Мечката и драконът

48.Изваждане на оръжията

Докато другите прекарваха безсънни нощи, Генадий Йосифович Бондаренко изобщо бе забравил какво значи да спи. Телексът му се бе загрял да разпечатва послания от Москва и тяхното четене му отнемаше доста време, а не всички му носеха полезна информация. Русия все още не се бе научила да остави хората на спокойствие, докато вършат своята работа, и като резултат от това началник-свръзките отново се сви, когато влезе с поредното послание с гриф „спешно“.

— Вижте — обърна се генералът към началника на разузнаването. — Това, което ни е необходимо, е да знаем с какво са въоръжени, къде са сега и как са развърнати, за да потеглят на север към нас. Политиката и целите им не ме интересуват толкова, колкото къде се намират те сега!

— Очаквам точна информация от Москва всеки момент. Става дума за данни от американски спътник…

— Мамка му! Помня времето, когато имахме наши собствени шибани спътници. Какво става с въздушното разузнаване?

— Самолетите пътуват към нас. Ще можем да ги използваме утре към обяд, но ще посмеем ли да ги изпратим над китайска територия? — попита полковник Толкунов.

— А ще посмеем ли да не ги изпратим? — отговори с въпрос главнокомандващият ТВД Далечен изток.

— Другарю генерал — каза началникът на разузнавателния отдел към обединеното командване, — опасенията са, че това ще даде на китайците политическо извинение за нападението.

— Кой каза това?

— Ставка.

Бондаренко наведе глава към картите на масата. Генералът пое дълбоко въздух и затвори очи за три секунди, но това само увеличи желанието му за един час, не, само тридесет минути сън. Само толкова, помисли си той, само тридесет минути.

— Политическо извинение — отбеляза генералът. — Знаеш ли, Владимир Константинович, преди време германците изпращаха високолетящи разузнавателни самолети доста навътре над Западна Русия и събираха сведения за предстоящото си нахлуване. Имаше специална ескадрила изтребители, които имаха възможност да се изкачат до необходимата височина и командирът на авиополка поиска разрешение да прихване шпионите. Беше освободен от длъжност още в същия момент. Предполагам, че е извадил голям късмет, тъй като не го застреляха. Стана прочут въздушен ас и герой на Съветския съюз, преди да бъде свален от германски изтребител. Виждаш ли, Сталин също се страхуваше да не провокира Хитлер!

— Другарю полковник? — извика някой и всички се обърнаха към вратата. Беше един млад сержант, който държеше множество широкоформатни снимки.

— Тук, по-бързо!

Сержантът ги сложи на масата върху топографските карти, които бяха там през последните четири часа. Качеството на снимките не бе много добро. Изображенията бяха изпратени по факс вместо по компютърната мрежа, за да бъдат разпечатани на фотографския принтер, но все пак вършеха работа. В някои от ъглите на всяка снимка имаше малки правоъгълници с легенда, напечатана на английски, която обясняваше на несведущите какво представлява всеки от заснетите обекти. Офицерът от разузнаването първи успя да разчете фотографиите.

— Ето ги — дълбоко пое въздух полковникът.

Той погледна координатите и часа на заснемане в долния десен ъгъл и продължи:

— Това е бронетанкова дивизия в пълен състав и се намира точно… — офицерът отмести снимката, за да открие картата — тук, както очаквахме. Точката им на съсредоточаване е Харбин. Е, можеше да се очаква. Железопътните им линии се събират там. Първата им цел ще бъде Белогорск.

— А оттук ще поемат нагоре по долината — съгласи се Бондаренко. — През този проход, после ще продължат на североизток.

Не бе необходимо човек да е Нобелов лауреат, за да предвиди пътя на настъплението. Теренът бе най-важното обективно условие, на което трябваше да се базират всички подобни планове. Бондаренко можеше да прочете мислите на противниковия командир, тъй като всеки добре обучен войник възприемаше и анализираше линиите върху картата по един и същ начин. Равният терен е по-добър от хълмистия. Полето е по-добро от гората. Сухото време е по-добро от дъждовното. Теренът по границата бе доста хълмист, но по-нататък се изравняваше, а освен това имаше множество долини, които даваха възможност за бързо настъпление. С достатъчно формирования той би могъл да превърне всяка от тези долини в смъртоносен капан, но ако разполагаше с достатъчно войска, китайците сега нямаше да са строени на границата. Щяха да седят в собствените си отбранителни съоръжения и да се страхуват от него. Само че действителността в момента не бе такава.

256-а мотострелкова дивизия бе на сто километра от границата. Личният състав водеше неистова стрелкова подготовка, защото тази инвестиция бе с най-бърза възвръщаемост. Командирите на полкове и на батальони бяха в командните си пунктове и водеха учения по карти, защото Бондаренко искаше те да мислят, а не да стрелят. За тази цел имаше редници и сержанти. Добрата новина за главнокомандващия ТВД Далечен изток бе, че на бойците му им доставяше удоволствие да стрелят и резултатите им бързо се подобряваха. Лошата бе, че срещу всеки негов добре обучен екипаж на танк китайците имаха над двадесет.

— Каква чудесна засада можехме да организираме, ако имахме достатъчно хора — въздъхна Толкунов.

— Когато бях в Америка, за да наблюдавам ученията им, чух една много хубава шега в тази връзка. Ако леля ти имаше топки, щеше да ти е чичо, Владимир Константинович.

— Така е, другарю генерал.

Двамата отново се наведоха над картите и снимките.

— Значи те знаят какво правим? — отбеляза Пян Кун. — Това не е добър развой на събитията.

— Може да знаеш какво ще направи някой крадец, но ако той има пистолет, а ти не, какво значение има? — попита го в отговор Цзян Хансан. — Другарю маршал?

— Подобно предислоциране на военни части не може да остане незабелязано — меко каза маршал Лю. — Винаги е трудно да се постигне тактическа изненада. Ние обаче имаме на наша страна стратегическата изненада.

— Вярно е — обърна се към останалите от Политбюро Тан Дъсъ. — Руснаците са предупредили някои от дивизиите си за раздвижването, но те все още са доста на запад, на няколко дни път. Освен това всички те ще се придвижат насам по тази железопътна линия, а нашите военновъздушни сили могат да я затворят, нали, Лю?

