Мечката и драконът

9.Първоначални резултати

Честър Номури беше научил много неща за живота от родителите, учителите и инструкторите си във Фермата, но урокът, който все още му предстоеше да научи, беше за цената на търпението в личния му живот. Това не означаваше, че не беше предпазлив. Тъкмо заради това беше съобщил за плановете си в Ленгли. Беше доста неловко да уведомява една жена за неща, свързани със сексуалния му живот. Мери Пат е блестящ разузнавач, но въпреки това сяда на чинията, когато ходи по малка нужда, припомни си той. Обаче не искаше в Управлението да си помислят, че са взели на служба някакъв похотливец, защото той наистина харесваше работата си. Човек се пристрастява към преживяванията, свързани с нея, също толкова силно, както някои негови приятели в колежа към кокаина.

Може би тъкмо затова госпожа Фоли го харесваше, предположи Номури. Бяха замесени от едно тесто. В оперативната дирекция на Мери Пат й викаха Каубойката. През последните дни на студената война тя разпалваше мераците на вървящите по петите й руски контраразведки, подвизавайки се по улиците на Москва като шавливата Ани Оукли и въпреки че бе разкрита от Второ главно управление на КГБ, мераклиите не можаха да получат от нея нищо. Каквато и да е била задачата, която е изпълнявала, тя все още се пазеше в много дълбока тайна. Сигурно е било нещо много неприятно за руснаците, защото тя повече никога не се върна на оперативна работа, а започна да се катери бързо като гладна за жълъди катерица по йерархичната стълба на ЦРУ. Президентът я смяташе за много способна, а ако човек има нужда от приятел в тази професия, няма по-подходящ от президента на Съединените щати, който беше врял и кипял в шпионажа. Последваха и историите за това какво е правил самият президент Райън. Говореше се, че бил измъкнал от Съветския съюз самия председател на проклетото КГБ. Хората в Оперативната дирекция предполагаха, че Мери Пат вероятно е участвала в тази работа. Всичко, което се знаеше в самото ЦРУ — с изключение, разбира се, на тези, които би трябвало да са наясно със случая, т.е. те двамата, беше от публикациите в пресата. Макар че по принцип медиите нямат и хабер от тъмни операции, екип на Си Ен Ен успя да изправи пред телевизионната камера един бивш председател на КГБ, който сега живееше в Уинчестър, щата Вирджиния. Макар че той не каза много нещо, появата по телевизията на лицето на човек, обявен от съветското правителство за загинал при самолетна катастрофа, беше достатъчна, за да се вдигне голям шум. Номури реши, че работи за истински професионалисти и затова ги уведоми за намеренията си, дори ако това можеше да накара заместник-директора на Оперативната дирекция на Централното разузнавателно управление Мери Патриша Фоли да се изчерви.

Беше избрал ресторант в западен стил. Сега в Пекин имаше доста такива. Те обслужваха както местни граждани, така и туристи, почувствали носталгия по родната кухня, или пък такива, които не без основания се отнасяха с недоверие към местните ястия. Качеството беше далеч от това на истинския американски ресторант, но беше значително по-приемливо от пържения плъх, който Номури подозираше, че влиза в менюто на много пекински заведения.

Беше пристигнал пръв и релаксираше пред чаша евтино американско уиски, когато Мин влезе. Номури й махна с ръка, надявайки се жестът му да не излезе прекалено момчешки. Тя го забеляза, но усмивката й го успокои. Мин се радваше да го види, а това беше първата крачка за вечерта. Тя се приближи до масата му в един ъгъл в задната част на ресторанта. Той стана да я посрещне, показвайки кавалерство, неприсъщо за Китай, където към жените не се отнасят с особено уважение. Номури се питаше дали това ще се промени и дали въпреки нейната ординерност Мин изведнъж ще се превърне в ценна стока въпреки избиването на толкова много малки момиченца. Той все още не можеше да се примири с подобно безцеремонно убиване на деца. Този факт не излизаше от ума му, за да му напомня кои са лошите и кои добрите на този свят.

— Толкова се радвам да те видя — каза с пленителна усмивка агентът. — Безпокоях се, че няма да дойдеш тук.

— Така ли? Защо?

— Ами, твоят началник… Сигурен съм, че той… как да кажа, се нуждае от теб, ако мога да се изразя по-деликатно — смутолеви Номури с колеблив глас, изпълнявайки добре тази предварително отрепетирана част. Наистина се беше справил. Момичето леко се засмя.

— Другарят Фан е прехвърлил шестдесет и пет години — каза тя. — Той е добър човек, добър началник и способен министър, но се преуморява от работа, а вече не е млад.

Е, добре, значи те чука, но не чак толкова много, изтълкува това й обяснение Номури. Може би не ти е достатъчно, затова ти се иска да го правиш и с някой по-близо до твоята възраст? Разбира се, ако след като е прехвърлил шестдесет и пет, на Фан още му става, той заслужава известно уважение, продължи да разсъждава наум Номури, но после отпъди тази мисъл.

