? Твърде американско. Откъде ще вземе подобно нещо? Парче тръба? Пистолет? Лодкарски прът с кука? Става. А в джоба си има и друга изненада. Не е оръжие. Нито е нож. Нещо посериозно. Коктейл „Молотов“ навярно или граната. Чувал е, че руските мобстъри ползват гранати. Струва му се като мащабен трепач. Ах. Да. Но нали това е целта, а? Трепач да е. Донеси ковашки чук на бой с ножове. Докарай танк на игра на „Ястреби и гълъби“. Целта не са намекът и премереността. Шем Шем Циен е премерен, зъл паяк в мрака, лъжец и крадец на надежда, убиец на Уотсъни и Джойсита. Убиец на старици и натъжвач на кученца.

А аз не съм премерен и потаен. Аз съм Щуравия Джо Спорк и ще те победя, ако ще да съборя къщата около теб.

Да.

От стъклото на прозореца го гледа човекът, който следва да бъде оттук насетне — едноок скитник, призрак от бойните полета, скиталец, титан, мафиот — ангел на разрухата.

Мъж, който в крайна сметка ще се окаже способен да печели.

— Спасителният ти маршрут минава през Ирландия — обяснява Мърсър. — Взимаш ферибота, следва полет за Исландия, оттам — за Канада. Тя е страхотна страна за изчезване. Много е голяма и вътре няма нищо. Ако тръгнеш в близките няколко часа, ще можем да те измъкнем преди пристигането на пчелите. Не знам дали това ще помогне, но си струва опитът.

Джо Спорк явно не го чува. Мърсър го обикаля и ръкомаха.

— Е, внимаваш ли, Джо?

— Станция X — отвръща часовникарят.

Мърсър вдига вежди.

Джо кима:

— Добре. Ще стигнем дотам след малко. Случайно кутийката от майка ми да е в някой от вас?

Адвокатът се мръщи.

— Да — отвръща Поли.

— Би ли ми я дала, ако обичаш?

Тя рови в чантата си и му я подава. Ключът е залепен за дъното, както правят монахините, а не гангстерите. Джо я отваря.

Стари снимки, полароидни, пристегнати с обикновено ластиче — разбира се. Усмихнати касоразбивачи, най-първите Стари съучастници от вътрешния кръг на Матю Спорк. Партита с жени в кукленски рокли и мъже с кадифени костюми. Сладка снимка на Хариет, която Джо бързо прибира, толкова похотлива и стряскащо зряла изглежда тя.

И там, твърде не на място, още три снимки в своя собствена групичка, с по-малко ластиче около тях и парче хартия с една-единствена дума — Джош — на него, просто за подчертаване, и Джо Спорк открива, че може да ги чете, все едно са пощенски картички:

Чичо Там и Матю са сключили сделка и се ръкуват с много сериозен вид по обичая на Пазара — с двойно ръкостискане.

Чичо ти има нещо за теб.

Мърсър и да, Поли, стиснали ръцете на родителите си на стълбите на Крадъл.

Това са хората, на които да се довериш.

И самият Джо, в якето от овча кожа, кацнал на коляното на Матю и замахнал към небето, лицето на баща му поне в момента е открито и радостно, ръцете му на стрелец са положени на тесните раменца на сина му. Тази снимка е твърде проста и първична за обличане в думи. Дори Обичам те не е достатъчно подходящ надпис.

Джо буквално усеща дъха на Матю в косата си. Баща му имаше навика да въздиша от време на време — просто, честно и по бозайнически.

— Ирландия, Джо — повтаря Мърсър.

Часовникарят го поглежда, искрено изненадан:

— О, няма да бягам.

— Какво? Разбира се, че бягаш.

— Не.

— Джо, не можеш да се бориш с това чудо. Твърде е голямо.

— Той ще убие света, Мърсър. И вече е ликвидирал мен. Със стария Джо е свършено. Няма да имам кой знае колко поръчки оттук насетне, нали? Дори ако банката не си поиска заема предсрочно.

— Всичко ще се разкрие. Без съмнение все някой ще го спре. Има хора, които се занимават с тези работи.

— Съветът по наследството. Родни Титуисъл. Да. Той е на горното стъпало, точно така.

— О, за Бога, Джо! Ти си часовникар. Такъв искаше да бъдеш. И на този човек се опитвам да помогна!

— И той ти благодари. От цялото си сърце. Но е мъртъв, Мърсър. Сега вече съм аз… — Джо поглежда към Поли Крадъл.

— Кажи му! — настоява Мърсър, но вместо това сестра му с блеснали очи отвръща на усмивката на Джо и полека пляска с ръце.

— О, за Бога! — кресва адвокатът. — Не сте сериозни!

— Напротив — отвръща Джо. — Започнах да схващам, докато бях затворен. Не знам кога. Може би след първия месец.

Мърсър се поколебава.

— Джо, не си бил там цял месец. Не продължи дори цяла седмица. Знам, че трябва да ти е изглеждало много време, но ти избяга след пет дни.

