Мечката и драконът

50.Гръм и мълнии

— Хванали са го — съобщи Мъри на Райън. — Нашият приятел Кларк е бил там като наблюдател. Руснаците са настояли.

— Просто искат да ни бъдат добри съюзници, предполагам. „Рейнбоу“ е подразделение на НАТО. Дали ще пропее?

— Като канарче — отвърна директорът на ФБР. — Законът „Миранда“ така и не успя да пробие в Русия, Джак, а при разпитите те са малко… ъ-ъ, по-ентусиазирани от нас. Това е нещо, което може да бъде излъчено по телевизията, нещо, което ще накара обществеността там сериозно да настръхне. Е, шефе, тази война ще започва ли или не?

— Опитваме се да я предотвратим, Дан, но…

— Да, разбирам — каза Мъри. — Понякога големите клечки се държат като улични хулигани. Само пищовите им са по-големи.

„Тази банда има водородни бомби“, отвърна му наум Джак. Това не бе нещо, за което да говориш точно след закуска. Мъри затвори и Райън погледна часовника си. Беше време. Той натисна бутона на интеркома на телефона пред себе си.

— Елън, би ли дошла, ако обичаш?

Секретарката се появи след обичайните пет секунди.

— Да, г-н президент.

— Дай една. Освен това е време да се обадя в Пекин.

— Да, сър — каза тя и подаде на Джак пакета си „Вирджиния слим“, след което се отправи към приемната.

Райън видя, че лампичката на една от телефонните линии светна и зачака, като междувременно запали цигара. Той бе подготвил добре речта си за премиера Ху, като знаеше, че китайският лидер ще има до себе си добър преводач. Освен това знаеше, че Ху ще бъде в кабинета си. Бе работил до късно през последните няколко дни — не беше трудно да се досети човек върху какво. Започването на война е доста времеемко занимание. Необходими бяха около тридесет секунди телефонът оттатък да звънне, после Елън Съмтър щеше да разговаря с оператора от другата страна — китайците имаха специално назначени телефонни оператори, а не секретарки, които приемаха обажданията, както бе в Белия дом, след което връзката щеше да бъде осъществена. Още тридесет секунди по-късно Джак щеше да каже на Ху: „Хайде да обмислим това отново, приятел, или ще стане лошо. Вероятно по-лошо за вас.“ Мики Мур бе обещал нещо, което нарече хипервойна, а това е доста лоша новина за някой неподготвен за подобна възможност. Лампичката на телефона продължи да свети, но Елън не натискаше зумера, за да му съобщи да вдигне слушалката. Защо ли? Ху бе все още в кабинета си. Предполагаше се, че посолството в Пекин държи този тип под око. Райън не знаеше как, но бе съвсем сигурен, че те си разбират от работата. Може би е съвсем лесно — просто някой служител, вероятно човек от Управлението, стои на улицата с клетъчен телефон в ръка и наблюдава светещия прозорец на кабинета и поддържа връзка с ЦРУ, което пък е в постоянен контакт с Белия дом. Изведнъж лампичката загасна и по интеркома зазвуча гласът на секретарката:

— Г-н президент, те твърдят, че той не е в кабинета си.

— О? — въздъхна Райън. — Кажи на Държавния департамент да установи местонахождението му.

— Да, г-н президент — каза тя. След четиридесет секунди пауза съобщи резултата. — Г-н президент, от посолството съобщиха, че той е кабинета си, доколкото могат да установят.

— А неговите хора твърдят…?

— Казват, че е излязъл, сър.

— Кога ще се върне?

— Попитах. Казаха, че не знаят.

— Мамка му — реагира Райън. — Свържи ме със секретаря Адлер.

— Да, Джак — каза държавният секретар Адлер няколко секунди по-късно.

— Не иска да отговори на обаждането ми, Скот.

— Ху?

— Да.

— Не съм изненадан. Те, китайското Политбюро, не му се доверяват да говори сам, без да има пред себе си нещо написано.

„Също като Арни и мен“, помисли си Райън.

— Добре, Скот, какво означава това?

— Нищо добро, Джак — отвърна Адлер. — Нищо добро.

— Е, какво ще правим сега?

— В дипломатически аспект не можем да сторим много. Изпратихме им твърда нота, на която те не отговориха. Твоята позиция към тях и към ситуацията с Русия е съвсем ясна. Те знаят какво мислим и щом не искат да говорят с нас, значи това вече не ги интересува.

— Мамка му.

— Точно така — съгласи се държавният секретар.

— Искаш да ми кажеш, че не можем да спрем това?

— Правилно — Адлер сякаш съобщи свършен факт.

— Добре, нещо друго?

— Ще кажем на нашите цивилни да се разкарат от Китай. Имаме готовност за това.

— Добре, направете го — нареди Райън. Стомахът му внезапно се сви.

— Добре.

— Ще ти се обадя пак — Райън прекрати разговора и натисна бутона за връзка с министъра на отбраната.

— Да — отговори Тони Бретано.

— Изглежда, че ще се случи — каза му Райън.

— Добре, ще уведомя всички главнокомандващи.

След броени минути светкавичните съобщения бяха изстреляни към главнокомандващите на различните независими формирования. Не бяха много, но в момента най-важен бе главнокомандващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския регион, адмирал Бърт Манкузо, който се намираше в Пърл Харбър. Беше малко след три през нощта, когато секретният телефон до главата му започна да звъни.

— Адмирал Манкузо — каза в просъница той.

— Сър, дежурният офицер е. Получихме от Вашингтон предупреждение за начало на война. Китай. „Очаква се започване на враждебни действия между КНР и Руската федерация в следващите двадесет и четири часа. Заповядва ви се да предприемете всички необходими мерки за сигурността на формированието ви.“ Подпис — Бретано, министър на отбраната, сър — докладва лейтенант-командърът44.

Двата крака на Манкузо вече бяха на пода.

— Добре, събери щаба. Ще бъда в кабинета си след десет минути.

— Слушам, сър.

Главният старшина, който трябваше да го откара, вече бе пред входната врата. Манкузо забеляза и четирима въоръжени морски пехотинци. Най-старшият от тях му отдаде чест, докато останалите трима се оглеждаха подозрително наоколо за опасност, каквато вероятно не съществуваше, но все пак… Няколко минути по-късно той влезе в щаба, разположен на хълма над военноморската база. Бригаден генерал Лар бе вече там и го очакваше.

— Как пристигна толкова бързо? — попита го главнокомандващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския регион.

— Просто бях наблизо, адмирале — отвърна ръководителят на разузнавателния отдел и последва Манкузо в кабинета.

— Какво става?

