Мечката и драконът

42.Брези

Те се движеха със залеза на запад от руската столица. Трафикът в Москва бе станал доста по-натоварен от последното му пребиваване тук и вече можеше да кара по централните платна на големите булеварди. Динг се справяше с навигацията с помощта на карта и скоро те пресякоха околовръстните шосета, които опасваха Москва, и навлязоха сред хълмовете около града. Наближиха мемориал, който нито един от тях не бе виждал досега — три огромни…

— Какво, по дяволите, е това? — запита Динг.

— Дотук са стигнали германците през 1941 — поясни Джон. — На това място са ги спрели.

— И как се наричат тези неща?

„Тези неща“ бяха три огромни стоманени греди, които бяха заварени под 90 градуса и приличаха на огромни триноги.

— Заграждения, но при тюлените ги наричахме рогати весла — каза Кларк на младия си партньор.

— Вземат историята си на сериозно, а?

— И ти щеше да постъпваш така, ако си спрял някой, който е искал да изтрие страната ти от картата. Германците също бяха доста сериозни по онова време. Онова бе една доста мръсна война.

Десет минути по-късно те навлязоха в брезова горичка, която олицетворяваше душата на Русия не по-малко от водката и борша. Скоро достигнаха до един КПП17. Униформеният страж пред него държеше АК-7418 и изглеждаше изненадващо строг.

„Сигурно са му съобщили за заплахата срещу Головко и останалите“, предположи наум Джон.

Освен това обаче часовият бе инструктиран кой може да преминава и двамата трябваше само да покажат паспортите си, за да бъдат пропуснати, като човекът с автомата дори им показа по кой от черните пътища да поемат.

— Къщите съвсем не изглеждат зле — отбеляза Чавес.

— Построени са от германските военнопленници — каза му Джон. — Иван не харесва особено германците, но уважава майсторството им. Тези тук са били построени за членовете на Политбюро, предполагам след войната. А, ето и нашето място.

То представляваше дървена сграда, която бе боядисана в кафяво и изглеждаше като кръстоска между германска селска къща и ранчо от Индиана, помисли си Кларк. И тук имаше охрана — трима въоръжени мъже крачеха пред сградата.

„Извикали са ги от първата хижа“, досети се Джон.

Единият от мъжете помаха с ръка. Другите двама стояха зад него, готови да го прикрият при неочаквани обстоятелства.

— Вие сте Кларк, Иван Сергеевич?

— Да — отвърна на руски Джон. — А това е Чавес, Доминго Степанович.

— Заповядайте, очакват ви — каза им мъжът от охраната.

Вечерта беше приятна. Слънцето вече се бе скрило и звездите изгряваха на небосклона. Въпреки лекия западен ветрец Кларк потръпна, сякаш усети присъствието на призраците на войната. Танковите гранатометчици на Ханс фон Клюге, мъжете в сивите полеви униформи на Вермахта. На този фронт Втората световна война бе един доста странен конфликт, който много приличаше на съвременните схватки по борба, излъчвани по телевизията19. Изборът не бе между добрия и лошия, а между лошия и по-лошия. Разбира се, домакинът им вероятно не възприемаше историята по този начин, така че Кларк реши да не засяга тази тема.

Головко ги посрещна на покритата веранда пред входа на къщата. Той носеше всекидневни дрехи — прилична риза, но без вратовръзка. Домакинът им не бе висок — на ръст бе някъде по средата между Чавес и Кларк. Интелигентният му поглед сега излъчваше и интерес. Изглежда, нямаше търпение да разбере повода за тази среща.

— Иван Сергеевич — вместо поздрав каза Головко, ръкува се с двамата и ги въведе в къщата. Госпожа Головко, лекар по професия, не се виждаше никъде. Головко първо наля водка, след което ги покани да седнат.

— Казахте, че имате съобщение за мен — каза домакинът на английски и Джон разбра, че това ще бъде работният език на срещата.

— Ето го — отвърна Кларк и подаде страниците през масата.

— Спасибо — Сергей Николаич се отпусна назад в стола си и започна да чете.

От него би излязъл превъзходен играч на покер, помисли си Джон. Лицето му не се промени изобщо, докато прегледа първите две страници. После руснакът вдигна поглед.

— Кой реши, че трябва да видя това? — попита той.

— Президентът — отвърна Кларк.

— Вашият Райън е добър другар, Ваня, а и достоен мъж — Головко замълча. — Виждам, че сте повишили квалификацията на разузнавателните кадри в Ленгли.

— Предположението ви вероятно е правилно, но не знам нищо за източника на това тук, председателю Головко — отговори Кларк.

