Мечката и драконът

33.Без заобикалки

— Не можете да разговаряте с нас по този начин — отбеляза Шен Танг.

— Господин министър, моята страна има принципи, които не можем да нарушаваме. Едни от тях са зачитането на човешките права, свободата на събранията, правото на вероизповедание и свободата на словото. Правителството на КНР предпочита да нарушава тези принципи и затова отговорът на Америка е такъв. Всяка друга голяма сила по света признава тези права. Китай също трябва да ги признава.

— Трябва? Казвате ни какво да правим?

— Господин министър, ако Китай иска да бъде член на международната общност, тогава да.

— Америка не може да ни диктува какво да правим. Вие не сте господари на света!

— Нямаме претенции да сме, но можем да избираме между тези страни, с които имаме нормални отношения и които предпочитат да зачитат човешките права като всички останали цивилизовани държави.

— Сега пък ни наричате нецивилизовани. Така ли? — попита Шен.

— Не съм казал това, г-н министър — отвърна Хитч, ядосвайки се, че думата му се беше изплъзнала от езика.

— Америка няма право да налага желанията си нито на нас, нито на която и да било друга страна. Идвате тук и ни диктувате търговски условия, а сега ни казвате каква вътрешна политика да водим, за да ви устройва. Достатъчно! Не сме съгласни с вас. Не сме ваши слуги. Отхвърлям тази нота. — Шен я подхвърли обратно към Хитч, за да подчертае още повече думите си.

— Това ли е вашият отговор? — попита посланикът.

— Това е отговорът на Китайската народна република — отвърна важно Шен.

— Много добре, г-н министър. Благодаря за аудиенцията. — Хитч любезно се поклони и си тръгна. Чудно, помисли си той, как едни нормални, ако не съвсем приятелски отношения могат да се развалят толкова бързо. Само преди шест седмици Шен беше в посолството на работна вечеря, преминала в твърде топла атмосфера. Те вдигнаха най-приятелски тост за страните си. Но както казва Кисинджър: „Страните нямат приятели, а само интереси.“ А КНР току-що се беше подиграла с най-съкровените принципи на Америка и нищо не можеше да се направи. Той отиде при колата, за да се прибере в посолството.

Там го чакаше Клиф Рътлидж. Хитч му даде знак да го последва в кабинета.

— Е?

— Ами, каза ми да си я завра в задника… на дипломатически език — уведоми го Хитч. — Тази сутрин те очаква твърде оживено заседание.

Рътлидж, разбира се, вече беше видял нотата.

— Учудвам се, че Скот е позволил тя да излезе в този вид.

— Доколкото разбирам, нещата у дома са започнали да загрубяват малко. Гледахме предаванията на Си Ен Ен, но може би положението е дори по-лошо, отколкото изглежда.

— Виж какво, не одобрявам нищо от онова, което направиха китайците, но да се вдига толкова много шум за двама застреляни свещеници…

— Единият беше дипломат, Клиф — припомни му Хитч. — Ако стрелят по твоя задник, няма ли да искаш Вашингтон да погледне по-сериозно на това?

Забележката накара Рътлидж гневно да го погледне.

— Това е работа на президента Райън. Той просто не разбира много от дипломация.

— Може би, а може и да не е така. Но той е президент и работата ни е да го представяме, нали?

— Трудно ми е да забравя подобно нещо — отвърна троснато Рътлидж. Никога нямаше да стане заместник-държавен секретар, докато този дивак беше в Белия дом, а той се стремеше към този пост вече петнайсет години. Но нямаше да го получи и ако даваше воля на собствените си чувства, колкото и оправдани да бяха те, да пречат на професионалната му преценка.

— Или ще ни отзоват, или ще ни накарат да си вървим — каза той.

— Вероятно — съгласи се Хитч. — Няма да е лошо да погледам малко бейзбол. Как е отборът на „Сокс“ този сезон?

