Маскарад

24.

— Започнала е да слухти наоколо и да разпитва.

Стисна по-здраво слушалката и седна на стола зад бюрото.

— Не ти вярвам!

— Знам го със сигурност. В момента задава правилните въпроси на неподходящи хора. Това трябва да бъде спряно!

Намръщи се. Беше смаян и объркан.

— Но тя не може да си спомни нищо. Зная, че не може.

— Но адски добре се опитва. Този застрахователен детектив Ханкс е безсилен да предизвика и половината неприятности, които тя е в състояние да ни създаде. И двамата го знаем. Последното нещо, което бихме желали, е още някой да почне да обикаля наоколо и да разпитва. Чуваш ли ме?

— Чувам те. — Сякаш изведнъж в стаята стана задушно. Вдигна ръка, разхлаби възела на вратовръзката си, разкопча горното копче на ризата си. — Остави на мен да оправя работата.

— Оставих те последния път и виждаш какво щеше за малко да се случи.

— Но нищо не се е случило, нали?

— Не мога да си позволя да рискувам. Много съм заложил на тази работа, за да загубя.

— Няма да загубиш. Ние няма да загубим.

— Защото ще бъде под мое наблюдение всеки път, когато напусне къщата. Ако открия, че си е отворила устата пред някой друг, предупреждавам те, че ще й я затворя.

— Бяхме се разбрали, че няма да има насилие и че никой няма да пострада. Ти…

— Правилата на играта се промениха. Реми ги промени. На никого няма да позволя да ме разори — нито на нея, нито на тебе. Ясно ли ти е?

— Разбира се.

— Тогава направи нещо. Иначе аз ще се заема.

Чу се остро изщракване и линията прекъсна. Задържа слушалката до ухото си още една секунда, сетне я тръшна върху апарата, облегна се назад и втренчи поглед в тавана.

Тълпи изпълваха Сейнт Чарлз Авеню. Малки деца бяха накацали върху подвижните стълби със специални седалки. Други стояха долу, стиснали чанти, в които да сложат следобедната плячка. Някои бяха с маски, други — без, но всички — стари и млади — стояха с жадно протегнати ръце към шествието от конници в обсипани с пайети костюми и към участниците в маскарада върху високите украсени платформи и пищяха: „Хвърли ми нещо!“ „Искам перлите!“ „Тука!“ Реми чу как някой извика по погрешка: „Хвърли ми нещо, господине!“ докато преминаваше женският клуб Ирис, който по традиция винаги дефилираше в събота следобед преди Марди Гра, давайки началото на четиридневните празници.

Карнавалните шествия в Ню Орлиънс не бяха развлечение за статични зрители. Веселието, трепетът, възбудата бяха в улавянето на изненадите, хвърляни от платформите — мъниста, играчки, алуминиевите монети. Нямаше значение, че днешното съкровище неизменно ставаше утрешен боклук. Сега всички бяха деца. Но Реми не се присъедини към тълпата, която се люшна, за да улови поредните дрънкулки. Вместо това тя се възползува от открилото се за кратко пространство покрай бордюра и ускори ход. Докато хората се боричкаха да вдигнат изплъзналите се от пръстите им гердани, тя стигна ъгъла и зави към реката.

С отдалечаването от пътя на шествието тълпата по тротоарите намаляваше. Но движението бе затруднено. Докато вървеше покрай пълзящите сантиметър по сантиметър коли, Реми разбираше, че с наближаването на Канал Стрийт и Вийо Каре положението ще става още по-лошо. Бе постъпила съвсем правилно, оставяйки ягуара в гаража.

Когато след двайсет минути влезе в Международния търговски център, спокойствието на сградата й подейства като приятен шок след непрестанната врява на тълпите, маршируващите оркестри, автомобилните клаксони и пищялките. Усмихна се на дежурния портиер, който стоеше зад бюрото си, и се насочи право към асансьорите. Осъзна, че нервите й са били изострени до крайност едва когато напрежението започна да я напуска. Асансьорът плавно я изкачваше до петнайсетия етаж.

