Мечката и драконът

55.Погледи и удари

Генерал Пън сега бе доста напред, движеше се с предната група на челната си бронетанкова дивизия — 302-ра. Нещата се развиваха благоприятно за него, дори твърде благоприятно и това бе започнало да го изнервя. Никаква съпротива? Не бе гръмнала дори една пушка, за преграден артилерийски огън и дума не можеше да става. Дали руснаците бяха напълно изненадани или просто бяха занемарили силите си в този район? В Хабаровск имаха по разчет цяла армия, командвана от този Бондаренко, за който се твърдеше, че е компетентен и смел офицер. Къде, по дяволите, бяха хората му? Според разузнаването една руска мотострелкова дивизия в пълен състав — 265-а, беше някъде тук, а една руска мотострелкова дивизия представляваше отлично организирана механизирана формация, която разполага с достатъчно танкове, за да пробие каквото и да е, и с достатъчно пехота, за да удържи всяка позиция доста дълго време. На теория. Само че къде беше тя? И къде бяха подкрепленията, които руснаците би трябвало да изпращат насам? Пън бе поискал информация и военновъздушните сили бяха изпратили разузнавателен самолет да търси враговете му, но резултат нямаше. Той очакваше, че ще бъде най-често сам в тази кампания, но не и че ще остане съвсем сам. Петдесет километра пред 302-ра бронетанкова се движеше разузнавателно охранение, което досега бе докладвало само за някакви следи от верижни машини по земята, без да може да каже със сигурност дали те бяха пресни или не. Няколкото хеликоптерни разузнавателни полета също не дадоха никакъв резултат. Би трябвало да забележат нещо, но не, само някакви цивилни, повечето от които веднага са се заврели в миши дупки и явно са си останали там.

Сега хората му разораваха трасето на старата железопътна линия, но това не бе много по-лошо, отколкото да се придвижваш по широк макадамов път. Единственият му потенциален оперативен проблем бе горивото, но засега двеста десеттонни цистерни доставяха достатъчни количества от тръбопровода, започващ от железопътния възел на южния бряг на Амур, който инженерните части удължаваха на север с около четиридесет километра на ден. Всъщност това бе единственият подвиг в тази война до момента. Доста зад Пън инженерните части прокопаваха трасето, поставяха тръбите, след което ги зариваха с около един метър пръст за по-добра защита. Единственото, което не можеха да покрият, бяха помпените станции, но разполагаха с достатъчно резервни части да изградят още много такива, ако противникът поразеше действащите.

Не, единствената грижа на Пън в момента бе местоположението на руските войски. Или сведенията на разузнаването бяха грешни и тук изобщо нямаше руски формирования, или бяха верни и те бягаха, като го лишаваха от възможността да влезе в бой с тях и да ги разгроми. Откога обаче руснаците бягаха, вместо да се бият за земята си? Китайските войници биха постъпили точно така. Освен това подобно поведение не се връзваше с репутацията на този Бондаренко. Нищо в цялата тази ситуация всъщност не се връзваше. Пън въздъхна. Е, за момента той изпреварваше графика, макар и с малко, и първата му стратегическа цел — златната мина, бе на три дни път от челната му разузнавателна група. Никога не бе виждал златна мина.

— Мамка му! — извика Павел Петрович. — Това е моята земя. Никакви дръпнати не могат да ме изгонят от нея!

— Те са само на три-четири дни път оттук, Паша.

— Е, и? Живял съм тук повече от петдесет години и сега няма да ходя никъде.

Старецът бе доста упорит. Шефът на минната компания бе дошъл лично, за да го откара, като се надяваше, че Павел Петрович ще тръгне с него доброволно. Не бе взел предвид обаче характера на стария човек.

— Паша, не можем да те оставим тук. Мината е тяхната цел, те ни нападнаха, за да я откраднат…

— Тогава ще се бия за нея! — извика старикът. — Убивал съм германци, убивал съм мечки, убивал съм вълци. Сега ще убивам китайци. Аз съм старец, не старица, другарю!

— Ще се биеш срещу вражеските войници?

