Мечката и драконът

6.Експанзия

Москва е с осем часа напред от Вашингтон, а това е доста досадно за дипломатите, които или реагират с един ден закъснение, или не са съвсем в синхрон с биологичния си часовник, което им пречи да си вършат добре работата. Това беше повече проблем за руснаците, защото между пет и шест часа следобед повечето от тях вече са изпили по няколко чаши твърд алкохол. А при сравнително голямата бързина, с която се осъществява дипломатическият обмен, нощта в Москва е доста напреднала, когато американските дипломати се появяват след „работните си обяди“ и издават някой демарш, комюнике или обикновен отговор на писмо, което руснаците са изпратили предишния ден. Разбира се, и в двете столици винаги има нощен екип, който да прочете и да направи по-навременна оценка на нещата. Но той обикновено е съставен от младоци или в най-добрия случай от хора, които са започнали да се издигнат, но още не са напреднали достатъчно, поради което трябва да преценяват кое е по-лошо — да събудят шефа си със среднощно телефонно обаждане заради нещо, което не си заслужава, или да отложат за другата сутрин след закуска съобщение, за което министърът или секретарят на министерството трябва да бъдат уведомени незабавно! Не една кариера беше напреднала или се беше провалила от такива на пръв поглед дребни неща.

В конкретния случай нямаше опасност за нечий дипломатически задник. Беше шест и петнадесет в една пролетна вечер в Москва, слънцето беше още високо на хоризонта в очакване на белите нощи, с които е прочуто руското лято.

— Да, Паша? — каза лейтенант Провалов. Той беше поел от Шабликов грижата за Клюсов. Това дело беше прекалено важно, за да бъде оставено в ръцете на друг, а освен това никога не беше имал особено доверие в Шабликов. В него имаше нещо прекалено гнило.

Павел Петрович Клюсов едва ли би могъл да мине за реклама на качеството на живота в нова Русия. Висок едва метър и шестдесет и пет сантиметра, но тежък близо деветдесет килограма, той беше дебел мъж, който приемаше калориите си в течен вид. Беше зле обръснат, и то в случаите, когато изобщо си даваше труда да го прави, а отношенията му със сапуна не бяха толкова добри, колкото би трябвало. Зъбите му бяха криви и пожълтели, защото не виждаха четка, както и от пушенето на евтини цигари без филтър — местно производство. Беше на около тридесет и пет години, но според Провалов спокойно можеха да му се дадат и четиридесет и пет. Разбира се, обществото можеше да мине и без него. Клюсов беше крадец на дребно. Липсваха му както талант, така и кураж за по-сериозен нарушител на закона. Но той познаваше такива хора и се навърташе около тях като малко кученце, за да им върши дребни услуги, като например да им достави бутилка водка. Но Клюсов имаше уши, с които много хора, особено престъпници, проявяваха странната неспособност да се съобразяват.

— Овсеенко е бил убит от двама души от Санкт Петербург. Не им знам имената, но мисля, че са били наети от Клементий Иванич Суворов. Убийците са бивши войници от Спецназ, които имат опит от Афганистан и според мен са някъде около трийсетгодишни. Единият е рус, а другият червенокос. След като са убили Гриша, са отлетели обратно на север още преди обяд със самолет на „Аерофлот“.

— Това е добре, Паша. Виждал ли си лицата им?

Другият поклати глава.

— Не, другарю лейтенант. Научих го от… мой познат в една пивница. — Клюсов запали нова цигара от фаса на свършилата.

— Твоят познат каза ли защо нашият приятел Суворов е поискал да убият Овсеенко?

Кой ли, по дяволите, е този Клементий Иванич Суворов? — запита се лейтенантът. Не беше чувал името преди, но още не искаше Клюсов да разбере това. По-добре беше да се прави на всезнайко.

Информаторът сви рамене.

— Не знам. Никой не знае. Казват, че живеел нашироко, но никой не знае източника на доходите му.

— Кокаин? — попита ченгето.

— Възможно е, но не ми е известно. — Хубавото при Клюсов беше, че не си измисляше. В повечето случаи казваше истината, без много да я украсява.

Мозъкът на Провалов вече трескаво работеше. Значи някой бивш офицер от КГБ наема двама бивши войници от Спецназ да ликвидират друг бивш офицер от КГБ, специализирал се в сутеньорство. Дали този Суворов се е свързал с Овсеенко за евентуално сътрудничество в търговия с наркотици? Като повечето московски ченгета той не обичаше много онези от КГБ. В повечето случаи те бяха арогантни грубияни, прекалено много опиянени от властта, която имаха, за да направят едно свястно разследване. Изключение правеха случаите, когато ставаше въпрос за чужденци, при които цивилизованото отношение беше задължително, за да не стане така, че чуждите правителства да се отнесат по същия начин към някой съветски гражданин, особено пък към някой дипломат.

