Мечката и драконът

35.Съобщаване на новината

— Мамка му! — каза тихо Райън, когато Мъри му подаде факса от Москва. — Мамка му! — повтори той, четейки по-нататък. — Това сигурно ли е?

— Така смятаме, Джак — потвърди директорът на ФБР. Той и Райън се познаваха повече от десет години и затова не се колебаеше да се обръща към него на малко име. Съобщи му още няколко факта. — Нашият човек Рейли е експерт по организираната престъпност, затова го изпратихме там, но има опит и като действащ полицай от бюрото ни в Ню Йорк. Бива го, Джак — увери Мъри президента. — Посещава разни места, установил е добри работни отношения с местните ченгета. Помага им в някои разследвания със съвети, както ние тук си сътрудничим с местната полиция.

— Е и?

— Информацията изглежда напълно достоверна, Джак. Някой се е опитал да види сметката на Сергей Николаич. Изглежда, че това е някаква служба на китайското правителство.

— Господи! Да не е неоторизирана операция?

— Ако е така, скоро ще се чуе, че някакъв китайски министър внезапно е получил кръвоизлив в мозъка, причинен от куршум в главата — каза Мъри на президента.

— Ед Фоли виждал ли е това съобщение?

— Уведомих го по телефона и му изпратих факс, така че сигурно го е прочел.

— Какво ще кажеш, Пат? — обърна се Райън към министъра на правосъдието, най-умния адвокат, който Райън беше виждал някога, включително и от всички назначени от него членове на Върховния съд.

— Господин президент, това е изумителна новина, ако, разбира се, приемем, че е истинска, а не някаква умишлена провокация или пък игра на руснаците, с която биха искали нещо да се случи. Проблемът е, че не виждам разумно обяснение за подобна постъпка. Изправени сме пред нещо твърде налудничаво, за да бъде истинско, но и прекалено идиотско, за да е лъжа. Занимавам се от доста време с операции на чуждия контрашпионаж. Никога не съм се натъквал на подобен случай. Между нас и руснаците винаги е имало мълчаливо споразумение да не посягат на никого във Вашингтон, а ние да не закачаме никого в Москва. И доколкото ми е известно, никоя страна не го е нарушавала. Но това тук… ако е истина, е равносилно на обявяване на война, което не ми се струва твърде разумна постъпка от страна на китайците.

Президентът вдигна очи от факса.

— Тук се казва, че твоят приятел Рейли е установил китайската връзка…?

— Чети нататък — каза му Мъри. — Бил е там по време на едно следене, сам е пожелал да помогне и ето ти на!

— Може ли китайците да са толкова откачени? — Въпросът на Райън увисна във въздуха. — Да не би руснаците да ни будалкат нещо?

— Какво биха целели с това? — попита Мартин. — Ако има някакво подобно обяснение, просто не го виждам.

— Вижте какво, хора, никой не може да е толкова луд! — почти избухна президентът. Но след това се позамисли. В крайна сметка светът не беше напълно рационален.

— Сър, вие имате по-добра възможност за подобна преценка от нас — обади се Мартин. Забележката му накара Джак да се поуспокои.

— През времето, когато бях в Ленгли, съм виждал доста странни неща, но това наистина надминава всичко останало.

— Какво знаем за китайците? — попита Мъри, очаквайки отговорът да бъде: „Общо взето, нищо“, защото ФБР нямаше някакви особени успехи в усилията си да проникне в китайските разузнавателни операции в Америка, и си представяше, че ЦРУ имаше същия проблем поради подобна причина. Тази правителствена служба не гъмжеше от американци с китайски произход. Но вместо това той видя, че президентът Райън моментално застана нащрек и не каза нищо. Мъри беше разпитвал хиляди хора през кариерата си и се беше научил малко или повече да чете мислите на другите. Той веднага забеляза реакцията на Райън и се озадачи.

— Не знаем достатъчно, Дан — отвърна с известно закъснение Райън.