— Президентът се е опитал да се свърже по телефона с премиера Ху, но онзи не е приел разговора. Това не е добър знак от страна на китайските ни братя — отбеляза шефът на разузнаването на ТВД.

— Добре, а какво прави Джони Китаеца? — попита Манкузо, докато един от сержантите му наливаше кафе.

— Не е нещо, което да ни засяга пряко, но развръща невероятно количество бойна сила във военен окръг Шънян, по-голямата част от която на брега на река Амур — Лар закачи една карта и започна да сочи с ръка схемата, на която имаше множество червени точки. За първи път в живота си Манкузо виждаше формированията на руснаците, отбелязани със синия „приятелски“ цвят. Беше доста странно, но моментът не бе подходящ за обсъждане на тази тема.

— Какво правим?

— Прехвърляме сериозно количество авиационна техника в Сибир. Изтребителите и щурмоваците са тук, в Сунтар. Разузнавателните самолети са тук, в Жиганск. „Дарк Стар“ скоро ще започнат полети. Това ще бъде първият случай, в който ги използваме в условията на реални военни действия. ВВС им възлагат големи надежди. Имаме някои сателитни снимки, които показват къде са разположени китайците. Маскирали са тежката си техника, но „Лакрос“ вижда и през камуфлажните мрежи.

— И?

— Ами има над половин милион души, пет механизирани армии от тип А. Всяка от тях включва по една бронетанкова дивизия, две мотострелкови и една механизирана плюс придадени подразделения на пряко подчинение на командващия армията. Развърнатите сили разполагат с голям брой танкове и бронетранспортьори, добре са с артилерията, но хеликоптерите им са сравнително малко. Авиационната им техника е на друго подчинение. Тяхната командна структура за координиране на военновъздушните и сухопътните сили не е организирана както трябва и авиацията им не е достатъчно добра по нашите стандарти, но във всички случаи превъзхожда руската по численост. По отношение на човешките ресурси китайците имат огромно преимущество. Руснаците разполагат с достатъчно пространство, за да маневрират, но ако се стигне до директен сблъсък, можеш спокойно да заложиш парите си на Народната освободителна армия.

— А на вода?

— Нямат много военноморски единици извън пристанищата в момента, но спътниковите снимки сочат, че вече подгряват котлите. Очаква се да изкарат известен брой кораби. Вероятно ще останат в близост до брега в позиция за отбрана, ще пазят бреговата си ивица.

Манкузо не попита с какво разполагат в открити води, защото добре знаеше това. По-голямата част от Седми флот бе напуснала пристанищата след предупреждението от миналата седмица. Самолетоносачите му се придвижваха на запад. Разполагаше с шест подводници, които чакаха край бреговете на Китай, надводната техника бе в повишена готовност. Ако флотът на Народната освободителна армия поискаше да си играят, щеше да съжалява горчиво.

— Заповеди?

— На този етап единствено самоотбрана — отвърна Лар.

— Добре, ще разположим надводните ресурси минимум на двеста и петдесет мили от техния бряг. Задръж самолетоносачите на още сто мили навътре засега. Подводниците могат да се приближат и да следят съдовете на ВМС на Народната освободителна армия, но да не стрелят, освен ако не ги нападнат. Освен това не искам нито една от тях да бъде засечена. Китайците имат горе сателит за тази цел. Не искам той да забележи нещо, боядисано в сиво.

Да заблудиш един-единствен разузнавателен спътник не бе толкова трудно, тъй като скоростта и курсът му бяха напълно предвидими. Можеш да се скриеш дори от два. Когато обаче броят им нарасне с още един, нещата стават сложни.

Във флота денят никога не започва, защото просто никога не свършва, но това не е валидно за корабите, които се намират върху дървени подпори. Тогава нещата се променят — ако не на нормален осемчасов работен ден, то поне на полуцивилна служба, при която по-голямата част от екипажа спи по домовете си и всяка сутрин ходи на работа с кола. Това по принцип бе профилактична поддръжка, която представляваше един от религиозните канони във ВМС на САЩ. Всичко това в момента важеше и за Ал Грегъри. Той потегли с взетата под наем кола от мотела в Норфолк и малко по-късно изпрати въздушна целувка на служителя от охранителната фирма на портала на базата, който махаше на всички да влизат, без да ги проверява. Навремето на вратите пазеха морски пехотинци, но след като флотът бе лишен от ядрените си оръжия, мястото им бе заето от обикновени ченгета. Всъщност известно количество подобно оръжие имаше в АВ складовете в Йорктаун. Бойните глави на част от ракетите „Трайдънт“ все още не бяха разглобени в базата в Пантекс, Тексас, и част от птичките очакваха последното си пътуване на запад в силозите край река Йорк. В Норфолк обаче охраната на корабите бе поверена на моряци, въоръжени с пистолети „Берета“ M9, които те знаеха, а може би и не знаеха как да използват. Такъв бе случаят и на крайцера „Гетисбърг“. Двамата моряци познаха Грегъри и с усмивка му махнаха да се качи на борда.

— Здрасти, докторе — каза първи главен старшина Лийк, когато цивилният влезе в бойния информационен център. Той се насочи направо към кафе-машината. Истинското гориво във флота бе кафето, не мазутът, поне що се отнасяше до старшините.

— Е, нещо интересно?

— Ами днес ще слагат новото колело.

— Колело?

— Витло — поясни Лийк. — Контролируем наклон, реверсивно задвижване, изработено е от висококачествена мангано-бронзова сплав. Правено е във Филаделфия, доколкото знам. Интересно е да се наблюдава как го слагат, освен ако не го изпуснат, разбира се.

— Нещо за вашия магазин за играчки?

— Всичко работи, докторе. Последният панел бе сменен преди двадесет минути, нали, г-н Олсън? — обърна се първият главен старшина към другия мъж в бойно-информационния център, който в този момент се появи от тъмната част на помещението. — Г-н Олсън, запознайте се с д-р Грегъри от TRW.

— Здравейте — каза младият офицер и протегна ръка. Грегъри я пое.

— Дартмут, нали?

— Да, физика и математика. А вие?

— „Уест Пойнт“ и „Стоуни Брук“, математика — отвърна Грегъри.

— Военна академия? — попита Лийк. — Не сте ми казвал това.

— О, аз дори изкарах рейнджърска школа между две от фазите на обучение там — каза той на изненаданите моряци. Хората много често го възприемаха като мухльо и той изпитваше удоволствие да наблюдава учудването им. — Парашутна школа също. Направих деветнадесет скока, когато бях млад и глупав.

— В такъв случай сте постъпил в СОИ45, предполагам — отбеляза Олсън, докато си наливаше още кафе от запасите на бойно-информационния център. Черното кафе на машинните инженери по принцип бе най-доброто на всеки кораб, но и това не бе лошо.