— Идвала ли си тук преди? — Заведението се казваше „Винченцо“ и имаше претенциите за италиански ресторант. Истината беше, че собственикът и същевременно управител на ресторанта беше наполовина италианец и наполовина китаец от Ванкувър, чийто говорим италиански би накарал мафиотите да го претрепят, ако се опиташе да говори на него в Палермо или дори на „Мълбъри стрийт“ в Манхатън. Обаче тук, в Пекин, той звучеше доста истински.

— Не — отвърна Мин, като се оглеждаше. За нея това беше много екзотично място. На всяка маса имаше по старовремска бутилка с плетено дъно и стара червена свещ в гърлото, от която се стичаше восък. Покривката беше на червени и бели квадрати. Който и да беше дизайнерът на това място, сигурно беше гледал прекалено много стари филми. Изобщо не приличаше на местен ресторант, въпреки че келнерите бяха китайци. Ламперия от тъмно дърво, закачалки до вратата за палтата. Във всеки американски град по източното крайбрежие той можеше да мине за стар, фамилен, италиански ресторант. Семейно заведение, което предлагаше добра храна, но малко блясък. — Какви са италианските ястия?

— Когато е приготвена от майстор, италианската кухня е най-добрата в света — отвърна Номури. — Никога ли не си опитвала италиански специалитети? Абсолютно никакви? Тогава позволи ми аз да избера вместо теб.

Тя се съгласи с ентусиазма на малко момиче. Жените са едни и същи навсякъде. Отнасяш ли се с тях по подходящия начин, и те омекват като восък в ръката ти, който можеш да моделираш както си пожелаеш. На Номури тази част от задачата започна да му харесва. Някой ден можеше да му бъде от полза и в личния живот. Повика келнера, който се приближи с раболепна усмивка. За начало Номури поръча истинско италианско бяло вино. Колкото и да беше странно, всички предлагани в листа вина бяха първокачествени и, разбира се… много скъпи, забеляза Номури с въздишка. Поръча и типично италиански специалитет, фетучини „Алфредо“, ястие само за инфаркти. Като гледаше Мин, предположи, че не би се отказала от нещо по-питателно.

— Значи новият компютър и принтерът продължават да работят безотказно?

— Да, министър Фан ме похвали пред всички, че съм ги избрала. Направихте от мен герой, другарю Номури.

— Радвам се да го чуя — отвърна агентът на ЦРУ, като същевременно се питаше това, че го нарече „другарю“, добре ли е или зле за операцията. — Сега пускаме на пазара нов портативен компютър, който можеш да си занесеш вкъщи, но който е също толкова мощен, колкото този в службата ти, със същите характеристики и софтуер, разбира се, а също и модем за достъп до Интернет.

— Така ли? Рядко го правя. Виждаш ли, в работата ми сърфирането в Мрежата не е много желателно, освен ако на министъра не му е нужно нещо конкретно.

— Така ли? А от какво се интересува министър Фан в Мрежата?

— Главно от политически коментари, отнасящи се преди всичко до Америка и Европа. Всяка сутрин му принтирам различни материали от вестници — лондонския „Таймс“, „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон поуст“ и т.н. Министърът се интересува особено много от това какво мислят американците.

— Те не са много по тази част — подхвърли Номури в момента, когато донесоха виното.

— Какво каза? — попита Мин и го накара да я погледне.

— Ами, американците не си падат много по мисленето. Това са най-повърхностните хора, които съм срещал някога. Шумни, зле образовани, а пък жените им… — Чет не се доизказа.

— Какво за жените им, другарю Номури? — попита буквално, изкомандвайки го Мин.

— Охо! — Той опита виното и кимна на келнера да напълни чашите. Беше от Тоскана и много добро. — Виждала ли си някога онези американски играчки, куклите Барби?

— Да, правят ги и тук, в Китай.

— Такава иска да е всяка американка, много висока, с огромни гърди и кръст, който можеш да обхванеш с ръце. Това не е жена, а играчка, кукла, с която да си играят децата. Средната американка не е много интелигентна. Чуждите езици не й се отдават. Ето вземи за пример нас. И двамата говорим английски. Въпреки че не ни е матерен език, го говорим добре.

— Да — съгласи се Мин.

— А имаш ли представа колко американки говорят китайски? Или японски? Американците не са образовани и не са изтънчени. Те са назадничав народ. Такива са и жените им. Дори ходят на хирург да им направи гърдите по-големи, като че ли са някакви глупави детски кукли. Много са смешни да ги гледа човек, особено когато са голи — каза той и поклати глава.

— А ти да не би да…? — попита веднага тя.

— Да не би какво? Дали съм виждал голи американки?

Тя потвърди с кимване. Това беше добър знак.

Да, Мин, аз съм гражданин на света — каза си той.

— Виждал съм ги. Живях там няколко месеца. Беше ми любопитно, но не съм възхитен. Някои от тях могат да бъдат много мили, но не могат да се сравняват с една истинска азиатка нито по форми, нито с нейната коса, която не е подправена с козметични средства, нито по маниери. Американките нямат маниерите на една азиатка.

— Но там живеят много от нашите. Ти не можа ли…?

— Да срещна някоя? Не, кръглите очи ги пазят за себе си. Предполагам, че техните мъже харесват истинските жени дори и тогава, когато собствените им жени се превръщат в нещо друго. — Той наля още вино в чашата на Мин. — Обаче справедливостта изисква да се каже, че има неща, в които американците са добри.

