Маскарад

27.

Тишина цареше в къщата. Реми примигна сънено и огледа дневната. В кухнята я очакваше същата тишина. Часовникът на стената — изобразяващ котка с движещи се очи и свистяща опашка — я сгълча, че е спала до толкова късно. Без да обръща внимание на стрелките, които показваха девет часа, Реми замаяно се отправи към кафеварката на плота.

Една бележка бе подпряна на гарафата:

На гърба на бележката бе защипана двайсетдоларова банкнота.

Реми я пъхна в джоба на велурения пеньоар, също даден й назаем от Нати — както чехлите на краката й, памучната нощница и още неизползваните гримове, които чакаха в спалнята, за да прикрие с тях нараняванията по лицето си. Усмихна се, докато си наливаше така жадуваната чаша кафе, но усмивката й изчезна, щом забеляза вестника отгоре на плота. Беше сгънат на страницата с некролозите. Първият от тях бе за „Ейкънс, Чарлз Лерой, 57 години“.

Въздъхна. Разсеяно приглади разрошената си коса и посегна към вестника, но в този момент чу шум от кола. Намръщи се и вдигна глава. Нати не би си дошла в този час. Или колата е спряла пред някоя от съседните къщи?

Но звукът от затръшването на врата дойде съвсем отблизо. Реми отиде до прозореца. Действително имаше кола на алеята, обаче не се виждаше добре от кухнята.

Звънецът на входната врата иззвъня два пъти и Реми се завъртя рязко към дневната. Търговски пътник. Трябва да е някой търговски пътник. Нати не би я издала пред семейството й. Звънецът звънна отново — пронизващо и настойчиво. Последва нова кратка пауза и Реми зачака напрегнато, без да мръдне от мястото си. Който и да беше, скоро щеше да се откаже.

Сърцето й подскочи, когато се разнесе силно чукане. Може би той си е помислил, че звънецът не работи. Той? Със сигурност беше мъж. Жена не би чукала толкова силно и толкова дълго. Който и да беше, едва ли беше приятел на Нати, иначе щеше да знае, че тя е на работа.

Настойчивото тракане на топката на вратата, накара Реми да настръхне. Трябваше ли… Тишина! Нито тракане, нито чукане, нито звънене. Колко време мина? Беше ли си отишъл?

Притича бързо и тихо до вратата на дневната. Движеше се покрай стената, за да не я види някой през прозорците на преддверието. Погледна крадешком към входната врата, на горната й остъклена част имаше перденца. Не се открояваше никакъв силует. Не се чуваше и звук от отваряне и затваряне на автомобилна врата или запалване на двигател.

Тогава го видя — малиновочервения си вълнен пуловер, който лежеше върху страничната облегалка на дивана. Всеки, който погледнеше през прозореца, можеше да го види. И ако това беше някой, който знаеше, че го е носила в събота, щеше да разбере, че тя е тук, или най-малкото щеше да се увери, че е била тук.

Чу издайническо изскърцване зад себе си. Господи, беше заобиколил отзад! Изхвръкна от кухнята и изтича до входната врата. Беше заключена! Освободи резето и посегна към дръжката.

— Реми!

Хвърли полупаникьосан поглед през рамо. Коул бе спрял до портала на дневната, а сивите му очи рязко се бяха присвили при вида на синините по лицето й. Вцепенена от спомена за онази нощ и от вече пълната си увереност в неговата вина, Реми го гледаше втренчено. Сърцето й се пръскаше. Всъщност той не изглеждаше никак заплашително с двуредния си костюм и синята вратовръзка.

Коул вдигна ръце, опитвайки се да я успокои.

— Всичко е наред, Реми. Аз съм. Не исках да те изплаша.

Да я изплаши? Беше ли наистина изплашена? Разбира се, че беше. Призракът на свинската маска отново беше тук. Не, не трябва да мисли за това. Не трябва да мисли за боя, за болката, за страха. Не трябва да мисли как са я следили, дебнели, спрели, връхлетели… — посред бял ден, в присъствието на толкова хора наоколо.

Усети как започва да трепери. Коул направи крачка към нея, все още с вдигнати ръце. Реми се сви до вратата.

— Няма да ти причиня болка, Реми.

Искаше да му изкрещи, че вече го е направил — че я е мамил, че я е лъгал, че е излъгал нейното доверие и любов. Но като в лош сън, не успя да издаде нито звук.

— Кълна се, че няма да ти причиня болка. Никога няма да ти причиня болка. — Говореше като на уплашено дете.