— Да, прекарах доста години там, но после нещата се разкапаха и TRW ме нае, преди да отлетя. Когато бяхте в Дартмут, Боб Джастроу ли беше декан?

— Да, той също е работил в СОИ, нали?

Грегъри кимна.

— Да, Боб беше доста умен — в неговия лексикон „доста умен“ означаваше да правиш изчисленията наум.

— С какво се занимавате в TRW?

— В момента оглавявам проект за разработка на управляеми зенитни ракети „земя-въздух“ — това е още от времето, което прекарах в СОИ, но върша и други неща. Основно се занимавам със софтуер и с теоретично инженерство.

— И сега си играете с нашия SM-2?

— Да, подготвил съм софтуера за разрешаване на един от проблемите. На компютъра работи, но ще трябва да препрограмираме бойните глави на Block IV.

— Как ще направите това?

— Елате и ще ви покажа — каза Грегъри. Той и Олсън се отправиха към пулта. Първият главен старшина ги последва. — Номерът е да се фиксира трептенето на лазера. Ето как работи софтуерът…

Последва едночасов разговор, в който софтуерният специалист разкриваше професионалните си тайни на даровития аматьор. После трябваше да продадат стоката на офицера, отговарящ за бойните системи, след което да задействат първата компютърна симулация. Следващата стъпка бе да изкарат кораба в открити води, за да разберат дали цялата тази простотия наистина функционира.

„Сънят наистина помогна“, помисли си Бондаренко.

Беше спал непробудно в продължение на тринадесет часа и не бе ставал дори за да изпразни мехура си, което означаваше, че тази почивка му е била наистина необходима. В този момент той реши, че генералските пагони много ще подхождат на полковник Алиев.

Главнокомандващият на ТВД Далечен изток влезе на вечерното заседание на щаба в отлично настроение, което изчезна, когато видя израженията на лицата на своите подчинени.

— Е? — попита той, докато се настаняваше на мястото си.

— Нищо ново — отвърна генерал Толкунов от името на разузнавателната секция. — Въздушните снимки не показват много, но знаем, че те са там и че все още пазят пълно радиомълчание. Вероятно са прокарали доста телефонни линии. Имаме сведения за хора с бинокли по отсрещните хълмове. Това е всичко. Най-важното обаче е, че са в готовност и могат да тръгнат във всеки един момент… о, да, току-що получихме това от Москва — каза шефът на разузнаването. — Федералната служба за сигурност е арестувала някакъв К. И. Суворов по подозрение в организиране на атентат срещу президента Грушевой.

— Какво? — попита Алиев.

— Беше обикновено донесение без подробности. Може да означава много неща, но нито едно от тях не е приятно — поясни офицерът от разузнаването. — Засега обаче няма нищо определено.

— Опит за дестабилизиране на страната ни? Това е военен акт — каза Бондаренко. Той реши, че трябва да разговаря лично със Сергей Головко по този въпрос.

— Оперативен отдел? — продължи той.

— 265-а мотострелкова е в пълна готовност. Всички радари на нашата ПВО вече действат. Един от нашите прехващачи изпълнява боен патрул на двадесет километра от границата в нашето въздушно пространство. Граничната отбрана е в пълна бойна готовност, а запасната формация…

— Тя вече има ли си име? — попита главнокомандващият.

— „Бояр“, — отвърна полковник Алиев. — Разполагаме с три мотострелкови роти, чиято задача е да евакуират граничните части, ако се наложи. Останалите са в базата си северно от Невер и се подготвят. Днес цял ден са стреляли.

— И?

— За запасняци са се справили задоволително — отговори Алиев. Бондаренко не попита какво означава това, донякъде защото се страхуваше от отговора.

— Още нещо, което можем да направим? Искам идеи, другари — каза главнокомандващия на ТВД Далечен изток, но всички поклатиха глави. — Много добре. Сега отивам да хапна. Ако междувременно се случи нещо, искам да науча веднага. Каквото и да е то, другари.

Всички кимнаха в знак на съгласие и той се отправи към своята резиденция. Още с влизането се запъти към телефона.

— Здравей, генерале — каза Головко. В Москва бе все още светло. — Как са нещата при вас?

— Напрегнато е, другарю председател. Какво можете да ми кажете за този опит за атентат срещу президента?

— Арестувахме един тип на име Суворов тази сутрин. В момента разпитваме него и още един. Смятаме, че е бил агент на китайското Министерство на държавната сигурност и че е организирал опит за убийство на Едуард Петрович.

— Значи освен че подготвят нападение, те се опитват да обезглавят държавното ни ръководство?

— Така изглежда — мрачно се съгласи Головко.

— Защо не получихме по-пълна информация? — попита главнокомандващият на ТВД Далечен изток.

— Не получихте ли? — учуди се председателят.

— Не! — почти изкрещя Бондаренко.

— Това е било грешка. Съжалявам, Генадий Йосифович. Сега ми кажи: готови ли сте?

— Всичките ни формирования са в състояние на пълна бойна готовност, но съотношението на силите е изключително неблагоприятно за нас.

— Можете ли да ги спрете?

— Ако ми осигурите още формации, може би да. Ако не можете, вероятно не. Каква помощ мога да очаквам?

— Три мотострелкови дивизии са натоварени на влакови композиции и в момента прекосяват Урал. Пренасочили сме към вас допълнителна въздушна мощ, а освен това и американците започват да пристигат. Какъв е твоят план?

— Няма да се опитвам да ги спра на границата. Това ще ми коства почти всичките формирования, а ползата няма да е голяма. Ще оставя китайците да тръгнат на север. Ще им нанасям възможно най-сериозни вреди, а когато навлязат достатъчно навътре в територията ни, ще убия тялото на змията и ще наблюдавам как умира главата й. Ако, както казах, ми осигурите поддръжката, от която се нуждая.

— Работим върху това. Американците са изключително отзивчиви. Една от техните танкови дивизии е натоварена на влакови композиции и вече наближава Полша. Ще ги изпратим направо към вас.

— Какви части?

— Тяхната Първа танкова дивизия под командването на един черен мъжага на име Дигс.

— Мариън Дигс? Познавам го.

— О?

— Да, той командваше техния Национален учебен център, както и силите, които развърнаха в Саудитското кралство през миналата година. Кога ще пристигне?

— След пет дни, предполагам. Трите руски дивизии ще пристигнат при вас преди това. Това достатъчно ли е, Генадий?