— Забрави. Още една пропиляна година.

— Съжалявам за това. — Хитч поклати глава и огледа дали на бюрото му няма нови телеграми, но нямаше. Трябваше да уведоми Вашингтон какво е казал китайският министър на външните работи. Скот Адлер вероятно седеше в кабинета си на седмия етаж и чакаше обаждането му.

— Желая ти късмет, Клиф.

— Много ти благодаря — каза Рътлидж на излизане.

Хитч се запита дали да не се обади вкъщи на жена си да започне да събира багажа, но реши първо да звъни във външното министерство.

— И така, какво ще последва? — попита Райън от леглото Адлер. Беше наредил да му се обади веднага, щом получи отговора. Сега като слушаше какво му казва Адлер, той се изненада. И според него текстът на нотата беше малко по-остър, но в дипломатическите отношения очевидно имаше стриктни правила, с които той не беше съвсем наясно. — Добре, Скот, и сега какво?

— Ще изчакаме и ще видим какво ще стане с търговската делегация, но съм готов да се обзаложа, че ще трябва да ги върнем обратно и да извикаме Карл Хитч за консултации.

— Китайците не разбират ли, че тяхната търговия ще загуби от всичко това?

— Те не смятат, че това ще се случи, но ако стане, ще ги накара да се замислят за грешката, която са направили.

— Не бих заложил много на тази карта, Скот.

— Рано или късно здравият разум ще надделее. Бъркането в портфейла обикновено кара хората да се замислят — отвърна държавният секретар.

— Ще го повярвам, когато го видя — отвърна президентът. — Лека нощ, Скот.

— Лека нощ, Джак.

— И какво са отговорили? — попита Кети Райън.

— Казали да си я заврем в задника.

— Така ли?

— Така — отвърна Джак и изгаси лампата.

Китайците се мислят за непобедими. Сигурно е хубаво да си мислиш такова нещо. Хубаво, но опасно.

Двеста шейсет и пета мотострелкова дивизия се състоеше от три полка срочно служещи. Това бяха руснаци, които не бяха поискали да се откачат от военната служба. Това означаваше, че може да са патриоти или глупаци, или апатични, или толкова отегчени от живота, че перспективата да бъдат две години в униформа, да се хранят зле и да не им се плаща добре не им се струваше чак толкова голяма жертва. Един такъв полк наброяваше около 1 500 войници, с 500 по-малко, отколкото би трябвало да бъде. Хубавото беше, че към всеки полк имаше танков батальон и че всичката механизирана техника ако не беше нова, то поне беше скоро произведена и сравнително добре поддържана. Дивизията обаче нямаше танков полк, а това беше първото нещо, което дава възможности за нападение на една мотострелкова дивизия. Към нея нямаше и противотанков батальон, въоръжен с противотанкови оръдия „Рапира“. Това бяха остарели оръжия, но въпреки това Бондаренко ги харесваше, защото като млад кадет преди повече от 40 години се беше упражнявал на тях. Новият модел бронетранспортьор беше приспособен да носи и противотанкова ракета АТ-6, която в НАТО наричаха „Спирала“. Това беше „Милан“ — руската версия на натовската, наречена така в чест на някакъв безименен шпионин на КГБ от 80-те години. Руските войници я наричаха „Чукът“, защото беше лесна за използване въпреки сравнително малката й бойна глава. Всеки БТР имаше по 10 такива ракети, което до голяма степен компенсираше липсата на батальон с противотанкови оръдия.

Това, което безпокоеше Бондаренко и Алиев най-много, беше липсата на артилерия. Исторически погледнато, това беше най-добре обучената част от руските въоръжени сили, но тя беше представена наполовина във войските от Далекоизточния военен окръг. Батальони заместваха цели полкове. Обяснението беше, че по протежение на границата с Китай имаше изградена отбранителна линия, по която имаше добре снабдени и укрепени артилерийски позиции, макар и остарели, но с обучен персонал и големи запаси от снаряди, които можеха да се изсипят върху предварително набелязани цели.

