Маскарад

26.

Звукът от месинговото чукче се смени с блъскане с юмрук по вратата. Този шум заглуши камбаните на катедралата, които биеха за утринната литургия.

— Идвам! — викна за втори път Коул, пресичайки бос дневната и закопчавайки ципа на дънките си. Чукането не спираше. Той издърпа резето и едва беше отворил вратата, когато Гейб Жарден нахлу вътре, следван по петите от Ланс.

— Къде е тя? Къде е Реми? — Огледа обезумяло стаята.

Лицето му излъчваше ярост и отчаяние.

— Реми? Какво те кара да мислиш, че тя е тук?

— Изчезнала е от болницата! Като че ли не го знаеш.

Изгледа свирепо Коул и махна с ръка към вратата на кухнята: — Провери там Ланс! Аз ще видя отзад.

— Стой! — Коул хвана ръката на Гейб, който се бе насочил към спалнята. — Какво е правила Реми в болницата?

— Не ти ли е казала? — рече саркастично Гейб и се опита да се изтръгне от ръката му.

Но Коул стегна хватката си и изръмжа в лицето му:

— Случай, копеленце, ти не ме харесваш и аз не те харесвам, но няма да мръднеш и крачка от тук, докато не ми кажеш какво е правила Реми в болницата.

Гейб го погледна неуверено.

— Била е ограбена вчера следобед в Квартала. Двама маскирани са я пребили.

— Защо? — Зашеметен, Коул разхлаби хватката си.

— По дяволите, как бих могъл да знам?

В същия миг Ланс излезе от кухнята.

— Няма я там, Гейб.

— Ела. Ще проверим отзад.

Двамата се насочиха към спалнята, но Коул не направи опит да ги спре. Беше напълно объркан.

— Къде е тя? — Стискаше здраво черната слушалка, а ръката и гласът му трепереха от страх и ярост. — Какво си направил с нея?

— С кого?

— Много добре знаеш, че говоря за Реми.

— Не е ли в болницата?

— Не. Изчезнала е… през нощта. — Стисна още по-силно слушалката. — Остави я на мира! Чуваш ли ме? Ако падне и косъм от главата й, кълна се, че…

— … ще ме убиеш? — презрително се изсмя гласът. — Не отправяй заплахи, които не можеш да изпълниш.

— По дяволите, аз…

— Не ми дрънкай глупости! И пръста си няма да помръднеш, и двамата го знаем. Лакомията ти няма граници. Винаги си бил такъв.

— Къде е Реми?

— Не знам. Но гледай да я откриеш преди мен.

Мъгла. Обвиваше я заплашителна бяла мъгла, гъста и студена. От нея постепенно изплува мистериозна жълта светлина, която танцуваше, трепкаше и идваше все по-близо и по-близо. Реми искаше да побегне, но краката й се бяха срасли със земята. Жълтата светлина продължаваше да се приближава, ставаше все по-ярка и по-пламтяща. Раздели се на два, на три, накрая на четири огнени стълба. Иззад танцуващия блясък се показаха черни лица — черни лица върху черни тела, увити в бели дрипи. Те танцуваха, въртяха се и виеха страстно. Държаха пламтящи факли. Хилеха се.

Факли. Реми се засмя с облекчение. Това беше шествие, нощно шествие с чернокожи факлоносци. После се появиха конници върху пръхтящи коне с разкошни, подобни на рицарски одеяния, с шлемове с пера и закачулени лица. След това дойде платформата — истинско пъстро и искрящо великолепие. Начело беше бог Комос, избран за властелин на шествието, сребристобял призрак от изкуствени диаманти и ослепителни камъни. Вдигна към нея инкрустирания си със скъпоценни камъни бокал и Реми плесна с ръце от удоволствие, виждайки как сивите му очи й се усмихват изпод маската. Коул! Комос бе Коул, богът владетел на…

Изведнъж маската се превърна в зурла с големи зъби. Реми се ужаси. Не, Коул не можеше да бъде мъжът със свинската маска. Заотстъпва. Клатеше отрицателно глава, а той продължаваше да я подканя с бокала.