Но сега имаше прекалено много офицери от КГБ, които бяха съкратени от бившата си служба, а от тях малцина си изкарваха хляба с тежък физически труд. Не, те имаха опит в конспирацията, много от тях бяха пътували в чужбина, бяха се срещали там с най-различни хора, повечето от които — Провалов беше сигурен в това — можеха да бъдат убедени да се заемат с незаконни сделки при подходяща компенсация, което неизбежно означаваше пари. За тях хората бяха готови на всичко. Този факт беше известен на всеки полицай във всяка страна по света.

Суворов. Трябва да проверя това име — каза си лейтенантът от милицията, като отпи малка глътка водка. Трябва да проуча биографията му, да разбера какъв е професионалният му опит и да се снабдя с негова снимка. Суворов, Клементий Иванич.

— Нещо друго? — попита лейтенантът.

Клюсов поклати глава.

— Това е всичко, което успях да узная.

— Е, не е зле. Връщай се на работа и ми се обади, ако откриеш още нещо.

— Да, другарю лейтенант. — Информаторът стана да си върви. Остави сметката да я плати ченгето, което той направи, без много да се притеснява.

Олег Григориевич Провалов беше работил достатъчно дълго в милицията, за да си даде сметка, че може би току-що беше узнал нещо важно. Разбира се, на този етап още не можеше да се каже със сигурност. Трябваше всичко да се провери — всяка възможност и всяка глуха улица, а това щеше да отнеме известно време… Но ако се окажеше, че е нещо важно, щеше да си струва усилията. Ако пък не, и това щеше да се окаже още една задънена улица, а такива в полицейската работа имаше много.

Провалов се замисли върху факта, че не беше настоял да узнае кой точно беше дал тази нова информация. Не беше забравил, но може би се беше поразсеял от описанието на двамата бивши войници от Спецназ, извършили убийството. Беше го запаметил и сега извади бележника си, за да си го запише. Рус и червенокос, били са в Афганистан, и двамата живеят в Санкт Петербург, отлетели са със самолет малко преди обяд в деня на убийството на Овсеенко. Трябваше да провери номера на полета и списъка с имената на пътниците чрез новите компютри на „Аерофлот“, чрез които авиокомпанията беше свързана в глобалната система за билети, а след това щеше да ги сравни с данните в собствения си компютър. В него се съдържаха сведения за известни престъпници и лица, заподозрени в престъпна дейност, както и данни от военните архиви. Ако откриеше нещо, щеше да изпрати свой човек да разговаря с екипажа на самолета, летял от Москва за Санкт Петербург, за да провери дали някой не си спомня да е виждал единия от тях или пък двамата. След това щеше да поиска от милицията в Санкт Петербург да провери дискретно тези хора, техните адреси, криминалните им досиета, ако имат такива, да изучи подробно биографиите им и евентуално да ги разпита. Може би той самият нямаше да води разпита, но щеше бъде там и щеше да ги наблюдава, защото нищо не можеше да замени личното впечатление — как говорят, как седят, дали се въртят на столовете или не, дали гледат разпитващия ги право в очите, или погледите им блуждаят из стаята. Ако пушат, как го правят — бързо и нервно, или бавно и с презрение. А може би просто ще им бъде любопитно, но в такъв случай вероятно ще са невинни по предявените им обвинения, ако, разбира се, не са извършили нещо друго.

Лейтенантът от милицията плати сметката в бара и излезе.

— Трябва да си намериш по-добро място за срещи, Олег — чу той познат глас зад себе си. Провалов се обърна, за да види лицето.

— Това е голям град, Миша, и има много места, където може да пийне човек. Повечето са зле осветени.

— Но аз открих твоето, Олег Григориевич — напомни му Рейли. — И така, какво узна?

Провалов му разказа накратко какво беше научил тази вечер.

— Двама стрелци от Спецназ? В това има някаква логика. Колко ли са им платили за такава услуга?

— Не вярвам да е много. Предполагам, че около пет хиляди евро — каза лейтенантът, докато вървяха по улицата.

— Че кой би имал толкова пари за пръскане?

— Някой московски престъпник… Мишка, както ти е известно, има стотици, които биха могли да си го позволят, а мъжете не са обичали много Распутин… Освен това разполагам и с ново име — Суворов, Клементий Иванич.

— Кой е той?

— Не знам. Името не ми е познато, но Клюсов се държеше така, като че ли би трябвало да ми е известно. Странно е, че не го познавам — разсъждаваше на глас Провалов.

— Случва се. И аз съм попадал на някои умници, които сякаш се появяват от нищото. Ще го провериш ли?

— Да, очевидно и той е бивш служител на КГБ.

— Сега такива има много — съгласи се Рейли и поведе приятеля си към бара на един нов хотел.

— Какво ще правите, ако един ден разтурят ЦРУ? — попита Провалов.

— Ще се посмеем — обеща му агентът от ФБР.

Санкт Петербург е известен като Венеция на Севера заради реките и каналите, които го пресичат, но тукашният климат, особено през зимата, е доста по-различен. Точно в една от тези реки се появи следващата следа.

