Маскарад

7.

Легнала удобно върху сгъвката на ръката му Реми се сгуши по-плътно и прокара буза по гърдите му. Чудеше се на своята двойствена реакция, която я караше да чувствува върховна задоволеност и едновременно с това да бъде изпълнена с енергия.

Вдигна глава назад и го погледна. Не можа да се сдържи и прокара пръсти по острата линия на челюстта му.

— Винаги ли е така с нас двамата?

— Невинаги… — В усмивката, която й подари, имаше чувствена леност. — Понякога е по-добре.

— Невъзможно!

Хвана ръката й и притисна пръстите й към устните си.

В очите му се появиха дяволити пламъчета.

— Може и да имаш право.

Тя се разсмя от изненада. Признанието опровергаваше типично мъжкото хвалене за сексуална мощ, което очакваше да чуе.

— Ти ме смайваш!

Погледът му стана малко по-сериозен.

— Опитай се да не го забравиш. — Помълчаха известно време, после Коул каза: — Най-добре е да ставаме, Реми.

Издаде тих звук на несъгласие.

— Още не! Толкова ми е приятно.

Ръката му се постегна около нея — в мълчалив знак, че могат да останат така известно време. Тя затвори очи, вдишвайки мускусния аромат на тяхната страст, който още се носеше във въздуха. Искаше й се да може да задържи този момент, да си стои така, без да й се налага да си спомня. Последната мисъл я накара да се намръщи. Защо не искаше да си спомня?

Напрегна се. Нещо проблесна в съзнанието й. Беше свързано с Коул. Беше сигурна в това по същия странен начин, както беше сигурна, че са любовници, без в действителност да си спомня нищо за тяхната връзка.

Лежеше и се напрягаше да извика от паметта си спомена за онова неопределено чувство за беда. Не можа. Беше й се изплъзнало.

Въздъхна разочаровано. Предишното й задоволство изчезна, вече не я свърташе на едно място.

— Мисля, че е по-добре… — Когато се надигна да стане, ръката на Коул се отпусна на леглото. Той спеше дълбоко.

Усмихна се и посегна да го събуди, но гледката на грубите му мъжки черти, умиротворени от спокойствието и невинността на съня, я спря. Реши, че нищо не пречи да го остави да поспи още малко, и тихо се измъкна.

Отиде безшумно до банята и затвори вратата след себе си. Взе си набързо душ, надяна хотелската хавлия и се подсуши. Предпазливо отвори вратата към спалнята и се огледа. Коул лежеше точно в същата поза.

Придвижи се безшумно до купчината дрехи на пода и започна да ги събира, припомняйки си как припряно се бяха съблекли. Старателно ги раздели на „негови“ и „мои“. После отиде във всекидневната, за да събере и останалите.

Върна телефона на писалището, поколеба се и погледна пак към спалнята. Импулсивно вдигна слушалката и поръча кафето, което Коул желаеше при пристигането. Почувствува се доволна от себе си — когато той се събуди, ще му го сервира в леглото. Хареса й идеята да го поглези малко.

Без да бърза, събра дрехите от пода на всекидневната и ги занесе в спалнята. Остави тези на Коул върху неговия куп, а своите — в другата спалня, където пиколото бе оставило нейния багаж. Отвори по-големия куфар и започна да разглежда дрехите, опитвайки се да реши какво да облече.

Звънецът прекъсна заниманието й. Обърна се стресната. Не очакваше да изпълнят така бързо поръчката. Както беше боса, изтича до вратата, преди сервитьорът да е звъннал пак и да е събудил Коул. Отключи я с едната си ръка и машинално я отвори широко с другата.

Навън стоеше някакъв мъж в син костюм, който носеше шлифер и черно кожено куфарче. Напрегнатото, разтревожено изражение изчезна от лицето му и се смени с облекчение.

— Реми! Това си ти. Слава богу! — Мъжът влезе, припряно постави куфарчето на пода и метна отгоре шлифера си, като през цялото време не отделяше очи от нея.

Докато се взираше в него, образът изплува — лице, озарено от сърдечен смях, кафяви очи с присвити ъгълчета, паднал върху челото своеволен кичур тютюнева коса.