— Без проблеми — отвърна министърът на отбраната.

— А американците? — попита Фан Ган. — В нотата, която току-що получихме, те твърдят, че гледат на руснаците като на съюзници. Колко пъти хората са подценявали американците, Цзян? Включително и ти.

— Има обективни условия, които се отнасят дори за американците, колкото и да са велики — увери Лю присъстващите.

— А след три години ще им продаваме нефт и злато — каза Цзян на колегите си. — Американците нямат политическа памет. Те винаги се адаптират към промените в световния ред. През 1949 те създадоха НАТО, в което влезе най-големият им враг — Германия. Виж как постъпиха с Япония, след като хвърлиха атомни бомби там. Трябва да имаме предвид само, че американците ще прехвърлят известен брой хора там и те ще са принудени да рискуват наравно с останалите, но може би трябва да избягваме нанасянето на прекалено големи поражения на жива сила. Освен това ще се отнасяме към военнопленниците и към арестуваните цивилни внимателно — светът е чувствителен и ние трябва да се съобразяваме с това, смятам.

— Другари — започна Фан, събрал смелост за последен път да разкрие пред останалите собственото си мнение. — Все още можем да предотвратим това, както маршал Лю ни каза преди няколко дни. Не сме започнали, докато не прозвучат изстрелите. Все още можем да кажем, че провеждаме учение за отбрана, и светът ще се задоволи с това обяснение по причините, които приятелят ми Цзян току-що изложи пред нас. Щом започнат враждебните действия обаче, тигърът ще се окаже извън клетката. Мъжете защитават своето със самоотверженост. Помните, че Хитлер подцени Русия, и това бе последната му грешка. Иранците подцениха Америка през миналата година и резултатът бе страдания за народа и смърт за лидера им. Сигурни ли сме, че ще възтържествуваме в тази авантюра? Сигурни ли сме? Залагаме живота на страната си. Не трябва да забравяме това.

— Фан, стари другарю, ти както винаги си мъдър и разсъдлив — любезно отвърна Цзян. — Знам, че говориш от името на нашата нация и на нашия народ, но както не бива да подценяваме своите врагове, така не трябва да подценяваме и самите себе си. Бихме се веднъж с американците и им нанесохме най-сериозното военно поражение в тяхната история, нали?

— Да, изненадахме ги, но в крайна сметка загубихме един милион души, включително и сина на Мао. И защо? Защото надценихме собствените си възможности.

— Не и този път, Фан — увери колегите си Цзян. — Не и този път. Ще постъпим с руснаците така, както постъпихме с американците при река Ялу. Ще ги ударим мощно и изненадващо. Където са слаби, ще направим пробив и ще продължим. Където са силни, ще заобиколим и ще ги обградим. През 1950 бяхме армия от селяни и имахме само леко оръжие. Днес ние сме една напълно модерна армия. Днес можем да правим неща, за които американците не можеха дори и да мечтаят тогава. Да, ще възтържествуваме.

— Другари, искаме ли да спрем в този момент? — попита Цзян, за да насочи дебата в желаната от него посока. — Искаме ли да обречем страната си на икономически и политически крах? Това е въпросът в момента. Ако останем безучастни, подлагаме на риск живота на нацията. Кой от нас иска да остане безучастен в тази ситуация.

Никой, както можеше да се предположи, нито дори Цян се нае да приеме хвърлената ръкавица. Гласуването бе изцяло проформа и решението, разбира се, бе единодушно. Както винаги членовете на Политбюро постигнаха единомислие в свой собствен интерес. Министрите се завърнаха в кабинетите си. Цзян задържа Тан Дъсъ за няколко минути, преди да се отправи към своя. Един час по-късно той отиде при приятеля си Фан Ган.

— Не ми се сърдиш, нали? — попита Фан.

— Гласът на предпазливостта е нещо, което не ме обижда, стари приятелю — каза Цзян любезно, докато се настаняваше срещу бюрото на събеседника си. Можеше да си позволи да бъде любезен. Беше спечелил.

— Страхувам се от този ход, Цзян. Ние подценихме американците през 1950 и това ни коства живота на много хора.

— Имаме достатъчно хора за разход — изтъкна старшият министър без портфейл. — Освен това така Лю ще се почувства полезен.

— Ако има нужда от това — Фан изрази с жест отвращението си от този надут военен маниак.

— Даже и кучето си има нужди — отбеляза гостът.

— Цзян, ами ако руснаците са по-добре, отколкото мислиш?

— Погрижил съм се за това. Ще създадем нестабилност в страната им след четиридесет и осем часа — в деня, в който ще започне офанзивата ни.

— Как?

— Помниш ли неуспешния ни опит за покушение над старшия съветник на Грушевой, онзи Головко?

— Да, и тогава също бях против — напомни Фан на госта си.

— Тогава може би беше прав — призна Цзян, за да успокои своя домакин. — Тан обаче доразви тази възможност. Какъв по-добър начин да дестабилизираме Русия от това да елиминираме президента й? Можем да го направим и Тан вече е издал заповедите.

— Искате да убиете държавен глава на чужда територия? — попита Фан, изненадан от невероятната наглост. — А ако се провалите?

— Така или иначе предприемаме акт на агресия срещу Русия. Какво можем да загубим? Нищо, но можем да спечелим много.

— Но политическите усложнения… — дълбоко пое въздух Фан.

— Какво за политическите усложнения?

— Ако ни отвърнат със същото?

— Имаш предвид опит за атентат срещу Ху? — изражението на лицето му даде истинския отговор на този въпрос: „Китай ще бъде по-добре без това нищожество“, но дори Цзян не можеше да си позволи да изрече това на глас, даже и в този кабинет. — Тан ме увери, че физическата ни сигурност е организирана перфектно. Перфектно, Фан. В момента в страната ни не се провеждат операции на чуждо разузнаване.

