Маскарад

22.

На следващата сутрин веднага щом майка й отиде във фризьорския салон както всеки четвъртък, Реми се отправи към градската библиотека — сграда от сив бетон и стъкло, образец на архитектурата от петдесетте години, която се намираше на ъгъла на булевардите „Тюлейн“ и „Лойола“.

Първо прегледа набързо вестникарската бележка. Описанието на потъването на „Кресънт Дракон“ бе поместено на трета страница и заемаше малко повече от половин колона, очевидно не го бяха сметнали за голяма новина, защото нямаше загинали, нито смела спасителна операция, екипажът не бе прекарал мъчителни дни в лодките, а и изливането на петрол не беше голямо. Ако корабът не беше собственост на местна параходна компания и не беше потънал в Мексиканския залив, сигурно нямаше да му посветят повече от един абзац.

Прочете още веднъж статията. По думите на капитана — някой си Тайтъс Едуард Бартолъмю от Корнуол, Англия — комбинацията от амортизацията на плавателния съд и бурното море е предизвикала разрушение в корпуса на танкера. Приблизително в 22.00 часа на 9 септември корабът започнал да се пълни с вода. Когато двайсет минути по-късно помпите се оказали неспособни да се справят с водата и танкерът започнал да потъва, капитанът дал заповед за напускането му. След дванайсет часа минаващ товарен кораб забелязал сигналните ракети и взел на борда си екипажа. При претърсването на района, предприето от Бреговата охрана, били намерени някои останки, но не и разливане на петрол.

Единственото малко подозрително нещо, което Реми откри в бележката, беше невъзможността да се излъчи сигнал за помощ — радиото било отказало точно в този момент. Макар че и по-рано били регистрирани проблеми с връзката… Може би един много удобен факт?

Какво всъщност се бе надявала да открие? Не знаеше. Някаква улика? И да имаше такава в статията, тя не го бе забелязала. Въпреки това поиска копие и зачака принтерът да го отпечата.

Откъде да тръгне? Архива на компанията? Там със сигурност бяха имената и адресите на всички членове на екипажа на „Дракон“. Но как да се добере до него? Никога преди това не се беше интересувала от параходния бизнес и ако просто отидеше и пожелаеше да види документите, щеше само да привлече вниманието върху себе си и своето разследване. Точно това искаше да избегне.

Когато се прибра у дома предишната вечер, Гейб вече беше там. Още с влизането си чу, че двамата с баща й пак спорят за нея.

— Не ме интересува как тоя Ханкс я е проследил. Но това променя нещата. Реми отива в клиниката! Искам я далеч — далеч от всички тези въпроси и обвинения.

— Не е това начинът, татко. Тя трябва да бъде тук, за да можем да я наглеждаме.

— Клиниката е най-доброто място. Твоето мнение не ме интересува.

— Татко, тя вече каза, че няма да отиде. Ако се опиташ да я принудиш, ще се бори. Особено сега… Това ли искаш? Да се скараш с нея? Ще направиш грешка.

— Фрейзър — намеси се колебливо майка й, — той може би е прав.

Баща й въздъхна дълбоко.

— Не зная. Просто не зная.

— Къде е Реми? — попита тогава майка й с безпокойство.

— Не знам. Тръгна си преди мен. Изпратих я до колата й…

Реми избра точно този момент, за да влезе.

— Няма да повярвате, но чак на средата на пътя към летището осъзнах, къде съм. Изобщо не внимавах, сякаш очаквах, че колата знае пътя.

По-късно никой не спомена за клиниката или за Хауърд Ханкс — във всеки случай, не и пред нея. Семейството й явно бе решено да я закриля от тази „неприятност“ с „Дракон“. За нейно добро, разбира се.

Може би винаги се бяха отнасяли така с нея, но този път нямаше да им го позволи. Твърденията за мошеничество вероятно бяха бедата, която усещаше. Беше сигурна, че знае нещо — може би нещо, което ще оправдае Коул, или ще докаже, че е виновен. Не можеше просто да седи така, да кърши пръсти и да чака паметта й да се върне.

