Мечката и драконът

ПрологБелият мерцедес

Отиването на работа навсякъде е едно и също и преходът от марксизъм-ленинизъм към хаотичен капитализъм не беше променил много нещата… Е, може би сега те бяха малко по-зле. В Москва — град с широки улици, сега беше по-трудно да се шофира, след като почти всеки можеше да има кола, а централната лента по широките булеварди вече не се пазеше от милиционери за Политбюро и за хората от Централния комитет, които гледаха на нея като на свой частен път, както принцесите от царско време на своите шейни, теглени от тройка коне. Сега тя беше лентата за ляв завой за всички, независимо дали са в ЗИЛ или някаква друга частна кола. В случая със Сергей Николаич Головко колата беше бял „Мерцедес“ 600, от големите с купета, S клас и дванадесет цилиндъра германска мощ под капака. В Москва нямаше много такива коли и би трябвало да се приема за проява на екстравагантност, която да го кара да се чувства неудобно… но не беше така. В този град може би вече нямаше „номенклатура“, обаче високият пост осигуряваше привилегии, а той беше председател на СВР. Апартаментът му също беше голям. Намираше се на последния етаж на висока сграда на „Кутузовски проспект“, сравнително нова и добре изпипана чак до немските електроуреди — отдавнашен лукс, който се осигуряваше за висшите правителствени служители.

Той не караше колата. За тази работа си имаше Анатолий, широкоплещест бивш войник от специалните части Спецназ, който носеше пистолет под палтото и караше автомобила с безмилостна агресивност, въпреки че се грижеше с голяма любов за него. На прозорците имаше черни пластмасови завески, които не позволяваха на случайния минувач да вижда хората вътре. Самите стъкла бяха дебели, направени от поливъглероди и армирани, за да могат да спрат всичко по-малко от 12,7-милиметров куршум. Поне така твърдеше фирмата преди шестнадесет месеца пред търговските агенти на Головко. Бронята я правеше близо тон по-тежка от нормалното за S 600 „Бенц“, но това, изглежда, не се беше отразило на мощността й и на возенето. След време колата щеше да се разнебити най-вече от неравните улици. Пътното покритие беше изкуство, което неговата страна все още не беше овладяла, помисли си Головко и разгърна сутрешния вестник. Беше „Интернешънъл Хералд трибюн“, винаги надежден източник на информация, защото беше съвместно издание на „Вашингтон поуст“ и „Ню Йорк таймс“ — две от най-изкусните разузнавания в света, макар да бяха прекалено арогантни, за да бъдат истински професионалисти, каквито бяха Сергей Николаич и хората му.

Той беше постъпил в разузнаването, когато то още беше известно като КГБ — Комитетът за държавна сигурност. Все още считаше, че това беше най-добрата подобна правителствена служба в света, въпреки че се беше провалила. Головко въздъхна. Ако СССР не се беше разпаднал в началото на 90-те години, постът му на председател щеше да му осигури положението на член на Политбюро с право на глас, щеше да има истинска власт в една от двете световни суперсили и само погледът му щеше да кара някои от силните мъже на деня да се разтреперят… Но… не, каква щеше да бъде ползата? Той. Всичко беше една илюзия, а тя е нещо необичайно за човек, свикнал да цени обективната истина. Щеше да е истинска дихогамия1. КГБ винаги се беше стремило да се сдобие с неопровержими факти, но след това ги съобщаваше на хора, обладани от мечта, които изкривяваха истината в съответствие с нея. Когато най-после тя излезе наяве, мечтата изчезна като облак пара, издухан от силен вятър, а реалността нахлу като наводнение след топенето на речните ледове през пролетта. И когато тези умни глави в Политбюро, чийто живот беше преминал с една мечта, разбраха, че техните теории са били напълно безпочвени, реалността изсвистя над тях като размахвана коса, от която нямаше спасение.

Но не и за Головко. Той боравеше с факти и успя да запази работата си, защото правителството имаше нужда от такива като него. Всъщност властта му се разшири повече от преди, защото като човек, познаващ добре заобикалящия го свят, както и някои от най-важните хора в него, беше незаменим като съветник на своя президент. Съобразяваха се с мнението му, когато ставаше въпрос за външна политика, отбрана или вътрешни проблеми. Напоследък това важеше в особена степен за третото, нещо, което рядко се беше случвало преди. Сега това беше и най-опасното. Странна работа. Преди само изговарянето (по-често изкряскването) на фразата „държавна сигурност!“ караше всеки съветски гражданин да замръзне на място, защото КГБ беше най-страховитият орган на бившето правителство. За властта, с която разполагаше Зихерхайтсдийнст2 на Райнхард Хайдрих, можеше само да мечтае. КГБ имаше право да арестува, да праща в затвора, да разпитва и да убие всеки гражданин, който си пожелае, без да пита когото и да било. Но това също беше минало. Сега КГБ беше разделено и клонът, отговарящ за вътрешната сигурност, беше жалко подобие на онова, което беше преди. Но СВР — бившето Първо главно управление — все още събираше информация, макар да не притежаваше онази увереност, която идваше със съзнанието, че можеш да наложиш волята, ако не и законите на комунистическата държава. Сегашните му пълномощия все още бяха твърде широки, помисли си Головко и сгъна вестника.

Беше на километър от площад „Дзержински“. И той вече не беше същият. Статуята на Железния Феликс я нямаше. Тя винаги беше смразяваща гледка за онези, които познаваха човека, чийто бронзов лик стоеше самотен сред площада, но сега и това беше само далечен спомен. Обаче сградата зад него си беше същата. Някога централа на Руската застрахователна компания, по-късно беше станала известна като „Лубянка“ с нейния приземен етаж, пълен с килии и стаи за разпити. „Лубянка“ беше дума, която предизвикваше страх в една наплашена страна, управлявана от Йосиф Висарионович Сталин. С течение на годините с разширяването на бюрократичния апарат на КГБ (нещо типично за всички подобни учреждения), който се разду в обширната сграда като балон, повечето от тези функции бяха прехвърлени в затвора „Лефортово“ на изток. Бюрокрацията предяви претенции за всяка стая и всяко ъгълче и се стигна дотам, че преустроените помещения, в които някога Каменев и Орджоникидзе са били измъчвани пред очите на Ягода и Берия, се напълниха със секретарки и деловодители. Головко предполагаше, че дори повечето от призраците в тях се бяха изнесли.

И така, задаваше се нов работен ден. Съвещание с ръководството в 8,45, след това нормалната поредица от брифинги и разговори, обяд в 12,15 и ако имаше късмет, щеше да бъде обратно в колата на път за вкъщи малко след шест вечерта, преди да се преоблече за приема във френското посолство. Очакваше повече от ястията и вината, отколкото от разговорите.