— Предполагам, че всяка нация смята така — точно преди покривът да се срути на главата й. Справихме се добре с шпионажа в Америка и нашият добър другар Тан заслужава поздравления за това, но подобни ходове никога не биват възприемани добре. Трябва добре да помним това.

Цзян отхвърли тази мисъл:

— Не можем да се страхуваме от всичко.

— Вярно е, но да не се страхуваш от нищо също е неразумно — Фан направи пауза, за да предотврати спора. — Цзян, сигурно ме мислиш за бабичка.

Тези думи предизвикаха усмивка на лицето на другия министър.

— Бабичка? Не, Фан, ти си доказан другар от дълги години и един от най-задълбочените ни умове. Защо, мислиш, те доведох в Политбюро?

„За да си осигуриш вота ми“, премълча откровения отговор Фан. Той уважаваше много висшестоящия си колега, но не бе сляп за грешките му.

— Защото съм благодарен.

— Защото народът трябва да е благодарен, когато полагаш такива грижи за него.

— Да, трябва да не забравяме работниците и селяните навън. Ние сме техни слуги все пак — идеологическото лицемерие бе съвсем на място в този момент. — Работата ни съвсем не е лесна.

— Имаш нужда да се поотпуснеш. Вземи това момиче, Мин, и я заведи в леглото си. Правил си го и преди — това бе слабост, която двамата споделяха. Напрежението се разсея, каквато и бе целта на Цзян.

— Чаи духа по-добре — отвърна Фан с лукаво изражение.

— Тогава отведи нея в апартамента си. Купи й някакви копринени бикини. Те обичат това.

— Идеята не е лоша — съгласи се Фан. — Определено ще ми помогне.

— Тогава го направи на всяка цена! Сега имаме нужда от здрав сън. Следващите няколко седмици ще са доста нарегнати за нас — и доста повече за противниците ни.

— Само още едно нещо, Цзян. Както каза, трябва да се отнасяме добре с пленниците. Едно от нещата, които Америка не прощава лесно, е проявите на жестокост към беззащитните, както вече видяхме тук, в Пекин.

— Те са бабички. Не могат да проумеят как да използват силата.

— Може би, но ако искаме да правим бизнес с тях, както каза, защо трябва да ги обиждаме ненужно?

Цзян въздъхна и се съгласи, защото знаеше, че така е по-разумно.

— Прав си. Ще кажа на Лю — той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. След няколко часа ще вечерям с Ху.

— Предай му най-добрите ми пожелания.

— Разбира се — Цзян се надигна, поклони се на приятеля си и излезе. След около минута Фан също стана и се запъти към вратата.

— Мин — извика той, като я отвори. — Ела тук.

Министърът пропусна секретарката си в кабинета и спря поглед на Чаи. Очите им се срещнаха и тя му намигна със съблазнителна усмивка. Да, той имаше нужда от здрав сън и тя щеше да му помогне.

— Заседанието на Политбюро продължи до късно днес — каза Фан, седна на стола си и започна да диктува. Това отне двадесет и пет минути, след което той отпрати Мин, за да запише стенограмата. След това повика Чаи, нареди й нещо и също я отпрати. Един час по-късно работният ден свърши. Фан се отправи надолу към служебната си лимузина, следван от Чаи. Двамата отидоха в апартамента му и се захванаха за работа.

Мин се срещна с любовника си в един нов ресторант, наречен „Джейд хорс“, където качеството на храната бе малко над средното.

— Изглеждаш разтревожена — отбеляза Номури.

— Тежък ден в службата — обясни тя. — Предстоят големи неприятности.

— О-о? Какви неприятности?

— Не мога да ти кажа — отвърна тя. — Според мен това няма да се отрази на компанията ти.

Номури разбра, че е отвел агента си до следващото, всъщност последното стъпало. Тя вече не мислеше за софтуера на служебния си компютър и той не повдигна повече този въпрос. По-добре да стане незабелязано. За нея бе по-добре да забрави какво прави. Съзнанието ти не се тормози от неща, които си забравил. След вечеря те отидоха в дома на Номури и агентът на ЦРУ направи всичко, което бе по силите му, за да я успокои. Успя само частично, но тя оцени това. Тръгна си в единадесет без четвърт. Номури си наля последното за деня питие, двойно, и провери дали докладът й за днес е в компютъра му. Надяваше се следващата седмица вече да разполага със софтуера, който да зареди на нейната машина по Интернет, така че тя да може да изпраща информацията директно на получателя. Ако в Пекин започнеха да се случват лоши неща, компанията можеше да го извика обратно в Токио, а той не искаше докладите на Зорге да престанат да пристигат в Ленгли.

Конкретно този доклад вече пристигна и предизвика редица различни по вид реакции.

Ед Фоли например съжали, че не е дал един секретен телефон на Сергей Головко, но Америка не споделяше толкова лесно комуникационните си тайни, така че докладът бе преписан и изпратен по секретния факс до посолството на САЩ в Москва, след което бе отнесен в централата на СВР от един служител в консулския отдел, който не бе свързан с ЦРУ. Разбира се, сега руснаците щяха да решат, че той е шпионин и да следят всяка негова стъпка, като използват добре обучени кадри на ФСС. Работата си е работа дори и при Новия световен ред.

Головко, както можеше да се очаква, подскочи до тавана на високия си кабинет.

Джон Кларк научи новината по секретния си сателитен телефон.

— По дяволите, какво? — попита Рейнбоу шест, който седеше в личния си автомобил недалеч от Червения площад.

— Чу ме добре — отвърна Ед Фоли.

— Добре, сега какво?

— Гъст си с техните хора по специални операции, нали?

— Горе-долу — съгласи се Кларк. — Обучаваме ги.

— Добре, те могат да ви потърсят за някакъв съвет. Трябва да знаеш какво става.

— Мога ли да кажа на Динг?

— Да — разреши директорът на ЦРУ.

— Добре. Знаеш ли, това доказва презумпцията на Чавес.

— Това пък какво е?

— Той обича да казва, че международните отношения се изразяват предимно в това една нация да го начуква на друга.

Казаното бе достатъчно, за да разсмее Ед Фоли, който се намираше на пет хиляди мили и осем часови зони от Москва.

— Е, нашите китайски приятели определено го правят грубо.