Един гражданин я забеляза на път за работа сутринта и като видя милиционер на следващия ъгъл, отиде при него и му каза какво е открил. Милиционерът се върна и погледна през железните перила към мястото, посочено от гражданина.

Това, което видя, не беше много, но след секунда му стана ясно какво е то и какво означаваше. Не беше боклук или мъртво животно, а темето на човешка глава с руса или светлокестенява коса. Дали беше самоубийство или убийство, трябваше да разберат местните ченгета. Милиционерът отиде до най-близкия телефон и се обади в участъка. След тридесет минути се появи кола, а малко след нея черен фургон. Докато пристигнат, милиционерът беше изпушил две цигари в студения утринен въздух, като поглеждаше от време на време към водата, за да се увери, че нещото е още там. Пристигналите бяха детективи от градския отдел убийства. В минибуса, който ги следваше, имаше двама души, на които викаха техници. Те всъщност бяха обучени от градската община като специалисти по водопроводи и канали, но им плащаше местната милиция. Двамата погледнаха през парапета и това им беше достатъчно, за да разберат, че изваждането на тялото нямаше да бъде лесно, но не и невъзможно. Изкараха стълба и по-младият, облечен в непромокаем комбинезон и с тежки гумени ръкавици на ръцете, се спусна по нея и хвана тялото за потъналата под водата яка, докато неговият партньор направи няколко снимки с евтиния фотоапарат. Тримата милиционери наблюдаваха сцената на няколко крачки встрани и пушеха. Тогава дойде и първата изненада.

Практиката изискваше под ръцете на трупа да се сложи еластичен пояс като тези, които използват при спасителните хеликоптери, за да може след това да бъде вдигнат с помощта на кран. Но когато човекът се помъчи да сложи пояса под трупа, едната ръка изобщо не се помръдна. В продължение на няколко неприятни минути, работникът се помъчи да изправи вкочанената ръка. След малко той установи, че тя е свързана с белезници за друга ръка.

Това откритие накара двамата детективи да хвърлят цигарите си във водата. Може би не беше самоубийство, защото подобен начин на прощаване с живота не беше често срещан сред самоубийците. На каналния плъх — така те наричаха своите колеги от общината — му бяха нужни още десет минути, за да успее да постави пояса на подходящо място, а след това да се качи по стълбата и да пусне крана в действие.

Всичко веднага се изясни. Бяха двама мъже, млади и добре облечени. Ако се съдеше по изкривените им и деформирани лица, бяха мъртви от няколко дни. Водата беше студена и това беше забавило развитието на бактериите, които изяждат повечето трупове. Тя обаче също им беше оказала въздействие, което превръщаше тези тела в гледка, трудна за понасяне на пълен стомах. Приличат на играчките Покемон, помисли си един от детективите — като онези ужасно грозни фигурки, каквито децата му много искаха да им купи. Каналните плъхове поставиха телата в специалните чували за трупове, в които трябваше да бъдат пренесени до моргата, където щяха да бъдат изследвани. Засега не се знаеше нищо повече, освен че двамата мъже са мъртви. Не се виждаха липсващи части от труповете, а и общото им окаяно състояние не позволяваше да се забележат рани от куршум или от нож. За момента те разполагаха само с два Джона, както американците наричаха безименните трупове — единият рус или светлокестеняв, а другият червенокос. Видът им показваше, че са престояли във водата най-малко три-четири дни. Вероятно са умрели заедно, след като са били свързани с белезници, освен ако единият не беше убил другия, а след това беше скочил след него и също беше намерил смъртта си. В такъв случай единият, а може би и двамата са били хомосексуалисти, помисли си онзи детектив, който беше по-голям циник. Казаха на патрулния милиционер да попълни в участъка съответните формуляри, а той си помисли, че това няма да е лошо, защото там беше топло. Нищо друго не можеше да направи един студен ден още по-студен както два трупа.

Екипът, който извади телата, натовари чувалите във фургона, за да ги откара в моргата. Те не можеха да се затворят плътно заради белезниците и лежаха един до друг на пода на колата като двама любовници, вплели ръце преди последния си час. А може и наистина да са били любовници — разсъждаваше на глас единият детектив, когато влязоха в колата. Партньорът му само изсумтя и подкара автомобила.

Този ден в моргата на Санкт Петербург беше спокойно. Нямаше много работа. Дежурният старши патолог д-р Александър Конев седеше в кабинета си и четеше медицинско списание. Сутрешното бездействие беше започнало да му омръзва, когато му се обадиха по телефона за възможно двойно убийство. Подобни случаи винаги бяха интересни, а Конев много обичаше да чете криминални романи, повечето внасяни от Великобритания и от Америка. Това беше добър начин да опреснява познанията си по английски. Когато телата пристигнаха, той вече чакаше в залата за аутопсия. На рампата ги сложиха на колички и ги вкараха в залата. Трябваше му само миг, за да разбере защо бутаха количките една до друга.

— Да не би да са били убити от милицията? — попита патологът с ехидна усмивка.