Мислите му още бяха заети със съобщението. Пат Мартин беше прав: тази работа беше прекалено щура, за да е истина, но и прекалено идиотска, за да е лъжа. Трябваше да се посъветва със семейство Фоли по въпроса и вероятно беше време да извика професор Уийвър от университета „Браун“, ако, разбира се, Ед и Мери Пат не изпаднеха в истерия за това, че щеше да се наложи да го посветят в тайната за „Зорге“ и в тази сензационна новина на ФБР.

В момента Фехтовачът не беше съвсем сигурен дали ще постъпят правилно, но беше уверен, че трябва да направи нещо, и то колкото може по-бързо. Отношенията на Америка с Китай току-що се бяха влошили неимоверно много, а сега той разполагаше с информация, че китайците са предприели директна атака и срещу руското правителство. Райън погледна гостите си.

— Благодаря ви за това, момчета. Ако имате да ми кажете още нещо, направете го колкото може по-бързо. Трябва да помисля по въпроса.

— Да, Джак, така е. Казах на Рейли да им оказва всякакво съдействие и да ни докладва. Те, разбира се, знаят, че той го прави. Значи твоят приятел Головко иска и ти да знаеш. Как ще се справиш с това, сам трябва да решиш.

— Да, ще трябва да проведа някой и друг телефонен разговор — каза Джак, като успя да се усмихне. Лошото беше, че нямаше време да обсъди нещата с хората си, както би следвало. Те не бяха за телефон. Когато се обсъждат подобни въпроси, човек иска да вижда лицето на събеседника си и да надникне в мислите му. Това се отнасяше както за Ед Фоли, така и за съпругата му. Надяваше се, че Джордж Уийвър наистина е толкова умен, колкото го смятаха. Сега Райън имаше повече нужда от врачка.

Новият пропуск беше съвсем различен от стария, който той имаше, когато работеше за Стратегическата отбранителна инициатива (СОИ). Затова се насочи към друго крило на Пентагона. Беше секцията на военноморските сили. Това се виждаше от сините униформи и сериозното изражение по лицата на персонала. У хората от всеки род войски има нещо, което ги обединява. В американските сухопътни сили всички са от Джорджия. Във ВВС пък са от Южна Каролина, във флота изглежда, че всички са от северните щати. Така беше и тук, в отдела по програмата „Егида“.

По-голямата част преди обяд Грегъри прекара с двама висши офицери, които му се сториха доста компетентни, въпреки че непрекъснато се молеха на глас да ги върнат обратно на корабите и в морето, точно както офицерите от сухопътните войски искаха да се върнат на полигоните, където човек може да си изкаля ботушите, а клозетът е една дупка в полето. Там бяха войниците, а всеки уважаващ себе си офицер искаше да бъде при войниците си.

Грегъри предположи, че за моряците е същото. Те искат да усещат солената вода и рибата, а може би си мечтаят за по-добра храна от буламачите, които се сервират в стола на Пентагона.