Сетне си спомни, че Комос не е истинският владетел на тайното общество. Не, властта беше в ръцете на вожда — един от конниците. Обърна се и се затича през гъстата мъгла след тях. Но краката й се движеха бавно, толкова бавно, че не можеше да ги настигне. Виждаше развяващите се опашки и издутите кореми на конете. Мъглата постепенно ги погълна.

— Чакайте! Чакайте!

Един от конниците спря и се извърна от седлото си. Няма ще я качулката, която прикриваше лицето му. На нейно място имаше свинска маска. Злите блещукащи очички фокусираха обвиняващия си поглед върху нея. Реми се смрази.

— Кой си ти?

— Казах ти да спреш да задаваш въпроси!

Внезапно мъглата се разпръсна. Оказа се обградена от конници. Всички бяха със свински маски. Пееха монотонно: „Предупредена си. Предупредена си“ и стягаха кръга около нея.

— Не! Не! — Реми крещеше, но никой не я чуваше. Виждаше тълпата по улицата, ръцете на всички бяха прострени към конниците и никой не гледаше към нея.

Усети, че някой я докосва и се замята като обезумяла. Прониза я болка.

— Всичко е наред, момиче! Хайде, хайде. Тук си в безопасност. Чуваш ли? Тук си в безопасност.

Събуди се. Болеше я. Беше объркана. Втренчи се в лицето на Нати. В тъмните и нежни очи.

— Нати… — опитваше се да преодолее страха. — Аз… — Огледа се. Видя розовите тапети на цветя, бялата дървения, кретонените пердета и стария скрин до стената, отрупан със семейни фотографии в рамки и кристални пулверизатори. Сега си спомни — Нати я беше взела снощи от болницата и я бе докарала до малката си къща в Ченъл. Усети как натискът върху раменете й отслабва. — Сънувала съм, нали? — Забеляза, че се е вкопчила в ръкавите на кадифения пеньоар на прислужницата. Прокара леко ръка по бузата си, опипвайки нараняванията. Усети болка.

— Мяташе се. Вероятно е било кошмар. — Нати стана от леглото.

— Истински кошмар. — Отпусна се на пухената възглавница. И последните остатъци от ужаса изчезваха. — Наистина ли съм само от пет дни у дома, Нати? Струват ми се дълги колкото цял човешки живот. — Нати не каза нищо, отиде до прозореца и вдигна транспаранта. Реми примигна и прикри очите си с ръка. — Колко е часът?

— Наближава единайсет.

— Не може да бъде! — Опита се да седне в леглото, но болката я сряза.

— Може — не може, ама е! — Нати сложи една велурена рокля на светли шарки върху стругования крак на леглото. — Банята е отсреща през вестибюла, а кафето е в кухнята.

Десет минути по-късно Реми влезе в дневната с чаша черно кафе. Носеше дълъг пеньоар върху памучния комбинезон, който Нати й беше дала предишната вечер. Самата тя се беше свила в един фотьойл с колоритен кретонен калъф, на пода до нея лежеше неделното издание на „Пикиюн“. Частта му с кръстословицата бе разгъната върху коленете й.

Изгледа я изучаващо.

— Щом свърша с кръстословицата, ще ти дам един мехлем за тези ожулвания по лицето. От него отокът ще поспадне, а и няма да те щипе толкова.

— Благодаря. Бих искала да се обадя по телефона.

— Ако ти преча, в кухнята има апарат, иначе можеш да използуваш този тук — посочи тя с кимване бежовия телефон на масичката до дивана.

Искаше й се да остави този неприятен разговор за след кафето. Ала съзнаваше, че отлагането нямаше да го направи по-лек. Отиде до дивана, седна на твърдата възглавница, взе слушалката и набра номера.

