Маскарад

6.

Няколко минути по-късно спряха пред входа на хотел Негреско. Портиерът, който носеше синьо манто с алени кантове, лъскави обувки и шапка с перо, дойде до колата и отвори вратата на Реми. Тя пое облечената му в ръкавица ръка, излезе и зачака Коул. Той се измъкна отново в спортното си сако от вълнена материя с шарки на рибена кост, което скриваше атлетичното му телосложение. Реми разсеяно изучаваше изсечените му черти и загорялата кожа, по която нямаше нито една бръчка.

Сигурна беше, че наследствеността нямаше нищо общо с положението му на президент на семейната параходна компания. Той бе спечелил този пост благодарение на компетентността, енергичността и способността си да ръководи и командва. Без никакво затруднение си го представи и по риза на доковете между докерите, и елегантен, докато ръководи събрание на управителния съвет, ценен — макар и с неохота — заради деловите си умения. С неохота… — Защо й се струваше, че е точно така?

Не успя да анализира това доста категорично впечатление, защото изведнъж се намери изправена лице в лице с Коул. Каменният му сив поглед я пронизваше, сякаш търсеше нещо. За миг въздухът около тях като че ли щеше да изпращи от напрежение. Стоеше, без да помръдне, и се питаше за какво ли мисли той. Какво ли иска?

— Ще влезем ли?

— Разбира се. — Завъртя се рязко и се отправи към входа на хотела, усещайки широките му крачки до себе си.

Погледът й се плъзна по великолепния интериор. Негреско бе един от многото разкошни хотели по Лазурния бряг, но притежаваше собствен стил и блясък. Беше официално обявен за архитектурен паметник, макар на Реми да й се струваше, че по-точно би било да го нарекат паметник на разточителство. Използуван като болница по време на Втората световна война, по-късно бе помпозно реставриран. За опитното око Кралският салон с огледален купол и мраморен под би бил просто едно крещящо помещение, украсено с ефектни дрънкулки, обаче едноцветният полилей бе от кристал Бакара, а тапетите на стените — автентичен Гоблен.

Докато вървяха към рецепцията, ръката на Коул се премести на кръста й и усещането от нея прогони всичко друго. Реми почувствува силен копнеж — желание за интимност, желание да докосва и да бъде докосвана. Защо? Толкова ли отдавна не е била с мъж?

— Омъжена ли съм?

— Не. — Дори въпросът да бе неочакван за него, той с нищо не го показа.

— Разведена?

— Не.

— Била ли съм някога близко?

— До кое? До брак или до развод?

— Не би ли трябвало да е до брак? — прие тя с усмивка предизвикателството, а по бузите й се появиха трапчинки. — Доколкото мога да разсъждавам, бракът би трябвало да е преди развода.

— Да, била си. — В изражението му се появи някаква отчужденост. — Била си сгодена.

— И какво се е случило?

— Той се удави при злополука с лодка в езерото Поншартрен.

— Как се казваше?

— Ник Остин.

Говореше ли й нещо това име? Имаше само някакво смътно усещане за нещо… за някого… Отдавна, много отдавна. Тогава осъзна лаконичността на Коул и вдигна глава. Срещна погледа му — странно студен и отчужден.

— Не си го харесвал?

— Не го познавах.

Отново лаконичност, сякаш се чувствуваше засегнат от споменаването на бившия й годеник. Защо? Сигурно не от ревност.

— Коул, ти женен ли си?

Погледна я, преди да отговори, после отмести погледа си.

— Не.

Беше шокирана от облекчението, което почувствува при този отговор, и от чувството за собственост, което изпита непосредствено преди това. Не го последва до рецепцията, където той размени няколко думи с един от служителите. Беше заета с това да свикне с откритието, че чувството за собственост не е нищо друго, освен ревност.

Коул се върна при нея.

— Още не е пристигнал паспортът ти, така че наех апартамент. Струва ми се, че не искаш да чакаме във фоайето.

Тя настръхна от нотката на сарказъм в забележката му и намека, че да чака във фоайето би било под нейното достойнство. Искаше й се да не му остава длъжна, но идването на пиколото я спря.

Мълчаливо се качиха с асансьора и след като влязоха в апартамента, тя отиде до прозореца на богато мебелираната всекидневна, изчаквайки пиколото да изпълни обичайния ритуал и да покаже на Коул всички удобства. Накрая чу щракването на бравата — сигнал, че са останали сами — и се извърна от живописната гледка към тъмносините води на залива.

