Маскарад

5.

— Открихме я — каза мъжът в слушалката, разглеждайки снимката. На нея се виждаше млада жена с бинтована горна част на главата и ярка синина върху бледата кожа. В очите й, които сякаш го гледаха, нямаше и следа от отчаяние. Напротив, изглеждаха настойчиви, решителни, търсещи.

— Къде?

— В една болница в Ница.

— Болница?

— Да. Току-що получих копие от статията, излязла в сутрешното издание на местния вестник. Има и нейна снимка. — Още веднъж прегледа текста. Той съдържаше фактите по случая и данни за: ръста й — сто шейсет и четири сантиметра; теглото й — шейсет и четири килограма; косата й — тъмноруса, очите й — кафяви. Възрастта й се определяше като двайсет и пет-трийсет години. Всички тези неща за нея му бяха известни, с изключение само на едно. — Позабравил съм малко френския, но по всичко изглежда, че тя има амнезия.

— Амнезия! Господи, значи ли това, че не може да си спомни нищо?

— Явно. — Не успя да скрие нотката на задоволство в гласа си. — В статията я наричат „Госпожица Загадка“.

— Страхотна новина! Трябва да се заемеш с нея. И то бързо!

— Точно това мисля да направя.

— Не трябва да допускаме да си спомни и да се раздрънка. Разчитам на теб да я накараш да мълчи. Много съм заложил на тази работа и не мога да я оставя да ме съсипе. Съжалявам, но нещата стоят така.

— Не се безпокой. — Чу се щракване. Разговорът бе приключил.

Тя гледаше черно-бялата снимка и й се струваше странно, че й е толкова чужда. Като поразмисли малко реши, че не е чак толкова странно, след като просто не разпознаваше себе си в тази жена.

За съжаление фотографът не бе почакал още дванайсет часа, преди да я снима. Рано сутринта доктор Сент-Клер бе свалил тюрбана от марля около главата й, оставяйки само една малка превръзка, която да предпазва дълбоко порязаното място.

Бе й намекнал, че скоро ще бъде достатъчно здрава, за да я изпишат. Което създаваше редица нови проблеми. Къде щеше да отиде? Как щеше да живее сега без дрехи, без пари и без име, ако не се броеше онова мелодраматично название, дадено й от вестника — „Госпожица Загадка“. Разбира се, можеше да бъде и по-лошо — „Госпожица Хикс“.

Възпирайки една въздишка, тя сгъна вестника и го постави обратно върху масичката в малката чакалня. Стана от стола и придърпа чаршафа по-високо около раменете си, питайки се дали някой ще види снимката и ще я разпознае. Нямаше да бъде благоразумно да разчита на това.

Трябваше да започне да планира какво ще прави, щом я изпишат от болницата.

След като отмина стаята на сестрите и зави по коридора, реши да помоли инспектор Арман да й препоръча бижутер, който би й предложил добра цена за старинната брошка и топазените обеци. Дали да остане в Ница и да си потърси работа? Или пък да замине? Но къде?

Както си вървеше и разсеяно съзерцаваше пода, изведнъж някакъв глас я накара да вдигне глава. Един мъж стоеше в коридора право пред нея, недалеч от вратата на нейната стая. Явно нещо го бе разтревожило, ако се съдеше по загрижените опити на сестрата да го успокои. Любопитна да разбере за какво е цялата суетня, тя се загледа в непознатия.

Носеше сако рибена кост, светлокафява копринена вратовръзка и шоколадов панталон. Ръстът му бе към сто и осемдесет и пет сантиметра. Чертите му бяха изсечени. Не можеше да се каже, че е красив. Лицето му бе строго и волево. Човек имаше усещането, че криеше цинизъм. И все пак в изражението му имаше нещо подкупващо, силно и мъжествено.

— Не ме интересува дали за вас е обичайно да губите пациентите си! Съветвам ви да я намерите. — Веднага!

— Да, мосю.

Той се завъртя на пета и се закова, виждайки я да върви към него. Внезапно очите му потъмняха и в тях блеснаха искрици.

— Реми? — Избоботи го с плътен глас.

На кого говореше? Имаше ли някой зад нея? Обърна се, но коридорът беше пуст. След миг непознатият беше вече достатъчно близо. Хвана я за ръцете и я придърпа към себе си. Начинът, по който го направи, говореше за някакви чувства, които явно той се опитваше да овладее, но не можеше. Най-сетне осъзна, че ставаше дума за нея. Тя беше Реми.