— Ало?

— Мамо, Реми се…

— Реми! Къде си? Добре ли си? — заговори бързо майка й, сетне остави слушалката и извика: — Фрейзър, Реми е. Тя е на телефона. — После отново вдигна слушалката. — Толкова се безпокояхме за теб!

— Реми, ти ли си? — прекъсна я баща й.

— Да, аз съм. И съм добре…

— Къде си? Идваме да те вземем…

— Не! Няма да се върна вкъщи… засега. Обаждам се само за да ви кажа, че съм добре и в пълна безопасност.

— Но къде си?

— Ще ви обясня по-късно. — И затвори. Още няколко секунди гледа втренчено телефона, после погледна към Нати. Черните й очи я наблюдаваха с открито любопитство, но не я попита нищо — както не я бе попитала и снощи, когато я взе от болницата. Тогава Реми й каза само, че двама мъже са я пребили и че няма да се прибере у дома. Нати не поиска друго обяснение. Но тя имаше право да знае. — Съжалявам, че те въвлякох в това, Нати, но те искат да ме вкарат в някаква клиника близо до Хюстън. Имаха намерение да ме транспортират със самолет тази сутрин. Затова се измъкнах от болницата снощи. Не знаех как другояче да ги спра.

— Това трябва да е същата клиника, за която говореха, когато се върна?

— Да. Обаче има и още, Нати. — Реми й разказа накратко за обвинението в измама с потъването на танкера от страна на застрахователната компания, за своето убеждение, че е забелязала нещо на дока онази вечер и за опитите си да разбере какво е било то.

— Сигурна ли си, че трябва да ми разказваш всичко това — изгледа я малко намръщено Нати.

— Трябва. Виждаш ли… — Замълча за момент, разклащайки чашата с кафе в ръцете си. — Преди онези двама мъже да ме пребият, те ме предупредиха да спра да задавам въпроси и да си държа устата затворена.

— А ти нямаш намерение да направиш нито едното, нито другото? — Нати скръсти ръце на гърдите си.

— Как бих могла? Трябва по някакъв начин да открия какво съм видяла онази нощ. Докато не го направя, как ще знам на кого да вярвам и на кого да разчитам? Очевидно представлявам заплаха за някого. — Втренчи се в чашата. — И колкото повече си мисля за това, Нати, толкова повече се убеждавам, че има връзка между мъжа, с когото са ме видели да се боричкам в Ница, и двамата мъже, които ме пребиха. Сигурно имат нещо общо с „Дракон“. Прекалено много са съвпаденията, за да е нещо друго.

Нати спусна краката си на пода и остави настрана кръстословицата.

— Мислиш, че някой е вървял след теб до Ница и там те е сгащил?

— Има логика, Нати. Този, който не иска да говоря сега, не е искал да говоря и тогава. Може би затова сме се карали, когато ме е блъснал, и аз съм си ударила главата в дървото. Трябва да си е отдъхнал с облекчение, дето получих амнезията.

— И не е бил особено очарован, когато е разбрал, че си започнала да задаваш въпроси.

— Точно така. — Прокара ръка по косата си и се загледа в малката камина с метална решетка, украсена с грамофончета. — Вероятно си мисли, че всеки момент ще си спомня какво се е случило. А може би наистина ще си го спомня.

— Или си се доближила прекалено много до истината?

— Но аз не съм разговаряла с кой знае колко хора. Срещнах се с един лоцман, който е насочвал „Дракон“, и разговарях с Чарли… Чарли! Трябваше да му се обадя снощи.

— Кой е Чарли? — намръщи се Нати.

— Чарли Ейкънс. Работи на дока, където е бил натоварен танкерът. Трябваше да разбере кои са били на смяна през онази нощ. Или поне да се опита да разбере. — За съжаление телефонният му номер беше останал в чантичката й, която бе заключена някъде в болницата. Наложи се да го вземе от справочната служба.