Генералът се мръщеше на теснотията в служебната му кола. Това беше наградата за проявените от него способности и енергичност. Но един добре подготвен и добре обучен военен окръг не би имал нужда от човек като него. Способностите му бяха нужни в такава помийна яма като тази тук. Как няма поне веднъж един добър офицер да получи награда за това, че се е справил добре, вместо ново предизвикателство, както обичат да го наричат! Той изсумтя. Явно няма да е в този живот. Нагаждачите успяваха да получат по-добри райони, които не бяха изправени пред непосредствена заплаха и имаха достатъчно техника, за да се справят с нея.

Най-голямата му грижа беше положението с авиацията. От всички руски родове войски военновъздушните сили бяха пострадали най-много от падането на Съветския съюз. Някога в Далечния изток имаше ескадрили от тактически изтребители бомбардировачи, които трябваше да се справят със заплахата от американските самолети на бази в Япония или на самолетоносачи в Тихия океан И БЯХА отделно от силите, които трябваше да стоят срещу китайците. Сега вече нямаше такова нещо. Сега той разполагаше може би с петдесетина използваеми самолета в театъра на бойните действия и техните пилоти едва ли имаха повече от 70 летателни часа годишно, което не беше достатъчно дори да се научат да излитат и да кацат безопасно. Това бяха 50 модерни изтребителя главно за бойни действия въздух-въздух, а не въздух-земя. Имаше още неколкостотин други, които ръждясваха в базите главно в покрити хангари, за да бъдат на сухо, с прогнили гуми и строшени вътрешни пломби. Те не се използваха поради липсата на резервни части, което принуди почти целия руски въздушен флот да стои на земята.

— Знаеш ли, Андрей, спомням си времето, когато светът трепереше от страх пред нашата армия. Сега те се тресат от смях, и то тези, които си правят труда да ни забележат. — Бондаренко отпи глътка водка от манерката. Отдавна не беше пил алкохол по време на служба, но беше студено, тъй като парното в колата не работеше, а той имаше нужда да се утеши с нещо.

— Генадий Йосифович, нещата не са чак толкова зле, колкото изглеждат…

— Съгласен съм! Те са по-зле! — изръмжа командващият Далекоизточния военен окръг. — Ако китайците дойдат от север, ще се науча да ям с пръчици. Винаги съм се чудил как го правят — каза той с кисела усмивка. Бондаренко винаги гледаше на нещата от смешната страна.

— Но в друго отношение ние сме силни. Имаме хиляди танкове, другарю генерал.

Това беше вярно. Бяха прекарали сутринта в инспектиране на чудовищните халета, пълни с танкове от Т-34/85, произведени в Челябинск през 1946 година. С някои от оръдията им изобщо не беше стреляно. Германците трепереха от страх, когато виждаха тези танкове да се появяват на хоризонта, но те бяха това, което са — танкове от Втората световна война, повече от 900 на брой, достатъчно, за да се окомплектоват три дивизии. Имаше дори обслужващи ги войници! Двигателите все още работеха, поддържани от внуците на мъжете, които бяха водили бой с тях срещу фашистите. В същите халета бяха и снарядите за 85-милиметровите оръдия, някои произведени през 1986 година. Светът беше полудял и Съветският съюз със сигурност също беше полудял, щом като бе запазил такива антики и харчеше пари за тяхната поддръжка. И дори сега, десет години след разпадането на съветската държава, бюрократичната инерция все още продължаваше да изпраща войници в халетата, за да поддържат тази старинна колекция. С каква цел? Никой не знаеше. Трябваше да накара хората от архива да издирят документите, въпреки че това можеше да бъде интересно за някой историк с чувство за хумор. Бондаренко имаше други неща за правене.

— Андрей, оценявам желанието ти да гледаш по-леко на всяка ситуация, но ние трябва да виждаме реално нещата тук.

