Мечката и драконът

44.Формирането на нов световен ред

Форумът, за който се предполагаше, че ще бъде формална среща на ръководителите на НАТО, се превърна в малък маратон, продължил цял ден. Скот Адлер трябваше да използва цялото си умение да убеждава, за да изглади нещата с различните външни министри, но с подкрепата на Великобритания, чиято дипломация винаги е била от класата на „Ролс Ройс“, след четири часа бе налице споразумение от тип „кимване с глава и ръкостискане“ и помощният дипломатически персонал бе изпратен да оформя документите. Всичко това стана зад закрити врати, без възможност за изтичане на информация към медиите и когато държавните ръководители излязоха от залата, новината дойде на журналистите като гръм от ясно небе. Това, което не научиха обаче, бе истинската причина за предприемането на този ход. Беше им казано, че е свързано с новите икономически условия в Руската федерация, което звучеше достатъчно достоверно, а ако човек се позамислеше, във всички случаи отговаряше на истината.

Всъщност по-голямата част от партньорите в НАТО също не знаеха цялата история. Новата разузнавателна информация на САЩ бе споделена директно единствено с Великобритания, въпреки че на Франция и Германия бе подсказана истинската причина за тревогите на Америка. За останалите и най-повърхностната оценка на ситуацията би била достатъчна, за да се обявят против. Държавният секретар Адлер предупреди президента за опасността, която възниква при привличането на суверенни нации в договорни задължения, без да им се представят всички причини за сключване на споразумението, но дори той трябваше да се съгласи, че в конкретния случай нямаше голям избор. Освен това в договора имаше вратичка за измъкване, която първоначално щеше да остане незабелязана от медиите, а при повече късмет, и от китайците.

Медиите разпространиха сензационната вест навреме за вечерните емисии в Америка и за късните новини в Европа и телевизионните камери показаха пристигането на участниците във форума и техните съпруги на официалната вечеря във Варшава.

— Длъжник съм ти, Тони — каза Райън на британския премиер-министър и вдигна чаша за поздрав. Бялото вино бе френско, от долината на Лоара. Твърдата напитка тази вечер бе не по-малко качествена полска водка.

— Е, да се надяваме, че това ще поуспокои нашите китайски приятели. Кога ще пристигне Грушевой?

— Утре следобед, след което пак ще има пиене. Пак водка, предполагам.

В момента отпечатваха документите, след което щяха да ги подвържат с фина кожа, както винаги постъпваха с толкова важни документи, преди да бъдат забутани в различни прашни подземни архиви и забравени.

— Базил ми каза, че вашата разузнавателна информация е необикновено добра и донякъде плашеща — отбеляза премиерът и отпи от чашата си.

— Съвсем вярно е, приятелю. Знаеш ли, би трябвало да мислим, че войните са останали в миналото.

— Така са смятали и преди сто години, Джак. Обаче не се получи точно така, нали?

— Така е, но онова е било навремето, а това се случва сега. Светът наистина се е променил за последните сто години.

— Надявам се, че това ще донесе облекчение на Франц Фердинанд и на десетте милиона, които загинаха като косвен резултат от коронацията му. Да не говорим за Второ действие на Великата европейска гражданска война — отбеляза британският премиер.

— Да, вдругиден ще ходя до Аушвиц. Сигурно ще е интересно — в действителност Райън не искаше да ходи там, но осъзнаваше, че при тези обстоятелства е длъжен да го направи. Освен това Арни смяташе, че ще се получи добър телевизионен репортаж, а това бе причината за доста голяма част от нещата, които Джак правеше.

— Пази се от призраците, старче. Там би трябвало да се навъртат доста.

— Ще ти разкажа — обеща Райън. Дали няма да стане като в „Зимна приказка“ на Дикенс? Призраците на отминалите ужаси, придружени от тези на днешните и тези на бъдещето? Да, но неговата работа бе да предотвратява подобни неща. Затова народът на неговата страна му плащаше. Може би 250 000 долара годишно не бяха толкова много за човек, който в два периода от живота си изкарваше доста добри пари на борсата, но, от друга страна, бяха доста повече, отколкото печелеха повечето данъкоплатци, а именно те плащаха за работата му. Точно това правеше задълженията му като президент на страната си свети като обет, даден пред лицето на Бог. Аушвиц стана възможен, защото други хора не бяха изпълнили задълженията си пред народа, на който са били длъжни да служат. Вероятно. Райън досега не бе успял да разбере мисловния процес на диктаторите. Може би Калигула наистина е вярвал, че животът на народа на Древен Рим е бил негова собственост и той има правото да го отнема, сякаш чупи орехи. Може би Хитлер е вярвал, че германският народ съществува само за да служи на амбицията му да намери място в учебниците по история. Всъщност това се случи, само че съвсем не по желания от него начин. Джак осъзнаваше ясно, че и той ще намери място в тези учебници, но се опитваше да не мисли за това, как ще го възприемат бъдещите поколения. Оцеляването на този пост всеки божи ден бе достатъчно трудно само по себе си. Проблемът с историята бе, че не съществува начин да се пренесеш в бъдещето, за да погледнеш безпристрастно назад и да разбереш какво, по дяволите, е трябвало да направиш. Не, създаването на история е доста по-трудно от изучаването й и затова той избягваше да мисли за двете неща едновременно. Така или иначе не би могъл да разбере какво мисли бъдещето за него, тъй че нямаше смисъл да се тревожи за това, нали? Той имаше собствена съвест, която да не му позволява да заспи, и това бе достатъчно тежко.