— Гейб?

Проблясъци от детски спомени нахлуха в главата й — спомени как Гейб я люлее на старата въжена люлка, как яздят един до друг покрай дигата, как безмилостно я дразни за първата й среща. Гейб, винаги засмян, винаги бодър, винаги безгрижен. В кафявите очи на тази зряла версия на брат й, която сега стоеше пред нея, не проблясваше и капчица палавост, но смехът беше там, този път примесен с радост и облекчение. Когато той разтвори ръцете си, Реми се хвърли в тях.

— Не мога да повярвам!

— Щях да дойда по-рано тук, но… Коул беше взел самолета на компанията до Марсилия и трябваше да хвана граждански полет. Имаше закъснение заради някаква техническа повреда и… — Той спря и въздъхна тежко и щастливо. — Колко е хубаво да те видя, Реми! Никога друг път не изчезвай така! Щяхме да преобърнем света, докато те намерим.

— И аз не бих искала такова нещо да ми се случи отново.

— Когато видях снимката, бях сигурен, че си ти. Това е най-лошата ти снимка. Тези превръзки и синини… Какво се е случило?

— Не знам… По-точно, не си спомням.

— Значи онова за амнезията е истина? — Изражението му стана сериозно, дори мрачно. — Нищо ли не си спомняш?

— Не. Само теб. Ти си първото нещо, което си спомних. — Млъкна и хвана ръцете му, съзнавайки силната връзка между тях двамата. После вдигна поглед да разгледа това ново, по-възрастно лице на брат си. — Ти си се променил… Вече не си закачливият, засменият, лудият брат тийнейджър. Пораснал си и си станал отговорен възрастен човек. — Усмихвайки се, го тупна по ревера на синьото сако. — Май си станал и консервативен?

— Днес такива дрехи носи всеки добре облечен адвокат — отвърна той с усмивка.

— Ти си адвокат?

— Това беше най-доброто, след като не станах актьор.

Тя се разсмя.

— Винаги си бил слаб актьор… — После внезапно си спомни: — Ти си специалист по морско право?

— Със семейство в параходния бизнес, какво друго бих могъл да избера? — Направи пауза и пак стана сериозен. — Толкова много се безпокояхме за тебе, Реми! Аз… Татко беше почти убеден, че си отвлечена или убита.

— Как ми се иска да си го спомня… — Намръщи се от отсъствието на какъвто и да било образ, на каквото и да било усещане или впечатление от споменаването на баща й. — Може би когато го видя… Колко лошо, че не е дошъл с теб.

— Искаше, но не можеше.

— Защо? — Отново чувството за беда. — Случило ли му се е нещо? Болен ли е?

— Не, просто… просто нямаше да е разумно. Между впрочем — усмихна се бързо, сякаш да прикрие това малко колебание, и я прегърна през раменете, — имаш до себе си брат адвокат, който ще е много по-полезен при някакви трудности с митницата или имиграционните власти. А къде е Коул?

— Той сп…

— Тук съм. — Коул стоеше в рамката на вратата на спалнята и спокойно напъхваше краищата на една чисто нова риза под колана на шоколадовите си панталони. — Виждам, че си го направил, Гейб.

— Да, най-накрая. — Въпреки че брат й се усмихна приветливо на Коул, тя усети промяна в държанието му — една неясна, едва доловима резервираност. Защо? Не обича Коул? Или просто се е изненадал, че той е тук? — Благодаря ти, че си взел Реми от болницата — добави Гейб.

На Реми й се стори, че тази благодарност не е искрена, а е продиктувана от желанието да се спази добрият тон. Не долови обаче някаква враждебност у брат си. Само предпазливост.

— Няма нужда от благодарности, Гейб — отвърна Коул.

— Ако вие двамата ме извините, ще си сложа сакото и ще отида да се погрижа за събирането на екипажа, така че да отлетим за Ню Орлиънс.

Щом той напусна апартамента, Реми се обърна с любопитство към Гейб:

— Ти не го харесваш?

Избягна погледа й и вдигна неопределено ръце.

— Вероятно не можеш да разбереш как дяволски обърква нещата тази твоя амнезия. Не си ми казала какво си спомняш за Коул, но вие двамата… бяхте много близки по едно време.

