Маскарад

16.

Полумесецът и блещукащите звезди осветяваха елегантните къщи с обширни морави отпред, които бяха изникнали в гористите околности на града, построени от преуспели американци на мястото на стара плантация. Величествените редици от високи колони в коринтски и дорийски стил привличаха погледа. Широките галерии с парапети от желязна дантела бяха заимствани от креолите. Самите къщи бяха пригодени към тропическия климат на Ню Орлиънс — просторни стаи, широки портали, високи прозорци с кепенци.

Броуди Донован стоеше пред прозореца в салона. Неговият дом, завършен едва преди няколко месеца, подхождаше на преуспяващ корабопритежател. И все пак бе достатъчно само да затвори очи, за да си спомни невероятната зеленина на родната Ирландия, двустайната измазана с кал къща, оскъдната храна, грубата маса, изкърпените дрехи, стърженето в стомаха и миризмата на горящ торф в огнището. Трябваше само да затвори очи, за да си спомни тинята, която дърпаше краката му и засъхваше по дрехите и кожата му, задушаващата горещина, бръмченето на комарите, треперенето и болката в изтощените мускули и зловонието на блатото.

Нямаше значение, че всичко това бе миналото беше част от него.

Ако Адриен го беше видяла тогава, щеше да му хвърли студен презрителен поглед и да се постарае да се отдалечи по-бързо. Когато се срещаха, той никога не й споделяше тези неща. Разказваше й за Ирландия, описваше й зеленината, носовете с надвиснали над морето скали, искрящите води на изворите и езерата. Разказваше за големите бдения над мъртъвците — за плачовете в едната стая и наздравиците и закачките в другата. Разказваше й историята на създаването на своята компания, както и плановете си за бъдещето.

Всичко това бе истина. Но не цялата истина. Дали тя щеше да го разлюби, ако знаеше всичко? Затова ли се беше съгласил да се срещат тайно?

Но това беше Америка. Тук нямаше строго класово разделение; тук положението на човека не беше даденост. Всеки можеше да се издигне — и Броуди го бе постигнал. И нито дрехите му, нито къщата му по нещо отстъпваха на тези на семейството на Адриен.

Стъклото на прозореца отразяваше намръщения му поглед. Броуди се обърна, раздразнен от мрачното си настроение. Причината беше ясна — Адриен закъсняваше. Погледна часовника на черната мраморна полица над камината. Колата бе заминала да я вземе преди повече от час. Дали не се беше случило нещо лошо? Защо я нямаше? Ругаеше се, че бе останал тук да я чака, вместо да отиде за нея.

Гледаше гневно богато обзаведения и все пак сякаш празен салон. Кристалните висулки на полилея засилваха светлината, струяща от свещите. Някога се бе наслаждавал на това помещение, изпитвал бе гордост от красотата му. Сега, щом видеше канапето, част от ореховата салонна гарнитура, която бе купил от Прудънт Малард, винаги си представяше Адриен. Понякога, когато беше сам, прокарваше ръка по извитата странична облегалка — там, където бе стояла ръката й. И бе готов да се закълне, че разкошното червено кадифе пази следите на нейното благоухание.

Вече обаче не изпитваше задоволство от тази къща. Спомни си с каква гордост й я бе показал, когато тя дойде за пръв път. Сега всяка стая бе белязана от спомена за нейната реакция — как е ахнала от възхищение, как е прокарала одобрително ръка по полицата на камината, или е направило предпазлива забележка под формата на съвет.

По дяволите, къде беше тя? Броуди отиде отново при прозореца, очаквайки да зърне колата сред нощната тъмнина. Ще дойде ли? Ще забележи ли магнолиите, които градинарят е посадил отпред на моравата или новата, застлана с плочи алея отзад?

Ярката светлина, струяща от салона, я зовеше. Адриен тихо затвори външната врата на антрето и се остави светлината да я води. Влезе и загледа с грейнали очи Броуди, който се завъртя и се вторачи в нея.

— Адриен! — По лицето му се изписа учудване. Направи крачка към нея и спря, сякаш чакаше тя да изчезне. — Не чух колата.

— Нямаше те на вратата да ме посрещнеш и си помислих, че си загубил надежда, че ще дойда. — Бързо разкопча наметалото си и го свали. — Изневиделица дядо доведе гости на вечеря. Трябваше да изчакам да си отидат и леля Зизи да се оттегли в стаята си.

— Ти си тук. Само това има значение сега.

Броуди я притисна здраво в обятията си и покри устните й с пламенна нежна целувка. После прокара уста по бузата й и прошепна дрезгаво:

— Много ми липсваше…

Тя затвори очи. Чувството, бликащо от гласа му, я изпълни с трепет.

— И ти много ми липсваше, Броуди…

— Последните два дни бяха истински ад. Исках да те видя, исках да те държа в ръцете си, исках да бъда с теб.

