Маскарад

23.

— Добро утро! — Реми поздрави всички, влизайки безгрижно в трапезарията.

— Изглеждаш много весела тази сутрин — отбеляза Фрейзър.

— Сънувах прекрасен сън! — Отиде до масата за сервиране и си наля портокалов сок в единствената останала чаша до кристалната кана. — Как беше партито? Трябва да си призная, че не съм чула кога сте се върнали.

— Беше… — започна да отговаря Гейб.

— Реми, защо си с тези дрехи? — Сибила сякаш изпитваше известни съмнения за душевното й здраве.

Реми подръпна бежовия брич за езда.

— Мисля да пояздя. — Всъщност не знаеше дали може да язди, но бричът, ботушите за езда и шоколаденокафявото сако от рипсено кадифе с бежови кръпки от шведска кожа на лактите бяха в нейния гардероб. Съдейки по следите от носене по ботушите и панталоните, тя прие, че ги е използвала.

— В парка Одъбон, предполагам — обади се Гейб.

— Там ли ходя обикновено? — Седна до него със сока в ръка.

— Реми, погледна ли навън? — попита майка й.

— Да. Угнетяващо, нали? Реших, че ще е по-добре да изляза, отколкото да остана у дома и да оставя този сив мрак да ме обезсърчи.

— Студено е.

— По-скоро бих казала „свежо“. — Разгъна салфетката и я сложи на скута си. — Предпочитам да яздя, когато въздухът пощипва. Освен това съм и подходящо облечена — допълни тя, посочвайки черния пуловер с висока яка, който носеше под велуреното сако.

— А ако завали?

— Мамо! — Реми се разсмя. — Може да съм загубила паметта си, но все още притежавам достатъчно здрав разум, за да се подслоня от дъжда. — Мислено обаче стискаше палци дъждът да завали колкото се може по-късно.

— От това, което казваш, излиза, че не си успяла да си спомниш нищо друго. — Гейб я гледаше със съчувствие.

— Понякога имам смътното усещане, че съм виждала или правила дадено нещо, но не бих могла да кажа, че това са спомени.

— Ти си отново у дома и в безопасност. Това е важното — успокои я Гейб.

— Така е. — Отпи глътка сок, после попита, отправяйки въпроса си едновременно и към Гейб, и към баща си: — Открихте ли нещо за „Дракон“?

— Все още не — отвърна брат й.

— Помислих си, че чичо Марк маже да е научил нещо.

— Не е — потвърди лаконично баща й, давайки да се разбере, че не желае да обсъжда този въпрос.

Реми щеше да изостави темата, но й хрумна друго нещо.

— Отиде ли някой да попита Коул за какво е била срещата му с хората от застрахователната компания? Струва ми се, че независимо колко железен е договорът му, той е длъжен да се отчита пред управителния съвет.

Видя как Гейб и баща й си разменят бързи погледи. Гейб й се усмихна.

— От устата на младенците излиза истината. Май толкова се безпокояхме за теб, че ни убягна очевидното. Определено трябва да проучим този въпрос.

— Ще го предложа на Марк днес по обяд — заяви баща й.

С това темата бе окончателно приключена. Влезе Нати със закуската. Реми подуши аромата.

— Орехови вафли!

— С мед и сироп — обяви Нати, поставяйки първата чиния пред майката й. — Ще полепне по ребрата ти, за да имаш мека подложка, като паднеш от коня.

Реми нямаше никакво намерение да ходи да язди. Това беше само претекст да излезе от къщи.

Паркира отстрани и излезе от ягуара. На няколко крачки от нея високият повече от два метра затревен насип на дигата се спускаше надолу покрай Ривър Роуд, който следваше завоите на Мисисипи.

Затвори вратата на колата и погледна към склада за петрол от другата страна на пътя. Стотина резервоара, приличащи на огромни стоманени гюмове боядисани в матово бяло, се бяха строили в редици. Цялото пространство бе оградено с висока мрежа. Табелата на портата сочеше, че това е собственост на Гълф Коуст Петролиум Асосиейшън — име, което не й говореше нищо.