— Да, другарю генерал. Но ще минат месеци, докато получим разрешение да прекратим тази операция.

— Вероятно си прав, Андрюшка. Но аз си спомням една история за Наполеон. Той поискал да се засадят дървета по протежение на френските пътища, за да прикриват минаващите по тях войски. Един щабен офицер му казал: Но, маршале, ще са нужни 20 години дърветата да пораснат достатъчно, за да бъдат използвани за тази цел. А Наполеон отговорил: Да, така е. Значи трябва да започнем веднага! Така че, полковник, ще се заемем с тази работа веднага.

— Както кажете, другарю генерал.

Полковник Алиев знаеше, че идеята е добра. Само се питаше дали ще има достатъчно време да изпълни всички добри идеи. Освен това войниците в танковите халета бяха доволни. Някои от тях дори ходеха с танковете да се упражняват на открито, откарваха ги до най-близкия полигон и дори стреляха от време на време с оръдията. Един млад сержант му беше казал, че му прави удоволствие да се качва на тях, защото така филмите за войната, които гледал като дете, му изглеждали по-реални. И такива неща ти говори един войник, помисли си полковник Алиев. Филмите му изглеждали по-реални! Дрън-дрън.

— За какъв се мисли този кучи син с тесните очи? — възмути се Грант навън в градината.

— Марк, тази сутрин им връчихме доста остра нота и те просто реагират.

— Обясни ми, Клиф, защо другите могат да разговарят с нас по този начин, а ние не можем да им отвръщаме със същото?

— Това се казва дипломация — обясни Рътлидж.

— Казва се конски фъшкии — процеди през зъби Грант. — Там, от където идвам, ако някой те бъзика по този начин, му прасваш един право в лицето.

— Ние не го правим.

— А защо?

— Защото сме над тези неща, Марк — опита се да му обясни Рътлидж. — Срещу теб лаят малките кученца. Големите, силни кучета не си правят труда. Знаят, че могат да ти откъснат главата. Ние също знаем, че можем да се справим с тези хора, ако се наложи.

— Някой трябва да им го каже, Клиф — отбеляза Грант. — Защото мисля, че още не са го разбрали. Държат се така, сякаш светът е техен, и си мислят, че могат да се правят на бабаити пред нас, а докато разберат, че не могат да постъпват така, ще си имаме още много неприятности с тях.

— Марк, тези неща се правят така и това е. На това ниво играта е такава.

— Така ли? — не се предаваше Грант. — Клиф, за тях това не е игра. Аз го виждам, но ти не го виждаш. След тази почивка пак ще се върнем там и те ще продължат да ни заплашват. Какво ще направим тогава?

— Няма да им обръщаме внимание. Как могат да ни заплашват?

— С поръчката за „Боинг“.

— Тогава „Боинг“ ще продава самолетите си на някой друг тази година — отвърна Рътлидж.

— Да бе. А какво ще стане с интересите на работниците, които ние представляваме?

— Марк, на това равнище ние решаваме големия проблем. Не се занимаваме с малките. — Рътлидж започваше да се ядосва от този борсов играч.

— Клиф, големите неща се правят от множество по-малки. Трябва да се върнеш там и да ги попиташ дали искат да ни продават стоките си. Защото ако искат, трябва да спазват правилата на играта. Те имат много по-голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.

— Така не се говори с една велика сила.

— А ние велика сила ли сме?

— Най-великата — потвърди Рътлидж.

— Тогава откъде накъде те ще разговарят с нас по този начин?

— Марк, това ми е работата. Ти си тук като мой съветник, но за пръв път участваш в такава игра. Аз съм този, който я играе. Това е моя работа.

— Добре — каза с въздишка Грант. — Но когато ние играем по правилата, а те не, играта става малко тягостна. — Грант се отдалечи и остана за момент сам.