— Какви са те? — попита тя. — Виното вече започна да развързва езика й.

— Ще ти покажа по-късно. Може би ти дължа едно извинение, но си позволих волността да ти купя някои американски неща.

— Така ли? — Очите й светнаха.

Работите наистина се развиват добре, каза си Номури. Трябваше да не прекалява с виното. Е, половин бутилка, две такива чаши нямаше да му навредят кой знае колко. Как беше онази песен? „Не е зле да го направиш още при първата среща“… Тук не трябваше да го тревожат религиозни убеждения и забрани. Това бе едно от предимствата на комунизма.

Донесоха фетучинито и то се оказа изненадващо добро. Той я наблюдаваше, когато го опита с вилицата. Във „Винченцо“ сервираха със сребърни прибори вместо с пръчици, които бяха по-удобни за фетучини „Алфредо“. Тя широко разтвори очи, когато налапа вилицата.

— Добро е… в него има много яйца. Обичам яйцата — призна си тя.

Артериите ти са си твои, скъпа — помисли си Номури. Наблюдаваше я как преглътна първата хапка. Пресегна се и напълни още веднъж чашата й догоре. Тя изобщо не забеляза. Така се беше нахвърлила на пицата.

След като изяде половината порция, вдигна очи от чинията и каза:

— Никога не съм яла толкова хубава вечеря.

Номури й отвърна с топла усмивка.

— Толкова се радвам, че ти хареса.

Почакай да видиш какви гащички съм ти взел, скъпа — каза си той.

— Мирно!

Генерал-майор Мариън Дигс се запита какво ли ще му донесе новото назначение. Втора генералска звезда на пагоните… Е, да, каза си той, щеше да почувства допълнителната й тежест, но истината беше, че на практика нямаше да я почувства. Последните пет години, които прекара във въоръжените сили на своята страна, преминаха интересно. Като пръв командир на възстановения 10-и бронетанков кавалерийски полк — „Войниците на Бъфало“, той беше превърнал тази някогашна славна бойна част в инструктори по бойната подготовка на израелската армия, а пустинята Негев в нов Национален учебен център. За две години смачка фасона на всеки израелски бригаден генерал, за да го възстанови наново, утроявайки боеспособността на израелската армия във всяко едно отношение, така че сега тя можеше с основание да се перчи с бойните си умения. След това го изпратиха за командващ истинския Национален учебен център (НУЦ) в калифорнийската пустиня, където направи същото и за армията на Съединените щати. Беше там заедно със своя 11-и бронетанков кавалерийски полк (БКП) — прочутата някога кавалерия „Черният кон“, и бригада национални гвардейци, когато започна биологичната война. Умението на гвардейците да боравят със съвременната бойна техника направо изуми бойците от „Черния кон“ и техния горд командир, полковник Ал Хам. Цялата тази банда беше прехвърлена в Саудитска Арабия заедно с десети бронетанков полк от Израел. Всички те хубаво натриха носа на армията на просъществувалата за кратко време Обединена ислямска република. След това му дадоха първата генералска звезда, което му проправи пътя към второто такова сребърно отличие върху пагона, а също и към новото му назначение като командващ частта, известна с различни имена като „Първите танкове“, „Старите брони“ или „Американска бронетанкова дивизия“. Това беше 1-ва бронетанкова дивизия на база в Крюзнах, Германия — една от малкото останали тежковъоръжени дивизии под американски флаг. Някога те бяха много повече. Тук, в Германия, имаше цели два такива корпуса, 1-ви и 3-ти бронетанков, 3-ти и 8-и пехотен и два бронетанкови кавалерийски полка, 2-ри и 11-и, а също и два ПОМКУСА — огромни военни складове, които бяха на разположение на намиращите се отвъд океана във Форт Райли, Канзас — 2-ра бронетанкова дивизия и 1-ва пехотна дивизия, или както я наричаха „Голямата червена“. Тези части бяха в състояние да се разгърнат в Европа веднага след като бъдат прехвърлени по въздуха, да натоварят военната си техника и да тръгнат напред. Всичката тази сила, а тя наистина беше страхотна, помисли си Дигс, бе част от ангажимента на НАТО да защитава Западна Европа от една страна, наричана Съветски съюз, и неговия огледален образ — Варшавския пакт. Това беше огромна формация, чиято цел беше да достигне Бискайския залив, или поне така смятаха в щаба на оперативното разузнаване в град Монс, Белгия. Това щеше да бъде страхотен сблъсък. Кой ли щеше да победи? Вероятно НАТО, помисли си Дигс, като слагаше от двете страни на везните намесата на политиците и бойната подготовка.

Но Съветския съюз вече го нямаше, а с това беше отпаднала и необходимостта от присъствието в Западна Германия на V и VII корпус, така че 1-ва бронетанкова дивизия беше просто остатък от това, което някога беше една внушителна сила. Дори кавалерийските полкове си бяха отишли. 11-и стана „вражеска сила“ или „Лошите момчета“ в Националния учебен център, а 2-ри „драгунски“ бе разоръжен във Форт Полк, Луизиана, в съответствие с новата доктрина за войници без оръжие. Така останаха само „Старите брони“, и то в намаления си мирновременен състав, но въпреки това те все още бяха страхотна сила. В момента Дигс нямаше представа в случай на внезапна война срещу кого точно ще се бие.