Без да я погледне, Коул заключи, разхлаби възела на вратовръзката си, разкопча горното копче на ризата си и се отправи към телефона върху абаносовото писалище.

— Ще поръчам кафе. Искаш ли нещо друго?

— Да. Бих искала да знам какво имаше предвид с онази забележка долу? Или това беше някаква братска закачка?

— Братска ли? — Едната му вежда се повдигна. — Не съм ти брат, Реми.

— Но… в болницата… аз си помислих… — Млъкна, опитвайки се да си спомни кой точно какво беше казал.

— Не съм ти брат, Реми — Беше леко развеселен.

— Тогава кой си?

— Президентът на Кресънт Лайн, Коул Бюкенън.

— Инспектор Арман каза, че брат ми идва да ме отведе у дома! Щом не си ми брат, къде е брат ми?

— Гейб трябва всеки момент да пристигне с паспорта ти.

— Тогава аз коя съм? Каква е фамилията ми?

— Реми Жарден.

Спомняйки си колко виновна се чувствуваше от това, че я привлича, тръгна разгневена към него и посегна да го удари по лицето, но с мълниеносно движение той я улови за китката и я спря, преди да достигне целта. Реми вдигна и другата си ръка, но той улови и нея. — Защо не ми каза в болницата, че не си мой брат?

— Никога не съм казвал, че съм. Ако така си го разбрала, проблемът си е твой.

— Ти ме накара да мисля така…

— Не мога да контролирам мислите или заключенията ти. Ако можех, то… Нямах представа, че си ме смятала за свой брат, Реми. Но и да го бях разбрал, вероятно нямаше да те разубедя. Знаеш ли защо? Защото ти имаш невероятно силно семейно чувство. Можеше да не се съгласиш да напуснеш болницата с непознат.

— Целта оправдава средствата?

При тази забележка той рязко вдигна глава.

— Мисли си каквото искаш, Реми.

Усещаше грубата хватка върху китките си и си спомни момента, когато я беше привлякъл към себе си — как ръцете му обиграно се движеха по нея и как естествено бе произнесъл името й. Спомни си и собствената си реакция.

— Любовници ли сме?

Все още не усетил смяната на настроението й, той отпусна ръцете й и с отсъстващ вид потърка отвътре китките й с пръстите си,

— Да.

— Трябваше да се сетя! Защо не ми каза?

— Ти не си спомняше. Мислех, че така ще бъде по-добре.

— Защо? Карали ли сме се?

— Би могло да се каже.

— За какво? — Това ли беше бедата, която усещаше? Причината за онова чувство за неотложност?

— Има ли значение, след като не си спомняш? — Пусна я и отиде до прозореца, масажирайки врата си с жест, който издаваше напрегнатост.

— Обичам ли те, Коул?

Той въздъхна шумно.

— Как, по дяволите, очакваш да ти отговоря, Реми? Казвала си ми, че ме обичаш…

Отиде до него.

— Коул? — Изчака го да я погледне. — Обичаш ли ме?

Погледът му се сля с нейния за няколко секунди, които й се сториха цяла вечност. После ръцете му се обвиха около кръста й и я привлякоха. Той наведе глава и впи устни в нейните — дълбока, изпълнена с любов целувка. Беше си спомнила, че е съвсем нормално да е в ръцете му, но не се беше сетила колко много и колко силни усещания извикваше това.

Тогава плъзна устните си от устните й и ги прокара по бузата й.

— Ти преобръщаш всичко в мен. От първия ден, когато те срещнах! — Топлият му влажен дъх я погали възбуждащо.

— Кога е станало това? — Затвори очи, опивайки се от усещането на устните му, обхождащи слепоочието, косата, ухото й.

— Преди около година, на едно парти, което Фрейзър даде в ресторант „Антоан“, след като влязох в управлението на компанията като изпълнителен директор.

Все още ясно помнеше деня, когато я видя за пръв път. В този момент за него тя бе единственото живо същество в помещението — лицето й бе наполовина осветено и наполовина в сянка, раменете й бяха прави и грациозни, присъствието й създаваше красота и зовеше. Фрейзър ги запозна и Коул пое ръката й. Благоуханието на близостта й възбуди целия му интерес. Златистите пламъчета в очите й сякаш проблясваха само за него, но той не бе толкова глупав, че да го повярва… тогава.