— Това е, както казвате вие, горещо.

— Съвсем точно — съгласи се Джон, докато наблюдаваше как председателят на СВР отгръща следващата страница.

— Кучи син! — отбеляза Головко, като за първи път от началото на разговора допусна проявата на някакво чувство.

— Да, и аз реагирах по подобен начин — включи се в разговора Чавес.

— Добре информирани са. Това не ме учудва. Сигурен съм, че имат доста широка разузнавателна мрежа в Русия — отбеляза Головко с глас, който издаваше надигащия се у него гняв. — Но това е… това, което обсъждат, си е чиста агресия.

Кларк кимна.

— Да, така се оказва.

— Сигурна ли е тази информация? — запита Головко.

— Аз съм само куриер, председателю — отвърна Кларк. — Не мога да гарантирам за съдържанието на документа.

— Райън е твърде добър другар, за да си играе на агент-провокатор. Това е лудост — по този начин Головко показа, че не разполага с добри разузнавателни ресурси в китайското Политбюро, което всъщност доста изненада Джон. Не се случваше често ЦРУ да открива пропуски на руснаците. Головко отново вдигна поглед към гостите си. — Преди време разполагахме с източник за подобен род информация, но вече нямаме.

— Никога не съм работил в тази част на света, председателю, освен преди доста време, когато бях във флота — каза Кларк, като премълча, че основното занимание на китайците, които познаваше тогава, бе да се напиват като свине и да се търкалят из арестите в Тайпе.

— Пътувал съм до Пекин няколко пъти с дипломатически мисии, но това бе отдавна. Не мога да кажа, че изобщо някога съм успял да разбера тези хора — Головко приключи с четенето на документа и го остави на масата. — Мога ли да задържа това?

— Да, сър — отвърна Кларк.

— Защо Райън ни дава това?

— Аз съм само момчето за доставки, Сергей Николаич, но според мен мотивът се съдържа в самото послание. Америка не желае да види Русия да страда.

— Много мило от ваша страна. И какви отстъпки ще искате в замяна?

— Никакви, доколкото съм осведомен.

— Знаете ли — отбеляза Чавес, — понякога човек просто иска да бъде добър съсед.

— На подобно държавно ниво? — скептично попита Головко.

— Защо не? Америка няма интерес да види Русия отслабена и ограбена. Колко големи са тези минерални залежи впрочем? — попита Джон.

— Огромни — отвърна Головко. — Не съм изненадан, че сте научили за тях. Усилията ни да ги засекретим не бяха кой знае колко сериозни. Нефтеното находище може да съперничи на саудитските запаси, а златната мина е наистина много богата. На практика тези ресурси могат да спасят икономиката ни, да ни превърнат в една наистина богата нация, която ще бъде достоен партньор на Америка.

— Значи знаете защо Джак изпраща това. И за двете страни ще бъде по-добре, ако Русия просперира.

— Наистина ли? — Головко бе умен мъж, но бе израсъл в свят, в който и Америка, и Русия често искаха да видят другата страна унищожена. Подобно мислене трудно изчезваше, дори в будни умове като неговия.

— Наистина — потвърди Джон. — Русия е велика нация, вие сте велик народ. Вие сте достоен партньор на Америка.

Кларк премълча, че така Америка ще си спести грижите около плащането на гаранции за измъкването на руснаците от тази каша. Сега те разполагаха със средства за собственото си забогатяване и Америка трябваше само да им помогне със съвети как да влязат в капиталистическия свят с двата крака и с отворени очи.

— И това го казва човекът, който уреди бягството на председателя на КГБ? — попита Головко.

— Сергей, както казваме у нас, това беше бизнес, нищо лично. Аз не изпитвам лоши чувства към руснаците, а и вие не бихте убили американец само с тренировъчна цел, нали?

— Разбира се, че не — възмутено реагира Головко. — Това ще бъде некултурно.

— Същото е и с нас, председателю.

— Ей, човече — добави Чавес, — от тийнейджър съм обучаван да убивам вашите хора — още откакто бях редник 11B с пушка. Сега вече не сме врагове, нали? А щом не сме врагове, значи можем да бъдем приятели. Вие ни помогнахте с Япония и с Иран, нали?

— Да, но разбрахме, че и в двата случая крайната цел на конфликтите сме били ние, и действахме водени от националните си интереси.

— А може би крайната цел на китайците сме ние. В такъв случай ние също се грижим за интересите си. Предполагам, че не ни харесват повече, отколкото харесват вас.

Головко кимна.

— Има нещо за тях, което знам със сигурност — притежават много силно чувство за расово превъзходство.

