Мечката и драконът

56.Поход към опасността

Подполковник Гуисти потегли с персоналния си „Хамър“ — новото превъплъщение на вездесъщия джип. Бронетранспортьорът „Брадли“ бе по-удобен, но щеше да изглежда прекалено драматично, а и в близко време не се очакваше съприкосновение с противника. Освен това предната дясна седалка на хамъра щеше да се отрази по-добре на гърба му след безкрайното пътуване с влака. Той се движеше след един руски УАЗ-469, чийто шофьор знаеше пътя. Хеликоптерът „Киова Уориър“, който бе видял на железопътната станция, се движеше пред тях и бе съобщил, че напред няма нищо освен опустелите пътища. Имаше слабо движение на цивилен транспорт, но военните регулировчици го отклоняваха, за да освободят пътя. Зад командната машина на Гуисти се движеше един „Брадли“, върху който се развяваше червено-белият вимпел на Първи от Четвърта кавалерийска. Този полк имаше, поне според американските стандарти, дълга и славна история, която започваше с битката срещу шайените край река Соломон на 30 юли 1857 година. Тази кампания щеше да спечели още една лентичка за полковото знаме и Гуисти се надяваше да оцелее, за да я закачи сам. Пейзажът тук напомняше за Монтана — заоблени ниски хълмове, покрити с гъсти иглолистни гори. Виждаше се достатъчно надалеч, точно както обичаха войниците от механизираните подразделения, тъй като това означаваше, че можеш да влезеш в бой с противника от по-голяма дистанция. Американските войници предпочитаха този начин на водене на бой, защото оръжията им бяха с по-голяма далекобойност от тези на повечето други армии.

— Черен кон шест до Сабя шест — включи се радиостанцията.

— Сабя шест — отговори подполковник Гуисти.

— Сабя, сега съм на КПП Денвър. Пътят е чист. Няма движение, няма признаци за присъствие на противник. Продължавам на изток към КПП Уичита.

— Прието, благодаря, край — Гуисти погледна картата, за да види къде точно беше хеликоптерът.

Така, значи още двадесет мили нямаше от какво да се притесняват, поне по думите на капитана, който управляваше дозорния хеликоптер. „Кога ли ще започне?“, зачуди се Гуисти. По принцип той би предпочел да си стои в щаба на дивизията и да научава от докладите какво, по дяволите, се случва навън, но като командир на челно разузнавателно охранение работата му бе да се движи отпред и да открие врага, след което да докладва на дивизионния си командир Желязо шест. Засега мисията му не бе кой знае колко вълнуваща — да се придвижи до руската ГСМ база, там да зареди машините си и да организира охраната на обекта, след което да продължи напред, докато челните формирования от тежките сили на Първа бронетанкова попълваха запасите си от гориво. Точно в това се състоеше работата му — да бъде шунката в сандвича, както един от ротните му командири обичаше да се шегува. Само че тази шунка можеше да отвърне на ухапването. Под негово командване се намираха три бронетанкови роти, всяка от която разполагаше с по девет основни боеви танка M1A2 „Абрамс“ и по тринадесет бронеразузнавателни машини МЗA2 „Брадли“, плюс един верижен бронетранспортьор FISTV за челния дозор, който да насочва артилерийската поддръжка. Той се надяваше, че там някъде зад него, на разпределителната станция скоро ще пристигне и артилерията на Първа бронетанкова. Най-ценните му подразделения обаче бяха четвърта и пета рота, всяка от които включваше по осем хеликоптера OH-59D „Киова Уориър“, способни както да изпълняват разузнавателни полети напред, така и да изстрелват ракети „Хелфайър“ и „Стингър“. Накратко, разузнавателният му батальон можеше да се грижи за себе си, разбира се, в границите на разумното.

Той знаеше, че с приближаването към зоната на настъпление на противника хората му щяха да станат по-предпазливи и по-наблюдателни, тъй като не бяха нито невидими, нито безсмъртни. Америка бе воювала с Китай само веднъж досега, преди почти шестдесет години в Корея, и изходът не бе задоволителен за нито една от двете страни. За американците първото нападение на китайците дойде изненадващо и доста масирано и ги принуди да отстъпят от река Ялу. След като Америка се мобилизира и отвърна на удара обаче, Китай загуби около един милион от хората си. Огънят бе правилният отговор на численото преимущество, а Америка бе научила от собствената си гражданска война, че е по-добре да изразходваш техника и боеприпаси, отколкото хора. Американската концепция за водене на война не се споделяше от всички, още повече, че тя бе скроена както според материалния просперитет на САЩ, така и съобразно отношението към човешкия живот, но все пак това бе американският начин и войните на тази страна използваха именно него.