— И ти веднага си падна по мен, предполагам? — Зарови пръсти в косата му. Устните й го докосваха.

— Шегуваш ли се? Заклех се пред себе си, че няма да се доближа на по-малко от три метра до теб. — Здравият разум му казваше, че е било по-добре да спази клетвата си.

— И какво стана?

— Преди около шест месеца наруших разстоянието и всичко се обърка. — Неприятностите наистина започнаха тогава и впоследствие ставаха все по-големи и по-големи. Но имаше и моменти като този, когато притискаше топлото й и меко тяло до своето и опитваше огнения вкус на нейната целувка — в такива моменти нищо друго не го интересуваше.

— Това е първото казано от теб нещо, на което вярвам… — Потърси и намери устните му.

За нея това бе като първи път, защото не можеше да си спомни. Не се съмняваше, че е бил неин любовник. Тялото й го познаваше, сърцето й го познаваше, независимо че умът й го отхвърляше. Това беше мъжът, когото обичаше.

И все пак усещанията, че е обичана, бяха съвсем нови. Не можеше да се насити на ръцете му върху гърба си, на ласките му по бедрата й, на вкуса на езика му. Тъмнокестенявата му коса беше твърда и гъста под пръстите й, по-скоро гладка, но и малко груба, както всичко друго у него.

Искаше още. Притисна се по-силно до него. Гърбът й се изви. Тялото й копнееше да бъде погълнато от неговото. Неволно ухапа устната му до кръв. Сподавеният му стон на болка я накара да обсипе мястото с нежни целувки на извинение. После спусна ръцете си надолу и срещна мускулестата стена на гръдния му кош. Прокара пръсти до раменете му, но сакото пречеше, а ризата не й позволяваше да докосне плътта.

Нетърпеливо дръпна и разхлаби възела на вратовръзката му. Самият той я доиздърпа и захвърли настрани.

Реми избута сакото. Докато устните им продължаваха да се целуват ненаситно, тя се зае с копчетата на ризата. Но третото се съпротивляваше, оплело се в нишка от илика, и не искаше да се разкопчае. Тогава тя сграбчи двата края на ризата и ги дръпна настрани. Останалите копчета се разхвърчаха. Ръцете й се понесоха свободно по голите му гърди. Но и това не й беше достатъчно. Искаше да почувствува вкуса му. Изтръгна устните си от целувката му и ги премести върху пулсиращата вена на шията му. Усети лекия трепет, който премина по цялото му тяло.

— Някой ден, Реми… — Ниският му глас вибрираше в косата й, малко дрезгав от вълнение, а пръстите му се извиваха около яката на сакото й. — Някой ден ще трябва да платиш всички ризи, които си съсипала.

Тя прокара език по рамото му, лижейки топлата солена кожа, после вдигна глава.

— Накарай ме да платя, Коул! — Очите й проблеснаха. — Накарай ме да платя!

Той прие смелото предизвикателство. Разтвори сакото й и го смъкна от раменете й, после го дръпна надолу и то се свлече на пода. Със същото нетърпение, което тя бе проявила към него, разтвори рязко блузата й и копчетата литнаха във въздуха. Издърпа тънките презрамки на бельото й и откри златисто млечните й рамене. Блузата още не бе докоснала пода, когато дръпна надолу скъпата дантела и големите му ръце обхванаха малките й чувствителни гърди.

Изпъшка от внезапната вълна на удоволствие, която я прониза, но устата му заглуши въздишката. Обви здраво врата му с ръце, притегли го по-близо до себе си и разтвори уста, поканвайки езика му. Ръцете му се плъзнаха отстрани на кръста й и тя се изви към него, търсейки топлината на тялото му.

Искаше го. Желаеше го целия с освирепялост, която я смайваше. Каква беше тази внезапно изригнала страст? Явно копнежът й за него се е таял дълбоко в нея. А сега бе експлодирал навън, карайки я да се чувствува едновременно невероятно силна и невероятно слаба.

Ръцете му се стегнаха около кръста й и я вдигнаха без усилие. Желязната му ръка се обви около бедрата й, за да я задържи притисната до него, устните им се сливаха в целувка. Понесе я към една от спалните. Реми не знаеше към коя точно, но това нямаше значение. По пътя успя да изхлузи обувките си.

В спалнята той спря до леглото и бавно я спусна, докато краката й докоснаха пода. В следващия миг ръцете му бяха на колана на панталона й. Търсеше ципа. Долавяйки припряността му, тя също побърза да го досъблече.

