Маскарад

18.

Следобедната топлина все още тегнеше над двора, въпреки че бе почнало да се смрачава. Адриен се разхождаше по тухлената алея. Едва прикриваше тревогата си. Спря, уж да се полюбува на една червена роза, а всъщност се вслушваше внимателно в приглушените звуци идващи от улицата, мъчейки се да ги отдели от мелодичния ромон на фонтана.

Къде беше Доминик? В къщата вече светеха лампи. Ако не се върнеше достатъчно рано, нямаше да има възможност да поговори с него насаме преди вечеря. Какво да направи? Да го отложи за утре? Не беше сигурна, че нервите й ще издържат.

Продължи привидно безгрижната си разходка покрай цветната градина. Изведнъж чу скърцането на високите дървени порти. Обърна се в напрегнато очакване. Чу тропота на коня и колата по калдъръма и осъзна, че това не може да е Доминик; той не бе излязъл със семейната каляска. Но кой тогава идваше по това късно време?

Един чернокож коняр притича от конюшнята и задържа коня. Вниманието на Адриен бе привлечено от един нисък, малко дундест мъж, който слезе от колата. Виктор Дюмант, връстник и близък приятел на Доминик. Беше разрошен, връзката му се бе изкривила, предницата на ризата му бе изцапана. Той се обърна и замръзна, като я видя.

— Виктор? — Тръгна да го поздрави и покани в къщата, както изискваше благоприличието. Излезе през железните порти и се приближи до колата. — Радвам се да те видя. Ако идваш при Доминик, той не е вкъщи. Излезе сутринта и още не се е върнал.

— Знам. — Направи крачка към нея и отново спря. Адриен бе поразена от бледността му. Когато хвана ръцете й, тя усети леденостудената му влажна кожа. Без съмнение беше болен, показваха го и очите му. — Аз… — Виктор се опита да каже още нещо, сетне млъкна и погледна назад към един друг мъж, който слизаше от колата.

— Доктор Шарон? — Адриен изгледа изненадана мъжа със сива козя брадичка. Беше с висок калпак от бобър и очила на гърбавия си нос. Носеше бастун, но не и черното си докторско куфарче — то бе на седалката в колата. — Това е съвсем неочаквано. Аз…

— Къде е дядо ви? — попита докторът, без да я поздрави. Видът му беше строг и мрачен.

— Вътре… — Смръщи объркано чело, когато той мина безмълвно покрай нея и забърза нагоре по стълбите. Обърна се към приятеля на брат си, обхваната от мрачно предчувствие. — Какво има? Какво е станало, Виктор?

Той гледаше надолу към ръцете й. Стисна ги по-силно.

— Имаше дуел, Адриен — каза задавено.

Тя се втренчи в болнаво бледото му лице и изведнъж си спомни, че много пъти Доминик бе вземал Виктор за свой секундант, а доктор Шарон бе присъствувал на дуелите, за да се погрижи за ранените.

— Доминик?

Виктор вдигна глава. В очите му имаше сълзи.

— Застреляха го, Адриен.

Тя издаде тих звук на протест, очите й се стрелнаха към колата — кочияшът и чернокожият коняр внимателно сваляха неподвижното тяло на брат й. За миг се втренчи в лицето на Доминик и забеляза колко бледо е то на фона на черната му коса. Всичко изглеждаше така нереално. Отпъди мислите си.

— Веднага да го занесем вътре! На доктора ще му трябва куфарчето…

— Не! — Виктор не й позволи да се отскубне. — Той е мъртъв, Адриен.

— Не, това не е вярно! — Тя го изгледа гневно. Как се осмеляваше той да говори такива неща!

— Мъртъв е, заклевам се.

Без да обръща повече внимание на обясненията му, тя се изтръгна от ръцете му.