Но разговорът с морските писии не му каза нещо повече от това, което вече знаеше. „Егида“ беше радарно-ракетна система, предназначена да се справя с руски самолети и крилати ракети, представляващи заплаха за самолетоносачите. Тя имаше супермодерен радар за ранно предупреждение и ракети със среден обсег, които наричаха „стандартни“ (SM), защото според Грегъри те бяха единствените, които ползваха във флота. Стандартните ракети се деляха на SM1 и SM2. Точното им наименование беше SM-2-MR, което означаваше ракети земя-въздух със среден обсег, за разлика от ракетите ER, които бяха с по-далечен обсег. При последните носителят трябваше да ги изстрелва от установките на корабите по-бързо и на по-далечно разстояние. От този вид имаше около 200 броя, които се намираха в различни складове на флота в Атлантика и в Тихия океан, защото тяхното серийно производство така и не беше одобрено. Според някои причината за това беше, че ракетите с по-далечен обсег нарушават Договора за противоракетна отбрана от 1972 година, който обаче беше подписан с една страна, която се наричаше СССР. Но тази страна вече не съществуваше. Обаче след войната в Персийския залив през 1991 година във флота се ориентираха към стандартните ракети със среден обсег и системата „Егида“ ги изстрелваше срещу тактически ракети като иракските „Скъд“. През тази война кораби със система „Егида“ бяха разположени в пристанищата на Саудитска Арабия и в други портове в Залива. Тя трябваше да ги защитава от балистични ракети, но срещу тях такива не бяха изстреляни, така че системата никога не беше проверена в бойна обстановка. Вместо това корабите с „Егида“ периодично посещаваха атола Куаджалейн, където техните възможности се проверяваха срещу балистични ракети-мишени и през повечето време те се справяха добре. Но това не беше съвсем същото, както при бойна обстановка. Междуконтиненталната балистична ракета развива максимална скорост от 35 000 км/ч или 9000 м/сек, което надвишаваше почти с 10 пъти скоростта на куршум, изстрелян от пушка. Колкото и да беше странно, проблемът тук беше както в хардуера, така и в софтуера. Block-4 на ракетата SM2 с далечен обсег наистина беше предназначен за поразяване на балистични обекти, що се отнася до неговата система за насочване. Теоретично една балистична ракета можеше да бъде скрита от радара, но всичко, което преминаваше в атмосферата със скорост 15 пъти по-голяма от тази на звука, се нагорещяваше до точката на топене на стоманата. Той беше виждал бойни глави на ракети „Минитмън“, които идваха в Куаджалейн от военновъздушната база Ванденберг в Калифорния. Те се появяваха като метеори, сътворени от човешка ръка, и се виждаха дори през деня, пронизвайки с писък атмосферата под ъгъл от 30 градуса, като забавяха, но не много осезаемо, движението си, когато срещаха съпротивата на по-сгъстения въздух. Номерът беше да ги удариш, и то достатъчно силно, за да ги разрушиш. Това беше по-лесно да се постигне при новите ракети, отколкото при старите. Първоначално обвивката на балистичните ракети беше метална от берилиева сплав, която беше доста твърда. Новите бяха по-леки и затова можеха да носят по-тежка и по-мощна ядрена бойна глава. Тяхното покритие беше от материал, подобен на плочките по повърхността на космическата совалка. На пипане то малко се различава от стиропора и не е много по-твърдо от него, защото неговото главно предназначение е да изолира топлината, и то само за няколко секунди. Когато ги издигаха с „Боинг“ 747 и той трябва да лети през дъждовна буря, покритието на совалките се повреждаше. Специалистите по междуконтиненталните балистични ракети наричат големите дъждовни капки „хидрометеори“ заради повредите, които нанасят на ракетите. В редки случаи, когато балистичната ракета трябва да премине през гръмотевична буря и сравнително малки парчета град попаднат в нея, те я повреждат до такава степен, че ядрената бойна глава може и да не функционира както трябва.

Такъв обект е лесен за унищожаване почти толкова, колкото и самолетът. А свалянето на самолета е лесно, ако го уцелиш, и е подобно на това да свалиш гълъб с ловджийска пушка. Номерът е просто да удариш проклетото нещо. Дори и ако си по-близо до мястото на прехващането, това не ти дава кой знае какво предимство. Бойната глава на ракетата земя-въздух е малко по-различна от сачмата. При взривяване металната обвивка се разрушава и се превръща в нащърбени парчета с начална скорост от около 4000 м/сек. Това е достатъчно, за да разкъса алуминиевото покритие и да засегне важни вътрешни компоненти на самолета, превръщайки го в балистичен обект, който прилича на птица, останала без криле.

Но за да бъде поразена балистична ракета, бойната глава трябва да избухне достатъчно далеч от целта, за да могат летящите във формата на конус фрагменти да пресекат пространството, заемано от целта. При самолета това не е трудно, но е проблем при бойната глава на ракетата, която се движи с много по-голяма скорост от фрагментите, получили се при експлозията. Това беше и противоречието в спора между ракетите „Пейтриът“ и „Скъд“ през 1991 година.