— Не знам. Все още нямаме достатъчно сведения за китайците. Най-много ме тревожи авиацията им. Ако поразят железопътния възел край Чита, развръщането на формированията ни ще бъде изключително трудно — Бондаренко направи малка пауза. — Готови сме да преместим части от запад на изток, но за да ги спрем, трябва да ги придвижим на североизток от мястото, откъдето ще започнат настъплението. Ще прилича по-скоро на състезание кой може да се придвижва на север по-бързо. Освен това китайците ще използват пехота, за да защитават западния фланг на настъплението си. Бойците ми се обучават изключително усърдно. Стават все по-добри, но имам нужда от още време и от още хора. Няма ли някакъв политически начин да забавим нещата?

— Всички опити за политическо решение бяха пренебрегнати. Те твърдят, че няма нищо необичайно. Американците също са се опитали да разговарят с тях, за да ги разубедят, но не са постигнали нищо.

— Значи нещата са стигнали до проверка на оръжията?

— Вероятно да — съгласи се Головко. — Ти си най-добрият ни човек, Генадий Йосифович. Вярваме в теб и можеш да разчиташ на цялата подкрепа, която можем да осигурим.

— Много добре — отвърна генералът, като се чудеше дали това ще бъде достатъчно. — Ще ви уведомя, ако тук стане нещо.

Бондаренко знаеше, че един истински генерал, от онези във филмите, в тази ситуация щеше да яде от това, с което се хранят неговите войници, но сега той щеше да получи най-добрата налична храна, защото се нуждаеше от силите си и фалшивата скромност изобщо нямаше да впечатли хората му. Въздържаше се от употреба на алкохол, което сержантите и редниците вероятно не правеха. Руският войник обича водката и запасняците сигурно бяха донесли със себе си бутилки, за да се сгряват през мразовитите нощи — поне така щяха да се оправдават. Той би могъл да забрани това, но нямаше смисъл да издава заповед, която никой нямаше да спазва. Това само би нарушило дисциплината, а тя бе едно от най-важните за него неща в този момент. Това обаче зависеше от самите бойци. Великият незнаен воин, както ги наричаше Бондаренко. През 1941, когато Хитлер нападна Русия, обикновените мъже на тази земя се надигнаха със свирепа решимост. Още от първия ден на войната смелостта на руския воин стресна германците. Те може и да не притежаваха големи бойни умения, но смелостта никога не ги напускаше. Бондаренко смяташе, че са нужни и двете — не бе необходимо добре обученият боец да бъде чак толкова смел, защото умението щеше да победи това, което смелостта само би раздразнила. Обучение. Винаги нещата опираха до обучението. Той мечтаеше да обучава руските воини така, както американците обучават своите. И нещо повече, да ги учи да мислят, да ги насърчава да мислят. Един мислещ германски войник почти унищожи Съветския съюз, макар филмите за войната никога да не показваха това. То не се учеше и в генералщабните академии, но три пъти страната му бе на прага на поражението, но по никому неизвестни причини и в трите случая боговете на войната заставаха на страната на Майка Русия.

Как щяха да постъпят тези богове сега? Това бе въпросът. Дали хората му можеха да се справят със задачата си? Дали той можеше да се справи със своята задача? В историята щеше да остане, с добро или с лошо, неговото име, а не тези на редниците, въоръжени с автомати АК-74, управляващи танкове и БТР-и. Генадий Йосифович Бондаренко, генерал-полковник от руската армия, главнокомандващ на ТВД Далечен изток — герой или глупак? Какъв щеше да се окаже? Дали бъдещите слушатели във военните академии щяха да изучават действията му и да цъкат с език, удивени от глупостта му, или да клатят глави, възхитени от блестящите му маневри?

Искаше му се отново да е полковник, близък с хората от полка си, както бе преди години в Душанбе. Тогава дори имаше зачислена пушка и участваше лично в битките, стреляше по враговете, които можеше да види с очите си. Сега си спомни снежната и мрачна нощ, в която отбраняваше онзи блок от душманите. В този ден той заслужи отличията си, но медалите винаги са нещо от миналото. Тези лентички, метални звезди и медальони предизвикваха уважението на хората, дори на бойните му другари, но какво представляваха те в действителност? Дали щеше да намери смелостта, която бе необходима, за да бъде командир? Сега той бе сигурен, че подобен кураж се събира много по-трудно, отколкото онзи, предизвикан от инстинкта за самосъхранение, когато срещу теб се изправят въоръжени мъже, решени да откраднат живота ти.

Беше много лесно да гледаш в близкото бъдеще с увереност, да знаеш какво трябва да се направи, да предлагаш и да настояваш на своето в някоя мирна заседателна зала. Сега обаче той бе начело на една съществуваща по-скоро на хартия армия, която трябваше да се изправи срещу друга, истинска армия, съставена от мъже и стомана и ако не успееше да се справи с нея, името му щеше да остане прокълнато во веки веков. Историците щяха да изучават биографията му и да казват: Е, да, беше смел полковник, дори добър военен теоретик, но когато нещата стигнаха до истинска битка, той се оказа неспособен да изпълни поставената му задача. Ако се провалеше, щяха да загинат много мъже и нацията, която преди тридесет години се бе заклел да защитава, щеше да страда.

Генерал Бондаренко гледаше храната в чинията си, но не ядеше, просто ровеше из нея с вилицата и жадуваше за чаша водка, която не можеше да си позволи.

Генерал Пън Сиван приключваше последното си според него нормално хранене за следващите няколко седмици. Щеше да му липсва този качествен, едър ориз, който не бе включен в разкладката на бойците. Чудеше се защо. Генералът, който ръководеше промишлената империя, изготвяща порционите за фронтоваците, така и не му обясни това, но Пън бе сигурен, че той никога не е опитвал тези пакетирани храни. В края на краищата имаше хора за тази работа. Генералът запали цигара и с наслада отпи от оризовото си вино. То също бе последното за доста време. След като приключи с яденето, Пън се изправи и изпъна рубашката си. Трите звезди и венецът на златистите пагони показваха високия му чин.

Отвън, до подвижния команден пункт, го очакваха неговите подчинени. Когато той излезе, те застанаха мирно и отдадоха чест. Пън им отвърна. Най-отпред бе застанал полковник Ва Чънгун, ръководителят на оперативния отдел. Името на Ва беше много подходящо за случая. Чънгун на китайски означаваше „успех“.

— Е, Ва, готови ли сме?

— Напълно готови, другарю генерал.

— Тогава да отидем да видим — каза Пън и ги поведе към персоналния си подвижен команден пункт тип 90. Отвътре той бе доста тесен дори за дребни хора. Фургонът бе претъпкан с УКВ радиостанции, които приемаха и предаваха чрез десетметровите радиомачти, разположени отвън в четирите края на машината. Вътре едва се побираше масата за карти, но шестчленният щаб можеше да работи там дори когато камионът се движеше. Водачът и стрелецът бяха младши офицери, а не срочнослужещи войници.