— Това е много опасен начин на мислене. Расизмът означава, че приемаш враговете си за вредни насекоми, които просто трябва да бъдат смачкани — обобщи Чавес, като впечатли Кларк с комбинацията на акцент от източен Лос Анджелис с научен анализ на ситуацията. — Дори Карл Маркс не е казвал, че е по-добър от някой друг зарад’ цвета на кожата му, нали?

— Но Мао го е казвал — отвърна Головко.

— Не се изненадвам — продължи Динг. — Четох неговата малка червена книжка в гимназията. Той не е искал да бъде просто политически лидер. По дяволите, искал е да бъде Бог. Егото застава на пътя на мозъка — често срещано явление при хора, които завземат цели страни, нали?

— Ленин не бе такъв човек, но Сталин беше — отбеляза Головко. — Е, значи Иван Еметович е приятел на Русия. Какво да правя с това?

— Това вече е ваша работа, приятелю — отвърна Кларк.

— Трябва да говоря с нашия президент. Вашият пристига в Полша утре, нали?

— Така мисля.

— Трябва да позвъня на няколко места. Благодаря ви, че дойдохте, приятели. Може би следващия път ще мога да ви посрещна по-нормално.

— Всичко е наред — Кларк стана и допи остатъка от водката в чашата си. Двамата с Чавес се ръкуваха с домакина и напуснаха вилата.

— За бога, Джон, какво ще стане сега? — попита Динг, докато пътуваха с автомобила по обратния път.

— Предполагам, че всички ще се опитат да набият малко ум в главите на китайците.

— Ще стане ли?

Кларк сви рамене и повдигна вежди.

— Новините в единадесет, Доминго.

Подготвянето на багаж за път не е лека работа, дори ако разполагаш със служители, които да свършат това вместо теб. Това важеше с особена сила за Хирурга, която освен че бе загрижена за подбора на тоалетите, които щеше да носи на публични места, докато е в чужбина, бе и последната инстанция в определянето на гардероба на своя съпруг — статус, който мъжът й по-скоро толерираше, отколкото одобряваше напълно. Джак Райън бе все още в Овалния кабинет и се опитваше да свърши някои неща, които не търпяха отлагане. Всъщност повечето можеха и да почакат, но трябваше да се съобразява с маниите в правителството, а освен това очакваше телефонен разговор.

— Арни?

— Да, Джак?

— Кажи на ВВС да изпратят още един самолет във Варшава в случай, че се наложи Скот да отлети тайно до Москва.

— Идеята не е лоша. Сигурно ще го паркират в някоя военновъздушна база или нещо подобно — Ван Дам напусна кабинета, за да изпълни заповедта.

— Още нещо, Елън? — попита Райън секретарката си.

— Искаш ли една?

— Да, преди Кети и аз да отлетим към залеза — всъщност те щяха да се насочат на изток, но г-жа Съмтър разбра. Тя подаде на Райън последната му за деня цигара.

— По дяволите — каза Райън с първото издишване на дима. Със сигурност щяха да го потърсят от Москва. А може би не? Всъщност зависеше от това, колко бързо предаваха информацията нагоре. Може би Сергей трябваше да изчака сутринта, за да я покаже на президента Грушевой. Дали? Във Вашингтон нещо толкова важно би било класифицирано като „Кризисно“ и до двадесет минути — натикано под носа на президента. Все пак в различните държави действаха различни правила, а той не знаеше как процедират в такива случаи руснаците. Със сигурност обаче знаеше, че някой от тях щеше да го потърси още преди да е слязъл от самолета във Варшава. Но засега… Той издиша дима от цигарата, бръкна в чекмеджето на бюрото за освежаващия спрей и напръска устата си, преди да се насочи навън. Западното крило и самият Бял дом не са свързани с вътрешен коридор поради някакво архитектурно недомислие. Въпреки това шест минути по-късно той бе в резиденцията си и наблюдаваше камериерите, които опаковаха багажа му. Кети бе там и се опитваше да ги надзирава под погледите на хората от секретната служба, които гледаха така, сякаш някой може да пъхне бомба в багажа. Е, все пак параноята им бе професия.

Райън се приближи до жена си.

— Трябва да говориш с Андреа.

— Защо?

— Стомашни проблеми, както ми каза.

— Уф — Кати страдаше от гадене, когато бе бременна със Сали, но това бе преди векове, а и не беше толкова сериозно. — Знаеш ли, не може да се направи кой знае какво за това.

— Толкова по въпроса с прогреса на медицината — бе коментарът на Джак. — Може би все пак има нужда от женска помощ.

Кети се усмихна.

— О, разбира се, женска солидарност. Значи ти оставаш с Пат?

