Маскарад

8.

Наблюдаваше през илюминатора златистата светлина на бавно залязващото слънце, обляла плажовете и сградите на Ница. С издигането на самолета над оцветените води на залива, големите хотели около Алеята на англичаните — тези дворци на пищната елегантност — ставаха все по-малки, а знаменитият Хълм с искрящия водопад и замъка, който се виждаше от почти всяко кътче на стария град, се смали до неясна могила. Над пейзажа вече господстваха зелените възвишения и далечните планини. Реми се отпусна и опря глава на облегалката.

Отиваха си у дома. Тя си отиваше у дома — в Ню Орлиънс, в Луизиана. И все пак не изпитваше трепетно чувство на очакване, а само някакъв смътен страх.

— Уморена ли си? — попита Гейб от креслото си от другата страна на пътеката. Явно беше взел едва доловимата й въздишка за израз на умора.

— Не. — Макар че й се искаше да е уморена.

Надписът „Закопчайте коланите“ угасна. Подчинявайки се на някакъв внезапен изблик на енергия, Реми взе чантичката си и стана от креслото. Когато се обърна, срещна погледа на Коул. Седеше на креслото непосредствено зад нейното, подпрял лакът на страничната облегалка и сгънал показалец на устата си. Мислеше.

Какво се криеше в този стоманен сив поглед? Реми не можеше да разбере. Лицето му издаваше чувства само когато той пожелаеше. Поколеба се малко, после отиде в тоалетната и заразглежда отражението си в огледалото, питайки се дали и тя може да прикрива така добре чувствата си. Подозираше, че никога не е успявала добре да се контролира. Стигна дори до извода, че неизменно е рязка и откровена.

Поправи грима си, докосвайки със спиралата краищата на миглите си, с ружа — скулите си и с прасковеното червило — устните си. Щом свърши, пусна студената вода и подложи отдолу китките си. Напразно се опитваше да охлади вълнението, което пулсираше през нея. После избърса ръцете си в една кърпа с инициалите на компанията и взе чантичката си от поставката до мивката.

Когато излезе от тоалетната, веднага забеляза Коул в кухничката. Главата му стигаше почти до сводестия таван. В едната си ръка държеше порцеланов кафеник, а в другата — чаша. При звука от затварянето на вратата на тоалетната той се обърна и непроницаемият му поглед се фокусира върху нея.

— Кафе? — Реми понечи да приеме, после си спомни, че при пътуване със самолет кофеинът често усилва отпадналостта. Сякаш прочел мислите й, Коул уточни: — Без кофеин е.

— Тогава ще изпия една чаша.

Застана на входа на кухничката. Наблюдаваше го. Когато й подаде чашата, пръстите им неволно се докоснаха.

Погледите им се срещнаха и отново я прониза споменът за това как се бе чувствувала, когато ръцете му я любеха. Спомни си невероятната хармония и дълбоките чувства, които сега се колебаеше да нарече любов.

Нещо грубо проблесна в чертите на слабото му лице и изтъни линията на устата му. Тогава той рязко се обърна да потърси още една чаша в шкафчето. Беше ли разбрал съмненията й? Може би. А тя наистина се съмняваше — и в своите чувства, и в неговите.

— Защо не ми каза, че сме скъсали, а ме накара да мисля, че само сме се карали? — Обви чашата с ръце, сякаш имаше нужда от нейната топлина.

Погледна я и се усмихна хладно.

— Сигурен бях, че Гейб ще побърза да ти го каже.

— Защо не ми призна? Не ти ли се струва, че това е измама?

— Сигурно сега съжаляваш за случилото се… — Поднесе чашата към устните си.

— Да, съжалявам. — Наблюдаваше го как отпива бавно. Разбрала изведнъж грешката си, премести поглед от устата към очите му. Искаше й се сърцето й най-после да се укроти. Независимо от всичките й съмнения, той продължаваше да я привлича силно. — По-добре да бях почакала да си спомня за нашата любовна връзка и чак тогава да подновя сексуалната. — Погледна надолу към чашата си. — Иска ми се… — Не довърши, спря я ненужността на фразата.

— Но не и на нас двамата — отбеляза тихо Коул.

Погледна го.

— А на теб какво ти се иска?

В очите му проблесна копнеж и малко гняв, че е издал този копнеж.

— Иска ми се да бях казал на госпожа Франке, че съм страшно зает и никога да не ти бях позволил да минеш през онази врата.

Бяха й необходими няколко секунди, за да схване казаното.

— Когато си се приближил на по-малко от три метра до мен?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли? — Беше повече от любопитна да научи обстоятелствата, които ги бяха събрали. — Коя я е госпожа Франкс?

— Секретарката ми.

Загледа се в Реми и започна да си припомня онзи ден — острото бръмчене на вътрешния телефон и своя разсеяно кратък отговор…

— Да, какво има? — беше попитал Коул, без да вдига очи от отчета за месец юли.

— Госпожица Жарден е тук и иска да ви види.

— Кой? Намръщи се.

Последва кратко мълчание, после секретарката му заговори отново — леко припряно, леко объркано.

— Реми Жарден.

— Дъщерята на Фрейзър? — Смръщи чело още повече. — Какво… Няма значение. — Затвори шумно отчета и се облегна назад в креслото. Завладя го любопитство, напук на здравия разум. — Поканете я да влезе.