В далечината бръмчеше реактивен самолет, набирайки височина след излитането си от намиращото се наблизо нюорлианско летище. Реми го наблюдава известно време, после забеляза тежките студени облаци над главата си и отново се помоли да не завали.

Обърна се към Мисисипи. Ниски плоски шлепове бяха акостирали до долния док, а към средния — най-близкия до нея — бе привързан океански танкер.

Това ли бе докът, където „Кресънт Дракон“ бе взел последния си товар от суров петрол? Тук ли беше видяла танкера? Не можеше да си спомни, а в документацията на компанията не бе намерила информация. Имаше буквално десетки такива докове, пръснати покрай Мисисипи по целия път до Батън Руж. Повечето се намираха извън гъсто населените райони — така й бяха казали пристанищните власти, когато им се бе обадила от една телефонна будка.

За съжаление това бе почти единствата полезна информация, която успя да получи. Човекът, с когото бе разговаряла, заяви, че не знае как може да се открие къде е бил акостирал даден кораб преди повече от пет месеца. Даже не беше сигурен дали комисията пази такива данни, след като нямаше изискване корабите да ги уведомяват, че напускат пристанището. Каза й, че вероятно служителите на доковете следят за такъв тип информация.

Което я бе върнало там, откъдето бе тръгнала — кой док и кой служител?

Ако обаче е била там, когато са товарели „Дракон“, все някой от пристанищните работници трябваше да я е забелязал. Ако можеше да открие хората, които са били на смяна онази нощ и да разговаря с тях!

Изглеждаше напълно възможно. Реми се усмихна, осъзнавайки, че няма никаква логика да започне да разпитва от точно този петролен док — той бе чисто и просто вторият, на който бе попаднала. Входът към първия бе затворен и нямаше дежурен на вратата, така че се бе принудила да продължи по-нататък. Опита се да не мисли още колко такива докове имаше, а да се съсредоточи върху този.

Един път, достатъчно широк, за да мине по него моторна кола, водеше до средния кей. Без да обръща внимание на табелата „ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА“, Реми тръгна по него и продължи покрай табелите „ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ ЗАБРАНЕНО“ и „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Колкото повече приближаваше танкера, толкова по-силна ставаше миризмата на петрол. Здрави въжета прикрепяха кораба към бетонния кей, а от него до откритата палуба бе провесен подвижен мост. На самия танкер нямаше признаци за някаква дейност, като се изключеха трите тръбопровода, които свързваха петролопровода на дока с резервоарите на кораба.

Реми забеляза двама мъже и зави към тях. Беше си представяла, че е много по-оживено — както на пристаните за товари.

— Хей, госпожо! — излая някакъв глас отзад.

Реми настръхна, внезапно почувствувала студения полъх на реката по бузите си, усетила влажния дъх на мъглата и видяла тъмнината около себе си — тъмнината на онази нощ. Беше сигурна, че някой я е изненадал тогава — точно както сега.

Завъртя се и се втренчи в мъжа с лице на булдог. Не беше същият! Носеше тъмносини куртка и панталони, над колана му висеше бирено шкембе.

— Какво правите тук? Не видяхте ли табелите? Никой няма право да влиза тук без разрешение.

— Зная. Търсех някой, който да ми даде разрешение. Вие можете ли? — Усмихна му се подкупващо. Но това явно не му направи никакво впечатление.

— Трябва да отидете при техническия ръководител, Том Хейз, но днес го няма.

— А вие? Вие какво правите?

— Аз отговарям за товаренето и експлоатацията.

— Тогава може би ще ми отговорите на няколко въпроса…

— Вижте, госпожо, не организираме туристически обиколки и не позволяваме посещение. Трябва да напуснете обекта!

— Няма ли поне да ми кажете дали товарите, или разтоварвате този кораб?

— Товарим го. — Мъжът сви устни и изсвири пронизително с уста, после извика и направи знак с ръка. — Чарли! Ела тук!