Устройството, което казва на бойната глава на противовъздушната ракета къде и кога да избухне, се нарича най-общо „фитил“. При повечето модерни ракети взривяващата система е малък, нискоенергиен лазер, който се „колебае“ или описва кръг, за да защити лъча си в едно пространство пред летящата цел, докато обектът и лъчът не се пресекат и той се отрази от мишената. Отразеният лъч се връща в рецептор в лазерното устройство и това ражда сигнала, който казва, че бойната глава трябва да избухне. Колкото и да е бърз обаче, на него му е необходимо определено време, а навлизащата в атмосферата балистична ракета се движи с много голяма скорост. Тази скорост всъщност е толкова голяма, че ако лазерният лъч няма достатъчно енергия, за да издържи на разстояние около стотина метра, тогава няма да има достатъчно време за лъча да се отрази навреме от обекта и да каже на бойната глава да избухне, за да може поразяващите частици да обхванат балистичния обект. Дори ако балистичният обект е в непосредствена близост до бойната глава на ракетата земя-въздух, когато зарядът избухне, балистичната ракета се движи по-бързо от поразяващите фрагменти и те не могат да я повредят, защото не могат да я настигнат. Грегъри виждаше, че това се очертава като основния проблем. Лазерният чип в бойната глава на противовъздушната ракета няма достатъчна енергийна мощ и неговата скорост е сравнително малка, а това дава възможност на балистичния обект да се промъкне под носа на ракетата, която би трябвало да го унищожи. Това можеше да стане дори ако бойната глава на противовъздушната ракета се взривеше само на три метра от обекта. По време на Втората световна война са били по-добре със стария възпламенител, при който са използвали радиовълни без директно насочване вместо модерния лазерен чип, последен писък на техниката. Все пак Грегъри реши, че има възможност да се справи с проблема. Колебаенето на лазерния лъч се контролира от компютърен софтуер, както и сигналът за възпламеняване. Това беше нещо, с което той би могъл да се справи. Трябваше да поговори с хората, които бяха конструирали ракетата SM-2 с далечен обсег. Това беше компанията „Стендарт мисайл къмпани“, смесено предприятие на фирмите „Рейтеон“ и „Хюз“. Те се намираха малко по-нагоре на същата улица в Маклийн, Вирджиния. Преди това обаче трябваше да се обади на Тони Бретано. Защо пък да не знаят предварително, че техният посетител е човек на министъра на отбраната.

— Господи, Джак — каза Мери Пат. Слънцето залязваше. Кети се връщаше у дома от университета „Хопкинс“, а Джак беше в личния си кабинет, встрани от Овалния, и отпиваше от чаша уиски с лед в компанията на директора на ЦРУ и жена му. — Когато видях това, изтичах до тоалетната.

— Слушам те, Мери Пат — каза Джак и й подаде чаша шери — любимото й питие за отпускане. Верен на работническия си произход, Ед Фоли предпочете бира „Самюъл Едамс“. — Ед?

— Да им… мамата, Джак, това е чиста лудост. — Обикновено пред един президент не се псуваше, дори и ако беше като този. — Знам, че източникът е надежден, но такива работи просто не се правят.

— Пат Мартин беше ли тук? — попита заместник-директорът, отговаряща за оперативната дейност. Отговорът беше кимване с глава. — Тогава сигурно ти е казал, че това е почти равносилно на обявяване на война.

— И още как — съгласи се Райън и отпи малка глътка уиски. След това извади последната си цигара за деня, която беше успял да открадне от госпожа Съмтър, и я запали. — Обаче фактът трудно може да се отрече и ние трябва да нагодим политиката си към него по един или друг начин.

— Трябва да извикаме Джордж — обади се Ед Фоли.

— И да му кажем за Зорге ли? — попита Райън. Мери Пат веднага примигна. — Знам, че трябва да държим това в пълна тайна, Мери, обаче ако ние не го използваме, за да разберем що за хора са, то тогава положението ни няма да е по-добро от времето, когато не разполагахме с източника.