След четвъртото позвъняване отговори някаква жена. Реми не го очакваше. Беше останала с впечатлението, че Чарли живее сам. Разбира се, това не означаваше, че не би могъл да има гости.

— Чарли там ли е?

— Не, няма го.

Улови някаква неестествена, почти отбранителна интонация в гласа на жената.

— Обажда се Реми Купър. Той щеше да ми даде някои сведения за корабоплаването, за книгата на една моя приятелка. Знаете ли кога ще се върне?

— Няма да се върне… никога. — Последва кратка пауза. — Чарли е мъртъв.

Реми се вцепени.

— Кога? Как?

— Вчера, Казаха ми, че някаква секция от дока се повредила и той отишъл да провери. Предполагат, че му се е завило свят или се е подхлъзнал. Паднал в реката…

— Сигурна ли сте? Видял ли е някой как се е случило? — Започна да й се повдига от страх и чувство за вина. Не погледна дори към Нати, която взе чашата с кафе от ръката й и я сложи на масата.

— Чули го как извикал, когато паднал, но не могли да направят нищо. Течението го отнесло. — Жената продължаваше да говори, като че ли изпитваше нужда да изрече нещата, за да повярва в тях. Гласът й беше глух и изпълнен с печал. — Чарли ми е брат, единственият близък човек, който ми бе останал. Намерили са тялото тази сутрин. От погребалното бюро ми казаха да им занеса костюм, за да го погребат с него. Защо Чарли трябва да бъде погребан с костюм? Той ги мразеше, наричаше ги „маймунски костюми“. Мама винаги го караше да слага костюм, когато ходехме на черква и той се караше с нея. Казваше й: „Господ не го интересува дали съм с костюм.“ Как смятате, трябва ли да им го занеса?

— Не. Не е нужно — промълви Реми. — Аз… съжалявам… — Вцепенена, тя остави слушалката и се обърна към Нати. — Беше сестрата на Чарли. Той е мъртъв. Ако това е вярно… — Млъкна и се помъчи да овладее внезапно обхваналата я паника. — Имаше ли нещо за удавяне в днешния вестник?

— Струва ми се, че да, но не го прочетох.

Хвърлиха се на пода до фотьойла и прегледаха страница по страница. Реми откри кратката бележка. Беше същото като казаното от сестрата на Чарли, с допълнителната подробност, че е станало сутринта и че търсенето на тялото продължава. Реми седна и се втренчи във вестника.

— Напълно ми е ясно какво си мислиш — заяви Нати.

— Че не е нещастен случай? Ами ако не е паднал сам в реката? Ако са го бутнали? Той разпитваше заради мен, Нати! — Продължавайки да държи страницата от вестника в ръка, тя се изправи и закрачи из стаята. — Вече знам, че мъжът, който ме сграбчи онази нощ на дока, е същият, който ме държеше, докато другарят му ме биеше. Познах го по гласа. Трябва да е разбрал, че Чарли разпитва… — Хрумна й друга мисъл, спря и се обърна към Нати. — Те знаят, че ще науча за Чарли. Може би даже много го искат. Може би смятат, че ако боят не ме е изплашил, това със сигурност ще свърши работа.

— Какво ли точно си успяла да видиш оная нощ?

— Не знам — поклати разстроено глава Реми. — Когато разговарях вчера следобед с Хауърд Ханкс, застрахователния детектив, той разви теорията, че танкерът изобщо не е потънал и че това е било тънка мистификация, за да се получи застраховката. А сега „Дракон“ плава някъде под друго име. Останките, които е намерила Бреговата охрана, екипажът в спасителните лодки — всичко това е било за камуфлаж. А всъщност, друг екипаж се е качил на борда и е отплавал.

Нати зяпна от възмущение и се облегна назад на фотьойла.