— Колко достоверна е информацията?

— Като Светото писание, Джон — увери Ед своя полеви агент.

„Ние имаме някакъв източник в Пекин“, помисли си Кларк.

— Добре, Ед. Ако дойдат при мен, ще те уведомя. Ще си сътрудничим, предполагам.

— Напълно — увери го директорът на ЦРУ. — Сега сме съюзници. Не гледа ли Си Ен Ен?

— Помислих си, че е някакъв научнофантастичен филм.

— Не само ти. Приятен ден, Джон.

— И на теб, Ед. Чао — Кларк натисна бутона за край на разговора и проклинайки наум, запали колата, за да отиде на срещата с Доминго Чавес.

Динг беше в бара, който „Рейнбоу“ бе избрал за свободните си часове в района на Москва. Момчетата се събираха в един сумрачен локал. Руската бира не им допадаше, но харесваха твърдия алкохол, предпочитан от местните жители.

— Здрасти, господин К. — поздрави Чавес.

— Току-що по мобифона ми се обади Ед.

— И?

— И Джони Китаеца се подготвя да започне малка война с нашите домакини и това е добрата новина — обясни Кларк.

— Каква, по дяволите, е лошата новина — попита Чавес със сериозна доза недоверие в гласа си.

— Тяхното Министерство на държавната сигурност е сключило договор за Едуард Петрович — продължи Джон.

— Абе тия да не са луди? — възкликна другият агент от ЦРУ.

— Е, започването на война в Сибир не е съвсем разумен акт. Ед ни включи, защото смята, че местните може да ни потърсят за помощ в близко време. Вероятно знаят коя е местната връзка на китайците. От това ще последва някоя гореща операцийка за задържане, а ние обучаваме хората им на това. Предполагам, че ще ни поканят да гледаме, но вероятно няма да искат да участваме.

— Дадено.

В този момент влезе генерал Кирилин, съпровождан от един сержант. Сержантът остана на вратата с ръка под закопчания шинел. Офицерът забеляза Кларк и се отправи директно към него.

— Нямам номера на мобилния ти телефон.

— За какво сме ви необходими днес, генерале? — попита Кларк.

— Трябва да дойдеш с мен. Трябва да се срещнем с председателя Головко.

— Имаш ли нещо против и Доминго да дойде с нас?

— Добре — отвърна Кирилин.

— Говорих с Вашингтон преди малко. Ти какво знаеш? — попита Кларк руския си приятел.

— Доста, но не всичко. Затова трябва да се срещнем с Головко — Кирилин махна към вратата, където сержантът се правеше на доберман.

— Има ли нещо? — попита Еди Прайс. Никой не се опитваше да скрие тревогата си, а Прайс можеше да чете по лицата на хората.

— Ще ти кажа, когато се върнем — отвърна му Чавес. Отвън освен колата на генерала имаше още една, в която седяха още четирима охранители. Сержантът, който придружаваше Кирилин, бе един от малцината, допуснати до тренировките на „Рейнбоу“. Руснаците се справяха доста добре. Това бе естествено, тъй като учениците им бяха най-добрите от елитните части.

Колите се включиха в московския трафик, без да се придържат особено към правилата за уличното движение, и скоро преминаха през парадния вход на сградата на площад „Дзержински“ номер 2. Очакваше ги отворената врата на асансьора и след няколко минути те вече бяха на последния етаж.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Предполагам, че сте говорили с Ленгли — посрещна ги Головко.

Кларк вдигна мобилния си телефон.

— Кодиращото устройство е толкова малко?

— Прогрес, председателю — отбеляза Кларк. — Казаха ми, че тази разузнавателна информация трябва да бъде приемана сериозно.

— Фоли има много добър източник в Пекин. Видях част от „добива“. Оказва се, че е предприет предумишлен опит за покушение на моя живот, а сега се подготвя атентат и срещу президента Грушевой. Вече го уведомих. Хората от охраната му са в пълна готовност. Китайският агент в Москва е идентифициран и се намира под постоянно наблюдение. Ще го арестуваме, когато получи инструкциите си. Не знаем обаче какви са контактите му. Предполагаме, че са хора от Спецназ, останали лоялни към него — престъпници, разбира се, извършващи специални поръчки за подземния свят, който си отгледахме.

„Връзва се“, помисли си Джон.

— Някои хора биха направили всичко за пари, Сергей Николаич. С какво можем да ви помогнем?

— Фоли ви е инструктирал да ни помогнете? Много мило от негова страна. Като се има предвид как информацията достигна до нас, присъствието на американски наблюдател е приемливо. За задържането ще използваме служители на милицията, а хората на генерал Кирилин ще ги покриват. Като командир на „Рейнбоу“ това е ваша задача.

Кларк кимна. Това съвсем не беше молба.

— Добре.

— Ще ви пазим добре — увери го генералът.

— Значи очаквате Китай да започне война с Русия?

— До края на седмицата — кимна Головко.

— Нефтът и златото? — попита Чавес.

— Така изглежда.

— Е, такъв е животът в големия град — отбеляза Динг.

— Ще ги накараме да съжаляват за този варварски акт — заяви Кирилин на присъстващите.

— Още е рано да се говори за това — предупреди го Головко. Той знаеше какво Бондаренко бе съобщил на Ставка.

— И след като вече сте в НАТО, момчета, значи ще трябва да се притечем на помощ? — попита Кларк.

— Вашият президент Райън е истински другар — съгласи се руснакът.

— Това означава, че и „Рейнбоу“ ще се включи — замисли се на глас Джон. — Ние сме бойци на НАТО.

— Досега не съм се бил в истинска война — сподели Чавес. Сега обаче бе майор и сигурно щеше да се наложи да участва в тази. Той си спомни, че застраховката му „живот“ е напълно изплатена.

