Мечката и драконът

11.Вярата на бащите

Името му беше Ю Фаан. Каза, че е християнин. Това беше голяма рядкост и монсеньор Шепке го покани веднага. Беше китаец, прехвърлил петдесетте, леко прегърбен и с прошарена коса, нещо, което можеше да се види рядко в тази част на света.

— Добре дошли в посолството. Аз съм монсеньор Шепке. — Той направи бърз поклон, след което разтърси ръката на мъжа.

— Благодаря. Аз съм преподобният Ю Фаан — отвърна човекът с неподправено достойнство като един духовник на друг.

— Така ли? От какво вероизповедание?

— Аз съм баптист.

— Посветен в сан? Това възможно ли е? — Шепке даде знак на посетителя да го последва и след малко те застанаха пред нунция. — Ваше високопреосвещенство, това е преподобният Ю Фаан… От Пекин ли сте? — попита със закъснение Шепке.

— Да. Моята енория е главно на северозапад оттук.

— Добре дошли. — Кардинал Ди Мило се надигна от креслото и сърдечно му стисна ръката, след което заведе човека до удобното кресло за посетители. Монсеньор Шепке отиде да донесе чай. — Радвам се да се срещна с един християнин в този град.

— Ние не сме много и това си е факт, Ваше високопреосвещенство — потвърди Ю.

Монсеньор Шепке бързо пристигна с подноса с приборите за чая и го постави на ниската масичка за кафе.

— Благодаря ти, Франц.

— Помислих си, че някои местни граждани трябва да ви приветстват с пристигането ви. Предполагам, че вече са ви приели официално от Министерството на външните работи. Държаха ли се вежливо, или по-скоро хладно? — попита Ю.

Кардиналът се усмихна и подаде чаша чай на госта си.

— Както казахте, бяха вежливи, но можеха да бъдат и по-радушни.

— Тук ще установите, че правителството има добри обноски и държи на протокола, но не е много искрено — каза Ю на английски с много странен акцент.

— Вие сте бил посветен в сан от…?

— Роден съм в Тайпе. Като млад ходих да уча в Америка. Първо посещавах университета в Оклахома, но след това се преместих в Свободния университет „Робъртс“ в същия щат. Там получих дипломата си като инженер по електротехника, а след това продължих до докторат по богословие и посвещение в сан — обясни той.

— Така ли? А как се озовахте в Народната република?

— През 70-те години правителството на Мао Дзъдун приемаше с готовност тайванците, които биха пожелали да живеят тук, да отхвърлят капитализма и да приемат марксизма — добави той, намигвайки. Родителите ми го понесоха тежко, но проявиха разбиране. Основах енорията си скоро след като пристигнах. Министерството на държавната сигурност не гледаше с добро око на тази работа, но аз работех и като инженер, а по онова време държавата се нуждаеше от такива като мен. Това, пред което държавата беше готова да си затвори очите, ако притежаваш нещо, от което тя имаше нужда, беше забележително, а по онова време тя се нуждаеше отчаяно от хора с моята квалификация. Обаче сега работя само като свещеник — заяви доволен Ю и вдигна чашата си, за да отпие от чая.

— И какво бихте могли да ни кажете за местните условия? — попита Ренато.

— Правителството е изцяло предано на комунизма. То не търпи лоялност към другиго освен към себе си. Дори членовете на сектата „Фалунгун“, която не изповядва истинска религия и не е вероизповедание в смисъла, в който ние с вас го разбираме, са подложени на брутални репресии. Моите енориаши също са преследвани. Редки са неделите, в които повече от четвърт от тях посещават църковната служба. Повечето от времето ми преминава в ходене от къща на къща, за да запознавам моето паство със Светото писание.

— Как се издържате? — попита кардиналът.

На лицето на Ю се появи блага усмивка.