При звука от изсвирването двамата мъже на дока се обърнаха и по-ниският изприпка. Накривената му спортна фуражка, пружиниращата му походка и жилавата му фигура създаваха впечатление за младост. Ала когато се спря пред тях, Реми забеляза дълбоките бръчки, които възрастта и природните стихии бяха издълбали върху лицето му и осъзна, че е по-близо до шейсетте, отколкото до трийсетте.

Той й хвърли любопитен и приветлив поглед.

— Какво има, Мак?

— Трябва да придружиш тази дама до колата й.

— С удоволствие.

Реми понечи да възрази, но съобрази, че само ще настрои Мак срещу себе си. Този мъж явно бе упорит и като нищо щеше да я изхвърли със сила от дока, ако откажеше да напусне доброволно.

Мак се отправи към подвижното мостче на танкера и Реми погледна придружителя си.

— Много съжалявам, господин…

— Просто Чарли — настоя весело той. — Всички ми викат така. И не му обръщайте внимание. Винаги се зъби, когато сме под пара с някой кораб.

Тя се усмихна.

— Чувствувам се така, сякаш не само ми се е зъбил, а ме е и посдъвкал. — Забеляза, че капитанът на танкера е излязъл до парапета на мостиковата палуба. Мак сви ръцете си на фуния и му викна нещо. Капитанът отговори с потвърждаващ поздрав и се прибра вътре. — За какво беше това? — попита тя и пое неохотно към пътя.

Чарли сви рамене.

— Сигурно Мак му е казал, че вече може да повика лоцман.

— Лоцман?

— Да, на всеки кораб трябва да има правоспособен лоцман, който познава реката, плитчините, теченията. Три часа преди потеглянето си корабите трябва да уведомят Дружеството на лоцманите. Горе-долу след толкова време ще завършим товаренето на този танкер. Тогава, ако всичко е наред, екипажът ще докладва готовност, лоцманът ще е на борда и корабът ще тръгне надолу по реката.

— Значи лоцманът води кораба по целия му път до устието. — Реми несъзнателно забави ход и Чарли скъси крачките си, за да върви наравно с нея.

— Винаги има лоцман на борда, но не един и същ. Лоцман от Батън Руж се качва тук. В Чалмет идва ред на лоцман от Кресънт Ривър. В Пайлът Таун вече е сменен с друг. Поразително, нали?

— Не го знаех досега… — Реми си мислеше, че независимо къде е бил натоварен, „Дракон“ е плувал по реката повече от сто мили. И на някакво място по това протежение, както твърди брадатият г-н Ханкс, горивото е било разтоварено на шлепове. Ако е било така, речният лоцман трябваше да го знае. — Чарли… колко време е нужно за разтоварването на един танкер като този тук?

— Не бихме могли да го разтоварим за по-малко от двайсет и четири часа.

— Толкова дълго? — Реми спря изненадана.

Чарли се изкиска.

— Доскоро бяхме доволни, ако свършим тази работа и за три дни.

— Променя ли се нещо, ако разтоварвате на шлепове, вместо в петролопровода?

— На практика не. Скоростта на разтоварване е една и съща.

— А тези лоцмани? — Те сигурно имаха някакъв дневник и можеха да й кажат, къде е бил натоварен „Дракон“ и дали е спирал някъде при пътуването си надолу по реката. — Как може да ги намери човек?

— По телефона.

— Искате да кажете, че ги има в телефонния указател?

— Да. Трябва да погледнете в Жълтите страници. Там ще намерите телефонните номера на трите офиса на Дружеството на лоцманите.

— Значи пръстите ми ще свършат работата — промърмори на себе си Реми и се усмихна, осъзнала, че вече няма нужда да обикаля петролните докове, за да разбере откъде е потеглил корабът.

— Прощавайте, какво казахте? Не ви чух. — Чарли махна с ръка към един малък бял пикап, който форсираше, за да изкачи наклона на дигата.