— Не ти вярвам! Не е възможно! — Не видя никаква рана — отпред по ризата му нямаше кръв. Но когато прокара ръка по гладката му буза, бе шокирана от студенината на кожата му. — Това не е вярно! Не може да бъде! — Наведе се, плъзна ръка по кръста му и внезапно замръзна, усетила нещо мокро и лепкаво.

Две ръце я хванаха за раменете и тя се остави да я отдръпнат. Погледна и видя тъмночервената течност по пръстите и китката. Беше кръв, но не топла, не ярка, не… жива.

Някъде отзад се чу мъчителен стон, който приличаше повече на животински, отколкото на човешки. Адриен се обърна и видя на стъпалата дядо си, който тежко се подпираше на парапета. Сякаш пред очите й се превръщаше в старец от гледката на трупа на своя внук — гордите му рамене се смъкнаха, гърбът му се преви, лицето му стана пепеляво като сивата му коса.

Бавно, бавно, сякаш за всяко стъпало му бе нужна всичката сила, която притежаваше, той слезе долу и се спря пред тялото. Погледна към доктора. Очите му бяха изгаснали.

— Кой го направи?

— Един янки.

Адриен се смрази.

— Кой? — настоя дядо й.

— Броуди Донован.

— Не! — промълви тя.

Като чу името, дядо й вдигна глава.

— Той жив ли е?

Докторът кимна.

— Ранен е в рамото. Нищо друго.

Адриен се опита да се зарадва, но беше съвсем вцепенена. Непрекъснато си спомняше какво бе заявил Доминик снощи в стаята й: „И ти не ми остави избор.“ Трябваше да се досети! Трябваше да си спомни непреклонния кодекс на честта! Никога преди това не бе обмисляла каква би била реакцията на брат й. Цялото й внимание беше насочено към това, да принуди дядо си да приеме Броуди.

— Доминик… — Когато произнесе името, от гърдите на дядо й се изтръгна стържещо ридание. Той се наведе, целуна бледата буза и промълви тихо и на пресекулки: — Кръв от моята кръв… Моят живот…

Видя как раменете му се тресат от беззвучни ридания. Боже мой, какво бе направила?

— Не разбирам! — Реми объркана стана от леглото и започна да се разхожда из стаята. — Нали Броуди е искал само да го рани? Какво е станало?

— Било е от онези редки неща, които никой не може да предвиди. Изстрелът на Броуди улучил Доминик в ръката, но куршумът рикоширал в костта, влязъл в тялото и преминал право през сърцето, убивайки го на място.

— Било е случайност… Ужасна случайност.

— Да, така е било.

— Сигурно Адриен е научила.

— Броуди й обяснил.

— Значи тя го е видяла още веднъж. — Реми имаше чувството, че смъртта на Доминик е сложила край на техния роман.

— За съвсем кратко — на гробището Сейнт Луис, при полагането на тялото на брат й в семейната гробница…

Небето бе синьо и безоблачно, слънцето грееше ярко, лъчите му се разливаха между бухналите корони на дъбове и магнолии и осветяваха измазаните с гипс „домове“ на мъртвите, построени близо един до друг в стройни редици. Те напомняха на Броуди къщите от двете страни на тесните улички във Вийо Каре. И тук, след смъртта си, както преди това в живота си, много поколения спяха под един и същ покрив.

Разсеяно намести черната превръзка, която стягаше рамото му. Очите му не изпускаха покритото с воал лице на Адриен. Тънката черна мрежа засенчваше чертите й, но не ги скриваше. От това разстояние те изглеждаха като изваяни от бял мрамор — студени и безжизнени. По страните й не блестеше нито една сълза.

Съвсем различна бе леля й. Нейният плач не спираше, откакто бяха пристигнали на гробището. Броуди наблюдаваше как Адриен и дядо й подкрепят скърбящата стара мома. У Емил Жарден не бе останало нищо от онзи аристократичен патриарх, с когото се бе срещнал преди малко повече от месец — очите му бяха безжизнени, а твърдата му стъпка се бе превърнала в тътрене.