Тя въздъхна дълбоко и кимна, защото знаеше, че Райън е прав, но идеята никак не й допадаше.

— Трябва също да се консултираме с нашия психиатър — каза тя. — Нужен ни е доктор по този въпрос. Постъпката е достатъчно налудничава и трябва да потърсим мнението на медицината.

— Следващият въпрос е какво да кажем на Сергей? — попита Джак. — Той знае, че ние знаем.

— За начало можем да му кажем само да се пази — обади се Ед Фоли. — Между другото, Джак?

— Да?

— Запознал ли си с информацията хората си, имам предвид службата за охрана?

— Не, защо?

— Ако някой е решил да предприеме действие, равносилно на обявяване на война, защо да не извърши и друго такова? — отвърна на въпроса с въпрос директорът на ЦРУ. — В момента те нямат някакви особени причини да те харесват.

— Но защо Головко? — попита Мери Пат, без да адресира въпроса си към някого. — Той не е враг на Китай. Головко е професионалист, шеф на шпионите. Не ми е известно да има някакви особени политически амбиции. Сергей е честен човек. — Тя отпи от шерито.

— Вярно е, че не знам да има някакви особени политически амбиции, но той е най-близкият съветник на Грушевой по много въпроси: за външната политика, за вътрешната, за отбраната. Грушевой го харесва, защото е умен и е честен…

— Да, това при тях е голяма рядкост — призна Джак. Не беше съвсем справедлив. Той самият беше подбрал много внимателно хората от вътрешния си кръг и почти всичките нямаха политически амбиции, което ги правеше уязвими за заобикалящата ги среда във Вашингтон. Същото се отнасяше и за Головко — човек, който предпочита да служи, вместо да управлява, и в това отношение приличаше на американския президент. — Да се върнем на въпроса. Играят ли китайците някаква игра и ако е така, каква?

— Не виждам каква може да е тя, Джак — отвърна Фоли, отговаряйки като директор на ведомството си. — Обаче имай предвид, че дори сега, когато разполагаме със сведенията на Зорге, не можем да разберем начина им на мислене. Те са толкова различни от нас, че да четеш мислите им е отчайваща работа. Току-що им ударихме юмрук в зъбите, но според мен те още не са го разбрали.

— Ще го усетят за по-малко от седмица.

— А? По какъв начин? — попита директорът на ЦРУ.

— Джордж Уинстън ми каза, че много от техните търговски договори изтичат след по-малко от десет дни. Ще се погрижим това да се отрази на търговските им сметки, така че ще разберат.

В Пекин денят започна по-рано от обикновено. Фан Ган слезе от служебната си кола и бързо изкачи стълбите пред входа на учреждението си. Мина покрай пазача, който винаги държеше за него вратата отворена, но този път не благодари с кимване на глава на човека от народа. Фан отиде при асансьора и се качи с него до етажа си. Вратата на кабинета му беше на няколко крачки по-нататък. Беше здрав и доста енергичен мъж за възрастта си. Подчинените му скочиха на крака, когато той влезе — един час по-рано от обикновено, казаха си те.

— Мин! — провикна се той, отивайки към кабинета си.

— Да, другарю министър — каза тя и влезе през все още отворената врата.

— От кои западни вестници си вадила материали днес?

— Един момент. — Тя излезе и се върна с куп страници в ръка. — От лондонските „Таймс“, „Дейли телеграф“, „Обзървър“, „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон поуст“, „Маями Хералд“ и „Бостън Глоуб“. Вестниците от западните щати още ги няма в Интернет. — Не беше включила италиански и други европейски вестници, защото не знаеше достатъчно добре тези езици, а и Фан се интересуваше само от мнението на английски говорещите чужди дяволи. Тя му подаде преводите. Той не благодари предварително и на нея, което беше необичайно за него. Министърът явно беше ядосан за нещо.