Джак й върна усмивката.

— Да, може би той ще ме научи да стрелям по-добре с пистолет.

— Супер — сухо отбеляза Хирургът.

— Коя рокля е за голямата вечеря? — обърна се ПОТУС20 към ФЛОТУС21.

— Светлосинята.

— Чудесно — каза Джак и я докосна по ръката.

В този момент се появиха децата заедно с многобройните си придружители. Кайл бе носен на ръце от една от своите лъвици пазителки. Оставянето на децата при подобни пътувания не бе особено приятно, но всички вече бяха посвикнали с това. След обичайните целувки и прегръдки Джак хвана жена си за ръка и я поведе към асансьора.

Той ги свали на партера, откъдето поеха направо към хеликоптерната площадка. Вертолетът VH-3 бе там с полковник Малой в пилотското кресло. Морските пехотинци отдадоха чест както винаги. Президентът и първата дама влязоха в машината и се настаниха в удобните седалки под зоркия поглед на един сержант от морската пехота, който ги изчака да закопчеят коланите си, за да докладва на пилота отпред.

Кети обичаше да лети с хеликоптер повече от съпруга си, тъй като пътуваше по този начин два пъти дневно. Джак вече не се страхуваше, но предпочиташе да кара кола — нещо, което не му бе разрешено вече няколко месеца. Хеликоптерът „Сикорски“ се издигна плавно, завъртя се във въздуха и се насочи към военновъздушната база Андрюс. Полетът продължи около десет минути. Хеликоптерът се приземи близо до VC-25A — военната версия на „Боинг“ 747. Изкачването по трапа на самолета им отне няколко секунди. Неизбежните телевизионни камери бяха там, за да запечатат събитието.

— Обърни се и им помахай, скъпа — каза Джак на Кети, когато се изкачиха на горната площадка на трапа. — Довечера може да попаднем в новините.

— Пак ли? — промърмори Кети, след което помаха и се усмихна, не на хората, а на камерите. След като изпълниха и това задължение, двамата влязоха в самолета и се насочиха към президентския отсек. Там те отново бяха изчакани да закопчеят коланите си от един сержант от военновъздушните сили, който след това съобщи на пилота, че вече може да запусне двигателите и да рулира към края на писта 01-дясно. След това всичко бе съвсем обичайно, включително речта на пилота, последвана от традиционния, величествен разбег за излитане на големия боинг и изкачването до 11 500 метра. Райън бе сигурен, че и в задната част на самолета всички се чувстваха комфортно, тъй като най-неудбната седалка в този самолет бе не по-лоша от първокласно място на която и да е авиокомпания по света. Общо взето, това изглеждаше сериозно прахосване на парите на данъкоплатците, но доколкото той знаеше, досега нито един от тях не се бе оплаквал твърде високо.

Очакваното се случи след като преминаха бреговата ивица на Мейн.

— Господин президент? — попита женски глас.

— Да, сержант?

— Телефонно обаждане за вас, сър, на STU. Къде желаете да го приемете?

Райън се изправи.

— Горе.

Сержантът кимна и посочи с ръка.

— Оттук, сър.

— Кой е?

— Директорът на ЦРУ.

— Нека включим и Адлер в разговора.

— Слушам, сър — каза тя след Джак, който вече се изкачваше по спиралната стълба към горния етаж на боинга.

Горе Райън се настани в едно от работните кресла, освободено за него от един сержант, който му подаде съответния телефон.

— Ед?

— Да, Джак. Сергей се обади.

— И какво каза?

— Смята, че визитата ти в Полша е добра идея. Иска среща на високо равнище, тайна, ако е възможно.

Адлер тъкмо се настаняваше на стола до Райън и чу последните думи на директора на ЦРУ.

— Скот, искаш ли да прескочиш до Москва?

— Можем ли да го направим тихо? — попита държавният секретар.

— Вероятно.

— В такъв случай, да. Ед, направи ли предложението за НАТО?

— Това не е по моята част, Скот — отвърна директорът на ЦРУ.

— Правилно. Дали ще подскочат от радост?

— Три към едно да.

— Съгласен съм — обади се Райън. — И на Головко ще му хареса.

— Да, със сигурност, след като преодолее шока — отбеляза Адлер с ироничен тон.

— О’кей, Ед, кажи на Сергей, че сме съгласни за закрита среща. Държавният секретар лети до Москва за консултации. Дръж ни в течение.

— Ще бъде направено.

— Добре, край — Райън затвори телефона и се обърна към Адлер:

— Е?

— Е, ако приемат, Китай ще има върху какво да се замисли — с надежда отвърна държавният секретар.