Погледна часовника си и мислено си даде срок от един час, за да открие доклада на Бреговата охрана. Отвори чантата си и извади блестящия нов ключ — копие на ключа от връзката на баща й, който й бяха направили в едно денонощно ателие. Пъхна го в ключалката. Влезе и затвори вратата след себе си. Спря се, пусна ключа в чантата си, пресече фоайето и зави по коридора към архива.

Гласове! Чу гласове! Спря и се заслуша, казвайки си, че е смешно да има някой тук в събота, особено в съботата преди Марди Гра. Може би чуваше виковете на тълпата по Канал Стрийт. Или пък някой оркестър. На петнайсетия етаж? Не, гласовете идваха от крилото с кабинетите. Явно там имаше някой. Реми заотстъпва тихо. Спря близо до портала към приемната.

Гласът — тонът, ритъмът му — приличаше на гласа на Гейб. Не можеше да бъде! Той и баща й бяха излезли от къщи приблизително десет минути преди нея — според думите им, за да отидат до платформите на техния клуб. Чу друг глас и се намръщи. Гейб беше с Коул? Защо?

Любопитството й надви предпазливостта и тя се запромъква нататък, придържайки се до стената. Улови и трети глас — омайващ и обезоръжаващ.

Коул го прекъсна. Трябваше й цяла секунда, за да съобрази, че третият глас е бил на Марк Жарден. Значи и чичо й е тук?

По нататък по коридора една врата беше открехната. Видя снежнобялата стена и веднага си представи останалото. Царящият в залата студ бе разнообразен от едно-единствено импресионистично изображение на брега на Ню Орлиънс с трите кули на катедралата Сейнт Луис на заден план. Дълга орехова маса и осем стола, тапицирани със светлосиньо запълваха останала част от заседателната зала на управителния съвет.

Всички бяха там. Реми настръхна, припомнила си своя разговор с Гейб предния ден, когато им бе предложила да попитат Коул за срещата със застрахователната компания, вместо да се чудят какво е станало. Гейб бе казал, че ще го обсъдят.

Но явно бяха направили нещо повече — бяха започнали да действуват и умишлено я бяха изключили.

Дявол да ги вземе, каза си тя, но изобщо не се изненада, а само се ядоса от тяхното прекалено покровителствено отношение.

— Застрахователната компания те е изплашила, Фрейзър. Защо? — Значи и баща й беше с тях!

— Репутацията на компанията е заложена на карта — отвърна ядосано той.

— В такъв случай трябва да искате от мен да я защитя, а не да настоявате да капитулирам — изстреля в отговор Коул и Реми веднага почувства враждебността във въздуха — враждебност, която никой от тези мъже не се опитваше да прикрие.

Тогава Марк Жарден направи опит да внесе малко спокойствие и здрав разум.

— Бюкенън, струва ми се, че ти не разбираш колко пагубно ще бъде, ако тези обвинения в мошеничество получат гласност.

— За кого? За теб ли, Марк? Страх те е, че гласността може да накара твоите политически приятели да решат, че ти не си най-добрият кандидат за губернатор при следващите избори? Не виждам защо? Корупцията и мошеничеството не са нещо ново за политическия живот на Луизиана.

— Но това съвсем не е единствената ми грижа. Както и другите от семейството, аз мисля не само за себе си, но и за доброто на компанията. Няма никакви причини да се дава гласност на каквото и да било от това. Всичко може да се уреди със застрахователната компания — по приятелски, мирно и тихо.