Оглеждайки се наоколо Райън, виждаше правителствените ръководители на повече от петнадесет държави — от малката Исландия през Холандия до Турция. Той бе президент на Съединените американски щати, най-голямата и най-влиятелната страна, членуваща в НАТО. До утре, във всеки случай, поправи се Райън. Искаше му се да придърпа всеки един от тях настрани и да го (в момента всички те бяха мъже) попита как, по дяволите, успява да постигне съгласие между собственото си аз и задълженията си. Как вършиш работата си достойно? Как се грижиш за нуждите на всеки гражданин? Райън знаеше, че не може да бъде обичан от всички, Арни му бе казал това. Трябваше само да бъде харесван, не обичан, от половината плюс един от гласоподавателите в Америка, но имаше и още нещо, нали? Той познаваше всичките си колеги тук по име и по физиономия и бе получил сведения за всеки от тях. Ето този има деветнадесетгодишна любовница. Този пък пие като смок. Този имаше дребни неприятности, свързани със сексуалната си ориентация. А този беше мошеник, който забогатя неимоверно със средства от държавата. Въпреки това всички те бяха съюзници на страната му и затова официално бяха негови приятели. Така че Джак трябваше да не обръща внимание на всичко, което знаеше за колегите си, и да се държи с тях като с хората, за които те се представяха, а не като с такива, каквито бяха в действителност. Смешното в тази ситуация бе, че те го гледаха отвисоко, защото бяха по-добри политици от него. А най-смешното от всичко бе, че бяха прави. Те бяха по-добри политици от него, помисли си Райън и отпи от виното си. Британският премиер-министър се отдалечи, за да поговори с норвежкия си колега и Кети Райън се присъедини към съпруга си.

— Е, скъпа, как е?

— Обичайното. Политика. Нито една от тези жени ли няма някаква истинска работа? — попита тя.

— Някои имат — спомни си Райън от сведенията, които бе получил. — Някои дори имат деца.

— Предимно внуци. Слава богу, още не съм достатъчно стара за това.

— Съжалявам, бебче. Все пак това да си млада и красива има своите предимства — каза ПОТУС на ФЛОТУС.

— А ти си най-добре изглеждащият мъж тук — отвърна му Кети с усмивка.

— Да, но съм твърде уморен. Имах тежък ден на масата за пазарлъци.

— Защо вкарваш Русия в НАТО?

— За да предотвратя война с Китай — отговори откровено Джак. Време бе тя да научи. Отговорът привлече вниманието й.

— Какво?

— Ще ти разкажа подробно по-късно, бебче, но, накратко казано, точно за това става дума.

— Война?

— Да. Това е дълга история. Надявам се днешното ни решение да я предотврати.

— Според теб — каза Кети със съмнение в гласа.

— Срещна ли някой, който да ти допадне?

— Президентът на Франция е очарователен.

— Сериозно? Той се държа гадно на преговорите днес. Може би просто се опитва да ти бръкне в гащите — каза Джак на жена си. Според сведенията, които бе получил, френският президент имаше репутацията на „забележително жизнен“ мъж, както деликатно бе написано в доклада на Държавния департамент. Е, французите са известни като големи любовници, нали?

— Предупредиха ме за това, сър Джон — напомни му тя.

— Мен също, милейди. — Той можеше да накара Рой Олтман да застреля французина, ако онзи се опита да сваля жена му, помисли си на шега Райън, но това би предизвикало дипломатически скандал, а Скот Адлер винаги се притеснява в такива ситуации… Джак погледна часовника си. Скоро трябваше да приключват. След малко някой дипломат тихо щеше да съобщи нещо, което да сложи край на вечерта. Джак не бе танцувал със съпругата си. Тъжната истина бе, че той изобщо не можеше да танцува. Това бе повод за дребни спорове с Кети и един ден Райън щеше да поправи този свой пропуск… може би.

Официалната вечеря завърши навреме. В посолството имаше удобни жилищни помещения и Джак веднага се запъти към широкото легло, което бе донесено специално за него и за Кети.