Ако обвиненията в мошеничество бяха справедливи, със сигурност бяха замесени повече хора. И някъде трябваше да има доказателства за това. Може би в, документацията на компанията?

Но отново възникваше въпросът, как да се добере до нея. Това беше проблемът.

Плати за копието от вестникарската статия и си тръгна. Пристигна вкъщи двайсет минути, преди Сибила да се върне от фризьорския салон.

Буквите на разпечатката се замъглиха пред очите й. Но това вече нямаше значение. Беше я прочела толкова пъти, че я знаеше наизуст. Реми отпусна копието върху скута си и плъзна поглед по спалнята. Тъмнината напълно я преобразяваше.

После погледна часовника на нощното шкафче и въздъхна. Времето вървеше като охлюв. Помисли си дали да не прерови отново чекмеджетата на малкото писалище, но цял следобед се бе занимавала с това и не бе открила почти нищо — банкови отчети, банкови чекове, малко хартия, пощенски пликове, едно-две писма, вероятно от приятелки, на които явно не се бе наканила да отговори, и адресник, изпълнен с имена и телефонни номера на хора, които не можеше да си спомни; имаше и две страници, посветени на семейните рождени дни и годишнини. И един календар — бележник, но записките бяха малко, само за януари. Те съдържаха ангажименти за вечеря, събирания, мероприятия в музея, час при зъболекаря и завършваха с данните за полета й до Ница.

Името на Коул не фигурираше никъде. Не разбираше дали това означава, че по Нова Година вече са били скъсали; или пък че не е имала нужда да си записва неща, свързани с него.

Не намери дневници. Не се и беше надявала. Дори и сега не изпитваше никакво желание да повери мислите си на хартията. Нямаше и никакви списъци на задължения. Ако съдържанието на тези чекмеджета бе отражение на живота й, явно е водила много безгрижно съществувание — без отговорности и задачи.

Винаги ли бе оставяла други да вършат нещата вместо нея? Например Нати, която готвеше, оправяше леглото и стаята й и се грижеше да има чисти кърпи в банята. И приходящите прислужници, които чистеха къщата, перяха и гладеха. Или майка й, която планираше ястията, ръководеше домакинството, организираше вечерните партита и се грижеше в стаите да има свежи цветя. Баща й, чичо й, братовчед й…

Беше ли помагала някога в нещо? Освен да присъствува на събранията на управителното тяло? Винаги ли бе оставяла другите да задоволят потребностите й, на тях ли бе оставяла цялата работа и грижи по параходната компания? Сега обаче осъзнаваше, че някъде се нуждаят от нея. И това я измъчваше. Дали в резултат на обвиненията на застрахователната компания не беше се добрала до нещо? Или по-рано? В резултат на критиките на Коул за невежеството й по отношение на финансовото състояние на компанията?

Ужасна ирония на съдбата. Дочу стъпки и неясни гласове. Бързо грабна последния брой на „Харпърс Базар“ от пода до канапето и пъхна копието от вестникарската статия между страниците му. Секунда по-късно на вратата се почука леко.

— Влез.

Както и очакваше, бяха родителите й — баща й във вечерно облекло с бяла вратовръзка, а майка й с розова шифонена рокля и наметната със сребърна лисица. Щяха да ходят на някакво парти — едно от десетките по време на карнавалния сезон, който започваше на шести януари и завършваше на Марди Гра — „Блажния Вторник“.

— Искахме да ти се обадим, че излизаме. — Сибила Жарден й отправи загрижена усмивка. — Сигурна ли си, че ще се чувствуваш добре сама?

— Аз съм на двайсет и седем години! — После Реми се сети, че не трябва да изглежда прекалено бодра и весела или прекалено нетърпелива да остане сама. — Струва ми се, че вече съм достатъчно голяма, нали?

— Да, но… Като си болна и…

— Имам само леко главоболие… Сигурно от умора. Нищо сериозно, уверявам те.

