Маскарад

25.

При всяко предпазливо поемане на въздух Реми усещаше острите антисептични миризми на болницата. Болката бе намаляла, но все още пулсираше в лицето и стомаха й. Фокусира погледа си върху зелените завеси, които разделяха нейния кът от останалата част на помещението за спешни случаи.

— Можете ли да ми кажете нещо друго за тези двама мъже? Цвета на кожата им? Очите им?

Премести погледа си върху униформения полицай до леглото и леко поклати глава.

— Всичко, което мога да си спомня… е свинското лице… и колко жестоко изглеждаше с тези големи стърчащи зъби… като глиганско… но маската бе оцветена в розово… като Порки Пиг, Имам чувството, че никога вече няма да мога да мисля за Порки Пиг като за нещо мило и смешно.

Полицаят кимна разсеяно и се върна към въпросите си.

— А мъжа, който ви е хванал отзад? Казахте, че ви е затиснал устата с ръка. Носеше ли халка?

Реми затвори очи, опитвайки се да си спомни дали е усетила допира на метал.

— Струва ми се, че не. — Понечи да въздъхне, но трепна от внезапната остра болка. — Дланта му беше потна, а пръстите — груби и мазолести.

— А вторият мъж, онзи със свинската маска?

Видя размазано, как дясната ръка идва към лицето й.

— Почти сигурна съм, че нямаше нищо на дясната си ръка, но… за лявата не знам.

Полицаят затвори бележника си.

— Ако се сетите за още нещо, г-це Жарден, обадете се в участъка.

Реми отново кимна едва забележимо с глава в знак на съгласие. Не каза обаче нищо за предупреждението преди боя. Първите хора, които й се притекоха на помощ, не бяха от този щат. Те си бяха помислили, че са били свидетели на ограбване — та това беше големият лош Ню Орлиънс и тук се случваха такива неща. Когато Реми се съвзе достатъчно, за да говори сама, осъзна, че ще бъде по-добре да ги остави да вярват, че наистина е било грабеж. И всички го повярваха. Никой не го постави под въпрос.

Реми чу загрижения глас на майка си:

— Добре ли е? Искам да я видя!

Секунда по-късно пердето се дръпна и Сибила Жарден влезе припряно. Ако беше от хората, които кършат ръце, пръстите й щяха да бъдат усукани на възел. Запъна се за миг, когато видя лежащата Реми, с почервеняла и подута страна, със синина под едното око и ожулвания около челюстта. Но колебанието й продължи само частица от секундата, сетне се приближи и леко прокара пръсти по косата й.

— Реми, горкичката ми… — прошепна тя и захапа долната си устна.

— Добре съм, само дето ме боли. — Реми стисна успокоително ръката й.

След това дойде й Гейб. Въртеше се от другата страна на леглото й, беше напрегнат и ядосан, а загорялото му лице бе пребледняло.

— Кой го направи, Реми? Как изглеждаха? — Гласът му трепереше от ярост.

— Не знам. Носеха маски.

— Какво, по дяволите, си правила в Квартала? Ти каза, че ще останеш вкъщи и ще лежиш до басейна. Защо не стоя там? Дявол да го вземе, защо трябваше да излизаш?

— Гейб! — Сибила го накара с поглед да млъкне.

— Съжалявам. Аз само… — прокара ръка по тютюнево кафявата си коса. В жеста му имаше някаква безпомощност.

— Знам — промърмори майка й.

— Ще се оправи ли, д-р Джон? — Баща й стоеше до долната част на леглото, блед и развълнуван.

Реми погледна белокосия мъж до него. Беше очаквала да се окаже стар, нисък и раздразнителен, но д-р Джон бе висок и внушителен, излъчващ компетентност — южняшка версия на Маркъс Уелби, чак до безизразната усмивка.

— Консултирах се с лекаря, който я е прегледал, когато са я докарали. Повечето наранявания са незначителни. Имаме и едно пукнато ребро.

Като чу това, Реми отбеляза сухо:

— Ако имахме пукнато ребро, д-р Джон, вие нямаше да се усмихвате. — Той се изкиска и тя добави: — Или да се смеете.

— Чуйте я. Това потвърждава диагнозата ми, Фрейзър. До Марди Гра ожулванията ще избледнеят достатъчно и гримът ще ги прикрие. Реми със сигурност ще може да танцува на бала — поне бавните танци.

— Означава ли това, че можем да я приберем у дома — попита Сибила.

Докторът се поколеба, преди да отговори.

— Предпочитам да остане тук тази нощ — просто да бъде под наблюдение. Като се има предвид неотдавнашното й изпитание във Франция.

Реми почувствува странно облекчение. Не искаше да се прибере у дома и да се сблъска със стена от въпроси — не и тази вечер, когато я болеше навсякъде и дори да диша й струваше усилие. Утре. Утре щеше да им разкаже за предупреждението. Сега не бе готова за това.

— Да, и аз мисля, че за Реми ще е по-добре да остане тук през нощта — съгласи се баща й.

— Ще й уредя отделна стая — каза д-р Джон и й намигна. — И една от нашите нощници — запазена марка на болницата Черити, гаранция срещу грабители.

— Точно каквото ми трябва — промърмори Реми, но шегата му не успя да я развесели.