Джо Спорк клати глава и усмивката му е наистина безоблачна.

— Не, Мърсър — отвръща мило. — Просто така ти се е сторило, понеже си бил от външната страна.

Следва натежало мълчание. Адвокатът понечва да възрази да го проправи, но после преобърнатата наопаки истинност на твърдението му го поразява и той се предава. Възкликва:

— Толкова съжалявам, Джо! Съжалявам, че не успях да помогна. Много съжалявам. Сторих всичко възможно, но то не беше… изобщо не беше достатъчно.

— Беше страхотен — отвръща му мило Джо Спорк. — Хората в болницата се опитаха да ми докажат, че сте се отрекли от мен. И двамата.

Те настръхват, но той им се усмихва.

— Виж: просто така стоят нещата сега. През целия си живот съм си заръчвал да бъда спокоен, разумен и послушен. Да не изпъквам. Но ето ме на, прецакан, понеже всички ме излъгаха. Промениха правилата така, че да не мога да спечеля, ако съм честен човек. Работата обаче е там, че не бях много добър в ролята на кротък гражданин. Прекалено голяма част от себе си бях погребал, за да стана такъв. Но виж, да съм бандит… имам нужните умения. Мога да стана изумителен бандит. Мога да бъда най-добрият, когото светът е виждал. Мога да го сторя, и при това да постъпя правилно. Не съм откачил изобщо. Просто съм свободен.

Поли Крадъл накланя глава и обмисля думите му.

Бастиън изръмжава тихо.

Джо посочва вестника.

— Преследват ме. Убиват хора и е само въпрос на време, преди да се… — Той се оглежда, открива, че зяпа в Поли, и отклонява поглед — …доберат до някой от вас. Повече няма да бягам. Време е да ги накараме да се замислят.

И скръства ръце.

Мърсър понечва да спори, ала Бастиън Банистър избира този момент да отвори своята уста и да посегне на кръжащата пчела. За своя очевидна изненада я хваща и следва тихо издрънчаване, когато я гълта цяла. Адвокатът отстъпва крачка, сякаш очаква кучето да експлодира.

Не се случва нищо.

— Добре — заявява Поли Крадъл и после, pro forma, се кара: — Бастиън, ти си много лошо момче!

— Да — кисело обявява Мърсър. — Кучето погълна потенциално смъртоносно технологично устройство с огромна сложност, лиши ни от единственото ни реално доказателство и може би ни обрече до един на някакъв зловещ научен отмъстителен ефект. Ама, моля ти се, скарай му се с много сериозен глас! Това ще реши всичките ни проблеми!

Настъпва тишина, после Джо Спорк започва да се киска, Поли Крадъл сумти, а накрая Джо избухва в смях — кикотът прераства в открит, буен изблик и после в цунами от веселие, а Поли се смее с пълен глас редом с него, с облекчение и радост и в чест на изражението на искрен потрес на лицето на брат си. Накрая дори Мърсър се присъединява към тях.

Когато пристъпът отминава, те се гледат един други с блеснали очи.

— Мърсър — казва Поли, — сега ще се прегърнем. Групово. Преживяването ще е изключително неанглийско. Ще ти бъде от полза. Не казвай нищо, особено пък в опит да разтовариш емоционалното напрежение на ситуацията.

Прегръщат се малко несръчно, но със силно чувство.

— Е — казва Мърсър след малко, — това определено…

— Ще те фрасна с лопата! — изсъсква Поли Крадъл.

Прегръдката продължава още малко и сетне се разделят.

— Добре, приятели — казва Джо Спорк. — Да се хващаме за работа!

— Всъщност никога преди не съм правил такова нещо — казва малко по-късно Джо на човека с розовата риза, — но съм почти сигурен, че ми идва отвътре.

Мъжът кима припряно, но много нежно, понеже се притеснява от сатъра „Сабатие“, опрян под брадичката му Джо е отмъкнал този страховит предмет от кухнята на гигантския бонбон и се е почувствал доста по-добре, след като е преценил тежестта му и общата му зловещина. Собственикът на дома очевидно е някакъв таен чревоугодник, понеже Поли пък е успяла да се въоръжи с къси ножове с широки остриета, използвани за отлепване на стриди, които — макар и малки — притежават сходна заплашителност и полезност.

Джо се усмихва добродетелно, което, предвид обстоятелствата, му придава вид на напълно откачил.

— Четеш ли вестници? Не, не ми кимай отново, идеята не е добра. Съскай леко, ако можеш… да, прекрасно. Едно хъхрене за да, две за не… добре. Значи си наясно, че съм избягал от лудницата пациент, социопат и доказан терорист?

Мъжът хъхри.

— Страхотно. Наясно си и за абсолютния и необратим ужас на твоето положение и колко опасен съм, нали? О, между другото, това е Поли. Поли, кажи здрасти на мистър… Е, може би няма да го питаме за името му, да не се изнерви. Кажи му здрасти все пак!

Поли Крадъл помахва с ръка.