— Кресънт Лайн няма да върне нито стотинка от обезщетението. Щом толкова ви се иска да потулите работата, тогава бръкнете в собствените си джобове и се откупете с парите, които толкова години сте смукали от компанията! — Коул замълча за момент, после добави саркастично: — Разбира се, ако го направите, тогава ти, Марк, няма да имаш средствата, необходими ти за изборите, нали? Доколкото разбирам, между проблемите с петролните участъци и Черния понеделник на Уол Стрийт, ти си се поизпотил финансово, Фрейзър. Що се отнася до добрия адвокат и наш гений на числата, май не му се иска да се раздели с парите, които дядото е скътал за него в попечителския фонд.

— Всичко това е несъществено и няма връзка с въпроса, Бюкенън — заговори Гейб. — Застрахователната компания не разчита на никого от нас. Тя очаква парите си от компанията.

— Могат да си очакват и да плашат, когото си искат. Компанията загуби един кораб, който беше натоварен догоре със суров петрол, платен предварително. Съвсем законно получихме обезщетение за това. И двамата знаем, адвокате, едно анонимно телефонно обаждане, че на борда на танкера не е имало петрол, когато е потънал, и един подпис на разписка за пластични експлозиви трудно ще минат за неопровержимо доказателство, че е извършено престъпление. Нямам никакво намерение да излагам на опасност финансовата стабилност на компанията само защото бордът на директорите се плаши от гласността. Погледнете балансовия отчет. — Чу се тупване по масата, придружено с шумолене на хартия. — В случай че върнем обратно дори част от обезщетението, ще се простим с напредъка, който компанията постигна през миналата година и ще я парализираме за следващите пет, ако не и повече години.

— А ти няма да имаш право на десетпроцентов дял — включи се саркастично Ланс. — Обвиняваш ни в егоизъм, но си загрижен не за интересите на компанията, а само за собствените си интереси. Винаги си ни мразел, Бюкенън. Една от причините да подпишеш този договор е да покажеш на една тайфа богати копелета, че си по-добър от тях. Обаче разбра, че не си такъв чудотворец, за какъвто си се мислел, нали? И си извършил това застрахователно мошеничество, нали? То донесе оборотния капитал, който бе толкова нужен, за да се преодолее кризата. А отделно вероятно си продал товара от суров петрол на черния пазар и си скътал шест-седем милиона долара в някоя швейцарска сметка. Няма съмнение, Бюкенън, че си имал и мотива, и начина, и удобната възможност. Рано или късно застрахователния детектив ще го докаже. Но ме дразни това, че оправяйки се с него, ще спасим задника ти.

Смаяна от бруталната логика в обвинението на Ланс, Реми затаи дъх, очаквайки бързо и ядосано опровержение от страна на Коул. Но такова нямаше. Вместо това настъпи дълго и тежко мълчание.

Когато Коул заговори, той бе ужасно спокоен.

— Това е линията на семейството, така ли? Очаквах нещо подобно.

— В понеделник сутринта — започна баща й, — ще се свържеш със застрахователната компания и ще насрочиш среща с тях. Марк ще се заеме с преговорите по споразумението…

— Не — прекъсна го по средата на изречението категоричният, но спокоен отказ на Коул.

— Какво?

— Не — повтори той още по-твърдо. — Все още аз управлявам компанията, Фрейзър. Няма да има преговори за споразумение.

— Струва ми се, че ти не разбра Ланс. Ако не направиш сделка със застрахователната компания, бордът ще бъде принуден да поиска оставката ти.

— Можеш да настояваш колкото си искаш — отсече Коул.

— Съветвам те да размислиш — намеси се спокойно Гейб.

— Твърденията и ограничените доказателства на застрахователната компания за опит за мошеничество са достатъчна причина бордът да постави под съмнение поведението ти. Ако откажеш да се оттеглиш, този борд ще те отстрани от поста ти поради злоупотреба със служебно положение и ще прекрати договора ти.

— Опитайте се — бе краткото и студено възражение на Коул, последвано от шума на бутнат назад стол. — Опитайте се и ще повдигна толкова обвинения в злоупотреба със служебно положение срещу този борд, че името Жарден всеки ден ще стои в заглавията на вестниците. Щом искате битка, Фрейзър, ще я имате.

