Маскарад

15.

Стените на къщата на Роял Стрийт ечаха от яростта, изливаща се в библиотеката на втория етаж. Полилеят в стаята потреперваше от гневните гласове. И това започна секунди след като Броуди Донован бе безапелационно изгонен от къщата.

Емил Жарден стоеше пред масата с отметната назад посивяла глава. Хлътналите му очи не блестяха от любов към внучката му, която бе насладата на старините му, а горяха от гняв. Ръцете му не се протягаха към нея да я погалят по косата или по бузата, а цепеха въздуха от негодувание. Гласът му не й говореше нежно, завършвайки всяко изречение с „малката ми“ или „милинката ми“, а плющеше с галска невъздържаност.

И преди това Адриен бе виждала дядо си ядосан, дори побеснял, но никога дотолкова, че лицето му да стане червено, а вените на врата му да се издуят. Това обаче не я беше изплашило, напротив, нейният гняв се надигаше, за да се сблъска с неговия.

— Трябваше да покажеш поне елементарна учтивост и да го изслушаш!

— Да изслушам какво? Още обидни заявления, че се интересува от теб? Не! Никога! Бог да ме убие, ако му позволя още веднъж да произнесе името ти! Не! Вратите на къщата ми са завинаги затворени за този американски варварин!

— Нямаш право!

— Имам всички права! Това е моята къща.

— Тя е и моя!

— Но ти си ми внучка. Ще правиш каквото ти казвам. Забранявам ти да говориш повече с този мъж!

— Забраняваш ми?! Защо? — Ръцете й се свиха в юмруци. — Защото е янки? Това твое предубеждение към американците е отживелица. Те са тук! Дори ти имаш вземане-даване с тях.

— Да, имам вземане-даване с тях. Дядо ми пък е имал вземане-даване с индианците. Но както той не ги е пускал в къщата си, така и аз няма да позволя на този янки да влезе в моята!

— Не е справедливо!

— Млък! Вече обявих решението си. Не подлежи на обсъждане! А сега, марш в стаята си!

— Не съм вече дете, дядо. Аз съм жена.

— Жена, която така глупаво е позволила един сладкодумен янки да й завърти главата. Това дето твоята леля Зизи ти е позволила да говориш с този… този… мъж е оскърбление, а това, че не благоволи да ме осведоми, е непростимо. Няма да го виждаш повече, Адриен. И точка!

— Не, не си прав.

— Не ме предизвиквай!

Адриен осъзна, че е прекалено сърдита, за да го увещава, и че той е прекалено сърдит, за да слуша. Завъртя се рязко на пета и излетя от стаята, затръшвайки вратата след себе си, после се поколеба. Усещаше тишината в къщата. Припомни си зловещото спокойствие преди бурята.

Нещо помръдна. Адриен се обърна и видя в ъгъла черно кожата си прислужница Сали Мей. Припряно повдигна полите си и бързо и безшумно пресече хола — в противоположната посока на стаята си. Младата тъмнокожа жена излезе насреща й, поглеждайки с тревога към вратата на библиотеката. Адриен я улови за ръката и я повлече към главния салон, далеч от всякакви погледи.

— Сали Мей, видя ли накъде се отправи мосю Донован?

— Да, миси. Зави и като че ли тръгна към Канал.

Адриен се опита да си спомни преди колко време беше това. Пет минути? Със сигурност не повече от десет.

— Искам да го потърсиш, Сали Мей, и да го доведеш обратно тук.

— Тук? — отдръпна се тя изплашено. — Но мичи Жарден… Той казва…

— Знам какво каза! Но ти ще направиш каквото аз казвам. Доведи го тук. Ще го посрещна на алеята за колите. Върви. Бързо!

Къщата на Жарден имаше два входа. Първият представляваше официален портал между две полуколони, с няколко стъпала от тротоара и ветрилообразен прозорец отгоре, вторият беше за коли, с тежка двойна врата, която водеше към тунел, покрит с калдъръм. Той завършваше с две високи железни порти с декоративни елементи, отвъд които се простираше двор с богата растителност и фонтан.

По средата на тунела имаше сводест вход и вито дървено стълбище към втория етаж. Там чакаше Адриен — разтревожена и неспокойна.