— И с мен беше същото. — Адриен потърка буза в неговата и усети гладкостта и топлината й.

Броуди повдигна с усилие глава и взе лицето й в ръце.

В огъня на очите му избухна искра.

— Стоях до прозореца, питах се къде си, исках да бъдеш с мен. А когато влезе през онази врата си помислих, че те сънувам. Ти си сън, Адриен — сън, който повечето мъже жадуват, но никога не виждат наяве.

— Не съм сън…

— Не си… — каза го малко неуверено, а на устните му се появи усмивка. — Но какво е човекът? Иска да достигне звездите, пък земята не му позволява. Човекът е създаден за земята, но затова пък може да гледа звездите. Когато ти изникна тази вечер, беше като избухнала звезда на моето небе… и в моя живот. — Замълча, опитвайки се да смени сериозния тон, с който изливаше силните си чувства, заговори с ирландски акцент: — Колко те обичам, Адриен Жарден.

Тя си пое дъх, мъчейки се да укроти разтуптяното си сърце и се усмихна.

— Колко те обичам, Броуди Донован.

В изпълнените му с желание очи проблеснаха весели искрици.

— Пак дръзко ми се подиграваш.

— Това не е подигравка. — Усмихна се и прокара нежно ръка по очертанието на челюстта му. Той я хвана и притисна крайчетата на пръстите й до устните си. — Обичам те. Ти си мъжът, когото искам за съпруг. Твоите деца искам да родя, в твоя дом искам да живея, в твоето легло искам да спя.

За миг той така стисна пръстите й, че тя си помисли, че ще ги счупи. После прошепна името й и покри устните й с гореща, страстна целувка. През нея отново премина силното усещане за възбуда. Сигурна беше, че отчаяно иска точно това — топлината, страстта, него.

Зацелува бузата и окото й.

— И аз те искам… Искам те.

Почувствува вълнението му. Той обаче се опитваше да се контролира. Но нямаше място за контрол в този момент на отдаване, на освобождаване на толкова дълго време сдържаните чувства. Съзнаваше това, съзнаваше го като жена.

— Искам те, Броуди. — Отстъпи назад, погледна го, хвана ръката му, пъхна я през дантелената яка на копринената си рокля и я сложи върху голата кожа. — Усещаш ли туптенето на сърцето ми? Усещаш ли трепета? Той е за теб.

Бе зашеметен. Очите му не можеха да се отделят от нея.

— Ти не разбираш какво казваш, Адриен.

Тя леко се усмихна, топло и весело.

— Ти ме сравни със звезда, но аз не съм нещо, на което да се възхищаваш отдалече. Аз съм жена, която иска да бъде обичана от един мъж — от теб. Звездите са горе, Броуди. Ние сме тук.

— Да — промълви задъхано той, а ръката му се плъзна по-надолу, върху гърдата й. При това докосване Адриен издаде едва доловим звук на удоволствие. — Ние сме тук…

Наведе глава. Устните му погалиха нейните, сетне се впиха в тях. Когато усети езика му, Адриен осъзна, че точно това искаше — ръцете му върху нейните, устата му върху нейната, мускулестото му тяло плътно до нейното. Точно това бе искала винаги.

Взе я на ръце и я понесе през салона и нагоре по витата стълба към спалнята на втория етаж. Меката светлина от лампата на нощното шкафче осветяваше леглото с балдахин, масивния гардероб от палисандрово дърво и светлосиния килим. Пусна я надолу, докато краката й опряха в пода, и продължи да я целува. Усети как пръстите му откопчават роклята й.

Не след дълго дрехите й представляваха разбъркана купчина. Броуди отстъпи назад и я огледа — тя стоеше пред него горда, дръзка… и прекрасна. Падащата отзад светлина правеше тънката материя на ризата й прозрачна. Дъхът му секна. Тя беше дребна и нежна, с тесен гръден кош, с толкова тънка талия, че можеше да я обхване с ръце, със стройни бедра. Запита се откъде се е взела тази сила в това крехко тяло и как могат тези очи да го гледат с такова желание.

— Ти си прекрасна — каза той дрезгаво, а погледът му се плъзна по косата й, прибрана отзад на кок. Тя вдигна ръка, освободи я от фибите, среса я с пръсти и я прехвърли отпред през рамо. — За пръв път я виждам разпусната… Броуди прокара ръка под нея — беше като коприна. Едно от кокалчетата на ръката му неволно докосна зърното на гърдата й. После краищата на пръстите му се плъзнаха по шията й, а палците му подпряха брадичката й. — Какви сочни устни имаш!

Той наведе глава, а Адриен затвори очи, очаквайки с нетърпение целувката му. Изненада се, когато леко ухапа долната й устна. Нова сладка тръпка премина през нея, когато прокара уста по разтворените й устни.