— Кое време е сега във Вашингтон? — попита той.

— Двадесет и един часът, другарю министър.

— Значи гледат телевизия и се готвят да си лягат.

— Да, другарю министър.

— Обаче статиите на техните вестници вероятно са вече готови, нали?

— Разписанието, по което работят, е такова, другарю министър. Повечето от материалите им са готови до края на работния ден. Като изключим сензационните и неочакваните новини, останалите обикновено са напълно готови, преди журналистите да си тръгнат за вечеря.

Фан я погледна. Мин беше умна девойка. Беше научил от нея нещо, за което преди не се беше замислял. Даде й знак да се върне на работното си място.

Американската делегация тъкмо се качваше в самолета. Тя беше изпратена от един дребен служител от консулския отдел на китайското външно министерство, който процеди през зъби няколко сухи любезности, на които американците не обърнаха никакво внимание. След това те се качиха в самолета, той веднага включи моторите и се приготви за излитане.

— Каква е оценката ти за тази авантюра, Клиф? — попита Марк Грант.

— Как ти се струва думата „катастрофа“? — запита на свой ред той.

— Толкова ли е зле?

Помощник-държавният секретар по политическите въпроси мрачно кимна. Е, в края на краищата вината не беше негова. Този глупав италиански свещеник сам се беше изправил пред куршумите, а вдовицата на другия пастор беше решила да се моли на публично място, знаейки много добре, че властите няма да се съгласят. И, разбира се, и в двата случая Си Ен Ен трябваше да бъде на мястото на събитието, за да разбуни духовете у дома… Как можеше един дипломат да успокои топката, след като имаше хора, които влошаваха нещата, вместо да ги подобрят?

— Толкова, Марк. Няма да можем да сключим свястна търговска спогодба с Китай, ако тази бъркотия продължава.

— Просто трябва да променят малко политиката си и всичко ще се оправи — подхвърли Грант.

— Говориш като президента.

— Клиф, ако искаш да станеш член на някой клуб, трябва да се съобразяваш с неговите правила. Толкова ли е трудно за разбиране?

— Не можеш да се отнасяш към една велика държава като към някой зъболекар, който иска да стане член на местния клуб, но никой не го харесва.

— Каква е принципната разлика?

— Да не би да си мислиш, че външната политика на Съединените щати трябва да се ръководи само от принципи? — попита Рътлидж, който беше толкова раздразнен, че каза нещо, което не трябваше.

— Клиф, президентът, а и държавният секретар мислят, че трябва.

— Да, обаче ако искаме да имаме търговско споразумение с Китай, трябва да се съобразяваме и с тяхната гледна точка.

— Знаеш ли, Клиф, ако ти беше в Държавния департамент през 1938 година, може би Хитлер щеше да избие евреите, без да се вдига такава врява — подхвърли Грант.

Забележката му постигна желания ефект. Рътлидж се извърна и запротестира:

— Чакай малко…

— Това си е било негов вътрешен проблем, нали така, Клиф? Щом като изповядват друга религия, тогава да ги пратим в газовите камери. На кого му пука?

— Слушай какво, Марк…

— Ти слушай. Една страна трябва да държи на някои принципи, защото ако не го прави, тогава какво ще представлява тя? Та ние сме членове на един клуб. Дори до голяма степен ръководим този клуб. А защо, Клиф? Защото хората знаят, че държим на някои принципи. Не сме безгрешни. Ти го знаеш и аз го знам. Те също го знаят. Но те знаят също какво бихме направили и какво не бихме, така че поне в нашата част от света нещата да имат някакъв смисъл. Тъкмо на това се крепи авторитетът ни, Клиф.

— Значи всичките оръжия, с които разполагаме, и цялата ни търговска мощ не влизат в сметката, така ли? — попита дипломатът.