— Това го зная. — Усмихна се на спомена от неотдавнашното удоволствие.

— Невероятно облекчение изпитах, когато накрая скъса с него.

— Скъсали ли сме?

— Не ти го е казал?

— Знам, че сме се карали…

Гейб разтърси възмутено глава.

— Този човек няма скрупули. Защо ли се учудвам, че се е възползувал от амнезията ти.

Погледна я и Реми остана възмутена от недомлъвката му. Преди по-малко от двайсет минути тя вярваше, че е влюбена в Коул. Нямаше никакви съмнения в това. Възможно ли бе намекът на Гейб да е справедлив? Беше ли я излъгал Коул? Или пък й бе казал само половината от истината? И защо?

— Защо сме скъсали?

— Ти така и не ми каза. А аз не съм те питал. Сама щеше да ми кажеш, ако искаше. Но знам със сигурност, че беше окончателно. Ти скъса с него.

— Прие ли го Коул?

— Не.

Отговорът потвърди предположението й. Искал е да си я върне. Ето защо побърза да се люби, щом видя нейната готовност и нетърпение. Надявал се е това да стане начало на одобряване? А самата тя искаше ли го? Как можеше да разбере, след като дори не си спомняше защо е прекратила връзката си с него? Явно не беше спряла да го обича, което означаваше, че той е казал или направил нещо, което тя не е успяла да му прости. Но какво? И беше ли то свързано с това усещане, че не търпи отлагане, че е жизненоважно за нея да се върне в Ню Орлиънс?

— Честно да ти кажа, Реми — започна Гейб, — никога не съм одобрявал връзката ти с него. Наречи го инстинкт за закрила на брат, който желае само най-доброто за сестра си и който знае, че Коул Бюкенън не е подходящ за нея. Винаги съм си мислил, че накрая ще съжаляваш. И повярвай ми, това, че се оказах прав по отношение на него, хич не ме радва.

— Какво имаш предвид? За какво си се оказал прав?

Той се извърна, явно се чувствуваше неудобно от въпросите й. Отиде до прозореца, разкопча сакото си и опря ръце на бедрата си.

— Ще ми се да можеш сама да си спомниш. Не ми се иска аз единствен да ти говоря за тези неща, но… все някой трябва да ти го каже. — Загледа се през прозореца. — Този човек няма същите принципи като теб. Той идва от една съвсем различна среда. Вярно е, че е роден и израсъл в Ню Орлиънс, но на другия бряг на реката, в Алджиърс. А това е коренно различно от Гардън.

Реми кимна разсеяно, спомняйки си безнадеждно бедния и криминализиран район Алджиърс, разположен на отсрещния бряг на Мисисипи срещу Френския квартал. Контрастът между разнебитените къщи и мръсните дворове на Алджиърс и Гардън с неговите просторни домове с колонади, строени още преди Гражданската война, и тучни зелени градини беше безспорен.

— Не може да си роден в Алджиърс — продължи Гейб, — и да не ти остане нещо от неговата суровост и безпощадност.

Реми се намръщи. Припомни си своето впечатление, че Коул притежава в известна степен и двете черти, но не беше съгласна с намека на Гейб, че това е недостатък. А и този разговор за различни принципи…

— Не му вярваш, нали?

Той се поколеба, после се поизвърна и срещна погледа й.

— Не му вярвам.

— Но той е президент на компанията! Щом имаш такова мнение за него, тогава защо…

— Виж — Гейб я спря с жест, — навремето мислехме, че той е най-подходящият за тази работа. Имаше необходимия опит и квалификация… и страхотната репутация да изправя на крака закъсали параходни компании. Колкото до слуховете, че методите му понякога се различават от общоприетите — нищо незаконно, най-малкото никакви доказателства за това, — сметнахме ги за измислици на завистливи конкуренти. Всички експерти, до които се допитахме, окачествиха Коул Бюкенън като солидна кандидатура за поста. И ние го наехме.

— Но ти имаш подозрения, че той върши нещо нередно?

Изглеждаше изненадан от нейната догадка — изненадан и малко угрижен, сякаш бе казал нещо повече, отколкото му се бе искало.