— Не е много смешно, Доминго — каза му Кларк и добави наум: „Освен това вече съм стар за това.“

Китайското посолство бе под постоянно и вещо наблюдение, осъществявано от голям екип служители на руската Федерална служба за сигурност. Почти всички по-рано бяха работили във Второ главно управление на бившето КГБ. В новата организация те изпълняваха функциите на хората от Разузнавателния отдел на ФБР и в интерес на истината не отстъпваха на американските си колеги. В изпълнението на тази задача участваха не по-малко от двадесет души — мъже и жени с различно телосложение, с вид на заможни или на по-бедни хора, на средна възраст или стари, но не и млади, защото този случай бе твърде важен, за да се гласува доверие на неопитни агенти. Те използваха различни превозни средства — от камиони за смет до мотопеди и всяка отделна мобилна група разполагаше с поне една радиостанция от тип, който още бе непознат в руската армия.

Кун Дъшъ излезе от посолството на КНР в седем и четиридесет. Той отиде пеша до най-близката станция на метрото и се спусна надолу с ескалатора. В това нямаше нищо необичайно. В същото време един служител от консулския отдел също напусна посолството и се отправи в друга посока, но служителите на ФСС нямаха нареждане да го проследят. Той измина три пресечки, стигна до втория стълб за улично осветление на една оживена улица, извади бяла хартиена лентичка от джоба на палтото си и я залепи на металния пилон. После продължи пеша до един ресторант, където вечеря сам, след като бе изпълнил мисията, с чиято цел не бе запознат. Той бе главен представител на Министерството на държавната сигурност в посолството, но не бе обучен полеви агент.

Третият секретар Кун измина няколко спирки с метрото и слезе, последван от четирима служители на ФСС. Още един го чакаше на спирката, а други двама бяха на изхода в горния край на ескалатора. По пътя Кун си купи вестник от една улична будка. Два пъти спира — веднъж, за да запали цигара, и втори път, за да се огледа, сякаш се бе загубил и се опитва да се ориентира. И в двата случая, разбира се, целта бе да провери за опашка, но хората на ФСС бяха твърде много на брой, а тези, които в момента се намираха съвсем близо до него, гледаха разсеяно, но не прекалено, в друга посока. Истината в случая, както добре знаят и ФБР, и британската служба за сигурност, е, че след като веднъж е идентифициран, обектът става гол и безпомощен като новородено в джунглата, ако, разбира се, онези, които го следят, не са пълни глупаци. Тези добре обучени в КГБ професионалисти бяха всичко друго, но не и глупаци.

Другият проблем на контролиращия агент Кун Дъшъ бе, че след като местоположението на тайника бъде установено веднъж, той ставаше толкова лесен за наблюдение, колкото самотен облак в ясно небе. Преследвачите бяха повече само за да се уверят, че няма друг тайник. Нямаше. Кун седна на съответната пейка. Китаецът се прояви като дилетант в полевата дейност, като се престори, че чете вестник в здрача, но наблизо имаше улична лампа, така че това не би привлякло вниманието на случайния минувач.

— Ето — каза един от хората на ФСС. Дясната ръка на Кун леко се придвижи до тайника. Три минути по-късно той сгъна вестника и пое в посоката, в която се движеше, преди да седне. Хората на ФСС го оставиха да измине значително разстояние, преди да се раздвижат.

Отново операцията бе осъществена от микробус и отново вътре чакаше ключарят със специално изработения ключ. В микробуса имаше също и модерен американски лаптоп, чиито конфигурация и софтуер бяха точно копие на този от компютъра на Суворов/Конев в апартамента му на Околовръстното шосе. Служителят от ФСС, ръководещ операцията, си помисли, че сега екипът е като тигър, който дебне в джунглата, а към него са насочени десетина пушки — могъщ и опасен, но напълно обречен.

Обменната касета бе отнесена в микробуса. Ключарят я отвори. Съдържанието й бе разгънато и преснето, после поставено обратно на мястото си, след което касетата бе запечатана отново и върната на металната планка под пейката. В това време един от служителите на ФСС вече въвеждаше безсмисления текст на посланието и четири минути по-късно оригиналният текст бе налице.

— Ёб твою мать! — възкликна старшият офицер. — Те искат от него да убие президента Грушевой!

— Какво? — попита един от подчинените му. Ръководителят на екипа просто му подаде лаптопа, за да прочете разшифрования текст.

— Това е война — въздъхна майорът. Полковникът кимна.

— Така е, Григорий — микробусът потегли. Той трябваше да докладва за това, и то незабавно.

Телефонното повикване откри лейтенант Провалов в дома му. Той се облече, мърморейки недоволно както обичайно, и се отправи към централата на ФСС. Не обичаше Федералната служба за сигурност, но изпитваше респект пред нея. С подобни ресурси, мислеше си често лейтенантът, той би могъл да сложи край на престъпността в Москва, но те нямаха желание да споделят ресурсите си, а и бяха запазили арогантността на хора над закона, наследена от КГБ. Вероятно това бе необходимо. Случаите, които те разследваха, се различаваха от убийството само по своя мащаб. Предателите убиваха не отделни индивиди, а цели региони. Предателството бе престъпление, което бе приемано сериозно в родината му от векове насам и в резултат на многогодишната институционална параноя будеше също толкова страх, колкото и омраза.

Нощното оживление във ФСС бе значително по-голямо от обичайното, забеляза Провалов. Ефремов стоеше прав в кабинета си и четеше някакъв лист хартия с онова непроницаемо изражение на лицето, което често говореше за нещо чудовищно.

— Добър вечер, Павел Георгиевич.

— Лейтенант Провалов. Ето — Ефремов му подаде листа. — Нашият обект става твърде амбициозен. Ако не той, то поне шефовете му.

Лейтенантът от милицията взе листа, запозна се набързо със съдържанието, след което се върна в началото на текста, за да го прегледа по-бавно.

— Кога стана това?

— Преди по-малко от час. Какво смятате?

— Трябва да го арестуваме незабавно! — реагира според очакванията ченгето.

— Помислих си, че ще кажете това. Само че вместо това ще изчакаме, за да видим с кого ще се свърже. После ще го приберем. Първо обаче искам да видя хората, които ще потърси.

— А ако го направи от мобилен или от уличен телефон?