— Мисля, че е време да ги върнем малко назад — каза генерал Уолъс по сателитния телефон, който го свързваше с Вашингтон.

— Какво предлагаш? — попита Мики Мур.

— Като начало искам да изпратя моите F-16CG срещу радарните им установки. Писна ми да насочват изтребителите си срещу моите хора с тези радари. После искам да започна удари по пунктовете им за материално-техническо и тилово осигуряване. След дванадесет часа, както вървят нещата, ще разполагам с достатъчно боеприпаси да започна офанзивни действия. Мисля, че е крайно време за се включим, генерале — каза Уолъс.

— Гъс, трябва да съгласувам това с президента — отвърна председателят на Комитета на началник-щабовете на командващия военновъздушните сили в Сибир.

— Добре, но му кажи, че вчера почти изгубихме един АУАКС с тридесетчленен екипаж и че нямам настроение да пиша толкова съболезнователни писма. Досега имахме късмет, а и не е толкова лесно да свалиш АУАКС. По дяволите, те загубиха цял авиополк в тази операция. Стига за това. Искам да ударя радарите им и да атакувам противовъздушните им батареи.

— Гъс, тук доктрината е да започваме офанзивните си действия систематично с цел постигане на максимален психологически ефект. Това означава нещо повече от събарянето на няколко антени.

— Генерале, не знам как ви изглеждат нещата там, но тук ситуацията става малко вълнуваща. Армията им напредва бързо. Съвсем скоро нашите руски приятели ще трябва да започнат съпротивлението. Това ще бъде много по-лесно, ако противникът изпитва недостиг на гориво и боеприпаси.

— Наясно сме с това. Опитваме се да измислим начин да стреснем политическото им ръководство.

— Не политиците настъпват на север, като се опитват да ни убият, генерале. Насам идват войници и летци. Трябва да ги поосакатим малко, преди да са ни скапали деня.

— Разбирам това, Гъс. Ще изложа позицията ти пред президента — обеща председателят на Обединеното командване.

— Ще го направиш, нали? — каза Уолъс и прекъсна връзката, като се чудеше какво си мислят онези умници във Вашингтон, ако изобщо мислеха. Той имаше план и го намираше за съвсем систематичен. Неговите безпилотни самолети му бяха дали всичката разузнавателна информация, от която се нуждаеше. Знаеше кои цели да удари и имаше достатъчно боеприпаси да осъществи атаките или поне да ги започне.

„Ако ми позволят“, помисли си Уолъс.

— Е, загубите май не са отишли съвсем напразно — каза маршал Лю. — Имаме няколко снимки на това, което правят руснаците.

— И какво е то? — попита Цзян.

— Придвижват една или две, по-скоро две дивизии на североизток от железопътната си точка за съсредоточаване в Чита. Виждат се на въздушните снимки.

— И все още няма нищо пред нашите сили?

Лю поклати глава.

— Хората ни от разузнаването не са видели нищо освен следи от вериги по земята. Допускам, че има руснаци някъде в тези гори, които извършват разузнавателна дейност, но дори да е така, това са леки формации, които много внимават да не попаднат на пътя ни. Знаем, че са призовали запасни сили, но те все още не са се показали. Може би запасняците им не се отзовават. Моралът в Русия е много нисък, както ни каза Тан, а и ние сами видяхме това. Хората, които пленихме, са обезсърчени от липсата на поддръжка и освен това не се биха кой знае колко добре. Като изключим американската авиация, тази война върви много добре за нас.

— И все още не са нападнали обекти на наша територия? — поиска да уточни Цзян.

Ново поклащане на глава.

— Не, но не мога да твърдя, че се страхуват да го сторят. Изтребителите им са много добри, но доколкото знам, не са се опитали да проведат дори фоторазузнавателни мисии. Може би засега разчитат изцяло на сателитите си. Те определено са много добър източник на информация.

— А златната мина?

— Ще бъдем там след тридесет и шест часа. Тогава вече ще можем да използваме пътищата, които техните инженерни части са построили, за да разработват находищата. От златната мина към нефтените полета са от пет до седем дни, в зависимост от скоростта, с която можем да осъществяваме снабдяването.

— Това е удивително, Лю — отбеляза Цзян. — Надминава и най-смелите ми очаквания.