— Та, къде бях? А, да. Тази кола. Тя е направо прекрасна. Почти мога да ти обещая, че няма да пострада. Казвам „почти“, понеже има малка вероятност която и да е кола, с която пътувам, да бъде простреляна или взривена. Но от моя гледна точка рискът е пренебрежим, понеже в такъв случай ще предам Богу дух — разбирам обаче, че за теб това има значение. Тъй или иначе, колата е чудесна и ще сторя всичко по силите си да я опазя. Нали нямаш нищо против?

Настоятелно двойно изхриптяване: mi casa, su casa[131].

— Благодаря ти. А сега би ли ми казал дали ще ни закара до Портсмут с наличното гориво, как смяташ? Не? Е, сигурно мога да ограбя някоя бензиностанция. Така, дали можем да сме достатъчно сигурни, че ще изчакаш примерно час, преди да се обадиш в полицията? Понеже иначе ще трябва да те помоля да ни придружиш. Как е багажникът, между другото? Удобен ли е. О, тръгваш ли си? Да, мисля, че така е най-добре…

Джо Спорк отваря вратата. Мъжът слиза. Джо се обръща към Поли да каже нещо по повод, че очевидно не отиват в Портсмут, и открива нож за скариди, насочен към бузата му, точно под окото.

— Дали може да си изясним отсега — пита Поли Крадъл, — че не съм ти цицорестата помощничка, нито Бондовото ти момиче? Че съм самостоятелен суперзлодей сама по себе си?

Джо преглъща и предпазливо се съгласява:

— Да, можем.

— Следователно няма да има повече „Кажи здрасти, Поли“?

— Няма да има.

Ножът незабавно изчезва и тя се плъзва до часовникаря и залепва устни върху неговите. Джо усеща езика й в устата си — широк и мускулест. Поли решително слага ръката му върху дупето си с думите:

— Пали двигателя. Кражбите на коли ме възбуждат!

— Това технологично беше отвличане на кола — поправя я Джо.

— Искаш ли допълнително точки за това?

— Да, моля.

— Тогава не казвай „моля“.

От Сейнт Албънс тръгват на север.

Кратък разговор със Сисъли Фоулбъри по обществен телефон в една бензиностанция разкрива информацията, че Станция X[132] от мъчителното предсмъртно слово на Тед Шолт е по-известна като „Блечли парк“. Сисъли е малко притеснена от това откритие.

— За Бога, та това не е никаква тайна, Джо. Аз лично те водих там. Разбили са кода „Енигма“, спечелили са войната. Изобретили са дигиталния компютър. Помниш ли?

Ами да, разбира се, Джо си спомня „Блечли“ с мистериозните му дървени барачки в различни етапи на разпадане, заобиколени от подозрителни малки хълмчета, които са всичко друго, но не и естествени, и с огромното, ширнало се благородно имение, дом на някои от най-големите математици, които пламналата във войната Великобритания успяла да докопа. Малкият Джо е бил почти също толкова впечатлен от заемащия част от имението клуб за влакомоделизъм, с който си плащат наема, както и от древния разпадащ се изтребител „Хариер“ на моравата. Гниеща британска институция, напусната от тайните си и оставена да рухне. Човек може да скрие почти всичко в „Блечли“. Кой изобщо би се заинтересувал?

Джо е сменил номерата на колата с тези на друга от същия модел и Поли е обезвредила сателитното проследяващо устройство, така че крадената кола на практика е неоткриваема, освен ако някой не провери номерата на двигателя. В празния път се таи странно усещане за свобода, колкото и да е илюзорно.

— Какво има в „Блечли“? — пита Поли, докато Милтън Кийнс се приближава все повече към тях.

Джо й се ухилва:

— Един влак! — отвръща и вижда усмивката й в отговор.

След магистралата пътят към „Блечли“ е равен и мрачен. Вие се между терасирани ливади и съвременни кутиеподобни къщи — странните, опитомени подножия на Милтън Кийнс, създадени наведнъж и иновативно от дизайнерите и някак си не съвсем човешки в изпълнението си. „Блечли парк“ е в покрайнините, обслужван от служебен път, който стига до някогашно потенциално картечно гнездо. Джо спретнато паркира колата на едно паркомясто. Въпреки че не би трябвало да се намира тук, английските охранители обикновено пренебрегват неща, които не им се пречкат.

Зората настъпва, а това носи известна степен на риск. Джо се колебае, притеснен за момент, че някой закъснял пазач или ранен любител на влакчета може да го хване в крачка, после си спомня, че всъщност не му пука вече за това. Покатерва се на покрива на будката за билети и се озърта в здрача.

Инструкциите на Тед Шолт не са ясни, а и вероятно поначало са били объркани. Джо ги налага върху терена като скица с молив и добавя собствен пласт — създадения от Нощния пазар инстинкт за прикриване и измама. Ако се канех да скрия нелицензиранринг за бокс… И, разбира се, ето ти го — дълга и ниска могила, твърде права и необичайна, за да е с естествен произход, но твърде голяма, за да се възприема лесно като изкуствена. И, да, тя наистина изниква на завой на старите релси — подозрителна долчинка с висока трева на дъното, която несъмнено скрива къс релсов участък. Джо я посочва. Поли кима, но когато той тръгва право към могилата, клати глава.