— В такъв случай ще накараме телефонната централа да ни каже къде е звънял. Това, което ме интересува най-много, е дали има човек в някое важно правителствено учреждение. Суворов имаше доста колеги в отдела на КГБ, в който работеше преди. Искам да разбера кои от тях са станали наемници, за да ги заловим. Нападението над Сергей Николаич показа, че имаме насреща си опасно добри професионалисти. Искам да сложим край на това, да ги изловим всичките и да ги изпратим в лагер със строг режим.

Руската наказателна система разделяше лагерите на три степени. Тези с „лек“ режим бяха неприятни. „Средните“ бяха места, които трябваше да се избягват. Тези със „строг“ режим обаче бяха същински ад на Земята. Те бяха особено подходящи за принуждаване на непокорните да говорят за неща, които не биха споделили при нормални обстоятелства. Ефремов имаше способността да определя какво наказание е заработил даден индивид. Суворов вече си бе заслужил смъртното, което в Русия се осъществяваше чрез разстрел… но има и по-лоши неща от смъртта.

— Уведомена ли е охраната на президента?

Офицерът от ФСС кимна.

— Да, макар и съвсем бегло. Как можем да бъдем сигурни, че сред тях няма предател. Нещо подобно се случи с американския президент през миналата година, може би сте чувал, така че трябва да имаме предвид тази възможност. Всички те са под наблюдение, въпреки че Суворов не е имал много познати в Осми отдел, а никой от хората, с които е работил, не е преминал там.

— Сигурен ли сте?

— Приключихме проверката преди три дни. Доста време ни отне, докато преровим архивите. Дори съставихме списък на хората, които Суворов може да потърси. Шестнадесет души всъщност. Телефоните им се подслушват и държим всичките под око.

Дори ФСС обаче не разполагаше с достатъчно човешки ресурси, за да осъществи пълно наблюдение на тези потенциални заподозрени. Този случай бе най-сериозният в историята на ФСС и даже КГБ рядко бе използвал толкова човешки ресурси за разследванията си дори и в аферата „Пенковски“.

— Имената Амалрик и Зимянин в списъка ли са?

— Зимянин „изскочи“ при проверката, но другият — не. Суворов не го е познавал, но Зимянин е служил с Амалрик в Афганистан и вероятно самият той го е привлякъл. От останалите шестнадесет седем са основни заподозрени. Всичките са от Спецназ — трима от офицерския и четирима от сержантския състав и всичките предлагат таланта и способностите си на открития пазар. Двама са в Санкт Петербург и може да са замесени в елиминирането на Амалрик и Зимянин. Изглежда, не им е достигнало другарското чувство — сухо отбеляза Ефремов. — И така, Провалов, имате ли да добавите нещо?

— Не, изглежда, че сте покрили всички трасета на разследването.

— Благодаря. Доколкото това си остава убийство, вие трябва да бъдете с нас, когато извършваме ареста.

— Американецът, който ни помогна…?

— Той също може да дойде — снизходително каза Ефремов. — Ще му покажем как правим нещата тук, в Русия.

Рейли се завърна в посолството на САЩ и в момента разговаряше по секретния телефон с Вашингтон.

— Шибана история — отбеляза агентът.

— Точно казано — съгласи се директорът Мъри. — Добра ли е охраната на президента им?

— Доста. В сравнение със Сикрет сървис? Не знам как са с превантивните разработки, но във физически аспект са добре.

— Е, досега трябва да са ги предупредили. Колкото и да са им казали, би трябвало да са се постегнали. Кога ще приберат този Суворов?

— Засега е по-умно да се чака, докато той предприеме нещо. Имайте предвид, че китайците ще му наредят да действа съвсем скоро, още сега, предполагам, и той ще се обади тук-там. Аз лично бих го прибрал тогава, а не преди това.

— Правилно — съгласи се Мъри. — Искам да ни държиш в течение. Е, поздрави твоя приятел, ченгето.

— Да, сър — Рейли замълча. — Тази заплаха за война истинска ли е?

— Така изглежда — потвърди Мъри. — Подготвяме се да им помогнем, но не съм сигурен какво точно ще стане. Президентът се надява, че онзи номер с НАТО ще ги уплаши, но и в това не сме сигурни. ЦРУ се върти в кръг, опитвайки се да разбере какво мисли КНР. И аз не знам много повече.

Това изненада Рейли. Той смяташе, че Мъри е близък с президента, но сега явно тази информация бе твърде сегментирана.

— Аз ще ги приема — каза полковник Алиев на офицера от свръзките.

— Това трябва да бъде представено незабавно на вниманието на…

— Той има нужда от сън. За да стигнеш до него, трябва да минеш през мен — заяви началникът на оперативния отдел. — Това може да почака… С това мога да се оправя и аз. Нещо друго?

— Това е от президента!

— Президентът Грушевой се нуждае повече от генерал с бистър ум, отколкото от отговор на това, Паша — Алиев също можеше да поспи. В стаята имаше канапе и възглавниците му го изкушаваха.

— Какво прави Толкунов?

— Опреснява оценките си въз основа на последните донесения.

— Има ли подобрение? — попита свързочникът.

— Ти как мислиш? — отвърна оперативният.

— Мамка му.

— Горе-долу си прав, другарю. Знаеш ли откъде можем да си купим пръчици за хранене?

— Не и докато служебният пистолет е у мен — отвърна полковникът. Почти двуметровият ръст не му позволяваше да бъде танкист или мотострелковак. — Моля те, нека види това, когато се събуди. Аз ще се оправя със Ставка.

— Добре. И аз ще полегна за няколко часа, но ако се наложи, буди мен, не него — каза Алиев на колегата си.

— Да.