— Това е най-малкият ми проблем. Американските баптисти ми оказват щедра помощ. Има група църкви в Мисисипи, която е особено щедра. Оказа се, че много от експертите им са негри. Вчера получих писма от тях. Един от моите колеги от Свободния университет „Робъртс“ има голяма енория близо до Джексън, щата Мисисипи. Казва се Джери Патерсън. Навремето бяхме добри приятели и той си остана верен на Христа. Енорията му е голяма и просперираща. Продължава да се грижи за мен. — Ю почти призна, че разполага с повече пари, отколкото са му нужни, и не знае какво да прави с тях. В Америка подобни средства щяха да се превърнат в кадилак и хубава къща за енорийския свещеник, обаче тук, в Пекин, това означаваше хубав велосипед и подаръци за нуждаещите се в паството.

— Къде живеете, приятелю? — попита кардиналът.

Преподобният Ю извади от джоба си визитна картичка и му я подаде. Както повечето такива китайски картички на гърба й имаше карта.

— Може би ще бъдете така любезен да вечеряте с мен и жена ми. Отнася се, разбира се, и за двамата — добави той.

— За нас ще бъде удоволствие. Имате ли деца?

— Две — отвърна Ю. — И двете се родиха в Америка, така че не бяха засегнати от зверските закони, наложени от комунистите тук.

— Тези закони са ми известни — увери посетителя си Ди Мило. — За да ги накараме да ги променят, тук трябва да има повече християни. Моля се всеки ден за това.

— Аз също, Ваше високопреосвещенство. Аз също. Предполагам ви е известно, че жилището ви тук…

Шепке се потупа по ухото и посочи с пръст из стаята.

— Да, известно ни е.

— Дадоха ли ви шофьор?

— Да, беше много любезно от страна на министерството — рече Шепке. — Той е католик. Нали е забележително?

— Това сигурно ли е? — запита Ю, като заклати енергично глава. — Предполагам, че е верен и на родината си.

— Но разбира се — каза Ди Мило.

Той не беше много изненадан. Кардиналът отдавна работеше за дипломатическата служба на Ватикана и беше виждал какви ли не номера. Колкото и да бяха лукави китайските комунисти, католическата църква се беше настанила тук много преди тях, макар местното правителство да не се чувстваше особено щастливо от този факт.

Те си побъбриха така още половин час, преди преподобният Ю да се сбогува с още едно топло ръкостискане и да го изпратят да си върви.

— Е, Франц? — попита навън Ди Мило, където вятърът щеше да заглуши монтираните пред къщата микрофони.

— За първи път виждам този човек. Чух за него още с пристигането си. Правителството на КНР му е вгорчавало неведнъж живота, но той е човек със силна вяра и голям кураж. Не знаех за образованието му. Можем да проверим дали е така.

— Няма да е лошо — каза папският нунций. Не ставаше въпрос дали вярва или не вярва на Ю, но просто беше добре да се подсигури. Трябваше дори да проверят за съществуването на неговия колега от университета Джери Патерсън, който сега беше свещеник някъде в Мисисипи. Това щеше да улесни нещата. Искането до Рим да извърши проверката беше изпратено час по-късно по Интернет — средство за комуникация, така улесняващо шпионските операции.

В случая часовата разлика работеше в тяхна полза. Това се случваше, когато запитванията бяха отправени на Запад, а не на Изток. След няколко часа съобщението беше получено, дешифрирано и оставено на съответното бюро. Оттам, също закодирано, беше отправено друго запитване за Ню Йорк, където кардинал Тимоти Макарти, архиепископ на Ню Йорк и шеф на разузнаването на Ватикана в Съединените щати, получи копие веднага след закуска. Оттам вече беше по-лесно. ФБР си оставаше крепост на ирландския католицизъм в Америка, макар и не в такава степен, както през 30-те години, когато там се появиха италианци и поляци. Светът е едно несъвършено място, но когато църквата се нуждае от информация и тя не засяга американската национална сигурност, такава се предоставяше и обикновено много бързо.