Градината беше доста хубава. Досега не беше участвал в такива преговори и не знаеше, че обикновено на тях винаги има някаква градина, където да се поразходят, след като в продължение на два-три часа са си говорили в заседателната зала. Но все пак беше разбрал, че това е мястото, където се върши истинската работа.

— Господин Грант?

Той се обърна и видя Хю Ма — дипломата шпионин, с когото беше разговарял преди.

— Здравейте, господин Хю — поздрави го Телескопът.

— Как според вас напредват преговорите? — попита китайският дипломат.

Марк не беше съвсем сигурен какъв смисъл влага в думите този човек.

— Ако това се нарича напредък, тогава не бих искал да зная кое според вас е обратното.

Хю се усмихна.

— Е, понякога по-оживената размяна на мнения е по-интересна от скучния вариант.

— Така ли? Изненадан съм от това, което виждам. Винаги съм смятал, че дипломатическият диалог се води много по-любезно.

— Да не искате да кажете, че този не е?

Грант пак се запита дали онзи просто не се опитва да го накара да захапе въдицата, но реши да го прати по дяволите. Всъщност този правителствен пост не му и трябваше. Поемайки го, той беше понесъл значителни лични загуби от порядъка на няколко милиона долара. Това не му ли даваше право да каже какво мисли?

— Хю, вие ни обвинявате, че сме заплашвали вашия суверенитет, защото възразяваме срещу убийствата, извършени от ваши хора, и то пред телевизионните камери. На американците не им харесва, когато виждат как убиват хора пред очите им.

— Те нарушиха нашите закони — напомни му Хю.

— Може би — съгласи се Грант, — но в Америка, когато някой наруши закона, ние го арестуваме и го изправяме пред съд със съдия и съдебни заседатели, както и с адвокат в негова защита, за да се гарантира, че процесът ще бъде справедлив, а не пускаме куршум в главата на човек, който държи новородено дете.

— За съжаление, така стана — почти призна Хю. — Но както ви казах, тези хора нарушиха закона.

— И тогава вашите ченгета изпълниха ролята едновременно на съдии, съдебни заседатели и екзекутори, Хю. За американците това е варварска постъпка.

Думата „варварска“ изглежда, че най-после попадна в целта.

— Америка не може да разговаря с Китай по този начин, господин Грант.

— Вижте какво, господин Хю. Това си е ваша страна и вие може да си я управлявате както намерите за добре. Нямаме намерение да водим война с вас за онова, което правите вътре в нея. Но няма закон, който да ни накара да правим бизнес с вас, и затова ние можем да престанем да купуваме вашите стоки. Искам да ви съобщя нещо: американският народ ще престане да купува вашите стоки, ако вие продължите да вършите подобни неща.

— Вашият народ или вашето правителство? — попита Хю с многозначителна усмивка.

— Наистина ли сте толкова глупав, господин Хю? — отвърна му рязко Грант.

— Какво искате да кажете?

Грант видя, че последната обида го накара да свали маската на невъзмутимост.

— Искам да кажа, че Америка е демокрация. Американците вземат много решения абсолютно самостоятелно и едно от тях е за какво да харчат парите си. Средният американец няма да купи нещо от един варварин. — Грант млъкна за момент. — Ето, вижте, аз съм евреин. Преди 60 години Америка се издъни. Ние виждахме какво правят Хитлер и нацистите в Германия и не действахме навреме, за да ги спрем. Пропуснахме момента и много хора загинаха безсмислено. Гледал съм филми по телевизията за това още когато носех къси панталонки. Няма да допуснем това да се повтори и когато хора като вас вършат такива неща, каквито видяхме, те запалват лампата в главите на американците, която им напомня за Холокоста. Разбрахте ли ме сега?

— Не можете да разговаряте с нас по този начин.

Пак старата изтъркана плоча!

Вратите се отвориха. Беше време да се връщат вътре и да подновят дипломатическия спор.