Турбодизеловият двигател запали веднага и машината пое напред. Вътре масата за карти бе свалена в работно положение и ръководителят на оперативното звено показваше местоположението и курса на машината, които колегите му знаеха много добре. Големият люк на покрива на фургона бе отворен, за да излиза димът. Всеки от мъжете в подвижния команден пункт пушеше цигара.

— Чу ли това? — старши лейтенант Валерий Михайлович Команов бе извадил глава през люка на танковия купол, който представляваше работната част на бункера му. Това бе купол от стар, дори древен танк ЙС-3. Тази най-страховита част от най-тежкия за времето си основен боен танк не бе ходила никъде, тъй като единственото движение, което можеше да извършва, бе да върти тежкия си брониран корпус, подсилен с още двадесет сантиметра стомана. Като част от бункера куполът бе съвсем малко по-бавен от тези на оригиналния танк, чиято мощност на двигателя бе, меко казано, малка. Чудовищното 122-милиметрово оръдие обаче все още функционираше, и то дори по-добре, тъй като под него вместо тесните отсеци на танковия корпус се намираше сравнително широка бетонна постройка, която не ограничаваше движенията на персонала. Това намаляваше времето за презареждане на оръдието почти наполовина, а и точността бе по-висока, тъй като оптиката на този купол бе по-добра. Старши лейтенант Команов бе, трябва да се отбележи, танкист. Неговият взвод включваше дванадесет танка вместо обичайните три, просто защото тези тук не се движеха. При нормални обстоятелства длъжността му не бе много отговорна — трябваше да командва дванадесет шестчленни екипажа, които не ходеха почти никъде освен до тоалетната. Те дори провеждаха ученията си с идентични съоръжения на един полигон, разположен на двадесет километра в северна посока. Всъщност започнаха да правят това напоследък по заповед на новия главнокомандващ. Нито Команов, нито хората му имаха нещо против, защото за всеки войник по света стрелбите са развлечение, а колкото по-голяма е пушката, толкова по-приятен е купонът. Техните 122-милиметрови снаряди имаха сравнително ниска начална скорост, но бяха достатъчно големи, за да компенсират това. Неотдавна стреляха по някакви стари Т-55 и отнесоха куполите на всичките цели само с по едно попадение, което обаче бе реализирано, средно за дванадесетте екипажа, с по 2,7 изстрела.

Сега бяха в състояние на повишена бойна готовност, а това бе факт, който всеки млад лейтенант приемаше сериозно. Той дори караше хората си да бягат всяка сутрин през последните две седмици, а това не бе най-приятното занимание за войници, принудени да прекарат двугодишната си задължителна военна служба в подземни бетонни помещения, покрити с дебела стомана и заобиколени от храсти, благодарение на които бункерите ставаха незабележими от над петдесет метра. Техният взвод бе разположен по-близо до границата от останалите. Той се намираше на южния склон на хълм 432, наречен така, защото височината му бе 432 метра, и гледаше към северните скатове на първия ред възвишения до река Амур. Те бяха доста по-ниски от хълма, на който се намираше взводът на Команов, и по тях също имаше бункери, които обаче бяха фалшиви. Всъщност това можеше да се установи само с влизане вътре, защото и те бяха направени от танкови куполи, в този случай от наистина древните КВ-2, които бяха воювали с германците, преди да бъдат пенсионирани и оставени да ръждясват върху бетонните къщички. По-голямата височина на хълм 432 даваше възможност на Команов и на хората му да виждат какво става в Китай, чиято територия започваше едва на четири километра южно от тях. Освен това разстоянието бе достатъчно малко, за да могат да дочуват разни звуци от другата страна на реката през тихите нощи.

Особено ако въпросните звуци бяха предизвикани от едновременното стартиране на неколкостотин дизелови двигателя.

— Двигатели — съгласи се с Команов сержантът. — И то доста.

Старши лейтенантът се спусна обратно в купола, слезе по трите стъпала в бункера и се отправи към малката телефонна централа. Той вдигна слушалката и натисна бутона за връзка с полковия команден пункт, който се намираше на десет километра в северна посока.

— Тук е пост пет-шест алфа. Чуваме шум от двигатели, от юг. Прилича на танкови двигатели и то много.

— Можете ли да видите нещо? — попита полковият командир.

— Не, другарю полковник. Но шумът не може да бъде сбъркан.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Слушам, другарю полковник. Край на връзката — Команов постави слушалката на мястото й. Най-предният му бункер бе пост пет-девет и се намираше на южния склон на първия ред хълмове. Той отново вдигна телефона и натисна съответния бутон.

— Тук е старши лейтенант Команов. Можете ли да видите или да чуете нещо?

— Не виждаме нищо, другарю старши лейтенант — отвърна намиращият се там ефрейтор. — Но чуваме танкови двигатели.

— Нищо не виждате?

— Нищо, другарю старши лейтенант — отвърна стегнато ефрейтор Владимиров.

— Готови ли сте?

— Напълно готови — увери го Владимиров. — Наблюдаваме южното направление.

— Дръж ме в течение — нареди Команов, без да има нужда от това. Хората му бяха в пълна бойна готовност. Той се огледа наоколо. Имаше общо двеста снаряда за основното оръдие и всички бяха в близост до купола. Пълначът и мерачът бяха по местата си. Последният проучваше терена с оптичния прицелен прибор, който бе по-добър от офицерския бинокъл на командира. Резервните членове на екипажа седяха на столовете си и чакаха някой от титулярите да умре, за да заемат мястото му. Вратата на тунела за отстъпление бе отворена. Сто метра по-нататък очакваше един осемколесен бронетранспортьор БТР-60, готов да ги натовари и да ги разкара оттук, макар мъжете в бункера да се надяваха, че няма да се наложи да го използват. Позицията им бе непревземаема, нали? Те бяха защитени от почти еднометровата стоманена броня на купола и трите метра армиран бетон на бункера, покрит с еднометров пласт прах. Освен това бяха скрити в храстите. Не можеш да удариш онова, което не виждаш, нали? А чайниците имаха малки дръпнати очички и не виждаха особено добре, нали? Също като останалите мъже от този екипаж Команов бе от европейската част на Русия, но във взвода му имаше и азиатци. Тази част от неговата страна представляваше миш-маш от етноси и езици, макар всички да бяха научили руски ако не у дома, то поне в училище.

— Движение — каза мерачът. — Движение по Оризовия хълм.

Така наричаха първите хълмове от другата страна на реката.

— Пехотинци — добави той.

— Сигурен ли си, че са войници? — попита Команов.

— Може и да са овчари, но не виждам овце, другарю старши лейтенант — прояви чувството си за хумор мерачът.

— Бягай — заповяда Команов на боеца, който бе заел мястото му в командния пункт, след което се настани на освободената седалка. — Подайте ми шлемофона.

