Мечката и драконът

36.Зорге докладва

Президентът Райън се събуди малко преди шест сутринта. Хората от службата за охрана предпочитаха той да държи щорите спуснати, за да закриват прозорците, но Райън не обичаше да спи в ковчег, колкото и голям да беше той. Затова когато се събуждаше случайно, като например в 3,53 часа, предпочиташе да види някаква светлина отвън, дори тя да е само от фаровете на патрулираща полицейска кола или на самотно такси. С годините беше започнал да се събужда рано. Това го изненадваше. Като момче винаги предпочиташе да спи до късно, особено през уикенда. Но с Кети нещата стояха другояче. Като повечето доктори, и особено хирурзите, тя ставаше рано, за да отиде в болницата и да може да разполага с цял ден, през който да разбере как е понесъл операцията нейният пациент.

Може да беше придобил този навик от нея и тъй като беше мъж, се събуждаше дори по-рано. А може да бе станало напоследък в това проклето място, помисли си Райън, като стана от леглото и се отправи към банята, започвайки прекалено рано още един проклет ден като много други. Какво, по дяволите, ставаше, запита се президентът. Защо вече не му се спеше толкова? Сънят беше едно от много малкото истински удоволствия за човека на тази земя. Единственото му желание беше да може да си поспи малко повече…

Обаче не се получаваше. Няма още шест часът, каза си Джак и погледна през прозореца. Млекарите вече бяха станали, както и вестникарчетата. Пощаджиите бяха започнали да сортират писмата, а на други места работният ден на хората от нощните смени привършваше. Сред тях бяха и някои тук, в Белия дом — стражи от службата за охрана и друг обслужващ персонал. Райън ги познаваше по лице, но не знаеше имената им, а това го караше малко да се срамува. В края на краищата, те бяха неговите хора и би трябвало да знае за тях повече, да помни имената им, за да се обръща към тях, когато ги срещне. Но те бяха твърде много. В този списък трябваше да включи и униформените от военната секция на Белия дом, които работеха предимно в свързочната служба. Всъщност тук имаше една малка армия от мъже и жени, чието единствено предназначение беше да служат на Джон Патрик Райън и чрез него — на цялата страна, или поне така беше на теория. Много важно! — каза си той, като погледна през прозореца. Навън вече беше достатъчно светло. Уличните лампи угасваха една по една, след като техните фотоклетки им съобщаваха, че слънцето изгрява. Джак облече стария си халат, който имаше още от военноморската академия, и нахлузи чехлите, които бяха по-нови. Вкъщи предпочиташе да ходи бос, но един президент не може да се показва така пред войниците. Тръгна с безшумни стъпки по коридора.

Сигурно има някакво скрито сигнализиращо устройство близо до вратата на спалнята, каза си Джак. Никога не успяваше да изненада някой, когато се появеше неочаквано в коридора на горния етаж. Главите им винаги гледаха натам, откъдето се задаваше, и веднага започваше сутрешното състезание кой ще го поздрави пръв.

Този път пръв беше един старши офицер от службата за охрана, който беше началник на нощната смяна. Андреа Прайс О’Дей все още беше у дома си в Мериленд, вероятно вече облечена и готова да тръгне — в какви идиотски часове ставаха тези хора заради него, каза си Джак — за едночасовия път с кола до Вашингтон. А ако имаше късмет, кога щеше да се прибере вечерта? Това зависеше от неговото разписание за деня, а той не можеше да си спомни веднага какво му предстоеше.

— Ще пийнете ли едно кафе, шефе? — попита един от по-младите агенти.

— Няма да откажа, Чарли. — Райън го последва, прозявайки се. Той влезе в дежурната стаичка на охраната на етажа, която всъщност не беше по-голяма от килер. В нея имаше телевизор и кана с кафе, вероятно донесена от кухнята, както и някои дребни неща за хапване, които помагаха на хората да изкарат нощта.

— Кога застъпи на дежурство? — попита президентът.

— В единайсет часа, сър — отвърна Чарли Малоун.