Почти веднага топката на вратата се завъртя. Когато я видя, Коул машинално се изправи — обноските, на които майка му толкова държеше, се бяха вкоренили дълбоко в него. Колкото и невероятно да му се струваше, Реми Жарден изглеждаше по-привлекателна, отколкото си я спомняше от единствената им кратка среща преди няколко месеца. На изкуствената светлина в стаята косата й беше като старо злато и подсилваше бледата мургавина на кожата й. Красивото й лице с правилни черти бе оживено от някакво топло, искрено любопитство.

Докато пресичаше стаята, шумоленето на кораловия шантунг привлече погледа му към лятната й рокля — полупрозрачна, тя падаше свободно върху естествените й извивки. Забеляза, че разглежда помещението — стандартен, старовремски кабинет на администратор, за облицоването на чиито стени е била пожертвана цяла махагонова горичка. На устните й се появи усмивка, когато забеляза портрета на дядо си, който висеше на обичайното си място. Спря пред масивното бюро. Златистите петънца на кафявите й очи блестяха привлекателно от топлота и радост.

Познавайки привичките на хората от нейния кръг, той очакваше да наклони брадичка и да го погледне предизвикателно изпод дългите си мигли. Но не стана така. Тя стоеше срещу него и го гледаше изненадващо открито.

— Мислех си, че вече сте преустроили кабинета, а всичко си е абсолютно същото, както когато баща ми седеше зад това бюро.

— Имайки предвид финансовото състояние на компанията, реших, че е по-добре парите да бъдат похарчени за нещо друго. — Изпита облекчение, че широчината на бюрото изключва необходимостта от ръкостискане. — Моля седнете, госпожице Жарден — посочи към двата солидни стола с кожени седалки.

— Благодаря.

Изчака я да се настани, после седна и той.

— Сигурен съм, че ще ме разберете, но това ваше посещение, госпожице Жарден, е малко повече от неочаквано за мен. Защо поискахте да ме видите?

— Дойдох да ви заведа на обяд, г-н Бюкенън — обяви тя с лекотата и самоувереността на богата млада жена, която е свикнала да върши каквото пожелае.

Той реагира бързо и инстинктивно, прикривайки се зад любезна усмивка:

— Съжалявам, но аз…

— Вече проверих разписанието ви, г-н Бюкенън. Нямате никакви срещи до три часа. А и обядът е свързан с бизнеса.

— Чий бизнес? — Вдишваше мириса на парфюма й — смес от сладка гардения и сандалово дърво — дръзка като самата нея.

— На компанията.

— Наистина ли? Извинете учудването ми, но доколкото зная, вие не се интересувате от бизнеса, като изключим присъствието ви на събранията на управителния съвет.

Тонът й стана малко по-студен:

— Имате право, г-н Бюкенън. Никога не съм се занимавала пряко с дейността на компанията, но ме интересува кой я ръководи. Сега вие заемате този пост и мисля, че е време да науча нещо повече за вас.

— Не смятате ли, че беше по-разумно да го направите, преди да взема нещата в свои ръце, г-це Жарден?

Без да се смути от този въпрос, тя се усмихна и на бузите й се появиха привлекателни трапчинки.

— Знаете старата поговорка, г-н Бюкенън — „по-добре късно, отколкото никога“. Освен това, възбудихте любопитството ми, след като миналата седмица съобщихте на баща ми, че нямате никакво желание да бъдете предложен за член на неговия клуб. Предадоха ми, че точните ви думи били: „Пет пари не давам, че клубът е една от най-елитните и влиятелни организации в щата.“ — Усмивката й стана по-широка. — Горкият, още страда от шока, който му причини вашият отказ. — Замълча. Разглеждаше го с неприкрит интерес. — Вие сте израснали в Ню Орлиънс и очевидно знаете, че има хора, които биха дали всичко имената им да бъдат споменати дори само като кандидати.

— Аз не съм от богаташкия квартал, г-це Жарден, и не желая да общувам с вашата компания.

— Бихте могли да създадете важни връзки.

— Може би… Но тези „важни връзки“ не са донесли на баща ви нищо особено, нали? И със сигурност не са извадили Кресънт Лайн от финансовите затруднения. Нали затова ме взехте в управата.

— Така е. — Понечи да каже още нещо, но рязкото избръмчаване на вътрешния телефон я спря.

— Да? — Усети напрегнатостта в гласа си. По дяволите, защо я беше пуснал да влезе?

— Извинете, че ви безпокоя, г-н Бюкенън — заговори тревожно секретарката му. — Дошъл е разносвач с пакет за вас. Казва, че са му наредили да го остави тук…

— Да, очаквах го. Приемете доставката.

— Но от едната страна е… малко смачкан. Преди да го приема, няма ли да е по-добре да го отворите и да видите всичко ли е наред?

Коул не я изчака да довърши, а излезе иззад бюрото и се устреми към вратата, промърморвайки някак залисано на Реми: „Ще трябва да ме извините“. Когато се озова във външния кабинет, погледът му прескочи тънката като молив г-жа Франкс и облечения в кафява униформа разносвач и се насочи към правоъгълния пакет, подпрян отстрани на бюрото. Стиснал челюсти, огледа вдлъбнатата предница на картонената кутия, после извади от джоба на панталона си сгъваемо ножче.