— Нищо. — Реми се спря до колата си и изчака пикапът да отмине. Когато той се изравни с нея, шофьорът внезапно удари спирачка и закова няколко метра по-нататък.

Вратата веднага се отвори и се появи мъж с тъмен костюм и вратовръзка и очила със златни рамки.

Той изгледа намръщено Реми. Съдейки по дълбоките бръчки между веждите му, тя реши, че той много по-често се мръщи, отколкото се усмихва. Тутакси се стегна, готова да посрещне още една лекция за неупълномощените посетители.

— Реми? Познах те. Какво правиш тук?

Господи, той ме познава! Не беше очаквала това и отново го огледа дискретно, опитвайки се да си спомни нещо. Изглеждаше около четирийсетгодишен. Тъмна и сресана назад коса. По лицето му нямаше никакви особени белези, ако не се смятаха тънките устни. Изражението му бе доста самонадеяно.

— Каква изненада! Не очаквах да те срещна тук! — Реми се преструваше, че го познава, за да спечели време.

— И аз не очаквах да те срещна тук. Какво те води насам? — опита се да се усмихне той, но това явно му беше чуждо. Колко жалко, помисли си Реми, би го нарекла красив, ако не беше това намръщено чело.

— Какво ме води тук ли? — Осъзна, че не може да му каже истината. Щом я познава, значи познава семейството й, а не искаше той да им разкаже с какво се занимава тя.

— Приятелка пише книга и ме помоли да й помогна в проучванията. Един от героите е от флотата, а тя смята, че разбирам от тези неща.

— Твоя приятелка? Коя?

— Работи в музея…

— Разбирам. — Беше ли го убедила? Не можеше да разбере и се опитваше да прикрие колко неудобно се чувствуваше от острия му изучаващ поглед. — Получи ли необходимата ти информация? — Мъжът погледна към Чарли, сякаш разбрал, че той я е предоставил.

— Струва ми се, че да. — Реми извади ключовете за колата от джоба на сакото си и погледна многозначително към пикапа, чийто мотор работеше на празен ход. — Няма да те задържам. Зная, че си зает, а пък аз имам среща с един кон.

— Довиждане, Реми!

Реми изчака камионетката да потегли, после погледна към Чарли.

— Много ми е неприятно, когато става така.

— Какво искате да кажете?

— Познавам го, но не мога да си спомня името му.

— А, това е Карл Мейтланд.

— Разбира се! — Беше й смътно познато, но не можеше да си спомни защо и откъде. Протегна ръка. — Благодаря ви, че ме изпратихте до колата, Чарли, и че така търпеливо отговорихте на всичките ми въпроси.

— Няма нищо. — Мазолестата му ръка стисна нейната.

— И ако приятелката ви се нуждае от допълнителна помощ за книгата си, кажете й да ми се обади. Знам няколко страхотни истории! Тъкмо за книга.

— Ще й кажа.

Докато Реми се качваше в колата си, той извика след нея:

— Фамилията ми е Ейкънс. Има ме в указателя.

— Ще я запомня! — Махна му за довиждане.

След като напусна района на петролния терминал и петролните доковете, Реми продължи известно време по Ривър Роуд, после намали и сви към летището. Спря до първата телефонна будка, която видя. Както бе казал Чарли Ейкънс, в указателя намери номерата и на трите лоцмански районни служби. Обади се първо в Батън Руж и попита дали някой би могъл да я информира кой лоцман е бил на борда на танкера „Кресънт Лайн“, когато е напуснал пристанището в началото на септември миналата година. След няколко минути един мъж й каза, че лоцман е бил Пийт Хоскинс. Сега бил на някакъв руски зърновоз и щял се върне вероятно след около пет часа.

Вторият й разговор бе по-плодотворен.

Трийсет минути по-късно седеше в сепарето на едно кафене в Мид Сити с Гас Трюдо — лоцман от Кресънт Ривър, висок представителен мъж с гъста жълтеникавочервена, на места посивяла коса. Гледайки го как отпива голяма глътка вряло кафе, Реми си помисли, че сигурно устата му е облицована с азбест.