— А как мислиш, че сме придобили всичко това, Клифи? — използва Марк умалителното име на Рътлидж, за да го подразни. — Ние сме това, което сме, защото хора от всички краища на света дойдоха в Америка, за да работят и да осъществят мечтите си. Трудиха се здраво. Дядо ми е дошъл от Русия, защото не е искал да го мачка царят, и е работил, дал е на децата си образование, а те са образовали своите деца и сега аз съм доста богат, но не съм забравил какво ми каза дядо, когато бях малък. Каза ми, че това е най-доброто място в света за един евреин. А защо, Клиф? Защото покойните бели европейци, които скъсаха с Англия и написаха Конституцията, имаха някои добри виждания и през повечето време държаха на тях. Ние сме такива хора, Клиф. Това означава, че трябва да продължим да бъдем такива, каквито сме, да държим на някои неща и светът да го знае.

— Но имаме и много недостатъци — запротестира Рътлидж.

— Разбира се, че имаме! Не трябва да бъдем изрядни, за да сме най-добрите, но непрекъснато се усъвършенстваме. Когато бил в колежа, баща ми ходил в Мисисипи и на два пъти го ритнали в задника, но знаеш, че тези неща отминаха. А сега дори имаме негър за вицепрезидент. Доколкото чувам, той е доста добър и някой ден може да направи и следващата стъпка. Клиф, как можеш да представляваш Америка пред другите страни, когато не разбираш това!

„Дипломацията е бизнес“, искаше да отговори Рътлидж, „а аз знам как се прави той.“ Но защо да си прави труда да обяснява такива неща на този чифут от Чикаго? Вместо това той спусна облегалката на седалката и се престори, че му се спи.

Грант разбра намека и стана да се разходи по коридора. Сержантите от ВВС, които изпълняваха ролята на стюарди, поднесоха кафе, което беше доста прилично. Озова се в дъното на самолета при репортерите. Изпита чувството, че се намира на вражеска територия, но след като помисли, реши, че е по-добре тук, отколкото при онзи скапан дипломат.

Когато слънцето изгря над Пекин, в Сибир също се беше зазорило, и то дори по-рано.

— Виждам, че инженерите ни са добри — каза Бондаренко, наблюдавайки как булдозерите проправят широк сто метра път през девствените гори от борове и ели. Този път трябваше да стига както до златното находище, така и до петролните полета. А той не беше единственият. Други групи прокарваха още два допълнителни пътя. Над една трета от инженерите в руската армия бяха ангажирани в тези проекти, а това бяха много хора. Тук беше и повече от половината боядисана в маслиненозелено тежка техника на руската армия.

— Това е Проектът на героите — каза полковник Алиев и беше прав.

Идеята за „Проект на героите“ беше възникнала още в Съветския съюз, за да покаже, че обектът е от голямо национално значение и да привлече в него младежи, събуждайки чувството им за патриотизъм. Освен това тук имаше и момичета, а и беше едно ново преживяване. Проектът напредваше по-бързо от другите, защото Москва беше изпратила на него военни, които вече не се безпокояха толкова много от нахлуване на НАТО. Въпреки всичките си недостатъци руската армия все още имаше достъп до много човешки и материални ресурси. А в проекта бяха вложени и доста пари. Заплатите за цивилните бяха много високи. Москва искаше експлоатацията и на двете находища да започне колкото може по-бързо. Работниците в златното находище бяха откарали там с хеликоптери леко оборудване, с което те построиха по-големи площадки за кацане на хеликоптери. Това позволи стоварването на по-тежката техника, с помощта на която беше построена малка груба самолетна писта. Тя от своя страна позволи на руския въздушен флот да докара още по-тежко оборудване и то в момента прокарваше истинска самолетна писта, така че когато разширението на железопътната линия се приближеше достатъчно, щяха да доставят цимент и други материали за изграждане на летище. Строяха се сгради. Сред първите доставки беше оборудването за една дъскорезница, защото едно от нещата, които не беше нужно да се доставя в района, беше дървеният материал. Разчистени бяха големи пространства гора. Дърветата бяха подкастрени, нарязани и почти веднага превърнати в строителен материал. Работниците от дъскорезницата първо си построиха груби къщички, а сега вече се изграждаха административните сгради. До четири месеца се очакваше да бъдат построени общежитията за 1 000 миньори, които вече чакаха на опашка, привлечени от високите заплати за добиването на злато от земята. Руското правителство беше взело решение на тукашните работници да се плаща в златни монети по световните цени, а от подобно нещо малко руснаци биха се отказали. Така че много опитни миньори попълваха молби за работа и чакаха самолетите да ги откарат до новото находище.