Без да бърза, започна да разопакова. Ако вече имаше някаква повреда, не искаше да я увеличи. Когато накрая извади позлатената рамка, въздъхна успокоено. Литографията беше невредима.

— Повредена ли е? — попита угрижено г-жа Франкс.

— Изглежда, че не, ако изключим няколкото драскотини по рамката.

Постави я на дивана, седна на възглавниците и се наведе да я разгледа по-отблизо. Прокара леко ръка по повърхността, явно търсейки евентуални наранявания, но не откри. Накрая отдръпна ръката си и се загледа с неприкрито удоволствие в старата литография.

Почти в същия миг усети някакво движение зад себе си. Чу лекото шумолене на коприна и тутакси Реми Жарден се наведе до него. Тя се пресегна и също прокара ръка по картината.

— Били са много популярни през втората половина на седемнайсети и през осемнайсети век. — Изгледа го с леко учудване. — Подобни литографии — особено в такова добро състояние — са рядкост.

— Знам. — Погледът му се плъзна по тъмнорусата й коса. Небрежната прическа сякаш канеше мъжа да зарови пръстите си в нея.

Тя отново се загледа в картината с острото око на познавач.

— Чудесно произведение — колко детайли, каква изтънченост… и цялото това напрежение около двамата боксьори…

— Борци — поправи я Коул. — Англичаните са смятали бокса за благородно изкуство, докато американците го имат за спорт на грубияните от долната класа. Тази литография представя международния мач между американеца Джон С. Хийнън и шампиона на Англия Том Сейърс. Сред образите на около двеста важни личности около ринга можете да видите и принц Албърт, и Текери и карикатуриста Томас Нает.

Коул стана, улови я за лакътя и я изправи, без да обръща внимание на замисления блясък в очите й. Но беше невъзможно да не му въздейства. Тя беше изключително привлекателна и реакцията му беше като на всеки нормален, здрав мъж. А си мислеше, че има имунитет срещу такъв тип жени.

— Искате ли да направя рекламация за повредите по рамката, г-н Бюкенън? — попита секретарката.

— Не, не си заслужава труда. — Взе произведението и го отнесе в кабинета си, усещайки, че Реми Жарден го следва. Облегна картината на ореховия бюфет зад бюрото, след това се обърна и я погледна.

— Искате ли още нещо, г-це Жарден?

Тя се поусмихна.

— Поканих ви на обяд, не помните ли?

— Помня. — Беше се надявал тя да е забравила или пък да е променила намеренията си.

— Нима ще откажете да обядвате с един от директорите на Кресънт Лайн?

Искаше му се да откаже. Инстинктът му го предупреждаваше да се държи колкото се може по-далече от Реми Жарден. Знаеше коя е и каква е. Изтънченият й вид и възпитание не му правеха впечатление. Нямаше никакво намерение да се поддава на обаянието на такъв тип жена.

— Къде ще бъде този обяд? — Беше решил да приключи с тази неприятна работа и да се отърве от нея.

— В „Галатоар“. — Тя се усмихна. — И не се безпокойте, г-н Бюкенън. Директорите нямат разходни сметки, така че не трябва да се тревожите, че компанията ще плати за това.

Имаше странното чувство, че лично той ще плати по някакъв начин за предстоящото приключение.

Вървяха бавно до ресторанта във Френския квартал. Беше горещо и влажно.

Щом пресякоха Канал Стрийт — разделителната линия между централния делови квартал и Вийо Каре, се заредиха железните решетки на балконите и вратите към скритите дворове, а въздухът се изпълни с тропота на конски копита й приглушените звуци на тромпет. Коул се опитваше да не се заслушва в гласа й и да се концентрира само върху думите й. Опитваше се, но не можеше.

През годините, прекарани далеч от Ню Орлиънс, бе забравил сексуалната енергия, която владееше града — изтънчената знойна еротика от полупрозрачната й рокля и силния мирис на магнолия.

Защо не си я беше спомнил през шестте месеца, откакто се бе върнал тук? И защо си я спомни сега? Умишлено ли бе прогонвал този спомен? Или пък наистина е бил толкова зает? Искаше му се да вярва в последното.

Стигнаха „Галатоар“. Дългата редица от хора, която по обяд обикновено се извиваше от вратата покрай сградата, се бе стопила до няколко души. Няколко думи към оберкелнера и веднага ги заведоха до една маса в просторната огледална зала. Ресторантът бръмчеше от разговори, а на тавана лениво се въртяха вентилаторите.

Обръщайки се към сервитьора по име, Реми Жарден го попита кои от морските храни са наистина пресни. Свободният разговор свидетелстваше за отдавнашно познанство. Коул слушаше малко скептично — добре знаеше, че в нейния кръг на посветени такива отношения често се поощряваха като средство за избягване на дългото чакане.

След консултацията с бузестия Джоузеф, Реми избра стриди за предястие и агнешки котлети със сос беарнез. Коул си поръча скариди с лютив сос и помпано по мелничарски.

След като келнерът се отдалечи достатъчно, Реми прошепна:

— Едно предупреждение! Ако не искате нещо да стане известно на целия град, не говорете за него пред Джоузеф. Както казва Нати, устата му е по-голяма от Мисисипи.

— Коя е Нати?

— Нашата готвачка. Тя е толкова отдавна при нас, че вече е член на семейството.