Загледа се в тях за момент. Бяха се притиснали един до друг в черните си траурни дрехи, без да могат да намерят утеха. После Емил Жарден направи знак на Адриен, че вече няма нужда от помощта й. Тя отстъпи назад и го остави да отведе леля й от мавзолея.

Тръгна след тях, после се поколеба и погледна назад към фамилното име ЖАРДЕН, издялано над бронзовата врата на гробницата, украсена с лаврови листа и серафими. Остана неподвижна за една безкрайна секунда, сетне отмести с усилие поглед и отново пое след дядо си и леля си.

Това бе мигът, който Броуди бе чакал. Беше дошъл с надеждата, че ще успее да поговори с нея, макар да му бе напълно ясно, че каквото и да й каже, тя няма да може да забрави станалото. Но трябваше да говори с нея, трябваше да й каже колко много съжалява.

Хвърли поглед към сивото и обляно в сълзи лице на дядо й и излезе от прикритието си, за да пресрещне Адриен. Тя се поколеба за миг и спря.

— Трябваше да дойда. Кълна се, че не го направих нарочно. — В съзнанието му отново изплува горичката от стари дъбове, обвити със сив мъх. Видя как насочва дулото на револвера си към дългата стройна фигура на Доминик, стояща на трийсет крачки, как гледа ръката му и как натиска спусъка. Видя облекчението, което почувствува, когато ръката му потрепна, независимо от болката от куршума, забил се в собственото му рамо. После изплува гледката на затичалите се към лежащото върху зелената пролетна трева тяло, шокът, когато някой извика: „Мъртъв е!“ и собствените му протести и неверие — че изстрелът му е бил точен, че Доминик е ранен в ръката. Тогава не знаеше, че куршумът е рикоширал в костта и е поразил сърцето. — Съжалявам — завърши сковано той.

— Всеки от нас си има своята причина да съжалява дълбоко. Брат ми е мъртъв. Семейството ми е мъртво. Всичко е мъртво.

Когато тя тръгна, Броуди осъзна какво е искала да каже. И разбра, че никога повече няма да я види.

— Разбира се, Адриен не е знаела колко се лъже — заяви Нати. — Не и тогава.

— Че се лъже ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е била бременна, но го е разбрала чак няколко седмици след погребението.

Реми седна на канапенцето. Парченцата от мозайката започваха да се подреждат.

— Но дори след като се е оказало, че е бременна от Броуди Донован, дядо й не й е позволил да се омъжи за човека, който е убил брат й. И това дете е причината Коул да каже, че името ни трябва да бъде Донован, а не Жарден.

— Да, но има още нещо. Всъщност въпросът Адриен да се омъжи за Броуди никога не е бил повдиган — нито от стария Емил Жарден, нито от самата нея.

— Защо? Мислех си, че…

— Забравяш за вината, която е изпитвала. От нейна гледна точка, тя е била тази, която е убила брат си Доминик. Броуди е бил само инструментът. Като се вземе предвид колко много е обичала брат си, сам по себе си този товар е бил твърде тежък за нея. Освен това се е чувствувала виновна и че с Доминик е умряло фамилното име. Ето защо, щом научила, че чака дете, се изпълнила с надежда, дори да е била наясно със скандала, срама и позора, който ще преживее, ако роди незаконно дете.

Реми бавно поклати глава.

— Не мога да си представя, че Емил Жарден се е съгласил — не и при неговата гордост и разбирания за семейна чест. Колкото и да му се е искало родът да бъде продължен, той не би могъл да понесе унижението това продължение да дойде от незаконно дете — особено пък ако то е от Броуди Донован. Разбрал е, че Броуди е бащата, нали?

— Досетил се е. Не е било особено трудно…

— Копелето, което носиш, е от семето на онзи янки, нали? — проскърца с болка гласът му. В очите му гореше отвращение. — Същият янки, който уби Доминик. Ето защо го е предизвикал на дуел.