— Този човек е луд!

— И аз си помислих, че е доста невероятно.

— Нещо повече от невероятно. Това е абсолютна глупост — заяви възмутено Нати и се изправи на крака. — Даваш ли си сметка колко хора са нужни, за да се изпълни такъв фокус? Не зная от колко души е екипажът, но нека приемем, че са петнайсет. Два екипажа — значи трийсет. А как се е качил вторият екипаж на борда? Не са дошли с хеликоптер — не и при буря. Следователно с плавателен съд. И ето ти още въвлечени хора. А какво става, ако дори един от тези трийсет и пет или четирийсет души реши, че е получил прекалено малко? Даваш ли си сметка каква е вероятността да бъдеш шантажиран? Мълчанието е злато особено когато трябва да платиш някому да си затваря устата. Не. — Нати поклати глава. — Ако си тръгнал да вършиш престъпление, колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре.

— Права си — промърмори Реми, поразена от логиката й.

— Разбира се, че съм права. — Нати седна във фотьойла и отпусна ръцете си върху страничните облегалки. — Ако е имало някакъв трик, то той е бил в началото. И ти трябва да си го видяла. Какво точно си спомняш?

— Почти нищо… Танкера привързан към дока… След това някакъв мъж ме сграбчи…

— Не каза ли, че е имало мъгла?

— Да…

— Сега обаче забрави за тази подробност. По същия начин може би си пропуснала и други? Представи си мислено картината и започни да описваш всичко.

Реми понечи да каже, че това би било напразно губене на време, но размисли.

— Добре. — Затвори очи. — Беше тъмно и много мъгливо. „Дракон“ бе привързан към дока. Спомням си прикрепващите въжета и подвижното мостче. И двама мъже до парапета…

— Как изглеждаха?

— Беше прекалено тъмно. Виждах само силуетите им. Единият държеше цигара. — Рязко отвори очи — Той пушеше! А навсякъде наоколо има табели ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

— Не бих казала, че е много умно да се пуши, когато пълниш танкер със суров петрол.

— Тогава защо той пушеше?

— Може би танкерът вече е бил натоварен?

— Но и тогава е прекалено опасно да се пуши на палубата.

— Ще се върнем към това по-късно. Какво друго можеш да си спомниш.

Реми се напрегна, затваряйки отново очи, но всичко, което видя, беше тъмният силует на танкера в мъглата и двамата мъже до парапета.

— Нищо. — Поклати нетърпеливо глава. — Беше прекалено тъмно.

— Тъмно ли? — намръщи се Нати. — Корабът беше ли тъмен? Нямаше ли прожектори? Корабите, които се товарят нощем, обикновено са осветени като коледни елхи.

— Но не и този. Беше почти тъмен, с изключение на няколко лампи на мостиковата палуба. — Рязко пое въздух, защото внезапно си спомни нещо, и веднага се хвана за гърдите от болка.

Нати незабавно се намери до нея и я прегърна през раменете.

Заведе я до дивана и й помогна да седне. Реми се вкопчи в, ръката й.

— Спомням си, че Коул стоеше на мостиковата палуба с Карл Мейтланд и мъжа с дългите, извити нагоре мустаци, за когото Хауърд Ханкс каза, че бил специалист по взривове. — Гледаше с невиждащ поглед, а споменът за онази нощ се връщаше с объркващ устрем. — Не съм сигурна какво се случи… след като видях Коул. Струва ми се, че… Махнах му. После онзи мъж ме сграбчи и каза нещо като… „По-кротко, момиченце.“ И че съм си пъхала гагата… Уоки-токито! — Впи пръсти в ръката на Нати. — На колана му бе закачено уоки-токи. Оттам се чу глас — някакъв кран се бил развалил и имало вода навсякъде по палубата. Вода, Нати! Това е, нали? — Обърна се и я погледна в очите — не с вълнение или облекчение, а напълно равнодушно. — Това е трикът. „Кресънт Дракон“ не е носил петрол, когато е потънал, защото е бил напълнен с вода. — Изсмя се сухо. — А Мейтланд даде задоволителното обяснение, че уж зареждали с вода за пиене и миене. И аз не се усъмних.