— Доста тягостна работа, нали?

— Можеше и да е по-лошо. Тук поне не давам нощен наряд като в Омаха.

— Да — съгласи се Джо Хилтън, друг агент от нощната смяна.

— Обзалагам се, че си играл футбол — каза Джак.

Хилтън кимна.

— Бях ляв полузащитник в отбора на държавния университет във Флорида, сър, но не бях толкова добър, че да вляза в професионалната лига.

„Той е едва на 22 години и е само мускули“, помисли си Джак. Младият специален агент Хилтън пращеше от здраве и сила.

— По-добре е да се играе бейзбол. Поучаваш добра заплата, работиш петнайсет години, може би малко повече, и се пенсионираш в добро здраве.

— Да, може би ще направя сина си добър играч — каза Хилтън.

— Той на колко стана? — попита Райън, спомняйки си смътно, че Хилтън скоро беше станал баща. Жена му като че ли работеше в Министерството на правосъдието.

— На три месеца. По цяла нощ спи, господин президент. Благодаря ви, че ме попитахте.

„Бих искал да ми викат Джак. Не съм господ.“ Но това беше все едно някога, когато беше лейтенант Джон П. Райън от ВМС, да нарече командващия го генерал Боби.

— Случи ли се нещо интересно през нощта?

— По Си Ен Ен предадоха отпътуването на нашите дипломати от Пекин, но само показаха как излита самолетът.

— Мисля, че са изпратили телевизионните камери, надявайки се той да гръмне, за да го заснемат — каза Райън, отпивайки от кафето.

Тези млади тайни агенти от службата за охрана вероятно се чувстват малко неловко, когато „босът“, както го наричаха в службата за охрана, разговаря с тях като с най-обикновени хора. Ако е така, майната им, помисли си Джак. Нямаше намерение да се държи като Луи XIV, за да им достави удоволствие. Освен това не беше красавец като например Леонардо ди Каприо, който обаче, според дъщеря му Сали, прилича на котешко дупе.

Точно тогава пристигна един куриер със сутрешната сводка на „Ранно пиле“. Джак си взе един екземпляр и кафето и се върна, за да я прочете. В няколко статии се изказваше съжаление по повод отзоваването на търговската делегация, което може би се дължеше на стаения либерализъм на медиите, поради който те не бяха, не са и вероятно никога нямаше да приемат изцяло един държавник аматьор в Белия дом. Райън знаеше, че помежду си го наричаха и с други имена, някои от които не бяха много любезни, но средният американец, както го уверяваше веднъж седмично Арни ван Дам, все още много го харесваше. Рейтингът му продължаваше да е висок и причината за това, изглежда, беше, че Джак се възприемаше като обикновен човек, извадил късмет. Ако това можеше да се нарече така, помисли си президентът, едва сдържайки се да не изскърца със зъби. Той пак зачете новинарските статии, отправяйки се към трапезарията. Видя, че хората там се бяха разбързали, без съмнение уведомени от охраната, че Фехтовачът е станал и трябва да бъде нахранен — още един пример, че с него се отнасят като към крал. Но той беше гладен, храната си беше храна и затова влезе, взе си от бюфета каквото искаше, включи телевизора, за да разбере какво става по света, и се нахвърли върху яйцата по бенедиктински. Трябваше да ги изгълта бързо, преди Кети да се появи и да му се скара, че холестеролът му ще се повиши. Навсякъде около него в радиус около 60 километра правителствените служители се събуждаха. Обличаха се, качваха се в колите и тръгваха за работа като него, но не при такива удобства.

— Добро утро, татко — поздрави, влизайки Сали, отиде при телевизора и превключи на Ем Ти Ви, без да го попита. Беше изминало доста време от онзи слънчев следобед в Лондон, когато бяха стреляли по него, спомни си Джак. Тогава той беше за нея „татенце“.