В конкретния случай съвсем бързо. Свободният университет „Робъртс“ беше много консервативна институция и с готовност сътрудничеше на запитванията на ФБР, независимо дали бяха официални или не. Тамошният служител дори не се посъветва с началниците си, защото запитването по телефона от помощник-специалния агент на ФБР от филиала на Бюрото в Оклахома Джим Бренън беше съвсем невинно. С помощта на компютризираните архиви беше бързо установено, че Ю Фаан беше завършил университета, първо с бакалавърска научна степен за инженер по електротехника и след това с допълнителни три години за доктората по богословие. Служителят каза на Бренън, че и двете научни степени са били взети с „отличие“, което означаваше не по-малко от Б плюс. От канцеларията отговориха също, че сегашният постоянен адрес на преподобния Ю е в Пекин, където той очевидно смело проповядва Светото писание сред езичниците. Бренан благодари на служителя и отговори на запитването по електронната поща от Ню Йорк, а след това излезе за насрочената за сутринта среща с шефа си, с когото трябваше да обсъдят дейността на оперативната дирекция по прилагането на федералните закони в щата.

В Джексън, Мисисипи, беше малко по-различно. Там местният специален агент лично посети Първа баптистка църква на преподобния Джери Патерсън, която се намираше в един от престижните квартали на столицата на щата Мисисипи. Църквата съществуваше от близо сто седемдесет и пет години и беше една от най-проспериращите в района. Преподобният Патерсън се оказа много внушителен, със закопчана до горе чисто бяла риза и синя връзка на райета. Черното му сако висеше в ъгъла поради горещината. Той поздрави с царствено достойнство дошлия агент на ФБР, заведе го в луксозния си кабинет и го попита с какво би могъл да му бъде полезен. Като чу първия въпрос, отговори:

— Ю! Да, много свестен мъж, мой добър приятел от университета. Викахме му Скип, защото Фан ни напомняше много на нещо от „Звука на музиката“. Добър човек и проповедник на Евангелието. Би могъл да дава уроци за вярата на Джери Фалуел. Дали си кореспондирам с него ли? Да, постоянно! Изпращаме му по около двадесет и пет хиляди долара годишно. Искате ли да видите негова снимка? Държим я в църквата. Е, тогава и двамата бяхме по-млади — добави с усмивка Патерсън. — Скип е голям куражлия. Да си християнски мисионер в Китай не е шега работа. Обаче той никога не се е оплаквал. Писмата му винаги са изпълнени с оптимизъм. Де да имаше в духовенството още хиляда такива като него.

— Значи вие имате много добро мнение за него, така ли? — попита специален агент Майк Лиъри.

— В колежа той беше добро момче, а сега е свестен мъж и ревностен проповедник на Евангелието, който работи в много трудна обстановка. За мен Скип е герой, господин Лиъри. — Това беше много убедително застъпничество от страна на важен член на обществото. Въпреки просперитета и богатството си Първа баптистка църква не беше с къса памет.

Агентът от ФБР се изправи.

— Това е всичко, което ме интересува. Благодаря ви, сър.

— Мога ли да попитам защо се интересувате от моя приятел?

Лиъри очакваше този въпрос и предварително беше подготвил отговора си.

— Просто рутинна проверка, сър. Приятелят ви не е заплашен от нищо, поне не и от правителството на Съединените щати.

— Радвам се да го чуя — отвърна преподобният Патерсън с усмивка и му стисна ръката. — Ние не сме единствената църква, която се грижи за Скип.

Лиъри се обърна.

— Така ли?

— Разбира се. Познавате ли Хошая Джексън?

— Преподобният Джексън, бащата на вицепрезидента? Никога не съм се запознавал с него, но знам кой е.

Патерсън кимна.

— Хошая е един изключителен човек. — Никой от двамата не каза колко необичайно би прозвучало четиридесет години по-рано, ако някой бял свещеник се произнесеше така ласкаво за един негър, но с времето Мисисипи се променяше и в някои отношения това ставаше дори по-бързо, отколкото в останалата част на Америка. — Преди няколко години му бях на гости, разговаряхме за разни неща, включително и по въпросната тема. Църквата на Хошая изпраща на Скип между пет и десет хиляди долара годишно и поде инициативата още няколко негърски църкви да ни помагат в грижите ни за него.