— Официално не — отвърна в същия дух по-старшият детектив. Той познаваше Конев.

— Много добре. — Лекарят включи касетофона. — Имаме два мъжки трупа, все още напълно облечени. Личи си, че са престояли във вода. Къде са били открити? — попита той, гледайки към милиционерите. Те му отговориха. — Били са намерени във водите на Нева. При първоначалния оглед бих казал, че са престояли там три-четири дни след смъртта си. — Ръцете му в ръкавици опипаха едната глава, а после и другата. — О! — възкликна той. — И двете жертви, изглежда, са били застреляни. И двамата, изглежда, имат дупки от куршуми точно в центъра на тила. Първото впечатление е, че дупките и на двете жертви са от куршуми с малък калибър. Ще проверим това по-късно. Евгений — обърна се той към техническия си помощник, — махни им дрехите и ги прибери в пликове за по-късно изследване.

— Да, другарю доктор. — Помощникът угаси цигарата си и пристъпи напред с ножици в ръце.

— И двамата ли са застреляни? — попита по-младият детектив.

— На едно и също място в двете глави — потвърди Конев. — О, след като са били убити, са им сложили белезници, което е доста странно. От пръв поглед не се виждат някакви ожулвания по китките на ръцете. Защо ли са го направили, след като са ги убили? — зачуди се патологът.

— За да държат телата заедно — изказа гласно мисълта си старшият детектив.

Но защо това може да е важно? — запита се той. Убиецът или убийците явно е имал изострено чувство за ред. Обаче той отдавна разследваше какви ли не убийства и знаеше, че не всички престъпления могат напълно да бъдат обяснени, особено тези, които се случваха напоследък.

— И двамата са били здравеняци — продължи Конев, когато помощникът му свали от телата и последните дрехи. — Хм, какво е това? — Той пристъпи напред и разгледа татуировката върху левия бицепс на русокосия, след това се обърна, за да види… — И двамата имат едни и същи татуировки.

Старшият детектив се приближи, за да ги разгледа по-отблизо, като първоначално си помисли, че партньорът му може да е бил прав да види сексуален момент в случая, обаче…

— Татуировката на Спецназ — червена звезда, прорязана от светкавица. — Двамата са били в Афганистан. Анатолий, докато докторът изследва телата, да претърсим дрехите им.

Така и направиха и след половин час стигнаха до заключението, че и двамата са били облечени в сравнително скъпи дрехи, но по тях нямаше нищо, което би помогнало да бъдат идентифицирани. В подобна ситуация това едва ли беше нещо необичайно, обаче ченгетата, както и всички останали, предпочитаха по-лесното, отколкото по-трудното. Нямаше портфейли, документи за самоличност, дори банкноти, ключодържатели или игли за вратовръзки. Е, биха могли да открият някакви следи от етикетите на дрехите, а и никой не беше отрязал върховете на пръстите им, така че биха могли да ги идентифицират по пръстовите отпечатъци. Този, който беше извършил двойното убийство, се беше изхитрил да не остави никакви улики на милицията, но не беше успял да заличи всичко.

А това какво означава? — запита се старшият детектив. Най-добрият начин да се попречи на разследването на едно убийство беше да се направи така, че телата да изчезнат. Без труп нямаше доказателство, че някой е бил убит, а от това следваше, че не може да се води разследване, просто човекът щеше да бъде обявен за изчезнал. Може да е избягал с друга жена или с друг мъж, а може просто да е решил да отиде на друго място и да започне нов живот. Да се отървеш от един труп не беше чак толкова трудно, като се замисли малко човек. За щастие повечето убийства бяха ако не напълно импулсивни престъпления, то нещо много близко до тях, и повечето убийци бяха глупаци, които след време сами предопределяха съдбата си, защото много говореха.

Но не и в този случай. Ако това беше убийство със сексуални мотиви, вероятно щеше вече да е чул нещо за него. Подобни престъпления бяха буквално рекламирани от техните извършители поради някакво перверзно желание и те да бъдат арестувани и осъдени, защото никой, извършил такова деяние, не можеше да си държи устата затворена за каквото и да било.

Не, това двойно убийство имаше всички белези на професионализъм. И двамата са били убити по един и същи начин и чак след това са ги свързали с белезници, вероятно за да могат да ги скрият по-добре и за по-дълго време. По никое от телата нямаше следи от борба, а и двамата бяха доста силни мъже, обучени и опасни. Явно са били ликвидирани, без да очакват. Това обикновено означаваше, че може да е някой, когото и двамата са познавали и са му се доверявали. А защо изобщо престъпниците се доверяваха на хора от техния свят беше въпрос, на който никой детектив не можеше да си отговори. „Лоялност“ беше дума, която те дори не знаеха как да произнесат, да не говорим пък за принципи, с които се съобразяват… И все пак престъпниците проявяваха странна склонност да се доверяват на някого.