Господи, та тя наистина се чувствуваше като изплашено дете. Извърна се и се опря на вратата. Фасадата се срути. По бузите й се изтърколиха първите сълзи. Онези двама мъже завинаги бяха разбили илюзията, че е неприкосновена, че нейното положение и името Жарден й дават закрила. Не искаше да го признае. Отричаше го. Но семената на страха бяха посети и със смъртта на Чарли бяха пуснали корени.

Усети ръцете му върху раменете си и настръхна, готова да се съпротивлява.

— Не! — Направи опит да се освободи. — Не ме докосвай. Недей.

Но ръцете я привлякоха с нежна настойчивост. Реми го отблъсна, за да не я вземе в обятията си, но се бореше с пословичната женска слабост, която добре разбираше и много мразеше.

— Успокой се, всичко е наред! Ти си в безопасност. Никому няма да позволя да ти причини болка. — Най-странното бе, че наистина се чувствуваше в безопасност в тази прегръдка. Това рамо сякаш я чакаше да изплаче върху него мъката си. Опита се да преглътне едно изхълцване, а ръцете му я привлякоха още по-близо. — Хайде, Реми, поплачи си — подкани я той нежно. — След всичко, което си преживяла, имаш нужда от това. Само един глупак не би се изплашил. А ти не си глупачка.

Спря да се бори със сълзите и се отпусна върху него. Заплака тихо, на пресекулки, смътно усещайки успокоителните ласки на ръцете му по гърба и косата си, които безмълвно потвърждаваха, че всичко е наред. Но всъщност нищо не беше наред и никога вече нямаше да бъде — нито със собственото й чувство за сигурност, нито с любовта й… нито с Чарли.

Нямаше представа колко време е плакала. Изведнъж усети, че Коул трие бузата си в косата й, лъхна я влажния мирис на вълна от сакото му и се почувствува напълно изтощена.

— Как… — Гласът й бе толкова задавен и дрезгав, че спря и започна отново: — Как разбра, че съм тук? — Гледаше надолу, не смееше да повдигне глава и да срещне очите му.

— Проверих навсякъде. — Явно се вълнуваше. — На път за работа тази сутрин се сетих за безкрайните ти Натизми и реших да си опитам късмета тук. — Устните му докоснаха косата й, ръцете му я притиснаха. — Казах си, че между нас всичко е свършено, и през целия съботен ден се мъчих да убедя себе си, че не те искам, че нямам нужда от теб… че не те обичам. Но когато брат ти нахлу в апартамента ми в неделя сутринта, мислейки, че си там… Защо, Реми? Защо дойде тук? Защо не си у дома с тях?

Само поклати глава, неспособна да му отговори.

В следващата секунда устата му бе до ухото й, шепнейки:

— Няма значение. Искам да остарея и оглупея с теб, Реми. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да. — Питаше се дали е възможно. Могат ли да преодолеят всичко? Не беше сигурна. Отдръпна се от него. Ръцете й останаха върху реверите на тъмносиньото му сако.

Коул повдигна главата й и обходи нараняванията — първо с пръсти, сетне — с устни. Допирът му беше толкова нежен, че отново й се прииска да заплаче. Това беше истинска любов.

Затвори очи.

— Коул… Спомних си… Спомних си онази нощ на дока… Зная как е станало.

Усети сковаността на ръцете и тялото му. Не можеше да си наложи да го погледне — все още не.

— Какво ще направиш? — попита предпазливо той.

— Не знам.

— Ще ми помогнеш ли? — Ръцете му я притиснаха с безмълвна настойчивост. — Имам нужда от теб, Реми!

Отвори очи и се втренчи във възела на вратовръзката му. Мислеше за Чарли. Ако Мейтланд бе заповядал да го убият — а тя беше сигурна, че е Мейтланд, а не Коул, — може би е действувал без неговото знание. Но какво променяше това? Чарли е мъртъв.

Освободи се от ръцете му и поклати глава.

— Не мога да ти помогна, Коул.

— По дяволите, защо? — Избликът на гняв веднага се смени със силна въздишка. — Зная отговора, нали? Семейството! Но ще постъпя точно както казах. Няма да им позволя да ме съсипят — даже това да означава аз да ги съсипя! — В гласа му я нямаше ненавистта, която тя очакваше.

— Коул, ти съсипваш себе си. Не го ли разбираш? Може би ако им сътрудничиш, ще ти бъде по-леко. Ако просто отидеш и им кажеш…

— Не мога, Реми! Дори заради теб!