Един час по-късно тя беше в самостоятелна стая, далече от суетнята и суматохата на залата за спешни случаи със звънящите звънци, тракащите носилки, настойчивите гласове и пъшкащите пациенти. Лежеше със затворени очи.

Майка й седеше на един стол до леглото. Реми я чуваше как прелиства лениво страниците на някакво списание. Гейб беше до прозореца. Крачеше и спираше. Крачеше и спираше. Баща й бе излязъл от стаята преди няколко минути, а може би и по-отдавна. Вече губеше представа за времето и безмълвно се питаше колко ли още остава до изтичане на свиждането. Тогава те трябваше да си отидат.

Какъв контраст представляваше това в сравнение с Ница, когато отчаяно й се искаше семейството й да е до нея. Сега те бяха тук, но Реми предпочиташе да бъде сама, за да може да си почине, или по-скоро, за да може да мисли.

„Спри да задаваш въпроси и си дръж устата затворена!“ Да задава въпроси на кого? Кой ги бе изпратил да я бият? Не беше Коул. Той не би го направил. Сигурна беше. Означаваше ли това обаче, че той не стои зад измамата?

Чу стъпки в коридора, приближаваха се към стаята й. Не тихите стъпки от гумените подметки на някоя сестра, а твърдият звук на гьон.

— Как е тя? — Въпросът бе отправен от баща й.

— Мисля, че спи. — Гейб се отмести от прозореца.

— Добре. Току-що говорих с д-р Джон. Той уреди утре сутринта Реми да бъде откарана със санитарен самолет в клиниката.

Настръхна, сетне задиша малко по-спокойно, защото чу възражението на Гейб:

— Това няма да й се хареса.

— Тя не е в състояние да спори. Тя ни лъже, Гейб, и това не ми харесва. Нещо не е наред. Не можем непрекъснато да я наблюдаваме. Трябва да бъде под контрол.

— Съгласен съм — чу се тихият, убиващ надеждата отговор на брат й.

Нямаше да отиде. Не можеше да отиде точно сега. Но как да ги спре? Те няма да се съобразят с нейните възражения. Ако им разкаже за предупреждението и за малкото неща, които си спомняше за танкера и за онази нощ на дока, те още по-категорично щяха да искат да я предпазят и изпратят на безопасно място. И ако се противи много, може да придумат д-р Джон да й даде нещо — и когато дойде на себе си, да се окаже в клиниката, където лекарите ще бъдат убедени, че е загубила не само паметта си, но и разсъдъка си.

Видя свинската маска с малките зли очички и ужасните стърчащи зъби. Мъжът бе казал, че това е само предупреждение. Ако остане, ако продължавала задава въпроси и те разберат… Потръпна и почувствува острата болка от пукнатото ребро.

— Реми? — Гласът на майка й достигна до нея миг преди да усети докосването по ръката си. Бавно отвори очи. — Тръгваме си, миличка. Ще дойдем да те видим утре сутринта.

Издаде слаб звук, че е разбрала, сетне се престори, че отново се унася в дрямка.

Тишина. Реми затаи дъх и се заслуша и за най-слабия шум в болничния коридор. Нищо. Не се чуваше нищо. От дълго време нямаше никакво движение.

Отметна тънката завивка и чаршафа и подпирайки се на ръце и лакти, внимателно седна в леглото. Зачуди се дали да светне малката стенна лампа и реши да не го прави. Напипа телефона на полицата, взе го и го сложи в скута си. Светлината от прозореца бе достатъчна, за да вижда цифрите. Справочната служба й даде номера и тя го набра.

— Реми се обажда — каза тихо, следейки с едно око вратата. — Нужен ми е подслон за тази нощ и не виждам на кой друг бих могла да се обадя. — За малко да изпусне въздишка на облекчение, но знаеше, че това ще й причини силна болка. — Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Аз съм в Черити… Добре съм. Само малко ожулена. Ще ти обясня, когато се срещнем… Не, не влизай! Чакай ме отвън.

Постави телефона на мястото му, изтърколи и се плъзна от високото легло, стискайки зъби от болка. Бързо намери дрехите си в шкафа, но обличането бе цяло мъчение.

Вече готова, се облегна на стената, за да събере сили. Отиде до вратата и се заслуша. Нищо. Предпазливо я открехна и се взря навън. Коридорът бе празен. Отвори малко по-широко, за да провери и стаята на сестрите. Бяха три, разговаряха тихо и никоя не гледаше в нейната посока. Но за да стигне до асансьорите, трябваше да мине покрай тях и съзнаваше, че няма никаква надежда това да остане незабелязано. Тогава съзря аварийните стълби и безмълвно благослови архитекта, който ги бе разположил толкова близо до нейната стая.

Преброи до три и се измъкна. Само притвори вратата, за да избегне щракването на бравата. Нито една глава не се обърна. Реми забърза по коридора.

Пет минути по-късно излезе от болницата. Забеляза паркираната до бордюра кола с работещ на празен ход двигател. Втурна се към нея без никакво съмнение в правилността на решението си, което бе подбудено от един-единствен въпрос: ако си спомнеше какво е видяла на дока, щеше ли да бъде в безопасност някъде?