Чудно как не издиша огън или пара, когато остави чашата си на покрития с термоустойчива пластмаса плот и я погледна право в очите.

— Значи сте писателка?

— Да. Пиша продължение на историята за „Кресънт Дракон“ — ретроспективен разказ от гледна точка на различни хора, свързани по някакъв начин с последното му пътуване. — Реми сметна, че това е добро прикритие. — И така, кажете ми, г-н Трюдо, какво си спомняте за кораба? Имаше ли някакви проблеми? Случи ли се нещо необичайно?

— Не, всичко беше в рамките на нормалното. Спомням си, че когато го поех от Пийт Хоскинс, лоцмана от Батън Руж, той ми каза, че корабът реагира малко мудно на командите. Поговорих си и малко с капитана за бурята, която се зараждаше в Залива.

— Имаше ли някакви засечки… или трудности по пътя?

— Не.

— Това е станало преди шест месеца, г-н Трюдо. Как може да сте толкова сигурен?

— Както казах и на другите двама, които идваха да ме питат…

— Други двама? Какви други двама?

— Не си спомням имената им, но единият — набит човек с брада — идва преди около две седмици. А няколко дни по-рано разговарях с по-младия, вероятно малко над трийсет, висок и кестеняв.

Гейб! Трябваше да се сети, че и брат й е предприел собствено разследване.

— Извинете, че ви прекъснах. И какво им казахте?

— Че когато един кораб потъне при буря три дни, след като си бил на него, започваш да си припомняш всичко. Проследяваш в ума си цялото пътуване, сравняваш бележките си с тези на другите лоцмани и се опитваш да си дадеш сметка дали не е имало все пак нещо, което да покаже, че съдът не е бил годен за плаване.

— И вие сте постъпили така? Разговаряли сте с другите двама лоцмани?

— Да. Това е установена практика.

— Имали ли са те някакви затруднения?

— Никакви. Знам го със сигурност, защото видях копията от техните доклади.

Реми отпи малка глътка от още горещото кафе и се запита дали да разчита на неговите думи, или да разговаря лично с другите лоцмани.

— Случайно да знаете къде е бил натоварен танкерът?

— Пийт ми каза, че го е поел от старите докове Клеймор. — Поколеба се, сетне кимна. — Точно така. Спомням си, че Пийт ми каза, че там течението леко се завърта и понякога създава проблеми в отплаването. Тогава открил колко е бавен при маневриране.

— Къде са доковете Клеймор?

Той се облегна назад на червената пластмасова облегалка и смръщи замислено чело. — На коя миля се намират?

— Не, чудя се как бих могла да стигна дотам по суша.

— Не съм сигурен, че мога да ви обясня как да стигнете по суша. — Почеса се разсеяно по главата. — Намират се на източния бряг, на север от Кенър. Сигурен съм, че можете да стигнете дотам по Ривър Роуд.

Осъзна, че е била близо до тях.

— На какво разстояние са от склада и доковете на Гълф Коуст Петролиум?

— Това са старите докове Клеймор.

— Какво?!

— Старите докове Клеймор.

Значи е била там — на същото място, където е бил привързан „Дракон“ и не го е познала! Не си го е спомнила!

— Чакайте. Има три дока. На кой от тях казвате, че е бил танкерът?

— На горния.

— По-точно?

— Намира се нагоре по реката — затова се нарича „горен“ док.

Значи не е била точно там. Затова ли всичко й се бе сторило непознато? Не смееше обаче да се върне и да рискува да налети отново на Карл Мейтланд. Пък и се съмняваше, че „булдогът“ Мак щеше да бъде по-отзивчив. Тогава си спомни Чарли — милия, чудесен Чарли Ейкънс, толкова дружелюбен и готов да дава сведения. Дали беше участвувал в товаренето на „Дракон“? Видял ли я бе онази нощ? Защо не я позна? Каза, че телефонът му го има в указателя. Ще му се обади и ще го попита. А ако не е бил на смяна, може би ще успее да го придума да разбере кои са били.