С него щеше да се свързва с телефонната централа с натискане на бутона на микрофона, без да използва слушалката, за да поддържа връзка с останалите единадесет екипажа, както и с полка. Въпреки това Команов все още не слагаше шлемофона на главата си, защото искаше да чува звуците отвъд реката. Нощта бе тиха, вятър почти нямаше, духаше само лек бриз. Наблизо нямаше населени места, така че не се чуваше и шумът от пътния трафик. Той насочи бинокъла си към по-далечния склон. Да, забелязваше се някакво призрачно движение там, като развени от вятъра коси. Само че не бяха коси. Това можеха да бъдат единствено хора. И както правилно отбеляза мерачът, те едва ли бяха овчари.

От десет години офицерите от граничните бункери настояваха за очила за нощно виждане като онези, с които разполагаха Спецназ и някои други елитни подразделения, но тези устройства бяха твърде скъпи за части с по-нисък приоритет, които можеха да видят подобна техника само при височайши инспекции. Не, от тях се очакваше да адаптират зрението си към тъмнината, сякаш бяха котки, помисли си Команов. Лампите във всички бункери обаче излъчваха червена светлина и сега това бе от полза. Той бе забранил използването на нормални крушки в постовете от една седмица.

Първите танкови куполи от този тип бяха конструирани в края на 1944 година и производството на ЙС-3 продължи доста години, защото никой не бе събрал кураж да свали от поточната линия нещо, което носи името Йосиф Сталин. Някои от тях стигнаха до Германия, където се оказаха неуязвими за оръжията на фрицовете. Същите ЙС-3 създадоха сериозни проблеми и на израелците, които бяха въоръжени с американски и британски танкове.

— Тук пост петдесет. Забелязваме засилено движение, прилича на пехота, на северния склон на Оризовия хълм. По предварителна оценка има числеността на полк — прозвуча от шлемофона.

— Колко бризантни снаряда имаме? — попита Команов.

— Тридесет и пет — отвърна пълначът.

Това бе доста добро количество. Оризовият хълм се намираше в обсега и на петнадесетте 152-милиметрови гаубици МЛ-20, разположени на бетонни площадки до здравите бетонни бункери за боеприпаси. Команов погледна часовника си. Почти три и тридесет. Деветдесет минути до зазоряване. Небето бе безоблачно. Той погледна нагоре и видя звездите така, както никога не можеше да ги види в Москва заради атмосферното замърсяване. Сибирското небе обаче бе ясно и чисто, сиянието на океана от светлини над главата му се допълваше от пълната луна, която все още бе високо в небето на запад. Команов отново фокусира бинокъла. Да, имаше движение по Оризовия хълм.

— Е? — попита Пън.

— Когато заповядате — отговори Ва.

Пън и хората от щаба му бяха доста преди оръдията, за да видят по-добре ефекта от стрелбата им.

На около две хиляди и сто метра над главата на генерал Пън обаче бе „Мерилин Монро“. Всеки от безпилотните самолети „Дарк Стар“ си имаше собствено име, което бе избрано от екипажа, и по тази причина естествено всички машини бяха съименнички на известни представителки на нежния пол. Тази дори имаше на носа си умело изрисувано копие от снимка на кинозвездата от списание „Плейбой“, издадено през 1953 година, но очите, които гледаха надолу от невидимия летателен апарат, бяха електронни и всевиждащи, а не яркосини като на прочутата актриса. В прозрачния нос от фибростъкло имаше антена, изпращаща „добива“ към сателит, който от своя страна я разпределяше към множество получатели. Най-близкият беше в Жиганск, а най-далечният — във Форт Белвоар, Вирджиния, на две крачки от Вашингтон, откъдето по оптичен кабел информацията биваше ретранслирана към няколко строго секретни местоназначения. За разлика от повечето шпионски системи тази показваше изображенията под формата на видеоматериал в реално време.

— Изглежда, че се подготвят, сър — обърна се един армейски щаб-сержант към прекия си началник с чин капитан. Това бе очевидно — войниците тъпчеха снаряди, а след тях и платнени торби със заряди в затворите. След това вдигаха оръдията и поставяха гилзи 30–30 в затворите, с което оръдията ставаха напълно готови за бой. Последната стъпка се наричаше „дърпане на шнура“. Просто дръпваш въженцето, за да възпламениш гилзата, която от своя страна задейства заряда в платнените торбички и снарядът отлита на север с голяма скорост.

— Колко оръдия има там, сержант? — обърна се капитанът към подчинения си.

— Цяла шибана кенефна яма, сър.

— Това го виждам и аз. Колко са на брой? — попита офицерът.

— Над шестстотин, и то само в този сектор, капитане. Плюс четиристотин самоходни ракетни установки.

— Виждат ли се някакви авиационни средства?

— Не, сър. Китайците не са нощни летци, поне когато става дума за бомбардиране.

— Орел седем до Зебра, край — старшият контрольор на АУАКС-а викаше базата в Жиганск.

— Зебра до Седем, чувам ви отлично — отвърна майорът в центъра за контрол на полетите.

— Имаме таласъми, някъде към тридесет и два. Идват северно от Съпин, според предварителните оценки са Су-27.

— Най-вероятно е така — обърна се майорът от наземната база към началника си. — В Съпин се намира техният 667-и авиополк. Това е най-доброто, с което разполагат като самолети и летателен състав. Там им е академията, полковник.

— С какво можем да ги посрещнем?

— Руските ни приятели в Нелкан. Най-близките американски птички са доста на север и…

— И все още нямаме заповед да се намесваме — съгласи се полковникът. — Добре, да предупредим руснаците.

— Орел седем до Черен сокол десет, имаме китайски изтребители на триста километра, на едно-девет-шест по вашите координати, около тридесет. Движат се с петстотин възела. Все още са над китайска територия, но няма да останат там още дълго време.

— Разбрано — отвърна руският капитан. — Дайте ми вектор.

— Препоръчваме вектор за прихващане две-нула-нула — каза американският контрольор. Руският му бе доста добър. — Поддържайте сегашните скорост и височина.

— Прието.

На радарните дисплеи на Е-3B руските Су-27 завиха и се насочиха към китайските. Руснаците щяха да установят радарен контакт с целта след около девет минути.

— Сър, това съвсем не изглежда добре — обърна се друг майор в Жиганск към генерала.

— Значи е време да ги предупредим — съгласи се генерал-лейтенантът от ВВС на САЩ. Той вдигна телефона, който бе свързан с регионалния команден пункт на руснаците. Все още не бе останало време да им прокарат нормална линия.

— Другарю генерал, търсят ви от американската техническа мисия в Жиганск — каза Толкунов.