„Проблемът е, че те не разсъждават по същия начин като нас“, помисли си Райън, докато се изправяше.

Бръмбарите предизвикаха неестествени усмивки на лицата на всички. Тази вечер Суворов/Конев бе повикал друга скъпоплатена проститутка, чийто актьорски талант се изразяваше в издаването на съответните звуци в правилно подбрания момент.

„А може той наистина да е толкова добър в леглото“, зачуди се Провалов за разлика от скептично настроените си колеги във фургона за наблюдение.

„Не, мислеха другите, това момиче е твърде добра професионалистка, за да си позволи да стигне дотам.“

Всички те обаче знаеха нещо, за което техният обект бе в неведение — момичето бе „примамка“, подготвена за срещата със Суворов/Конев.

Най-сетне шумовете заглъхнаха и те чуха отчетливото щракане на запалка „Зипо“ и обичайното след секс мълчание на доволен мъж и на изпитала или симулирала оргазъм жена.

— С какво точно се занимаваш, Ваня? — попита женският глас, демонстрирайки очаквания професионален интерес на скъпа проститутка към заможен мъж, когото евентуално би искала да забавлява отново.

— С бизнес — бе краткият отговор.

— Какъв? — отново точно премерен интерес. Добрата новина, помисли си Провалов, е, че тя не се нуждае от напътствия. Работата на преподавателите в Школата на врабчетата сигурно е доста лека. Жените вършат подобни неща, водени от инстинкта си.

— Задоволявам специални нужди на специални хора — отвърна вражеският шпионин. Изявлението му бе последвано от женски смях.

— И аз правя това, Ваня.

— Има чужденци, които се нуждаят от специални услуги — такива, каквито съм обучен да върша още при стария режим.

— Ти си от КГБ? Наистина ли? — гласът й бе възбуден. Момичето наистина беше добро.

— Да, един от многото. Нищо по-особено.

— За теб, сигурно, но не и за мен. Наистина ли е имало училище за такива като мен? Наистина ли КГБ е обучавало жени да… се грижат за нуждите на мъже?

Този път се чу мъжки смях.

— О, да, скъпа. Имаше такава школа. Ти щеше да се справиш доста добре там.

Сега смехът бе кокетен.

— Толкова добре, колкото се справям сега?

— Не, не и при тази твоя тарифа.

— Но си струвам парите, нали? — попита тя.

— Определено — бе доволният отговор.

— Искаш ли да се видим отново, Ваня? — истинска или отлично симулирана надежда във въпроса.

— Да, наистина искам, Мария.

— Значи, грижиш се за хора със специални нужди. Какви по-точно са тези нужди? — въпросът можеше и да мине, тъй като мъжете прекалено много обичат да бъдат намирани за обаятелни от красиви жени. Това бе част от преклонението им пред този специфичен олтар и те винаги го търсеха.

— Не много по-различно от това, което съм обучаван да върша, Мария, но подробностите едва ли те интересуват.

Разочарование.

— Мъжете винаги казват това — нацупи се тя. — Защо най-интересните мъже винаги трябва да бъдат толкова потайни?

— В това е обаянието ни, момиче, — поясни той. — По-добре ли би било, ако карах камион?

— Шофьорите на камиони нямат твоите… твоите мъжки възможности — отвърна тя, сякаш сега бе осъзнала разликата.

— Човек може да се надърви само като слуша тази кучка — отбеляза един от офицерите от ФСС.

— Това е идеята — съгласи се Провалов. — Ти защо мислиш, че тарифата й е толкова висока?

— Истинският мъж не плаща за това.

— Наистина ли бях толкова добър? — попита в слушалките им Суворов/Конев.

— Още малко и щеше да се наложи аз да ти плащам, Ваня — отвърна тя с радостен глас. Изявлението вероятно бе подкрепено с целувка.

— Без повече въпроси, Мария. Нека нещата останат така засега — каза Олег Григориевич, без да се обръща към никого. Тя сякаш го чу.

— Знаеш как да накараш един мъж да се почувства наистина мъж — каза й шпионинът убиец. — Къде си придобила това умение?

— При жените то е вродено — изгука тя.

— При някои жени, сигурно — тук разговорът спря и след десетина минути в слушалките се чу хъркане.

— Е, това е по-интересно от обичайните ни случаи — каза на останалите офицерът от ФСС.

— Вашите хора проверяват ли пейката?

— На всеки час.