— Разбирам. — Веднага си представи яка бузеста негърка, но не каза нищо. Хората от нейния кръг винаги разполагаха с подобна връзка, за да изтъкват либерализма си.

След известна пауза, през която Реми го разгледа спокойно с прямия си поглед, каза:

— Помпано. Звучи добре. Изкушавах се и аз да си поръчам. Любител ли сте на морската храна?

— Любимото ми ядене е червен боб с ориз. — Бе се надявал да я шокира с каруцарския си вкус, но остана излъган.

Тя се засмя. Дързост проблесна в очите й.

— Не казвайте на Джоузеф, но и на мен това ми е любимото. — Взе чашата си със сухо розе, която келнерът бе поднесъл заедно с бърбъна на Коул.

— Нати готви най-хубавия червен боб, който съм вкусвала — мазен и пикантен. Сервира го върху пухкав ориз. А сосът е домашен, тя сама го прави. Трябва някой път да дойдете у нас на обяд.

— Страхувам се, че съм твърде зает, за да ходя на гости, г-це Жарден.

— И аз така чух. Между другото, брат ми е убеден, че сте работохолик.

— Може би, ако баща ви и чичо ви обръщаха повече внимание на бизнеса и по-малко се занимаваха с гости, нямаше да има нужда да работя толкова много.

— Само си го изпросих. — Реми чукна закачливо чашата си в неговата, отпи малка глътка вино и я постави отново на масата. — В автобиографията ви не видях нищо за вашето семейство. Сигурно имате?

— Имам.

— Братя и сестри?

— Не.

— Родители? Къде са те?

— Баща ми почина, когато бях осемгодишен. Майка ми живее тук, в Ню Орлиънс.

— Така ли? Виждате ли я често или… сте много зает? — Усмивката смекчи язвителността на думите й.

Може би заради тази усмивка отговаряше на въпросите й, вместо да й каже, че темата не я засяга.

— Обикновено се отбивам в магазина й веднъж седмично. Понякога й гостувам на вечеря.

— Какъв магазин държи?

— Малък антиквариат.

— Наистина? На Роял?

Поусмихна се малко кисело.

— На Мегазин.

Джоузеф се върна с предястията. Щом се оттегли, Реми набоде парче стрида с вилицата си.

— Какви антики продава майка ви?

— Стилни играчки, дантели, старинни украшения.

— А как се казва магазинът?

— „Лимоненото дърво“. Защо?

— Любопитство. — Грациозно повдигна рамене, при което тънката материя на роклята прилепна върху гърдите й, очертавайки за миг тяхната закръгленост — нещо, което му се искаше да не бе видял. Обаче колкото повече се бореше със себе си, толкова по-силно го привличаше тя сексуално. Чувствуваше го и докато вървяха към ресторанта, и при посещението й в кабинета му, дори в мига, в който я видя за пръв път преди шест месеца.

Насочи вниманието си към скаридите, мъчейки се да отпъди тези мисли.

— Не трябваше ли на този обяд да говорим за бизнес?

— Никога не съм го казвала. Казах, че бих искала да ви опозная по-добре. — Замълча, взе парче стрида и го поднесе към устата си. — Между другото, къде успяхте да намерите онази литография?

Коул се поколеба за миг.

— Когато бях в Лондон миналия месец, имах малко свободно време между различните срещи. Тогава се отбих в Кристи. Тя беше там.

— Кристи? Наистина? Там премина обучението ми по френски порцелан от осемнайсети век. — Усмихна се разсеяно, сякаш току-що си бе спомнила нещо. — Чудя се дали Жак Чакала е още там.

— Кой? — сви вежди Коул.

— Абсолютно непоносим човек. Французин. Авторитет. Никой не можеше да му излезе насреща. И смехът му беше като на хиена. — Вдигна вежда. Очите й блестяха от удоволствие. — Няма да повярвате колко усилия хвърляхме, за да го накараме да се разсмее, особено ако наоколо имаше някой важен клиент.

— Мисля, че мога.

— И аз си помислих, че можете. — Усмихна му се и отново се зае с предястието си. — Колекционирате ли спортни литографии?

— Съмнявам се, че пет-шест литографии се считат за колекция по вашите стандарти.

— И какви са моите стандарти? — Изглеждаше развеселена.

— Сигурен съм, че вашите приятели колекционират оригинали, а не репродукции. Но това е всичко, което мога да си позволя.

Реми взе чашата с вино и я доближи до устните си. Продължаваше да го гледа. Накрая промълви до ръба:

— Нямате много високо мнение за мен, за семейството ми и за приятелите ми.

Той се поколеба, но реши да бъде откровен:

— Честно казано, нямам.

— Защо? — Разглеждаше го замислено и с любопитство.

Коул свърши със скаридите, остави вилицата и хладнокръвно посрещна мълчаливото предизвикателство на нейния поглед.

— Вижте каква покъртителна картина представлява Кресънт Лайн сега и ще разберете. Вие и вашето семейство сте изсмукали кръвта й, изплащайки си дивиденти. Тези пари е трябвало да бъдат реинвестирани. Но вие сте били заети единствено със себе си и с поддържането на стандарта си. Пет пари не сте давали кое е най-доброто за компанията, докато не е станало ясно, че тя може и да фалира.