Вниманието му беше привлечено от друга кола. Беше същата като неговата, още един голям мерцедес клас С, бял като айсберг, също като неговия и със също такива черни пластмасови завески американско производство. Колата се носеше демонстративно в ясното утро, когато Анатолий намали и застана зад самосвал — една от хилядите подобни, големи и грозновати машини, които изпълваха улиците на града като преобладаваща форма на живот. Но каросерията на този вместо с пръст беше пълна с кирки и лопати. На петдесетина метра пред него имаше друг самосвал, който се движеше бавно, като че ли шофьорът му не познаваше пътя. Головко се изпъна назад в седалката, защото камионът пред мерцедеса закриваше почти напълно гледката отпред, и зажадува за първата чаша цейлонски чай на бюрото си, което беше в същия кабинет, който някога беше принадлежал на Берия…

… в онзи, по-далечния самосвал лежеше човек. Сега той се изправи и в ръцете си държеше…

— Анатолий! — викна рязко Головко, но заради камиона, зад който беше застанал, шофьорът не можеше да види какво става пред него.

… беше гранатомет, права тръба, чийто край се разширяваше като голяма електрическа крушка. Мерникът беше вдигнат, а когато далечният камион спря, човекът в каросерията застана на едно коляно, обърна се и насочи оръжието към другия бял мерцедес…

… неговият шофьор го забеляза и се опита да свие встрани, но пътят му беше блокиран от оживеното сутрешно движение и…

… не се видя кой знае какво. Само тънко облаче дим в задния край на гранатомета. Но подобната на електрическа крушка част изхвърча, заби се в капака на другия бял мерцедес и експлодира.

Попадението беше малко под предното стъкло. При експлозията не се появи голямото огнено кълбо, което толкова обичат да показват в западните филми. Просто нещо проблясна, разнесе се сив пушек, но гърмежът разтърси площада, а в багажника на колата зейна голяма, нащърбена по краищата дупка. Това означаваше, че хората, които се били вътре, са мъртви. Головко мигновено го разбра. След това бензинът се възпламени и колата, както и няколкото квадратни метра асфалт около нея бяха обхванати от пламъци. Мерцедесът спря почти веднага, гумите от лявата му страна гръмнаха при експлозията и колата полегна на джантите. Самосвалът пред автомобила на Головко рязко спря, а Анатолий сви вдясно. Беше присвил очи при гърмежа, но още не…

— Лайно! — Сега Анатолий видя какво беше станало и премина към действие. Продължи да кара вдясно, даде газ, като ловко маневрираше, търсейки пролуки между колите. Повечето от тях бяха спрели. Шофьорът на Головко откриваше пролуките и се измъкваше през тях. Пристигна за по-малко от минута при входа за коли на Центъра. Въоръжени часовои вече бяха излезли на площада заедно с тези от резервната рота, чието помещение беше зад оградата и не се виждаше отвън. Командващият групата старши лейтенант видя колата на Головко и я позна. Махна му с ръка за поздрав и даде знак на двама мъже да придружат автомобила до входа. Часът на пристигането беше единственото нормално нещо в започващия ден. Головко слезе от колата, а двамата войници се приближиха плътно до него, опирайки се с рамене в дебелия му балтон. Анатолий също слезе с пистолет в ръка и разкопчано палто, като се оглеждаше напрегнато назад през вратата. Извърна рязко глава и каза:

— Заведете го вътре! — Като чуха заповедта, двамата редници поведоха Головко през двойната врата с бронзови дръжки, към която се приближиха още войници от охраната.

— Оттук, другарю председател — каза един капитан в униформа, хвана Сергей Николаич за ръка и се отправи към асансьора. Минута по-късно той влезе в кабинета си и едва сега си даде сметка на какво беше станал свидетел преди три минути. Естествено, отиде до прозореца и погледна навън.

Московските полицаи, наричани милиционери, бързаха към мястото на произшествието. Трима от тях вървяха пеш. Появи се и милиционерска кола, пробила си път през движението. Трима мотористи оставиха мотоциклетите си и се приближиха към горящия автомобил, може би надявайки се да помогнат. Смела, но напълно безполезна постъпка, помисли си Головко. Сега виждаше по-добре, въпреки че разстоянието беше около триста метра. Покривът на колата се беше издул. Предното стъкло го нямаше. Той се взря в димящата развалина, която преди минути беше едно изключително скъпо превозно средство, разрушено от най-евтиното оръжие, което някога е било произвеждано масово за Червената армия. Който и да е бил вътре, моментално е бил разкъсан от металните парчета, разлетели се със скорост десет хиляди метра в секунда. Дали изобщо са разбрали какво беше станало? Вероятно не. Може би само шофьорът е имал време да погледне с недоумение, но отзад собственикът на колата вероятно е четял вестник, преди животът му да свърши без предупреждение.

Чак тогава Головко усети слабост в коленете. Можеше да бъде той… Внезапно щеше да научи дали в крайна сметка има задгробен живот или не — голямата загадка на живота, върху която не се беше замислял много често.

Но кой беше извършителят и кой обектът? Като председател на СВР Головко не беше човек, който вярва в съвпадения, а и в Москва нямаше чак толкова много бели мерцедеси S 600.

— Другарю председател? — Беше Анатолий, който застана при вратата.

— Да, Анатолий Иванич?

— Добре ли сте?

— По-добре от него — отвърна Головко и се отдръпна от прозореца. Имаше нужда да седне. Опита се да стигне, без да се спъне, до въртящия се стол, защото краката му изведнъж започнаха да не го държат. Седна, опря длани върху бюрото и огледа дъбовата повърхност, осеяна с купища книжа, които чакаха да бъдат прочетени — обичайната гледка за един ден, в който обаче нищо не беше както обикновено. Той вдигна очи.

Анатолий Иванич Шелепин не беше от страхливите. Беше стигнал до чин капитан в Спецназ, преди да бъде забелязан от търсач на таланти в КГБ и да бъде преместен в 8-о управление, което отговаряше за охраната. Беше приел новата работа малко преди да бъде разтурен КГБ. Анатолий беше шофьор и бодигард на Головко от години, нещо като част от официалното му семейство, като по-голям син. Шелепин беше абсолютно предан на боса си. Беше висок, красив тридесет и три годишен мъж с руса коса и сини очи, които сега бяха по-разширени от обикновено, защото въпреки че Анатолий беше обучен да си има работа с насилие, за първи път му се случваше то да стане пред очите му. Често се беше питал какво ли представлява отнемането на нечий живот, но никога в кариерата си не бе мислил върху възможността да загуби своя, и то от засада, при това засада на нищо и никакво разстояние от работното му място. Повечето от времето му минаваше на бюрото пред кабинета на Головко, където действаше като негов личен секретар. Като повечето такива хора той беше започнал да става небрежен към задълженията си като охранител на някого, когото никой не би дръзнал да нападне. Но сега неговият спокоен свят беше внезапно и напълно разрушен по същия драстичен начин, както и този на началника му.

Странно, но не съвсем неочаквано тъкмо Головко пръв се върна към реалността.

— Анатолий?

— Да, другарю председател?

— Трябва да разберем кои са загиналите там, а след това да открием дали не е трябвало да бъдем ние вместо тях. Обади се в Дирекцията на милицията и виж какво правят по въпроса.