— Не можеш да спечелиш!

— И така да е. Но ако аз потъна, и вие ще потънете с мен.

Вратата се отвори широко и Коул излезе — не беше с костюм и вратовръзка, а с джинси и широк кремав пуловер, които му придаваха по-груб вид. Забави ход, щом я видя. Враждебните му сиви очи преминаха студено през нея.

— Значи ти пак си с тях — промърмори той и отмина.

Осъзнала, че си е помислил, че тя одобрява решението им, Реми се завъртя, за да му обясни, че не е знаела за това събиране, но се спря. Нещата, които чу — обвиненията на Ланс, предупрежденията на Гейб, заплахата на Коул — какво мислеше за всичко това?

— Блъфира — чу в този миг гласа на Марк.

— Не се самозаблуждавай — каза рязко Ланс. — Това копеле възнамерява да направи точно каквото казва.

— Да върви по дяволите — изруга Гейб и удари по масата. — Защо не може да разбере, че е по-разумно да се споразумеем със застрахователната компания, вместо да бъдем въвлечени в дълга и скъпа съдебна битка? Това е съвсем разумен аргумент, но той изобщо не поиска да го чуе.

— Не можеш да убедиш такъв човек — промърмори баща й. В същия момент Реми чу, че Коул излезе.

— Трябва да направим нещо — настоя Марк. — По дяволите, Фрейзър, не можем да му позволим да ни разори! За бога, знаеш какво ще стане, ако нещо от това се разчуе.

Изведнъж осъзна смисъла на думите им. Не ги интересуваше особено дали Коул е виновен и дали обвиненията за мошеничество са справедливи. Подходът им беше далеч по-прагматичен: да намерят решение, което като цяло да има възможно най-малко вредно въздействие върху компанията. Тяхното мнение бе, че такова решение е да се преговаря за постигане на споразумение със застрахователите, преди да бъдат предприети каквито и да било други действия. Разумно ли беше да се постъпи така? Реми тръгна след Коул.

Когато излезе на улицата го видя да пресича Канал Стрийт по посока на Квартала, а след това го изгуби от погледа си. Шествието бе завършило и тълпите, които се бяха събрали да го наблюдават по Канал Стрийт, сега заливаха тесните улички на Вийо Каре. Тя се втурна след Коул и се смеси с морето от гуляйджии, туристи и колежани, които се шляеха насам-натам, като че ли търсейки нещо, без да знаят точно какво, но уверени, че ще разберат, когато го намерят.

Реми се провираше нетърпеливо през тълпата, опитвайки се да настигне Коул. Погледна бегло педераста в украсено със златни пайети трико и двойката в еднакви сака с надпис ДЕТРОЙТ АУТОМОТИВ на гърба, които се спобутваха и го гледаха глуповато, без да съзнават, че това е само първият от многото претенциозни шокиращи костюми, които ще видят на Карнавала. Вече ги нямаше семействата, които доскоро образуваха шпалир от двете страни на пътя.

На ъгъла на Шартр и Конти един човек — оркестър изпълняваше странна интерпретация на „Марди Гра Мамбо“. Реми забеляза Коул, който си пробиваше път пред тълпата от зяпачи. Викна му, но той не я чу. За щастие насрещният поток по Роял го забави и тя успя да скъсиш разстоянието.

— Коул, почакай! — Той погледна назад. Очите му се присвиха. За миг тя си помисли, че ще продължи нататък, но той спря, изчаквайки тълпата да се разпръсне. Реми успя да се провре до него. Разбутваше хората по пътя си и непрекъснато се извиняваше.

— Какво искаш? — Коул отблъсна един амбулантен търговец, който продаваше маски.

— Да поговорим. — Почувствува нетърпението и гнева му и се зачуди откъде да започне.