— Страхувам се, че имате право. Все пак би трябвало да кажа в наша защита, че отначало никой от нас не разбираше, че положението е било толкова сериозно.

— Може би, ако бяхте разглеждали по-внимателно балансовите отчети и задавали по няколко въпроса на директорските съвети, вместо сляпо да подписвате онова, което баща ви или чичо ви са слагали пред вас, щяхте да го разберете.

— Така е. Но ми се струваше, че те са по-квалифицирани от мен.

— Като един от собствениците, г-це Жарден, вие трябваше да понаучите това-онова, вместо да отдавате цялото си време на музея и да си играете на експерт.

Трапчинките отново се появиха върху бузите й.

— Това много ми прилича на намек, че е трябвало да работя за компанията. Не мога да си ви представя като адвокат на семействеността.

Келнерът дойде, за да прибере чиниите с остатъците от предястията и да им сервира основното ястие, и присъствието му спести на Коул необходимостта да отговори на забележката й.

— Любопитна съм — продължи Реми, когато Джоузеф си отиде, — предвид финансовите проблеми на компанията и вашето мнение за нас, защо поехте тази работа?

— Много просто. Вие удовлетворихте моите условия.

— Да… — За момент замълча, замислена. — А вашите условия бяха: пълна власт върху цялата компания и право на окончателно решение. Ако за три години успеете да извършите финансов обрат, получавате десетпроцентов дял плюс някои много изгодни опциони за акции.

— Прочели сте договора ми?

— Да ви кажа ли честно? Прочетох го за пръв път два дни след като татко ми каза какво ще направите с кандидатурата си за неговия клуб.

— И си го признавате? — Беше изненадан от откровеността й.

— От истината боли, но въпреки това си признавам. Разбира се, успокоява ме убеждението ми, че независимо от миналите грешки, най-накрая сме имали здравия разум да ви привлечем в борда.

— Първо интерес, а сега ласкателство, г-це Жарден?

— Не вярвам, че бих могла да ви убедя да ме наричате Реми.

— Каква е целта?

— Установяване на по-приятелски отношения между собствениците и ръководството…

— Повтарям — каква е целта?

Тя остави ножа и вилицата, облегна се с лакти на масата, сплете пръстите на ръцете си и замислено подпря брадичката си върху тях.

— Вие негодувате срещу мен и срещу средата ми. Но аз няма да се извинявам или да се чувствувам виновна, дето се е случило така, че съм родена в семейство Жарден. Или… Това ли ми е проблемът? — Повдигна малко брадичка и посочи с пръст към ръката му.

— Кое да ви е проблемът? — Коул сви вежди.

— Че предпочитате брюнетки с по-къса коса. — Реми се пресегна, взе един тъмен косъм от ръкава на сакото му и го вдигна като доказателство.

— Не сте Шерлок Холмс, г-це Жарден. — Взе косъма и го пусна на пода. — Това е котешки косъм.

— Имате котка? — Взе вилицата и ножа и си отряза още едно парче агнешки котлет.

— Понякога делим едно и също жилище.

— И тази котка, с която понякога делите едно и също жилище, от каква порода е?

— Улична.

— Има ли си име?

Коул се поколеба.

— Том.

— Вие се шегувате. — Реми избухна в смях.

Той също не може да се сдържи и се разсмя.

— Не е много оригинално, съгласен съм, но много му подхожда.

— На ваше място не бих го правила често.

— Кое? — Внезапно бе пленен от нейния поглед и объркан от горещия интерес в очите й.

— Да се смеете… Това ви прави да изглеждате човечен.

Усети, че иска да й отговори като мъж, но веднага потисна този импулс.

— Ще го запомня. — Изтри усмивката от лицето си.

— Освен дето понякога разделяте жилището си с Том, събирате спортни литографии и вечеряте от време на време с майка си, какво друго правите? Интересувате ли се от футбол? Или тенис?

— Нямам време.

— А как поддържате тази форма? — Реми плъзна поглед по широките му плещи. — Някак си не мога да си ви представя с щанга в спортната зала.

— Всъщност два-три пъти седмично ходя за няколко рунда.

— Искате да кажете… че се боксирате?

— Да. — По дяволите, защо й го казваше? Умишлено ли го правеше?

— Колекционер на художествени произведения, който се боксира. Не бих могла да се сетя за по-добър начин да се освободиш от разочарованието и потиснатия гняв. От колко време се занимавате с това?

— От дете. Майка ми смяташе, че така или иначе ще се случва да се бия, и реши, че ще е по-добре да го правя под надзор на ринга, отколкото с някоя улична банда.

— Очевидно е дало очаквания резултат.

— До голяма степен.

— Колебая се дали да попитам каква музика обичате.

— Малко джаз, много блус. — Защо, по дяволите, отговаряше на въпросите й! Но тя не беше неговият тип, така че нямаше нищо страшно.

— Сигурно обичате Лу Ролз. Гледахте ли представлението в Блу Рум? Отзивите са възторжени.

— Билетите са продадени.

— Така е. — Усмихна му се и го погледна дръзко. — Случайно имам два билета за тази вечер. Мислех, че Гейб ще дойде с мен, но той има важна среща с едно дебело съдебно досие. Не бих могла да измисля нито една причина вие да не дойдете вместо него.