Бондаренко им пожела успех. Тук имаше толкова много комари, че можеха да вдигнат малко дете и да му изсмучат кръвта като вампири. Дори и за златни монети не би пожелал да работи на такова място.

Генералът знаеше, че петролното находище беше много по-важно за страната. Корабите вече си пробиваха път през ледовете на късната пролет, водени от ледоразбивачи като „Ямал“ и „Русия“, за да доставят сондажната техника, необходима за започване на експлоатацията. Бондаренко беше добре осведомен по въпроса. Това петролно находище не беше някаква мечта. То беше икономическо спасение за страната му, начин да се вкара огромно количество твърда валута в Русия, пари, с които тя можеше да купи нещата, нужни й за развитието й през XXI век. С тях тя щеше да плати на работниците, които толкова дълго време чакаха да настъпи просперитетът, който тяхната страна заслужаваше.

Работата на Бондаренко беше да пази находището. Междувременно военните инженери работеха трескаво по изграждането на пристанище, за да могат товарните кораби да разтоварят това, което носеха. Беше проучена и възможността да се използват военни десантни кораби, за да може руският флот да достави товара на брега, както правеше с военното оборудване, но тя беше отхвърлена. В повечето случаи компонентите на тази техника бяха по-големи от най-големите руски танкове, което изненада и впечатли командващия Далекоизточния военен окръг.

В резултат от всичко това Бондаренко беше лишен от своите инженери, които бяха препращани от обект на обект, и остана само с няколко инженерни батальона, прикрепени към неговите военни части. А инженерите му трябваха, помисли си недоволен той. По протежение на границата с Китай имаше няколко места, където два инженерни полка биха могли да изградят полезни прегради срещу нахлуване на механизирани военни части. Но те щяха да се виждат и щеше да се разбере, че целта им е да се противодейства на китайските сили. В Москва, без много да се замислят, му бяха казали, че единственият начин да се използват подобни съоръжения срещу китайската народноосвободителна армия, е ако тя реши да нахлуе на север, за да освободи Русия!

„Какво им пука на политиците“, помисли си Бондаренко. „Дори и в Америка бяха същите.“ Беше го научил от американските офицери, с които се беше срещал. Политиците всъщност не се интересуваха много какви са нещата, а как изглеждат. „В това отношение независимо от различните убеждения, политиците по целия свят разсъждават като комунисти“, помисли си Бондаренко. „Те се интересуват повече от показността, отколкото от реалността.“

— Кога ще приключат? — попита генералът.

— Напредват изключително бързо — отвърна полковник Алиев. — Грубото прокарване на пътищата ще завърши за месец-месец и половина в зависимост от времето. Довършителните работи ще продължат много по-дълго.

— Знаеш ли какво ме безпокои?

— Какво, другарю генерал? — попита офицерът.

— Ние правим път за нахлуване. За първи път китайците могат да минат границата и за кратко време да се озоват на северното сибирско крайбрежие. — По-рано естествените прегради, главно гористият терен, щяха да направят тази задача толкова трудна, че щеше да стане почти невъзможна. Но сега имаше начин да се стигне дотам, а и причина, за да се предприеме такова нещо. Сега Сибир вече наистина беше това, за което се предполагаше, че е — съкровищница с космически размери. — „Съкровищница,“ помисли си Бондаренко, „а аз съм пазачът, който държи ключовете“.

Той се върна при хеликоптера, за да завърши обиколката на пътя, който прокарваха военните инженери.