— Не. — Спокойствието й беше като броня, която дори треперещата му ярост не можеше да пробие. Беше застанала пред него в мрачната спалня на брат си, завесите бяха спуснати. Стаята си беше същата както в онзи следобед в деня на смъртта му — дрехите за вечеря бяха поставени върху леглото, приборите за бръснене — подредени върху бюрото, легенът с вода — приготвен от слугата. Единствената промяна бяха восъчните свещи, които горяха в негова памет върху молитвения стол. Защото тук идваше дядо й да се моли. През дните и седмиците след смъртта на Доминик той прекарваше времето си в тази спалня или в семейната гробница. Беше се изолирал заедно със скръбта си и не я споделяше с никого. През цялото това време почти не говореше с другите. На масата седеше безмълвен, втренчен в чинията пред себе си, и рядко посягаше към храната. — Доминик знаеше само, че се срещам тайно с… него. — Нарочно не назова Броуди по име и заговори бързо.

— Няма значение кой е бащата, дядо. Детето ми ще се роди Жарден и ще бъде възпитано като Жарден. Няма да знае друго име, нито друго минало. Чрез него ще се продължи нашият род.

— Чрез едно копеле. — Думите бяха изговорени тихо и натъртено.

— Не, дядо. — Тя леко и спокойно се усмихна. — Този живот, който расте у мен, е воля божия. Господ ни взе Доминик и ни даде него в замяна. — Тръгна към дядо си, вдигайки ръце, но той отстъпи назад. — Никой не може да заеме мястото на Доминик. Зная. Но Бог с Неговата мъдрост ми позволи да зачена това дете.

— За да те накаже за греховете ти…

— Не, дядо. Така ще мога да ги изкупя. Никой няма да разбере произхода на моя син. Твоите приятели знаят, че имаме далечни роднини във Франция. През май ще заминем при тях. След като синът ми се появи през ноември, ще можем да се върнем у дома… за да отгледаме детето на наша братовчедка, което е осиротяло при раждане.

И това щеше да бъде нейното наказание и нейната мъка — да не каже никому, дори на собственото си дете, че тя е неговата майка. Както и това, че до края на живота си щеше да съзнава, че тя е убила брат си.

Почукване на вратата прекъсна угнетяващата тишина.

— Влезте — изстреля нетърпеливо дядо й.

Вратата се отвори и на прага й застана чернокож слуга.

— Мичи Варние е тук — обяви Дебелия Пиер. — Обясних му, че не искате да го приемете, но той казва, че трябва да говори с вас. Нещо се е случило в старата плантация Клинтън.

— Приеми го, дядо! — След смъртта на Доминик дядо й бе спрял да се грижи за каквото и да било и беше оставил цялата отговорност да падне върху Симон Варние. — Трябва да се погрижиш за бъдещето. Когато размислиш върху това, което ти казах, че видиш, че съм права. — Задържа още малко погледа си върху него, сетне се обърна и напусна стаята.

— Ще дойдете ли да го видите, мичи Жарден? Много е разтревожен.

Емил Жарден с нищо не показа, че го е чул. Погледът му се рееше някъде надалеч. Накрая се изправи и кимна разсеяно:

— Да, трябва да го видя.

— Разкритието за бебето действително станало причина Емил Жарден да действа — продължи Нати. — Но не заради това, което Адриен му изтъкнала.

— Какво искаш да кажеш? — попита Реми, макар да й се струваше, че е намерила отговора.

— Искам да кажа, че той си поставил за цел да унищожи човека, който му отнел внука и разбил живота на внучката му.

— Кресънт Лайн! — Изведнъж й прималя, усещайки, че й става ясно как семейството й се е сдобило с параходната компания.