— А защо не? — попита Гогол. Това е моята земя. Познавам всяко кътче. Знам къде да се скрия и мога да стрелям. Убивал съм войници и преди.

Старецът посочи към стената. Там висеше старата му войнишка карабина и шефът на мината видя чертичките, които той бе изрязал на приклада с джобното си ножче, по една за всеки убит германец.

— Ходя на лов за вълци и за мечки. Мога да изляза и за хора.

— Много си стар, за да воюваш. Това е работа за младежи.

— Не е необходимо да съм спортист, за да натисна спусъка, другарю. Освен това познавам тези гори.

В подкрепа на своите думи Гогол стана и взе старата си снайперистка карабина от Великата отечествена война, като остави на стената новата австрийска пушка. Значението на жеста му бе ясно. Той бе воювал с това оръжие преди и искаше да воюва отново. На стената бяха закачени няколко вълчи кожи, повечето от които имаха само по една дупка в главата. Той докосна една от тях и се обърна към гостите си:

— Аз съм руснак. Ще се бия за земята си.

Шефът на мината разбра, че трябва да каже това на военните. Може би те щяха да го изведат оттук. Самият той нямаше голямо желание да спира китайската армия, затова махна с ръка и излезе. След него Павел Петрович Гогол отвори бутилка водка, отпи дълга глътка и потъна в спомени за старото време.

„Железопътният терминал е много добре проектиран“, помисли си полковник Уелч. Руските военни обекти обикновено бяха доста грубовати, но изпълняваха предназначението си и това съоръжение се оказа доста по-функционално, отколкото изглеждаше при първата инспекция. Влаковете обръщаха на направения за целта триъгълник и се насочваха назад към някоя от десетте рампи за разтоварване на техниката, умело управлявани от руските железничари. Огромните електрически локомотиви ВЛ-80T бавно пълзяха назад, а когато композицията се приближеше достатъчно до рампата, маневристите в кабинката на последния вагон задействаха спирачките чрез пневматичния клапан. Веднага след спирането войниците скачаха от пътническите вагони и тичаха към машините си, за да ги запуснат и да ги свалят от платформите. Разтоварването на една композиция продължаваше не повече от тридесет минути. Това впечатли полковник Уелч. Той бе използвал влака с автовагони, за да отведе семейството си в Дисниуърлд и тогава забеляза, че процедурата по разтоварването на колите отне около час и половина. Композициите не чакаха. Големите локомотиви ВЛ (Владимир Ленин) веднага потегляха на запад, за да натоварят следващите десет хиляди тона. Оказваше се, че руснаците могат да вършат работа, когато се налага.

— Полковник? — Уелч се обърна и видя един руски майор, който отривисто му отдаде чест.

— Да?

— Първият влак с ваши хора трябва да пристигне след четири часа и двадесет минути. Ще ги насочим към южния район за съсредоточаване. Там има гориво и могат да заредят, ако е необходимо, след което ще потеглят на изток с наши водачи.

— Много добре.

— Дотогава, ако желаете да хапнете, в сградата на станцията има стол.

— Благодаря. Засега няма да се възползвам — каза Уелч и тръгна към мястото, на което бе инсталирано сателитното му радио, за да предаде информацията на генерал Дигс.

Полковник Бронко Уинтърс вече имаше седем червени звезди, изрисувани на страничния панел на своя F-15C до четирите ирански флага. Ако искаше, можеше да добави и няколко листа от марихуана или от кока, но този период от живота му бе приключил доста отдавна, а и въпросните мисии бяха по-черни от чичо му Ърни, който все още живееше в Харлем. И така, той вече бе двоен ас, а военновъздушните сили не бяха имали такива на действителна служба от доста време. Той поведе звеното си към мястото, което бяха започнали да наричат станция Мечка, разположено в западния край на китайското настъпление.

То представляваше по-скоро станция Орел56. Вече имаше над сто F-16 в Сибир, но те бяха предимно за мисии „въздух-земя“, отколкото за „въздух-въздух“ и на практика реалните бойни действия се водеха от неговата част, докато пилотите на F-16 мърмореха, че са втора ръка граждани. Ами те са си такива, помисли си полковник Уинтърс. Проклети малки едномоторни въшки.