Официалната резиденция на Бондаренко в Хабаровск бе много комфортна, подходяща за военен от най-висш ранг и неговото семейство, но съпругата му не я харесваше. В Източен Сибир липсваше социалният живот на Москва, а освен това едната от дъщерите им бе бременна в деветия месец и съпругата му бе в Санкт Петербург, за да бъде край нея, когато бебето се роди. Предната страна на къщата гледаше към голям параден плац, а задната, в която бе разположена спалнята — към боровите гори, които представляваха почти целия пейзаж в тази част на Русия. Бондаренко имаше на разположение многоброен персонал, който да се грижи за личните му нужди. Той включваше изключително добър готвач, както и хора от свързочните части. Един от последните почука на вратата на спалнята в три сутринта.

— Да, какво има?

— Спешно съобщение за вас, другарю генерал — отвърна свързочникът.

— Добре, почакай една минута — Генадий Йосифович стана от леглото, нахлузи халата си и се насочи към вратата, като по пътя удари с юмрук ключа на осветлението. Мърмореше като всеки, събуден внезапно посред нощ, но генералите трябва да очакват подобни неща. Той отвори вратата, без да се зъби на сержанта, който му подаде телекса.

— Спешно, от Москва — подчерта сержантът.

— Да, благодаря — отвърна генералът, взе съобщението и се запъти към леглото си. Седна на удобното кресло, върху което обикновено лежеше халатът му и взе очилата си за четене. Всъщност той нямаше нужда от тях, но те му помагаха да чете по-лесно в сумрака. Беше нещо спешно, е, достатъчно спешно, за да го събудят посред…

— Боже господи — дълбоко пое въздух главнокомандващият на групата войски в Далечния изток още щом преполови първата страница. След това я обърна, за да прочете същинската част на доклада.

В Америка това се наричаше специална разузнавателна оценка. Бондаренко ги бе виждал и преди, дори бе участвал в изготвянето на някои такива, но досега не му бе попадало нещо подобно.

„Смята се, че съществува реална опасност от война между Русия и Китайската народна република. Целта на китайската офанзива е да завладее новооткритите златни и нефтени залежи в Източен Сибир чрез светкавично нападение с механизирани части на север, което ще започне западно от Хабаровск. В челото на атаката ще бъде 34-а ударна армия, която е дивизионна армия от тип А…“

Тази разузнавателна оценка е съставена на базата на национални разузнавателни източници, които имат достъп до политическите лидери на КНР и качеството на информацията е от клас „1A“, продължаваше докладът, което означаваше, че СВР гледа на него като на светото писание. Бондаренко не бе виждал това твърде често.

„Главнокомандващият на групата войски в Далечния изток получава заповед да извърши необходимите приготовления, за да посрещне и отблъсне подобно нападение…“

— С какво? — попита генералът листовете в ръката си. — С какво, другари? — С тези думи той вдигна поставения до леглото телефон. — Искам щаба си събран след четиридесет минути — каза той на сержанта, който отговори на обаждането. Все още нямаше да обявява обща тревога. Щеше да стори това след срещата с щаба. Умът му вече обмисляше проблема. Това продължи, докато уринираше и докато се бръснеше. Мисълта му се въртеше в затворен кръг и той ясно осъзнаваше този факт, но не можеше да го промени. Проблемът, пред който бе изправен, не бе от лесните, мислеше си той, докато сваляше едва наболата брада от лицето си, може би невъзможен за разрешаване, но четирите звезди на пагона му го превръщаха в негов проблем, а Бондаренко не искаше да бъде запомнен от руските курсанти като генерала, който не е бил достоен за задачата да защити своята страна от нахлуване на чужди войски. Той бе тук, каза си Бондаренко, защото бе най-добрият в планирането на операции руски офицер. Той бе участвал в битки и преди и се бе справил добре, не само за да оцелее, но и да бъде удостоен с най-високите отличия за храброст. Бондаренко бе изучавал военната история през целия си живот. Беше прекарал дори известно време с американците в техния боен полигон в Калифорния и мечтаеше да създаде същия в Русия, защото това бе най-добрият начин за подготовка на войниците за битка, но страната му още доста време нямаше да може да си позволи подобни разходи. Имаше необходимите знания. Имаше и смелостта. Това, което му липсваше, бяха активите. Историята обаче не се правеше от воините, които имаха всичко необходимо, а от онези, които го нямаха. Когато воините разполагаха с всичко, в учебниците влизаха политическите лидери. Генадий Йосифович бе воин, и то руски воин. Страната му винаги е била нападана изненадващо, защото по различни причини нейните политически лидери не виждаха опасността от избухване на война и за това плащаха войниците. Дълбоко в съзнанието му премина мисълта, че поне няма да бъде застрелян, ако се провали. Сталин отдавна бе мъртъв, а с него умря и традицията да наказва онези, които бе пропуснал да предупреди. Бондаренко обаче не обърна внимание на тази мисъл. Провалът не бе алтернатива, за която щеше да мисли, докато е жив.