— Насам — казва му и го завлича до малка, изкорубена останка от колибка от едната страна. Табелка подсказва: „Воден клозет за офицери: само за висшите чинове“. Вътре изважда фенерче от чантата си — в която, донякъде за изнедада на Джо, се намира и кучето на Еди Банистър — и осветява люка на пода, който води към тунел под нивото на земята. Поли се ухилва и Джо кима, като й признава точките.

Лека-полека те се спускат под земята.

Тунелът мирише на мухлясъл бетон и влага. В края му има врата, много солидна и сериозна. Херметична, подозира Джо. Би могъл да я взриви с нужното оборудване — и откъде да го вземе? Въпросът за снабдяването с подходящи гангстерски инструменти е следващ в списъка и явно трябва да го вземе на сериозно.

Все пак не се налага да взривява вратата — и по-добре, предвид какво може да се крие зад нея. Ключалката с комбинация е стара и доста хубава — с пищни бронзови циферблати, гравирани с римски цифри. Правени на ръка, предполага той. Отвори вратата с рождения ден на Лизи, както е казал Шолт, и, да, така е: XXI–IV–XXVI свършва работа — появата на бял свят на Нейно Величество кралица Елизабет II[133].

Когато Джо отваря вратата, навътре нахлува въздух Отвъд има още една врата, един вид прахоуловителен шлюз и на стената висят няколко манивелни фенера. Джо взима един и завърта ръчката няколко пъти. След това минава през вътрешната врата.

Стаята отвъд е относително тясна — по-скоро като тунел, — но е огромна. Леко се спуска под наклон надолу в земята — близкият край, който води на бял свят, е на нивото на външната повърхност. Джо вижда пред себе си и онова, за което е дошъл. Безкрайни редуващи се шарки се вият по въплъщението на чиста мощ. Бойлерът е по-висок от него и дълъг като автобус. Вагоните се губят в далечината. Дали са десет? Или дванай-сет? Всеки един е съвършено изработен с цел дълготрайност и всеки е леко различен. Названието е гравирано на черния скотобойник отпред: „Лъвлейс“.

Отвън влакът изглежда метален, но е възможно да е включен и някакъв друг материал — гума, керамика… Джо прокарва ръка по корпуса. Повърхността е прохладна и леко влажна, понеже е покрита със защитен слой масло. Ухае на въглища, на кожа и дърво — уютно приветливо. Майсторът прокарва лъча на фенера по вагоните и започва да придобива представа за композицията и размерите й. Влаковете са нещо познато — дрънчащи дронове, които изсвирват покрай теб или криволичат през провинцията; пътническите влакове имат прозорци, през които да видиш забързани родители или граждани, натъпкани като сардели. Товарните влакове в днешно време са рядкост. Налага се да следиш за тях по локалните линии или по страничните, или да седиш в спалнята на Поли Крадъл и да ги чувстваш как минават. Джо Спорк поглежда към Поли. Тя крачи смълчана зад него и плъзга показалец по повърхността на „Лъвлейс“. Там, където докосва вагона, се трупа тънък пласт от прах и песъчинки. Поли се усмихва, все едно й е подарил диамантен пръстен.

Следващата врата има за символ патешко краче. Кучето Бастиън внезапно джафва и се мъчи да докопа марката от чантата си. Поли свива рамене:

— Тази трябва да е.

Те отварят вратата и се качват на борда. При разхерметизирането на вагона се чува тихо съскане, последвано от равномерно шушнене, щом се включва вентилационната система. Е, Джо поне се надява да е вентилацията, а не устройство, което пълни влака със смъртоносен газ. Подушва наоколо и се чувства като идиот, но тъй като не пада и не умира, приема, че въздухът не е отровен, и пристъпва напред.

Във вагона фенерът очертава две работни маси. Едната е накамарена с уреди и покрита с вече познати драскулки, редици математически уравнения, парчета метал и други, по-неясни субстанции. Другата е идеално спретната, почти празна. Менгеме, подредени инструменти… Дениъл.

Да, момче. Тази беше моята. Седяхме гръб до гръб и се трудехме, и аз изслушвах разочарованията и триумфите й и никога не й казах колко силно копнея да се върне, понеже знаех, че тя вече няма място за мен. Или за Матю. За теб. Тя просто си умираше да поправи нещата.

Джо се пресяга и докосва масата. Дарява й милувка, дружески жест.

След това чува глас и се обръща, за да види жена, направена от светлина.

— Здравейте — казва жената. Пристъпва напред. Цялата е лъчезарна — като сянка наопаки. Джо се озърта и открива, че тя е съставена от светлинни лъчи от стотици малки лещи из Целия вагон, които се отразяват в колона от влага във въздуха. Лицето й е неясно. Успява отчасти да различи профила, когато жената се извръща на една страна, както и очертанията на лицето й, когато говори. Гласът й е запис, много по-добър от тези в колекцията на Дениъл — и веднага щом Джо го осъзнава, се досеща и за името й. Франки Фосойо.