Освен, разбира се, F-16CG.Te бяха много полезни, защото предназначението им бе да унищожават радарите и батареите за противовъздушна отбрана на противника. Сибирските военновъздушни сили (те сами се наричаха така) все още не бяха изпълнили нито една мисия „въздух-земя“. Имаха заповед да кротуват и това доста дразнеше момчетата, чието разбиране за развлечение бе да избиват разни мухльовци на земята, вместо да участват в по-мъжествени битки. Те все още не разполагаха с достатъчно бомби, за да осъществят нормална мисия, така че за момента трябваше да се задоволят с ескорта на АУАКС-ите, в случай че Китаеца Джо реши да ги нападне. Това бе доста трудна, но теоретично изпълнима мисия и Бронко бе изненадан, че все още не са се опитали. Нападението на АУАКС бе сигурен начин да загубят голям брой изтребители, но те така или иначе губеха по много, така че защо поне да не пробват да ударят нещо…

— Глиган Водач, тук Орел две, край.

— Глиган Водач.

— Нещо става, голям брой бандити на едно-четири-пет от вас, азимут три-три, разстояние двеста и петдесет мили, идват на север с шестстотин възела… над тридесет бандити, изглежда, идват право към нас, Глиган Водач — докладва контрольорът от АУАКС-а.

— Разбрано. Глигани, Водач — каза той на останалите трима от формацията си. — Да наострим уши.

— Две.

— Три.

— Четири — потвърдиха хората му.

— Глиган Водач, тук Орел две. Бандитите току-що преминаха на свръхзвукова и се насочват директно към нас. Изглежда, не се шегуват. Вектор право по курс едно-три-пет и се пригответе за атака.

— Разбрано, Орел. Глигани, Водач, преминаваме надясно на едно-три-пет.

— Две.

— Три.

— Четири.

Уинтърс провери първо горивото си. Имаше достатъчно. После погледна към екрана на радара за картината от АУАКС-а и наистина видя шайка бандити, най-вероятно полк на китайските ВВС в пълен състав. Копелетата сякаш бяха прочели мислите му.

— По дяволите, Бронко, май ни предстои бой с ножове.

— Спокойно, Дъки, нашите ножове са по-остри.

— Ти го казваш, Бронко — каза водачът на другата двойка.

— Да се разпръснем, хора — заповяда полковник Уинтърс. Формацията от четирите F-15C се прегрупира на две двойки, всяка от които също се раздели, така че всеки от двамата да може да покрива партньора си, но една ракета да не може да порази и двата самолета.

Екранът между краката на полковника показваше, че китайските изтребители вече бяха на малко повече от сто мили, а векторите на скоростта им надхвърляха осемстотин възела. После картината изведнъж се насити.

— Глиган Водач, изглежда, че току-що хвърлиха празните баки.

— Разбрано.

Значи бяха изразходвали допълнителното гориво, за да наберат височина, и сега щяха да се хвърлят в бой с пълните си основни резервоари. Така те щяха да бъдат по-бързи от обикновено и вече се бяха приближили на по-малко от двеста мили до Е-3B, който очевидно искаха да унищожат. На преработения „Боинг“ 707 имаше тридесет души и Уинтърс познаваше голяма част от тях. Те работеха заедно от години, предимно на учения и всеки контрольор на АУАКС-а се бе специализирал в нещо. Някои бяха добри в насочването за зареждане във въздуха. Други ги биваше в даването на напътствия по време на лов. Имаше и такива, които бяха експерти в защитата на собствения си самолет при среща с противник. Сега бе ред именно на третата група да поеме нещата в свои ръце. Хората в АУАКС-а вероятно смятаха, че не е особено честно да се опитваш да унищожиш един преработен стар авиолайнер… само защото изпълнява ролята на ловно куче за онези, които избиват другарите ти от ескадрилата.

„Е, такъв е животът“, помисли си Уинтърс, но изобщо не възнамеряваше да позволи на тези бандити да стрелят по друг самолет на ВВС на САЩ.