— Почти ми се иска руснаците да се изправят срещу нас и да се бият, за да приключим с това. Така силите ми малко са се разтегнали, но това е защото челните формирования се движат доста бързо. Мислих дали да не ги забавя, за да запазя организационното единство на частите, но…

— Но скоростта работи за нас, нали? — довърши Цзян.

— Да, така изглежда — съгласи се военният министър. — По-добре е обаче подразделенията да са групирани в случай на съприкосновение с противника. От друга страна, щом врагът бяга, не е необходимо да му се дава време да се прегрупира. И така, давам картбланш на генерал Пън и на дивизиите му.

— Какви сили имаме насреща?

— Не сме съвсем сигурни. Вероятно пред нас има един полк или нещо подобно, но засега нямаме никакви сведения за него. Още два полка се опитват да ни изпреварят или може би да ни нападнат във фланг, но ние имаме охранения на фланговете на запад и досега те нищо не са забелязали.

Бондаренко се надяваше някой ден да срещне екипа, който бе разработил тези безпилотни машини „Дарк Стар“. Никога досега един командир не бе разполагал с толкова точна информация за действията на противника. Без нея той просто щеше да бъде принуден да изпрати оскъдните си сили в бой, само за да разбере какво има насреща си. Не и сега. Той сигурно имаше по-ясна представа за разположението на настъпващите китайски формирования от собствения им командир.

Другата добра новина бе, че челният полк на 201-ва мотострелкова дивизия бе само на няколко километра от крайната си цел. Предната формация бе стоманеният юмрук на дивизията, нейният независим бронетанков полк, въоръжен с деветдесет и пет основни боеви танка T-80Y.

265-а бе готова да се включи в операцията, а командирът й Юрий Синявски вече бе започнал да мърмори, че му е писнало да бяга. Професионален войник, мотопехотинец, Синявски бе грубоват четиридесет и шест годишен мъж. Пурата не слизаше от устната му. Сега той се бе навел над масата с картите в щаба на Бондаренко.

— Това е моята земя, Генадий Йосифович — каза той, като заби пръст върху картата. Мястото, което посочи, бе само на пет километра северно от златната мина и представляваше двадесеткилометрова верига от възвишения срещу полето, което китайците трябваше да прекосят. — Ще разположим танковете на двеста и първа тук, вдясно от мен. Когато спрем авангарда им, те ще могат да ги ударят от запад и да ги смажат.

— Разузнавателните сведения показват, че челната им дивизия е някак разтеглена — каза му Бондаренко.

Това бе грешка, която допускаха всички армии по света. Най-опасното оръжие на всяка полева сила бе нейната артилерия, но дори самоходните установки, снабдени с вериги за преодоляване на пресечени местности, не могат да поддържат темпото на механизираните единици, за които се предполага, че трябва да осигуряват огнева поддръжка. Американците научиха този урок в Персийския залив, където установиха от опит, че артилерията трябва да полага неимоверни усилия, за да не изостава от челните танкови ешелони дори при абсолютно равния терен в пустинята. Народоосвободителната армия имаше самоходни верижни установки, но все още голяма част от оръдията й се придвижваха на буксир, и то от камиони, които отстъпваха на верижните машини в преодоляването на пресечени терени.

Генерал Дигс слушаше разговора, но с елементарния си руски не успяваше да разбере всичко, а Синявски не говореше английски и това доста забавяше нещата.

— Все пак имате насреща си твърде голяма бойна мощ, за да я спрете, Юрий Андреевич — каза Дигс, след като изчака превода.

— Ако не можем да ги спрем, поне ще им счупим носа — отвърна веднага руснакът.

— Останете мобилни — посъветва го Дигс. — Ако бях на мястото на този генерал Пън, щях да маневрирам на изток — там теренът е по-подходящ, и да се опитам да ви заобиколя отляво.

— Ще видим как ще маневрират — отвърна Бондаренко вместо своя подчинен. — Досега се движат само направо и мисля, че започват да се отпускат. Виж колко са разтеглени, Мариън. Частите им са прекалено далеч една от друга, за да си оказват взаимна подкрепа. Те са във фаза на преследване и това ги дезорганизира, а освен това нямат авиационна поддръжка, която да ги предупреди за опасностите пред тях. Мисля, че Юрий е прав: това е добро място за установяване на позиция.

— Съгласен съм, че теренът е подходящ, Генадий, просто не се женете за това място, какво ще кажеш? — предупреди ги Дигс.

Бондаренко преведе това на подчинения си, който отвърна на картечен руски, без да вади пурата от устата си.

— Юрий казва, че това място е за чукане, не за женитба. Кога ще се присъединиш към хората си, Мариън?