— Аз не го искам, Коул. Аз те обичам. Трябва да ми повярваш.

Сивите му очи бавно обходиха лицето й. В тях се четеше болка и копнеж.

— Странно е, но ти вярвам. Нещата обаче отидоха твърде далеч. Не мога да ги върна назад.

Чарли! Той знаеше за Чарли.

— Нито пък аз.

— И няма какво друго да си кажем?

— Не.

Продължи да я гледа в очите още известно време, след това отвори входната врата и излезе. Тя остана на прага, но той не се обърна.

Таксито спря тихо до бордюра. Реми подаде на шофьора десетдоларовата банкнота, която й бе останала от заема на Нати.

Пресече затревената ивица. Отиде до украсената с орнаменти желязна порта. Спря. Огледа белите колони на къщата и двете магнолии, извисяващи се като двама гвардейци на моравата отпред.

Бутна портата и пое по дългата алея. Както и очакваше, беше заключено. Удари два пъти с тежкото месингово чукче и зачака.

Нати отвори, облечена в черната си униформа със снежнобяла престилка. Погледна Реми и въздъхна мрачно.

— Била си в следственото управление. Надявах се да бъркаш…

— И аз. — Реми влезе вътре и изчака прислужницата да затвори вратата. — Къде са те?

— В солариума. Г-н Марк е с тях. Направо не са на себе си. Чудят се къде си и какво е станало с теб.

Дочу тихият загрижен шепот. Поколеба се. Не можеше да преодолее страха си. Но трябваше да го направи. Само тя можеше да го направи!

Не беше стигнала още до вратата на солариума, когато Гейб я видя.

— Реми!

Като отпушен поток гласовете им я заляха, изпълнени с тревога и укор, с нежна загриженост и облекчение. Остави ги да се плискат наоколо. Не ги слушаше, не им позволяваше да я отклонят от това, което бе дошла да извърши.

— Имаш ли представа колко се тревожихме за теб? — Гейб я поведе към дивана и нежно я настани върху меките възглавници. После седна до нея и я прегърна през раменете.

— Къде беше? — питаше баща й. — И какво беше това хрумване да се измъкнеш така? Не съзнаваш ли, че…

— Не й се карай, Фрейзър. Не виждаш ли колко е уморена? — майка й пъхна чаша чай в отпуснатите й ръце. — Изпий го!

Реми се втренчи в кехлибаренокафявата течност. Разглеждаше трептящата, блещукаща повърхност и тъмните листенца на дъното.

— Спомних си, че бях на дока през нощта, когато е бил натоварен „Дракон“. — При това заявление всички млъкнаха поразени. — В танкера никога не е имало суров петрол. Напълниха го с вода.

— Си… сигурна ли си, Реми? — попита предпазливо Гейб.

— Да. — Бързо погледна чичо си, който стоеше вцепенен до дивана. — Ланс беше прав. Коул е участвувал в това — той и Карл Мейтланд.

— Коул… — Баща й седна доста рязко. — Откъде знаеш?

— Видях ги на мостика, наблюдаваха как пълнят резервоарите с вода. Доста умно измислено. — Изненада се колко са студени ръцете й. — Мейтланд получава пари за несъществуващ товар, после продава някъде петрола и двамата с Коул си поделят печалбите. Междувременно, разрушителен взрив изпраща един стар танкер на дъното и Кресънт Лайн получава от застрахователната компания обезщетение.

Марк подсвирна и промърмори:

— Дяволски умно измислено.

— И ти си го знаела! — погледна я Гейб. Реми кимна неохотно. — Защо не си ни казала по-рано?

— Не знам. Може би не съм била сигурна. Може би не съм искала да повярвам, че Коул е замесен. Може би затова съм искала да се усамотя някъде за няколко дни, когато бяхме във Франция. Може би съм се опитвала да взема решение. Наистина не си спомням. — Отметна назад глава и се загледа в тавана. — Така… Чудя се дали Коул не е бил мъжът, с когото съм се карала. Той казва, че е бил в Ню Орлиънс…

— Той ли ти го каза? — намръщи се Гейб.

— Да. — Внезапно се почувствува объркана, а брат й стана от дивана и отиде до гарафата с уиски. — Не е ли било така?

— Той беше в Марсилия. — Чуваше се звънът на ледените кубчета в чашата. Гейб махна кристалната запушалка и хвърли предизвикателен поглед към Марк. — Колко е това — може би двайсетминутен полет до Ница? По дяволите, може дори да е летял със самолета на компанията, без никой от нас да знае!