Осемдесет мили.

— Скипи, последвай ме нагоре — заповяда полковникът.

— Разбрано, Водач.

Двамата се вдигнаха на дванадесет хиляди метра, така че студената земна повърхност под целите да създава по-добър топлинен фон за търсещите инфрачервени системи в главите на ракетите им. Уинтърс отново погледна към екрана на радара. Бяха поне тридесет, а това бе много. Ако китайците бяха достатъчно умни, щяха да сформират две групи — едната да отвлече вниманието на американските изтребители, а другата да се насочи директно към основната цел. Той, разбира се, щеше да се съсредоточи върху втората група, но ако пилотите от първата бяха добре обучени, това съвсем нямаше да бъде лесно.

В слушалките забуча зумер — разстоянието вече беше десет мили.

„Защо не сега?“, запита се той. Те бяха извън обсега на човешкото зрение, но не и извън обхвата на неговите ракети AMRAAM. Време беше да им гръмне задниците.

— Пускам тупаник — съобщи той по радиостанцията.

— Разбрано, тупаник — отговори Скипи, който се намираше на половин миля вдясно от него.

— Фокс едно! — извика Уинтърс, когато първата ракета се отдели от крилото. Тупаникът се насочи наляво в търсене на целта си — един от челните изтребители във формацията на противника. Сумарната скорост на приближаване на ракетата и целта бе някъде над две хиляди мили в час. Той сведе поглед към радарния екран. Първата му ракета изглежда удари… да, целта изведнъж се увеличи на дисплея и започна да пада. Номер осем. Време е за още една: — Фокс едно!

— Фокс едно — извика в същото време и партньорът му. Няколко секунди по-късно лейтенант Акоста възкликна: — Попадение!

Втората ракета на Уинтърс пропусна целта си по някаква причина, но сега нямаше време да се чуди защо. Разполагаше с още шест AMRAAM и той изстреля четири от тях в рамките на следващата една минута. После видя противниковите изтребители. Бяха „Шънян“ J-8II. Те също разполагаха с радари и с ракети. Уинтърс чукна с пръст лостчето на излъчвателя на смущения и се зачуди дали той ще свърши работа, ако техните ракети с инфрачервено насочване бяха оборудвани със системи за широкообхватно прицелване като неговите сайдуиндъри. Скоро щеше да разбере, но преди това изстреля две от по-малките ракети.

— Изчезвам надясно, Скипи.

— С теб съм, Бронко — отвърна Акоста.

„По дяволите“, помисли си Уинтърс. „Останали са още поне двадесет от тези копелета.“

Той се насочи надолу, ускори и поиска вектор.

— Глиган Водач, Орел, останали са още двадесет и трима и идват към нас. Разделят се на две групи. Бандити на седем часа от теб и се приближават.

Уинтърс зави обратно и с усилие преодоля натоварването, за да извие глава и да го види. Да, беше J-8, китайската двумоторна модификация на руския МиГ-21 и се опитваше да заеме позиция за изстрелване на ракета… не, две бяха копелетата. Той заостри завоя, ускорението достигна седем g и след десет безкрайни секунди целите изплуваха пред носа му. С лявата си ръка превключи селектора на сайдуиндърите и изстреля два от тях.

Бандитите видяха следите от дюзите на ракетите и завиха рязко в противоположни посоки. Единият се отърва, но системите за топлинно насочване на двата сайдуиндъра засякоха втория и буквално го заличиха от небето. Къде обаче отиде другият? Уинтърс огледа бързо небето, което бе едновременно пренаселено и празно. Системата за предупреждение издаде неприятния си писък — сега щеше да разбере дали излъчвателят на смущения върши работа или не. Някой се опитваше да го засече с радарно насочвана ракета. Той въртеше очи, за да разбере кой бе това, но не можеше да види никого…

Изведнъж видя димна следа! Ракетата идваше към него, но изведнъж промени посоката си и експлодира заедно със своята цел — свой или чужд, Уинтърс не можеше да каже.

— Група Глиган, Водач, проверка! — заповяда той.