— Хеликоптерът ми идва насам, приятелю. Разузнавателното ми охранение е стигнало до първата ГСМ база, а Първа бригада се движи малко след него. Ще влезем в съприкосновение с противника след около ден и половина.

Вече бяха обсъдили плана за нападение на Дигс. Първа бронетанкова щеше да се съсредоточи северозападно от Белогорск, да зареди в последната голяма руска ГСМ база и после по тъмно да се насочи към китайския плацдарм. Според разузнаването сега там се намираше 65-а армия на китайските въоръжени сили, която се подготвяше да защитава левия фланг на клина. Въпреки че не бе механизирана сила, тази формация бе голям залък за една-единствена дивизия. Ако китайският план за нападение имаше някакъв недостатък, то той бе хвърлянето на всички механизирани сили в предната част на настъплението. Формированията, които бяха останали назад, за да охраняват пробива, бяха в най-добрия случай моторизирани, тоест придвижваха се с колесни, вместо с верижни машини, а в най-лошия — пехотинци, които трябваше да вървят дотам, докъдето трябваше да отидат. Това ги правеше бавни и уязвими за мъжете, скрити зад броните на верижните си машини, с които обикновено влизаха в бой.

„Само че са страшно много“, припомни си наум Дигс.

Преди да потегли, генерал Синявски бръкна в страничния джоб на полевия си панталон и извади една плоска бутилка.

— По една глътка за късмет — произнесе той единствената фраза, която бе научил на английски.

— По дяволите, защо не? — каза Дигс и отпи. Водката съвсем не бе лоша.

— Когато това свърши, ще пием отново — обеща той.

— Да — отвърна руснакът. — Успех, Дигс.

— Мариън — каза Бондаренко. — Внимавай, другарю.

— Ти също, Генадий. Имаш достатъчно медали, приятелю. Няма смисъл да си излагаш задника на куршумите, само за да получиш още един.

— Генералите обикновено умират в леглото — съгласи се Бондаренко.

Дигс се запъти към очакващия го хеликоптер. Зад щурвала седеше полковник Бойл. Дигс сложи шлема и се настани на седалката за парашутисти зад пилотите.

— Как се справяме, сър — попита Бойл, като остави лейтенанта да вдигне хеликоптера.

— Ами имаме план, Дик. Въпросът е дали ще проработи.

— Аз включен ли съм в него?

— Апачите ти ще бъдат доста заети.

— Това е изненада — отбеляза Бойл.

— Как са хората ти?

— Готови — отвърна полковникът с една дума. — Как се казва планът?

— „Клечки за хранене“.

Дигс чу бурния смях в шлемофона си.

— Харесва ми.

— Добре, Мики — каза Роби Джексън. — Разбирам позицията на Гъс, но ние трябва да мислим широкомащабно.

Намираха се в залата за критични ситуации и виждаха председателя на Обединеното командване, който бе в залата на Пентагона, известна като „Танкът“, на големия телевизионен екран. Не можаха да разберат какво промърмори генерал Мур, но начинът, по който погледна надолу, бе показателен за отношението му към забележката на Роби.

— Генерале — каза Райън, — идеята е да сритаме клетката на политическото им ръководство. Най-добрият начин да сторим това е да ги нападнем от много страни, а не само от една, да ги объркаме.

— Сър, съгласен съм с тази идея, но генерал Уолъс също има право. Унищожаването на радарната им преграда ще намали възможностите им да ни нападат с авиацията си, а въпреки големите поражения, които им нанесоха, те все още имат голям брой доста добри изтребители.

— Мики, ако се държиш така с момиче долу по Мисисипи, ще те обвинят в изнасилване — каза вицепрезидентът. — Когато погледнат към самолетите си, техните пилоти виждат ковчези. Самоувереността им вече я няма, а това е най-важното за един добър изтребител. Повярвай ми, а?

— Но Гъс…

— Гъс е прекалено разтревожен за хората си. Добре, дай му да изпрати няколко F-16CG срещу радарната им ограда, но това, което наистина искаме, е удар с Умните прасета по сухопътните им сили. Изтребителите могат сами да се грижат за себе си.

За първи път генерал Мур се разочарова от избора на Райън за вицепрезидент. Роби мислеше повече като политик, отколкото като оперативен командващ, а това бе доста изненадващо. Той очевидно мислеше по-малко за собствените си сили отколкото за…

… „за крайната цел“, поправи се наум Мур. Този начин на мислене съвсем не бе толкова погрешен, нали? Джексън бе доста добър шеф на оперативния отдел към Обединения щаб, и то не чак толкова отдавна.