Това, разбира се, беше работа на неговия Г-2, началника на разузнаването, подполковник Том Ричмонд, а бойната подготовка беше поверена на неговия Г-3, офицера, отговарящ за военните операции, полковник Дюк Мастърман, когото Дигс беше измъкнал с много мъки от Пентагона. В американската армия не се случваше често някой висш офицер да събира около себе си по-млади хора, с които се беше запознал по време на кариерата си. Неговата работа беше да се грижи за кариерата им, а тяхната да се грижат за своя ментор. Това бяха отношения, подобни на тези между баща и синове. Нито Дигс, нито Ричмонд и Мастърман очакваха нещо повече от това да прекарат интересно времето си като професионалисти в 1-ва бронетанкова дивизия, а за тях това беше повече от достатъчно. Те бяха виждали слона — лаф, останал в армията на САЩ още от Гражданската война, който означаваше, че са участвали в истински сражения, а убиването на хора със съвременни оръжия не беше нещо като разходка из Дисниленд. И двамата бяха наясно, че щеше да има много тренировки и учения, симулиращи бойна обстановка, а освен това бирата в Германия беше доста добра.

— Е, Мери, вече ти командваш тук — каза отиващият си генерал-майор Сам Гуднайт (повишаваха го) след официалния поздрав. „Мери“ беше прякорът на Дигс още от военната академия „Уест Пойнт“ и той отдавна вече не се ядосваше, когато го наричаха така. Обаче това си позволяваха само по-старши офицери от него, а тук те вече не бяха толкова много.

— Сам, струва ми се, че си обучил добре момчетата — каза Дигс на човека, от когото току-що бе поел командването.

— Особено съм доволен от моя хеликоптерен отряд. След представянето на хеликоптерите „Апачи“ по време на войната в Югославия решихме да накараме тези хора да действат по-бързо. Това ни отне три месеца, но сега са готови да изядат и суров лъв, естествено, след като са му видели сметката с джобни ножчета.

— Кой командва хеликоптерния отряд?

— Полковник Дик Бойл. Ще се запознаеш с него след малко. Той е участвал в тази акция и сега знае как да действа.

— Ще ми е приятно да се запозная с него — каза Дигс, когато двамата се качиха в командирския джип от времето на Втората световна война, за да преминат с него пред строените войници. Това беше нещо като сбогуване на Сам Гуднайт и посрещане на Мери Дигс, който се ползваше в армията с репутацията на малък, черен кучи син, който хич не си поплюва. Изглежда, че неговият докторат по мениджмънт от университета в Минесота тук нямаше особено значение, освен може би за онези, които вземаха решенията за повишение или за частната фирма, която би го наела на работа, след като се пенсионира. Това беше една възможност, върху която той трябваше да се замисля от време на време, въпреки че според него двете генералски звезди бяха само половината от това, което той си беше поставил за цел. Дигс беше участвал в две войни и се беше проявил добре и в двете. Да се прави кариера във въоръжените сили има много начини, но никой не е по-ефикасен от този да покажеш командирски качества на бойното поле, защото като помисли човек, работата на армията е да убива хора и да разбива разни неща по възможно най-ефикасния начин. Това не е много хубаво, но от време на време се налага да се прави. Човек не можеше да си позволи да забравя този факт. Обучаваш войниците си така, че ако на следващата сутрин се събудят и войната е започнала, да знаят какво да правят и как да го правят, независимо дали техните офицери са при тях или не.

— А как е артилерията? — попита Дигс, докато преминаваха покрай самоходните 155-милиметрови гаубици.

— С нея няма да имаш проблеми, Мери. Всъщност не очаквам да имаш проблеми където и да било. Всички твои командири на бригади са участвали във войната през 1991 година7, главно като ротни или като заместник-батальонни командири. Сегашните ти батальонни командири почти всичките са участвали в нея като взводни или заместник-ротни командири. Добре обучени са. Ще видиш — обеща му Гуднайт.

Дигс знаеше, че това сигурно е така. Сам Гуднайт беше генерал-майор, на когото предстоеше повишение, а това означаваше, че щеше да получи третата си генералска звезда веднага след като Сенатът на Съединените щати се накани да приеме следващия законопроект за офицерските звания, но никой не можеше да го накара да побърза с тази работа. Дори президентът. Дигс беше представен за втората си генералска звезда още преди шест месеца, точно преди да напусне Форт Ъруин, за да изкара в продължение на няколко месеца в Пентагона така наречения курс по „координация“, преди да замине за Германия. След три седмици дивизията трябваше да участва в големи маневри срещу части на Бундесвера. Първа бронетанкова дивизия трябваше да се изправи срещу четири германски бригади — две танкови и две моторизирани пехотни, а това щеше да е голямо изпитание за нея. Е, за тези работи трябваше да се безпокои полковник Мастърман. Той щеше да бъде на предната линия. Дюк беше пристигнал в Германия седмица по-рано, за да се срещне с предшественика си, който също си заминаваше, за да се запознае с правилата и целите на учението. Командващ германските части в маневрите беше генерал-майор Зигфрид Модел. Зиги, както го наричаха колегите му, беше потомък на много способен командир от някогашния Вермахт. Говореше се също, че съжалява за разпадането на Съветския съюз, защото част от тялото му искала да награби руската армия и да я изнасили. Подобни неща се разправяха за много германци, а също и за някои американски висши офицери, но това бяха само приказки, защото никой, участвал в истинско сражение, не изгаря от желание да се види в ново.