— Предполагам, че сега ще почнете да ме убеждавате, че тази покана е с единствената цел да подпомогне установяването на по-приятелски отношения между собствениците и ръководството. — Коул даде знак на келнера да отнесе чиниите и поръча кафе.

Скоро поръчката пристигна — неповторимата нюорлианска смес от препечено кафе и цикория, силна и черна, която винаги можеш да разредиш с горещо мляко.

Коул го пиеше чисто. Забеляза, че и Реми го пие така.

— По-добре да си намерите друг придружител — някой по-подходящ за момиче от Нюкоум.

Изгледа го с изненада.

— Как разбрахте, че съм завършила колежа Нюкоум?

— Като се има предвид, че това е традиция в богаташкия квартал… Без съмнение и майка ви го е посещавала, и майката на вашата майка, и…

— А вие кой колеж сте завършили?

— Мога да ви уверя, че не е Тюлейн. — Опитваше се да не мисли за стипендията за този университет, която почти бе спечелил и която в крайна сметка бе дадена на някой друг, който беше от „подходящата“ среда. — Брат ви е учил там, нали? И е получил задължителната юридическа степен, която да се приложи към останалите препоръчителни писма на безупречното му семейство.

Реми подпря лакът на масата и облегна брадичка върху ръката си.

— Изобщо не можах да схвана логиката ви. Какво общо има всичко това с отказа ви да гледате Лу Ролз заедно с мен?

— Връзките между някои хора са невъзможни, г-це Жарден. Не виждам смисъл да започвам нещо, от което няма да излезе нищо.

— Защо сте толкова сигурен?

— Съвсем просто е, г-це Жарден. Хората — подобно на водата — търсят своето собствено равнище. — Животът го бе научил на тази истина.

— И вие го приемате?

— Няма значение дали го приемаш. Такава е действителността.

— Ако жените смятаха така, и до ден-днешен щяха да си стоят в кухнята.

— Имам чувството, че никога не сте влизали в кухнята, освен може би да се скарате на готвачката.

— Сигурно бихте се учудили, ако знаехте колко добре се чувствувам в кухнята, но не за това става дума сега. Разочаровате ме, г-н Бюкенън. Смятах ви за по-смел.

— Наистина не обичам да залагам на малкия шанс, ако това имате предвид.

Гърленият й смях го развълнува.

— Имах предвид много неща, но не и залагане на малкия шанс. — Посегна към чантичката в скута си. Чу се щракване на закопчалка. После извади нещо отвътре и му го представи с претенциозен жест. — Това е само един билет за тазвечерното представление… и вижте — завъртя хартийката, — няма нищо, което да ви обвърже.

Коул го взе. После се поколеба.

— Каква е уловката, г-це Жарден? Какво стои зад това?

— Тъй като няма никакви скрити подбуди, сигурно е това, което Нати ми каза веднъж.

— И какво е то?

— Малко захар никога не вреди на лимона.

Не удържа усмивката си и пъхна билета във външното джобче на сакото си.

След като се върна в кабинета си, няколко пъти го изважда и го разглежда. И всеки път спореше със себе си да отиде ли или да не отиде.

Накрая взе душ, преоблече се и отиде в хотел Феърмаунт. Посочиха му маса за двама в Блу Рум — вечерния клуб на хотела. Празният стол срещу него го гледаше обвиняващо. Питаше се, дали ще издържи до края на представлението. Накрая реши, че няма да може и се надигна.

В този момент тя се приближи, изключително женствена в роклята от жакард, с висока яка и дантелена гарнитура. Косата й бе вдигната в корона от меки къдрици — едновременно изтънчено и сексапилно.

— Извинете ме за закъснението. Надявам се, че не сте ме чакали дълго.

— Реми? — Свърши се! Беше произнесъл името й.

— Да, Коул — отвърна нежно тя.

— Нищо. — Откъсна поглед от нея и побърза да я настани на другия стол.

Роклята й беше с цвят на слонова кост и докато я гледаше отзад, Коул откри, че й придава вид на девица. Докато сядаше, за миг се откри частица от възбуждащата вдлъбнатина в основата на гръбнака й.

— Малкият ти шанс дойде, а ти казваш просто „нищо“.

— Виждам, че си се пременила за случая. — Седна. Беше вдървен и напрегнат, а инстинктът му казваше да стане и да си отиде.

— Харесваш ли роклята ми?

— Това не е рокля, а оръжие.

— Ммм, смъртоносно, надявам се — усмихна му се тя предизвикателно.

— А защо си се прицелила в мен? — Облегна се назад на стола, за да увеличи разстоянието и да намали въздействието, която тя упражняваше върху него. Обаче улови шумоленето на коприната, когато Реми кръстоса крак върху крак под масата.

— Откровено ли? — Неочаквано лицето и стана сериозно, а погледът — замислен. — Първоначално дойдох да те видя от чисто любопитство. Исках да се запозная с човека, който не желае да влезе в един от най-елитните клубове на Ню Орлиънс. И ти се оказа — поне отначало — точно такъв, какъвто бях очаквала. След това видях как гледаш онази литография. Не пресмяташе цената й, както съм наблюдавала да правят много колекционери, нито си представяше дали ще впечатли другите. Струва ми се, че разбрах този поглед, защото толкова често аз самата се чувствувам така, когато се изправя пред някоя статуетка от севърски порцелан. — Замълча. Гледаше го и го изучаваше. Сетне, сякаш осъзнала колко сериозна е станала, побърза да се усмихне и взе чашата с вода, а в очите й се появиха закачливи пламъчета. — Нещо ми подсказва, че не си толкова суров, нито толкова студен и циничен, колкото изглеждаш.