— Веднага. — Красивото лице на младия мъж изчезна от вратата.

Головко пое дълбоко въздух, надигна се от стола и пак отиде до прозореца. Долу беше пристигнала пожарникарска кола. Пожарникарите обливаха с вода разбития автомобил, за да изгасят и последните пламъци, които продължаваха да тлеят тук-там. Имаше и една линейка, но Сергей Николаич знаеше, че това е само разпиляване на хора и техника. Първото нещо, което трябваше да се направи, беше да се вземе регистрационният номер на колата и да се открие кой е собственикът й, а след това да се реши дали нещастникът бе загинал вместо Головко, или сам е имал врагове. Гневът все още не беше изместил шока от случилото се. Може би щеше да дойде по-късно — помисли си Головко и се отправи към личната си тоалетна, защото изведнъж усети напрежение в пикочния мехур. Беше ужасна проява на малодушие, но никога досега Головко не се беше изправял пред непосредствена опасност за живота си и като много други имаше представа за това само от филмите. Там актьорите са смели и решителни, да не говорим, че репликите им са предварително написани, а реакциите репетирани. Когато експлозията се разнесе без предупреждение из въздуха, беше нещо съвсем друго и напълно различно.

Кой иска да ме убие? — запита се той, след като пусна водата в тоалетната.

Американското посолство, което отстоеше на няколко километра, имаше плосък покрив, на който стърчаха най-различни радиоантени, повечето от които водеха до радиоприемници с различна степен на съвършенство. Те от своя страна бяха свързани с магнетофони, които се въртяха бавно за по-ефикасно използване на лентите. В помещението с магнетофоните имаше десетина души, както цивилни, така и военни. Всички знаеха руски и докладваха на Агенцията за национална сигурност (АНС) във Форт Мийд, щата Мериленд, между Балтимор и Вашингтон. Беше още рано, но тези хора обикновено започваха работа преди руските служители, чиито комуникации трябваше да следят. Един от многото радиоприемници в помещението беше от онези, които американските граждани използваха някога, за да подслушват разговорите на полицията. Местните ченгета използваха същите честоти и абсолютно същите радиопредаватели, както техните американски колеги през 70-те години. Подслушването им беше детинска работа. Разговорите още не се засекретяваха. Те слушаха съобщенията на милиционерите за случайни автомобилни катастрофи, в които можеше да попадне и някоя важна персона, но главно за да държат пръст върху пулса на Москва, в която криминогенната обстановка беше тежка и се влошаваше още повече. За персонала на посолството беше полезно да знае кои части на града да избягва и да следи за евентуални криминални прояви на някой от хилядите американски граждани.

— Експлозия? — каза учуден пред радиоприемника един армейски сержант. После извърна глава. — Лейтенант Уилсън, полицията съобщава за експлозия точно пред Московската централа.

— Каква експлозия?

— Като че ли е била взривена кола. На мястото в момента са пристигнали пожарникари и линейка… — Той притисна слушалките, за да чува по-добре поради шума от уличното движение. — Да, бял мерцедес бенц, регистрационен номер… — Извади бележник и го записа — Има трима убити, шофьорът и двамата пътници и… по дяволите!

— Какво има, Рейнс?

— Сергей Головко… — Очите на сержант Рейнс бяха затворени, а с една ръка притискаше слушалката към ухото си. — Той не караше ли бял мерцедес?

— По дяволите! — възкликна на свой ред и лейтенант Уилсън. Головко беше един от хората, когото нейните подчинени редовно следяха. — И той ли е загинал?

— Още не мога да кажа, лейтенант. Намеси се друг глас. Капитанът от районния участък каза, че идва веднага на мястото на инцидента. Струва ми се, че са разтревожени, мадам. Водят се едновременно много разговори.

Лейтенант Сюзън Уилсън се поклащаше напред-назад във въртящия се стол. Дали да съобщи за случая или не? Не могат да те застрелят за това, че си съобщил нещо на висшестоящите…?

— А къде е шефът на бюрото?

— На път за летището, лейтенант, забравихте ли, че днес трябва да лети за Санкт Петербург?

— Добре. — Тя се извърна към апаратурата пред себе си и вдигна слушалката на секретния телефон — STU-6 (секретно телефонно устройство) за връзка с Форт Мийд. Пластмасовият засекретяващ ключ беше на мястото си, а телефонът беше свързан и синхронизиран с друг такъв апарат в щаба на Агенцията за национална сигурност. Натисна бутона, с който поиска да й отговорят.

— Дежурната стая — каза един глас, отдалечен на половината свят от Москва.

— Обажда се московското бюро. Получихме сигнали, че Сергей Головко може би току-що е бил убит.

— Председателят на СВР?

— Тъй вярно. Кола, подобна на неговата, бе взривена на площад „Дзержински“, а това е времето, когато той обикновено пристига на работа.

— Достоверност? — попита безстрастният мъжки глас. Вероятно беше офицер от средните чинове, може би военен, който носеше дежурството от единадесет до седем часа. Сигурно е от ВВС. „Достоверност“ беше дума от техния жаргон.

— Получихме сведенията от слушането на полицейските радиостанции… искам да кажа на московската милиция. Има много шумове от уличното движение. Според оператора ми изглеждат разтревожени.

— Добре, може ли да ни препратите записа по електронната поща?

— Разбира се — отговори лейтенант Уилсън.

— Добре, направете го. Благодаря за обаждането, ще вземем съобщението оттам.

— О’кей, московското бюро прекъсва връзката — чу в слушалката майор Боб Тийтърс. Той работеше отскоро в АНС. Бивш висококвалифициран летец с 2100 летателни часа като командир на самолети С-5 и С-17, преди осем месеца беше получил увреждане в лакътя на лявата ръка при катастрофа с мотоциклет. За голямо негово съжаление обездвижването на ръката сложи край на кариерата му като летец. Сега го бяха преназначили като шпионин, което беше по-интересно в интелектуално отношение, но не можеше да се приеме като сполучлива смяна на професията от един авиатор. Той даде знак с ръка на един срочнослужещ, мичман първи клас от военноморските сили, да активизира електронната връзка с Москва. Морякът изпълни нареждането. Надяна наушниците и включи текстовата програма на компютъра. Освен че говореше руски, този моряк беше свързочник и разбираше от компютри. Той слушаше и едновременно записваше на компютъра превода на записите от съобщенията по радиото на руската милиция, а преведеният текст се появяваше на монитора към компютъра на майор Тийтърс.

ПОЛУЧИХ РЕГИСТРАЦИОННИЯ НОМЕР, гласеше първото изречение.

ДОБРЕ, ДЕЙСТВАЙ КОЛКОТО МОЖЕ ПО-БЪРЗО.

РАБОТЯ ПО ВЪПРОСА, ДРУГАРЮ, СЕГА ПРОВЕРЯВАМ. Отдолу беше написано: тез руснаци имат ли компютри за такваз работа?