Американските командири вече не мислеха за хората си като за заменими човешки ресурси. Това съвсем не бе лошо, но понякога се налага да противопоставиш силите си срещу злото и тогава някои от тях не се завръщаха у дома. На тях точно затова им плащаха, независимо дали това се харесваше някому или не. Роби Джексън бе пилот-изтребител във военноморските сили и не бе забравил повелите на воина, въпреки че сега длъжността и заплатата му бяха по-високи.

— Сър — каза Мур, — какви заповеди да издам на генерал Уолъс?

— Сесил Б. скапания Де Мил58 — гневно отбеляза Манкузо.

— Да ти се е искало да разделиш Червено море? — попита генерал Лар.

— Не съм Господ, Майк — отвърна командващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския район.

— Е, не може да се отрече, че е елегантно, а освен това тук имаме повечето неща, които ще са ни необходими — изтъкна шефът на разузнавателния отдел на Обединения щаб.

— Това е политическа операция. Ние да не сме група панаирджийски фокусници?

— Сър, ще продължавате ли с речта, или да започваме работа по задачата?

В момента Манкузо повече от всичко искаше да има лупара, с която пробие дупка в стената или в гърдите на Майк Лар, но бе офицер в униформа и току-що бе получил заповед от своя главнокомандващ.

— Добре. Просто не обичам други хора да планират операциите ми.

— Познаваш човека.

— Майк, преди доста време, когато имах три нашивки и да карам подводната си лодка ми бе единствената грижа, Райън и аз помогнахме за кражбата на цяла руска подводница, да… и ако повториш това някъде, ще се наложи да заповядам на някой от морските ми пехотинци да те застреля. Да потопим няколко техни кораба — да, да свалим някой друг самолет — разбира се, но да „влачим пояса“59, като се доближим до сушата? Господи.

— Това ще ги постресне.

— Ако междувременно не потопят някой от корабите ми.

— Здрасти, Тони — каза някой по телефона. Около секунда бе необходима на Бретано, за да го разпознае.

— Къде си, Ал? — попита министърът на отбраната.

— В Норфолк. Ти не знаеше ли? Аз съм на „Гетисбърг“ и се занимавам със зенитните установки. Нали това беше твоя идея?

— Ами, да, май беше така — съгласи се Тони Бретано, като се замисли.

— Знаел си за тази китайска история от доста време.

— Всъщност ние… — започна министърът на отбраната, след което изведнъж спря. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че ако те изстрелят по нас междуконтинентална балистична ракета, системата „Егида“ ще ни бъде от полза, при условие че компютърните симулации не са ни излъгали. Би трябвало да не са. Лично аз съм писал по-голямата част от софтуера — отвърна Грегъри.

Бретано не искаше да признае, че в действителност не се бе замислял над тази възможност. Обмислянето на нещата в дълбочина бе едно от задълженията, за които му плащаха.

— Имаме ли готовност?

— Електрониката е наред, но нямаме зенитни ракети на борда. Набутани са в някакъв склад или нещо подобно нагоре по река Йорк, май така ми казаха. Когато ги качат на борда, ще мога да усъвършенствам софтуера на търсещите глави. Единствените ракети на кораба, тези, с които си играя сега, са сини, учебни, а не бойни, както току-що разбрах. Шантава работа е това, флотът. Сега сме на плаващ сух док. След няколко часа ще ни пуснат на вода — Грегъри не можеше да види лицето на бившия си шеф. Ако имаше тази възможност, веднага щеше да разпознае изражението „ох, мамка му“ върху италианската физиономия.

— Значи си сигурен в системите си?

— Няма да е зле да направим пълен тест, но ако се наложи да изпратим три-четири зенитни ракети срещу някоя балистична, мисля, че ще се получи.

— Добре, благодаря, Ал.

— Чакай, как върви войната? Всичко, което разбрах от телевизията, е, че авиацията ни е сритала няколко задника.

— Така е, това, което си видял по телевизията, е вярно, но за другото не мога да говоря по телефона. Ал, нека ти се обадя по-късно, става ли?

— Да, сър.

Бретано започна да натиска бутоните на интеркома си.

— Адмирал Сийтън да се яви при мен.

Изпълнението на заповедта не отне много време.

— Викали сте ме, г-н министър — каза командващият военноморските операции при влизането си.

— Адмирале, един мой бивш служител е в Норфолк в този момент. Изпратих го да осъвремени ракетната система „Егида“, така че да може да поразява балистични цели.