Коул се наклони напред. Чувстваше се неловко.

— Свърши ли вече анализът. Или трябва да проверя дали могат да ни предоставят кушетка?

— Виж, това е интересно.

— Кое? Да ме анализираш ли?

— Не, да те имам на кушетка за един час.

Не си спомняше много от представлението. Беше завладян преди всичко от играта на светлините и сенките върху лицето й при смяната на осветлението на сцената и от отсъствието на каквито и да било пръстени по пръстите й, когато тя пляскаше с ентусиазъм след края на всяка песен. Нейната жизненост, жар и страст — само това помнеше, когато представлението свърши.

Във фоайето на разточително декорирания хотел Коул я водеше през тълпата.

— Чудя се колко ли време ще ни отнеме да хванем такси — каза Реми.

— Не си ли с кола тази вечер? — учуди се той.

— Не. Гейб ме докара на път за кантората си, където ще се бори с онова дебело досие. — Хвърли му предизвикателен поглед: — Не си ли случайно в моята посока?

Още една изпусната въображаема кърпичка. Коул имаше чувството, че цял ден пътят му е бил обсипван с тях. И щом вдигнеше следващата и й я подадеше, откриваше, че нещата са отишли по-далеч, отколкото бе планирал. Най-ужасното бе, че искаше точно това.

— Мога да направя така, че да съм в твоята посока.

— Знам, че можеш, обаче ще го направиш ли?

Отговори й след няколко минути, когато й помогна да влезе в колата му. По време на краткото пътуване, до къщата на семейство Жарден в квартал Гардън, нейното благоухание го омайваше заедно с шепота на коприната. Светлините и сенките по Сейнт Чарлз Авеню, нашарено от клоните на старите дъбове, играеха по изящната й скула и деликатното очертание на челюстта й. Коул имаше чувството, че отсега нататък нейният образ ще бъде винаги до него в колата.

Следвайки наставленията й, той свърна от Сейнт Чарлз Авеню, после зави отново и паркира срещу една от многото стари големи къщи, които красяха квартала. Излезе от колата и я заобиколи, за да й отвори вратата. Майка му беше доста старомодна и го бе възпитала винаги да изпраща момичето до входа, а не да го остави до бордюра на тротоара и да отпраши. Това бе прекалено дълбоко вкоренено в него, за да не го направи, дори и да разбираше, че може би в този момент допуска грешка.

Зад изящно изплетената желязна ограда и тъмните сенки на бухналите дървета, белите дорийски колони леко проблясваха на лунната светлина. Докато вървяха към черната порта, той я държеше за лакътя. Реми отвори. Пантите бяха добре смазани и не скърцаха.

Светлините от главното фоайе меко се изливаха през оловното стъкло на прозорците отстрани на голямата дъбова врата и образуваха блестящи локви върху кипарисовия под. Когато стигнаха входа с лъскавото месингово чукче, Реми се обърна и му подаде ключ. Коул се втренчи в него, съзнавайки, че ако го вземе, това означава да вдигне още една дантелена кърпичка.

Искаше изражението му да остане просто любезно, докато взимаше ключа от протегнатата й ръка и го пъхаше в ключалката. Бързо го завъртя, напомняйки си, че това не беше среща и не се налагаше да я целуне за лека нощ. Изобщо не трябваше да я целува. Завъртя топката и бутна вратата. Когато се обърна, тя вече бе протегнала ръката си с дланта нагоре. Той се поколеба, после пусна ключа в средата.

Пръстите й моментално се свиха около него, а лакираните й нокти проблеснаха.

— Много ми хареса представлението… и твоята компания, Коул. — Златистият блясък на очите й го предизвикваше. — Благодаря ти за изпращането.

— Няма защо.

— Лека нощ. — После, за негова изненада, тя влезе във фоайето и грациозно се обърна да затвори вратата. Изведнъж се спря и подхвърли: — Между другото, видях майка ти този следобед. Хареса ми.

Смаян, той бързо протегна ръка и задържа вратата.

— Видяла си майка ми? Къде?

— Отбих се в магазина й, след като си тръгнах от „Галатоар“. — Погледна го неохотно и захвърли вечерната си чантичка на една масичка. После отиде до редицата френски прозорци, водещи към просторния двор.

— Защо си ходила там? — Искаше да узнае причината, подтикван от някакво полураздразнение заради нахлуването в личния му живот.

Реми му хвърли поглед през рамо. На устните й играеше закачлива усмивка.

— Не можеш ли да отгатнеш? — Отвори широко двете крила на прозореца и излезе в притъмнелия двор.

— Не искам да отгатвам, Реми! Искам отговор! — Последва я и го лъхна влажната топлина на лятната нощ.

— Много добре. — Тя спря на алеята с глициниите, обърна се и се подпря на една колона. — Исках да се запозная с жената, която е родила мъж като теб.

Коул стоеше срещу нея и не можеше да удържи гнева си.

— Защо? Какво значение има това?

