Маскарад

17.

— Магнолиите… — Реми стоеше до френските прозорци и гледаше втренчено високите дървета със зелени едри листа отпред на моравата. Беше леко изненадана от откритието си. Обърна се към Нати. — Броуди Донован е построил тази къща… Никога не съм предполагала… макар и да зная, че Гардън е създаден от богати американци, никога не ми е хрумвало, че тази къща може да е построена не от някой Жарден. А трябва да ми е било ясно, че понеже са креоли, те са живели във Вийо Каре.

— Така е, това е къщата на Броуди Донован — потвърди Нати с кимване.

— Значи ние сме взели от него не само параходната компания. Как?

— Ще стигнем и до това — махна с ръка прислужницата, призовавайки за търпение. — И така, няма съмнение, че Адриен е разбирала какво прави, когато е отишла в леглото с Броуди Донован. С това не казвам, че не му се е отдала по същата причина, поради която всяка млада жена се отдава на мъжа, когото смята, че обича. Но тя е имала и други причини.

Реми се намръщи.

— Какви причини?

— Не бива да забравяш, че по онова време една жена се е компрометирала само ако постои по-дълго време насаме с някой мъж. Адриен е разчитала дядо и да открие, че се среща тайно с Броуди и да му стане съвършено ясно, че е непоправимо компрометирана. Даже би било още по-добре, ако е бременна. Представяла си е, че дядо й не само ще приеме Броуди Донован, но и ще настоява да се оженят. — Замълча за момент. — Струва ми се, че Адриен си е представяла как те двамата тържествуват и над американското, и над креолското общество, водейки начина на живот, вече постигнат чрез богатството и името на Жарден.

— Явно не е станало така — предположи Реми, гледайки един молитвен стол от палисандрово дърво. Кой ли е падал на колене пред него? Адриен? — Какво се е случило, Нати?

— Тя не е помислила какво може да стане, ако брат й разбере. А точно това се случило. Вече се срещала тайно с Броуди около месец, не по-често от два пъти седмично. Когато се връщала, никога не ползувала стълбището; винаги минавала през двора и оттам влизала в къщата. Смятала, че ако я видят, ще може лесно да се оправдае с това, че не й се е спяло и е излязла за малко да подиша нощния въздух…

Адриен вървеше под студения мрачен свод. Спря и се ослуша. Чу тропота на копита и шума на потегляща по Роял Стрийт кола. Поколеба се малко, докато ушите й свикнат с тишината, а очите й — с мрака в двора отвъд високите порти от ковано желязо. Сребристият блясък на луната осветяваше зелените листа на магнолиите и проблясваше по бронзовата статуя на централния фонтан — жена с леген на главата, от който мелодично се изливаше вода. Всичко беше притихнало. Не светеше и гарсониерата — тясното крило на главната сграда, предназначено за неженените мъже от семейството и евентуално за гости. Великите пости бяха започнали, слагайки край на оживения зимен сезон на приеми, тъй че нямаше външни посетители, а Доминик вероятно се бе оттеглил да спи.

Адриен предпазливо отвори едното крило на двойната врата и се вмъкна в градината на вътрешния двор. После тихо затвори и отметна качулката си. Опитвайки се да върви бавно, като на разходка, тя тръгна по тухлената алея около фонтана. Нощният въздух ухаеше. Орловите нокти се виеха заедно с бръшляна и покриваха високата тухлена стена отзад, маслинени и смокинени дървета, под сенките на които имаше розови храсти, а гардении и камелии оформяха цветната градина.

Когато стигна до външната стълба за горната галерия, вече се бе успокоила. Нямаше нужда да се преструва на безгрижна, докато се изкачваше, защото си мислеше за приятните два часа, които бе прекарала с Броуди и се наслаждаваше на възбуждащия спомен за това как се бяха любили.

В стаята й беше тъмно, но чернокожата й слугиня Сали Мей не я чакаше пред френските прозорци, за да й отключи — мярка, наложена от това, че всяка вечер, преди да си легне дядо й проверяваше дали всички врати са добре залостени. Адриен почука два пъти на стъклото. Почти веднага познатата фигура на гърдестата негърка се появи, малко се засуети около резето и отвори. Адриен хвърли поглед към тъмната празна галерия, после влезе в стаята си и започна да разкопчава наметалото, за да го свали и подаде на слугинята.