НАМЕРИХ ГО, БЯЛ МЕРЦЕДЕС БЕНЦ, РЕГИСТРИРАН НА ИМЕТО НА Г. Ф. ОВСЕЕНКО (НЕ СЪМ СИГУРЕН КАК СЕ ПИШЕ), ПРОСПЕКТ „ПРОТОПОПОВ“, 677, АПАРТАМЕНТ 18А.

ТОЙ ЛИ Е? ИМЕТО МИ Е ПОЗНАТО!

За някого това е добре, помисли си Тийтърс, но едва ли за самия Овсеенко. Така, ами оттук нататък? Наблюдаващият старши офицер беше също морски, контраадмирал Том Портър. Вероятно си пиеше кафето в кабинета в главната сграда и може би гледаше телевизия. Време е да нарушим спокойствието му. Той набра номера.

— Адмирал Портър.

— Сър, обажда се майор Тийтърс от Центъра за наблюдение. Имаме важна новина от Москва.

— За какво се отнася, майоре? — попита умореният глас.

— От бюрото в Москва първоначално помислиха, че може да е убит председателят Головко на КГ… искам да кажа на СВР.

— И какво се оказа, майоре? — попита малко по-заинтригуван гласът.

— Оказа се, че може би не е той. Някой си с фамилия Овсеенко… — Тийтърс повтори името по букви. — Получаваме записи от засечени разговори по радиостанции на милицията. Още не съм успял да проверя името.

— Нещо друго?

— В момента разполагам само с това.

В същото време агентът от ЦРУ Том Барлоу стоеше в оперативната стая в посолството. Като трети по ранг шпионин в бюрото той не искаше да отиде лично на площад „Дзержински“ и затова прибягна до друга тактика. Обади се по пряката линия на един приятел в бюрото на Си Ен Ен.

— Майк Евънс.

— Майк, обажда се Джими — каза Том Барлоу, използвайки предварително уговорено лъжливо име. — Площад „Дзержински“, убит е някой в бял мерцедес. Изглежда впечатляващо и суматохата е голяма.

— О’кей — каза репортерът и си записа съобщението. — Тръгваме за там.

Барлоу погледна часовника на бюрото си. Беше 8,52 минути местно време. Евънс беше напорист репортер, работещ за напориста телевизионна компания. Барлоу предположи, че след двадесет минути на мястото ще пристигне миникамера. Телевизионната кола ще има собствена сателитна връзка с централата на Си Ен Ен в Атланта, а сигналът за нея ще бъде прихванат от наземната станция във Форт Белвоар, Вирджиния, и разпратен до всички заинтересовани правителствени служби. Твърде много хора биха проявили изключителен интерес към опит да бъде убит председателят Головко. След това той включи компютъра марка „Компак“ на бюрото си и отвори файла с руски имена, познати на ЦРУ.

Копие от този файл имаше в редица компютри на ЦРУ в централата в Ленгли, Вирджиния, а също и в оперативната зала на ЦРУ на 7-ия етаж в старата сграда на Центъра. Пръстите изписаха О-В-С-Е-Е-Н-К-О… но се появи само следният текст:

ТЪРСИ СЕ ЦЯЛ ФАЙЛ. НЕ СЕ ОТКРИВА ПОДОБНА ВОДЕЩА ДУМА.

Човекът при компютъра изсумтя.

— Значи не е написана правилно. Защо ми звучи познато това име? — запита се той. — Обаче машината отговори, че не може да го намери.

— Я да видим… — обади се един негов колега, наведе се над компютъра и изписа в друг вариант името. — Опитай така…

Пак нищо. Изпробваха и трети вариант.

— Бинго! Благодаря ти, Бевърли — каза дежурният офицер. — Ами да, знаем го този. Распутин. Без съмнение, негодник с връзки в подземния свят. Виж какво става, когато такъв като него изплува на повърхността — каза, усмихвайки се той.

— Распутин? — повтори учуден Головко. — Сволоч някаква? — Той леко се усмихна. — Кой би искал да го убие? — попита Головко шефа на сигурността, който по обясними причини гледаше на въпроса дори по-сериозно от председателя. Положението му току-що се беше усложнило още повече. За начало трябваше да каже на Сергей Николаич, че белият мерцедес вече не беше подходящ за негов личен автомобил. Прекалено биеше на очи. Следващата му задача за деня беше да разпита въоръжените постове, поставени по ъглите на покрива на сградата, защо не са забелязали човек в каросерията на самосвал с гранатомет в ръце… само на триста метра от зданието, което се предполага, че охраняват! И не са направили никакво предупреждение по радиостанциите си, докато мерцедесът на Григорий Филипович Овсеенко не се е разлетял на парчета. Този ден вече беше изрекъл доста псувни, но явно щеше да продължи в същия дух.

— От колко време не е в службата за сигурност? — попита Головко.

— От 1993 година, другарю председател — отвърна майор Анатолий Иванич Шелепин, който преди малко беше задал същия въпрос и преди секунди беше получил отговора.

Значи при първото голямо съкращение на личния състав, помисли си Головко. Но изглежда, че този сводник е успял да се справи добре с преминаването си в частния сектор, след като притежава „Мерцедес Бенц“ S 600… и след като е успял да си спечели врагове, които са решили да го убият… Освен ако, без да знае, е загинал вместо някой друг. Този въпрос все още чакаше отговор. Председателят вече беше възстановил предишната си самоувереност дотолкова, че да може да разсъждава логично. Головко беше прекалено умен, за да си зададе въпроса Защо някой би искал да ме убие? Хора в неговото положение си създаваха врагове, някои от които желаеха смъртта му… но повечето от тях не бяха толкова глупави, че да направят подобен опит. Отмъщенията на такова високо равнище като неговото бяха опасно нещо и по тази причина никога не се осъществяваха. Международното разузнаване беше спокойна и цивилизована работа, въпреки че и там умираха хора. Всеки заловен, че шпионира в полза на чужда държава срещу матушка Русия, го очакваха големи неприятности независимо дали режимът е нов или не… Как му викаха на това американците? Възмездието на закона. Точно така. Пустите му американци и техните юристи. Щом като юристите одобрят нещо, то се счита за напълно цивилизовано.

— Кой друг е бил в колата?

— Шофьорът му. Узнахме името му, бивш милиционер. Имало е и една жена, вероятно от неговия контингент. Засега не знаем как се казва.

— Какво знаем за навиците на Григорий? Защо е бил там тази сутрин?

— Засега не е известно, другарю председател — отвърна майор Шелепин. — Милицията работи по въпроса.

— Кой води разследването?

— Подполковник Шабликов, другарю председател.

— Ефим Константинович… Да, познавам го. Способен човек — отбеляза Головко. — Предполагам че ще му е нужно известно време.

— Така е — съгласи се Шелепин.