Докато детективите го наблюдаваха, патологът взе кръв от двата трупа за по-късно токсикологично изследване. Може би преди да получат куршуми в главите и двамата са били упоени. Беше малко вероятно, но възможно и трябваше да се провери. Изпод всичките двадесет нокти на пръстите също бяха взети проби, които вероятно щяха да се окажат безполезни, а накрая бяха взети и отпечатъци от пръстите за по-добро идентифициране. Всичко това нямаше да стане бързо. Централният архив в Москва беше известен с мудността си и през това време детективите щяха да извършват своите разследвания на местна почва с надеждата да открият чии са били телата някога.

— Евгений, не бих направил с лека ръка тези мъже свои врагове.

— Напълно съм съгласен с теб, Анатолий — каза по-възрастният от двамата. — Обаче някой или не се е страхувал от тях… или се е страхувал достатъчно, за да предприеме много драстични мерки. — Работата беше там, че и двамата бяха свикнали да разкриват лесни убийства, при които убиецът почти веднага правеше самопризнания или беше извършил престъплението пред очите на много свидетели. Този случай щеше да постави на изпитание техните способности и те щяха да докладват на лейтенанта с надеждата да получат допълнителна помощ за разследването.

Докато наблюдаваха, бяха направени снимки на лицата, но те бяха така обезформени, че разпознаването им беше невъзможно и фотографиите щяха да се окажат безполезни при идентифицирането. Обаче процедурата изискваше да бъдат направени преди отварянето на черепа, а д-р Конев правеше всичко съгласно разпоредбите. Детективите излязоха навън, за да се обадят на няколко телефонни номера и да изпушат по цигара в малко по-поносима обстановка. Когато се върнаха, двата куршума бяха поставени в пластмасови кутийки и Конев им каза, че предполагаемата причина за смъртта и на двамата е куршум в мозъка с очевидни следи от барут и по двата черепа. Според патолога двамата са били убити от близко разстояние, по-малко от половин метър, със стандартни, леки 2,6-грамови куршуми, изстреляни от 5,45-милиметров пистолет ПМС, който се използваше от милицията. Заключението може би смути малко детективите, тъй като това беше стандартният пистолет за носене в кобур през рамо, но доста от тях бяха достигнали по неведоми пътища до руския подземен свят.

— Американците казват на това професионална работа — отбеляза Евгений.

— Вижда се, че е свършена майсторски — съгласи се Анатолий. — А сега, първо…

— Първо трябва да открием кои са били тези нещастници. А след това кои са били техните врагове.

В Китай китайската храна не е толкова добра като тази в Лос Анджелис, помисли си Номури. Непосредственото му заключение беше, че това вероятно се дължи на съставките. Ако в Китайската народна република имаше Управление за контрол на храните и лекарствата, то явно не беше получило съответните инструкции. Първата му мисъл при влизането в ресторанта беше, че не би искал да надникне в кухнята. Като повечето ресторанти в Пекин това беше малко семейно заведение, което се помещаваше на първия етаж на частен дом. Предлагаше на двадесетината посетители стандартна комунистическа домашна кухня, в която се прилагаха доста акробатически номера. Кръглата маса беше малка и очевидно евтина, столът неудобен, но въпреки това самият факт, че заведението съществуваше, беше доказателство за фундаменталните промени в политическото ръководство на тази страна.

Обаче основното блюдо за вечерта седеше на масата срещу него — Лян Мин. Тя беше облечена в стандартен син костюм, който беше нещо като униформа за служителите от нисък или среден ранг в правителствените учреждения. Косата й беше късо подстригана, почти като шлем. Модната индустрия в този град, изглежда, е била въведена от някой кучи син с расистки наклонности, който мразеше китайците и беше сторил всичко, което е по силите му, за да ги направи възможно по-непривлекателни. Номури все още не беше виждал нито една местна жена, облечена така, че да бъде привлекателна, с изключение на дошлите от Хонконг. Униформеността беше проблем за Изтока. Там цареше пълна липса на разнообразие, ако не се броят чужденците, които ставаха все по-многобройни. Но те стърчаха като рози, израснали върху бунище, а това още повече подчертаваше неговата грозота. У дома, в САЩ, човек би могъл да има, т.е. да види, поправи се агентът от ЦРУ, всеки вид жена, който съществува на планетата. Бели, черни, еврейки и нееврейки, различни разновидности от жълтата раса, латиноси, някои истински африканки и много истински европейки. Сред последните също има голямо разнообразие — тъмнокоси земни италианки, надути французойки, истински англичанки и сковани германки. Тук-там можеха да се видят канадки и испанки, които се отличаваха по някакъв начин от местните испаноговорещи, а също и много етнически японки, които също бяха нещо отделно от местните японци, но това се дължеше по-скоро на желанието на последните, отколкото на първите. Та човек можеше да види какви ли не хора. Единствената прилика там идваше от калифорнийската атмосфера, която изискваше всеки да се труди упорито, за да бъде представителен и привлекателен, защото това беше Голямата повеля на живота в Калифорния — родина на ролковите кънки и сърфинга и на стегнатите фигури, което се постигаше с упражняването и на двата вида спорт.