Специалната разузнавателна оценка достигна до въоръжените сили на САЩ в Европа и в Тихия океан по-бързо, отколкото в Хабаровск. На адмирал Бартоломео Вито Манкузо тя бе представена малко преди планираната вечеря с губернатора на Хавай, която офицерът за връзки с обществеността трябваше да отложи с няколко часа, докато главнокомандващият на тихоокеанския район събере щаба си.

— Говори, Майк — заповяда Манкузо на своя началник на разузнавателния отдел, бригаден генерал Майкъл Лар.

— Не знам нищо за източника на информацията, но, изглежда, е агент на много високо ниво, вероятно високопоставен политик — докладва координаторът на разузнаването в района. — ЦРУ твърди, че е много надежден, директор Фоли е съгласен. Смятам, че трябва да приемем това сериозно.

Лар спря, за да отпие глътка вода.

— Добре, знаем, че КНР гледа с голяма завист към руските минерални находища в централната и в северната част на Източен Сибир. Това има връзка с икономическите проблеми, пред които са изправени, след като убийствата в Пекин станаха причина за прекратяване на търговските преговори, а както изглежда и останалите им пазарни партньори са им обърнали гръб. Така китайците се оказаха набутани в един наистина тесен икономически ъгъл, а това със сигурност е casus belli25 откакто съществува историята.

— Какво можем да направим, за да ги сплашим? — попита генералът, командващ морските пехотинци на тихоокеанския флот.

— Това, което ще сторим утре, е да приемем Руската федерация в НАТО. Президентът Грушевой отлита за Варшава след няколко часа, за да подпише Северноатлантическия пакт. Този акт ще направи Русия съюзник на Съединените американски щати и на всички страни членки на НАТО. Счита се, че ако китайците предприемат нещо, ще се окаже, че нападат не само Русия, а и останалите държави от пакта и това би трябвало да ги спре.

— А ако това не стане? — попита Манкузо. Като главнокомандващ военен театър той получаваше заплата, за да очаква провал, а не успех на дипломацията.

— В такъв случай, сър, ако китайците ударят на север, значи в континенталната част на Азия е избухнала война между Китайската народна република и съюзник на САЩ. Това означава, че ние трябва да започнем военни действия.

— Имаме ли някакви директиви от Вашингтон по този въпрос? — попита главнокомандващият на Тихоокеанския регион.

Лар поклати глава.

— Все още не, адмирале. Нещата се развиха твърде бързо и министър Бретано очаква идеи от нас.

Манкузо кимна.

— Добре. Какво можем да направим? Какво е състоянието ни?

Четиризвездният генерал, командващ Седми флот, се наведе напред.

— В доста добра форма съм. Всичките ми самолетоносачи са на разположение и в готовност, летателният състав също, макар че би могъл да потренира още малко.

— Активи на повърхността — Ед?

Вицеадмирал Голдсмит погледна към шефа си.

— Добре сме, Бърт.

Командващият подводния флот в Тихия океан кимна.

— Ще отнеме известно време да придвижим повече лодки на запад, но хората са добре обучени и ако се наложи, ще дадем добър урок на техния флот.

Очите на присъстващите се насочиха към командващия морската пехота.

— Надявам се, че не очаквате от мен да нахлуя в Китай с една дивизия — отбеляза той. Освен това целият Тихоокеански флот не разполагаше с достатъчно десантни кораби, за да стовари на брега повече от една бригада, и всички знаеха това. Колкото и добри да бяха морските пехотинци, те нямаше да успеят да се справят с цялата Народоосвободителна армия.

— В какво състояние са руснаците? — обърна се командващият Седми флот към генерал Лар.

— Не са добре, сър. Новият главнокомандващ на войските им в Далечния изток е считан за доста добър, но не му достигат активи. Народоосвободителната армия надвишава хората му осем пъти, а може би повече. Руснаците не могат да се противопоставят ефективно на удар по обекти в дълбочина на отбраната и дори само защитата от въздушни атаки ще представлява сериозен проблем за тях.

— Това е факт — съгласи се генералът, командващ военновъздушните части в района на Тихия океан. — Иван пропиля голяма част от активите си, за да се разправя с чеченците. Повечето им самолети са на земята поради проблеми с поддръжката. Това означава, че пилотите им нямат възможност да натрупат толкова летателни часове, колкото са необходими, за да бъдат наистина добри. Китайците, от друга страна, тренират доста усилено през последните няколко години. Бих казал, че военновъздушните им сили са в доста добра форма.