Твърде слисана от откритието, за да се съпротивлява, тя се остави да я прегърне. Докосването на бузата й до фината вълнена материя на спортното му сако, ароматът на сандалово дърво от мъжкия одеколон, слабите тръпки, преминаващи през тялото му — всички тези впечатления нахлуха едновременно в нея. Но най-силно бе поразена от усещането, че е съвсем нормално да бъде в прегръдките му.

Наслаждавайки се на усещането, тя се наклони към него и позволи на тези ръце, които с такава позната лекота се плъзгаха по гърба й, да я привлекат още по-близо. Пулсът й се ускори от удоволствие, когато той допря устни до косата й.

— Щях да преобърна цялата болница, за да те намеря, Реми.

Реми. За втори път я наричаше така. Това ли бе името й? Опита се да си спомни, но не можа да проникне през стената от пустота.

После той се отдръпна. Улови проблесналия гняв в изражението му. Дали съжаляваше, че я е прегърнал? Бързо плъзна изучаващ поглед по лицето й.

— На снимката, която видях, главата ти беше превързана. — Посегна и пипна челото й там, където по-рано минаваше превръзката. Докосването му беше невероятно нежно.

Би трябвало да го познава…

— Кой сте вие?

Настръхна, сякаш го беше ударила, после отдръпна ръцете си от нея и устата му се изкриви в усмивка.

— Някой, когото май си забравила.

— Не това исках да чуя.

— Мосю Коул Бюкенън — притече се на помощ сестрата и й подаде визитна картичка. — Вашето семейство притежава международна параходна компания. Страхотно, нали?

Преди да успее да погледне картичката, чу приближаващи се стъпки.

— Май идвам прекалено късно с новината — чу познатият глас на инспектор Арман.

— Новината… — повтори тя машинално.

— Да. Вашият брат е дошъл да ви отведе у дома.

Бързо погледна надолу към визитната картичка в ръката си. Името Коул Бюкенън беше изписано с черен шрифт, а под него длъжността — Президент. Този мъж не можеше да бъде неин брат! Потрепери от ужас, припомняйки си своята реакция, когато преди малко я бе прегърнал. Тогава тялото й се бе извило в любовен отклик и бе изпитала моментното желание да завърти глава, за да усети по-добре чувствения допир на мъжките устни до косата си.

Насили се да погледне името и търговския знак на компанията. — Кресънт Лайн… — Очакваше някакъв, дори съвсем смътен спомен. Нищо! Обхвана я безпокойство. Защо?

— Какво има? — Въпросът бе зададен с плътния глас на Коул Бюкенън.

— Нищо. — Защо отрече толкова бързо? Защо не пожела да го попита? Та той беше неин брат. — Не си спомням нито за компанията, нито за корабоплаването.

— Ти никога не си участвувала в дейността на компанията.

Укор ли беше това? Погледна го, но не видя нищо в изражението му, което да го потвърди. И все пак погледът му издаваше, че е нащрек и внимателно се контролира.

— Не си спомняш нищо, така ли? — Отбеляза го някак си замислено.

— Тя има амнезия… — започна инспектор Арман.

— Знам — прекъсна го Коул, поглеждайки го с някаква отчужденост. — Осведомиха ме за състоянието й, но не подозирах, че амнезията е пълна.

— Казахте, че името ми е Реми? Коя съм аз? Каква съм? Къде живея?

— В Ню Орлиънс… Луизиана. В семейната къща в квартал Гардън.

В съзнанието й проблеснаха образи, но изчезнаха прекалено бързо, за да може да ги задържи и свърже. Образи на стари, обвити с мъх дъбове, грациозни арки от глициния, дантелени метални огради. Дали това бяха лични спомени?

— Спомняте ли си нещо? — попита инспекторът.

— Не съм сигурна… Вие двамата всъщност не се познавате. Това е инспектор Арман. Той…

Коул Бюкенън се намеси решително и протегна ръка за формален поздрав.