Той изучава чертите й — или поне се опитва — и когато образът се обръща и се раздвижва, тя му се струва позната, макар че не е сигурен дали е заради собствени стари спомени за Франки или от отражението й в Дениъл и Матю.

Цялото това прозрачно видение е… Не точно неземно. Доста земно си е, просто е брилянтно изпълнено. Триизмерно магическо шоу със светлинен фенер. Холограма без лазери. Точно каквото може да се очаква от гений, построил машината на истината под формата на пчелен кошер.

Франки накланя глава настрани.

— Боя се, че не знам кой си ти. Надявам се, че Еди е някъде там. Или Дениъл. Или и двамата. Може да сте влюбени. Това би било хубаво… Mais non. Жестока съм. Извинете и двамата. Много съжалявам… — Тя маха с ръка и сменя темата. — Осъзнавате, надявам се, че това е само запис. Доста хитроумен. Но без съмнение досега подобни уреди се срещат навсякъде и изглеждам безнадеждно старомодна… Bien. Възможно е и целият разговор да е остарял и всичко да е наред. Но в случай че не е и тъй като сте тук, ще ви помоля да спасите света от мое име. Надява се, че няма много да ви затрудни… — тя се разсмива, после кашля. Кашлицата е от лошия вид, който няма да започне да се подобрява. — Nom de chien[134]…

Призракът се обляга на нещо извън камерата и въздъхва. Невидимото лице е под лек ъгъл спрямо зрителите и проекцията е извън синхрон с реалния свят. Вдъхва на Джо странното усещане, че французойката гледа някого зад гърба му.

— Тук е моментът да кажете „Да“ — добавя Франки. — И след това ще ви обясня какво трябва да знаете.

Джо се споглежда с Поли Крадъл. Тя го хваща за ръка и кима.

— Да — казват двамата заедно.

Отнякъде се разнася тихо щракване. Вероятно обръщане на плочата.

Франки — отпреди трийсет и повече години — накланя глава.

— Bien. Имам да ви кажа две неща, понеже не знам какво се случва… — заявява призракът на Франки Фосойо. — Има предложение и предупреждение. Както би казал Дениъл, догмата на машината е надеждата, но всъщност тя притежава много добродетели и много аспекти и един от тях е обратният на доброто… Предложението е много просто. Ако машината не е задействана още, трябва да започнете процеса. Включете я. Пчелите ще полетят. Те ще събират истина и ще я отделят от лъжите, както се твърдеше, че правят, когато бях дете. Лъжите ще изсъхват и с времето общото по-добрение на положението на човечеството ще достигне девет процента. Еди знае как да го постигне. Имайте предвид, че това няма да стане безболезнено. Светът ще отхвърли истината. Винаги така е правил и ще продължава. Ще има насилие. Но в крайна сметка няма да допуснем то да ни съсипе. Има достатъчно добри хора, за да не успеят глупавите и злите да ни завлекат на дъното. Ще се стигне до един по-добър свят. Предупреждението е доста по-сериозно. Много сериозно. Донякъде е като за ядрени оръжия: не сблъсквайте две подкритични парчета уран с голяма скорост! Само дето е много по-важно! Вълната, която човешката душа представлява, е крехка. В Уиститиел видяхме колко точно и това беше само началото. Проумявате ли? Ако Разбиращата машина бъде неправилно калибрирана, разголва ума за твърде много знания и той на свой ред определя света. В съвършено възприятие на залегналата вселена ще намерим края на несигурността, на избора. А без избор няма и съзнание. Без несигурност в бъдещето изобщо няма такова. След дадена точка е възможно този процес да започне да се самоподхранва. Вероятността ще престане да съществува и ще бъде заменена от… непроменлива история. Лед вместо вода. Животът ще стане Нютонов. Живот на пружина. Това е, което Шем Шем Циен иска да му създам. Което иска от машината. Една огромна, зловеща предреченост. Ще познае вселената в процес на същинско измиране. Единството му с Бог няма да бъде съвършено, докато не сложи край на онова, което Господ е започнал. И затова тази катастрофа е най-голямото му желание. Ако не бъде спрян, той ще разруши всичко — не просто днес, а завинаги. Вселената ни ще се носи в бездната — твърда, непроменлива тухла. Ако той е замесен, все едно по какъв начин, не бива да му вярвате. Никой не бива да му се доверява. Ако притежава Разбиращата машина, значи възнамерява да извърши зверство. Трябва да го спрете. Длъжни сте…

Тук записът спира. Прозрачният призрак на Франки Фосойо увисва във въздуха пред двамата си посетители и сочи настрани.