Тук обаче не беше така. Тук всички се обличаха еднакво, изглеждаха еднакво, говореха еднакво, до голяма степен действаха по един и същ начин…

… с изключение на този случай. Тук трябваше да стане нещо различно, помисли си Номури и затова я беше поканил на вечеря.

Тази работа се наричаше прелъстяване и бе част от арсенала на шпионите от незапомнени времена, въпреки че на Номури щеше да му е за първи път. В Япония той не проявяваше кой знае какво сексуално въздържание, но там през последното поколение нравите се бяха променили много и позволяваха на младите мъже и жени да се срещат и да… общуват по най-общоприетия начин. Обаче там по някаква дивашка и за Честър Номури доста жестока ирония по-достъпните японски момичета харесваха американци. Някои твърдяха, че американците притежават предимства при половото сношение пред средния японец — тема, която предизвикваше спонтанно кискане сред японските девойки, които напоследък бяха станали по-активни в секса. Част от обяснението се състоеше и в това, че американците бяха известни с по-доброто си отношение към своите жени от японците, а тъй като японките бяха далеч по-покорни от американките, едно сексуално партньорство беше добра сделка и за двете страни. Обаче Чет Номури беше шпионин, който действаше под прикритието на японски бизнесмен и се беше научил да играе така добре ролята си, че за местните жени той беше просто още един японец. Така професионалните му умения пречеха на сексуалния му живот, а това според агента не беше никак честно. Той беше възпитан като повечето американци с филмите за агент 007 и многобройните му завоевания — Господин Цуни-гуни Бум-бум, както беше известен на Карибите. Номури дори не беше стрелял с пистолет от времето във Фермата — школата на ЦРУ близо до Йорктаун, щата Вирджиния, а и там не можеше да се похвали с кой знае какви постижения.

Но в този случай се откриваха възможности, разсъждаваше агентът, без да променя каменното изражение на лицето си. В ръководството никъде не се казваше нещо против сексуалните връзки по време на работа. Би било в разрез с морала в Управлението, помисли си той. Истории за подобни завоевания бяха честа тема на разговор при редките сбирки на действащи разузнавачи, които ЦРУ организираше от време на време във Фермата, за да могат агентите да обменят опит за използваните от тях похвати. Разговорите на чаша бира след заниманията често вземаха такава насока. Откакто беше пристигнал в Пекин, сексуалният живот на Чет Номури се изчерпваше с разглеждане на порнографските сайтове на Интернет. По една или друга причина азиатската култура даваше голямо разнообразие в това отношение и макар Номури да не се чувстваше особено горд от този си навик, сексуалните му желания се нуждаеха от някакъв отдушник.

С малки корекции Мин може да бъде красива, помисли си Номури. Първо трябваше да си пусне дълга коса. После, може би, да сложи по-хубави рамки на очилата си. Тези, които носеше, не бяха по-привлекателни от претопена бодлива тел. След това и малко грим. Номури не знаеше точно какъв — не беше експерт в тези неща, — но кожата й приличаше на слонова кост и едно леко подсилване с помощта на химията щеше да я направи по-привлекателна. Обаче тук, като изключим артистите на сцената (техният грим беше толкова дискретен, колкото неоновите реклами в Лас Вегас), грижата за лицето се изчерпваше с миенето му сутрин. Има нещо в очите й, реши той. Бяха живи и… умни. В тях имаше живот, или по-скоро зад тях, но това беше добър признак. Дори фигурата й може би не беше лоша, но беше трудно да се каже при това облекло.

— Новата компютърна система работи добре, нали? — попита той, след като отпи глътка зелен чай.

— Приказна е — отвърна тя почти възторжено. — Изписва много хубаво буквите и те излизат чудесно на лазерния принтер като на ръководство по краснопис.

— Какво е мнението на вашия министър?

— О, много е доволен. Сега работата върви по-бързо и това му харесва — увери го тя.

— Дали е достатъчно доволен, за да направи поръчка? — попита Номури, връщайки се пак към прикритието си на бизнесмен.

— За това ще трябва да попитам шефа на административния отдел, обаче мисля, че ще останете доволен от отговора.

От „Нипон електрик“ ще се зарадват — помисли си агентът и отново се запита колко ли пари ще изкара на фирмата, под чието прикритие работеше. Неговият шеф в Токио щеше да се шашне, ако знаеше за кого в действителност работи Номури, но шпионинът беше изкарал всичките си повишения във фирмата благодарение на личните си заслуги, като междувременно работеше извънредно за истинската си родина. Това, че основната му работа и тази за прикритие се допълваха така чудесно, беше щастлива случайност, каза си той. Помогна му и фактът, че беше израснал в дом, в който държаха много на традициите и затова говореше два родни езика… Нещо повече, дължеше изостреното си чувство за дълг повече на страната, в която се беше родил, отколкото на традициите в потомствената си родина. Вероятно го беше придобил, гледайки портрета на дядо си с емблемата на пехотинец върху подложката от синьо кадифе на гърдите му, заобиколена от лентички и медали — награди за проявена храброст: Бронзовата звезда за бойни заслуги, президентската грамота за отличила се бойна част, както и отличията, спечелени като свързочник в 442 боен полк по време на кампанията в Италия и в Южна Франция. Пренебрегван от Америка, неговият дядо беше спечелил гражданските си права по най-добрия и убедителен начин, преди да се завърне у дома към бизнеса си с пейзажи, благодарение на който беше дал образование на синовете и внуците си и беше вдъхнал на един от тях чувство за дълг към родината. Освен това тази работа допадаше на Номури.