— И сладки — като мед…

Езикът му мина по очертанието им, после ги погали отвътре. Тя се олюля и ръцете й стиснаха здраво тялото му. Светът зад затворените й очи сякаш се завъртя от тази възбуждаща целувка. Веднага след това осъзна, че ръцете му вече не са върху шията й, а отпред на ризата й и я разкопчават с изненадваща сръчност.

След миг, когато и ризата отиде при другите дрехи в краката й, Адриен не почувства нито стеснителност, нито неудобство. От тихото му простенване разбра, че той е повече от доволен, а и очите му го потвърждаваха.

Тогава тя пристъпи към него. Фината материя на ризата му докосна голата й кожа. Обви ръце около врата му и привлече главата му надолу към устните си. Езикът й започна бавна, мълчалива, съблазнителна игра. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й. Притисна бедра към него. Ръцете му продължиха нагоре по ребрата и гърдите й. Възбуждаше се все повече и повече.

Обзета от желанието и тя да го докосва, издърпа ризата му от панталона, пъхна длани отдолу и ги прокара по кожата, усещайки как внезапно мускулите на стомаха му се стягат. Той рязко хвана ръцете й, отблъсна я назад и свали ризата си.

Почернялата му от слънцето кожа блестеше на светлината на лампата. Гладките мускули по гърдите, раменете и ръцете му заиграха, когато започна да разкопчава панталона си. За миг се поколеба.

— Искаш ли да загася лампата?

— Не! — Червенината по страните й не беше от смущение. Когато той се изправи пред нея, тя се възбуди още повече от великолепно широките му гърди и рамене, стегнатите му източени бедра и дългите стройни крака. — Ти си прекрасен.

Сложи ръце на раменете му и усети под дланите си твърдите напрегнати мускули. Това усещане само разпали апетита й. Прокара устни и език по върха на малките мъжки зърна, опитвайки топлия солен вкус и вдишвайки грубия освежителен мирис на кожата му.

Преди да успее да възрази, той я взе в ръце и я покри с жадни целувки на път за леглото. Когато се озоваха в него, устните им се сляха в нежна целувка. Ръцете им не преставаха да галят. Нямаше припряност в действията им, само желание да си доставят най-пълно удоволствие. Това не бе обикновено сладострастие, а много силна и гореща страст.

Адриен изгаряше — топлината на тялото му я обливаше от глава до пети, влажната горещина на целувките му по лицето, устните и шията й преминаваше като приятна болка по нея. Когато устните му потриха гърдата й, тя изпъшка от нова експлозия на усещания, а когато засмука едното й зърно, я побиха тръпки.

Броуди усещаше как тя трепери от удоволствие — удоволствие, което той предизвикваше у нея. Никога не се беше чувствувал толкова силен и толкова покорен, както сега, когато чуваше как задъхано шепне името му. Тя беше дребна, нежна и крехка, но притежаваше достатъчно сила да го разчувства и завладее. Въпреки страстта и желанието, които го заливаха, целият бе обсебен от старанието да бъде нежен с нея и да я защитава. Тя му принадлежеше и той бе решен да й покаже колко хубаво може да им бъде. Изчака докато бедрата й се притиснаха в него с жадна настойчивост. Ръцете й отчаяно го подтикваха, а звуците, излизащи от гърлото й, показваха колко силно е желанието й. Тогава се отпусна удобно върху нея.

До съзнанието й достигна смътното откритие, че той не й тежи и не й причинява никакво неудобство. Сливаха се по естествен начин, както Господ го бе пожелал. Сега тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за неговото твърдо тяло, за влажната му груба миризма, за дивия вкус на устата му — и за целувката, която я заля и повлече в някакво тъмно, тайно място, където бяха само те двамата.

— Няма да ти причиня болка, Адриен! Никога няма да ти причиня болка.

Но тя знаеше, че не е така. Неизбежно щеше да й причини болка. Преди три години бе споделила с леля си историите, които бе чула от други момичета — за ужасната болка, която жената трябва да изтърпи в първата си брачна нощ, когато съпругът й прониква в нея. Леля Зизи й бе обяснила, че жената наистина изпитва болка при разкъсването на девствената ципа, но тази болка преминава бързо и не се повтаря. Затова Адриен не изпитваше страх.

Болката обаче изобщо не се появи. Тя го усещаше вътре в себе си, бавно и така приятно галещо. Натискът от време на време намаляваше, за да започне отново, малко по-дълбоко.

Тя не разбираше и не я беше грижа, щом усещането бе така хубаво. Болката ставаше все по-силна и по-сладка. Внезапно почувства остро ощипване, последвано от невероятно прекрасното усещане, че той я изпълва. Лекото й пъшкане премина в разтърсваща въздишка. Те вече се бяха слели в едно цяло, извисени в съвършено ритмична хармония.