В Пекин компютърът на бюрото на Мин се включи на автоматичен режим за точно определения брой минути. Запаметяващото устройство отново заработи и компютърът започна да изпълнява ежедневната си задача. Без да светва екрана, машината прегледа последните вътрешни файлове, събра ги, след това активира вътрешния модем и ги изстреля в Мрежата. Целият процес продължи около 17 секунди, след което компютърът отново задряма. Данните преминаха по кабелите на телефонната мрежа в Пекин, докато стигнаха до конкретния сървър, за който бяха предназначени и който всъщност се намираше в Уискънсин. Там те изчакаха сигнала, след което бяха изтрити от паметта на сървъра и скоро след това отписани, елиминирайки по този начин всякакви следи за съществуването си.

Когато Вашингтон се събуждаше, в Пекин лягаха да спят, а Москва беше с няколко часа по-назад. Земята продължаваше да се върти, без да се интересува какво става през този безкраен денонощен цикъл.

— Е? — попита подчинения си генерал Дигс.

— Мисля, че кавалерийският ескадрон е в доста добра форма, сър — каза полковник Гуисти.

Като Дигс и Анжело Гуисти беше професионален кавалерист. Неговата задача като командир на първи бронетанков кавалерийски ескадрон (всъщност това беше батальон, но в кавалерията си имаха свои наименования), беше да върви пред главните сили на дивизията, да открива противника и да разучи терена, тъй като беше окото на „Старите брони“. Но той имаше достатъчно самостоятелна бойна мощ, за да се грижи сам за себе си. Гуисти беше участвал във войната в Персийския залив и знаеше какво представлява истинско сражение. Той беше наясно със задачата си и се стараеше неговите войници да бъдат толкова добре обучени, колкото условията в Германия позволяваха. Всъщност предпочиташе тренировките в симулаторите пред претъпкания с хора полигон на центъра за бойно обучение, чиято площ беше само 75 квадратни километра. Вярно е, че при симулаторите не беше същото като да изкараш танковете си на полето, но поне нямаше ограничение за времето и пространството, а в симулативната система можеш да се сражаваш с цял вражески батальон и дори с бригада, ако искаш да поизпотиш хората си. Като се изключи чувството, че се носиш с твоя „Абрамс“ по вълни (от това на някои танкисти им се повръщаше), симулаторите като цяло предоставяха по-добри условия за тренировки от което и да било друго място, с изключение на тренировъчния център във Форт Ъруин в калифорнийската пустиня или този, който армията беше изградила за израелците в пустинята Негев.

Дигс не разбра какво точно има предвид по-младият офицер и просто наблюдаваше как неговата част се придвижва доста умело. Те участваха в съвместни маневри с германски части, а германците както винаги бяха добри във военните дела. Но днес те не се справяха толкова успешно, колкото кавалеристите на първа механизирана бронетанкова дивизия, които надиграха своите европейски домакини, а след това (за изненада и разочарование на командващия ги германски бригаден генерал) успяха да им направят засада. Това им костваше половин батальон от техните „Лео“, както американците наричаха главните си бойни танкове „Леопард-2“. Тази вечер Дигс щеше да вечеря с бригадния генерал. Дори германците не можеха да се сравняват в нощния бой с американците, което беше странно, защото, общо взето, екипировката им беше еднаква, а и войниците им бяха добре обучени. Но германската армия в по-голямата си част все още се състоеше от срочнослужещи, които нямаха зад гърба си толкова служба, колкото американците.