В момента, каза си той, като се вглеждаше в черните очи на Мин, и двамата се питаме какво ли мислим един за друг. Тя имаше две симпатични трапчинки отстрани на устата и много приятна усмивка за лице, което не представляваше нищо особено.

— Това е толкова очарователна страна — каза той. — Между другото, английският ви е много добър. — Наистина беше добър. Неговият китайски се нуждаеше от доста помощ, а човек не прелъстява жени с размахване на ръце.

— Благодаря ви, уча много упорито — каза тя доволна от комплимента.

— Какви книги четете? — попита той и също се усмихна.

— Романи. От Даниел Стийл, Джудит Кранц. Америка предлага на жените много повече възможности, отколкото имаме тук.

— Америка е интересна страна, но там хаосът е голям — отбеляза Номури. — Тук поне всеки си знае мястото.

— Да — съгласи се тя. — Така човек се чувства по-сигурен, но понякога му идва прекалено много. Дори на птичката в клетката й се иска да разпери криле.

— Ще ви кажа едно нещо, което не ми харесва тук.

— Какво е то? — попита Мин, без да се засегне, а за Номури това беше добър признак. Може би трябваше да си купи някой роман на Стийл и да види какво й харесва.

— Трябва да се обличате по-разнообразно. Дрехите ви не ви разкрасяват. Жените трябва да се обличат по-атрактивно. В Япония има голямо разнообразие в облеклото. Можеш да се обличаш по азиатската или по западната мода според желанията си.

Тя дяволито се засмя.

— Най ми допада бельото. Сигурно прилепва плътно до кожата. Тази мисъл не е съвсем в духа на социализма — каза тя и остави чашата си.

Келнерът се приближи и със съгласието на Номури тя поръча мао тай, силно местно питие. Сервитьорът се върна бързо с две мажи порцеланови чашки и бутилка, от която внимателно им наля. Агентът от ЦРУ едва си пое дъх след първата глътка. Тя изгори гърлото му, но стопли стомаха. Той видя как кожата на Мин поруменя от питието. За миг му се стори, че една врата се отвори и пак се затвори… Вероятно водеше в правилната посока.

— Не може всичко да бъде в духа на социализма — каза Номури и отпи още една малка глътка. — Този ресторант е частен, нали?

— Да. А и храната е по-хубава от тази, която аз готвя. Не ме бива много в готварското изкуство.

— Наистина ли? Тогава може би ще ми позволите да ви сготвя нещо някой път — предложи Чет.

— О?

— Разбира се — той се усмихна. — Мога да готвя американски ястия, а и имам възможност да пазарувам от специален магазин, където да си набавя нужните продукти. Макар че те едва ли ще са много добри, след като са пътували до тук толкова дълго. Въпреки това са много по-добри от боклуците, които ви предлагат по тукашните пазари. — Вероятно тя никога не беше вечеряла с пържола. Дали от ЦРУ ще му признаят разходите за няколко бифтека, запита се Номури. Вероятно, да. Счетоводителите в Ленгли не контролираха много стриктно оперативните агенти.

— Наистина ли?

— Да. Има някои преимущества в това да си чуждестранен варварин — каза той с лукава усмивка.

Последва още по-силно кискане, което според Номури беше тъкмо на място. Да, каза си той и отпи предпазливо от ракетното гориво. Току-що му беше казала какво й се иска да облече. В това имаше логика, като се имат предвид тукашните нрави. Освен че беше удобно, щеше да бъде и твърде дискретно.

— И така, какво друго ще ми разкажете за себе си?

— Няма много за разказване. Работата ми не съответства на образованието ми, но е престижна… по политически причини. Аз съм високообразована секретарка. Работодателят ми… всъщност, технически погледнато, аз работя за държавата, както повечето от нас, но на практика се трудя за моя министър, като в частния сектор, и той ми плаща от джоба си. — Тя сви рамене. — Предполагам, че винаги е било така. Виждам и чувам интересни неща.

Няма да я питам сега какви са те — каза си Номури. По-късно, със сигурност, но не сега.

— При мен е същото, индустриални тайни и т.н. Пфу! — каза презрително той. — Предпочитам да оставям тези неща в службата. Не, Мин, разкажи ми за себе си.

— И тук няма много за разказване. На двадесет и четири години съм. Образована. Предполагам, че трябва да съм благодарна, че съм жива. Знаете какво става с много от тукашните момичетата още като се родят…

Номури кимна.