— Ако си дошла да ми защитаваш позицията на семейството, до гуша ми дойде от нея.

— Ти не разбираш…

— Разбирам по-добре от теб — сопна се той, обърна се и си запробива път през морето от хора.

Реми го следваше по петите. На страничната улица имаше по-малко навалица. Успя да се изравни с него, подтичвайки, за да не изостава.

— Коул, семейството ми само иска това, което е най-доброто за компанията.

— Хайде де!

Сега вече и тя се ядоса, хвана ръката му и усети твърдите мускули под широкия ръкав на пуловера.

— По дяволите, Коул, няма ли да спреш и да ме изслушаш?

Спря така рязко, че тя го задмина и трябваше да се обърне, за да застане с лице към него.

— Да изслушам какво? Още лицемерни заявления, че те само мислели най-доброто за компанията? Безпокоят се само да не се хвърли кал върху името Жарден — и да не остане петно, което не може да се измие.

— Не е вярно. Щом застрахователната компания изпълни заплахата си за гражданско и наказателно преследване, Кресънт Лайн ще похарчи цяло състояние за адвокатски хонорари. Те просто искат да дадат парите сега и да уредят работата. Големите компании често постъпват така. Това не е признаване на вина, а просто добра сделка.

Очите му рязко се присвиха.

— Щом застрахователната компания изпълни заплахата си? Защо не каза „ако“? Ти приемаш, че обезщетението е получено чрез мошеничество. Защо?

— Не зная защо се изразих така…

— Не знаеш? Какви доказателства има?

— Ти спомена нещо за пластични експлозиви?

— Което не означава нищо, освен ако застрахователната компания не намери някой, който може да се закълне, че ги е видял на борда на танкера. Но аз имах предвид суровия петрол, а не това. Как би могло „Дракон“ да е бил празен, когато е потънал? Аз го видях натоварен на доковете. Приблизително десет часа след като е напуснал дока, той е бил в морето — това е в рамките на нормалното време за пътуване в спокойни води. Всички лоцмани се кълнат, че водата е покривала товарната линия. Курсът му не е минавал близо до каквито и да било петролни съоръжения или сондиращи платформи. А Бреговата охрана е намерила останки от кораба на по-малко от две мили от предполагаемия му курс. Как може да е бил празен, когато е потънал? Какво е станало с петрола? Знаеш ли?

— Разбира се, че не знам. — Но и нея я безпокояха фактите, които той бе изложил. Всичко показваше, че е било невъзможно танкерът да бъде изпразнен. А това я караше да се съмнява в обвиненията на застрахователната компания.

— Тогава защо семейството ти гори от желание да се отърве от мен? Защо са се настървили да стане тяхното?

Виждаше горчивината и яда в суровите му черти. Това приличаше на параноя. Спомни си колко много презираше той семейството й и всичко, което то символизираше. Богаташкият квартал. Колко пъти й бе подхвърлял тези думи? Защо? Защото се чувствуваше несигурен? По-доволен? Или й задаваше всички тези въпроси, за да я накара да повярва, че е невинен?

— Те само заплашиха да те отстранят, когато ти отказа да им сътрудничиш.

— Затова ли си тук? Тъй като заплахите им не успяха, сега ти се надяваш да ме убедиш да последвам семейната линия?

— Аз се опитвам да те убедя да бъдеш разумен.

— Не! Ти не искаш да бъда разумен. Ти искаш аз да бъда жертвата.

— Не е вярно!

— Аз бях един глупак, който вярваше, че значи нещо за теб. И имам чувството, че ти и твоето семейство през цялото време сте ме използували в ролята на глупака. Край, Реми. Никога вече!

Реми не тръгна след него. Но искаше. Прокара ръка по лицето си. Чувстваше се объркана. Разбираше само част от това, което ставаше — частта с фактите, а не с емоциите, реакциите, взаимоотношенията.