— За мен е удоволствие, инспекторе. Позволете ми да ви изкажа от името на цялото семейство нашата благодарност за усилията, които сте положили, за да помогнете на Реми. — В гласа му имаше топлота, искреност, любезност и същевременно отчужденост. Това я порази. За него инспектор Арман бе един непознат и тя имаше чувството, че той иска да си остане такъв. Не изпитваше желание да се сприятелява с хората и да ги допуска близо до себе си — точно както преди малко я беше отдалечил на една ръка разстояние. Защо? Та нали му беше сестра?! Припомни си прегръдката му — дълбокото чувство, което беше показал и за което веднага бе съжалил. Защо? Потънала в тези мисли, пропусна отговора на инспектора. Изведнъж откри, че отново говори Коул:

— … уреди изписването. Трябва да тръгваме! Сигурен съм, че разбирате. Семейството няма търпение Реми по-скоро да се прибере в Ню Орлиънс.

Ню Орлиънс… Щом чу тези думи, тя се изпълни с увереност.

— Там е трябвало да бъда. Там са имали нужда от мен. В Ню Орлиънс. — Напрежението я поотпусна, усмихна се и се обърна към инспектора. — Най-накрая решихме гатанката. И то така лесно.

— Каква гатанка? — попита Коул.

— Имах усещането, откакто дойдох в съзнание тук, в болницата, че непременно трябва да съм на някакво конкретно място. Че това е важно. Сега зная мястото… — Замълча за миг. — Но защо това е важно?

— Нямам никаква представа — отвърна Коул без капка колебание. — Колко време ще ти отнеме да се облечеш и да бъдеш готова за тръгване?

— Извинете ме, мосю Бюкенън — намеси се любезно инспекторът, — но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Въпроси? Защо? — Тя не можеше да разбере какво има предвид инспекторът и дали у него не бяха възникнали някакви подозрения.

— Може и да сме научили коя сте, но ни остава да определим самоличността и на мъжа, с когото сте били напомни й той.

— Вие си мислите… — Обърна се и погледна Коул Бюкенън. — … че може би е бил този мъж.

— По онова време аз не бях в Ница.

— А кое е „онова време“, мосю? — попита инспекторът, после протегна ръка с обърната нагоре длан. — Може ли да видя документите ви?

— Разбира се. — С едва прикрито нетърпение той бръкна в сакото си, извади паспорт и го подаде на инспектора. — Напълно в ред са, инспектор Арман. Аз съм точно този, който твърдя, че съм. — Премести погледа си върху нея.

— Няма да отнеме много време, Реми. Защо не се приготвиш?

— Нямам всекидневни дрехи… — Забеляза, че инспекторът разглежда паспорта с нещо повече от обикновен интерес.

— Предвидих го и на път за тук купих.

— Оставихме пакетите във вашата стая — добави сестрата.

Инспекторът кимна в знак на съгласие.

— Бих предпочел да поговоря насаме с мосю Бюкенън. Моята работа е да задавам въпроси.

— Следвайки обичайната практика, нали, инспекторе? — Спомни си как бе проверявал и нейното минало.

— Разбира се — усмихна се той.

— В такъв случай оставям на вашите вещи ръце да решат дали трябва да тръгна с него — каза тя весело, но в гласа й се прокраднаха и сериозни нотки. Не си спомняше този човек. Досега нищо друго, освен неговите думи не показваше, че й е брат. А Ню Орлиънс… Трябваше да отиде там. Независимо от другите си съмнения, беше абсолютно сигурна, че трябва да бъде там.

Докато влизаше в стаята си и затваряше вратата, видя как инспекторът връща паспорта на Коул Бюкенън и отбелязва:

— Много пътувате?

— Да, по служба… — Останалата част от отговора не можа да чуе.

Пакетите съдържаха два пълни комплекта дрехи — дантелено бельо, фини чорапи, обувки, шоколадов костюм с панталон и блуза от кремаво златиста коприна, плетен копринен пуловер и подходяща за него копринена пола.

Имайки предвид, че й предстои дълъг полет, избра костюма. Беше й точно по мярка, сякаш бе направен специално за нея, и нов-новеничък. Не можеше да разбере защо това я изненада. Коул Бюкенън й беше брат, така че бе съвсем нормално да знае мерките и вкуса й.

След като се облече напълно, седна на края на леглото и се заслуша в гласовете в коридора — спокойния и нисък глас на инспектора, който питаше, и плътния глас на Коул Бюкенън, който отговаряше кратко — понякога нетърпеливо, понякога ядосано. Накрая на вратата се почука.