— Вече се сети, нали? Разбира се, не е станало за един ден. И не е можело да стане, ако не се дадат пари, където трябва — а като се вземе предвид, че Броуди е преуспявал, трябвало е да се похарчат много пари. За да ги събере, на дядо й се наложило да продаде захарните и памуковите си плантации. Докато се занимавал с това, натоварил своя човек Симон Варние да разбере с кого Броуди има вземане-даване, тук и в чужбина, към кого има дългове и колко. След няколко месеца — горе-долу по времето, когато Адриен и леля Зизи заминали за Франция, той пуснал в ход плана си.

— И Броуди не е могъл да направи нищо, за да го спре?

— Реми осъзнаваше властта и влиянието, които Емил Жарден е притежавал благодарение на отдавна установени връзки.

— Отначало той дори не разбирал какво става. Както знаеш, обичал Адриен. Тежко понесъл загубата й. За известно време загубил интерес към всичко, дори към Кресънт Лайн. Когато нещата започнали да се объркват — капитаните му го напускали и отивали на други кораби, екипажите слизали на брега и не се връщали обратно, на борда на корабите избухвали загадъчни пожари, товарите се разваляли или били повреждани, застрахователните компании повишавали рязко застрахователните вноски — той си помислил, че това е просто един период на лош късмет. След една година вече никой не искал да плава с неговите кораби, нито да превозва стоките си с тях, или да му продава. Чак тогава заподозрял нещо.

Облачното небе похлупваше Вийо Каре. Броуди вървеше по тясната уличка. В далечината танцуваха светкавици, но звукът на гръмотевиците потъваше в тропота на колите и уличния шум. Прецени с око на познавач приближаващата пролетна буря и реши, че ще се разрази след три-четири часа. Това го зарадва, защото щеше да разреди напрежението във въздуха.

Когато стигна до ъгъла, осъзна, че е забавил крачка. Рядко идваше във Френския квартал, откакто… Продължаваше да изпитва болка, когато мислеше за нея, когато виждаше местата, където се бяха срещали, когато си спомняше усмивката й и черния блясък на очите й. Минала бе година, а болката беше така остра, сякаш се беше случило вчера — особено тук, във Вийо Каре, където живееше тя.

Забеляза, че старият сляп цигулар е на обичайното си място. Спря се и понечи да се върне обратно, защото не му се искаше да говори с негъра. Страх го беше, че няма да се удържи да не попита за нея. Насили се да мисли за Кресънт Лайн и за своите подозрения във връзка с влошаващото й се състояние — подозрения, че това е нещо повече от лош късмет.

Въпреки всичко отиде до цигуларя и пусна един сребърен долар в шапката му.

— Как си, Кадо?

Старецът замръзна. Спря да свири. Не го бе правил никога досега. Броуди гледаше поразен как мъжът се навежда и претърсва шапката си. След миг му върна сребърния долар.

— Парите ви вече не са добри, мичи Донован.

— По дяволите, какви ги говориш, Кадо?

Негърът докосна с ръката си кръста му.

— Вземете си парите и си вървете. Оставете стария Кадо на мира.

За един кратък момент Броуди потисна гнева си. Раздираше го желанието да перне ръката с монетата или да размаже с юмрук студената негърска физиономия.

— И ти ли се обърна срещу мен, Кадо — промълви накрая, хвана китката му, взе долара и го хвърли в канавката.

Когато тръгна да пресече улицата, старецът прошепна:

— Четири часа. Обущарницата на Дюмен.

На улица Дюмен имаше само една обущарница — истинска дупка. Табелата до вратата удостоверяваше, че собственик е Луи Жермен, С.Ц. — свободен цветнокож. Вратата бе подпряна в отворено положение и тежкият буреносен въздух свободно влизаше вътре. Точно в четири часа Броуди пресече прага на магазина, който ухаеше на кожа и вакса.