Престараваше ли се? Виждаше сенки там, където ги нямаше? Един танкер бе потънал при буря, един танкер, собственост на компанията на нейното семейство. Умишлено ли е било? Носел ли е суров петрол, когато е потънал? Или пък петролът е бил разтоварен? Къде? Как?

Несъзнателно зави на ъгъла по Бърбън и пое към къщи. Смехове, викове, безгрижни гласове се носеха около нея. Някъде плачеше тромпет. Долиташе и енергичният ритъм на някаква ритъм енд блус мелодия, за да се смени с монотонното пеене на групичка весели колежани, които подканяха едно момиче с „покажи ни циците си“, ефекта от което изпъкна през тениската му.

Мина покрай един мъж, който стоеше пред вратата на някакъв бар и примамваше минувачите да влязат вътре. Хората обръщаха глави, но повечето продължаваха пътя си. Внезапен подтик накара Реми да влезе в следващия. Вътре беше тихо и спокойно. По време на Карнавала, баровете бяха за гуляйджиите просто място, откъдето да си купят още едно питие в пластмасова чаша.

Насочи се право към телефонния автомат отзад до тоалетните. Порови в чантата си, намери номера и го набра. Имаше още много отговори, които търсеше, още много въпроси, която я караха да обикаля в кръг, още много неща, които не можеше да проумее — особено ролята на Коул във всичко това. Ако беше извършено мошеничество и той бе замесен в него, защо не се бе възползувал веднага от предложението на семейството й да уреди някакво споразумение със застрахователната компания? Защо играеше твърдо?

— Обажда се Реми Жарден. Трябва да говоря с вас. Може ли да се срещнем след… двайсет минути в „Ла Луизиан“, във фоайето?

Отговорът бе положителен.

Фоайето бе тихо, лампите излъчваха мека светлина. Реми отпи от подправеното с уиски кафе и погледна над ръба на чашата към якия мъж с прошарена брада, който седеше срещу нея. Той извади десет доларова банкнота и я даде на бармана. В следващия миг застрахователният детектив вдигна за наздравица чашата си с уиски.

— За изненадващите позвънявания! — Реми не каза нищо. Той отбеляза мълчанието й с още един проницателен поглед и отпи малка глътка. — Казахте, че ще ми съобщите нещо.

— Не, казах, че искам да говоря с вас. — Остави чашата си на масичката, гласът й беше спокоен и уверен. — Стигнах до заключението, че обвиненията в мошеничество на застрахователната компания са абсолютно лъжливи.

— Така ли?

— Струва ми се, че и вие го разбирате, г-н Ханкс. Трябва да сте научили, че за разтоварването на танкер с вместимостта на „Дракон“ са необходими приблизително двайсет и четири часа. Като се вземе предвид часът, в който е отплавал от доковете Клеймор, разстоянието, което е изминал, и мястото, където е потънал, физически е невъзможно суровият петрол да е бил разтоварен по пътя. Освен това трябва да се съгласите, че няма никаква полза да потопиш умишлено пълен кораб само за да получиш застраховката. Следователно няма мошеничество и измама. Търсите под вола теле.

— Така ли мислите? Страхувам се, че виждам другояче нещата.

— Как? Не можете да промените фактите или физическите закони. Този петрол не е могъл да бъде разтоварен нито в петролопровод, нито на шлепове, както твърдяхте. Не е имало време.

— Признавам, че и мен това ме тревожеше малко.

Реми се засмя нервно.

— Трябвало е да ви тревожи повече от „малко“, г-н Ханкс.

Мустаците и брадата около крайчетата на устата му помръднаха — очевидно от усмивка, която не можеше да се забележи поради гъстата растителност.

— Твърдите, че търся под вола теле, г-це Жарден, а пък аз си мисля, че вие хвърляте въдици.