Разбира се, помисли си Дигс, вече не са останали много германци, които са участвали в истински битки.

— Изглеждат добре, Сам — каза той, докато преминаваха покрай последната строена част.

— Знаеш ли колко ми е мъчно, че напускам, Мариън. По дяволите. — Той се мъчеше да потисне сълзите си, а Дигс знаеше, че по това се познават истинските мъже. Да се сбогуваш с войниците си е все едно да оставиш само детето си в болницата, а може би и по-тежко. За Сам всички те са негови деца, а отсега нататък нямаше да бъдат такива, каза си Дигс. Първият оглед го увери, че те са здрави и способни момчета.

— Да, Арни — каза президентът. Тонът му го издаваше, че се вълнува повече, отколкото ако се беше разкрещял или беше изревал.

— Никой не е казвал, че тази работа е лесна, Джак. Не разбирам защо се оплакваш. Не ти се налага да изнудваш хората да събират пари за предизборната ти кампания, нали? Не е нужно да целуваш задници. Просто трябва да си вършиш работата, а това ти спестява цял един час… може би час и половина на ден, който би могъл да прекараш в гледане на телевизия или да си играеш с децата.

Райън си каза, че ако имаше нещо, което Арни най-много обичаше, то беше да му повтаря как си гледа кефа с тази проклета работа.

— Обаче аз продължавам да пилея половината от деня си в безполезни неща, вместо да правя това, за което ми плащат.

— Само половината и пак се оплаква — каза Арни, гледайки към тавана. — Джак, крайно време е да започнеш да харесваш тези неща, иначе те ще ти изядат главата. В края на краищата това е по-лесната част на президентството. По дяволите, човече, та ти си бил държавен служител в продължение на петнадесет години. Вършенето на безполезни неща би трябвало да ти харесва.

Райън за малко да се разсмее, но се сдържа. Арни знаеше как да разведрява уроците си с малко хумор, а понякога те бяха ужасно досадни.

— Добре де, но какво точно да им обещая?

— Обещай им, че ще подкрепиш онзи проект за построяване на язовир и канал, по който да могат да преминават баржи.

— Но това вероятно ще означава да се пилеят пари на вятъра.

— Не, няма да се пилеят пари. Така ще бъдат открити нови работни места в район, влизащ в пределите на два щата, което е в интерес не на един, не на двама, а на трима американски сенатори. Ти разчиташ на тяхната твърда подкрепа в Капитолия и затова трябва на свой ред също да ги подкрепиш. Отплащаш им се за това, че ти помагат, като им помагаш да бъдат преизбрани. А ще им помогнеш да бъдат преизбрани, като им позволиш да разкрият около петнадесет хиляди нови работни места за строителни работници в двата щата.

— И ще ликвидирам една чудесна река, като похарча — Райън погледна в папката на бюрото си — три милиарда и двеста и петдесет милиона долара… Боже Господи! — възкликна той и дълбоко въздъхна.

— Откога стана такъв ревностен природозащитник? Ловенето на пъстърва не печели гласове, Джак. Освен това, дори ако проектът за преминаване на баржи по реката се окаже неуспешен, това пак ще бъде едно чудесно място за отдих, където хората ще могат да карат водни ски и да ловят риба, да бъдат построени няколко нови мотела, може би едно-две игрища за голф, закусвални…

— Не обичам да казвам и да върша неща, в които не съм убеден — опита се да се измъкне президентът.

— За един политик това е все едно да е далтонист или да е с един крак, т.е. сериозен недостатък — отбеляза Ван Дам. — Работата го изисква. Никита Хрушчов го е казал: Политиците са еднакви навсякъде по света. Строим мостове там, където няма реки.

— Значи пилеенето на пари е нещо, с което трябва да се примиря, така ли? Арни, тези пари не са наши! Те са на хората. Принадлежат им и ние нямаме право да ги пръскаме!

— Така ли? Кой е казвал, че тук става въпрос за това кой какви права има? — настоя търпеливо Арни. — Тримата сенатори, които — той погледна часовника си — могат да пристигнат тук всеки момент, преди месец ти осигуриха приемането на законопроекта за разходите по отбраната, в случай че си забравил, а гласовете им може пак да ти потрябват. Кажи ми, бюджетът за отбраната важен ли беше?

— Да, разбира се, че беше важен — беше принуден да се съгласи президентът Райън.

— Приемането на този законопроект беше ли нещо добро за страната? — зададе следващия си въпрос Ван Дам.

Последва дълга въздишка. Райън вече виждаше накъде отива работата.

— Да, Арни, беше.

— Значи този малък жест от твоя страна ще ти помогне да направиш това, което е нужно на страната, нали?