— Две.

— Три.

След известна пауза се обади и последният:

— Четири!

— Скипи, къде си?

— Надолу и в дясно, на една миля, Водач. Погледни нагоре, бандит на три часа от теб и приближава.

— О, сериозно? — Уинтърс зави рязко надясно и в този момент чу предупредителния писък — дали беше свой или чужд? Партньорът му каза, че е второто, но нямаше да разбере, докато…

Какъвто и да бе, онзи току-що стреля по него и затова полковникът отвърна със сайдуиндър, после ускори до максимума и изхвърли запалителни частици и диполни отражатели, за да разсее търсещата система на вражеската ракета. Проработи. Тя избухна, без да навреди никому, на около половин миля зад него, но сайдуиндърът не пропусна. Уинтърс току-що бе поразил още един самолет. Той не знаеше кой поред беше за днес, но нямаше време да мисли върху това.

— Скипи, подредете се по мен. Тръгваме на север.

— Разбрано, Бронко.

Уинтърс включи радара си и видя точките на поне осем вражески самолета в северна посока. Той включи форсажа, за да ги настигне, и провери наличието на гориво. Все още имаше. Ийгълът ускори бързо, но той отново изхвърли запалителни частици и диполни отражатели, в случай че някой китаец стреляше по него. Системата за предупреждение вече пищеше непрекъснато, макар и не по начина, който заявяваше, че търсещата глава го е засякла. Той провери състоянието на боеприпасите си. Бяха останали три „Сайдуиндър“ AIM-9X. В какво, по дяволите, се бе превърнал този ден?

— Дъки е ударен, Дъки е ударен! — извика някой. — Ох, мамка му!

— Тук Призрака, убих скапаняка вместо теб, Дъки. Мини вляво, за да направя проверка на пораженията.

— Единият двигател е отишъл, другият загрява — докладва след малко водачът на другата група. В гласа му имаше повече гняв, отколкото уплаха. Все още нямаше време да се страхува. След още тридесет секунди, или там някъде, и това щеше да стане, уверен бе Уинтърс.

— Дъки, оставяш димна следа, препоръчвам да намериш място да се приземиш.

— Орел две, тук Бронко, какво става?

— Бронко, шестима все още приближават, пускаме Родео срещу тях. Имаш бандит на един часа на двадесет мили, ъгъл три-едно, скорост седем-пет-нула.

— Разбрано, Орел. Поемам го — каза Уинтърс, премина леко вдясно и чу поредния сигнал за прехват. — Фокс две!

Димната следа се проточи направо в продължение на няколко мили, после се завъртя наляво като тирбушон, докато приближаваше малката сиво-синя точка и… да!

— Родео Водач — чу се непознат глас. — Фокс едно, Фокс едно с две!

— Конан, Фокс едно!

Ситуацията наистина започна да става изнервяща. Уинтърс знаеше, че може да попадне на пътя на тези тупаници. Той погледна надолу и видя, че светлината на системата му за опознаване бе „своя“ — немигаща зелена. Въпросната система „свой-чужд“ трябваше да съобщава на американските радари и ракети, че е на тяхна страна, но Бронко не бе готов да повери живота си на компютрите и затова присви очи и се огледа за димни следи, които да се движат към него. АУАКС-ът се появи на радара му. Движеше се на запад — първи етап от плана за изтегляне. Радарът на Е-3B все още работеше, въпреки че само на двадесет мили от него имаше китайски изтребители. Мамка му! В този момент още две точки на екрана изчезнаха и останалите сигнали бяха само на „свои“.

Уинтърс погледна уреда, който показваше състоянието на боеприпасите. Нито една ракета. Как се бе случило това? Той бе шампион на ВВС на САЩ по ситуационна бдителност, а току-що бе изгубил контрол над въоръжението по време на битка. Не помнеше кога е изстрелял всичките си ракети.

— Орел две, тук Глиган Водач. Аз съм Уинчестър. Имате ли нужда от помощ? — „Уинчестър“ означаваше без боеприпаси. Това не бе съвсем вярно, тъй като магазинът с 20-милиметрови снаряди бе все още пълен, но всичките натоварвания и възбудата си бяха казали думата. Ръцете му сякаш се бяха налели с олово, когато изправяше ийгъла си.