— Генерал Бондаренко, слушам.

— Здравейте, аз съм генерал-майор Гъс Уолъс. Преди малко разпънах разузнавателната сергия тук. Тъкмо вдигнахме един безпилотен апарат над руско-китайската граница в район… — той прочете координатите. — Виждаме някакви хора, които се готвят да открият артилерийска стрелба срещу вас, генерале.

— Колко са? — попита Бондаренко.

— Повече, отколкото някога съм виждал, над хиляда оръдия общо. Надявам се вашите хора да са се окопали добре, приятел. Целият свят ще се стовари върху тях.

— С какво можете да ни помогнете?

— Имам заповед да не предприемам никакви действия, докато те не започнат да стрелят — отвърна американецът. — Когато това се случи, мога да започна да вдигам изтребители, но нямаме почти никакви бомби. В момента горе имам един АУАКС, който поддържа изтребителите ви в района на Чулма, но засега това е всичко. Един С-130 утре ще ви докара оборудване, за да можете да наблюдавате разузнавателната информация в реално време. Внимавайте, генерале, изглежда, че китайците ще започнат нападението всеки момент.

— Благодаря, генерал Уолъс — Бондаренко затвори и вдигна поглед към щаба си. — Той каза, че ще започне всеки момент.

Така и стана. Лейтенант Команов го видя първи. Веригата от възвишения, която хората му наричаха Оризовия хълм, изведнъж бе озарена от жълто сияние, което можеше да се получи само при едновременна стрелба от голям брой полеви оръдия. След това в тъмното небе се появиха и приличащите на метеори артилерийски ракети.

— Започна — каза той на хората си. Команов продължи да гледа през отвора на купола. Той прецени, че главата му е твърде малка цел. Преди снарядите да паднат на земята, лейтенантът усети сътресението от самото изстрелване, което разтърси бункера като земетресение и накара пълначът да реагира по универсалния за подобни ситуации начин.

— Мамка му!

— Свържи ме с полка — заповяда Команов.

— Да, лейтенант — отговориха отсреща.

— Под обстрел сме, другарю генерал, масиран артилерийски огън от юг. Оръдия и самоходни ракетни установки…

В този момент той видя първите попадения, главно край реката, доста на юг от бункера му. Експлозиите от снарядите не бяха много ярки. Те изглеждаха като малки искри, които вдигаха колони от прах. Малко по-късно идваше и грохотът. Команов бе чувал артилерийска стрелба и по-рано и бе виждал какво правят снарядите в другия край, но то се различаваше от случващото се в момента толкова, колкото пламък на газова запалка се различава от експлозия на горивен резервоар.

— Другарю полковник, страната ни е във война — докладва пост пет-шест алфа на командването. — Не мога да видя придвижването на вражеските подразделения, но те със сигурност настъпват.

— Имате ли някакви цели? — попитаха от полка.

— Не, в момента не — Команов погледна надолу в бункера. Някоя от различните му позиции можеше да даде вектор към дадена цел, а когато друг пост я потвърдеше и съобщеше своя вектор, щяха да я засекат и да предадат координатите й на поддържащата артилерия зад тях…

… която обаче вече бе поразена. Китайските ракети бяха насочени доста зад лейтенанта и вероятно целта им бе точно тя. Той обърна глава, за да види проблясъците от падащите снаряди и да чуе грохота на десет километра зад себе си. Миг по-късно ярко зарево освети небето. Още при първите изстрели китайските ракети, макар и случайно, бяха улучили една от артилерийските позиции отзад.

„Жалко за момчетата“, помисли си Команов. Първите жертви в тази война. Щяха да загинат още много… може би и самият той. Изненадващо тази мисъл не го разтревожи особено. Някой нападаше Родината му. Това вече не бе предположение или вероятна опасност от агресия. Старши лейтенантът можеше да я види и да я усети. Те нападаха неговата страна. Неговите родители живееха тук. Неговият дядо се бе бил с германците за нея. Двамата братя на дядо му също бяха воювали и бяха загинали за родината си — единият западно от Киев, другият при Сталинград. А сега и тези китайски копелета нападаха страната му. Нещо повече, те нападаха него, старши лейтенант Валерий Михайлович Команов. Тези чужденци се опитваха да го убият, да убият хората му и да открднат парче от родината му.

„Мамка им“, помисли той и се обърна към пълнача. — Зареди осколочно-фугасен!

— Зареден е! — докладва редникът. Всички чуха силното щракане на затвора.

— Няма цел, другарю старши лейтенант — докладва мерачът.

— Съвсем скоро ще има.

— Позиция пет-девет, тук е пет-шест алфа. Какво виждате?

— Току-що забелязахме лодка, гумена лодка, която бе изнесена от горичката на южния бряг… още, още много такива лодки, може би сто, вероятно повече.

— Полк, тук е пет-шест алфа, огнева задача! — извика Команов по телефона.

Артилеристите десет километра по-назад бяха край оръдията си въпреки сипещите се китайски снаряди и ракети. Огневата задача бе обявена и прицелните параметри бяха въведени съобразно старите като света книги с инструкции. Осколочно-фугасните снаряди бяха поставени в затворите, последвани от метателните заряди, оръдията бяха изправени и нагласени с необходимите ъгъл на възвишение и азимут, шнуровете бяха дръпнати и първите руски контраудари в току-що започналата война бяха направени.

Те не знаеха, че на петнадесет километра от тях един радар за локализиране на артилерия бе насочен към техните позиции. Локаторът, работещ в милиметровия обхват, проследяваше снарядите в полет и предаваше данните на компютър, който изчисляваше точките, откъдето бяха изстреляни. Китайците знаеха, че противникът им има оръдия, разположени по границата, и приблизителното им местоположение, но не и точно къде се намират благодарение на умелата работа на руснаците по камуфлирането на огневите позиции. В конкретния случай обаче това нямаше особено значение. Изчисленото местоположение на шест руски гаубици бе предадено по радиото до ракетните установки, чието предназначение бе да водят контрабатарейна борба. По една китайска установка тип 38 бе насочена срещу всяка от руските цели. Всичките бяха заредени с по четири чудовищни 273-милиметрови ракети, всяка от които носеше заряд от 150 килограма бойни елементи на касетъчния боеприпас, в случая по осемдесет малки бомби с размера на ръчни гранати. Първата ракета бе изстреляна три минути след като руснаците започнаха да отговарят на огъня и след по-малко от две минути полет от ракетната позиция десет километра навътре в територията на Китай достигна местоназначението си. От шестте изстреляни ракети пет поразиха целите си, после другите, които им бяха зададени, и след по-малко от пет минути руската артилерия замлъкна.