„И бели, и черни се грижат за един китайски проповедник“, помисли си Лиъри. „Какво става с този свят?“ Каза си, че в края на краищата в християнството може би наистина има нещо. След това се отправи със служебната си кола за офиса си, доволен от необичайното разследване, което беше извършил, макар че то не беше точно за ФБР.

Кардинал Макарти бе уведомен от секретаря си, че неговите две молби за информация са получили отговор още преди обяд, което беше впечатляващо дори и за практиката в съюза между католическата църква и ФБР. Скоро след като обядва, кардиналът лично закодира двата отговора и ги изпрати обратно в Рим. Той не знаеше защо беше отправено запитването, но предположи, че след време ще разбере, ако беше нещо важно, ако ли пък не, тогава нямаше значение. На духовника му беше забавно да бъде шеф на резидентурата на Ватикана в Америка.

Нямаше да му е толкова забавно, ако знаеше, че Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, също се интересуваше от тази му странична дейност и че техните чудовищни мислещи машини, по-точно суперкомпютърът в подземния етаж под главната сграда на просторния комплекс се занимаваше със случая. Тази машина, чийто създател беше банкрутирал преди няколко години, беше повод както за гордост и радост, така и за разочарование сред огромната колекция от компютри в АНС. Така беше до съвсем неотдавна, когато един от математиците на агенцията беше намерил начин тя да бъде използвана. Това беше внушителен паралелно-процесорен апарат, който трябваше да действа като човешкия мозък и теоретично трябваше да бъде в състояние да разглежда даден проблем едновременно от няколко страни, точно както мозъкът беше в състояние да го прави. Проблемът беше, че никой в действителност не знаеше как работи човешкият мозък и поради това създаването на софтуерна програма за ефикасно използване на изключително мощния компютър в продължение на години беше невъзможно. Така това внушително и скъпо произведение на практика не можеше да се използва за нещо повече от обикновените компютри. Но по-късно някой, който откри, че квантовата механика може да бъде полезна за пробиване на чужди шифри, се запита на какво се дължи това и започна да проучва недостатъците на програмираното устройство. Седем месеца по-късно това интелектуално упражнение доведе до създаването на първите три нови оперативни системи за суперкомпютъра, а по-нататък всичко, свързано с неговата дейност, бе квалифицирано като суперсекретно. Сега АНС беше в състояние да пробие всеки написан върху хартия или намиращ се в компютър шифър по света, а нейните аналитици, разполагащи с нови възможности за информация, поискаха един дърводелец да направи нещо като езически олтар, който да бъде поставен пред суперкомпютъра, за да правят интелектуални жертвоприношения в нозете на своя нов бог. (Не посмяха да предложат жертвоприношенията да се правят с млади девственици, за да не обидят представителките на нежния пол в агенцията.) Ексцентричното чувство за хумор на работещите в АНС беше отдавна известно. Единствените реални опасения бяха, че светът ще научи за системата на АНС „Тапданс“, която беше уникална, напълно непробиваема и лесна за създаване. Но административният кошмар, свързан с нейното използване, би накарал повечето чужди правителства да се откажат от нея.

Посланията на кардинала по Интернет, засечени макар и незаконно от АНС, бяха вкарани в суперкомпютъра, който бързо изплю дешифрирания текст. Той беше своевременно доставен на бюрото на един аналитик от АНС, който — това беше предварително решено — не беше католик.