— Чувал съм тези истории. Те са твърде неприятни.

Неприятни не беше най-точната дума. Не бяха редки случаите, когато бащата на новороденото момиче го хвърляше в някой кладенец, надявайки се, че при следващия опит жена му ще роди момче. По едно бебе за семейство беше правило почти със силата на закон в КНР, а както повечето закони в една комунистическа държава и този се прилагаше безмилостно. Често пъти разрешаваха на майката да износи плода, но в момента на раждането, точно когато главата се покажеше, асистиращият лекар или медицинската сестра вземаше спринцовка, пълна с формалдехид, забиваше я в още меката главичка на новороденото и натискаше буталото, лишавайки го от живот още в мига на започването му. Правителството на КНР не афишираше подобна практика като своя политика, но независимо от това тя беше точно такава. Едната сестра на Номури беше лекарка — акушер-гинеколог, завършила медицинския факултет на университета в Лос Анджелис, и той знаеше, че сестра му по-скоро сама би погълнала отрова, отколкото да извърши такова варварство, или пък би застреляла този, който би я накарал да го извърши. И въпреки това някои излишни момичета все пак се раждаха по необясним начин. Често пъти те биваха изоставяни от родителите им и давани за осиновяване главно на западняци, защото самите китайци нямаха нужда от тях. Ако такива неща се извършваха спрямо евреи, щяха да бъдат заклеймени като геноцид, но китайците бяха прекалено много. Подобни крайни мерки в други случаи биха довели до унищожението на една раса, но тук ги наричаха контрол върху раждаемостта.

— След време в Китай отново ще признаят цената на жените, Мин. Сигурен съм в това.

— Дано да е така — каза тя. — А как се отнасят с жените в Япония?

Номури се засмя.

— По-правилно би било да се зададе въпросът дали те се отнасят добре с нас и дали ние се отнасяме добре с тях!

— Така ли?

— Ами, да. Майка ми командваше в къщи до самата си смърт.

— Интересно. Религиозен ли сте?

Защо ли ми зададе този въпрос, озадачи се Чет.

— Винаги съм се колебал между шинтоизма и зен будизма — призна си той. Беше кръстен в методистка църква, но още преди много години беше скъсал с нея. В Япония беше проучвал местните религии само за да се ориентира и да може да се приспособи по-добре, но въпреки че беше научил доста за тях, никоя не беше допаднала много на американското му възпитание. — А ти?

— По едно време се интересувах от сектата „Фалунгун“, но не беше сериозно. Имах приятел, който се увлече много в тази работа. Сега е в затвора.

— Колко жалко — каза съчувствено Номури, като се питаше до каква степен са били близки.

Комунизмът си оставаше една ревнива система спрямо вярванията на хората и не търпеше никаква конкуренция в това отношение. Сега баптистите бяха станали новата религиозна мода, като че ли изникнала изпод земята. Според него началото й беше сложено от Интернет, в който американските християни, особено баптистите и мормоните, бяха вложили много средства. Така че Джери Фолуел започваше да завоюва тук известни религиозни и идеологически позиции. Интересно, а може би не чак толкова. Проблемът с марксизма-ленинизма, както и с маоизма, изглежда, се състоеше в това, че макар и усъвършенстван като идеологически модел, на него му липсва нещо, за което копнее човешката душа. Обаче такива неща не се харесваха много на комунистическите главатари. Групата „Фалунгун“ дори не изповядваше религия, не и според разбиранията на Номури, но по някаква причина, която той не можеше да си обясни, тя плашеше управляващите в КНР толкова много, че те започнаха да я преследват като истинско контрареволюционно политическо движение. Беше чул, че осъдените лидери на сектата са подложени на тежък физически труд в местните затвори. Не беше много трудно да си представи човек какво означава това в тази страна. Тук, където цената на човешкия живот далеч не се ценеше толкова, колкото там, където се беше родил, са били измислени едни от най-жестоките мъчения в света, припомни си Чет. Китай беше древна страна с древна култура, но в много отношения тези хора можеха да бъдат наречени клингони на човешката раса6, чиито морални ценности бяха така отдалечени от тези, в които бе възпитан Честър Номури.

— Да си кажа право, не съм голям специалист по религиозните убеждения.

— Убеждения? — учуди се Мин.

— Вярвания — поправи се агентът от ЦРУ. — А има ли в живота ти някой мъж? Може би годеник?

Тя въздъхна.

— Не, и то от доста време.

— Така ли? Това ме изненадва — забеляза със заучена галантност Номури.

— Предполагам, че ние сме различни от Япония — каза с лека тъга Мин.

Номури взе бутилката и наля още малко мао тай и на двамата.

— В такъв случай — каза той с усмивка — предлагам да пием за нашето приятелство.

— Благодаря ти, Номури сан.

— За мен беше удоволствие, другарко Мин. — Той се запита колко ли време ще трае това. Вероятно нямаше да бъде дълго. След това започваше истинската работа.