Джо се навежда на една страна, после на друга, пресмятайки ъглите. След това ляга по корем и оглежда внимателно ламперията и пода, а накрая се изправя и почуква внимателно по полирания таван. Нужно му е известно време да отбележи, че това е най-голямата и най-прекрасната цялостна подвижна инсталация на изкуството, която някога е виждал. Дело на ръскинитите, осъзнава той, но от времето преди Шем Шем Циен. Способен е да намрази хана дори само заради това — съсипването на Ордена на Джон Твореца. Стига само да нямаше толкова много неща, заради които го мрази и бездруго.

Ето. Под връхчетата на пръстите си напипва фина линия. Проследява я нагоре и надолу. Запечатан отвор. Което подсказва, че отдолу има нещо. Но как да го отвори? Ако го е направил Дениъл, тогава би било елегантно. Ако го е планирала Франки, тогава е математическо… Не, тя е предвидила това за обикновен ум. Обикновен, но познат. Тогава как… О! Разбира се.

От джоба си Джо вади ключовете за колата и нежно ги прокарва пред голия панел. Да, ето — ключовете мръдват към дървото, като че се люлеят на вятър. Магнит, този път отвътре, така че всякакъв метал ще може да задвижи райбера. Няма шарка обаче. Как да знае какво движение отваря панела? Подозира, че евентуална грешка може да има по-сериозни последици от проста загуба на време. Към момента на записа Франки вече се е научила на предпазливост, Джо е убеден поне в това. Чуди се дали ще сработи механизмът на зареден преди десетилетия капан и дали, ако не го обезвреди скоро, няма да го взриви просто защото във вагона има човек. С колко ли време разполага? Кога призракът на баба му ще реши, че той не е неин наследник, а враг?

Джо сбира мислите си върху предстоящата задача.

Няма шарка. Линията на шева? Черта като единица? Не. Безсмислено е. Квадратният панел? Изглежда… твърде лесно и отново е лишено от значение. Няма как да е сигурен. Франки е обладана от увереността, за добро или зло. От знанието. И все пак няма шарка… Празно е. Няма шарка там, където би трябвало да има такава.

Той се отдръпва, обмисля контекста и разплита пъзела.

Каква е догмата на загадката?

Празнота. Нищо там, където следва да има нещо, много двоично твърдение… не единица, а нула.

И ето ти го отговора.

Добре, нула. Която се чертае в коя посока? Как сръчната и с двете ръце французойка супергений е писала числата си?

Както й се харесва.

— В коя посока? — мърмори Джо.

Поли Крадъл коленичи до него и го целува по челото — като благословия. Рисува кръг с пръста си и той осъзнава, че двамата едновременно са проумели едно и също. Увереност. Сигурност. Той си позволява секунда да се възхити на присъствието й, на изумителния й ум, за миг го вижда като прелестен механичен ангел в главата й.

— По посока на часовниковата стрелка — казва тя. — Разбира се.

Часовникова стрелка. Последно съобщение до Дениъл.

Стори го и всичко ще бъде наред. Ще се справим.

О, Франки!

Джо мести ключа в кръг, като започва от дванадесет часа и се движи надясно. Миг по-късно панелът се отваря. Той наднича вътре и вижда малък, солиден вързоп експлозиви. Ако беше задвижил ключовете наобратно… Е, много е доволен, че не го е сторил.

Джо бръква в кухината и измъква няколко страници, написани на ръка. Прелиства ги и ги слага настрани.

— Какво е това? — пита Поли.

— Указания за изключване — отвръща Джо и когато тя го поглежда инатливо, обяснява. — Добре де, не са точно указания. Списък кое в какъв ред трябва да се счупи, за да не свърши светът. Списък за саботаж.

От мястото си в чантата на Поли Крадъл Бастиън шмръква през малкото си носле и изръмжава.

Готов съм, часовникарю. Да продължаваме.

Джо Спорк поглежда към кучето.

— Толкова ли е просто, а?

На излизане затварят вратите и оставят всичко точно както си е било. На железопътната гара Джо отмъква нова кола.

— Сега накъде? — пита Поли.

Часовникарят бърка в джоба си и й подава полароидната снимка на Матю и Там.

— При снабдителя на джентълмените.

Добирането до дома на чичо Там отнема повече време, отколкото Джо очаква, понеже ужасно много хора напускат Лондон. Радиопредаванията са пълни със загрижени вярващи и неуверени реалисти. Всяко студио си е намерило някакви специалисти за гости: математици катастрофисти, адвокати и комици до един спомагат за хаоса. Все още е трудно да се нарече паника. По-скоро е несигурност, като слухове за буря.

Къщата се намира в края на тясна алея.

Чук-чук.

— Кой е?

— Аз съм, Там.

С наскоро отмъкнат „Мерцедес“ и приятелка, която и сама по себе си изглежда престъпно прекрасна.

Там връща отговор обратно през вратата:

— Не, не, тук му е мястото да кажеш „О, нима е станало проклето пет заранта? Много съжалявам, сигурно съм изкукуригал напълно…“.

— Чернилка и горчилка, Там. Джо Спорк е.

Чичо Там — по-жилест и посивял, но определелено лично той — отваря с трясък вратата и зяпва госта си с грейнали на сбръчканото лице очи на лемур.