— Предполагам. — Райън мразеше да се съгласява с такива неща, но да се спори с Арни беше все едно да спориш с йезуит. Почти винаги надделяваше.

— Джак, ние живеем в несъвършен свят. Не можеш да очакваш, че непрекъснато ще правиш само това, което трябва. В най-добрия случай би трябвало да се надяваш, че през повечето време ще е така, или с течение на времето поне нужните неща да са повече от ненужните. Политиката е изкуство да се правят компромиси, изкуство да постигнеш важните неща, които си си поставил за цел, като същевременно отстъпваш пред другите за не толкова важните неща, които искат. При това трябва да излезе така, че ти си този, който дава, а не те си ги вземат. Така ти оставаш босът. Трябва да го разбереш. — Арни замълча и отпи от кафето. — Джак, ти си старателен и добър ученик… за един отличник в гимназия. Но трябва да овладееш тези неща до такава степен, че дори да не се замисляш за тях. Трябва да станат така естествени за теб, както когато си вдигаш ципа на панталона, след като си ходил по малка нужда. Все още не си даваш сметка колко добре се справяш. — „А може би това е много добре“, каза си наум Арни.

— Четиридесет процента от хората са на мнение, че не се справям добре.

— Обаче петдесет и девет процента са на друго мнение, а и от тези четиридесет процента имаше хора, които гласуваха за теб!

Изборите бяха забележително събитие за какви ли не записали се за участие кандидати, и Мики Маус се справи твърде добре в тях, припомни си Райън.

— Какво от това, което правя, не се харесва на тези другите? — настоя Райън.

— Джак, ако анкетите на института „Галъп“ се организираха в древния Израел, вероятно и Исус Христос щеше да се обезкуражи от тях и щеше да си остане дърводелец.

Райън натисна един бутон на бюрото си.

— Елън, трябваш ми.

— Да, господин президент — отвърна госпожа Съмтър в съответствие с техния не толкова секретен код… Три минути по-късно тя се появи на вратата с нещо в ръка. Приближи бюрото на президента и му подаде цигара. Джак я взе, запали я с газова запалка и извади пепелник от чекмедже в бюрото си.

— Благодаря, Елън.

— Няма защо. — Тя излезе.

От време на време Райън й даваше по долар, за да си плати пушаческия дълг. Така се справяше по-успешно с пушенето и обикновено не надхвърляше повече от три цигари в особено напрегнати дни.

— Гледай медиите да не те хванат, че правиш това — посъветва го Арни.

— Да, знам. Със секретарка в Овалния кабинет се справям някак с проблема, но ако ме хванат, че пуша, ще ми се карат като на някое хлапе. — Райън пое дълбоко дима от тънката папироса, давайки си сметка и какво би казала жена му, ако го хванеше. — Ако бях крал, щях сам да създавам правилата за това кое е редно и кое не!

— Да, но не си и не можеш да го направиш — подчерта Арни.

— Работата ми е да пазя и да защитавам страната…

— Не, работата ти е да пазиш и да защитаваш Конституцията, което е далеч по-сложно. Помни, че за средния гражданин „да пазиш и да защитаваш“ означава той да получава заплатата си всяка седмица, да може да изхранва семейството си, да ходи всяка година по една седмица на море или в Дисниленд и всеки неделен следобед да гледа футболен мач. Работата ти е той да се чувства доволен и защитен не само от чуждите армии, но и от общите превратности на живота. Хубавото в цялата работа е, че ако го правиш, можеш да изкараш на този пост още седем години и когато се оттеглиш, той ще ти остане признателен.

— Забравяш за завещанието.

В очите на Арни проблесна гневно пламъче.

— Завещание ли? Всеки президент, който се безпокои прекалено за такива неща, обижда Бога, а това е също толкова глупаво, колкото да обидиш Върховния съд.

— Да бе, и кога делото за Пенсилвания ще стигне там…

Арни вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар.

— Джак, ще се тревожа за това, когато му дойде времето. Ти не се вслушваш в съветите ми за Върховния съд и до този момент имаш късмет, но ако… не, когато получиш юмрука в лицето, няма да ти хареса. — Ван Дам вече планираше каква ще е отбранителната стратегия и при подобна възможност.

— Може би, но не ми се мисли за това. Понякога, когато сечеш дървото, не обръщаш внимание къде падат треските.

— Но от време на време трябва да поглеждаш нагоре проклетото дърво да не се стовари върху теб.

Вътрешната уредба на Джак иззвъня в момента, когато той угаси цигарата. Беше гласът на Съмтър.

— Сенаторите току-що минаха през западния вход.

— Аз ще бъда тук отвън — каза Арни. — Само запомни, че трябва да подкрепиш строежа на язовира и канала на онази проклета река и да кажеш, че цениш тяхната поддръжка. Тогава те ще застанат зад теб, когато ти потрябват, а това ще стане, не го забравяй.

— Да, татко — съгласи се Райън.

— Вървяла си пеш дотук? — попита леко изненадан Номури.

— Това са само два километра — отвърна безгрижно Мин. После се засмя. — Изостря апетита.