В по-широк план кавалерийската част беше основният елемент на команднощабното учение, в което участваше 2-ра бригада на полковник Дон Лайсъл, която теоретически трябваше да отблъсне атаката на германците. Като цяло денят не беше от най-добрите за Бундесвера. Вярно е, че германската армия вече нямаше за задача да защитава страната от съветско нахлуване и вече не можеше да разчита толкова на предишната енергична подкрепа на гражданите, на която се радваше в продължение на много години. Сега Бундесверът беше един анахронизъм, чиято мисия вече не беше така очевидна, а, от друга страна, все още имаше на свое разположение ценна обработваема земя, която германците биха могли да използват за по-практични цели. Затова численият състав на бившата западногерманска армия беше намален и се обучаваше предимно в изпълнение на мироопазващи операции, което в крайна сметка се свеждаше до това една добре въоръжена сила да изпълнява чисто полицейски функции. Установяването на новия световен ред беше преди всичко мирен процес, поне що се отнася до европейците. Американците бяха ангажирани във военни операции, имащи за цел да защитават твърде далечни германски интереси, а те самите, въпреки че не бяха загубили напълно афинитета си към бойната подготовка, бяха твърде доволни, че евентуалната защита на интересите им е по-скоро теоретична възможност, която става за особено заплетен сюжет на продукция на Холивуд. Това ги караше също да се отнасят с по-голямо уважение към Америка, отколкото би им се искало. Но някои неща просто не можеха да бъдат избегнати.

— Е, Анжело, мисля, че войниците ти си спечелиха по някоя и друга бира в местните кръчми. Обходът, който направи твоята част в квадрат нула-две-двадесет, беше извършен много умело.

Гуисти се усмихна, доволен от похвалата.

— Благодаря, генерале. Ще предам мнението ви на моя помощник по оперативната част. Той изготви плана.

— По-късно, Анжело.

— Разбрано, сър — отвърна Гуисти и отдаде чест на командващия дивизията, преди да се отдалечи.

— Какво ще кажеш, Дюк?

Полковник Мастърман извади цигара от походното си яке и я запали. Едно от хубавите неща в Германия беше, че тук винаги можеха да се намерят добри хавански пури.

— Познавам Анжело още от Форт Нокс. Разбира си от работата, а и офицерите му са много добре подготвени. Той дори има излязла книга по въпросите на тактиката и военната подготовка.

— Така ли? — заинтересува се Дигс. — Интересна ли е?

— Не е лоша — отвърна заместникът по оперативната част. — Не бих казал, че съм съгласен с всичко в нея, но не е зле, когато за повечето неща мненията ти съвпадат с някого. Офицерите му също мислят като него, така че Анжело е като един добър футболен треньор. Снощи здравата напляска швабите по задниците. — Мастърман затвори очи и потърка лицето си. — Тези нощни учения ме поумориха.

— Как се справя Лайсъл?

— При последната ми обиколка беше успял да се справи добре с атаката на германците. Изглежда, че нашите приятели не успяха да разберат какво точно е разположението на силите му. Опитваха се да осъществят кратки разузнавателни операции, за да съберат повече информация, но Гуисти спечели битката за разузнаването, а това реши отново нещата.

— Отново — съгласи се Дигс. Ако беше успял да си извлече някаква поука от престоя си в Националния център за обучение, то тя беше тази. Разузнаване и контраразузнаване. Трябва да откриеш врага, а не той да те открие. Ако се справиш с тази задача, трудно ще загубиш сражението. Ако не се справиш, много трудно ще го спечелиш.

— Защо не отидеш да подремнеш, Дюк?

— Добре е, когато командващият дивизията сам наблюдава войниците си, генерале. — Мастърман беше толкова уморен, че дори не искаше да пийне една бира преди това.

След като се разбраха, те се насочиха към хеликоптера UH-60 „Блекхоук“ на командващия, за да се върнат в базата. Дигс особено харесваше закопчаващите се от четири места безопасни колани. С тях човек можеше да спи седнал.

„Едно от нещата, които трябва да свърша днес, е да реша какво да правя с опита на китайците да убият Сергей“, помисли си Райън. Прегледа разписанието си за деня. Роби отново беше заминал на запад. Това беше твърде лошо. Той беше добър слушател и източник на интересни идеи. Трябваше да поговори с Адлер, ако и двамата имаха някакви прозорци в разписанията си за деня, а и със семейство Фоли. Кой друг?, запита се Джак. По дяволите, кой ли друг можеше да бъде посветен в такова нещо? Ако по някакъв начин пресата научеше, щеше лошо да си изпати. Добре, Адлер трябва да присъства. Той всъщност се беше срещал с Цзян, а ако някой китайски министър има пръст в тази работа, най-вероятно ще е той.