— Това е вече друга тема. Ние говорехме за теб и защо не ми харесваше идеята да се свържеш с този човек, чието име е замесено в някои съмнителни сделки. Що се отнася до компанията, може би в мен говори адвокатът, но не ми харесва мениджърският договор, който подписа. Той връзва ръцете на управителното тяло и предоставя голяма власт на самия Коул, който се стреми към още по-солидни позиции и ти беше част от тези негови планове.

Така ли беше в действителност? Логически беше издържано. Един човек, израсъл в мръсотията, нищетата и насилието на Алджиърс и по-късно издигнал се до президент на голяма параходна компания, очевидно трябваше да бъде енергичен и амбициозен. И след като е вкусил от сладостта на властта, би могъл да пожелае още.

— Какво бих могла да му дам аз? — Вдигна очи към Гейб. В погледа й се четеше любопитство и обърканост.

— Ти притежаваш значителен дял от компанията и си член на управителния съвет. А и семейството разполага с известно влияние.

Последното й се стори преднамерено омаловажаване, но реши да не се спира на него. Тъй като самата тя не помнеше нищо, ценеше всяка капка информация и се мъчеше да я осмисли и да намери онова, което да й обясни чувството за беда.

— Спомена, че Коул изправял на крака компании? Значи ли това, че Кресънт Лайн изпитва финансови затруднения?

Той сви рамене.

— През последните няколко години понесе загуби — нищо драматично, нищо прекалено обезпокоително. Всяка компания си има своите лоши периоди.

— Значи затова сте го наели… — Разсеяно прокара ръка по вече почти изсъхналата си коса, опитвайки се да сглоби нещата.

— Не. Татко искаше да се оттегли. Той е отдал трийсет години на компанията, а Марк никога не се е занимавал пряко с търговската дейност.

— Марк? Кой е Марк?

— Братът на татко, нашият чичо. — Изгледа я намръщено, после челото му се проясни. — Забравих. И него ли не си спомняш?

— Не, не си го спомням.

— Той е с няколко години по-млад от татко — кафяви очи, тъмна, къдрава, леко посивяла коса. — Гейб спря, обмисляйки какво друго да й разкаже за него. — След смъртта на дядо двамата братя поеха ръководството на компанията. Марк отговаря за връзките с обществеността, но всъщност върши много повече неща. Той е говорителят на Кресънт Лайн, той се занимава с трудовите отношения, той е лицето на компанията. Феноменална личност. Помни по име всички служители, дори най-новите. Отива на доковете, сваля сакото и вратовръзката си и така разговаря с работниците на бира, сякаш е един от тях. Същата вечер слага бяла вратовръзка и фрак и коментира висшата политика с лекотата на дипломат. Всички го обичат. Толкова е очарователен и сърдечен, че е невъзможно да не го обикнеш.

Единственият образ на чичо си, който виждаше, бе току-що нарисуваният от Гейб.

— Съжалявам… Не мога да си го спомня…

— А сина му Ланс? Той ми е връстник, разликата ни е само няколко месеца. Работи също за компанията, в счетоводството. — Наблюдаваше дали думите му са открехнали някаква вратичка в паметта й, но не откри нищо такова. — Ти не харесваш Ланс.

— Защо?

— Смяташ, че е прекалено зает със себе си и че се отнася малко презрително към жените.

— А така ли е?

— Вероятно. Но след като те са готови да легнат с него, щом ги погледне, не е за учудване, че не ги уважава много. Навремето, когато учехме заедно в гимназията, му завиждах. Почти го бях намразил. В негово присъствие нито едно момиче не ми обръщаше внимание.

— С това сигурно искаш да кажеш, че е красив?

Гейб се засмя.

— Изразът „дяволски красив“ сякаш е измислен заради Ланс — тъмна коса, тъмни очи и сексапилен мрачен поглед. Той е от онзи тип хора, за които майките предупреждават дъщерите си, а бащите ги посрещат на вратата с пушка в ръка — но момичетата си загубват ума по тях.

— Ерген? — Усети отвращение. Дали това беше някакъв спомен или реакция на казаното? Не можеше да определи.

— Ерген? Не. Женен е от три години, има син, а второто дете е на път.