— Ако вие продължавате да накърнявате нашия национален суверенитет, ще купуваме от другаде — каза му Хю с известно задоволство.

— Добре, ние можем да направим същото. Но вие имате повече нужда от парите ни, отколкото ние от вашите стоки, господин Хю. — Най-после сигурно ме разбра, помисли си Грант. Сега лицето на китаеца наистина изразяваше някакви чувства. Потвърдиха го и думите му:

— Никога няма да отстъпим пред американските нападки срещу нашата страна.

— Ние не нападаме вашата страна, Хю.

— Но заплашвате нашата икономика — отвърна той, когато стигнаха до вратата.

— Нищо не заплашваме. Аз ви казвам, че моите съграждани няма да купуват стоки от страна, която извършва варварски действия. Това не е заплаха, а декларация. — Което беше дори по-голяма обида, но Грант не осъзнаваше напълно това.

— Ако Америка ни накаже, ние също ще я накажем. Безсмислено беше да продължава спора. Грант отвори вратата, но се спря и се обърна към дипломата шпионин:

— Хю, онези ви работи не са толкова големи, за да можете да се състезавате с нас по далечно пикаене. — Казвайки това, той влезе вътре.

Половин час по-късно пак излезе. Вътре се размениха остри реплики и всяка от страните видя, че този ден нямаше защо да продължават повече. Грант обаче изпитваше силни подозрения, че когато във Вашингтон разберат как е преминало сутрешното заседание, преговорите щяха да бъдат прекъснати.

В продължение на два дни той щеше за изпитва несгодите от бързата смяна на часовите пояси, но щеше да си бъде пак в кабинета на Петнайсета улица. Изненада се, когато разбра, че с нетърпение очаква този момент.

— Нещо ново от западния Пасифик? — попита Манкузо.

— Те изкараха три подводници в открито море: една клас „Сонг“ и две клас „Кило“, които руснаците им продадоха — отвърна бригадният генерал Лар. — Държим ги под око. „Ла Йола“ и „Хелена“ се намират наблизо, „Тенеси“ ще пристигне към обяд в Пърл Харбър. — Подводницата беше патрулирала в продължение на 50 дни и това беше напълно достатъчно. — Всичките ни надводни кораби са в открито море. Никой от тях няма да бъде в Тайпе през следващите дванайсет дни.

— Значи проститутките на Тайпе ще имат две седмици почивка? — попита с усмивка командващият въоръжените сили в района на Тихия океан.

— И барманите също. Ако вашите войници са като моите, те имат нужда да се поотпуснат — отвърна заместникът по разузнаването и също се усмихна.

— Ех, да можех да бъда пак млад и ерген — въздъхна Бърт. — Има ли нещо друго?

— Китайците извършват обичайните маневри. Някои са и по въздух, и по суша, но това е на север, близо до руската граница.

— Бива ли ги?

Лар сви рамене.

— Достатъчно добри са, за да накарат руснаците да се замислят, сър. Като цяло китайската народноосвободителна армия си е пак същата, каквато я знам, но през последните три-четири години те положиха доста усилия.

— Колко са? — попита Бърт, поглеждайки към картата на стената, която беше по-подходяща за морж, отколкото за войник. Китай беше едно голямо сиво петно отляво на границата.

— Зависи къде се намират. Ако навлязат на север в Русия, ще бъдат като хлебарки в апартамент в нюйоркско гето. Ще ви трябва много от препарата „Райд“, за да се справите с тях.

— А казваш, че в Далечния изток руските войски не са кой знае колко?

Лар кимна:

— Да, адмирале. Ако бях на мястото на Бондаренко, щях да се поизпотя. Това, разбира се, е теоретична заплаха, но дори и такава щеше да ме накара да се будя нощем.

— А какво става със златото и петрола в Източен Сибир?

Лар кимна.