— Все пак ще ти звъннем по-късно по телефона, за да се уверим, че си добре — намеси се баща й.

— Не, няма нужда. Решила съм да изключа моя апарат, за да не ме безпокои.

— Смятам, че е разумно — съгласи се той. — Ако ти потрябваме, знаеш къде сме.

— Да. Гейб излезе ли вече? — Беше й се сторило, че е чула колата му, но не беше сигурна.

— Преди десетина минути.

Когато Фрейзър тръгна към вратата, Реми бързо каза:

— Забавлявайте се и не се тревожете за мен. Нищо няма да ми стане.

Майка й се посуети още малко. После излязоха. След потеглянето на мерцедеса Реми почака за всеки случай още десет минути, после пресече хола на втория етаж и се насочи към спалнята на родителите си. За момент се втренчи в масивната месингова топка на вратата. Сърцето й се пръскаше, а стомахът й се свиваше. Завъртя топката и се вмъкна вътре. Чувствуваше се като крадец.

Запали лампите и отиде право до бюрото. Отгоре му имаше овална табличка с дребни пари, празно портмоне, джобно ножче и връзка с пет-шест ключа. Реми се усмихна победоносно и взе връзката.

После се върна в стаята си, облече тъмносин панталон и спортен пуловер, взе от гардероба бежовото велурено яке и излезе от къщата.

След няколко минути беше в Международния търговски център, пред входа на управлението на Кресънт Лайн.

Първият и вторият ключ не влязоха в ключалката. Прескочи следващите два с емблемата на Мерцедес. Опита направо петия. Завъртя го и вратата се отвори.

Лампите светеха. Дали беше нарочно, заради сигурността, или някой ги беше забравил, преди да излезе? А може би имаше посетител? Реми се спря на прага на приемната и напрегнато се ослуша за скърцане на стол, шумолене на хартия, тракане на компютърна клавиатура, кашлица. Нищо. Тишина. Все още несигурна, затвори безшумно вратата и продължи крадешком напред, усещайки изведнъж колко силен може да бъде звукът от шумоленето на дрехите й, колко суха е устата й и колко са се напрегнали мускулите й.

Явно беше сама. Задиша по-спокойно. Погледна към компютърния терминал. Няколко натискания на клавишите й щеше да получи цялата информация, която искаше. Само да можеше да въведе кодовете за достъп.

Отиде до шкафа с архива. Заключен! Тръгна по редицата от чекмеджета, дърпайки ги едно подир друго. Заключено, заключено, заключено — всичките бяха заключени. Спря се разочарована срещу последния шкаф и прокара ръка през косата си.

Служителите сигурно имаха ключове. Отнасяха ли ги със себе си? Да ги пуснат в чантите или джобовете си и след това да се окажат затрупани на дъното или в химическото чистене? Не биха постъпили така. Сигурно ги държаха в бюрата си. Намери една връзка в първото чекмедже, което отвори, и се захвана за работа.

Отне й петнайсетина минути, за да проумее системата на регистриране, и още двайсет и пет, за да събере всички документи, отнасящи се до последното пътуване на танкера. От митническата декларация взе имената на членовете на екипажа и се прехвърли към архива на ведомостите, за да измъкне досиетата на всички.

Не искаше да губи време да изучава всички документи сега, затова включи копирната машина и прегледа бегло книжата, докато я чакаше да загрее. Всички изглеждаха прости и разбираеми — списък на запасите със съответните фактури, сметка за товара от суров петрол и копие от разплащателния чек, сметки за гориво и морски услуги, копия от някакви разрешителни, лични картони. И все пак нещо я безпокоеше. Беше изкопирала вече всички документи и половината от личните досиета на екипажа, когато осъзна какво е то.

Напъха копията в една папка, за да ги вземе със себе си, върна оригиналите на място и започна да преглежда сведенията за наемане, за да провери дали не се лъжеше. Не се лъжеше.