Повече, отколкото беше нужно на Распутин да се пресели в отвъдното, помисли си Головко. Животът е такова странно нещо, толкова постоянно, когато го имаш, и така мимолетно, когато го загубиш. Само че онези, които са го загубили, не могат да ти кажат на какво прилича това. Освен ако не вярваш в призраци или в Бога, или пък в задгробния живот — все неща, някак пренебрегвани в детството на Головко. Ето ти още една голяма загадка, помисли си шпионският бос. За първи път в живота си беше толкова близо до смъртта. Чувството беше тревожно, но не и толкова страшно, както си беше представял. Председателят се запита дали би могъл да го определи като кураж. Никога не беше се считал за смелчак поради простата причина, че никога не се беше изправял пред непосредствена физическа заплаха. Не че се беше старал да я избягва, просто до днес тя никога не е била толкова близо. Сега, когато всичко беше отминало, той изпитваше най-вече любопитство. Защо се беше случило? Кой го беше извършил? Това бяха въпросите, на които трябваше да търси отговор, за да не се случи отново. Еднократната проява на смелост е достатъчна, помисли си Головко.

Д-р Бенджамин Гудли пристигна в Ленгли в 5,40, пет минути по-рано от обикновено. До голяма степен работата го лишаваше от възможността да води светски живот, което едва ли беше справедливо за съветника по въпросите на националната сигурност. Не беше ли на възраст на женене, не изглеждаше ли добре, не беше ли мъж с добри перспективи както в професионалния, така и в деловия смисъл? Може би не и последното, помисли си Гудли, докато паркираше колата на определеното за високопоставени служители място под бетонния навес на старата сграда на Центъра. Караше „Форд експлорър“, защото беше добра кола за шофиране в снега, а скоро се очакваше да завали сняг. Най-после поне зимата идваше, а за окръг Колумбия тя беше напълно непредвидима, особено сега, когато онези шантави еколози твърдяха, че тази година глобалното затопляне ще предизвика необикновено студена зима. Нещо в тази логика му убягваше. Може би трябваше да си поприказва със съветника на президента по научните въпроси, за да разбере дали когато поговори с някой, който е наясно с тези неща, ще види що-годе разумно обяснение. Новият беше доста добър и знаеше как да използва едносричните думи.

Гудли мина през главния вход и се отправи към асансьора. Влезе в оперативната стая в 5,50 сутринта.

— Здравей, Бен.

— Добро утро, Чарли. Случило ли се е нещо интересно?

— Това сигурно ще ти хареса, Бен — отвърна Чарли Робъртс. — Голям ден в матушка Русия.

— Така ли? — попита Гудли и присви очи. Русия безпокоеше както него, така и шефа му. — За какво става дума?

— Не е нещо много важно. Просто някой се е опитал да види сметката на Сергей Николаич.

— Какво? — Гудли рязко извърна глава като бухал.

— Нали ме чу, Бен. Обаче са улучили с гранатомет друга кола и са ликвидирали друг наш познайник… Е, бивш познат — поправи се Робъртс.

— Започни отначало.

— Пеги, пусни видеозаписа — нареди с театрален жест Робъртс на дежурния офицер.

— О! — възкликна Гудли след първите няколко секунди — И така, кой е той в действителност?

— Да не повярваш, Григорий Филипович Овсеенко.

— Името не ми е познато — призна Гудли.

— Ето. — Дежурният офицер му подаде една папка. — С това разполагахме за човека, когато беше в КГБ. — Истински сладур — отбеляза тя с типично по женски изказано, сдържано презрение.

— Распутин? — каза Гудли, докато гледаше първата страница. — А, да, чувал съм за този.

— Обзалагам се, че босът също е чувал за него.

— Ще разбера това след два часа — предположи на глас Гудли. — Какво казват от бюрото в Москва?

— Шефът е в Санкт Петербург на търговска конференция във връзка със задълженията, произтичащи от официалното му прикритие. Това, с което разполагаме, е от неговия заместник. Засега най-достоверното предположение е, че или Овсеенко е имал някой голям враг в руската мафия, или може би истинският обект е бил Головко, а те са улучили не тази кола, която е трябвало. На този етап не може да се установи кое от двете е вярно. — Последва типично свиване на рамене, с което като че ли искаше да каже: нямам ни най-малка представа.

— Кой би искал да ликвидира Головко?

— Може би тяхната мафия? Някой се е снабдил с гранатомет, а те не се продават в железарските магазини. Това би могло да означава, че убийството е извършено от някой с добри връзки в техния престъпен свят, но кой всъщност е бил обектът? В бизнеса си Овсеенко вероятно си е спечелил сериозни противници, но и Головко ще трябва да има врагове и съперници. — Тя отново сви рамене. — Може да се предполага и едното, и другото.

— Началството предпочита по-конкретната информация предупреди Гудли.

— Аз също, Бен — отвърна Пеги Хънтър. — Но в момента това е всичко, с което разполагам, а на този етап и шибаните руснаци не разполагат с нещо повече.

— Има ли някакъв начин да понадникнем в тяхното разследване?

— Предполага се, че официалното аташе Майк Рейли е доста гъст с техните ченгета. Той помогна мнозина от тях да бъдат допуснати до курсовете на ФБР за допълнителна квалификация на ченгета, които се организират в Куантико.

— Може би ще трябва да накараме ФБР да му каже да поразпита тук-там?

Госпожа Хънтър отново сви рамене.

— Защо пък не. Най-много да ни откажат, с което вече сме свикнали.

Гудли кимна.

— Добре, препоръчвам ви така да постъпите. — Той се изправи. — Е, поне днес босът няма да мърмори колко скучен е светът — каза съветникът на излизане. Взе със себе си папката на Си Ен Ен и се върна обратно при колата си.

Слънцето вече се мъчеше да изгрее. Паркингът пред Джордж Вашингтон беше вече претъпкан от нетърпеливи и работливи като бобри служители, които бързаха отрано да застанат пред бюрата си. Вероятно повечето са от Пентагона, помисли си Гудли, докато пресичаше моста „Кий бридж“ покрай острова на Теди Рузвелт. Река Потомак беше спокойна и гладка, почти като олио, като воденичен яз. Термометърът на таблото пред него показваше, че навън температурата е 2 градуса по Целзий, а прогнозата за деня беше тя да надхвърли пет градуса, облачността разкъсана, а вятърът умерен. Един напълно приятен Ден за късна есен, въпреки че той щеше да го прекара в кабинета си, независимо дали това му харесваше или не.

Когато наближи, видя че в Белия дом денят започваше рано. Докато паркираше на запазеното за него място на паркинга, хеликоптерът „Блекхоук“ току-що се беше издигнал, а пред западния вход кортежът от мотоциклетисти вече беше спрял. Това го накара да погледне часовника си. Той се измъкна от колата с книжата и касетата в ръце и бързо влезе вътре.

— Добро утро, д-р Гудли — поздрави го униформеният часовой.

— Здравей, Чък. — Въпреки че беше вътрешен човек, трябваше да мине през металотърсача. Книжата и касетата бяха проверени ръчно, като че ли би се опитал да внесе пистолет, помисли си раздразнен Бен, докато минаваше. Е, имаше вече няколко заплахи, а тези хора бяха обучени да не се доверяват на никого.