Никой не спомена колко души доставят съобщенията в тайника, нито дали всички те са китайци. Не, сигурно имаше „тъмно“ звено в тази верига, вероятно не много дълго, но достатъчно, за да осигури изолация за Суворов. Това би било доста добре подготвена работа и те трябваше да го очакват. И така, пейката и тайникът щяха да бъдат проверявани редовно, а хората във фургона за наблюдение щяха да разполагат с шперц, с който да отключват тайника, и копирна машина, с която да се вадят копия от съобщенията вътре. ФСС започна наблюдение и на китайското посолство. Почти всеки служител, който напускаше сградата на представителството, вече имаше опашка. Осъществяването на това означваше съкращаването на други контраразузнавателни операции в Москва, но този случай имаше по-голям приоритет от всички останали. Съвсем скоро той щеше да придобие още по-голяма важност, но те все още не знаеха това.

— С колко инженери разполагаме в момента? — запита Бондаренко Алиев в ранното утро в Източен Сибир.

— Два полка, които не са ангажирани със строеж на пътища — отвърна оперативният дежурен.

— Добре. Веднага да слизат тук и да започват маскировката на тези бункери и строежа на фалшиви от другата страна на хълмовете. Веднага, Андрей.

— Слушам, другарю генерал, незабавно ще предам заповедта.

— Харесвам ранното утро, то е най-спокойната част от деня.

— Освен в случаите, когато другите го използват, за да ни нападнат — ранното утро бе предпочитаното време за големи офанзивни операции, тъй като човек разполагаше със светлината на целия ден, за да ги осъществява.

— Ако ще идват, ще бъде оттук, по тази долина.

— Да, така е.

— Ще изразховат доста муниции срещу първата защитна линия, каквото според тях представлява това — прогнозира Бондаренко, като посочи мястото на картата. Първата линия бе съставена от на пръв поглед истински бункери от армиран бетон, но цевите на оръдията, които се подаваха през амбразурите, бяха фалшиви. Инженерът, който бе издигнал тези фортификации, бе роден с усет за използване на земния релеф, достоен за Александър Македонски. Те бяха позиционирани много добре, съвсем малко повече от нормалното. Разположението им бе малко по-предсказуемо от обичайното. Те се виждаха, наистина много слабо, от другата страна на възвишенията, а нещо, което се вижда толкова слабо, обикновено привлича първия удар върху себе си. Във фалшивите бункери имаше дори пиротехнически заряди, които бяха нагласени така, че да избухнат след няколко преки попадения и да предизвикат у врага задоволство от успешната стрелба. Човекът, чиято бе тази идея, наистина бе гений на военното инженерство.

Истинските защитни съоръжения в предната част на хълмовете бяха съвсем малки наблюдателни постове, от които вкопани в земята кабели водеха към истинските бункери и продължаваха към артилерийските позиции на десет и повече километра по-назад. Някои от установките бяха доста стари, но ракетите, които изстрелваха днес — конструктивни наследници на „катюшите“, предизвикали омразата на хитлеристките войски, бяха също толкова смъртоносни, колкото и през четиридесетте години на двадесети век. Следваха оръдията за пряка стрелба. В първия ред бяха разположени куполи на стари германски танкове. Прицелните приспособления и мунициите им все още функционираха, персоналът знаеше как да ги използва и освен това всеки купол разполагаше с тунели за отстъпление към бронетранспортьори, с които да се оттегли при решителна атака на врага. Инженерите, които бяха издигнали тази отбранителна линия, сигурно бяха починали отдавна и генерал Бондаренко се надяваше всички те да са погребани с почести, както се полага на воините. Редицата от куполи не можеше да спре решителна атака на противника — нито една стационарна защитна линия не бе в състояние да стори това, но би била достатъчна да предизвика у врага желание да се намира на някое друго място.

Все пак маскировката изискваше работа и тази работа трябваше да бъде извършена през нощта. Самолет с голяма височина на полета, който се движи близо до границата със странично насочени камери, би могъл да заснеме голямо количество полезни снимки на страната му и Бондаренко считаше, че китайците имат доста добра колекция от подобни фотографии. Освен това те можеха да разчитат на собствените си спътници или на комерсиалните „птички“, които днес всеки би могъл да използва, ако заплати достатъчно…

— Андрей, кажи на разузнаването да потърси сведения дали китайците са търсили контакт със собственици на комерсиални спътници за сателитни снимки.

— Защо да го правят? Нали си имат техни…

— Нямаме точни сведения за качествата на техните разузнаватели сателити, но със сигурност знаем, че новите френски са не по-лоши от който и да е американски, произведен до 1975, а това е напълно достатъчно за повечето подобни цели.

— Слушам, другарю генерал — Алиев направи пауза. — Мислите ли, че нещо ще се случи тук?