След няколко минути дрехите им бяха образували купчина на пода, а тя лежеше до голото мъжко тяло. Сега вече можеше да го изследва на воля. Повдигна се на лакът и прокара устни по устата и по квадратната му брадичка, после завъртя глава да се полюбува на широките голи гърди и рамене.

Имаше някаква сила и вродена дисциплинираност в тези мускулести форми, които така я предизвикваха да ги докосва. Притисна устни в рамото му, после ги плъзна до врата му и надолу до вдлъбнатината в основата на шията. През цялото време усещаше галещата игра на ръцете му по гърба си. Те я милваха, възбуждаха, насърчаваха. Премествайки се надолу, потърка уста върху гладките му гърди, сетне започна да лиже възбуждащо малкото зърно. Чу одобрително ръмжене и се засмя. Плъзна ръката си надолу по плоския му корем. Мускулите му се стегнаха. Продължи по копринената къдрица от косми отдолу. Тогава той тихо изруга.

Миг по-късно зарови пръсти в косата й. Тя изпъшка протестиращо, но той я повдигна и я завъртя по гръб, хвана ръцете й, издърпа ги над главата й и прикова китките й към леглото. Тялото му я притискаше.

— Не! — Захвана долната й устна и леко я ощипа със зъби. — Толкова дълго не съм бил с теб, Реми. Проклет да бъда, ако това свърши, преди да е започнало.

Отново захапа долната й устна. Тя изпъшка. После усети още веднъж приятния натиск на устата му. Той я целуна дълго и дълбоко, изтръгвайки от нея усещания, за които не бе и подозирала. Разтапяше се от удоволствие, а той обсипваше с целувки лицето и очите й. Когато устата му слезе надолу по шията й, тръпки на наслада преминаха по цялото й тяло.

Ръцете му продължаваха да държат китките й приковани към леглото, но тя лежеше като доброволна пленница, завладяна от неотложната нужда за тези прекрасни усещания. Когато езикът му започна да ближе щръкналото зърно на гърдата й, дълбоко в стомаха й нещо се сви. Изстена. Осъзна, че прави с нея всичко това, което тя бе правила с него. И то бе чудесно. Чудесно!

Изви гръб, издавайки напред гърдите си. Така го караше да продължи. Той се подчини и от гърлото й излезе, звук на задоволство. Коул я погледна, видя как мята главата си със затворени очи и разтворени устни. Не можеше да издържа повече. Трябваше да я докосне. Пусна едната й китка и плъзна ръка по тялото й.

Тя беше измамно малка и нежна. Всичко в нея бе съвършено пропорционално. Но той знаеше, че в тези деликатни форми се крие голяма мощ. Не толкова физическа, колкото душевна сила, идваща от несломимата воля — воля, която й даваше смелостта и твърдостта да бъде точно такава, каквато е. И тази нейна сила можеше да го кара да я жадува, да му причинява болка, да го прави уязвим.

Но това нямаше никакво значение сега, когато си играеше с гърдите й — с ръце, с уста, с език — и чуваше нейните въздишки, хлипания, стенания.

Прокара ръка по крака й и я задържа върху нежното й задниче. Тя потрепери.

— Как съм могла да забравя тези усещания? Как съм могла, Коул?

Не знаеше какво да й отговори.

— Има ли значение? Има ли значение сега?

— Не… Люби ме, Коул.

Целуваше я, а под него тя цялата бе движение. Ръцете й, устните й, тялото й го желаеше. Знаеше, че тя не може да разбере неотложността, която я тласка. Не можеше да осъзнае, че може би за последен път са заедно. Но той го разбираше.

В този момент и на това място тя му принадлежеше. И той на нея. Това бе единственото сигурно нещо. Не бе достатъчно, но това бе всичко, което имаше. И той го взе.

Прошепна името му и впи зъби в рамото му.

— Не ме карай да чакам повече, Коул!

Не можеше да й устои — нито тогава, нито сега. Усети тръпките й, когато се прехвърли върху нея и разтвори краката й. Когато проникна в нея, тя произнесе името му. Беше гореща. Беше стегната. Беше влажна. Почувствува как увива крака около него, а бедрата й го привличат по-плътно. Натискът се усили като приближаваща лятна буря. Светлина… вятър… топлина. После бурята се развихри. Освобождаването ги връхлетя като поток.