С усилие насочи отново вниманието си към сепарето.

— Казахте, че пътуването надолу по реката е било нормално, но все пак — имаше ли нещо, което да ви е накарало да си задавате въпроси? Отклонение от курса? Или закъснение? Или нещо друго от този сорт?

— Не. Според доклада на Бреговата охрана, който прочетох, е следвал неотклонно курса си. Потънал е на една-две мили от морското трасе. За щастие то е оживено и екипажът е успял да сигнализира един минаващ кораб. И още преди да сте ме попитали, ще ви кажа, че не срещнахме много шлепове.

— Моля?

— Брадатият мъж искаше да знае за шлеповете, които се движат из делтата на юг от града. Но на практика единствените шлепове, които срещнахме надолу по реката, бяха боклукчийски.

— Разбирам. Бреговата охрана е излязла с доклад относно потъването?

— Да.

Запита се защо не е намерила копие от него в архиви на компанията. Или пък е имало, но тя не го е забелязала?

Този въпрос още не й даваше мира, когато се прибра вкъщи. Веднага улови аромата на дафинов лист и подправки. Явно нещо се задушаваше в глинено гърне. Баща й беше в антрето и държеше телефонната слушалка до ухото си. Обаче, щом я видя, я остави обратно на вилката.

— Тъкмо звънях в конюшнята, за да проверя дали си тръгнала насам.

Реми се стресна, по бързо се съвзе и му се усмихна с престорен укор, опитвайки се да не мисли за това, че за малко да я хванат в лъжа.

— Защо го правиш? Казах, че ще бъда у дома за обяд! — Свали ръкавиците си. — Имам чувството, че ме следиш по-зорко, отколкото когато бях тийнейджър.

— Не е вярно.

— Нима?

— Дори да е така, то е само защото е съвсем нормално да се безпокоим след начина, по който изчезна наскоро.

— Обещавам да не изчезвам пак, така че спрете да се безпокоите.

— Реми — появи се майка й откъм трапезарията, — стори ми се, че чух гласа ти. Тъкмо казвах на Нати, че сигурно няма да успееш за обяд. Как мина ездата? — Разглеждаше дъщеря си малко озадачено. — Очаквах да се върнеш измръзнала до кости, с почервенели от студа бузи и нос, но ти изглеждаш… отлично.

— Ягуарът има отопление. Посъвзех се по пътя за вкъщи. — Хвърлих поглед към кухнята. — Задушени скариди ли подушвам?

— Да. Ще кажа на Нати, че си тук. Сигурно първо ще поискаш да смениш тези дрехи за езда…

— По-късно. Сега съм много гладна.

Всъщност яденето беше последното нещо, за което би помислила, но се предполагаше, че от физическо натоварване човек огладнява и ако искаше да продължи да се преструва, че е прекарала сутринта в езда, трябваше да се прави на гладна.

Час по-късно, освежена от душа, Реми седеше в леглото си, загърната в атлазен халат и с тюрбан около главата, а папката с копията на документите от архива на компанията лежеше разтворена пред нея. При първото бързо претърсване не намери копие от доклада на Бреговата охрана. Започна да преглежда отново.

Чуха се две бързи почуквания. Като обезумяла дръпна кърпата от главата си и я хвърли върху книжата, за да ги скрие. Вратата се отвори.

— Нати! Стресна ме. — Разсмя се смутено и отметна с пръсти влажната коса от челото си.

— Първо почуках.

— Знам.

— Къде са ти ботушите?

— В гардероба. Защо? — Реми се намръщи и се измъкна от леглото, когато видя, че Нати веднага се насочва натам.

— Защото е по-добре да ги почистя, преди да са изцапали — с тези думи отвори вратата на килера и влезе.