Бондаренко не отговори веднага, но се намръщи, с поглед вперен на юг отвъд реката. От върха на този хълм можеше да види Китай. Теренът не изглеждаше различен, но по политически причини той бе чужда земя и въпреки че местното население там не се различаваше съществено от коренните жители тук, политическите различия бяха достатъчни, за да предизвикат у него тревога и дори страх. Той поклати глава.

— Андрей Петрович, ти получаваш същите разузнавателни сводки, които получавам и аз. Това, което ме тревожи, е, че тяхната армия е много по-активна от нашата. Те имат възможности да ни атакуват, а ние не сме способни да се защитим. Разполагаме с по-малко от три пълни дивизии и нивото им на подготовка е незадоволително. Трябва да направим още много, преди да мога да се почувствам спокоен. Укрепването на тази линия е най-лесното, което трябва да сторим, а най-леката част от укрепването е маскирането на бункерите. След това ще трябва да започнем да изпращаме на части войниците обратно на тренировъчния полигон и да ги накараме да поработят по-сериозно с оръдията си. За тях няма да е много трудно, но все пак те не са се занимавали с това от десет месеца! Още много трябва да се направи, Андрюшка, още много трябва да се направи.

— Така е, другарю генерал, но все пак поставихме едно добро начало.

Бондаренко махна с ръка и изръмжа:

— Е-е, доброто начало ще бъде поне след една година. Това сега е само сутрешният ни тоалет в един много дълъг ден, полковник. Сега да потегляме на изток към следващия сектор.

Генерал Пън Сиван, командващ 34-а ударна армия „Червено знаме“, който се намираше само на шестнадесет километра оттам, наблюдаваше руската граница с мощен бинокъл. Тридесет и четвърта ударна бе дивизионна армия от тип А и наброяваше около осемдесет хиляди души. Генералът разполагаше с една бронирана дивизия, две моторизирани, една мотострелкова дивизия и други подразделения, като например една независима артилерийска бригада под неговото пряко командване. Петдесетгодишен, член на партията, откакто навърши двадесет, Пън бе професионален войник с дълъг стаж, доволен от последните десет години в живота си. Откакто пое командването на танков батальон като полковник, той имаше възможност непрекъснато да ръководи учения на това, което се бе превърнало в негова родина.

Военният окръг Шънян обхващаше най-североизточната част на Китайската народна република. Най-характерните му черти бяха хълмистият, горист терен, горещите лета и суровите зими. Сега река Амур бе започнала да замръзва, но за Пън от военна гледна точка дърветата бяха най-сериозното препятствие. Танковете можеха да повалят отделни дървета, но не и когато стволовете са разположени през десет метра. Не, трябваше да се придвижват между тях и да ги заобикалят. Това бе осъществимо, но щеше да създаде доста трудности на водачите на машините, а и щеше да похаби толкова гориво, колкото ако обърнеха резервоарите и ги изсипеха направо на земята. Имаше няколко шосета и железопътна линия и ако тръгнеше на север, Пън щеше да ги използва, макар те да предоставяха отлични възможности за организиране на засади при условие, че руснаците разполагат с добри противотанкови оръжия. За щастие обаче руската доктрина по този проблем, датираща от половин век, бе, че най-доброто противотанково оръжие е по-добрият танк. Във войната си със фашистите Съветската армия имаше предимството да притежава превъзходен танк — Т-34. Те произведоха маса противотанкови оръдия „Рапира“ и изкопираха некадърно ПТУРС-а22 на НАТО, но този проблем можеше да бъде разрешен чрез засипване на определен район с артилерийски огън. Пън разполагаше с много оръдия и с планини от снаряди, за да се справи с незащитените пехотинци, които трябваше стоят на открито, за да насочват ракетите си към техните цели. Той би искал да разполага с противоракетната система „Арена“, която руснаците създадоха, за да защитават танковете си от рояците снаряди на НАТО, но за съжаление нямаше такава, а и бе чувал, че тя не функционира чак толкова добре.

Бинокълът бе китайско копие на германския модел „Цайс“, който отдавна се използваше в Съветската армия. Оптичният прибор увеличаваше от двадесет до петдесет пъти, като му даваше възможност да разгледа подробно отсрещния бряг на реката. Пън идваше тук веднъж месечно, за да проверява граничните си подразделения, чиято задача бе да осъществяват отбранително наблюдение, при това доста леко. Той не се тревожеше особено от руско нападение над неговата страна. Народната освободителна армия споделяше доктрината, следвана от всички войски от древните асирийци до днес: най-добрата защита е нападението. Затова Пън разполагаше с цели шкафове, пълни с планове за атаки в Сибир, изготвени от оперативните и разузнавателните му отдели — все пак нали това бе работата им.