„Интересно“, каза си той. „Защо във Ватикана се интересуват от един китайски мисионер? И защо, по дяволите, се обръщат към Ню Йорк, за да събират сведения за него? Добре, бил получил тук образованието си и имал приятели в Мисисипи… Но защо е всичко това?“ Предполагаше се, че би трябвало да се досети сам за подобни неща, но все пак това щяха да бъдат само предположения. Често се случваше да не може да разбере нищо от информацията, която анализираше, но беше достатъчно честен, за да го признае пред началниците си. Затова изпрати ежедневния си доклад по електронен път до шефа си. Той го видя, закодира го и го препрати на ЦРУ, където с него се занимаха още трима аналитици. И те не можаха да разберат нищо и затова пак по електронен път го запаметиха в отделен файл. При такива случаи данните се записваха на дискети, едната от които отиде в информационния контейнер „Док“, а другите в „Гръмпи“. В компютърната зала на ЦРУ имаше седем такива контейнера за съхранение на информация, като всеки носеше името на едно от Седемте джуджета на Дисни. Самият файл отиваше в главния сървър, за да може компютърът да знае къде да търси сведенията, които за момента бяха неразбираеми за правителствените служители. Разбира се, подобни ситуации не изникваха за пръв път. По тази причина ЦРУ запазваше в компютрите всяка такава информация под индекс, до който можеше да има достъп във всеки момент всеки, който работеше в Новата или в Старата сграда на брега на Потомак в зависимост от степента на неговата секретност. Повечето от информацията, която се пазеше от „Седемте джуджета“, си оставаше там недокосната завинаги и непредставляваща интерес дори и за най-педантичния учен.

— И какво означава това? — попита Цзян Хансан.

— Означава, че нашите руски съседи са дяволски късметлии — отвърна Фан Ган и подаде папката на старшия министър без портфейл. Цзян беше със седем години по-стар от Фан и по-близък до министър-председателя, но не чак толкова, така че между двамата министри имаше известно съперничество. „Какво можехме да направим, ако на нас се беше паднал този късмет…“ Той не довърши мисълта си.

— Така е. — Беше толкова очевидно, че всяка страна би се възползвала от едни такива петролни и златни богатства, че не си струваше да се говори за това. Важното в случая беше, че те не бяха на Китай, а на Русия.

— Знаеш, че имах такива планове.

— Плановете ти бяха гениални, приятелю — каза Фан и бръкна в джоба за кутията с цигари. Показа я на домакина си, искайки по този начин одобрението му, защото се беше отказал от този навик преди пет години. Той му махна с ръка в знак на съгласие, а Фан извади една цигара и я запали с газова запалка. — Но на всеки може да се случи да не извади късмет.

— Първо ни провалиха японците, а след това и онзи религиозен глупак в Техеран — изсумтя Цзян. — Ако някой от нашите предполагаеми съюзници беше изпълнил това, което беше обещал, сега златото и петролът щяха да бъдат наши…

— За нас сигурно щеше да е от полза, но се съмнявам дали светът щеше да се съгласи да станем богата държава — каза Фан и изпусна дима от цигарата си.

Другият му отговори само с махване на ръка.

— Да не мислиш, че капиталистите се ръководят само от принципи? И те имат нужда от петрол и злато, а който им ги предложи най-евтино, ще продаде най-много. От кого купуват те, приятелю? От всеки, който ги има. При целия този петрол в Мексико американците дори нямат куража да го отнемат. Какви страхливци! В нашия случай японците, както сами за съжаление можахме да се уверим, не се ръководят от никакви принципи. Ако могат да купят петрол от фирмата, произвела атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, щяха да го направят. Те викат на това реализъм — каза с презрение Цзян. — Владимир Илич Ленин е бил много прав, като е предсказал, и то не без основание, че капиталистическите страни ще се състезават помежду си кой да продаде на Съветския съюз въжето, с което един ден руснаците ще ги избесят. Обаче Ленин не успя да предвиди провала на марксизма. Точно както и Мао не е предвиждал провал на неговия перфектен политикономически модел в Народната република. Това може да се види от такива лозунги като „Големият скок напред“, който наред с всичко друго поощри обикновените селяни да претопяват желязо в дворовете си. А за това, че от получената шлака не ставаха дори и ръжени, не се говори много нито на Изток, нито на Запад.