— Какво можем да придвижим на запад?

— Много — отговори четиризвездният генерал от ВВС на САЩ. — Но дали ще бъде достатъчно? Има много неизвестни. Ще бъде добре, ако самолетоносачите ви са наблизо, за да ни подкрепят.

— Добре — каза Манкузо. — Искам да разгледаме още няколко аспекта. Майк, да затвърдим разузнавателните си оценки за възможностите на китайците, това първо и, второ, да разберем какво мислят.

— Агенцията вече започна да променя заданията на спътниците си. Скоро трябва получим доста сателитни снимки, а и приятелите ни в Тайван държат нещата под око.

— Те знаят ли?

Лар поклати глава.

— Не, все още не. Информацията бе държана в много тесен кръг.

— Може би трябва да кажем на Вашингтон, че те имат по-добър поглед върху вътрешната политика на Китай от нас — отбеляза командващият морските пехотинци. — Би трябвало да е така. Те говорят същия език. Имат същия мисловен процес и т.н. Тайван трябва да е сред първостепенните ни ресурси.

— Може би, а може би не — парира го Лар. — Ако започне истинската война, те няма да се втурнат с главата напред само за развлечение. Разбира се, те са наши приятели, но не са страна в конфликта и най-разумното поведение е да стоят настрана. Ще преминат в състояние на повишена готовност, но няма да започнат офанзивни действия самостоятелно.

— Наистина ли ще подкрепим руснаците, ако се стигне до това? И което е по-важно, дали китайците ще приемат това за правдоподобен ход от наша страна? — попита командващият ВВС в района. На практика той „притежаваше“ самолетоносачите и самолетите на флота. Обучението на персонала бе негова задача.

— Четенето на мисли е работа на ЦРУ, не наша — отговори Лар. — Доколкото знам, Разузнавателното управление на МО няма висококачествени източници в Пекин и разчита само на прехванатото от Форт Мийд. Ако искате личното ми мнение, добре, политическите им решения се вземат от маоистки лидери, които имат склонност да виждат нещата по свой начин, доста по-различен от това, което бихме нарекли обективен поглед. Накратко казано, не знам и не познавам някой, който да знае, но източникът, който ни достави тази информация, твърди, че те сериозно смятат да предприемат този ход. Достатъчно сериозно, за да вкарат Русия в НАТО. Това прилича на доста отчаян опит за спиране на КНР, адмирале.

— И така, считаме войната за събитие с голяма вероятност за реализация? — обобщи Манкузо.

— Да, сър — съгласи се Лар.

— Добре, господа. Значи ще действаме, както налага подобна ситуация. Искам планове и предложения за това, как да сритаме нашите китайски братя. Схематични — утре след закуска, окончателни — до 48 часа. Има ли въпроси?

Нямаше.

— Добре, тогава на работа.

Ал Грегъри работеше до късно. Като софтуерен специалист той бе свикнал да седи пред компютъра до малките часове и днес случаят бе точно такъв. В момента той се намираше на борда на кораба на ВМС на САЩ „Гетисбърг“ — крайцер от клас „Егида“. Корабът не бе на вода, а се намираше на сух док върху множество дървени стойки, докато ремонтните бригади сменяха едно от витлата му. „Гетисбърг“ бе закачил една шамандура, която се бе отделила от закотвящата си верига и бе попаднала в талвега му, за да повреди левия винт на крайцера. Кораборемонтниците не бързаха да извършат замяната, тъй като бездруго бе време за рутинното периодично техническо обслужване на двигателите. Това бе добре дошло за екипажа. Военноморската корабостроителница в Портсмут, която бе част от военноморския комплекс „Норфолк“, не бе райска градина, но там живееха семействата на по-голямата част от личния състав и това правеше мястото достатъчно привлекателно.

Грегъри бе в БИЦ или Бойния информационен център, помещението, от което капитанът „водеше“ битката. Всички оръжия се контролираха от това място. Дисплеят на радара SPY26 представляваше три монитора, всеки от които с размерите на голям телевизор. Проблемът бе в компютрите, които командваха системата.

— Знаете ли — обърна се Грегъри към първия главен старшина, който отговаряше за поддръжката на системите. — Всеки стар Мак27 е по-мощен от това.

— Докторе, тази система е венецът на технологията от 1975 — възрази старшината. — Освен това не е чак толкова трудно да проследиш една ракета.

— Освен това, д-р Грегъри — включи се друг старшина, — този радар все още е най-добрата шибана система, която някога е пускана на вода.

— Това е факт — трябваше да се съгласи Грегъри. Твърдите компоненти заедно можеха да ударят с радиочестотна мощност шест мегавата, достатъчно, за да направят така, че всеки пилот на хеликоптер например да създаде това, което жестоките медици наричат СИД — смешно изглеждащи деца. И напълно достатъчно за проследяването на балистичен носител при завръщането му в атмосферния слой на повече от хиляда мили. Ограничението и тук бе компютърният софтуер, който се бе превърнал в новия „златен“ стандарт в почти всички оръжейни системи в света.