— Надявах се, че като видя майка ти, ще разбера дали ще се появиш тази вечер. — Замълча за миг. — И така ми стана ясно, че ако дойдеш, това ще означава, че се интересуваш от мен, независимо от нещата, които приказваше.

— А ако не бях дошъл?

Реми леко повдигна рамене.

— Тогава щях да приема, че си мислел точно това, което и каза. Но няма значение. Ти дойде.

— Да, дойдох… — И съжаляваше, особено сега насаме с нея в знойната нощ.

— Знам какво искам, Коул. Искам да те опозная по-добре. — Наклони глава. — Прекалено ли съм настойчива? При мъжете това е достойна за възхищение черта. Но вие често я намирате за отблъскваща при жените. И ти ли?

— Не. — Нещо се стегна в гърдите му. Цялото му тяло се стегна. Не можеше да помръдне. — Какво точно искаш от мен? Да не си се отегчила от собствения си свят?

— Можеш ли да разведриш нещата, Коул? — С едно-единствено плавно и грациозно движение тя се отдели от колоната и вдигна глава към него. — Можеш ли да ме разведриш?

Чакаше да я целуне и той го разбираше. Знаеше, че ще я целуне още преди да обхване лицето й с ръце. Палците му галеха нежната извивка на шията й и усещаха силното туптене на сърцето й. До него тя изглеждаше малка и деликатна, като порцеланова статуетка в някой стъклен шкаф в магазина на майка му. Толкова крехка… Бавно прилепи уста до устните й. Бяха меки и невероятно горещи. Помъчи се да запази самообладание. Но не беше лесно — не беше лесно, когато истинското му желание бе да грабне цялата им мекота, да вкуси цялата им топлина и да ги накара да произнесат името му.

Изведнъж ръцете му загубиха контрол. Отдръпна се назад, потресен от това как тя напълно се бе подчинила на волята му. Реми залитна към него и той плъзна ръце върху раменете й, за да я задържи на безопасно разстояние.

В лицето й имаше някакъв блясък, който не си спомняше да е виждал преди това. Вдигна ръка и прокара връхчетата на пръстите си по устните си.

— Винаги ли целуваш така?

— Невинаги… — Гласът му беше доста дрезгав и плътен и издаваше какви вълнения е причинила в душата му.

Тя се засмя беззвучно.

— Няма никакво съмнение… Ти ме разведряваш…

Слушайки го как разказва за онази нощ, Реми отново почувствува силното привличане. Лесно можеше да си представи своята настойчивост и неговата съпротива.

— И ти какво каза?

— Нищо. Нямаше нужда от думи.

Въздухът около тях сякаш бръмчеше и вибрираше от чувствено напрежение, както в онази нощ.

— Правихме ли любов?

— Не. Беше твърде рано… Твърде неочаквано и за двама ни.

— Сигурно… — Забеляза деликатния начин, по който я изучаваше, известната предпазливост в сивите му очи, която подсказваше, че е изпитвал болка.

— Коул, какво те е накарало да не вярваш на хората от моя кръг?

Тъжна, почти кисела усмивка изкриви устата му.

— Кога, Реми? — Обърна се към бара. — Още кафе?

— Аз… — Внезапно самолетът силно се разтресе и заподскача. Реми политна и изпусна чашата си.

В следващия миг се усети хваната грубо за кръста от Коул. Заля я усещането за него и неговата миризма. Дивото клатене на самолета продължи още няколко безкрайни минути, след това понамаля.

Коул се отдръпна малко, но продължаваше да я държи.

— Добре ли си?

— Да. — Несигурна и разтреперена, тя усещаше пулсираща болка в бедрото. Явно го беше наранила при удара в бара. Но по-силно усещаше натиска на неговите бедра, които я долепваха до стената.

— Изглежда сме попаднали в буря…

— Сигурно… — Бурята се засили, когато той я погледна.

— Реми, добре ли си? — Беше Гейб.

Коул се отдръпна от нея, ръцете му я хванаха леко за раменете, след което се отпуснаха надолу.

— Добре съм!

Гейб вече стоеше на прага на кухничката със загрижен поглед. Чувствувайки, че трябва да каже още нещо, тя добави с усмивка:

— Малко раздрусана, но невредима. Дойдох да пийна чаша кафе, което сега е по пода. Дай ми кърпи, Коул. Най-добре да го избършем, преди някой да се е подхлъзнал. — Самолетът отново се разтресе.

— Аз ще го почистя — каза Коул. — Върни се на мястото си и си сложи колана. Опитай се да поспиш, ако можеш. Полетът ще бъде дълъг.

Реми се подчини, но не за да спи, а за да премисли нещата, които беше научила. Очевидно тя е била преследвачът. Очевидно на него му е било трудно да й повярва поради предишните си сблъсъци с „хора от нейната среда“. А изглеждаше толкова силен, толкова твърд… Какво го беше направило подозрителен спрямо нея? Никоя връзка не може да оцелее без доверие. Това ли я бе накарало да скъса с него. Уморила ли се беше непрекъснато да му доказва, че го обича, и да защитава близките си?

Според Коул компанията изпитваше сериозни финансови затруднения. Той бе обвинил семейството й, че е изсмукало парите. По-рано Гейб бе признал, че компанията е понесла загуби, обаче бе категоричен, че те не са сериозни. Каква беше истината. И, какво би могъл да спечели всеки един от тях двамата, като излъже?