— Уви, щастието не ни се усмихна и петролът и златото не са наши.

— За момента — промърмори Цзян.

— Какво каза? — попита Фан, неразбрал точно какво има предвид.

Цзян го погледна почти стреснато, излизайки от унеса, в който беше изпаднал.

— А? Нищо, нищо, приятелю. — След това разговорът премина на вътрешни теми.

Минаха общо седемдесет и пет минути преди Фан да се върне в кабинета си. Там започна друга рутинна процедура.

— Мин — каза Фан и минавайки покрай нея, й даде знак да дойде в кабинета.

Секретарката стана и с бързи крачки го последва, затвори вратата след себе си и седна.

— Нова страница — каза уморено Фан, защото работният му ден беше продължил доста дълго. — На редовната следобедна среща с Цзян Хансан разговаряхме за… — Той продължи нататък, разкривайки съдържанието на разговора.

Мин внимателно записваше казаното за официалния дневник на министъра. Китайците бяха маниаци на тема дневници, а освен това членовете на Политбюро се чувстваха задължени както към историята, така и заради свои нужди, свързани със собственото им оцеляване, да документират всеки свой разговор по политически въпроси, особено такива, които се отнасяха до националната политика. Те се стараеха максимално добре да документират своите възгледи и оценки, в случай че допуснат грешка в преценките си. Това, че по този начин неговата лична секретарка, както и секретарките на всички членове на Политбюро имаха достъп до най-съкровените тайни на държавата, не беше важно, защото на тези момичета се гледаше по-скоро като на роботи или на записващи машини. Е, не съвсем, биха казали с усмивка Фан и колегите му. Не можеш да накараш магнетофона да ти духа. Мин беше особено добра в тази работа. Фан беше комунист и си беше останал такъв през целия си съзнателен живот, но той не беше съвсем безсърдечен и беше привързан към Мин така, както друг мъж или дори той самият биха били към любимата си дъщеря… Като изключим факта, че обикновено човек не чука собствената си дъщеря… Новите страници от дневника му отнеха около двадесет минути. Тренираната му памет си спомни всяка съществена подробност от разговора с Цзян, който в този момент, без съмнение, правеше същото със собствената си секретарка, освен ако не се беше повлиял от западната практика да използва магнетофон. Това не би изненадало Фан, защото въпреки че непрекъснато демонстрираше презрението си към западняците, в много неща Цзян им подражаваше.

Бяха намерили и досието на Клементий Иванович Суворов. Той също беше служител на КГБ, част от тогавашното Трето главно управление — наследник на бившата шпионска агенция, която следеше какво става във въоръжените сили на бившия Съветски съюз и под чието командване бяха някои специални части като Спецназ. Олег Провалов беше наясно с това. Той прелисти още няколко страници от досието на Суворов и видя една фотография, както и пръстовите му отпечатъци. Установи също, че първоначално беше работил за Първо главно управление, известно още като външното разузнаване, защото работата му беше да събира шпионски сведения от други държави. Защо е станала тази смяна? — запита се той. Обикновено в КГБ хората остават там, където първоначално са започнали. Но един висш офицер от Трето главно беше го изискал поименно от Първо… Защо? К. И. Суворов е бил изискан поименно от генерал-майор Павел Константинович Кабинет. Името накара Провалов да се замисли. Беше го чувал някъде, но не можеше да си спомни точно къде, а това беше необичайно за един дългогодишен следовател. Записа го на един лист и го остави настрана.

Значи сега разполагаха с едно име и снимка на този Суворов. Дали е познавал Амалрик и Зимянин — предполагаемите убийци на сводника Овсеенко? Беше възможно. В Трето главно той би могъл да е свързан със Спецназ, но това можеше да е и просто съвпадение. Трето главно управление на КГБ се занимаваше главно с политическия контрол на съветските въоръжени сили, но държавата вече нямаше нужда от това. Цялата менажерия от политически офицери, така наречените замполити, която дълги години беше истинска напаст за съветските въоръжени сили, вече я нямаше.