Най-сетне тъмнозелената врата се отвори и Сали Мей влезе предпазливо. На раменете си носеше шал, а на главата — шапка, чиито краища стърчаха във въздуха като рога. Щом видя Адриен, тя се обърна и даде знак на някого да я последва. Секунда по-късно Броуди влезе и мина встрани, давайки възможност на Сали Мей да затвори вратата след него. Когато тръгна към Адриен, тя забеляза сковаността в изправената му стойка, свидетелство за едва контролиран гняв, а когато се приближи, видя и суровото му изражение, и студения му поглед. Поколеба се, защото се досещаше колко обидно и презрително е било държанието на дядо й, когато го е изгонил от къщата.

Спря пред нея.

— Твоята негърка ми каза, че искаш да ме видиш. — Гласът му също беше суров и студен.

— Да. — Отмести се, за да може Сали Мей да се качи по стълбите. — Ти си говорил с дядо…

— Той не ми разреши да те посетя.

— Зная. Забрани ми и да разговарям с теб. — Взря се в лицето му, търсейки някакъв проблясък на познатата топлота. — Смяташ ли, че това е краят? Ще изпълниш ли заповедта му?

Погледът му се впи в нея, мрачен и сърдит. Адриен осъзна, че цялата суровост идва от гордостта му.

— Не! Никога!

Протегна ръце към нея, а тя пламенно се хвърли в прегръдките му и вдигна глава, за да получи жадуваната целувка.

— Има начин. Трябва да има начин!

— Да! — Тя се отдръпна, защото искаше да види лицето му. — Дядо ми е… упорит човек. Но той ми желае доброто. Смята, че ме закриля. Трябва да го накарам да разбере, че не желая да ме закриля от теб, Броуди.

Лицето му изрази нещо като усмивка.

— В устата ти името ми звучи като музика.

— Нима? — Засмя се тихо и задъхано, ободрена от копнежа, появил се отново в очите му. Изведнъж чу гласа на леля си откъм двора и я обхвана тревога. — Трябва да си тръгваш… преди някой да ни види. — Хвърли неспокоен поглед през рамо. — Ще говоря с дядо. Не сега. След един-два дни, когато ще е по-спокоен — довърши тя, подканвайки го пак да си върви.

— Познаваш ли слепия цигулар Кадо? Свири на ъгъла на Роял и Сейнт Филип.

— Негърът? Виждала съм го. Но не знаех името му.

— Ако искаш да се свържеш с мен, остави съобщение при него, той ще се погрижи да го получа. — Отвори вратичката, но се спря на прага. — Ако нямам известие от теб, ще дойда направо тук.

— До една седмица. Не повече.

Бурята бучеше зловещо, а поройният дъжд пълнеше осеяните с боклук канавки и мръсотията се носеше по улиците, превръщайки ги в блато. Малкото хора, осмелили се да излязат навън по неотложни причини, се движеха до сградите, но и издадените галерии не можеха да ги защитят от водната стихия.

Подслонила се под свода за коли, Адриен наблюдаваше улицата. Наметало с качулка от импрегниран плат покриваше главата и роклята й.

Редки коли браздяха дълбоката кал по Роял Стрийт и още по-редки пешеходци прибягваха по тротоара. Никой не забелязваше открехнатата вратичка и жената, която стоеше зад нея — тихо, спокойно и решително.

Появи се закрит файтон, теглен от два дорести коня. Приближи тротоара и спря до канавката. Вратичката се отвори. Адриен изскочи от укритието си и се озова вътре, преди кочияшът да е слязъл да й помогне.

Чу се изплющяване на камшик и колата потегли. Вътре Адриен отметна качулката си и срещна погледа на Броуди. За миг се зачуди защо не изпитва нито неудобство, нито тревога, нито вина, а само някаква спокойна увереност. Той не каза нищо. Чакаше тя да заговори първа.

— Дядо остава непреклонен. Забранява дори да се спомене името ти.

— Това не променя чувствата ми…

— Нито пък моите!

Броуди се поусмихна.

— В такъв случай ни остава да постъпим като янките — да избягаме.

— Не! — Вече бе премислила и отхвърлила тази възможност. — Бягството е признание, че вършиш нещо лошо, признание за вина и срам. Не чувствувам подобни неща с теб.