— Това прави заплахата не чак толкова теоретична. Китай е голям вносител на петрол и ще са им нужни много по-големи количества, за да развиват икономиката си така, както планират. Що се отнася до златното находище, през последните 3 000 години всеки би искал да притежава такова нещо. Златото е по-лесно за размяна.

— За размяна?

Това беше нова дума за Манкузо.

— Вашият годежен пръстен може някога да е бил част от короната на фараона Рамзес II — обясни Лар — или от златната верига на врата на Калигула, а може и от императорския скиптър на Наполеон. Вземате го, ковете го с чука и то пак се превръща в суров материал, но в ценен суров материал. Ако руското находище е толкова голямо, колкото твърди нашето разузнаване, ще се продава из целия свят. Всеки ще го използва за най-различни цели — от направата на бижута до електрониката.

— И колко голямо е това находище?

Лар сви рамене.

— Достатъчно да си купите нов тихоокеански флот и да остане още.

Манкузо подсвирна. Това бяха много пари.

Във Вашингтон вече беше късно и Адлер отново беше останал да работи в кабинета си. Постът на държавен секретар му отнемаше много време, а напоследък повече от обикновено. Беше свикнал да работи по четиринайсет часа на ден. В момента четеше получените доклади и чакаше ново съобщение от Пекин. На бюрото му се намираше секретният телефон STU-6. Това беше свръхмодерно кодиращо устройство, монтирано в дигитален телефон, производство на Ай Ти Ти. То беше свързано с комуникационен сателитен канал и въпреки че сигналът му се разнасяше из целия свят от комуникационния сателит на Министерството на отбраната, обикновеният слушател можеше да чуе само шума от статично електричество като шуртене на вода от кран в банята. Имаше произволна 521-битова кодираща система, която най-добрите компютри във Форт Мийд можеха да пробият след няколко дни упорити усилия. Системата беше наистина много сигурна. Сега специалистите се опитваха да направят така, че кодиращата система „Тапданс“ да се свърже със STU, за да стане напълно непробиваема, но проблемът се оказа труден поради технически причини, които никой не беше обяснил на държавния секретар, а и той не държеше много на това. Беше дипломат, а не математик.

Най-после телефонът иззвъня със специфичния си трептящ звук. Минаха единайсет секунди, докато двата апарата в противоположните краища на света се синхронизират.

— Адлер.

— Обажда се Рътлидж, Скот — чу се глас от другия край на света. — Не мина добре — каза той веднага на държавния секретар. — Отменят поръчката за „Боинг“-777, както предположихме.

Адлер се намръщи.

— Страхотно. Не са ли склонни на някакви компромиси по въпроса за стрелбата?

— Не.

— Можеш ли да ми кажеш нещо по-оптимистично?

— Не, не мога, Скот. Не мога да ти кажа нищо такова. Те са твърди като каменна стена, сякаш ние сме монголите, а те са династията Цин.

„Някой трябва да им припомни, че Великата китайска стена се беше оказала безполезно трупане на тухли“, помисли си Орелът, но не го каза на глас.

— Добре. Трябва да го обсъдя с президента, но вероятно скоро ще се върнете у дома. Може би и Карл Хитч.

— Ще му кажа. Има ли някаква възможност да направим отстъпки, за да потръгнат нещата?

— Клиф, вероятността Конгресът да се съгласи на отстъпки по търговския въпрос е точно толкова голяма, колкото отборът на „Тъфтс“ да спечели купата. Шансовете са дори още по-малки. — Все пак баскетболният отбор на университета „Тъфтс“ не беше чак толкова слаб. — Не можем да им дадем нищо, което те биха приели. Ако трябва да има някакъв напредък, този път те трябва да отстъпят. Виждаш ли някаква подобна възможност?

— Нулева — отвърна гласът от Пекин.

— Е, тогава ще трябва да им дадем един урок. — Хубавото, помисли си Адлер, беше, че точно от трудните уроци се научаваше нещо. Може би дори и с китайците щеше да стане така.