Бяха предимно дребни мъже. Започнаха да пристигат в Невер, малка железопътна гара източно от Скороводино, с допълнително прикачени към редовните композиции на Транссибирската железница вагони. Посрещаха ги униформени офицери, които ги насочваха към чакащите автобуси. Те поемаха на югоизток, успоредно на железопътната линия, към един тунел, изкопан преди много години в хълмовете над малката река Уркан. До тунела имаше друг проход, който за случайния наблюдател изглеждаше като разклонение на линията, предназначено за депо на сервизната техника на железниците. Наистина беше нещо такова, но служебният тунел продължаваше доста навътре под хълма, а от него тръгваха множество други, всичките построени през тридесетте години от политически затворници, излежаващи присъдите си в ГУЛаг — империята от работници на Йосиф Сталин. В тези издълбани от човешка ръка пещери имаше триста танка Т-55, произведени в средата на 60-те, които никога не бяха експлоатирани, а просто бяха консервирани там за използване в случай на нападение от страна на Китай. Освен тях в подземните халета стояха двеста БТР-60 — осемколесни бронирани машини за транспортиране на пехотинци, както и останалата задължителна за съветска танкова дивизия подвижна техника. В казармите живееха четиристотин срочнослужещи, които подобно на множество предишни набори изкарваха военната си служба, като поддържаха и обслужваха автобронетанковата техника. Основните им задължения бяха периодично да припалват дизеловите двигатели и да почистват металните повърхности, които бързо корозираха вследствие на процеждащата се през каменния таван вода. Това място бе обозначено на секретните карти като депо „Невер“ — едно от няколкото подобни скривалища за техника, разположени в близост до железопътната магистрала от Москва до Владивосток. Умело прикрито, макар и част от него да се виждаше, то бе един от козовете, който генерал-полковник Бондаренко криеше в ръкава си.

Друг такъв коз бяха мъжете. Повечето бяха над тридесетте, объркани и, меко казано, ядосани, че са били принудени да напуснат домовете си. Въпреки това като добри руснаци, или по-скоро като добри граждани на която и да е държава, те бяха получили повиквателните, бяха разбрали, че страната им има нужда от тях и че това е тяхната страна, в резултат на което около три четвърти от призованите се явиха. Някои видяха познати лица от времето на редовната си военна служба в армията на Съветския съюз — повечето бяха служили по това време, поздравиха старите си приятели и обърнаха гръб на онези, с които ги свързваха недотам приятни спомени. Всеки получи картонче с напечатани на него указания къде да отиде и така бяха сформирани екипажите на танковете и мотострелковите бойни единици, като последните намериха униформите и лекото си оръжие в транспортьорите, които щяха да ги превозват. Всички танкисти бяха дребнички — на ръст под 170 сантиметра, тъй като вътрешното пространство на старите руски танкове ограничаваше почти напълно движенията на по-високи мъже.

Екипажите се завърнаха към годините на своята младост и си припомниха добрите и лошите страни на Т-55. Отделните части на двигателите бяха изработени грубо и след първите няколко часа работа в маслените картери се събираше почти цял килограм метални стружки, но всички запасняци знаеха, че този недостатък би трябвало да е отстранен от срочнослужещите тук при периодичните обслужващи и ремонтни процедури. Танковете всъщност бяха в изненадващо добро състояние, много по-добро от това на онези, на които бяха изкарали редовната си служба. За призованите обратно бивши войници това изглеждаше странно и едновременно с това съвсем нормално, тъй като логическото мислене не бе характерно за Червената армия, когато те служеха в нея, но всъщност това не бе изненадващо за всеки съветски гражданин от 60-те и 70-те години. Повечето пазеха добри спомени от военната си служба — тя им бе предоставила възможността да пътуват и да видят нови, различни неща, да завържат приятелства с хора на своята възраст — и то точно в този период от живота, в който младежите търсят новото и вълнуващото. Лошата храна, мизерното заплащане и напрегнатите наряди и бойни дежурства бяха забравени, въпреки че сега видът и мирисът на машините върнаха спомените от онези времена. Всички танкове бяха с пълни резервоари. Освен тях в задната им част бяха монтирани допълнителни резервоари за гориво, които караха екипажите да потръпват при мисълта за участие в истинска битка — един-единствен куршум, попаднал в тях, можеше да превърне всеки танк в огромно кълбо пламъци. Точно по тази причина използваш първо горивото в тях, за да можеш да откачиш проклетите неща още щом полети първият куршум.

Най-доволни бяха механик-водачите, които натискаха бутоните за запалване и чуваха познатия рев, предшестван от неколкосекундния вой на стартера. Благоприятната среда в тази пещера се бе отнесла добре с тези стари, но практически неизползвани танкове. Те сякаш бяха съвсем нови, току-що слезли от поточните линии на заводите в Нижний Тажил, които в продължение на десетилетия бяха оръжейницата на Червената армия. Имаше само една малка разлика, забелязаха запасняците — червената звезда бе изчезнала от предната броня и на нейно място стоеше доста по-забележимото изображение на новия бяло-синьо-червен национален флаг, който според всички представляваше доста по-добра мишена от старата петолъчка. След малко всички бяха събрани заедно от младите запасни офицери, които изглеждаха малко разтревожени. Скоро започнаха речите и запасняците разбраха причината за тази тревога.

— По дяволите, не е ли страхотна — каза офицерът от ФСС, докато влизаше в колата. Те бяха проследили обекта си до поредния скъп ресторант, в който той вечеря сам, след което се насочи към бара. Пет минути по-късно вече разговаряше с една жена, която също бе пристигнала сама. Тя бе доста красива в черната си рокля на червени райета, чиято кройка вероятно бе изкопирана от някой италиански моден дизайнер. Суворов/Конев караше към своя апартамент с общо шест автомобила след себе си. Три от тях имаха на контролните си табла превключватели за смяна на светлините, чиято цел бе да променя визуалния облик на колата нощем. Според ченгето в кола номер две това бе изключително находчиво решение.

Той караше бавно, не натискаше газта, за да демонстрира смелост, а вместо това омайваше момичето със светските си маниери, решиха преследвачите. Колата намали, когато зави по една улица със стари железни стълбове за уличните лампи, после отново смени посоката на движение, ако не рязко, то поне неочаквано.

— Мамка му, той тръгва към парка — каза старшият офицер от ФСС, вдигайки радиостанцията, за да съобщи това в ефира. — Вероятно е забелязал знак някъде по пътя.