Поколеба се за частица от секундата, сетне призна:

— Така е. Честно казано, не мога да повярвам на тези обвинения. И все пак вие сте на друго мнение. Защо, след като знаем какви са фактите?

— Виждали ли сте как илюзионистът прави така, че слонът да изчезне?

Реми се облегна, нетърпелива и малко раздразнена.

— Моля ви само да не ме убеждавате, че всичко това е било направено с огледала.

— Магията е илюзия. Ръката е по-бърза от окото само тогава, когато гледаш не тази ръка, която трябва. Това се нарича насочване в погрешна посока. Футболните треньори често го използуват при разработването на стратегията.

— Какво имате предвид?

— Ами ако всичко е било тънка мистификация? Ако танкерът изобщо не е потънал? Ако намерените от Бреговата охрана останки са само една димна завеса? Ако „Кресънт Дракон“ сега е в някое далечно пристанище с друго име и фалшива регистрация?

— Но екипажът е напуснал кораба! — Беше поразена.

— Наистина ли го е напуснал? Или това е още една димна завеса, а всъщност друг екипаж е заел неговото място?

Реми поклати объркано и невярващо глава.

— Много интересна теория. Но ако това е всичко, с което разполагате, за да…

— Не е само това. — Бръкна в сакото си от туид.

— Да, чух за разписката за пластични експлозиви. — Но в следващия миг забеляза, че в ръката му има и нещо друго. — Една разписка не доказва, че експлозивите са били взети на борда на кораба.

— Познавате ли този човек? — Постави една черно-бяла снимка на масичката.

Реми я доближи до очите си и разгледа мъжа с втренчен поглед и гъсти вежди. Беше мургав, имаше тъмна, гладка коса и дълги, извити нагоре мустаци.

Поклати отрицателно глава.

— Не си спомням да съм го виждала преди.

— А какво ще кажете за този? — постави втора снимка на масичката.

Мъжът от нея я гледаше усмихнато, здравите му бели зъби блестяха в средата на тъмната, късо подстригана брада. Косата му също беше тъмна, малко по-дълга и къдрава. Реми се втренчи в гъстите вежди. Отново погледна мъжа на първата снимка.

— И него не познавам, макар че забелязвам прилика между двамата — веждите, челото, мургавината. Роднини ли са?

— Този — детективът почука първата снимка, — е Кейт Къминс, първи помощник-капитан на „Дракон“. А този е Ким Чарлз. Евразиец, известен специалист по взривове, осъждан веднъж. Един графолог изследва подписите на Кейт Къминс и Ким Чарлз и стигна до заключението, че са направени от една и съща ръка.

— Разбирам…

— Това е връзката между експлозивите и танкера, г-це Жарден.

— И къде е този… г-н Чарлз?

— С екипажа на „Дракон“ е станало нещо много любопитно. След като са били спасени и са дали показания, всичките — до последния — са изчезнали, изпарили са се… като с магия. И още едно любопитно нещо — за последен път Ким Чарлз с псевдоним Къминс е бил видян преди около седмица… в Марсилия, Франция. А кой мислите е бил в Марсилия същия ден?

— Кой? — Реми вече знаеше отговора.

— Бюкенън, Той твърди, че е бил там във връзка с делата на компанията. Странното е, че е пристигнал предишната вечер, но е отишъл в офиса чак късно следобед на следващия ден. А сутринта, също както нашия специалист по експлозивите, са го видели на брега. Какво смятате, че е правил там? Може би се е срещнал със своя съучастник?

Защо бе ходил Коул в Марсилия? Този въпрос не излизаше от главата й, докато вървеше по Ибервил, отдалечавайки се бавно от шумните тълпи по Бърбън Стрийт и Роял Стрийт, Преди брадатият г-н Ханкс да подхвърли тези въпроси, тя съзнаваше колко отчаяно иска да повярва, че Коул не е замесен в застрахователната измама. Тайно се беше надявала, че детективът ще разкрие нещо друго — нещо, което не забърква Коул.