„Да, излапа фетучинито, както акула сърфист“, помисли си Номури. „Май и без това на апетита ти му няма нищо.“ Това обаче не беше честно от негова страна. Беше планирал много внимателно цялата вечер и ако тя беше влязла в капана, вината беше негова, а не нейна. Тя има известен чар, помисли си той, когато Мин се качваше в служебната му кола. Вече се бяха разбрали да отидат в апартамента му, за да й даде подаръка, за който беше споменал. Сега Номури се чувстваше малко изнервен. Беше планирал работата повече от седмица. Вълнението на ловеца си оставаше и в това отношение мъжете от хиляди години не се бяха променили. Сега се питаше какво ли си мисли тя. Беше изпила две пълни чаши вино с яденето и беше преминала към десерта. Когато той предложи да отидат в апартамента му, веднага скочи на крака. Или неговият капан беше много изкусно заложен, или и на нея самата много й се искаше. Разстоянието не беше голямо и докато пътуваха, запазиха мълчание. Той паркира колата на обозначеното за него място, като се питаше дали на някой ще му направи впечатление, че днес не е сам. Приемаше, че може би тук го наблюдават. Вероятно китайското Министерство на държавната сигурност се интересуваше от всички чужденци, които живееха в Пекин, защото всички бяха потенциални шпиони. Странното беше, че неговият апартамент не беше в същата част на сградата, в която бяха американците и другите западняци. Това не беше някаква открита сегрегация или категоризация, но просто така бяха решили. Номури установи, че американците бяха настанени в един и същи сектор заедно с европейците, а също и с тайванците. Така че каквото и да беше наблюдението, то беше съсредоточено повече в онази част на комплекса и в момента беше добре за Мин, а може би и за него по-късно.

Той живееше в двуетажна ъглова сграда — китайски вариант на американски жилищен комплекс, съчетан с градина. Апартаментът беше доста просторен, около 100 квадратни метра, и вероятно в него нямаше подслушвателни устройства. Той поне не беше открил микрофони, когато се нанесе и окачи картините си. Апаратурата му за откриването им не регистрира необичайни сигнали. Телефонът, разбира се, сигурно се подслушваше, но това не означаваше непременно, че някой прослушва записите всеки ден и дори всяка седмица. Министерството на държавната сигурност беше още едно държавно учреждение и в Китай то едва ли се различаваше много в това отношение от тези в Америка или във Франция. И там имаше мързеливи, неподготвени хора, които работеха колкото може по-малко за една бюрократична машина, която не поощряваше самоинициативата. Сигурно прекарваха по-голямата част от времето в пушене на проклетите местни цигари и в мастурбиране.

На вратата си беше поставил американска брава с труден за манипулиране механизъм и яка заключалка. Ако го попитаха защо я е поставил, щеше да обясни, че когато е работил за „Нипон корпорейшън“ в Калифорния, са го обрали — американците са такива незачитащи законите, нецивилизовани хора — и не иска това да се повтори.

— Значи това е домът на един капиталист — каза Мин, като се оглеждаше наоколо. Стените бяха покрити с репродукции, главно рекламни плакати от филми.

— Да, това е домът на един служител. Не знам дали съм капиталист или не, другарко Мин — добави той с усмивка, повдигайки едната вежда. — Посочи й канапето. — Заповядай, седни. Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Може би чаша вино? — предложи тя, забелязвайки опакованата кутия на стола срещу канапето.

Номури се усмихна.

— Няма да ме затрудни.

Той се отправи към кухнята, където в хладилника се изстудяваше бутилка калифорнийско шардоне. Лесно се справи с тапата и се върна в хола с две чаши, едната от които подаде на гостенката си.

— А! Да, това е за теб, Мин. — Той й подаде кутията, опакована доста спретнато в червена хартия специално за подаръци.

— Може ли да я отворя сега?

— Разбира се. — Номури пусна най-добрата сваляческа усмивка, която можеше да измисли. — Може би ще искаш да изпробваш…

— Имаш предвид спалнята ти ли?

— Извинявай. Просто си помислих, че би искала да си сама, когато я отвориш. Моля те да ми простиш, ако съм ти се сторил прекалено директен.

Закачливото пламъче в очите й беше съвсем красноречиво. Мин отпи голяма глътка от бялото вино, отиде в спалнята и затвори вратата след себе си. Номури сръбна съвсем малко от своята чаша и седна на канапето, за да види как ще се развият събитията. Ако беше сбъркал в избора, тя можеше да го замери с кутията и да изхвръкне ядосана навън, но според него това не беше много вероятно. По-сигурно беше, че дори и да го намери за прекалено директен, ще запази подаръка и кутията, ще си допие виното, ще си поприказват още малко и след трийсетина минути ще си тръгне, за да покаже добри маниери. В такъв случай резултатът щеше да бъде същият, без обаче някой да остане обиден, но Номури ще трябваше да търси друг обект за вербуване. Не, най-добре щеше да е…

… вратата се отвори и тя застана там с малко дяволита усмивка. Строгия костюм го нямаше. Вместо него си беше сложила червенооранжевия комплект бикини и сутиена, който се откопчаваше отпред. Тя се спря там и вдигна чашата си за наздравица. Изглежда, че вътре беше ударила още една глътка, може би за кураж… или пък за да понамали задръжките си.