— Няма нужда! — В този момент Нати се появи с ботушите в ръка. Като се изключи малкото бял прах от мидените черупки по пътя върху дигата, подметките бяха сухи и чисти. Нати веднага го забеляза. — Вече ги почистих — обясни Реми.

Прислужницата поклати недоверчиво глава, отиде до канапенцето и взе тъмнокафявото велурено сако за езда, което бе метнато на облегалката.

— Както вече си изчеткала, предполагам, и конските косми от това сако.

— Точно така. — Защо лъжеше? Нати не й повярва и за секунда. Но не можеше да й каже истината. Дори не беше сигурна каква е тя. — Нати, аз…

Нати вдигна ръка.

— Лъжите са като зайците — бързо се множат. Ще върна тези ботуши в килера, ще закача това сако и нека оставим нещата така.

— Благодаря — усмихна се с облекчение Реми.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Щом Нати напусна стаята, Реми вдигна кърпата от разтворената папка и започна отново да преглежда документите. Внезапно мярна име — Мейтланд. Втренчи се във фактурата от Мейтланд Ойл Къмпани за натоварването на танкера със суров петрол. Мейтланд Ойл Къмпани — като Карл Мейтланд, добре облеченият мъж в белия пикап, който се бе обърнал към нея с малкото й име? Сигурно е същият. Което означаваше, че той не само познава семейството, но има и вземане-даване с Кресънт Лайн.

Ами ако срещне случайно баща й или чичо й? И им спомене, че я е видял на доковете? Не, не трябва да се безпокои сега за това. Ще се оправи все някак си. Може би дотогава вече ще е намерила нещо — или ще си е спомнила.

Сега трябваше да потърси доклада на Бреговата охрана. След това да се обади на Чарли Ейкънс и да разбере дали той знае това-онова, или пък може да й помогне да открие нещо. Замисли се по кое ли време се връща той от работа, а после продължи да преглежда документите.

След четвъртото позвъняване се обади познат глас.

— Ало, Чарли слуша.

— Чарли? — Реми погледна цифровия часовник до леглото си. Седем и трийсет и две. — Започнах да си мисля, че ще работиш цяла нощ.

— Отбих се в „Гроугън“ да пийна бира. Кой се обажда?

— Реми. Реми Купър. — Тъй като Кресънт Лайн и Жарден бяха едно и също за всеки на брега на реката, реши, че е по-добре да използува друго име. — Онази, която Мак те накара да придружиш на дока.

— О, разбира се. Как си?

— Добре съм. Слушай, питах се дали би ми помогнал с малко информация, необходима на моята приятелка за книгата й.

— Ще се опитам.

— Спомняш ли си танкера „Кресънт Дракон“? Бил е натоварен със суров петрол от вашите докове миналия септември, вероятно на пети или шести.

— Дявол да го вземе — извини ме за израза, но ние обслужваме толкова много шлепове и кораби, че изобщо не им помня имената.

— Да, но този е потънал в Залива по време на буря.

— Да, един танкер наистина потъна миналата година — каза той бавно и замислено. — Момчетата говореха, че бил натоварен на нашите докове. Но аз не съм работил на него.

— Можеш ли да откриеш кои са работили? Приятелката ми би искала да разговаря с тях.

— Ще поразпитам утре. Все някой ще си спомни нещо. Кораби не отиват на дъното всеки ден. Кой е номерът ти? Ще ти звънна утре вечерта, за да ти кажа какво съм разбрал.

— По-добре аз да ти се обадя. Не съм сигурна дали ще ме намериш.

— Карнавалът ще бъде в разгара си утре. По улиците ще е ужас. Лично аз вече избягвам тези неща. Когато бях млад, беше толкова различно! Нямаше ги тези гейове да се перчат насам-натам, облечени като вариететни танцьорки. Бяха страхотни времена. А сегашното си е чиста лудост. Добре. Звънни ми утре вечерта… по това време.

След като бе задействала това, следващата точка от програмата й бе да намери все пак копие от онзи доклад на Бреговата охрана.