— Може… — Докосна червеникавия белег на лявата си буза — отокът бе спаднал, но мястото си оставаше много чувствително. — Но това е предупреждение от Мейтланд.

— Мейтланд? — Гейб се извърна от количката с напитките. — Ти, струва ми се, каза, че не познаваш двамата мъже, които са те пребили.

— Не им знам имената. Но познах гласа на единия. Същият мъж, който ме изненада онази нощ на дока. Сигурна съм, че работи за Мейтланд.

— Какво те кара да мислиш така?

Разказа им за неотдавнашното си посещение в района на доковете, за Мейтланд, който я беше видял с Чарли, за предложението на Чарли да научи имената на хората, които са товарили танкера, и неговото „случайно“ удавяне.

— Не е било нещастен случай. Тази сутрин видях доклада на следователя. Имал е ожулване по лицето… сякаш е бил ударен от нещо… Разбира се, следователят предполага, че се е ударил вече във водата. Но аз знам, че са го блъснали.

— Трудно е за доказване — отбеляза Гейб. — Ако не е имало свидетели.

— Двама. Но единият го е видял вече паднал, а другият по всяка вероятност е онзи, който го е ударил. — Опита се да остави настрана всякакви чувства. Само така можеше да продължи.

— Това са само предположения, Реми!

— Разбира се.

— Така си и помислих. — Гейб отново седна до нея и те сплетоха пръсти. — Виж сега… остави тази работа на нас. Не се опитвай повече да действаш сама.

Успя да се усмихне и кимна.

— Какво ще направите?

— Ще започнем с… — намеси се Марк, — твоята подкрепа, за да принудим Бюкенън да подаде оставка. Още днес можем да приключим. Което ще ни развърже ръцете да преговаряме за споразумение със застрахователната компания.

— Чакайте малко — обърна се Реми към баща си и Гейб. — Нима ще ги оставите да се отърват?

— Значи смяташ, че трябва да повдигнем обвинение срещу тях?

— Няма ли?

— Това ще бъде само губене на време. — Гейб стисна малко по-силно ръката й. — Обикновено престъпление на „бели якички“. Ще пълни заглавията на първите страници на вестниците, ще стане голям скандал, но шансовете някой от тях да влезе в затвора са нищожни.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, Гейб има право — въздъхна тежко баща й. — Освен това, не можем да пренебрегнем факта, че Кресънт Лайн ще бъде въвлечена в съдебен процес за застрахователна измама. В крайна сметка ще се окажем обвиняеми — и ще ни признаят за виновни.

— Такава известност не е добра за никого — добави Марк. — Няма нещо, което този град да харесва повече от скандалите. Както при пътна злополука. Хората в минаващите коли намаляват скоростта, за да видят колко кръв има и как някой се гърчи от болка — и са много доволни, че на самите тях им няма нищо.

— А Чарли? — възрази Реми.

— Ще помислим за това — увери я Гейб. — Но ще бъда откровен с теб, Реми. Сам по себе си фактът, че той се е съгласил да намери някакви сведения за теб, не е достатъчна причина да се повдигне обвинение за убийство срещу някого, ако няма някакви доказателства. Едно ожулване не е достатъчно особено след като следователят е стигнал до заключението, че е бил ударен от някакъв предмет във водата. Не е нужно защитникът да бъде от класата на Ф. Лий Бейли, за да отърве обвиняемия. Съжалявам, но…

— … така стоят нещата — довърши Реми, освободи ръката си от пръстите му и остави чаената чаша върху стъклото на масичката. След това се изправи, като едва контролираше вълнението си.

— Да, страхувам се, че е така — потвърди Гейб.

— Реми, имам чувството, че се обвиняваш за смъртта на този човек — каза меко баща й, докато тя вървеше към остъклената стена. — Ти смяташ, че той щеше да е жив, ако не го беше помолила да ти помогне. Но това е нещо, което никой от нас не може да знае. Независимо дали смъртта му е била нещастен случай, или преднамерен акт, ти не си отговорна за нея.

Искаше да му възрази, но вместо това гледаше втренчено стрелите от слънце, които пронизваха короната на един дъб и шареха със светлина розовите храсти в градината на майка й.

— А Мейтланд, какво ще правите с него? — Сложи ръце на стомаха си — не защото я боляха ребрата, а защото леко й се повдигаше.