Коул Бюкенън влезе в стаята и погледът му се плъзна равнодушно по Реми.

— Виждам, че си готова. Ще уредя сметката и ще се върна да те взема. — Направи пауза и хвърли поглед през рамо. — С разрешението на инспектора, разбира се.

— Разбира се. — Инспектор Арман влезе в стаята и застана от лявата му страна. — Скоро ще ни напуснете… Отивате си в Ню Орлиънс… у дома.

От това тя направи заключението, че отговорите на Коул Бюкенън са го задоволили.

— Той можа ли да ви каже нещо за онази нощ?

— Не, за съжаление. Случаят остава открит. — Инспекторът се приближи до нея и взе ръката й. — Ако си спомните… Когато си спомните, обадете ми се.

— Разбира се. Благодари ви за всичко, инспекторе.

Той сви рамене.

— Това ми е работата.

Двайсет минути по-късно Реми излезе от болницата под блестящото средиземноморско слънце. Несъзнателно забави крачка и задиша дълбоко свежия въздух, прочиствайки дробовете си от силните миризми на медикаменти, които ги бяха измъчвали няколко дни.

Когато се обърна да каже нещо на Коул, едва не се сблъска с него. Не бе очаквала, че я следва толкова близо. Той вдигна ръка, за да я подпре, а погледът му се сведе надолу, спирайки се за част от секундата върху устните й. Това бе достатъчно да разпали усещането й, че е била целувана от него, и да подкопае приятното чувство, което изпитваше, откакто бяха напуснали болничната стая. Но нали той й беше брат!

— Извинявай! — Усети топлина по бузите си. Чувствуваше се неловко.

— Няма нищо. Колата е там. — Посочи един лъскав сив ситроен.

Отправи се бързо към него. Отчетливо чуваше стъпките непосредствено зад себе си. Когато стигнаха до колата, той мина отпред, сложи на земята куфара с дрехите й и отключи вратата. Тя бързо се плъзна на седалката и той затвори вратата. Видя в огледалото за обратно виждане как отваря багажника, за да прибере куфара. Не го затвори веднага. Когато го направи, тя видя, че е свалил спортното си сако. После влезе в колата, пресегна се и го метна на задната седалка.

Инстинктивно разбра, че той се чувствува по-удобно по риза. Явно не беше носил винаги костюм и вратовръзка.

Научил се бе да ги носи. И то добре. Странно, но тя не можеше да си представи нищо друго до кожата си, освен най-фините дрехи. Защо ли?

— Готова ли си?

Кимна и отмести поглед от него. Искаше й се да не бе свалял сакото. Защото тези мускули под ризата… Не бяха като съвършените изваяни мускули, дължащи се на тренировки, а бяха твърди и жилести — резултат от физическа работа. Той притежаваше лустрото и уверения вид на преуспяващ администратор. Но защо й се струваше, че се е издигнал чрез много труд и борба? Беше усетила нежност, когато бе прокарал пръстите си по челото й, но защо й се струваше, че все пак той би могъл да бъде и жесток? Защо беше сигурна, че може да действува не само тихо и спокойно както сега, но и бързо и решително.

И защо така силно усещаше мъжа в него? Може би причината бе тясната европейска кола. С всяко вдишване поглъщаше мъжкия аромат на одеколона му, а загорелите му от слънцето ръце върху волана я караха да си спомня усещането, когато се бяха плъзнали по гърба й… Успя да се овладее.

— На колко си години?

— На трийсет и пет — отвърна той с нотка на недоумение.

— А аз?

— На двайсет и седем.

Значи той бе големият брат. Обожаване на героя? Винаги ли се е прекланяла пред него? Със сигурност нямаше нищо необичайно в това сестрата да оценява, че големият й брат е сексуално привлекателен. В края на краищата тя беше жена и като се вземеше предвид, че не помни какви са били техните взаимоотношения, не беше ли логично да реагира на него така, както би реагирала една жена? Това беше единственото разумно обяснение за поведението й.

— Каза, че си видял снимката ми във вестника? Беше дошъл да ме търсиш ли?

— Не, вчера пристигнах в Марсилия по работа. Компанията има там офис. Фрейзър ми телефонира тази сутрин.

Тя сви вежди.

— Кой е Фрейзър?

— Баща ти.

— Така ли го наричаш?