— Чух нещо за това. Как върви проектът? — попита Дейв Сийтън.

— Каза, че е готов за пълен тест. Адмирале, какво ще стане, ако китайците изстрелят някоя от техните балистични ракети срещу нас.

— Няма да е хубаво — отвърна Сийтън.

— Тогава какво ще кажеш да изкараме корабите си, съоръжени с „Егида“, и да ги разположим в близост до вероятните цели?

— Ами, сър, системата не е проверена все още за балистични цели и всъщност не сме провели истински тест…

— Не е ли по-добре от нищо? — прекъсна го министърът на отбраната.

— Предполагам, че да.

— Тогава го направи, и то веднага.

Сийтън се изпъна.

— Слушам, сър.

— Първо „Гетисбърг“. Да натовари ракетите, които са му необходими, и незабавно да идва тук — заповяда Бретано.

— Веднага ще се обадя на главнокомандващия на Атлантическия район.

„Много странно нещо“, помисли си Грегъри.

Този кораб е не чак толкова голям като лайнера, на който бяха с Канди миналата зима, но все пак океански кораб, сега се намираше в някакъв асансьор. Точно това представляваше плаващият сух док. Сега го пълнеха с вода, за да потъне надолу, за да проверят дали работи новото витло. Моряците, които работеха на сухия док, наблюдаваха от бордовете, или както там се наричат стените на това проклето нещо.

— Странно, нали, сър?

Грегъри усети цигарения дим. Това сигурно бе първи главен старшина Лийк. Обърна се и видя, че не е сгрешил.

— Никога не бях виждал нещо подобно.

— Никой не го вижда често, освен онези момчета там, които работят на дока. Възползвахте ли се от възможността да се разходите под кораба?

— Да се разходя под десет хиляди тона метал? — стреснато отвърна Грегъри. — Не, разбира се.

— Бил сте войник, нали?

— Нали ти казах? „Уест Пойнт“, парашутна школа, школа за рейнджъри, но всичко това бе отдавна, когато бях млад и глупав.

— Не е нещо особено, докторе. Интересно е да се види как изглежда отдолу, особено сонарния купол в предната част. Ако не бях специалист по радарите, щях да се занимавам със сонари, само дето те вече нямат какво да вършат.

Грегъри погледна надолу. Водата покриваше сивия метален под на дока. „Дали не се казва палуба?“, зачуди се той.

— Мирно, всички на борда! — извика някой. Моряците, включително първи главен старшина Лийк, се обърнаха и отдадоха чест.

Беше капитан Боб Блънди, командващият офицер на „Гетисбърг“. Грегъри го бе срещал само веднъж, и то само за да си кажат здрасти.

— Д-р Грегъри.

— Капитане.

Двамата се ръкуваха.

— Как върви проектът ви?

— Ами според симулациите, добре. Бих искал да го изпробвам срещу истинска цел.

— Министърът на отбраната ви изпрати при нас, нали?

— Не точно, но той ме извика от Калифорния, за да разгледам техническите аспекти на проблема. Работех за него, когато беше шеф на TRW.

— Сигурно сте човек от СОИ, нали?

— Занимавах се с това и със зенитни ракетни установки, да, сър. Както и с някои други неща. Аз съм един от световните експерти по адаптивна оптика още от времето в СОИ.

— Какво е това? — попита капитан Блънди.

— Ние го наричаме гуменото огледало. Използват се компютърно управлявани двигатели, за да се изкриви огледалото, така че да компенсира атмосферните смущения. Идеята бе по този начин да се фокусира енергийният лъч на лазер със свободни електрони, само че не се получи. Гуменото огледало функционираше добре, но по някаква причина, която така и не успяхме да разберем, проклетите лазери не успяваха да достигнат очакваните параметри. Не им достигаше мощност да изпарят корпуса на ракетата — Грегъри отново погледна надолу в сухия док. — Не бях включен директно в разработката, но се навъртах там да давам акъл. Оказа се чудовищен технически проблем. Продължихме да си блъскаме главите в стената, докато не ни писна да слушаме кухото кънтене.

— Разбирам малко от механика, малко от електричество, но не от високоенергийно инженерство. Е, какво мислите за нашите системи „Егида“?

— Харесва ми радарът. Прилича на онзи „Кобра Дейн“ на ВВС на Алеутските острови. Дори е малко по-добър. Сигурно можете да засечете сигнал от Луната, ако решите.

— Това е малко извън периметъра ни на действие — отвърна Блънди. Старшина Лийк добре ли се грижи за вас?