Може би, но не беше съвсем сигурно. Райън беше работил дълго в шпионажа, за да направи подобна грешка. Когато си уверен в неща, за които не би трябвало да бъдеш съвсем сигурен, често си удряш главата в стената и може да те заболи. Райън натисна един бутон на бюрото си.

— Елън?

— Да, господин президент.

— По някое време днес трябва да се срещна тук със Скот Адлер и семейство Фоли. Разговорът ще продължи около час. Намери някакъв прозорец в разписанието.

— Към два и половина, но това би означавало да отложите срещата с министъра на финансите за предложенията във връзка с контрола над въздушния трафик.

— Отложи я, Елън. Това е важно — каза й той.

— Да, господин президент.

Не беше много редно, но нямаше как. Райън предпочиташе да подхожда в работата си така, както му хрумнеше, но като президент бързо се научи, че той трябва да се съобразява с разписанието, а не обратното. Намръщи се. Значи все пак неограничената му власт е доста илюзорна.

Мери Пат Фоли влезе в кабинета си както всяка друга сутрин и както винаги включи компютъра. Откакто започна операция „Зорге“ тя винаги изключваше проклетото нещо, когато не го използваше. Освен това към телефонната й линия имаше допълнителен ключ, който я блокираше така, както когато дръпнеш щепсела от контакта на стената. Включи и него. Хората, които работеха в разузнаването, бяха от край време много предпазливи. Може би за нея това беше станало нещо като параноя, но дали беше достатъчно?

Разбира се, в електронната поща имаше ново съобщение от cgood@jadecastle.com. Чет Номури продължаваше да работи и за изтичането на информацията бяха нужни двадесет и три секунди. След като предаването свърши, тя го запамети, а след това го изчисти от директорията си за електронната поща така старателно, че от него не остана абсолютно никаква следа. Принтира съобщението и се обади на Джошуа Сиърс да го преведе и да направи първоначален анализ. Вече бяха свикнали да обработват бързо съобщенията от „Зорге“, независимо дали бяха важни или не, така че в девет без петнадесет преводът беше готов.

— О, господи, на Джак това ще му хареса — възкликна заместник-директорът по оперативната част. След това отиде с листата в кабинета на Ед, чиито прозорци гледаха към гората. Там научи, че следобед трябва да са в Белия дом.

Мери Абът беше официалната гримьорка на Белия дом. Грижата президентът да изглежда добре по телевизията беше нейна, което означаваше да го намаца така, че да заприлича на някоя излязла вече в пенсия евтина проститутка, обаче нямаше как. Райън се беше научил да не мърда много-много и да не нервничи, което улесняваше работата й, но тя знаеше, че едвам се сдържа, което едновременно я забавляваше и я безпокоеше.

— Как се справя синът та в училище? — попита Райън.

— Добре, благодаря, но проявява интерес към едно хубаво момиче.

Райън не каза нищо, като чу това. Знаеше, че в колежа „Сейнт Мери“ имаше момче или момчета, които сигурно намираха неговата Сали за твърде привлекателна (тя беше хубава дори и за неутрален наблюдател), но не искаше да мисли за това. Все пак беше благодарен на службата за охрана. Когато Сали отиваше на среща, винаги наблизо я следваше поне кола, пълна с въоръжени агенти, а това нямаше как да не охлади ентусиазма на повечето момчетии. Значи, все пак от службата за охрана имаше полза. За един баща беше божие наказание да има малки дъщери. Той се зачете в предварителните бележки, оставени му за пресконференцията. В тях бяха включени вероятните въпроси, както и най-добрите отговори, които би могъл да даде. Тази практика му се виждаше малко нечестна, но в чужбина някои правителствени ръководители искаха въпросите да им се дават предварително, за да могат да обмислят по-добре отговорите си. Теоретично погледнато, тази идея не е лоша, помисли си Джак, но американските медии щяха да скочат срещу нея като бесни кучета.