— Глиган Водач, тук Орел. Изглежда, вече всичко е наред, но беше доста възбуждащо, а, момчета?

— Прието, Орел. И при нас е така. Остана ли някой?

— Не, Глиган. Родео Водач удари последните двама. Мисля, че дължим на този майор една-две бири.

— Ще ти напомня, ако забравиш, Орел — обади се Родео Водач.

— Дъки, как си? — попита Уинтърс.

— Малко съм зает, Бронко — пресилено отвърна колегата му. — Имам дупка и в ръката.

— Бронко, Призрак. Дъки има няколко дупки в корпуса. Ще го съпроводя до Сунтар. Около тридесет минути.

— Скипи, къде беше?

— Точно зад теб, Водач. Мисля, че ударих четири, може би пет в мелето.

— Някакви боеприпаси?

— Един тупаник и един сайдуиндър. Ще те наглеждам, полковник — обеща лейтенант Акоста. — Ти как се справи?

— Два, може и повече, не съм сигурен — отвърна командирът на ескадрилата. Равносметката щеше да бъде направена въз основа на информацията от АУАКС-а и на видеозаписа от камерата в ийгъла. Най-голямото му желание в момента бе да излезе от самолета и да се протегне. Сега вече имаше време да се притеснява за майор Дан Бойд — Дъки и за самолета му.

— Значи искаме да им променим мисленето, така ли, Мики? — попита адмирал Дейв Сийтън.

— Това е идеята — отвърна председателят на КНЩ на началник-щаба на морските операции.

— Звучи смислено. И какво си мислят те?

— Според ЦРУ смятат, че ограничаваме мащаба на операциите си по политически причини — да запазим достойнството им или нещо подобно.

— Без майтап? — попита Сийтън с голяма доза скептицизъм.

Мур кимна.

— Да.

— Е, значи ситуацията е като да държиш в ръка аса и осмици, нали? — началник-щабът на морските операции очевидно визираше картите на Уайлд Бил Хикок в последната му игра на покер в Дедууд, Южна Дакота57. — Просто избираме мисията, за която сме сигурни, че ще ги стресне.

— Какво мислиш? — попита Мур.

— Можем да ударим флотата им доста здраво. Бърт Манкузо ще се справи отлично. От какво се страхуват най-много…? — Сийтън се отпусна във въртящия се стол. — Първото, което Бърт иска да направи, е да потопи ракетната им подводница. Сега тя е в открито море, а „Тъксън“ я следва на двадесетина километра.

— Толкова отдалече?

— Напълно е достатъчно. Това нещо си има още една ядрена подводница в непосредствена близост, която да го охранява. „Тъксън“ ще ги удари и двете — цап — Мур не бе много наясно с терминологията, но Сийтън очевидно възприемаше китайските военноморски съдове като нещо, което става единствено за унищожаване. — Пекин може и да не разбере веднага, че това се е случило, освен ако нямат на борда някой пояс, на който да пише „Ние загинахме“. Надводният им флот е още по-лесен. С него ще се оправя предимно авиацията. Е, ще изстреляме и няколко ракети, за да не разваляме настроението на нашата надводна общност.

— Ракети, изстрелвани от подводници?

— Мики, не можеш да потопиш кораб, като му правиш дупки, през които да влиза въздух. Кораб се потапя, като му се пробиват дупки, през които да влиза вода — обясни Сийтън. — Добре, ако целта е да се постигне психологически ефект, ще ударим всичко едновременно. В такъв случай трябва да включим много ресурси, а това увеличава риска другите да усетят какво подготвяме още преди да сме започнали. Рискът си съществува. Наистина ли искаме да предприемем нещо подобно?

— Райън мисли „широкомащабно“, Роби му помага.

— Роби е летец-изтребител — съгласи се Сийтън. — Той обича да мисли с понятията на игралното кино. По дяволите, Том Круз е по-висок от него.