Въздъхна и вдигна очи към розовата заря на залязващото слънце, спомняйки си топлината на Коул, неговата усмивка, неговата нежност. Но и студенината, която се появяваше в очите му заради почти маниакалната омраза към нейното семейство и нейните приятели.

Може да е било обикновено съвпадение, че се е оказал в Марсилия по едно и също време с онзи Ким Чарлз. Или пък се е опитвал да го открие и да го разпита за „Дракон“, както самата тя би направила, ако разбереше, че човекът е тук. Реми отново въздъхна, давайки си сметка, че се старае да го оправдае.

За пореден път се зачуди защо той се противопоставяше така силно на споразумението със застрахователната компания. От алчност ли, както намекваше Ланс? Коул бе казал, че връщането дори на част от парите от застраховката ще постави на карта възможностите на кампанията през следващите няколко години. Заради това ли се противеше? Не му ли стигаха печалбите от продадения на черно петрол?

Защо изобщо би направил всичко това? Ланс бе казал, че понеже е разбрал, че няма да може да стабилизира компанията иначе. Така ли беше? За да запази гордостта си? Или само заради парите? Но нали изпитваше отвращение към семейството и неговото богатство? Или… го беше направил заради нея? Дали не се е чувствал толкова несигурен, че си е помислил, че тя не може да го обича, ако няма много пари? Не е ли съзнавал колко много го обича тя?

Да, това беше проблемът — тя наистина го обичаше. Даже подозирайки, че може да е извършил измама, продължаваше да го обича. Ето защо я болеше толкова. Виновен или невинен, тя го обичаше. Беше изумително да открие, че го обича толкова дълбоко и силно.

Една сълза се стече по бузата й. Изтри я и се огледа, за да види дали някой не е забелязал. Но малцината туристи, които се разхождаха бавно по тихата странична улица, не й бяха обърнали никакво внимание.

Тогава чу забързани стъпки зад себе си. Машинално стисна по-здраво чантата си и понечи да погледне назад.

Внезапно хванаха ръцете й и я спряха. Понечи да извика, но някаква потна ръка затисна устата й и задави звука. Почувства силна болка, когато извиха ръцете й. Усети се притисната към яко мъжко тяло.

Пред нея също стоеше мъж в синкава карирана риза и избелели джинси. Беше с маска — маска на прасе с тъмни зли очички и зъби, стърчащи от краищата на грозна зурла. За частица от секундата Реми се запита как досега не е забелязала колко страшна може да бъде свинската муцуна.

В следващия миг един глас изръмжа в ушите й:

— Това е единственото предупреждение, което ще получиш, момиченце! Спри да задаваш въпроси и си дръж устата затворена!

Този глас? Беше го чувала и преди… Онази нощ на дока. Това беше същият човек, който я бе хванал за ръката, причинявайки й болка и я бе нарекъл „момиченце“.

Докато се опитваше да види лицето, което се бе притиснало до ухото й, нещо се стовари в стомаха й. Не можеше да диша от болка. В следващия момент юмрукът пак се стовари върху нея. Опита се да се извие настрани, за да избегне третия удар, но не успя. Почувства остра непоносима болка.

На улицата има толкова хора, пропищя мозъкът й. Нищо ли не виждат? Защо не идват да ми помогнат? Ръката вече не покриваше устата й, но Реми не можеше да издаде никакъв звук. Вече се задушаваше. Беше като кошмар — опитваш се да изпищиш, искаш да изпищиш, но от теб излиза само безмълвие.

Зърна като в мъгла ръката, насочила се към лицето й. След това главата й забуча от ударите в челюстта. Изведнъж земята под краката й пропадна. Усети, че се свлича на тротоара.

Когато замаяно се огледа, ги забеляза как тичат надолу по улицата. Видя и тълпата, която я наблюдаваше с ужас. Опита се да се изправи… Господи, как болеше!