— Готово — каза госпожа Абът, след като приключи с прическата му.

Райън стана, погледна се в огледалото и както обикновено направи кисела физиономия.

— Благодаря ти, Мери — успя да каже той.

— Винаги сте добре дошъл, господин президент.

Излезе навън и пресече коридора от стаята на Рузвелт към Овалния кабинет, където телевизионните екипи вече го чакаха. Репортерите станаха на крака, когато влезе, като децата в пансиона „Св. Матюс“, когато свещеникът влизаше в клас. Но в трети клас задаваха по-лесни въпроси.

Джак седна във въртящия се, люлеещ се стол. Кенеди беше имал такъв и Арни беше решил, че идеята не е лоша и за Джак. Несъзнателното поклащане на човек в такъв стол му придаваше по-самоуверен вид. Имиджмейкърите знаеха това, но Джак не го знаеше и ако го научеше, сигурно щеше да изхвърли стола през прозореца. Арни обаче беше наясно с въпроса и убеди Джак, че изглежда добре в стола, като накара Кети Райън да се съгласи с него. Както и да е.

Фехтовачът седна и се отпусна в удобния стол. Това беше другата причина, поради която Арни го беше доставил, а и истинската, поради която Райън се беше съгласил. Столът наистина беше удобен.

— Готови ли сме? — попита Джак.

Когато президентът зададеше този въпрос, това обикновено означаваше: „Хайде да започваме това проклето шоу!“ Но за Райън си беше просто въпрос.

Сред присъстващите беше Кристин Матюс от Ен Би Си. Имаше също репортери от Ей Би Си и „Фокс“, както и един журналист от „Чикаго трибюн“. Райън беше започнал да предпочита тези пресконференции в малко по-интимен кръг и медиите не възразяваха, защото участието на репортерите там ставаше по жребий, което беше справедливо и всеки можеше да има достъп. Другата причина, поради която Райън ги предпочиташе, беше, че вероятността репортерът да е по-агресивен беше по-малка в Овалния кабинет, отколкото в атмосферата, която се създаваше в залата за пресконференции, където репортерите се превръщаха в тълпа и възприемаха манталитета на такава.

— Господин президент — започна Кристин Матюс, — вие отзовахте както търговската делегация, така и посланика ни в Пекин. Защо беше необходимо това?

Райън се заклати леко в стола.

— Кристин, всички видяхме събитията в Пекин, които привлякоха вниманието на целия свят — убийството на кардинала и на проповедника, последвани от грубото, меко казано, отношение към вдовицата на проповедника и някои хора от неговото паство. — Той отново се спря на акцентите, които беше направил на предишната пресконференция, и особено наблегна на безразличието, проявено от китайското правителството към случилото се. — Може само да се заключи, че китайското правителство не се интересува. Ние обаче не сме безразлични. Не са безразлични и американският народ, и това правителство също. Не може да се отнема човешки живот с такова пренебрежение, все едно да смачкаш някакво насекомо. Отговорът, който получихме, не ни задоволява и затова извиках нашия посланик за консултации.

— А търговските преговори, господин президент? — обади се представителят на „Чикаго трибюн“.

— Трудно е за страна като САЩ да прави бизнес с държава, която не признава човешките права. Сами видяхте какво мислят нашите граждани по въпроса. Според мен те са възмутени от тези убийства, както и аз, а предполагам и вие сте на това мнение.

— Значи няма да препоръчате на Конгреса да нормализира търговските ни отношения с Китай?

Райън поклати глава.

— Не, няма да препоръчам, а и ако го сторя, Конгресът с право ще го отхвърли.

— И в какъв момент бихте променил позицията си по този въпрос?

— Тогава, когато Китай влезе в обществото на цивилизованите страни и признае правата на своите граждани, както е във всички други велики държави.

— Значи за вас днес Китай не е цивилизована страна?

Райън се почувства така, сякаш го бяха ударили през лицето със студена, мокра риба, но се усмихна и продължи:

— Убийството на дипломати не е цивилизован акт.