Обектът наистина се отправи към парка, но преди това остави една крайно разочарована жена, която държеше в ръката си частична компенсация под формата на няколко банкноти. Една от колите на ФСС спря, за да я прибере за разпит, а останалите продължиха преследването от разстояние. Пет минути по-късно очакваното се случи. Суворов/Конев паркира колата си в единия край на парка и се отправи в тъмното през тревата към другия, като се оглеждаше наоколо, без да забележи петте автомобила, които обикаляха мястото за отдих.

— Това е. Взе го.

Той направи това изключително сръчно, но това нямаше значение, ако човек знаеше за какво да внимава. След това обектът се върна до колата си. Два от автомобилите на преследвачите потеглиха направо към апартамента му, а останалите три го последваха, когато той потегли.

— Каза, че изведнъж се е почувствал зле. Дадох му визитката си — каза тя на разпитващите. — Даде ми петдесет евро за безпокойството.

Според нея това бе справедлива компенсация за загубения половин час от ценното й време.

— Нещо друго? Изглеждаше ли зле?

— Каза, че храната не му е понесла. Първо си помислих, че се е уплашил, както се случва с някои мъже, но после реших, че не е от тях. Той е изискан. Това винаги си личи.

— Много добре. Благодаря, Елена. Ако ти се обади, моля те да ни съобщиш.

— Разбира се.

Разпитът бе съвсем безболезнен, което я изненада, и по тази причина тя оказа пълно съдействие, като в същото време се чудеше в какво, по дяволите, се е забъркала. Някакъв престъпник? Наркотрафикант например? Ако й се обадеше отново, тя щеше да съобщи на тези хора, а той да върви по дяволите. Животът на жена от нейния бизнес бе достатъчно труден.

— На компютъра е — каза един специалист по електроника в централата на ФСС. Той видя кои клавиши натиска Суворов/Конев благодарение на бръмбара в клавиатурата, който бяха поставили. Те не само се появиха на екрана му, но и стартираха дубликата на въпросната компютърна конфигурация. — Ето, ето го разшифрования текст. Той получи съобщението.

Последва минута и нещо пауза за размисъл, след което той отново започна да натиска клавишите. Включи се в електронната си поща и започна да пише съобщения. Всички те бяха в смисъл „Свържи се с мен възможно най-скоро“ и разказваха какво подготвяше. Изпратени бяха общо четири писма, като едното предполагаше, че съдържанието му ще бъде препратено на още един или няколко адреса. След това той излезе от електронната поща и изключи компютъра си.

— Сега да видим дали можем да идентифицираме получателите, какво ще кажете? — обърна се старшият офицер към подчинените си. Отне не повече от двадесет минути. Това бе рутинна работа, далеч не толкова вълнуваща, като например да гледаш финала на Световната купа по футбол.

Разузнавателният самолет „Мясишчев“ М-5 излетя от Таза малко преди разсъмване. Той изглеждаше странно с двойните си надлъжници и представляваше закъснялата с четиридесет години руска версия на доказалия качествата си „Локхийд“ U-2, способен да лети на 21 километра височина, като поддържа около 500 възела40, като през това време заснема голямо количество снимки с висока яснота на изображението. Пилотът бе майор от руските ВВС с голям опит, който бе получил заповед да не се приближава на по-малко от десет километра от границата с Китай. Това бе продиктувано от нежеланието да се провокира потенциалният противник, но изпълнението на заповедта бе доста трудно, като се има предвид, че междудържавните граници много рядко са прави линии. И така майорът програмира автопилота и се отпусна в креслото си, за да наблюдава уредите, докато камерите вършеха същинската работа. Основният уред, който той наблюдаваше, бе приемникът на сигнали за вероятна опасност, който представляваше радиоскенер, програмиран да засича вълните на радарните излъчватели. По границата имаше множество такива излъчватели, по-голямата част от които действаха в спектъра на ниските и на средните честоти, но изведнъж на екрана се появи една нова. Тя работеше в рентгеновия спектър и излъчваше от юг, което означаваше, че бе попаднал в обхвата на РЛС41 за насочване на ЗУР42 на някоя батарея на китайската ПВО. Това привлече вниманието му, защото макар 21 километра да надвишаваха близо два пъти тавана на всеки пътнически самолет и да бяха доста над максималната височина, която можеха да достигнат повечето изтребители, самолетът определено бе в радиуса на полет на ракета от типа „земя-въздух“ както преди доста време бе научил от личен опит над Централна Русия един американски пилот на име Франсис Гари Пауърс. Изтребителят можеше да се изплъзне на ракета „земя-въздух“ благодарение на по-добрата си маневреност, но М-5 не бе изтребител и срещаше трудности дори да заобиколи облаците при безветрие. Майорът продължаваше да следи приемника на сигнали за опасност, когато в наушниците му прозвуча пронизителният звук на зумера за тревога. Екранът показваше, че честотата бе по-скоро в режим на търсене, отколкото на проследяване. Това означаваше, че във въздуха вероятно нямаше ракета. Освен това небето бе ясно, а тези ракети оставяха ясно забележими опашки от газове, а днес… не, откъм земята не се виждаха такива следи. За избягване на отбранителните системи той можеше да разчита само на няколко разпръскващи се касети с диполни отражатели и на една молитва. Не разполагаше дори с излъчвател за радиосмущения, намръщи се майорът. Въпреки това засега нямаше за какво да се тревожи. Той бе десет километра навътре във въздушното пространство на своята страна, а с каквито и ЗУР системи да разполагаха китайците, те вероятно бяха разположени дълбоко в територията им. Щеше да им е трудно да го достигнат, а и той винаги можеше да избяга на север, като поръси зад себе си няколко килограма нарязано алуминиево фолио, за да предостави на ракетата други цели, които да преследва. Както се оказа, задачата включваше четири прелитания над граничния район, които продължиха деветдесет доста отегчителни минути, преди майорът да насочи М-5 обратно към старата база за изтребители край Таза.

Наземният персонал за изпълнение на подобни мисии също бе пристигнал от Москва. Непосредствено след като М-5 изрулира до стоянката си и спря там, касетите с филмите бяха разтоварени, отнесени във фотолабораторията за промиване и малко по-късно снимките, още мокри, бяха предоставени на аналитиците. Виждаха се малко танкове, но много следи от вериги по земята, а те се интересуваха точно от това.