Екипажът бе плувал на борда на „Кресънт Дракон“ за пръв и последен път — всички, от капитана до последния моряк, никога преди това и никога след това не бяха работили за компанията. Съдейки по досиетата, това не беше необичайно за един моряк, помощник-капитан или дори капитан. Но цял екипаж? Съвпадението беше подозрително, много подозрително.

Реми се втренчи в имената на членовете на екипажа, повечето от които бяха най-вероятно корейски, и си помисли колко забавно и колко мъчително бе да осъзнае, че точно това бе очаквала да открие. Но сега й се искаше да не е така.

Питаше се къде ли са тези хора сега. Вероятно пръснати по петте океана. И сигурно със значителни суми в джобовете си, за да мълчат.

Екипажът трябва да е бил наясно какво става — поне офицерите. А моряците трябва да са се досетили.

Реми разбираше, че шансовете й да издири някой от екипажа са нулеви. Може би Хауърд Ханкс бе успял да разговаря с някой от тях. Може би така е получил и доказателството си, че е извършено мошеничество. Но най-вероятно не е. Защото иначе щеше да знае със сигурност дали суровият петрол е разтоварен на шлепове, или в петролопровод.

Може би Гейб имаше право. Може би Ханкс не разполагаше с нищо повече от голи подозрения. Може би се опитваше да подплаши някого. Коул…

Отиде до прозореца. Нощният мрак бе като огледало на внезапната самота, която изпита. Загледа се в блещукащия Алджиърс. Отдолу беше Испанският площад с осветения фонтан. Широката черна лента на Мисисипи правеше дъга, очертана от светлините на двата бряга.

Тогава видя отблясъците по реката. Отначало си помисли, че са от ферибота. Сетне осъзна, че са светлини на кораб.

Внезапно видя един затъмнен кораб, обвит от мъгла, и два мъжки силуета до перилата. Трябваше й цяла секунда, за да осъзнае, че образът е само в съзнанието й. Имаше бели букви на носовата част. Те изписваха името му.

— Моля те, господи, позволи ми да ги прочета — прошепна тя.

КРЕСЪНТ ДРАК…

— А какво искаше да направя? Да я изблъскам ли?

Ланс! Мили боже, не трябваше да я открие тук. Огледа обезумяла осветеното помещение. Къде да се скрие? Страничната врата!

— Като че ли ти доставяше удоволствие.

— По дяволите, Джули! Трябва ли да минаваме през това всеки път, когато излезем вечер? — Реми притича до бюрото. Грабна чантата си, преметна я през рамо и притисна папката до себе си.

— Трябва да си поласкан, че след седем години брак все още те ревнувам.

Реми се спусна към страничната врата. Когато я стигна, дочу тихото равномерно бръмчене. Копирната машина! Беше останала включена!

— Никога не съм обичал зелени очи, Джули.

Реми се втурна обратно. Щракването на копчето й се стори много шумно. В следващия миг беше пак при вратата. Леко я открехна. Но когато се опита да мине безшумно през тесния процеп, чантата й се удари в рамката.

— Какво беше това?

— Кое?

Реми затвори. Не смееше да диша.

— Стори ми се, че чух нещо. — Гласът на Ланс се приближаваше, съпровождан от звука на твърди, широки крачки. Следваше го почукването на високи токчета.

Реми се стресна. Шкафовете с документите! Беше забравила да ги затвори! Късно! Дали ще погледне? Ще забележи ли? Или ще сметне, че е по вина на някой небрежен служител?

О, небеса! Огледа се и изведнъж осъзна, че е в нечий кабинет. На Ланс? Не, не можеше да бъде неговият. Забеляза вратата към коридора и се спусна към нея. Притисна се до стената, така че да остане скрита, ако някой отвори.

— Ало? Има ли някой тук? — Ланс беше съвсем наблизо. Разделяше ги само стената. Реми прехапа долната си устна от страх да не се издаде с някой звук или с дишането си.

— Вероятно са чистачките, Ланс. Кой друг ще работи толкова до късно?