От тъмнината се чу глас, нисък и зловещ — гласът на брат й.

— Можеш да си вървиш, Сали Мей.

Адриен замръзна и плъзна очи по тъмните очертания в стаята, за да го открие. В този миг някой завъртя намаления до минимум фитил на една лампа и ярката светлина освети Доминик.

— Мичи Доминик казва трябва да го пусна вътре — промълви изплашено Сали Мей, срещайки обвиняващия поглед на Адриен и побърза да излезе.

Адриен се обърна към брат си и несъзнателно повдигна брадичка, когато видя студеното му лице.

— Доминик — започна тя с пресилено безгрижие.

— Ти си била с онзи янки! Не увеличавай срама си с лъжи или отричане.

Остана шокирана. Как бе разбрал? Сали Мей ли я беше предала? Осъзнавайки, че в момента няма смисъл да търси отговорите, тя каза:

— Да, с него бях. Аз го обичам, Доминик.

— А дядо? — Гласът му режеше. Погледът му я пронизваше. — Как можа да излъжеш доверието му? Как можа да опозориш него и семейството?

— Любовта ми към Броуди не е позор, но дядо отказа да го приеме. Той не ми остави никакъв избор.

— И ти не ми остави избор.

Тръгна към нея. Адриен инстинктивно отстъпи крачка назад, изплашена от мъжа, в който изобщо не можеше да познае брат си.

— Какво говориш? И сега отиваш да кажеш на дядо?

Той спря на вратата.

— Никога няма умишлено да кажа или направя нещо, което ще му причини болка. Както направи ти. — С тези думи излезе и затвори вратата зад себе си.

Вярваше му. Нямаше да разкаже на дядо й за срещите й с Броуди Донован. Поолекна й, защото си даваше сметка, че плановете й щяха да рухнат, ако дядо й научеше от Доминик. Не можеше обаче да разчита, че той ще мълчи дълго.

Реши, че трябва да говори с брат си и да го накара да я разбере. Но не сега. Утре, когато той няма да страда толкова от това, което смяташе за предателство.

Не за пръв път в живота си Адриен проклинаше двойствените стандарти на обществото, което изискваше строго спазване на суровия морален кодекс от жените, но не налагаше такива забрани на мъжете, оставяйки им свободата да пият, да гуляят, да играят хазарт и да настаняват любовници — мулатки в къщичките на Рампарт Стрийт.

Когато сутринта Адриен влезе в трапезарията за закуска, на масата седяха само дядо й и леля й. Столът на Доминик бе празен. Поздрави дядо си и кимна на леля си, която сутрин бе винаги в кисело настроение, готова да се скара на прислужниците и при най-малкото тракане на съдовете.

— Доминик закъснява — отбеляза Адриен и седна на обичайното си място отляво на дядо си.

— Не, той стана много рано — отвърна дядо й, поливайки обилно с малинов сироп сладкиша си от многолистно тесто.

— Значи е излязъл? — Адриен се разочарова, че няма да има възможност да разговаря с него насаме.

— Оседла коня си преди повече от час. Спомена, че има някаква среща.

— Каза ли кога ще се върне?

— Чак вечерта.

След закуската Адриен обмисли следващия си ход. Снощи се бяха разбрали с Броуди да се срещнат пак утре вечерта. Сега тя реши, че това няма да е разумно, преди да е достигнала до разбирателство с Доминик. От друга страна, не можеше да отмени срещата без някакво обяснение. Трябваше да уведоми по някакъв начин Броуди за новата ситуация. И то лично. Не можеше да рискува с бележка, която да попадне в неподходящи ръце.

Щом се върна в стаята си, Адриен повика Сали Мей.

— Искам да предадеш съобщение на стария цигулар Кадо. Кажи му: „Тя ще се срещне с него на пазара тази сутрин.“ — Умишлено не спомена името на Броуди, вярвайки, че самият факт, че рискува да се видят през деня, придава важност на думите й и показва, че срещата не търпи отлагане.

Чернокожата жена се отдръпна и заклати енергично глава.

— Не, миси, не мога да го направя. Ако мичи Доминик разбере, ще накара мичи Жарден да ме продаде.

Адриен не беше в настроение, за да позволи да й противоречат.