— Защо спряха? — попита Команов. Той бе видял няколко снаряда да избухват в редиците на китайската пехота, която в този момент дебаркираше на руския бряг на реката, но няколко минути по-късно писъкът на летящите над позицията му снаряди заглъхна. — Полк, тук е пет-шест алфа, защо огънят ни спря?

— Оръдията ни бяха ударени от китайски контрабатареен огън. Сега се опитват да се съвземат и да започнат отново — бе окуражаващият отговор. — Какво е положението при вас?

— Позиция пет-нула бе ударена, но не е сериозно. Удрят предимно обратния склон на южния хълм — там бяха разположени фалшивите бункери и бетонните кубове изпълняваха отлично пасивната си мисия. Тази защитна линия бе построена в противоречие с официално публикуваната руска отбранителна доктрина, защото онзи, който я бе създал, бе наясно, че всички четат книги. Позицията на Команов покриваше малък проход между две възвишения, много подходящ за преминаване на танкове. Ако китайците се насочеха на север, ако това не бе само някакъв опит да разширят границите си, както сториха в края на 60-те, то проходът бе отлично трасе за нахлуване. Картите и теренът определяха това.

— Добре, старши лейтенант. Сега слушайте: не излагайте на опасност позициите си, без това да е наложително. Оставете ги да се приближат, преди да откриете огън. Допуснете ги много близо.

Това, както Команов добре знаеше, означаваше около стотина метра. За подобни цели той разполагаше с две тежки картечници. Само че той искаше да унищожава танкове. Точно за това бе конструирано и основното оръдие на позицията му.

— Можем ли да очакваме още артилерийска поддръжка?

— Ще ви уведомим. Продължавайте да ни давате информация за местоположението на целите.

— Слушам, другарю полковник.

За изтребителите войната започна, когато първите подразделения на военновъздушните сили на КНА прелетяха над Амур. Горе имаше четири руски изтребители-прехващачи, които също като китайските бяха „Сухой“-27. Самолетите и на двете страни бяха изработени в един и същ завод, но китайските пилоти имаха три пъти повече нальот46 от руските си колеги, които освен това превъзхождаха по численост в съотношение осем към едно.

От другата страна на везните бе фактът, че руснаците имаха подкрепата на самолета на ВВС на САЩ Е-3B АУАКС, който ги насочваше към целите за прихващане. И двете двойки самолети летяха с радари, настроени в режим на изчакване. Китайците не знаеха какво имат насреща си. Руснаците знаеха. Това бе доста съществена разлика.

— Черен сокол десет, тук Орел седем. Препоръчвам ви да смените курса на две-седем-нула. Ще се опитам да ви насоча към китайците от тяхно седем часа — по този начин освен останалото руснаците щяха да останат извън обхвата на китайските радари.

— Разбрано, Орел. Преминавам на две-седем-нула — водачът на руската четворка разпръсна формацията си и се сниши до възможния минимум, като се опитваше да не гледа наляво.

— Добре, Черен сокол десет, така е добре. Целите ви са на ваше девет часа, разстояние — около тридесет километра. Сега завийте наляво по курс едно-осем-нула.

— Завиваме наляво — съгласи се руският майор. — Ще се опитаме да започнем атаката чрез Фокс две.

Той показа, че бе запознат с американската терминология. Казаното означаваше, че той и хората му ще се водят по инфрачервените скенери, без да включват радарите, като по този начин нямаше да предупреждават противника за надвисналата над него опасност. Маркиз Куинсбъри никога не е бил пилот-изтребител.

— Разбрано, Сокол. Това момче го си бива — обърна се операторът към своя пряк началник.

— Така човек остава жив в този бизнес — отвърна подполковникът на младия лейтенант, който седеше пред монитора, подобен на онези за електронните игри Нинтендо.

— Добре, Черен сокол десет, препоръчвам ви отново да завиете наляво. Сега целите са на около петнадесет километра… нека бъдат седемнадесет километра северно от вас. Съвсем скоро би трябвало да влязат в обхвата на скенерите ви.

— Да, вече имам сигнал — отвърна руският пилот, след като чу жуженето в шлемофона си. — Звено, готови за стрелба… Фокс две!

Три от четирите самолета изстреляха по една ракета. Четвъртият пилот имаше проблеми с инфрачервения си скенер. Реактивните двигатели на изстреляните ракети смутиха приборите за нощно виждане на руските прехващачи, но нито един от четиримата пилоти не отмести поглед от металните торпеда, летящи към техните колеги летци, които все още не знаеха, че са под обстрел. Полетът на ракетите въздух-въздух до целите отне двадесет секунди. Както се оказа по-късно, две от ракетите бяха към един и същ китайски самолет. Въпросният изтребител получи две попадения и експлодира във въздуха. Още един бе поразен от третата ракета, след което обаче ситуацията стана наистина неприятна. Китайските изтребители се разпръснаха по команда от своя водач, изпълнявайки предварително планирана и добре оттренирана маневра, разделиха се на две, после на четири групи, всяка от които защитаваше свое парче от небето. Всички радари бяха включени и след още двадесет секунди общо четиридесет ракети летяха в едно ограничено въздушно пространство, в което се водеше смъртоносна игра на гонитба. Радарно насочваните ракети се нуждаеха от сигнал, който да ги води, но въпросният сигнал насочваше и противниковите ракети. По тази причина пилотът не можеше да изключи радара си и единственото, което му оставаше, бе да се моли неговата ракета да порази целта първа и той да изключи своята издайническа апаратура, преди противниковият боеприпас да го е достигнал.

— По дяволите — каза лейтенантът, седнал в удобния си стол пред монитора в АУАКС-а. Още два китайски изтребителя се превърнаха в ярки звезди на екрана пред него, след което избледняха, после още един, но имаше прекалено много китайски ракети въздух-въздух и освен това не всички радари на агресорите бяха изключени. Един от руските изтребители бе ударен от три ракети и просто изчезна, друг рязко пропадна със сериозни поражения и въздушната битка свърши толкова внезапно, колкото и започна. Статистически победата бе на руснаците — четири поразени цели срещу една за противника, но китайците щяха да си припишат повече.

— Някакви парашути? — попита ръководителят на въздушния контролен център по интеркома. Радарът на АУАКС-а можеше да проследява и такива обекти.

— Три, може би четири, които се отвориха. Не съм сигурен от кои са, не и докато не прегледаме отново лентата със записа. По дяволите, това бе доста бързичко.

„Руснаците нямаха достатъчно самолети горе, за да направят истинска битка. Може би следващият път“, помисли си полковникът. Пълните възможности на екипа АУАКС изтребители всъщност досега не бяха изпробвани истински в реални условия, но тази война обещаваше да запълни този пропуск и когато това станеше, очите на някои хора щяха да се отворят за истината.