След като мина през обичайните мерки за сигурност, той сви вляво и изтича по стълбите, след това пак сви вляво към кабинета си, където някоя добра душа — не знаеше дали беше някой от чиновниците, или от охраната — беше включила машината му за кафе. Наля си една чаша и седна зад бюрото, за да подреди книжата и мислите си. Беше я преполовил, когато я взе със себе си за деветдесетметровата разходка. Шефът вече беше там.

— Добро утро, Бен.

— Добро утро, господин президент — отвърна съветникът по националната сигурност.

— Е, какво ново по света? — попита шефът.

— Изглежда, че тази сутрин някой се е опитал да убие Сергей Головко.

— А? — учуди се президентът Райън и вдигна очи от чашата с кафето.

Гудли го запозна с подробностите, а след това сложи касетата във видеокасетофона на Овалния кабинет и я пусна.

— Брей — затюхка се Райън. — Тази толкова скъпа кола сега става само за пресовъчната машина. — А кого са убили вместо него?

— Някой си Григорий Филипович Овсеенко, петдесет и две годишен…

— Името ми е познато. Откъде ли?

— Той е по-известен като Распутин. Отговаряше за Школата на врабчетата при КГБ.

Очите на Райън леко се разшириха.

— Този мръсник! И какви са сведенията за него?

— Бил е съкратен през 1993 и очевидно е продължил да се занимава със същия бизнес вече като частник. Изглежда, че е успял да понатрупа доста пари, ако се съди по колата. С него явно е имало млада жена, когато е загинал заедно с шофьора… Всички са мъртви.

Райън кимна. В Школата на врабчетата млади, красиви жени биваха обучавани за проститутки, които работеха както в страната, така и в чужбина. От незапомнени времена мъжете със слабост към жените често развързваха езика си при подходяща обработка. Чрез този метод КГБ се беше добрало до не малко тайни, а жените бяха използвани и при вербуването на чужденци, които да работят за агентите на КГБ. И така, след като напуска държавната работа, Распутин — наречен така от руснаците заради способността му да налага волята си на жените — просто е продължил бизнеса си в зоната на свободната инициатива.

— Може би Овсеенко е имал врагове в бизнеса, които са били достатъчно недоволни от него, за да го ликвидират, а Головко може изобщо да не е влизал в сметката?

— Правилно, господин президент. Има подобна вероятност, но не разполагаме с допълнителни данни в подкрепа на нито една от двете версии.

— А как ще ги получим?

— Официалният аташе в посолството има добри връзки с руската полиция — предложи съветникът по националната сигурност.

— Добре, обади се на Дан Мърей от ФБР да накара своя човек да поразузнае — нареди Райън. Вече беше премислил възможността да се обади директно на Головко — познаваха се от над десет години, въпреки че при един от първите им контакти пистолетът на Головко беше насочен право в лицето на Джак на една от пистите на московското летище „Шереметиево“, — но се отказа. Не би трябвало толкова бързо да проявява интерес, въпреки че по-късно, ако имаха възможност да останат насаме, може би щеше да го попита небрежно за инцидента. — Същото се отнася и до Ед и МП от ЦРУ.

— Разбрано — Гудли си взе бележка. — Друго?

Гудли обърна страницата.

— Индонезия извършва военноморски маневри, които се следят с интерес от австралийците… — Бен продължи още двадесет минути със сутрешния брифинг, който се отнасяше повече до политически, отколкото до военни въпроси, защото през последните години съветникът по националната сигурност се занимаваше главно с това. Дори международната търговия с оръжие се беше свила дотам, че много страни се отнасяха към военнопромишления си комплекс като към бутик, вместо като инструмент на държавна политика.

— Значи днес световните работи са наред — обобщи президентът.

— Като изключим случая в Москва, изглежда, че е така, сър.

Съветникът по националната сигурност си тръгна, а Райън погледна програмата си за деня. Както обикновено, имаше много малко свободно време. Почти единствените моменти от графика му за деня, през които оставаше сам в кабинета, бяха, когато трябваше да прочете предварителните бележки, приготвени му за предстоящите срещи и съвещания. Много от тях бяха насрочени буквално преди седмици. Той свали очилата си за четене — мразеше ги, потърка очи, усещайки вече как сутрешното главоболие щеше да настъпи след около половин час. Бързият преглед на графика показа, че днес нямаше да има по-забавни моменти. Нямаше да приема скаути от отряда на „Орлите“ от щата Уайоминг, някой нов световен шампион или госпожица Чушкодомат от Величествената долина в Калифорния, за да се поразсмее. Не. Днес през целия ден го чакаше работа.

— Мамка му — помисли си той.

Всъщност президентството беше поредица от взаимноизключващи се противоречия. Най-могъщият човек на света не можеше да използва мощта си освен при най-трудни обстоятелства, като от него се очакваше да ги избягва, вместо да действа. На практика президентството трябваше да преговаря с Конгреса повече от всеки друг, а това беше процес, за който Райън не беше подходящ, докато шефът на канцеларията му Арнолд ван Дам не му дадеше зелена светлина. За щастие Арни водеше сам по-голямата част от преговорите, а след това идваше в Овалния кабинет, за да каже на президента какво е решението му (т.е. това на Райън) или каква позиция трябва да отстоява по даден въпрос, така че той (т.е. Ван Дам) да може да направи декларация за пресата или изявление в залата за пресконференции. Райън предполагаше, че през повечето време адвокатът се отнася така към своя клиент. Грижейки се за неговите интереси, той не му казва какви са те, докато решението не е взето. Арни разправяше навсякъде, че президентът трябва да бъде предпазван от директни преговори с когото и да било — особено пък с Конгреса. А Джак му напомняше, че има сравнително кротък Конгрес. Как ли се чувстват президентите, които си имат работа с непокорни конгресмени?

А и какво, по дяволите, правя тук? — се попита той не за пръв път.

Изборният процес беше един абсолютен ад, въпреки че според Арни за него той беше преминал като на шега. Трябваше да държи не по-малко от пет речи на ден, а по-често до девет, при това на различни места и пред различни аудитории. Обаче речта по същество беше винаги една и съща. Той я скалъпваше от картончетата с бележки, които държеше в джоба си, като по време на полета на президентския самолет щабът му трескаво внасяше дребни подробности от местно значение, стараейки се да не разстройва предварително фиксираното разписание на полета. Изумителното беше, че никога не беше забелязал да допуснат някаква грешка. За разнообразие понякога президентът сменяше последователността на картончетата, но ефектът от това траеше само около три дни.

Да, ако адът наистина съществуваше, то предизборната кампания беше неговият най-неподправен вид. Чуваш се как отново и отново повтаряш едни и същи неща, докато мозъкът ти започне да се бунтува и ти се прииска да направиш някакви непредвидени и щури промени. Така би могъл да се позабавляваш, но аудиторията ще те помисли за луд и не би могъл да го сториш, защото от кандидата за президент се очаква да бъде един безупречен автомат, а не простосмъртен, който може и да сгреши.