Чу го как мина през офиса и продължи към помещението с архивите. Крачките му се забавиха, сякаш се ослушваше. Трябваше да се измъкне! Ако той започнеше да търси наоколо, щеше да я открие.

— Ланс…

— Млъкни!

Реми се прокрадна до вратата и много предпазливо завъртя топката. Успя да я отвори, без да се чуе щракване. Погледна навън — коридорът беше пуст. Дочу шум от плъзгане и затваряне на чекмедже. Колко ли секунди ще минат, преди той да отвори свързващата врата?

Разполагаше с една-единствена възможност. Измъкна се в коридора и незабавно се насочи към приемната, мислейки при всяка своя крачка, че той ей сега ще я забележи и ще извика. Когато завиваше, хвърли бърз поглед назад. Никой! Оказа се отключено. Не можеше да повярва на късмета си и тутакси прогони от съзнанието си представата как се суети с ключовете.

Измъкна се навън. Този път внимаваше да не удари чантата си в рамката. Затвори колкото се може по-безшумно, сетне се обърна и зашари с поглед между асансьорите и вратата към аварийната стълба.

Не по стълбите — беше прекалено открито, а и най-слабият звук щеше да отекне. Изтича до асансьорите и натисна бутона за надолу.

— По-бързо! По-бързо! — Дочу слабото бръмчене. Изведнъж се сети — камбанката, проклетата камбанка ще звънне, когато асансьорът дойде на етажа.

И наистина звънна — два пъти. Звукът я оглуши като сирена. Хвърли последен поглед през рамо към вратата на офиса, хлътна в кабината и натисна бутона за фоайето.

Секунда по-късно вратите се плъзнаха и се затвориха. Беше пребледняла от страх, но здраво стискаше чантата и папката с документите.

Долу нямаше униформен пазач. Реми колебливо излезе и незабавно бе погълната от една смееща се и бърбореща групичка. Някакъв мъж се блъсна неволно в нея.

— Ой, извинете! — каза той и в този миг Реми забеляза, че пазачът е застанал до бюрото си и говори по телефона. С Ланс? — Ама си сладурче, знаеш ли? — Мъжът я прегърна през раменете, дъхът му миришеше на уиски.

Реми забеляза насочения към групата поглед на охраната и не се възпротиви на грубото ухажване.

— Благодаря — каза само и го остави да я повлече със себе си към изхода.

— К’во си правила? Работила си до късно?

— Нещо такова…

— А, това не е хубаво. Ние пък празнувахме.

— Така ли?

— Да, бяхме в бара горе.

Наклони се към нея и се изкиска. — Агнес си загуби чантата. Остави я на перваза и след минута я нямаше. Знаеш ли, че този бар се върти? След час чантата й пак беше там.

— Радвам се, че я е намерила. — Бяха се изравнили с бюрото на пазача.

— Идваш ли да празнуваш с нас?

— Къде отивате?

Непознатият свъси вежди.

— Хей, Джони! Къде отиваме?

— В „Пат О’Брайън“

— Да, в „Пат О’Брайън“, Ще ти купя едно торнадово питие.

— Ураганно.

— Какво?

— Няма значение. — Вече бяха навън и вървяха в студената нощ. Реми се освободи от обгръщащата я ръка и промърмори: — Била съм в „Пат О’Брайън“. Може би някой друг път…

Насили се да не се затича към паркинга, давайки си сметка, че е почти в безопасност и че не е време да привлича вниманието върху себе си. Наближи сребристия ягуар и припряно зарови в чантата си. Отключи вратата и бързо се пъхна зад волана. Остави папката на другото предно място и се отпусна. В безопасност! Свърши се! Наистина ли? Не беше ли това само началото?

— В какво се забърках! Сигурно съм полудяла!

В едно беше сигурна: беше видяла „Кресънт Дракон“ привързан към някакъв док. Имаше мъгла. Но какво друго бе видяла? Или може би правилната дума беше „кого“?

Въздъхна от безсилие и запали колата.