Мъжът със смолисточерна коса и кожена работна престилка вдигна глава, поколеба се, сетне кимна към завесата в задната част на магазинчето.

Броуди приближи посоченото място и чу гласът на Кадо:

— На тезгяха вляво от теб има обувки. Разглеждай ги мичи Донован, и с нищо не показвай, че чуваш стария Кадо. Навсякъде има очи.

Броуди постъпи точно както му бяха казали.

— Какво става, Кадо?

— Спечелил си си враг. Знаех, че ще дойдеш при стария Кадо. Слушах и запомнях. Заповедта е: който има вземане-даване с теб, е свършен човек в този град.

— Чия е тази заповед? — Броуди взе една обувка. Пръстите му замачкаха меката кожа.

— Искаш да кажеш, че не се досещаш?

— Имам някои подозрения…

— Ако подозираш стария Емил Жарден, значи си прав. Работата е лоша, мичи Донован. И ще стане още по-лоша. Говори се, че той е изкупил полиците за корабите и къщата ти. Мисля, че само чака да дойде подходящият момент, в който да ти каже да плащаш.

Броуди наведе глава. Жарден щеше да изчака, докато стане сигурно, че той няма да може събере толкова пари.

— И всичко това само защото онзи проклет куршум рикошира! — осъзнаваше, че куршумът бе отнел живота на Доминик Жарден, бе му отнел Адриен и сега щеше да му струва Кресънт Лайн. Донякъде му беше все едно. Откакто бе загубил жената на живота си…

— Подозирам, че не е само това, мичи Донован. Той не те преследва само защото си убил внука му на дуел.

Адриен? Старецът му отмъщава заради тайните срещи с нея? Душевната болка го изгаряше.

Кадо отново заговори:

— Когато се върнаха от Франция миналия декември, донесоха едно бебе, момченце. Твърдят, че нямало нито мама, нито татко.

— Чух за това — кимна с безразличие Броуди.

— Негрите от къщата казват, че миси Адриен обича това момченце като свое… — Кадо замълча за няколко секунди.

— Негрите от къщата, казват, че момченцето било с червена коса. Истинска червена коса… почти като твоята…

Щом смисълът на тези думи достигна до съзнанието му, Броуди отметна завесата, влетя в задната стаичка и хвана слепеца за яката.

— Какви ги дрънкаш? Говори ясно! Момчето мой син ли е?

— Никой друг не може да ти каже с абсолютна сигурност, освен миси Адриен, леля й и стария Емил. Факт е обаче, че тя се е чувствувала недобре, преди да заминат. Никой от слугите не е бил с тях във Франция. Но тази червеникава коса? Откъде може да дойде червена коса у един Жарден? Ако питаш стария Кадо, само от едно място — от баща му.

Броуди отпусна яката на слепия мъж. Никога през живота си не бе имал по-силно желание да повярва на нещо.

— Името му? Знаеш ли го?

— Жан-Люк Етиен Жарден.

— Жан-Люк… Люк… — Хареса му как звучи.

Но дали наистина беше негов син? Въпросът го подгони от магазинчето нагоре по улицата. Зави по Роял и спря чак пред дома на Жарден. Студен ветрец донесе мирис на дъжд. Поколеба се за малко, сетне се отправи към вратата за пешеходци, изрязана във високите дървени порти за коли. Отвори я и влезе под свода. Спусна се към стълбите, изкачи ги и се спря горе. Галерията беше пуста. Френските прозорци стояха отворени за проветрение.

Отвътре идваше неясен женски говор. Броуди се заслуша. Чу гукащия смях на бебе, проследи го до една отворена двойна врата и влезе.

Спря за момент, за да привикнат очите му към мрака, и се огледа. Това беше спалня. Комплектът от сребърни четки и гребени на тоалетната масичка от палисандрово дърво му подсказваше, че е спалня на жена. Отново чу гукането и радостния смях — идваха от ъгъла. Забеляза високото детско креватче, обвито с дантелена мрежа срещу комари. Зад нея имаше движение — размахващи се ръчички.