Това си имаше и своята положителна страна. През десетте месеца на този маратон Райън се беше къпал в море от обич. Тълпите винаги го бяха приветствали с оглушителни викове, независимо дали се намираше на паркинг в Зениа, пазарен център в Охайо, на „Медисън скуеър гардън“ в Ню Йорк, в Хонолулу, Фарго или Лос Анджелис. Това бяха огромни стълпотворения от обикновени граждани, които едновременно се радваха и отричаха факта, че Джон Патрик Райън е един от тях… че е нещо като тях, но и нещо различно от тях. Още при първата си официална предизборна реч в Индианополис, произнесена скоро след началото на болезненото му изкачване към президентския пост, той беше осъзнал какъв силен наркотик е ласкателството. Продължителното излагане на него го караше да изпитва същия ефект, какъвто можеше да се постигне със забранената дрога. С това дойде и желанието да изглежда безупречен в техните очи, да произнася добре речите си, да изглежда искрен, какъвто всъщност и беше. Но щеше да бъде далеч по-лесно, ако го правеше един или два пъти, вместо триста и единадесет пъти, докато не бъде преброен и последният глас.

Представителите на средствата за информация навсякъде задаваха едни и същи въпроси, записваха си или правеха записи на едни и същи отговори, а ги публикуваха като пресни новини във всеки местен вестник. Във всеки по-голям или по-малък град редакционните статии хвалеха Райън и гласно изразяваха безпокойство, че този път изборите не са никакви избори, ако не се смятат тези за Конгреса. В този момент Райън разклати бурето с барута, давайки благословията си за привържениците и на двете основни политически партии, за да си осигури по-голяма независимост, но същевременно рискувайки да обиди всички.

Разбира се, тази любов не беше всеобща. Имаше и такива, които протестираха. Те се появяваха във вечерните коментарни предавания и припомняха с какво се е занимавал преди. Критикуваха драстичните му действия, за да предотврати разпространението на предизвиканата от терористи смъртоносна болест ебола, която толкова силно бе заплашила страната в онези черни дни. „Е, да, в този конкретен случай това даде резултат, казваха те, обаче…!“ С особено ожесточение критикуваха неговата политика, за която Джак казваше в речите си, че не е политика, а просто проява на здрав разум.

По време на всичко това Арни беше нещо като дар божи. Той предварително избираше какъв да бъде отговорът на всяко подобно възражение. Някои казваха, че Райън е богат. „Баща ми беше полицай“, беше отговорът. „Сам съм изкарал всяко пени, което имам, а освен това (тук следваше подкупваща усмивка) сега жена ми изкарва повече от мен.“

Райън не разбираше нищо от политика. „Политиката е едно от онези неща, за които всеки знае какво представляват, но никой не е наясно как да я накарат да заработи. Е, може би аз не знам какво точно представлява тя, но ще я накарам да заработи!“

Райън привлече на своя страна Върховния съд с думите: „Аз не съм юрист, съжалявам“, казани на годишната конференция на Американската асоциация на юристите. „Но и аз, като правосъдието, мога да правя разлика между добро и зло“.

В случаите, когато не можеше да се възползва от стратегическите съвети на Арни и предварително подбраните от Кали Уестън думи, той успяваше да парира всеки по-сериозен удар и същевременно да отвърне със свой, обикновено не рязък и с чувство за хумор отговор, който обаче изпъстряше тук-там със силни думи, произнесени с твърдата, но спокойна убеденост на човек, на когото не е останало много нещо за доказване. Главно благодарение на подходящото обучение и на безкрайните часове на подготовка той беше успял да се представи като Джак Райън — един свестен мъж.

Забележителното е, че неговият най-ловък политически ход беше направен без каквато и да било чужда помощ.

— Добро утро, Джак — каза вицепрезидентът, като отвори вратата, без да почука.

— Здравей, Роби. — Райън вдигна очи от бюрото и се усмихна. Джак забеляза, че той все още се чувства неудобно в костюм. Някои хора са родени да носят униформи и Робърт Джеферсън Джексън беше един от тях, въпреки че на ревера на всеки от костюмите си носеше миниатюрните златни криле на летците от военноморските сили.

— В Москва е станала някаква беля — каза Райън и за няколко секунди му разказа за случилото се.

— Това е малко обезпокоително — забеляза Роби.

— Кажи на Бен да те запознае с всички подробности по случая. Как се очертава денят ти? — попита президентът.

— Сиера на квадрат, делта на квадрат. — Това беше техен личен код: СКДК, който означаваше приблизително „всеки ден едно и също“. — След двадесет минути имам среща с Космическия съвет, а довечера трябва да летя до Мисисипи. Сутринта трябва да произнеса там реч.

— Ти ли ще караш самолета? — попита Райън.

— Джак, едно добро нещо в тази проклета работа е, че мога отново да летя. — Джексън беше настоял да му дадат един самолет VC-20B, който най-често беше пилотиран от него при официалните му пътувания из страната и бе известен с кодовото наименование „Еър форс две“. За пред медиите това беше много добре, а също и най-добрата терапия за един летец, който тъгуваше по изтребителя си, въпреки че беше доста досадно за самия екипаж на вицепрезидентския самолет — Нали трябва да ходя по местата, където на теб самия не ти се ще — добави той и намигна.

— Това е единственият начин, чрез който можах да ти изкарам по-висока заплатата, Роби. При това не лоша — припомни той на приятеля си.

— Да, но не ми плащаш пилотското възнаграждение — отвърна вицеадмиралът от запаса Р. Дж. Джексън. Той спря при вратата и се обърна. — Какво говори това нападение за обстановката в Русия?

Джак сви рамене.

— Не говори добре. Изглежда, че те просто не напредват.

— Вероятно си прав — съгласи се вицепрезидентът. — Проблемът е как, по дяволите, да им помогнем?

— И аз все още не знам — призна Джак — За самите нас се задават достатъчно много потенциални икономически проблеми сега, когато нещата в Азия все повече не вървят.

— Трябва да се науча да се оправям в тези икономически каши — призна Роби.

— Поговори с Джордж Уинстън — предложи Райън. — Не е чак толкова трудно, но ще трябва да се научиш да говориш друг език. Основни капитали, производни функции и тем подобни. Джордж ги знае добре тези работи.

Джексън кимна.

— Взех си бележка, сър.

— Сър? Това пък откъде ти дойде наум, Роби?

— Все пак ти си главнокомандващ, о, велики човече — отвърна му с усмивка Роби с акцента си от долното течение на Мисисипи. — Аз съм само твой заместник, което означава, че за мен остават досадните подробности.

— Все едно, че си на опреснителен курс, Роб, и благодари на Бога, че имаш възможност да се учиш по най-лесния начин. С мен нещата изобщо не бяха така…

— Спомням си, Джак. Нали и аз бях тогава тук, забрави ли? Ти се справи отлично. Защо мислиш, че ти позволих да убиеш кариерата ми?

— Искаш да кажеш, че не си го направил заради хубавата къща и личните шофьори?

Вицепрезидентът поклати глава.

— Не бих могъл да кажа „не“, когато президентът ме помоли, дори да е такъв пуяк като теб. До скоро, приятел.