— С други думи, женен плейбой — заключи Реми малко кисело.

— Нека бъдем справедливи — запротестира Гейб в защита на братовчед си. — Ако си на прием и непрекъснато ти предлагат апетитни неща, ще имаш ли волята всеки път да отказваш? Никой човек не е толкова силен, Реми.

— А Ланс е малко по-слаб от останалите? Ти каза, че той работи в счетоводството на компанията?

— Да. Но нито Ланс, нито аз имахме желанието и квалификацията да я оглавим. Значи трябваше да погледнем навън за някой, който да смени татко.

Звънецът иззвъня, последван от глас със силен акцент:

— Румсървис.

— Това трябва да е кафето — Реми машинално отиде до вратата.

Сервитьорът се появи във всекидневната с изящен поднос. Остави го, подреди порцелановите чаши и чинийки, после сметаната и захарта, и намести вазата с цветя, напълно равнодушен към абсолютната тишина в стаята. Накрая взе чайника от алпака.

— Да ви налея ли, мадам?

— Не, благодаря.

— Да, мадам. — Почти се намуси укорително и й подаде малко тържествено сметката.

Реми припряно надраска името си. Когато сервитьорът напусна, тя заключи вратата и се обърна.

— Искаш ли чаша кафе?

— Да.

Напълни двете чаши с димящата напитка и се пресегна за сметаната.

— С много сметана и малко захар, нали?

— Точно така. Започваш да си спомняш.

— Надявам се. — Каза го с престорено безгрижие.

— Какво е станало, Реми? На какво се дължи тази амнезия? Нищо не ми е ясно. Нещастен случай ли беше? Или?

— По думите на полицейския инспектор, видели ме да се карам… или боричкам с някакъв мъж. — Отпи глътка кафе, спомняйки си насинената подута устна. — Той ме ударил и аз съм паднала назад. Загубила съм съзнание. Когато се свестих в болницата, имах десетки шевове по главата, сътресение на мозъка и амнезия. Не знаех коя съм, къде живея, какво правя и нямах у себе си никакви документи за самоличност.

— Този мъж, дето те е ударил, хванаха ли го?

— Не. Побягнал и изчезнал в тълпата. Полицията не разполага с подробно описание, а аз не можах да си спомня абсолютно нищо. Не знам дали е бил някой, когото познавам, нов познат или съвсем непознат. Ти знаеш ли нещо за онази нощ, Гейб? Защо съм била на Еспас Масена? Какво съм правила? Къде съм отивала?

— Всички ние бяхме на едно парти през онази нощ. В хотел недалеч от площада — отвърна неуверено той, сякаш несигурен как да й отговори. — Ти, аз, Марк и леля Кристина, Ланс и жена му Джулия, Даяна и Кети и техните съпрузи… — Улови празния й поглед и се опита да й обясни: — Даяна и Кети са дъщери на Марк, и двете са по-млади от Ланс. — Устата му се разтегна в мрачна усмивка. — Те са ни братовчедки, но, честно казано, и двете са кухи и суетни. Основните им грижи са да ги видят с „подходящите“ хора, да носят дрехи на най-модните в момента дизайнери и децата им да учат в „подходящите“ училища… Онази вечер ти изведнъж изчезна. Реших, че си се върнала на яхтата. Не се изненадах. Всички карнавални партита толкова си приличат. Дори когато не се появи на борда следващата сутрин, това не направи впечатление никому. Беше планирала да заминеш същия ден и ние си помислихме, че наистина си заминала. Не съм предполагал — а и никой от нас, — че ти се е случило нещо. В противен случай нямаше да отлетим.

— Знам.

Чу, че някой отключва вратата и се обърна с малко виновен вид към Коул. Той се спря, сивите му очи се заковаха върху нея. Беше й трудно да срещне погледа му, защото не знаеше дали може да му има доверие, но се обезпокои от усещането, че това съмнение е един вид предателство.

— Кога ще е готов екипажът? — попита Гейб.

— В момента са на път за летището, остава им да попълнят документите на полета и да получат всички необходими разрешения. Можем да заминем веднага.

— Дай ми двайсет минути — каза Реми и бързо излезе от стаята.