— А какво ще си помислят китайците за това? — попита репортерът от „Фокс“.

— Не мога да чета мислите им. Призовавам ги да се променят или поне да се съобразяват с чувствата и убежденията на останалия свят и да преосмислят в такава светлина своите достойни за съжаление действия.

— А какво ще стане с търговските въпроси? — попита репортерът от Ей Би Си.

— Ако Китай иска да нормализира търговските си отношения със САЩ, трябва да отвори пазарите си за нас. Както знаете, ние сме приели закон за търговската реформа. Той ни позволява да възприемаме такава търговска политика, каквато другите страни водят спрямо нас, така че каквато и тактика да приложат спрямо нас, ние ще им отвърнем със същата по отношение на търговията ни с тях. Утре ще наредя на Държавния департамент и на Министерството на търговията да сформират работна група за прилагане на закона за търговската реформа спрямо КНР — съобщи президентът новината на деня, която беше истинска бомба.

— Господи, Джак! — каза министърът на финансите в кабинета си на отсрещната страна на улицата. Той гледаше по телевизията пресконференцията в Овалния кабинет. Вдигна телефона и натисна един бутон. — Искам да проверите всички сегашни сметки на КНР — нареди той на един от подчинените си в Ню Йорк.

В този момент другият телефон му иззвъня.

— Държавният секретар на трета линия — уведоми го секретарката му по вътрешната уредба.

Министърът на финансите изръмжа и вдигна слушалката.

— Да, и аз го гледах, Скот.

— Е, как мина, Юрий Андреевич? — попита Кларк.

През цялата седмица преди състезанието генерал Кирилин всеки ден отделяше по няколко часа за стрелба с пистолет на стрелбището. Сега той се втурна в бара на офицерския клуб с такъв вид, сякаш току-що някой го беше ритнал в слабините.

— Този да не е някой убиец от мафията?

Като чу това, Чавес се разсмя.

— Генерале, той дойде при нас, защото италианската полиция искаше да е далеч от нея. Попречил на нейни убийци и местните главатари искат да си отмъстят на него и на семейството му. Колко спечели от вас?

— Петдесет евро — процеди през зъби Кирилин.

— А бяхте много самоуверен — каза Кларк. — Убедихте ли се сега?

— И с него се е справил — каза през смях Динг.

Петдесет евро бяха доста пари дори за заплатата на руски генерал с три звезди.

— Победи ме с три точки от 500 възможни. Аз успях да стигна до 493.

— Значи Еторе е успял да постигне само 496? — попита Кларк. — Господи, това момче тръгва на зле. — Той сложи една чаша пред руския генерал.

— Сигурно се е пропил тук — подхвърли Чавес.

— Може и така да е — съгласи се Кларк.

Но на руснака никак не му беше до шеги.

— Този Фалконе направо не е човек — каза Кирилин, обръщайки на един дъх първата водка.

— Той може да изкара акъла и на Бил Хичкок и това си е факт — каза Кларк. — А знаете ли кое е най-лошото?

— Кое, Иван Сергеевич?

— Това, че изобщо не парадира с постиженията си, сякаш е нормално да стреляш така.

— Генерале — обади се Доминго, след като изпи втората си водка за вечерта. Проблемът да си в Русия беше, че свикваш с местните навици и един от тях беше пиенето. — Всички от моя екип са майстори в стрелбата. Като казвам майстори, имам предвид, че биха могли да участват в олимпийския ни отбор. Но Голямата птица ни победи всичките, а на нас това не ни се нрави, колкото и на вас. Обаче ще ви кажа едно нещо: много съм доволен, че е в групата ми.

Точно в този момент Фалконе влезе.

— Хей, Еторе, ела насам.

Беше си останал същата върлина. Наведе се над по-дребния Чавес и пак приличаше на фигура от картините на Ел Греко.

— Генерале — обърна се той към Кирилин, — вие стреляте изключително добре.

— Но не толкова добре, колкото теб, Фалконе — отвърна генералът.