— Трябва да го направиш, иначе аз ще го накарам да те продаде.

Два часа по-късно Адриен едва се влачеше зад леля си и зяпаше множеството под колонадата. Кокошки кудкудякаха от кафезите, търговци рекламираха стоката си, папагали кряскаха от клетките си, купувачи си разменяха поздравления. Всичко това я дразнеше.

Рибарите гордо бяха изложили сутрешния си улов. Сивосините риби блестяха на слънчевата светлина, стридите с твърди черупки бяха струпани на купчини, речните раци размахваха щипки, мръсносиви скариди очакваха да бъдат сготвени, за да добият възхитителен розов цвят, лениви морски раци мърдаха с отегчение. Но нищо от това не изкуши лелята на Адриен и тя продължи към отдела за плодове и зеленчуци, за да провери дали бодливите ананаси са пресни. Докато се пазареше с продавача, Адриен продължаваше скришом да гледа за Броуди. Но и тук го нямаше.

Нямаше го и при месарите, които изпълняваха поръчките на клиентите и режеха парчета от прясно закланите животни, нито при цветарите, или при грубо облечените ловци от блатото с техния пернат дивеч, костенурки и алигатори. Разтревожена, Адриен вече се оглеждаше открито. Беше ли получил съобщението й?

От залата за фехтовка отекна звън на шпаги, последван от добре модулиран глас, който обяви: „Добре. Да опитаме пак.“ И отново се чу стоманеният звънтеж на срещнали се рапири.

С неприкрито безпокойство Броуди стана от стола в аскетично обзаведената канцелария на академията и отиде до прозореца, стиснал здраво ръце зад гърба си. Постоя там, без да има представа за време. Напрежението му се засилваше от звука на дрънкащите остриета.

Сетне всичко утихна. Чу се учтив ропот, после нечии стъпки приближиха. Броуди се обърна точно когато влезе учителят по фехтовка — мъж с мършаво лице и подкупващо сърдечно и приятно изражение. Под мишница носеше маската си, а в другата ръка държеше отпуснато шпага. И все пак в стойката му имаше някаква живост, която говореше за изострени инстинкти, мускули и сетива, тренирани да реагират за части от секундата.

— Броуди, колко се радвам да те видя, приятелю. Съжалявам, че те накарах да чакаш. Рядко ми се случва да давам уроци сутрин, нали разбираш. — С ловки и изящни движения постави маската и ръкавицата на писалището, а до тях рапирата. — Искаш ли кафе? Или може би чаша вино?

— Не — рязко отказа Броуди и веднага заговори за целта на посещението си. — Нуждая се от твоя съвет, Пепе — каза той, обръщайки се свойски към именития учител по фехтовка Хосе Лула. Испанец по рождение, той се различаваше от повечето от петдесетината учители по калдъръмената улица Иксчейндж Ели. Не се обличаше екстравагантно, не се държеше като денди и не се опитваше да бъде приет в креолското общество. Нещо повече, спестяваше пари и ги влагаше в различни начинания — дъскорезница, бакалия, кланица, пивница. Така Броуди се бе запознал с него. Някога бил моряк. Сега мнозина го смятаха за най-добрия фехтувач в Ню Орлиънс.

— Искаш съвета ми? Поласкан съм, Броуди.

— Предизвикаха ме.

Казвайки тези думи, Броуди си спомни студеното изражение на Доминик Жарден, когато се бе изправил пред него преди един час до кантората на Кресънт Лайн и бе хвърлил ръкавицата си в лицето му. Без показен гняв, без думи. По най-вежлив начин, в пълно съответствие с предписанията на кодекса за дуелите.

— Бил си предизвикан? Това е чудесно, приятелю! Поздравления!

— Чудесно ли? Не виждам нищо чудесно.

— Разбира се, че е чудесно. Значи най-накрая са те приели. Не се предизвиква човек, когото не считаш за равен. Кой е противникът?

— Доминик Жарден.

Черната вежда на Пепе рязко се повдигна.

— Труден противник. Участник в много дуели. Спечелил ги е всичките. Имаш късмет, че той те е предизвикал. Получаваш правото на избор на оръжието. Предполагам, че ще избереш пистолети.

— Няма да се бия с него.