— Със сигурност не си се усъмнила онази нощ. И с още по-голяма сигурност си осъзнала значението на това по-късно — когато застрахователната компания е започнала да вдига шум.

Реми усещаше горчилката на спомена — горчилката и болката.

— Коул беше там. Той беше там с Мейтланд и гледаше как пълнят резервоарите с вода. Той е участвувал.

Независимо че много пъти бе размишлявала върху евентуалната му вина, досега успешно се бе съпротивлявала да повярва в нея. Но вече не можеше. Споменът за Коул на мостика, обляното му в светлина лице и Мейтланд до него — този спомен бе съвсем ярък.

— Знам, че боли — потупа я Нати успокоително по ръката. — Всяка жена вярва, че нейният мъж е добър. Те рядко са такива, но от това не ти става по-леко.

— Не. — Коул ли е бил онзи мъж в Ница? Той твърдеше, че по това време се е намирал в Ню Орлиънс. Но тя разполагаше само с неговите думи. Не и с доказателства. Представяше си колко разстроена е била, когато е разбрала какво е извършил той — колко наранена, колко ядосана, колко разочарована. Сигурно се е скарала с него, разгневена от болката и предателството — предателство едновременно спрямо ней и спрямо семейството й. Но хората, които я бяха пребили… Не можеше да повярва, че той ги е изпратил. — Мейтланд! Той ме видя на доковете завчера. С Чарли. Той е изпратил онези двамата да ме предупредят. — Попипа нараняванията по лицето си, изпитвайки странното облекчение, че може да свали вината за тях от Коул.

— Изобщо не бих се учудила, ако се окаже, че е така. Винаги, когато е идвал на вечерните партита на майка ти, този Мейтланд ми е приличал на баракуда, притаила се в тъмно езеро, малка и невинна, докато не видиш зъбите й.

— Почакай малко. Това е безсмислено. — Реми се изправи с мъка. — Очевидно е защо Мейтланд го е направил. Той би могъл да продаде един и същ петрол два пъти. Но какво би спечелил Коул? Кресънт Лайн е платила за този суров петрол предварително. Видях копието от разплащателния чек.

— Явно не можеш да мислиш като престъпник, Реми. — Нати поклати посивялата си глава. — Той е получил пари от Мейтланд. Вероятно са си поделили печалбата от тази повторна продажба. Повече от сигурно е, че е получил нещо точно от този разплащателен чек.

— Повече от сигурно — съгласи се Реми, сетне въздъхна уморено. — Но как ще го докажем?

— Една ревизия на книгите на Мейтланд вероятно ще покаже, че са плащани значителни суми на компании, за които никой не е чувал. Възможно е даже парите да са преминавали през няколко ръце, докато стигнат до Коул. — Нати замълча, после попита тихо: — Какво ще правиш?

— Не знам. — Реми отиде до прозореца, повдигна тънкото перде от изкуствена коприна и се загледа в тихата неделна сутрин. — Не знам със сигурност. Първо искам да разбера дали смъртта на Чарли е била нещастен случай. Утре ще отида в следствието. — Едно чернокожо момиченце подскачаше по тротоара пред къщата на Нати. Носеше розова плисирана рокличка и изящна шапчица, кацнала върху сплетената му коса и завързана с ленти под брадичката. На Реми й се прииска да излезе навън, да го хване за ръката, да заподскача заедно с него — и да се почувствува отново невинна и безгрижна. Въздъхна, извърна се от прозореца и срещна погледа на Нати. — Трябва да разбера дали това е отишло по-далеч от измама. Дали е стигнало до убийство.