— Когато напусне флотата, можем да му намерим работа в TRW. Сега работим по един проект за зенитни ракети.

— А лейтенант Олсън? — попита шкиперът.

— Той е много умен млад офицер, капитане. Сещам се за много компании, които могат да го поканят — откровено отвърна Грегъри.

— Би трябвало да кажа нещо, за да ви обезкуража, но…

— Кап’тане! — притича един от моряците. — Спешно съобщение от командващия на Атлантическия район, сър.

Матросът подаде една папка на командира си. Капитан Блънди се подписа на приемния лист и взе посланието. Очите му се свиха, докато го четеше.

— Знаете ли дали министърът на отбраната знае с какво се занимавате в момента?

— Да, капитане, знае. Говорих с Тони преди няколко минути.

— И какво, по дяволите, му казахте?

Грегъри сви рамене.

— Нищо особено, просто че проектът върви добре.

— А-ха. Старшина Лийк, в какво състояние е техниката ви?

— Всичко е в стопроцентова готовност, кап’тане. Работа ли ни се отваря, сър? — попита първият главен старшина.

— Така изглежда. Д-р Грегъри, моля да ме извините, трябва да се видя с офицерите си. Старшина, скоро отплаваме. Ако имаме хора на брега, извикай ги. Предай заповедта.

— Слушам, сър — извика Лийк и отдаде чест на капитан Блънди, който се забърза към бака. — За какво е всичко това?

— Представа нямам, старшина.

— Аз какво да правя? Да си ходя? — попита Грегъри.

— Носите ли си четката за зъби? Ако не, можете да си купите от лавката на кораба. Извинете ме, Док, трябва да събера екипажа — Лийк изгаси цигарата си във фалшборда и тръгна в посоката, в която пое командирът му.

Грегъри просто нямаше какво да прави. Нямаше начин да напусне кораба, освен да скочи в нахлуващата в сухия док вода, а това не му се стори добра идея. Той се отправи обратно към помещенията и видя, че лавката е отворена. Оттам си купи четка за зъби.

Бондаренко прекара следващите три часа с генерал-майор Синявски в разработване на трасета за подстъп и планове за водене на огъня.

— Те разполагат с радари за локализиране на артилерийския огън, Юрий, и освен това противобатарейните им ракети са с доста голям периметър на действие.

— Можем ли да очакваме някаква помощ от американците?

— Работя по този въпрос. Имаме чудесна разузнавателна информация от безпилотните им самолети.

— Искам да знам къде се намира артилерията им. Ако можем да научим това от тях, задачата ми ще стане много по-лека.

— Толкунов! — извика командващият на ТВД Далечен изток достатъчно силно, за да накара шефа на разузнаването си да дойде на бегом.

— Да, другарю генерал!

— Владимир Константинович, ще установим позицията си тук — каза Бондаренко, като посочи една червена линия на картата. — Искам информация за настъпващите китайски формации минута по минута, особено за артилерията им.

— Мога да организирам това. Дайте ми десет минути — каза шефът на разузнаването и изчезна към помещенията, в които бяха инсталирани терминалите на американските разузнавателни машини. Началникът му се замисли.

— Ела, Юрий, трябва да видиш това.

— Генерале — поздрави го на влизане майор Тъкър. После видя и другия. — Генерале.

— Това е генерал Синявски. Той командва двеста шестдесет и пета. Бихте ли му показали настъплението на китайците? — това не бе въпрос или заповед, просто учтива молба, защото Тъкър беше чужденец.

— Добре, тук е, сър, имаме всичко на видеолента. Челните им разузнавателни части са… тук, а първите подразделения от основните им сили са тук.

— Мамка му — реагира Синявски на руски. — Това да не е някаква магия?

— Не, това е… — Бондаренко смени езика. — Коя е тази машина, майоре?

— Отново „Грейс Кели“, сър. „Да хванеш крадец“ — така се казва един филм на Хичкок, в който тя играе заедно с Кари Грант. Много подходящо. Слънцето ще залезе след около един час и ще включим инфрачервените камери. Както и да е, ето челния им батальон, изглежда, всичките танкове са от тип 90. Поддържат добра дисциплина във формацията и заредиха преди около един час, така че могат да изминат още към двеста километра, преди да спрат отново.

— Артилерията им?

— Влачи се доста след тях, сър, с изключение на тази част с верижни самоходни установки тук — Тъкър си поигра с мишката и картината на екрана се смени.

— Генадий Йосифович, как бихме могли да се провалим с такава информация? — попита дивизионният командир.