Бебето седеше и го гледаше с широко отворени учудени очи. Косата му беше тъмна и гъста, с издайнически червеникав блясък. Малко се мръщеше, сякаш изразяваше досадата си, че е било изненадано, сетне хвана копринения край на едно одеяло и помаха с него.

Броуди отметна мрежата и прокара пръст по гладката бузка.

— Юнак си ти, Жан-Люк! — Докато отдръпваше ръката си, момченцето посегна към нея и изписка от удоволствие, тъй като я хвана. После се опита да се изправи. Броуди почувствува напрежението му и се усмихна. — Малък си още.

Тогава пъхна ръце под мишниците на момченцето и го изправи. После го взе — малко несръчно, дори ръката му за момент се оплете в дългата рокля.

— Някой трябва да каже на майка ти, че в това нещо приличаш на момиче — промълви Броуди и в отговор получи още един намръщен поглед. — Но като се вземе предвид колко си тежък, няма съмнение, че си момче.

Мръщенето се смени с радост. Жан-Люк се втренчи в устата и брадичката на Броуди и вдигна ръка да ги изследва. Малките пръстчета стиснаха долната му устна. Броуди се освободи и потупа леко момченцето под брадичката със собственото му юмруче. Жан-Люк избухна в смях, който премина в широка усмивка. И на Броуди му се искаше да се засмее, но удоволствието, което изпитваше, бе толкова дълбоко и толкова безгранично, че го задави. За миг притисна детето до себе си и докосна с устни слепоочието му, вдишвайки бебешката миризма на чисто.

Изведнъж усети, че го наблюдават. Погледна през рамо към вратата за хола. Адриен беше там — облечена в черно, точно такава, каквато я бе видял за последен път на гробищата. Цветът й отиваше, защото открояваше тъмната й коса, черните й очи и светещата белота на кожата й.

Думите не идваха. Погледът й се премести от него към бебето в ръцете му, после обратно върху лицето му.

— Исках да видя сина си…

Тя не каза нито дума, изражението й остана спокойно и сдържано, но в очите й блестеше нещо — радостни и горди сълзи. Погледът й премахна всички съмнения — това беше неговото дете.

Назъбена светкавица прониза тъмните облаци и освети късното следобедно небе. Последва силен гръм, от който стъклата зазвънтяха. Жан-Люк изхлипа, долната му устна се издаде напред и потрепери. След втората гръмотевица хлипането премина в плач. Той настръхна и се извъртя, протягайки ръце към майка си. Адриен се приближи и Броуди неохотно й го подаде, наблюдавайки как малките ръчички се обвиват около нея и как детето се вслушва в напевното й успокояващо „шу-шу“.

След това връхлетяха вятърът и дъждът. Броуди съзнаваше, че трябва да си тръгне, но продължаваше да стои, а през съзнанието му преминаваха хиляди „ако само“ и сърцето му се късаше при всяко едно от тях.

— Адриен? — Откъм хола се чуха стъпки и шумолене на коприна. — Жан-Люк ли плаче? Всичко наред ли е?

Адриен направи една крачка към вратата на хола и извика:

— Бурята го изплаши, лельо Зизи. — Погледна към Броуди. Очите й го умоляваха да си върви.

Той се поколеба, после протегна ръка, погали копринената коса на Жан-Люк и прокара леко пръсти по нейната ръка, която придържаше отзад главата на бебето. Усети топлината и мекотата на кожата й. Сетне рязко се обърна и излезе.

Когато напусна сушината на свода за коли, затвори вратата след себе си и се спря, съвсем забравил за пороя. Спомни си чувството, което изпита, когато държеше бебето в ръцете си, пръстчетата, които дърпаха устната му. Син! Имаше син! Закрачи по улицата. Сълзите му се смесиха с дъжда.