— И така, какво правите, когато искате да проследите носител, навлизащ в атмосферния слой?

— Наричаме операцията „въвеждане на чипа“ — отвърна главният старшина.

— Какво? Хардуер? — попита Ал. Той не можеше да повярва, че компютърът пред него работи с перфокарти.

— Не, сър, софтуер е. Просто зареждаме различни програми за контрол.

— Защо се нуждаете от втора програма за това? Нормалната ви програма не може ли да следи и самолети, и ракети? — попита вицепрезидентът на TRW.

— Сър, аз просто поддържам и работя с това нещо. Не проектирам системата. RCA и IBM правят това.

— По дяволите — реагира Грегъри.

— Може би трябва да поговорите с лейтенант Олсън — каза другият главен старшина — Той е момче от Дартмут. Доста е умен за офицер.

— Да — съгласи се първият, — писането на програми му е нещо като хоби.

— Денис Белята. Оръжейникът и старпомът28 понякога се дразнят от него.

— Защо? — попита Грегъри.

— Защото говори като вас, сър — отвърна главен старшина Лийк. — Само че не получава колкото вас.

— Въпреки това е добро хлапе — отбеляза Матсън. — Грижи се добре за хората си и си разбира от работата.

— Да, Джордж, добро хлапе е. Ще се издигне, ако остане във флота.

— Няма. Компютърните компании вече правят опити да го привлекат на работа. Мамка му, „Компак“ му предложи триста хиляди през миналата седмица.

— С такава заплата се живее — отбеляза главен старшина Лийк. — И какво каза Денис?

— Каза не. Посъветвах го да поиска половин милион — засмя се Матсън и се пресегна за кафето.

— Какво мислите, д-р Грегъри? Хлапето струва ли толкова пари в компютърния бизнес?

— Ако прави наистина добри програми, може би — отвърна Ал и реши, че трябва да провери този лейтенант Олсън. В TRW винаги имаше място за таланти. Дартмут бе известен с факултета си по информатика. Като към това се прибави и опитът в армията, получавате превъзходен кандидат за участие в проект за разработка на зенитни управляеми ракетни установки. — Добре, когато вкарвате чипа, какво става?

— Променя се обхватът на радара. Знаете как действа — радиочестотната енергия изчезва нанякъде, а ние получаваме само сигналите, които се отразяват в рамките на определен период от време. Това — главен старшина Лийк вдигна една дискета с печат върху етикета — променя периода. То разширява ефективния обхват на SPY до две хиляди километра. Доста повече, отколкото ще прелетят ракетите. Бях на „Порт Роял“ преди пет години по време на изпитания на стратегически ракети. Засякохме идващия балистичен носител непосредствено щом се появи над хоризонта и го проследихме по целия път.

— Ударихте ли го? — попита Грегъри с повишен интерес. Лийк поклати глава.

— Повреда в завършващата фаза на насочването на птичката, задейства се по-рано. Бяхме на петдесет метра, но това разстояние се оказа с един косъм по-голямо от поразяващия обхват на бойната глава. Бяха ни разрешили само един изстрел по някаква причина, която така и не разбрах. На следващата година „Шилоу“ успя. Удари го директно. Видеозаписът е страхотен — увери госта си главният старшина.

Грегъри му повярва. Когато едно тяло, което се движи в дадена посока с 14 000 мили в час, се сблъска с друго, което лети срещу него с 2 000 мили в час, резултатът наистина може да бъде впечатляващ.

— От първия път?

— Разбира се. Боклукът летеше право срещу нас, а това бебче не пропуска често.

— Винаги се справяме при ученията с „Вандал“ край островите Уолъпс — потвърди главен старшина Матсън.

— И какво по-точно са те?

— Стари зенитни управляеми ракети „Талос“ — поясни Матсън. — Големи цилиндри с реактивни двигатели. Те се приближават по балистична траектория с 2 200 мили в час. На палубата става доста напечено. От това се притесняваме. Руснаците излязоха с нови, летящи ниско над водата ракети, които ние наричаме „Слънчево изгаряне“…

— Убиец на „Егида“ — така го наричат някои хора — добави главен старшина Лийк. — Ниска и бърза.

— Обаче досега не сме пропуснали нито една — съобщи Матсън. — Системата „Егида“ е доста добра. И така, д-р Грегъри, какво точно проверявате?

— Искам да разбера дали вашата система може да се използва за спиране на балистичен носител.

— Колко бърз? — попита Матсън.