— Да. — Зави по една широка улица.

— И аз ли?

— Понякога.

— Фрейзър… — Произнасяйки името, се опита да си спомни как изглежда, но не можа. — А майка ми?

— Сибила.

Пак нищо. Облегна глава на седалката и се опита да се отпусне.

— Поне знам, че имам семейство, макар че не мога да си го представя. Когато се чудех дали някой ме търси, все се питах дали имам близки. — Отново сви вежди. — Защо мина толкова много време, докато ме намерите?

— Разбраха, че си изчезнала едва преди два дни, когато не се върна у дома с планирания полет. Първо помислиха, че си изпуснала връзката и че ще пристигнеш със следващия самолет. След като не се появи, се свързаха с мен, за да разберат дали не си променила плановете си. И тогава започнахме да те търсим. — Направи пауза, погледна я косо, устата му се изви в нещо като усмивка. — Веднага след това открили, че дрехите и чантите ти си стоят в гардероба в каютата ти на яхтата.

Значи нямаше нищо чудно дето в никой хотел не я бяха идентифицирали като техен гост. Явно е била отседнала в някаква яхта.

— Значи съм дошла в Ница с родителите си?

— Присъединила си се към тях тук. Те кръстосвали Средиземно море една седмица преди това. После ти и други членове на семейството сте долетели за няколко дни, за да отпразнувате трийсет и пет годишнината от тяхната сватба.

— Ти беше ли тук?

— Не. Намирах се в Ню Орлиънс, на половин свят разстояние.

— Работел си? — Отново долови у него напрегнатост и целеустременост, като у човек, който се стреми към успеха. — Ти непрекъснато работиш, нали?

За миг срещна погледа й, после се съсредоточи върху трафика пред себе си.

— Казвала си ми го и преди.

В гласа му нямаше шеговити нотки и тя заключи, че в миналото го е укорявала за това. Реши, че е по-добре да не задълбава.

— А аз какво правя? Ти каза, че не се занимавам с компанията. Не мога да си представя обаче, че не правя нищо.

— Посветила си се изцяло на работата си като сътрудник на музея на Луизиана. Помагаш при доказване на автентичността на даряваните експонати и преди всичко на френския порцелан от седемнайсети и осемнайсети век — това е тясната ти специалност.

Внезапно пред нея изникна образът на старинна жардиниера с цветя и златни купидончета на наситено розов фон. Веднага прецени, че това е съд от севърски порцелан в стил помпадур. Може би не беше експерт, но имаше обширни познания в тази област. По същия необясним начин се досети и за други неща.

Нещата, които той й бе разказал — целта на идването й в Ница, причината, поради която семейството не е забелязало отсъствието й… Всичко това изглеждаше логично, правдоподобно, много вероятно. И все пак… нещо не беше наред. Нищо не можеше да обясни усещането й, че отиването й у дома не търпи отлагане, че се е случила някаква беда.

Въздъхна, обърна се към прозореца и загледа с невиждащ поглед жълто-кафявите сгради. Когато озелененият булевард направи завой, тя разпозна Авеню Феликс Фор. Наближаваха Еспас Масена. Напрегна се. Поизправи се на седалката в очакване отново да види онова място.

Ето го — високите струи на искрящите фонтани, редицата сенчести дървета и стройни кипариси, хилещото се лице на огромния Крал на Карнавала от папиемаше. Огледа дърветата до тротоара, питайки се в кое ли от тях се е ударила. В същото време не можеше да не забележи какво красиво спокойствие излъчваше площадът сега, когато само няколко души се разхождаха по живописните алеи.

С известно закъснение забеляза, че Коул е спрял пред пешеходна пътека. Премина жена с бебешка количка. После плавно потегли. Миг по-късно се изненада, тъй като той не зави на следващата пресечка, а продължи направо по Авеню дьо Вердюн.

— Трябваше да завиеш тук, за да избегнем натовареното движение.

— Знам. — Намали скоростта и зави по Алеята на англичаните, от двете страни на която растяха палми.

— Защо минаваме оттук? — Сви вежди. — Ти каза в болницата, че отлитаме направо за Ню Орлиънс.

— Ще отлетим… веднага щом отстраним проблема с паспорта ти.

— Какъв проблем с моя паспорт?

— Просто нямаш такъв… Все още. Надявам се, че вече ни чака в хотела.