„Къде си ти сега?“ — попита Провалов папката с досието. За разлика от Централния армейски архив, в архивите на КГБ обикновено имаше подробни сведения за това къде живеят бившите му офицери и с какво се занимават. Беше наследство от бившия режим, което вършеше работа на милицията, но не и в конкретния случай. „Къде си ти? От какво живееш? Дали си престъпник? Дали си убиец?“ Обикновено при разследването на едно убийство въпросите са повече от отговорите. Често пъти много от тях оставаха без отговор, защото човек не можеше да надникне в мозъка на убиеца, а и дори да можеше онова, което би могъл да открие вътре, нямаше да има никакъв смисъл.

Убийството беше започнало по твърде сложен начин и нещата ставаха още по-сложни. Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че Овсеенко заедно с шофьора му и една проститутка са мъртви. Сега дори може би знаеше по-малко. Почти от самото начало беше приел, че истинският обект е бил сводникът, но ако този Суворов беше наел Амалрик и Зимянин да извършат убийството, защо ще му е нужно това на един бивш — той погледна в досието — подполковник от Трето главно управление на КГБ? Дали пък обектът не е бил Сергей Головко и дали това не обяснява убийството на двамата предполагаеми извършители с това, че са ликвидирали не този, когото трябва? Лейтенантът отвори чекмеджето на бюрото си, за да потърси аспирин. Не за първи път го заболяваше глава от това дело и както изглежда, нямаше и да е последният. Какъвто и да е Суворов, ако Головко е бил обектът, той не е взел сам решението за убийството. Просто е бил човекът, който е наел убийците, а решението е било взето от някой друг. „Но кой? И защо?“

Въпросът „Кви боно“ беше много стар, толкова стар, че принадлежеше на един мъртъв език. „Кой има ползата? Кой щеше да спечели от деянието?“

Той се обади на Абрамов и Устинов. Може би те щяха да успеят да открият Суворов и той щеше да вземе самолета, за да го разпита. Провалов написа факс и го изпрати до Санкт Петербург. След това напусна кабинета и си тръгна с колата за вкъщи. Погледна часовника. Беше закъснял само с два часа. Не беше зле за такъв случай.

Генерал-лейтенант Генадий Йосифович Бондаренко огледа кабинета си. От доста време чакаше третата си звезда и понякога се питаше дали изобщо ще я получи. Той беше професионален войник в продължение на тридесет и една години и отдавнашната му мечта беше постът главнокомандващ на руските въоръжени сили. На него са били много добри мъже, но и някои лоши. Един от добрите е бил Георгий Жуков, човекът, спасил страната от германците. Сега в памет на Жуков имаше много статуи. Преди доста години, като млад кадет, Бондаренко беше слушал негова лекция и още си спомняше лицето му на булдог и леденостудените сини очи, както и решителния му поглед на убиец. Той беше истински герой за руснаците, когото политиката не беше очернила и чието име всяваше страх у германците.

Това, че Бондаренко стигна толкова далеч, беше не малко изненадващо и за него самия. Беше започнал като офицер от свързочните войски, след което за кратко беше воювал в състава на Спецназ в Афганистан. Там на два пъти беше надлъгал смъртта, и в двата случая запазвайки самообладание в критична обстановка. Беше оцелял и беше награден с високи отличия. Беше получавал рани и беше убивал със собствените си ръце — нещо, което малко полковници са правили и още по-малко обичат да се хвалят с това, освен на бара в офицерския клуб, когато се обърнали няколко чашки с приятели.