— Юрий, помниш ли времето, когато смятахме да нападаме американците?

— Лудост. Китайците не могат ли да видят този самолет? — недоверчиво попита Синявски.

— Невидим е за радарите.

— Мамка му.

— Сър, имам директна връзка с щаба ни в Жиганск. Щом хората ви ще се установяват на позиция, какво ще искате от нас? — попита Тъкър. — Мога да предам исканията ви на генерал Уолъс.

— Имам тридесет щурмови бомбардировача Су-25, петдесет изтребители бомбардировачи Су-24, както и двеста хеликоптера Ми-24 — придвижването на последните в театъра на военните действия бе убийствено бавно, но най-сетне те бяха тук и представляваха асото каро, което Бондаренко държеше обърнато върху игралната маса. Те очакваха заповедите му на двеста километра от зоната на операциите, напълно заредени и въоръжени. Екипажите извършваха тренировъчни полети, като стреляха с истински боеприпаси. За някои от пилотите това бяха първите бойни снаряди, които изстрелваха.

— Това ще бъде изненада за добрия, стар Джо — подсвирна Тъкър. — Къде ги криете, сър? По дяволите, генерале, нямах представа, че са тук някъде.

— Има някои сигурни места. Искаме да посрещнем гостите си както трябва, когато му дойде времето — каза Генадий Йосифович на младия американски офицер.

— И така, какво искате да направим, сър?

— Ударете снабдяването им. Покажете ми тези Умни прасета, за които сте говорили на полковник Толкунов.

— Това вероятно можем да направим, сър — каза Тъкър. — Нека се свържа с генерал Уолъс.

— Значи пак ме пропускат? — попита Уолъс.

— Само докато съприкосновението между руските и китайските сухопътни сили стане неизбежно — каза Мур и му даде целите. — Това е по-голямата част от нещата, които искаше да удариш, Гъс.

— Сигурно е така — неохотно се съгласи командващият военновъздушните сили. — А ако руснаците ни помолят за помощ?

— Окажете им я в рамките на разумното.

— Добре.

Подполковник Гуисти, Сабя шест, слезе от хеликоптера в пункт за зареждане номер две и се отправи към генерал Дигс.

— Не са се шегували — говореше полковник Мастърман. — Това си е цяло шибано езеро.

Милиард и четвърт литра или повече от един милион тона гориво — това бе горе-долу капацитетът на четири супертанкера и всичкото бе от типа „номер 2“, или поне толкова близко по качество до него, че горивните помпи на танковете и на бронетранспортьорите „Брадли“ да не забележат разликата. Шефът на базата, цивилен, им бе казал, че горивото е тук от около четиридесет години, откакто Хрушчов се сдърпа с председателя Мао и възможността за война с друга комунистическа държава се превърна от немислима в реална. Това бе или забележителна предвидливост или параноичен стремеж за презапасяване, но и в двата случая бе в полза на Първа бронетанкова дивизия.

Системите за горивоподаване можеше да бъдат и по-добри, но в Съветския съюз навремето нямаха голям опит в строежа на бензиностанции. По-ефективно бе горивото да се изпомпва в заправчиците на дивизията, които имаха възможност да зареждат едновременно четири или шест машини.

— Добре, Мич, какво знаем за противника? — обърна се Дигс към началника на разузнавателния си отдел.

— Сър, в момента един „Дарк Стар“ работи за нас и ще остане горе още девет часа. Най-близо е една пехотна дивизия. Намира се на четиридесет километра в тази посока, сега са насядали тук по тези хълмове. Поддръжката им е един танков полк.

— Артилерия?

— Лека и средна, изцяло буксирна, сега заема позиция. Имат радари за локализиране на артилерийска стрелба, за които би трябвало да внимаваме — предупреди полковник Търнър. — Помолих генерал Уолъс да изпрати няколко F-16 с противорадарни ракети. Могат да настроят насочващите им глави в милиметровия обхват, в който работят китайските локатори за артилерия.

— Да го направят — нареди Дигс.

— Да, сър.

— Дюк, колко време остава до съприкосновението с противника? — обърна се Дигс към началника на оперативния си отдел.

— Ако се движим по график, ще бъдем достатъчно близо след два часа.

— Добре, свикайте бригадните командири на оперативка. Започваме веселбата веднага след полунощ — каза Дигс на хората от щаба, без да съжалява за думите си. Той бе войник, който скоро щеше да влезе в битка, а това бе свързано с един различен и съвсем не приятен начин на мислене.