Италианското ченге сви рамене.

— Днес просто имах щастлив ден.

— Да, бе — каза Кларк и подаде на Фалконе една чаша.

— Водката започна да ми харесва — каза Голямата птица и обърна чашата. — Но се отразява на стрелбата ми.

— Да, Еторе — засмя се Чавес. — Генералът ни каза, че си имал четири пропуска в състезанието.

— Да не искаш да кажеш, че е имал и по-добри постижения? — попита Кирилин.

— Има — отвърна Кларк. — Преди три седмици видях, че направи 500 точки от 500 възможни.

— Е, тогава имах добър ден — съгласи се Фалконе. — Бях се наспал добре през нощта и не ме болеше глава.

Кларк избухна в смях и се огледа. Точно в този момент влезе един офицер и също се огледа. Забеляза генерал Кирилин и се приближи.

— По дяволите! Кой ли е този хубавец? — попита на глас Динг, когато той се приближи.

— Другарю генерал — поздрави мъжът.

— Анатолий Иванич — отвърна Кирилин. — Как са работите в Центъра?

След това той се обърна към останалите.

— Вие сте Джон Кларк, нали?

— Да, аз съм — потвърди американецът. — А вие кой сте?

— Това е майор Анатолий Шелепин — отговори вместо него генерал Кирилин. — Той е шеф на личната охрана на Сергей Головко.

— Знаем се с шефа ви — каза Динг и му подаде ръка. — Как сте? Аз съм Доминго Чавес.

Пристигналият се ръкува и с двамата.

— Можем ли да поговорим на някое по-спокойно място? — попита Шелепин.

Четиримата мъже се преместиха в един ъгъл на клуба. Фалконе остана на бара.

— Сергей Николаич ли те изпрати? — попита руският генерал.

— Не сте ли чул? — отвърна майор Шелепин. Начинът, по който го каза, прикова вниманието на всички. Говореше на руски, който Кларк и Чавес разбираха добре. — Искам хората ми да тренират с вас.

— Какво да съм чул? — попита Кирилин.

— Открихме кой се е опитал да убие председателя — съобщи Шелепин.

— Значи той е бил обектът? Мислех, че целта им е бил сводникът — каза Кирилин.

— Ще ни кажете ли за какво си говорите? — попита Кларк.

— Преди няколко седмици беше извършено убийство на площад „Дзержински“ — отвърна Шелепин, обяснявайки какво са мислели тогава. — Но сега изглежда, че просто са сбъркали обекта.

— Някой се опитал да ликвидира Головко? — попита Доминго. — Мамка му!

— И кой е бил той?

— Човекът, който е уредил нещата, е бивш офицер от КГБ на име Суворов. Смятаме, че е той. Използвал е двама бивши войници от Спецназ. И двамата са убити, вероятно за да се прикрие участието им, или най-малко да им се попречи да говорят. — Шелепин не добави нещо повече. — Както и да е. Чухме добри неща за вашите хора от „Рейнбоу“ и искаме да ни помогнете в обучението на нашия охранителен екип.

— Аз нямам нищо против, стига Вашингтон да се съгласи.

— Кларк се вгледа внимателно в очите на бодигарда. Беше прекалено сериозен и в момента настроението му не беше най-добро.

— Утре ще отправим официална молба.

— Момчетата от „Рейнбоу“ са чудесни — увери го Кирилин. — Много добре работим с тях. Когато бях полковник, Анатолий работеше при мен. — Тонът, с който го каза, беше показателен какво мисли за по-младия човек.

„В тази работа не ни казват всичко“, помисли си Кларк. Един руски висш офицер няма да помоли бивш агент от ЦРУ за помощ, свързана с личната му сигурност, просто ей така. Той срещна погледа на Динг и разбра, че мисли същото. Изведнъж и двамата си припомниха шпионските си навици.

— Добре — каза Джон. — Ако искате, мога да се обадя тази вечер у дома. — Щеше да го направи от американското посолство, вероятно чрез секретния телефон на представителя на ЦРУ.