— Защитните им съоръжения изглеждат зле поддържани — забеляза Пън.

— Така е, другарю генерал — съгласи се полковникът, под чието командване бе полкът за отбрана на границата. — Не забелязваме редовна активност отсреща.

— Твърде заети са да продават оръжията си на цивилни срещу водка — отбеляза политическият офицер на армията. — Моралът им е нисък и те не се обучават пълноценно като нас.

— Имат нов командващ на военния театър — възрази шефът на разузнаването на армията. — Генерал-полковник Бондаренко. В Москва е широко известен като интелигентен мъж и храбър полеви командир от Афганистан.

— Това означава, че веднъж е оцелял след сблъсък — пренебрежително каза Политическият. — Сигурно с някоя кабулска курва.

— Опасно е да подценяваме противника си — предупреди Разузнаването.

— И глупаво да го надценяваме.

Пън погледна през бинокъла. Бе чувал замполита и шефа на разузнаването да се заяждат и преди. Разузнаването се държеше като препатила старица, но такова бе поведението на много други офицери от този бранш, докато Политическият, както и повечето свои колеги, бе толкова агресивен, че в сравнение с него Чингис хан изглеждаше женствено. Както и в театъра, тук всеки офицер играеше ролята, която му бе отредена. Ролята на Пън, разбира се, бе на уверен и мъдър командир на една от елитните ударни армии на неговата страна и той я изпълняваше толкова добре, че му предстоеше повишение в чин генерал първи клас, а ако изиграеше внимателно картите си, след още осем години може би щяха да му присвоят маршалско звание. С този чин идваха истинската политическа власт и несметните лични богатства, като цели фабрики щяха да работят единствено и само за увеличаване на неговото състояние. Някои от тези фабрики бяха управлявани от млади полковници, хора с отлични политически препоръки, които знаеха как да раболепничат пред своите висшестоящи, но Пън не бе минал по този път. Той обичаше да воюва много повече, отколкото да мести папки и да крещи на работещите във фабриките селяни. Малко след като го повишиха в старши лейтенант, той се би с руснаците недалеч оттук. Неговият полк първоначално постигна успех, след което бе пометен от ураганния артилерийски огън на противника. Това бе във времето, когато Червената армия, истинската стара Съветска армия, изпрати цели артилерийски дивизии, чийто масиран огън буквално разтърси земята и небето, а този граничен конфликт събуди гнева на могъщата нация, която тогава бяха руснаците. Сега нещата бяха различни. Разузнаването му донесе, че руските части от другата страна на ледената река не са дори бледа сянка на войската, която някога бе разположена там. Четири дивизии може би, като не всяка от тях бе в пълен състав. Така че колкото и умен да бе този Бондаренко, ако възникнеше конфликт, щеше да му бъде доста трудно.

Все пак това бе политически въпрос, нали? Разбира се. Всяко наистина важно нещо бе политически въпрос.

— Как са мостостроителните инженерни части? — попита Пън, докато наблюдаваше водното препятствие долу.

— При последното учение постигнаха много добри резултати, другарю генерал — отговори командващият на оперативното звено. Подобно на всички останали армии по света, Народоосвободителната армия бе копирала руския понтонен мост, създаден от съветските инженери през 60-те за форсиране на реките в Западна Германия при войната между НАТО и Варшавския договор, която бе очаквана толкова дълго, но така и не се състоя. Освен, разбира се, в западната художествена литература, където винаги победител бе Атлантическият пакт.

„Разбира се. Щяха ли капиталистите да харчат пари за книги, в които се описва краят на тяхната култура?“, помисли си Пън.

Тези хора държат на илюзиите си… почти толкова, колкото членовете на Политбюро в собствената му страна. Така е по цял свят, осъзна генералът. Ръководителите на всяка страна имаха някакви представи в главите си и се опитваха да накарат светът да се съобрази с тях. Някои бяха успели и точно те бяха хората, написали историята.

— И така, какво очакваме тук?

— От руснаците? — попита Разузнаването. — Нищо, поне доколкото знам аз. Армията им се обучава малко по-активно, но няма нищо, от което да се тревожим. Ако искат да дойдат на юг през тази река, искрено се надявам, че могат да плуват в ледена вода.

— Руснаците обичат удобствата твърде много, за да направят това. Изнежили са се при новия си политически режим — с пренебрежение каза Политическият.

— А ако ни заповядат да тръгнем на север? — запита Пън.

— Ако им теглим един здрав шут, цялата им прогнила организация ще се срути — отвърна Политическият. Той не знаеше, че цитира съвсем точно един друг враг на руснаците.