— Междуконтинентална балистична ракета. Когато се появи на радара ви, ще се движи с около 17 000 мили в час или със 7 600 метра в секунда.

— Доста бързо наистина — отбеляза Лийк. — Седем или осем пъти по-бързо от куршум, изстрелян от карабина.

— По-бързо от тактическа ракета като „Скъд“. Не съм сигурен, че ще успеем — каза Матсън.

— Тази радарна система няма да има проблеми с проследяването. Тя е много близка до системата „Кобра“ на Алеутите. Въпросът е дали вашите зенитни управляеми ракети ще успеят да реагират достатъчно бързо, за да я ударят?

— По-слаб от самолет. Балистичните носители са конструирани да издържат на топлина, не на удар. Също като космическата совалка. Когато лети в дъждовна буря, плочките й се скапват.

— Сериозно?

— А-ха — кимна Грегъри. — Също като стиропорени чашки за кафе.

— Добре, значи проблемът е ракетата да се приближи на достатъчно малко разстояние, за да може бойната глава да избухне, когато целта е в бризантния конус.

— Правилно. — Може и да са кадрови военни, помисли си Грегъри, но не са глупави.

— Трябва да се коригира софтуерът в търсещата глава, нали?

— Отново правилно. Аз написах нова програма. Лесно беше. Препрограмирах начина на действие на лазера. Би трябвало да работи, ако инфрачервената система за насочване функционира, както я рекламират. Поне по време на компютърните симулации във Вашингтон функционираше.

— Работеше добре и на „Шилоу“, докторе. Тук някъде имаме видеозапис — увери го Лийк. — Искате ли да го видите?

— Разбира се — ентусиазирано отвърна д-р Грегъри.

— Добре — главен старшина Лийк погледна часовника си. — Сега съм свободен. Ще прескоча до кърмата да изпуша една цигара и после ще извъртим записа.

— Не можете ли да пушите тук?

Лийк изръмжа с раздразнение:

— Това е новата флота, докторе. Капитанът е истински нацист. Трябва да ходиш до кърмата, за да запалиш. Не разрешава даже в каютите на старшините.

— Ще напусна — каза Матсън. — Аз не съм лигльо като Тим.

— Глупости — отвърна Лийк. — Бездруго малко истински мъже останаха на борда.

— Защо седите на една страна тук? — попита Грегъри, следвайки двамата към кърмата. — Най-важните екрани са отдясно, а не отпред или отзад. Това защо е?

— Щото е по-лесно да драйфаш, като си в открито море — засмя се Матсън. — Който и да е проектирал този кораб, не е харесвал особено моряците. Поне климатичната инсталация работи.

В БИЦ температурата рядко надвишаваше петнадесет градуса и по тази причина повечето мъже, които работеха там, носеха пуловери. Крайцерите от клас „Егида“ определено не се славеха с комфорта си.

— Това сериозно ли е? — попита Алиев. Въпросът беше глупав и той знаеше това, но все пак не успя да се сдържи.

— Заповядано ни е да действаме по този начин, полковник — рязко отвърна Бондаренко. — С какво разполагаме, за да ги спрем?

— Бойната готовност на 265-а мотострелкова дивизия е грубо към петдесет процента — отговори началникът на отдела за оперативна и бойна подготовка. — Освен това имаме два танкови полка с около четиридесет процента или там някъде. Резервните ни формирования са по-скоро теоретични. Авиацията — един полк изтребители-прехващачи, готов за бойни действия, и още три, в които повече от половината самолети не са в състояние да се вдигнат във въздуха.

Бондаренко кимна. Беше по-добре, отколкото при пристигането му в района и той бе поработил доста, за да доведе нещата дотук, но това едва ли щеше да впечатли китайците.

— Противникът? — продължи главнокомандващият. Шефът на разузнаването в Далечния изток също бе полковник — Владимир Константинович Толкунов.

— Китайските ни съседи са в добра бойна форма, другарю генерал. Най-близкото им формирование е 34-а ударна армия, дивизионна армия от тип А, командвана от генерал Пън Сиван — започна той. — Тази формация разполага с поне три пъти повече механизирана техника от нас и е добре обучена. Китайската авиация… ами тактическите им самолети са над две хиляди и можем да очакваме, че ще насочат всичко към тази операция. Другари, ние не разполагаме дори с част от ресурсите, които са ни необходими, за да ги спрем.

— Значи ще използваме пространството в наша полза — предложи генералът. — С това поне разполагаме в изобилие. Ще започнем действия за задържането на противника и ще чакаме подкрепления от запад. Ще говоря със Ставка по-късно днес. Нека очертаем в общи линии от какво имаме нужда, за да спрем тези варвари.