Настъпи кратка пауза, след което се обади Марк — Мейтланд… тук положението е малко по-различно, обаче той живее и работи в нашата общност. Има начини за изтънчен натиск, които могат да се приложат изтъкна баща й. — Знаем как да уредим проблема. Ти направи повече от достатъчно. Сега е наш ред.

— Разбира се… — Обърна се, избягвайки очите им. — Бихте ли ме извинили, но искам да отида в стаята си. Имам чувството, че цял живот съм била с тези дрехи. Трябва да се преоблека.

— Изглеждаш уморена, миличка — отбеляза майка й. — Това е било голямо изпитание за теб. — Да кажа ли на Нати да ти занесе обяда на поднос? Сигурна съм, че искаш да си починеш.

— Да, благодаря ти — промърмори разсеяно Реми и излезе. Отвращаваше се от своето мълчание и от своите половинчати възражения на плановете им да потулят колкото се може по-бързо цялата тази мръсотия. Съзнаваше, че е несправедливо и неморално, но здравият й разум казваше, че те имат право. Дори Коул и Мейтланд да бъдат осъдени за измама — след дълги отлагания, протакания и обжалвания — вероятно щяха да се отърват с условни присъди и изпитателен срок. А застрахователната компания щеше да си търси парите от Кресънт Лайн и вероятно да поиска и допълнително обезщетение за вреди и загуби. И целият скандал, цялата тази гласност — за какво?

Семейството просто следваше обичайната си практика. Но тя се съгласяваше с тях поради една много егоистична причина: не искаше да види Коул осъден. Доволна беше, че има друг начин да се уредят нещата — така че да не се опетни името му и да не получи клеймото на престъпник.

— Прости ми, Чарли — прошепна Реми, докато изкачваше махагоновите стъпала към стаята си.

Студеният и остър вятър нахлу през отворените френски прозорци на втория етаж. Реми се поколеба, но остави подноса с остатъците от обяда си на ниската масичка до канапенцето и отиде да ги затвори. Докато правеше това, някаква кола спря пред къщата и от вратата на водача излезе един мъж.

Коул! Реми застина. Гледаше втренчено как той приближава решително. Какво правеше тук? Широката галерия бързо го скри от погледа й, затова тя се обърна и забърза през стаята, оставяйки прозорците полузатворени и подноса на масичката. Тогава се чу скърцане на спирачки на друга кола. Звънтящият звук на месинговото чукче наруши тишината в къщата и Реми почти се затича към стълбите. Нати обаче вече отваряше вратата. Коул връхлетя.

— Къде е тя, по дяволите? Искам да я видя! Веднага! — Гласът му беше като далечна и зловеща гръмотевица.

— Коул… — Реми се спря по средата на стълбите, смаяна от гневното му изражение.

Тъкмо тръгна към нея, когато нахълта Марк. Изглеждаше съвсем объркан и развълнуван. Хвана ръката на Коул.

— Бюкенън, казах ти…

— А аз ти казах, че искам да го чуя от устата й! — Отблъсна ръката му и продължи към стълбите, впил сребристочерния си поглед в нея. — Искам да го чуя от теб!

— За какво говорите? — Реми погледна неразбиращо чичо си.

— Той не вярва…

— Не говори вместо нея! Нека тя го каже!

— Имаш предвид…

— Какво си им разказала? — Процеди той през зъби.

Реми затвори за миг очи, сетне ги отвори и срещна погледа му. Болеше я. За него. И за нея.

— Съжалявам, Коул, обаче те видях онази нощ с Мейтланд на дока, докато пълнехте танкера с вода.

— Това е гадна лъжа!

Реми отстъпи назад от яростта в гласа му. Чичо й се намеси.

— Бюкенън, ти вече призна, че си бил с Мейтланд.

— Да, по дяволите, бях, обаче…

— Коул, спри! Не го прави още по-мъчително.

Обърна се към нея и рязко попита:

— Мъчително ли беше тази сутрин? Ти каза, че ме обичаш. Трябваше ли да ти повярвам?

— Аз наистина те обичам…

— Запази го за приятелчетата си от този квартал! За някой, който е свикнал една жена да му казва, че го обича, и веднага след това да му забива нож в гърба. — Завъртя се с лице към Марк. — Искахте оставката ми — имате я. Кажи на г-жа Франкс да разчисти бюрото ми и да изпрати моите неща в апартамента ми.

— Коул, почакай! — Реми понечи да тръгне след него, но Марк я улови.

— Остави го да си иде, Реми. — Вратата се затвори с трясък. — Така е по-добре.