— Не мога да не се съглася, но няма да позволя дядо ти да ни раздели. Това ти е ясно, нали, Адриен?

— Да.

През следващите шест дни Адриен разполагаше с много време за размишление — за тях двамата, за себе си, за живота и за това какво иска от него. Видяла бе самотното съществуване на своята леля, изолацията на неомъжената жена, зависимостта й от милосърдието на някой роднина. Видяла бе нещастни бракове по сметка — напрегнатостта и раздразнението на младите съпруги, които се преструваха, че не знаят за любовниците на своите съпрузи в къщичките на Рампарт Стрийт. Открай време тя бе твърдо решила да се омъжи по любов. И никога не се бе съмнявала, че ще стане така. Тя беше Жарден, а Жарден не се нуждаеха от бракове по сметка, за да увеличат влиянието си.

Никога не й беше хрумвало, че може да се влюби в някой янки. И никога не бе подозирала колко дълбоко вкоренена у дядо й е омразата към янките.

Два пъти миналата седмица се бе опитала да го придума, но и двата опита бяха завършили с караница. Реши да престане, защото още една кавга само би го ожесточила. А сълзите и молбите не помагаха пред него — той не обичаше слабостта, дори у жените.

Макар Доминик да й съчувствуваше, той не я подкрепяше — напротив, съветваше я да приеме това, което дядо им считаше най-добро за нея. А що се отнася до леля Зизи — тя беше жена. Дядо й никога не би се вслушал в нейните думи.

Нямаше обаче да отстъпи пред него! Никога нямаше да се подчини.

Оставаше й една-единствена възможност: да направи така, че дядо й да осъзнае, че за нея ще бъде най-добре да се омъжи за Броуди Донован.

— Ще се виждаме колкото е възможно по-често, Броуди. — Завъртя се на седалката с лице към него, протегна ръка и докосна бузата му. — Засега ще трябва да го правим по този начин…

Лицето му трепна от раздразнение.

— Нима се надяваш, че той ще промени мнението си.

— С времето ще го промени — усмихна се тя уверено.

Броуди я погледна, бавно поклати глава, а устата му неохотно се изви в усмивка.

— Защо ли се съгласявам? Каква магия си ми направила?

— Броуди? Нима си мислиш, че само ти си омагьосан?

Отмести ръката й от лицето си, поднесе я към устните си и целуна центъра на дланта й.

— След колко време трябва да те откарам обратно у дома?

— Съвсем скоро — каза тя със съжаление. Вдигна очи към тапицирания таван на файтона и се заслуша в барабаненето на дъжда по покрива. — Щом спре, улиците ще се изпълнят с хора.

Той също съзнаваше, че това ще увеличи риска да я видят как излиза от колата му.

— Само да знаеш как се изкушавам да кажа на кочияша да продължи, как се изкушавам да те отвлека и никога да не те върна обратно. Не ми стигат само пет минути с теб, Адриен.

— Ще имаме време. Започнах да прекарвам вечерите сама в стаята си, оттеглям се веднага след вечеря, отказвам да ходя на всякакви събирания, дори в операта. Дядо мисли, че се цупя, и аз не се опитвам да го разубедя. — Замълча за миг, учудена от собствената си смелост, но без изобщо да постави под съмнение решението си. — Вечер няма голямо движение по улицата, малко хора биха обърнали внимание на минаваща или спряла за малко кола. Тогава ще имаме време — два, може би дори три часа.

Броуди свъси вежди от изумление от умния й план и привидно непоклатимото й спокойствие. Бунтовете срещу семейния диктат бяха голяма рядкост в аристократичните креолски семейства. Това, че тя беше с него в тази кола без придружителка, показваше удивителна смелост. Но да предложи да се среща с него през нощта… сама… за няколко часа… и при толкова строгото възпитание, което бе получила. Запита се дали тя не вярва прекалено много в неговото джентълменско благородство… Нима не разбираше, че ако той беше джентълмен, никога повече нямаше да я види?

— Има ли някакво място, където бихме могли да се срещаме? Аз не знам такова.

— Аз знам. Моят дом. На около четири километра.

Поколеба се за миг, после се усмихна.

— Иска ми се да видя дома ти…

— Кога?

— След един-два дни. Ще ти изпратя съобщение.