— Какво каза онзи капиталист диао рен?15 — попита Цзян.

Шен му разказа дума по дума какво му беше предал Хю.

— А кого представлява?

— Той е личен съветник на американския министър на финансите. Затова според нас в мнението му се вслушват както министърът, така и американският президент — обясни Шен. — Не взе активно участие в преговорите, но след всяко заседание говореше насаме със заместник-министъра Рътлидж. Не сме съвсем сигурни какви са точно взаимоотношенията им, но е очевидно, че той не е опитен дипломат. Говори като арогантен капиталист и ни обижда по най-груб начин, но се опасявам, че изразява доста по-ясно американската позиция, отколкото Рътлидж. Мисля, че той му казва каква линия трябва да следва. Рътлидж е опитен дипломат и е очевидно, че позицията, която защитава, не е лично негова. Би искал да ни направи някои отстъпки. Сигурен съм в това, но Вашингтон му диктува какво да казва и Грант вероятно е човекът, който следи за това.

— Тогава ще прекъснем преговорите. Ще им дадем възможност да преосмислят позицията си. Ако си мислят, че могат да ни диктуват условия, значи грешат.

— Анулирахте ли поръчката за самолетите?

— Да, както вече се разбрахме миналата седмица.

— Е, това ще ги накара да се позамислят малко — каза Цзян.

— Ако преди това не напуснат преговорите.

— Няма да посмеят. — „Да си тръгнат просто така от Средното царство? Абсурд!“

— Има и още нещо, което е казал Грант. Без много заобикалки той подчертал, че ние имаме повече нужда от парите им, отколкото те от нас. И мисля, че тук той не бърка много.

— Техните долари не са ни по-нужни от нашия суверенитет. Да не си мислят, че могат да ни диктуват какви трябва да бъдат нашите вътрешни закони?

— Да, Цзян. Така си мислят. Придават изключително голяма важност на този инцидент.

— Двамата полицаи трябваше да бъдат застреляни за това, което направиха, но не можем да си позволим американците да ни налагат волята си за подобни неща. Неудобството от инцидента е едно нещо, а поставянето на КНР в неудобно положение е престъпление. Китай трябва сам да взема решенията си, а не да изпълнява поръчки отвън.

— Те наричат постъпката варварска — добави Шен.

— Варварска? И те ни казаха такова нещо?

— Знаете, че американците са много чувствителни. Често забравяме това. А и техните религиозни лидери имат известно влияние в тяхната страна. Нашият посланик във Вашингтон ни предупреди за това. Ще бъде по-добре, ако разполагаме с известно време нещата да се поуспокоят и наистина няма да е зле да накажем двамата полицаи, просто за да притъпим американската чувствителност. Но аз съм съгласен, че не можем да им позволим да ни диктуват каква трябва да бъде нашата вътрешна политика.

— А и този Грант казал, че онези им работи били по-големи от нашите. Така ли?

— Хю така ми каза. Нашите данни за него сочат, че той е борсов играч и е работил в тясно сътрудничество с министър Уинстън в продължение на много години. Евреин е, както много от тях…

— Техният външен министър също е евреин, нали?

— Министър Адлер ли?

— Да, евреин е — потвърди, след като помисли малко Шен.

— Значи Грант наистина е казал каква е тяхната позиция?

— Вероятно — отвърна външният министър Шен.

Цзян се облегна в стола си.

— Тогава и ти им дай да разберат каква с нашата. Следващия път, когато видиш Грант, му кажи: „Чоу ни ма де би“.

Това беше мръсна псувня, която в Китай можеш да си позволиш да кажеш на някого само ако имаш пистолет в ръката.

— Разбирам — отвърна Шен, давайки си сметка, че никога няма да каже подобно нещо на някого освен на дребен деловодител в министерството.

Цзян си тръгна. Трябваше да поговори с приятеля си Фан Ган.