Испанецът замръзна. Погледът му стана суров и студен.

— Трябва!

— По дяволите, не мога, Пепе! Затова съм при теб. Затова исках да те видя. Ти познаваш процедурите. Трябва да има някакъв начин, нещо вътре в този проклет кодекс за дуелите.

— Ако мосю Жарден се съгласи да приеме извиненията ти за това, което си казал или направил и което го е обидило, тогава няма нужда от дуел и никоя от двете страни не губи честта си. Обаче извинението трябва да бъде направено в предписания срок. Срещнете ли се на полето на честта, вече е късно.

— Можеш да забравиш за извинението — въздъхна Броуди. — Той няма да го счете за приемливо.

— Тогава трябва да се биеш с него!

— Не мога…

— В такъв случай те съветвам да се качиш на някой от корабите си и да напуснеш това място, мосю Донован, защото, ако откажеш да се срещнеш с него, значи си страхливец. И си свършен човек тук, във Вийо Каре. А ми се струва, че и американците ще загубят уважението си към теб.

— Няма да напусна!

— Ти потърси съвета ми. Аз ти го дадох. Щом се страхуваш…

— Не се страхувам от него, Пепе. Ако не беше замесено друго лице, щях да съм готов да се срещнем с него с пушки на поле колкото носна кърпичка. Но случаят не е такъв.

Испанецът го изгледа с любопитство.

— Има и друг замесен? Кой?

— Сестра му. Адриен. Възнамерявам да се оженя за нея, Пепе. Сега виждаш ли колко абсурдно е положението? Каквото и да избера, губя. Ако откажа да се срещна с него, ще ме обявят за страхливец. Не съм сигурен, че ще мога да го понеса даже след като зная, че не е вярно. И се съмнявам, че Адриен ще понесе този срам дори и да осъзнае, че съм го направил заради нея. Ти сам изтъкна, Пепе, че ще съм свършен човек в този град, ако обаче се омъжи за мен, тя също ще е свършен човек. От друга страна, ако приема предизвикателството, Адриен никога няма да се съгласи да се омъжи за човека, който е убил брат й.

— Убил? — засмя се Пепе Лула. — Ах, тези американци с тяхната представа, че всеки дуел трябва да завърши със смъртта на единия. Честта е защитена с първия нанесен удар, с първото пускане на кръв — едно одраскване по бузата или ръката е достатъчно. Не вярвай на историите, които сигурно си слушал. Бил съм се на много дуели и много рядко съм нанасял смъртоносна рана. Повечето ми противници продължават да се разхождат наоколо, кичейки се с белезите от срещите си с мен.

Броуди се поколеба, сетне постепенно се усмихна.

— Знаех си, че има начин.

— Но има и риск, приятелю.

— Риск, който си заслужава да бъде поет.

— Избра ли си секундант?

— Брат ми Шон, вероятно. Бих искал да бъдеш ти, Пепе, но предпочитам да не те намесвам с това.

— Може би така е по-разумно — съгласи се равнодушно той. — Обмислил ли си времето, мястото, оръжието, разстоянието?

Броуди го изгледа, леко развеселен.

— Пепе, през целия последен час съм мислил как да се измъкна от този дуел, а не как ще се бия.

— Бих ти предложил да се срещнеш с него късно този следобед — в четири или пет часа. Никога не е добре да си оставяш прекалено много време за размисъл за това, което предстои.

— Щом казваш така. — Бързината го удовлетворяваше. Искаше му се да приключи с този дуел, преди Адриен да е разбрала за него. Най-голямото му желание беше да пощади нервите й, чак след това мислеше за себе си.

— Дъбовата горичка в плантацията Алар е обичайното място. Всички го знаят. Ти също можеш да се срещнеш с него под дъбовете. — Испанецът закрачи из стаята, обмисляйки, планирайки, вземайки решения за подробностите. — Що се отнася до оръжието, имам един хубав чифт морски револвери. Боравил ли си с такива?

— Да — кимна Броуди, спомняйки си за времената по реката. Само някой глупак можеше да пътува невъоръжен на плоскодънен съд по Мисисипи.

— Тогава можеш да използуваш моите. Предлагам ти да определиш разстояние от трийсет крачки. — Поусмихна се. — В края на краищата, желанието ти не е да убиеш противника си, нали?