— Всичко ще се случи в края на една железопътна линия — отбеляза Алиев. — А скапаните ни инженерни войски се изтрепаха, за да проправят пътя на дръпнатите към нефтените полета. Другарю генерал, първо трябва да наредим на инженерите да започнат работа по минните полета. Имаме милиони мини, а пътят, който ще изберат китайците, е лесно предсказуем.

Основният проблем бе, че китайците имаха на своя страна стратегическа, ако не тактическа изненада. Първата бе политическо упражнение и китайците, също като Хитлер през 1941, го извършиха успешно. Бондаренко разполагаше поне с тактическо предупреждение, което все пак бе нещо повече от това, което Сталин благоволи да даде на своята Червена армия. Освен това той се надяваше да разполага със свобода на действие, тъй като за разлика от Сталин, неговият президент Грушевой мислеше с главата, а не с топките си. Ако имаше свободата да маневрира, щеше да може да поведе мобилна война, като отнеме на китайците възможността за решителна схватка и да влиза в бой само когато бе в негов интерес. В такъв случай щеше да може да изчакат подкрепленията и в това време да подготви образцова битка по своите правила на определени от него място и време.

— Колко добри са китайците в действителност, Павел?

— Народоосвободителната армия не е участвала в широкомащабни операции през последните петдесет години — от войната между САЩ и Корея, ако изключим граничните сблъсъци с нас през 60-те и началото на 70-те. Тогава Червената армия се справи с тях, но ние разполагахме с огромна огнева мощ, а и целите на китайците бяха ограничени. Те са обучени по нашата стара система. Войниците им не могат да мислят самостоятелно. Дисциплината им е драконовска. И най-малкото нарушение се наказва с екзекуция по кратката процедура и това ги прави покорни. На оперативно ниво генералите им са добре обучени в теоретичен аспект. По качество въоръжението им е горе-долу на нивото на нашето. По-високият им военен бюджет и интензивното обучение на личния състав предполага, че войниците им са добре запознати с оръжията си и с елементарните бойни тактики — каза Жданов на присъстващите. — Вероятно обаче са по-зле в оперативно-маневреното мислене. За съжаление разполагат с огромен брой хора, които да вършат това, а количеството само по себе си е качество, както обичаха натовските армии да казват за нас. Това, което ще искат да направят, и това, което се страхувам, че наистина ще направят, е да се опитат да ни премажат бързо — просто да ни разбият и да продължат към своите политически и икономически цели възможно най-скоро.

Бондаренко кимна и отпи от чая си. Това бе лудост, а най-откачената част от всичко бе, че сега той играеше ролята на командир на НАТО от 1975, германски например, изправен срещу многократно превъзхождащ го враг. За щастие обаче и за разлика от немския командир, той разполагаше с пространство за маневриране, а руснаците винаги бяха използвали пространството в своя полза. Бондаренко се наведе напред.

— Добре. Другари, ще им отнемем възможността за решителни действия. Ако пресекат границата, ще започнем маневрена война. Ще жилим и ще бягаме. Ще ги удряме и ще се оттегляме, преди да са успели да организират контраатака. Ще им отстъпим земя, но няма да им даваме кръв. Животът на всеки наш войник е изключително ценен. Китайците имат доста дълъг път до целта си. Ще им позволим да изминат голяма част от този път, а през това ще изчакваме благоприятния случай и ще запазим хората и въоръжението си. Ще ги накараме да платят за това, което са заграбили, но няма, не, не трябва да им позволим да влязат в решителна битка с войската ни. Наясно ли са всички? — попита той щаба си. — Когато се съмняваме, ще бягаме и ще отказваме на врага, това, което иска. Когато имаме необходимото, за да отвърнем на удара, ще го накараме да поиска никога да не е чувал за Русия, но дотогава ще го оставим да се забавлява.

— А какво ще правим с граничните части?

— Те ще ударят китайците, след което ще се изтеглят. Другари, няма да спра да повтарям това — животът на всеки редник е важен за нас. Мъжете ни ще се бият по-уверено, ако знаят, че държим на тях, нещо повече, те заслужават нашите грижи. Ако страната им иска от тях да рискуват живота си за нея, трябва да им отговори с лоялност. Ако направим това, те ще се бият като тигри. Руският войник знае как да се бие. Трябва да бъдем достойни за него. Всички вие сте добри професионалисти. Това ще бъде най-важното изпитание в живота на всички ни. Трябва да бъдем нивото, необходимо за изпълнение на тази задача. Съдбата на нацията ни е в наши ръце. Имаме разрешение да повикаме воини от запаса. Нека започнем това. Разполагаме с достатъчно екипировка за тях. Отворете вратите и им дайте възможност да наберат скорост. Дано офицерите, които ще ги водят, да са достойни за хората си. Свободни сте.

Бондаренко се изправи и излезе от помещението, като се надяваше, че речта му е постигнала целта си. Войните обаче не се печелеха с речи.