Като много генерали преди него Бондаренко беше в известен смисъл „политически“ генерал. Той беше получил генералските си звезди под крилото на Сергей Головко, който беше нещо като министър, но никога не би станал генерал-лейтенант, ако нямаше истински заслуги и не бе проявил смелост на бойното поле. Тези неща имаха значение в руската, както и във всяка друга армия. Освен това той беше интелигентен и най-вече имаше качества. Длъжността му беше шеф на военните операции, или както го наричаха американците „J-3“. Това означаваше да убиваш хора във война и да ги обучаваш в мирно време. Бондаренко беше обиколил земното кълбо, за да разбере как в другите армии обучават хората си, беше подбрал най-доброто и го прилагаше към собствените си войници. Разликата между войника и гражданина беше в обучението и Бондаренко искаше ни повече, ни по-малко да направи руската армия толкова боеспособна и твърда като гранит, каквато е била по времето, когато под командването на Конев и Жуков превзе Берлин. Тази цел бе все още твърде далечна, но генералът се беше зарекъл да постави основите за нея. Може би след десет години неговата армия щеше да отговаря на поставената цел и той все още ще може да види това с очите си, разбира се, като оттеглил се достойно в пенсия. Медалите му щяха да стоят в рамка, окачени на стената, а неговите внуци щяха да се друсат на коленете му. От време на време може би щяха да идват при него за съвет и да го питат за това-онова, както често става с генералите от запаса.

В момента нямаше повече работа, но не изпитваше особено желание да си тръгне за вкъщи, където жена му беше поканила съпруги на други висши офицери. Подобни сбирки винаги бяха досадни за Бондаренко. Военният аташе във Вашингтон му беше изпратил една книга, „Бърза сабя“ от полковник Никълъс Едингтън от Американската национална гвардия. Едингтън, да, спомняше си го. Той беше полковникът, обучавал своята бригада в калифорнийската пустиня, когато бе взето решението за изпращане на войски в района на Персийския залив. Неговите войници, които всъщност бяха цивилни в униформа, се бяха справили добре, дори повече от добре, си каза руският генерал. Бяха изпълнили операцията „Опарването на медузата“, разрушавайки всичко, до което се докоснеха. Действаха заедно с редовни американски части — 10-и и 11-и кавалерийски полк. Цялата тази бойна част с числеността на една дивизия успя да натръшка като овце в кланица цели четири механизирани корпуса. Дори гвардейците на Едингтън се справиха блестящо. Генадий Йосифович знаеше, че това отчасти се дължеше на тяхната мотивация. Биологичната атака срещу родината им беше разгневила основателно войниците, а подобен гняв може да направи герой от един лош войник толкова лесно, колкото да щракнеш ключа на лампата. „Воля за бой“ беше технически термин. Или по-просто казано, това е причината, заради която човек излага на риск живота си — много важен въпрос за висшите офицери, чиято работа беше да водят към опасности тези мъже.

Докато разлистваше книгата, той видя, че Едингтън, който беше и професор по история (това беше интересно), беше отделил доста внимание на този фактор. Значи освен че е извадил късмет, той очевидно е и умен. Имал е щастието да командва запасняци с много години служба зад гърба си и въпреки че тях ги обучават само от време на време, те са много надеждни бойци, всеки от които знае как да изпълни дадена заповед. За редовните войници това беше направо непознат лукс. Разполагали са и с най-новите средства за свръзка на американската армия, които даваха възможност на всички хора и машини да узнаят, и то често пъти в подробности, какво знае техният командир и от своя страна да му докладват какво пък те виждат. Според Едингтън това е направило задачата му много по-лесна, отколкото тя беше до този момент за един командващ на механизирана бойна част.

Американският офицер твърдеше също, че е знаел не само какво казват неговите подчинени командири, а дори и това, което мислят, а нямат време да го кажат. Поставяше се изрично ударение върху важността на взаимната заменяемост в командния състав, а това — си каза Бондаренко, докато го отбелязваше отстрани в полето — е много важен урок. Трябваше да прочете внимателно тази книга и може би да накара онези във Вашингтон да купят стотина екземпляра, за да я раздаде на колегите си да я прочетат… Дори можеше да се откупят правата за отпечатването й в Русия. Руснаците често прибягваха до подобна практика.