— Ще се видим на обяд, Роби — каза Джак, когато вратата се затваряше.

— Господин президент, на трета линия директор Фоли — чу той глас в микрофона.

Джак вдигна слушалката на засекретения телефон и натисна съответния бутон.

— Добро утро, Ед.

— Здравей, Джак, имаме още новини от Москва.

— Как ги получихме? — попита първо Джак, за да се подготви за информацията, която щеше да получи.

— Чрез засичане — отвърна директорът на Централното разузнавателно управление, имайки предвид, че информацията е достоверна. Комуникационното разузнаване беше най-достоверно, защото обикновено хората рядко лъжат по радиостанциите и телефоните. — Изглежда, че там отдават голямо значение на случая, а милиционерите си говорят съвсем свободно по радиостанциите.

— Добре, какво узна?

— Там засега смятат, че главният обект е бил Распутин. Той станал доста влиятелен, след като натрупал куп пари от своите… служителки — каза деликатно Ед Фоли. — Опитал се да започне бизнес и в други сфери. Може би е оказал малко повече натиск върху някой, който не обича да го пресират.

— Така ли мислиш? — попита Рейли.

— Михаил Иванич, не знам какво да мисля. И аз като теб не вярвам в съвпадения — отвърна лейтенантът от московската милиция Олег Провалов. — Бяха в бар за чужденци, което си личеше от качеството на водката, която се сервираше.

Рейли не беше съвсем новак в Москва. Вече беше изкарал там четиринадесет месеца, а преди това беше помощник-специален агент, отговарящ за нюйоркския филиал на ФБР, но не и за контраразузнаването. Рейли беше експерт по ОП — организираната престъпност, който беше прекарал петнадесет напрегнати години в борба с Петте семейства на нюйоркската мафия, по-често наричана ЛКН — Ла Коза Ностра. Това беше известно на руснаците и той установи с местните ченгета добри отношения, особено след като уреди на някои висши офицери от милицията да заминат за Америка, за да участват чрез Националната академична програма на ФБР в курс за следдипломна квалификация на висши ченгета, който се ценеше много в американската полиция.

— Имал ли си случай с подобно убийство в Америка?

Рейли поклати глава.

— У дома човек може да се снабди сравнително лесно с пушка или пистолет, но не и с противотанково оръжие. Освен това използването му моментално го превръща в случай на федералните, а те се научиха да стоят колкото е възможно по-далеч от нас. Е, някои умници използваха експлозиви за взривяване на коли — призна той, — но само за да убият хората в колата. Нападение като това би било за тях прекалено очебийно. Що за човек беше Овсеенко?

Последва сумтене, след което Провалов почти изплю думите:

— Беше сводник. Ловеше жени, които си разтваряха краката, а след това им вземаше парите. Никак не ми е жал за него, Мишка. Едва ли са много онези, на които липсва, но предполагам, че е оставил след себе си празнина, която в следващите дни трябва да бъде запълнена.

— Обаче според теб обектът е бил той, а не Сергей Головко?

— Головко? Нападение срещу него е направо безумие. Та той е шеф на такъв важен държавен орган. Мисля, че никой от престъпниците не би се решил на подобно нещо.

Може би, помисли си Рейли, но едно голямо разследване не се започва с подобно предубеждение, Олег Григориевич. За съжаление той не би могъл да изкаже гласно мисълта си. Бяха приятели, но Провалов беше чувствителен, защото знаеше че руската милиция не можеше да се мери с американското ФБР. Беше разбрал това в Куантико. Сега той прибягваше до обикновената практика — проверяваше от коя шумка ще изскочи заек. Караше своите хора да разговарят с познатите на Овсеенко, за да разберат дали е говорил за свои врагове, за спорове или някакво противоборство, и проверяваше чрез информатори дали някой в подземния свят на Москва не е говорил за подобни неща.

Рейли знаеше, че руснаците се нуждаят от помощ в техническата страна на разследването. В момента те дори не можеха да открият самосвала. Имаше няколко хиляди такива коли, а тази може да е била открадната, без дори собственикът й да разбере, че я няма. Тъй като изстрелът е бил даден от горе на долу, в каросерията едва ли са останали някакви следи, по които може да бъде разпознат камионът, а той беше нужен за откриване на останки от косми или някакви тъкани. Разбира се, никой не беше успял да запише регистрационния номер, нито пък наблизо е имало човек с фотоапарат в такъв пиков час. Е, поне засега. Понякога след ден-два се появява някой. Във важните разследвания се търсят някакви насоки и те обикновено идват от някой, който не може да си държи устата затворена. Да водиш разследване сред хора, които умеят да си държат езика зад зъбите, беше много неблагодарна работа. За щастие престъпниците не бяха толкова предпазливи, като се изключат умните, а Рейли беше разбрал, че в Москва те не са малко.

Имаше два вида такива умници. Първите бяха офицери от КГБ, останали без работа след поредицата от големи съкращения на личния състав, подобно на тези, извършени в американските въоръжени сили. Тези потенциални престъпници бяха опасни. Това бяха професионалисти с опит в тъмни операции, които знаеха как да вербуват и да използват другите и как да действат незабелязано — хора, които според Рейли бяха печелили играта с ФБР въпреки положените големи усилия от страна на отдела за контраразузнаване при Бюрото.

Другите бяха нещо като не съвсем отминало ехо на предишния комунистически режим. Викаха им „толкачи“ от глагола „бутам“. В предишната икономическа система те бяха смазочното масло, благодарение на което машината се движеше. Те улесняваха задвижването на нещата благодарение на всестранните им връзки. Бяха нещо като партизани, които използваха тайни пътеки в гората, за да преместват нещата от едно място на друго. С падането на комунизма техните умения станаха особено ценни, защото тук никой нямаше и понятие какво е това капитализъм, а способността на някой да задвижва работите стана по-ценна отвсякога, а и се заплащаше далеч по-добре от преди. Както винаги талантът отиваше там, където бяха парите, а в една страна, която все още се учеше какво означава силата на закона, беше естествено за хора с такива способности да нарушават съществуващите закони първоначално заради този, който имаше нужда от тях, а почти веднага след това заради личните си интереси. Бившите толкачи сега бяха най-богатите хора в държавата. С богатството дойде и властта, с нея корупцията, а с корупцията и престъпността, и то до такава степен, че ФБР започна да действа в Москва почти толкова активно, колкото и ЦРУ. И то с основание.

Съюзът между бившето КГБ и бившите толкачи беше на път да създаде най-могъщата и усъвършенствана престъпна империя в човешката история.

Рейли трябваше да се съгласи, че този Распутин — името означава буквално „развратен“ — може да е бил част от тази империя и неговата смърт може да е била свързана с нея. Или пък с нещо съвсем друго. Това ще бъде едно много интересно разследване.

— Добре, Олег Григориевич, ако имаш нужда от помощ, ще направя всичко възможно, за да ти я окажа — обеща агентът от ФБР.

— Благодаря ти, Миша.

Те се разделиха, всеки със своите мисли.