— Мамка му. Ша река, че е било неизбежно… Абе, млади ми Лохинвар, дето си в нелегалност и чума за всички домове, аз учил ли съм те, че хората от Пазара си нямат имена? Не казваме „еди-кой си е“, а „наричат ме“ и причината не е феите да не могат да ни извадят зъбите, когато спим с отворени усти по време на Лятната нощ, а просто за да можем винаги да отречем случилото се, та на стария Там да не му се налага да прибягва до „аз съм дърт пръч, офицер, твърде малоумен да познае търсен негодник, когато го видя“… — И добавя „Здрасти“, загледан в Поли Крадъл. — Ми добре, премислих, вземете влезте. Аз как се казвам?

— Хич и не знам — отвръща хитро Поли.

— Правилно са те отгледали — одобрява Там. — Не като Лохинвар. Винаги е бил проблемно дете.

— Дойдохме тук с крадена кола и той ще ми вземе още по-готина на тръгване, за да се чукаме като зайци по АЗОЗ — весело го информира Поли.

Там я поглежда и после простенва.

— Исусе — казва, — ама съм остарял.

Оставя вратата отворена, докато се тътри мрачно обратно навътре.

Двамата го следват. Там живее в бунгало и си тътри единия крак. Джо си мисли за страхотния крадец на коли от едно време и му става тъжно.

Къщата е претъпкана и не е много топла. Би трябвало да притежава овехтяло изящество, но няма такова. Просто е самотна. Лавиците по стените са пълни с книги — стари научнофантастични романи, смесени с броеве на „Юропиън Таймтейбъл“ и списания, които Там не е изхвърлил. Един рафт е запълнен изцяло с дневници на стари корабни компании.

— Търсят ме, Там. Търсят и нея, така предполагам.

Чичото не отговаря директно на Джо. Поглежда към Поли

— Кълна се в Бога — мърмори си, — той го прави, за да ме ядосва. Ой — обръща се към Джо, — ако не ми казваш, няма откъде да науча и не може да ме приберат, задето не съм се обадил на ченгетата, нали? Ще приема, че това е жално пъчене на хлапе с хубава работа, което иска да впечатли стара дружка на татко си. Ти, гигантски сплескан хуй. Какво искаш, Лохинвар? Ти и момичето ти с непослушните крачка?

— Трябва ми нещо, Там. Не е кой знае какво.

Там го изпепелява с неодобрителен поглед.

— Същият си като него. И той все това повтаряше, преди да изтърси изявление от рода на „Там, стари приятелю, чини ми се, че контесата на Коремокъркорис има прекалено много диаманти, пък нашите не ни стигат, тъй че си вземи инструмента, отиваме да катерим северната стена на връх „Къркорис Хол“ и докато се усетя, вече стоя пред ченгето и моля за милост, че и се преструвам на пълен идиот междувременно. Та, какво търсиш?

— Каквото е оставил при теб.

Там се мръщи:

— Сигурен ли си? Светът се мени, Джо. Сега не му е времето за живота на Матю.

— Сигурен съм.

Чичо му го премерва с поглед, после кима с думите:

— Трябваше да попитам, преди да ти го предам. Матю ти остави наследство. Каза, че никога няма да ти потрябва, но въпреки това го остави. Вярваше в предварителното планиране, когато това го устройваше…

Надрасква нещо на лист хартия: три числа, после буква и още три числа.

— Зад ъгъла е — казва Там. — „Макмадън Сторидж“. Сега е много модернизиран, но нищо не се е променило съществено. Първото число ти казва коя врата да използваш. Буквата е за етажа, а последната цифра — кой контейнер търсиш. Всичко е заключено, разбира се.

— Къде е ключът? — пита Поли Крадъл.

Там се ухилва.

— Ами, виж сега…

Джо Спорк отвръща на усмивката му — провесен по вълчи език наднича под овчия му костюм.

— Ако ти трябва ключ, значи няма да имаш полза от съдържанието на склада…

Поли убеждава Джо да не блъска колата в оградата, което е първата хрумнала му идея, така че вместо това той срязва телта право под охранителната камера. Поли очаква да се задейства аларма, но не се случва нищо.

— Повечето си нямат такава — обяснява Джо, — а и тези с алармите… това е посегателство върху обществена собственост, не частна. Полицията ще пристигне на заранта. Охраната няма да излезе да види какво става освен в краен случай. Дори ако камерите работят, а случаят вероятно не е такъв, понеже тази не е включена в нищо. По-голямата част от света си цъка по този начин. Просто приема, че не ти стиска да провериш.

— Мисля, че е безжична… — обяснява предпазливо Поли Крадъл. — Виждала съм я в каталога.

— Хм… — Джо надзърта в малкия обектив. Внезапно му се струва твърде буден. — Тогава по-добре да побързаме.

Ухилва се, непоклатим, и Поли се разсмива.

Малко по-късно, в тъмното до ръждивата желязна стена, той използва същите ножици за желязо върху катинара на вход 334. Вмъква се, после затваря вратата и светва лампите.