Номури изведнъж се озова в небрано лозе. Той също отпи от виното, преди да се изправи, а после се запъти бавно и вдървено към вратата на спалнята.

По очите й забеляза, че и тя се чувства малко неловко, може би леко поуплашена. Номури се надяваше, че и неговите създават такова впечатление, защото жените навсякъде по света обичат мъжете да са по-уязвими. Трескаво премисляше ситуацията. След това се усмихна.

— Отгатнал ли съм точния размер?

— Да, стоят ми чудесно, като втора кожа, гладки са като мека коприна.

Номури осъзна, че всяка жена имаше в себе си способността да се усмихва и независимо от обстановката да покаже, че не й липсват качествата на една истинска жена, пълна с нежност и изгаряща от желание, престорено сдържана и кокетна. Остава ти само да…

Протегна ръка, докосна леко лицето й, доколкото това беше възможно, защото леко трепереше. „Какво, по дяволите ти става?“ — запита се той. „Трепериш?“ Джеймс Бонд никога не трепери. Дошъл беше моментът, когато трябваше да я грабне в прегръдките си и властно да я понесе към леглото, където да я обладае, както Винс Ломбарди побеждава някой футболен отбор, когато на върха на атаката е Джордж Патън. Но въпреки че очакваше този момент на триумф, нещата не бяха такива, каквито си ги представяше. Каквато и да беше и която и да беше Мин, тя му се отдаваше. Държанието й не показваше нищо друго. Тя имаше само това и му го даваше.

Той наведе глава, за да я целуне, и усети аромата на парфюма „Мечтата на ангела“. Подхождаше идеално за момента. Ръцете й го обгърнаха по-бързо, отколкото очакваше. Неговите последваха примера на нейните и той усети, че кожата й е гладка като лъскава коприна. Ръцете му зашариха нагоре-надолу, без да може да ги спре. Усети нещо странно върху гърдите си. Поглеждайки надолу, видя, че малките й ръце разкопчават копчетата на ризата му. След това очите й срещнаха неговите, а лицето й вече не изглеждаше съвсем обикновено. Той разкопча копчетата на ръкавелите си, а тя му смъкна ризата, след това издърпа фланелката през главата му или по-скоро се опита да я издърпа, защото ръцете й бяха твърде къси, за да може да свърши докрай тази работа. Той я прегърна още по-силно, усещайки меката като коприна материя на новия й сутиен да се търка в неокосмените му гърди. В този момент прегръдката му стана още по-крепка и настоятелна. Целуна я още по-настойчиво по устните, взе лицето й в ръце и се загледа в тъмните, внезапно станали дълбоки очи. Това, което видя в тях, беше жена.

Ръцете й се размърдаха и разкопчаха колана и панталоните. Те се смъкнаха в краката му. За малко да падне, когато се опита да пристъпи напред с единия крак, но Мин го хвана. И двамата леко се засмяха, докато освободи краката си от обувките и панталоните. Като привърши, и двамата пристъпиха към леглото. Мин направи още една крачка и се обърна, за да може той да я разгледа. Беше я подценил. Талията й беше с цели четири инча по-тясна, отколкото беше предположил… Заблудил го е проклетият двуреден костюм, който носеше на работа. Дори ужасната й прическа в момента изглеждаше съвсем добре. Подхождаше на кехлибарената й кожа и на тесните очи.

Това, което последва, беше както лесно, така и много, много трудно. Номури протегна ръка към нея и я привлече към себе си, но не съвсем плътно. След това ръцете му започнаха да галят гърдите й, усещайки ги за първи път под плата на сутиена. Същевременно очите му наблюдаваха нейните, за да видят как ще реагира. Тя почти не помръдна, въпреки че изглеждаше малко по-спокойна и дори леко се усмихна, когато я докосна. След това дойде и следващата задължителна стъпка. С две ръце той разкопча сутиена, който се отваряше отпред. Ръцете ма Мин мигновено се намериха върху гърдите, за да ги прикрият. „Какво ли пък означава това?“, запита се агентът от ЦРУ. Но после ръцете й се отпуснаха и тя го привлече към себе си, телата им се срещнаха, а главата му отново се наведе, за да я целуне. Отметна презрамките на сутиена и той падна на пода. Не беше останало много нещо за правене и затова и двамата пристъпиха към него едновременно със страх и лека уплаха. Ръцете й се спуснаха надолу и дръпнаха ластичния колан на слиповете му. Сега нейните очи се взираха в неговите и този път на лицето й се изписа дяволита усмивка, която го накара да се изчерви, защото той беше напълно готов. Тогава ръцете й смъкнаха слиповете и остана само по чорапи. След това дойде неговият ред да смъкне червените бикини. Тя ги изрита настрани и двамата се отдалечиха малко един от друг, за да се огледат. Гърдите й са за голямо В, каза си Номури, а зърната бяха кафяви и набъбнали. Талията й не беше съвсем като на манекен, но женствено контрастираше както с бедрата, така и с гърдите. Номури пристъпи напред, хвана я за ръка и отиде с нея до леглото. Сложи я да легне на него с нежна целувка и в този момент изобщо не се чувстваше като офицер от разузнаването на своята страна.