— Уха — обажда се Джо Спорк след малко.

Това без съмнение е най-оранжевото място в цяла Англия. Сигурно и в целия свят. Ред след ред номерирани оранжеви кутии, а зад тях — оранжеви врати, вградени в оранжеви стени. При това не става дума за меко, залезно оранжево или бояджийско оранжево, а за яркото, пластмасово оранжево на намазани с восък плодове, които не признават компромис. Такъв цвят ще ти позволи да си намериш контейнера дори във виелица или след лавина.

Поли Крадъл очаква Джо да среже с ножиците и ключалката на контейнер Ц193, но той не го прави. Вместо това просто вдига вратата нагоре и навън и тя се вади почти плавно. Джо използва катинара вместо панта.

Вътре има човек.

Седи с гръб към тях в голямо кожено кресло. Носи шапка и чифт ръкавици. До лявата му ръка има голям сак, а до дясната — калъф за тромбон. Не мърда.

Джо Спорк се прокрадва до него и въздиша. Просто шивашки манекен. Много смешно, мисли си. Много типично за Матю. Малко те стряска, просто да те държи на нокти и да пробва куража ти. Или може би просто за забавление. Не забравяйте, че и Матю би могъл да го гръмне, с което ще съсипе напълно сносна шапка. Точно от онзи тип, за каквато Джо си е мислил преди няколко часа. Шапка, с която да обладаваш танцьорки и да засенчва лицето ти, докато разливаш домашната скоросмъртница. Пристъпва по-наблизо.

Ципът на сака е дебел и изсъхнал. Заяжда. Джо го дърпа назад, после напред, после пак назад… Да. Чантата се отваря.

Ризи. Пачка с пари — трябва да са към хиляда паунда в безполезни старомодни десетпаундови банкноти. Малка кесийка, в която може да има само диаманти. Днешна стойност в редовния свят: няколкостотин хиляди. Пари за харчлък. Четка за зъби, понеже Матю мразеше да си няма, както и няколко кутии плодов компот. Бутилка скоч, пакет тютюн. И… о. Друг комплект полароидни снимки, доста пикантни: разгорещен тип в луксозна дамска компания на дивана по време на едно от партитата на Матю. Няма кой знае колко дрехи по групата, а се случват и разни неща, които вестниците или други медии биха счели за доста палави. На гърба с почерка на Матю е написано „Хон Дон си доставя удоволствие, 1 от 6”. Повече от солидна причина за изнудване и определено точно това е очаквал леко непочтеният Доналд при обаждането на Джо преди известно време.

Часовникарят се озърта и вижда онова, което търси, залепено хлабаво на калъфа на тромбона: мръсна пощенска картичка от Брайтън, 1975 г., на която има нарисувана бузеста диско девойка със смъкваща се рокля.

Джо поглежда картичката, като се моли текстът на гърба да не е много дълъг, да не е мъчителен и най-вече да не е извинение или обвинение, а и да не му казва, че има сестри в пет страни и брат в Шотландия. Или че под работилницата му са закопани трупове.

Джо, написано е там с едри, дружелюбни букви. Смазвай плъзгача и внимавай с предпазителя, хлабав е. С любов: Татко.

Тук, в тази стая, се намира доказателството за чувствата на Матю Спорк към единствения му загубен син — жест на любов и молба за изкупление. Не просто спомен или набор за бягство. Гангстерски парашут. Просто в случай че праведният живот не свърши работа.

Без колебания Джо разгалва манекена и се преоблича в неговите дрехи. Костюмът му е малко широк в раменете, но като изключим това, му става. Баща му и шивачът са познали колко едър ще израсте. Поли Крадъл мълчаливо гледа как любовникът й си слага шапката.

И как се обръща към калъфа за тромбон.

Разбира се, в него няма музикален инструмент. Донякъде прилича и на такъв, но — без да броим Артър Съливан[135] — никой в положението на Джо не би могъл да повярва, че проблемите му ще се решат с помощта на тромбон. Така че, освен ако няма някаква грешка, калъфът съдържа нещо по-шумно и не така музикално. Също така е и извънредно нелегално, но Джо е извървял доста дълъг път от точката, в която това би го притеснило. Отваря калъфа. Не-тромбонът е разглобен на части и прибран в черните кадифени отделения. В комплекта влизат също и разнообразни инструменти и удължители, така че да може да поддържа и обгрижва този не-тромбон у дома. Има дори инструкция, която обяснява как да свири на него и какви съставки са нужни за създаването на следващите жизненоважни запаси. А от вътрешната страна на капака е знакът на майстора: „Ауто-Орднанс Корпорейшън“ от Ню Йорк.

Любимият картечен пистолет „Томпсън“ на папа Спорк.

Джо внезапно осъзнава колко отдавна е очаквал този момент.

Ухилва се и внимателно поставя частите на местата им, след това се изправя в полумрака. Вдига картечния пистолет пред гърдите си и се усмихва широко, с детинска радост.

— Ръката ми най-сетне е отново цяла! [136] — възкликва Щурия Джо Спорк.