— Има добро оперативно мислене. Беше доста добър началник на оперативното управление към обединения щаб — напомни Мур на старшия моряк на флотата.

— Да, знам, просто имам предвид, че понякога го избива на драматизъм. Добре, можем да го направим, но това само ще усложни нещата — Сийтън погледна през прозореца. — Знаеш ли какво можем да направим, за да ги стреснем наистина?

— Какво? — попита Мур.

Сийтън му отговори.

— Но ние не можем да го направим, нали?

— Вероятно не, но в случая нямаме работа с професионални военни, нали? Те са политици, Мики. Те предпочитат да работят с илюзии вместо с реалности. Е, нека им предложим една илюзия.

— Имаш ли ресурсите за това на съответното място?

— Сега ще разбера.

— Това е лудост, Дейв.

— А развръщането на Първа бронетанкова в Русия не е, така ли? — попита началник-щабът на морските операции.

Подполковник Анжело Гуисти вече бе сигурен, че никога повече в съзнателния си живот няма да поиска да пътува с влак. Той не знаеше, че абсолютно всички спални вагони на Руските държавни железници бяха мобилизирани за транспортиране на руските войски. Руснаците никога не бяха изпращали някой от тези вагони чак до Берлин — не за да заблуждават американците, а просто защото никой не се бе сетил. Той забеляза, че влакът се отклони на север от главното трасе, премина през няколко възела, което се усети по разтърсването, след което спря и бавно започна да се движи назад. Изглежда, бяха сами в депото. През последните два часа се разминаха с няколко композиции, които се движеха на запад. Всички те представляваха локомотиви, които теглеха празни платформи. Кондукторът, който периодично се появяваше и изчезваше, им бе казал приблизително кога ще пристигнат, но той не повярва особено с презумпцията, че една железница с толкова неудобни седалки за пътниците едва ли се придържа стриктно към разписанието си. Въпреки това ето че вече бяха пристигали и рампите за разтоварване очевидно бяха предназначени за такива като тях.

— Мисля, че сме дотук — каза командирът на „Куотър Хорс“ на щаба си.

— Дай боже — отбеляза един от хората му. Няколко секудни по-късно влакът спря окончателно и те слязоха на бетонната площадка, която се простираше на около хиляда метра на запад. Пет минути по-късно войниците от щабната рота вече бяха слезли от влака и вървяха към машините, като се протягаха и прозяваха.

— Хей, Анджи — чу той познат глас.

Гуисти се обърна, за да види полковник Уелч, който идваше към него.

— Какво става? — попита новопристигналият.

— На изток е хаос, но имам и добра новина.

— Каква ли ще е тя?

— Руснаците са ни осигурили море от гориво. Иван казва, че има запасни ГСМ бази, всяка от които е с капацитета на шибан супертанкер. Това означава, че няма да ни свърши бензинът.

— Това звучи приятно. А какво става с хеликоптерите ми?

Уелч просто посочи. Един OH-58D „Киова Уориър“ чакаше на около триста метра от тях.

— Слава богу. Какви са лошите новини? — попита Гуисти.

— Китайците прехвърлиха четири армии от тип А в пълен състав на руска територия, които вече се придвижват на север. Досега не е имало съприкосновение, защото Иван отказва да се бие, докато не събере достатъчно мощ, за да ги посрещне. Домакините ни имат една мотострелкова дивизия в театъра на военни действия и още четири, които пътуват натам. Последната от тях се изнесе оттук преди около час и половина.

— Какво означава това? Нашествениците имат шестнадесет тежки дивизии?

Уелч кимна.

— Там някъде.

— Каква е моята задача?

— Организирай батальона си и тръгвай на югоизток. Идеята е Първа бронетанкова да отреже опашката на пробива и да прекъсне снабдителната им линия. Тогава руските сили ще се опитат да ги спрат на около двеста мили североизточно оттук.

— Могат ли да го направят? — При четири руски дивизии срещу шестнадесет китайски залозите не бяха в полза на домакините.

— Не е сигурно — призна Уелч. — Твоята задача е да тръгнеш и да осигуриш челното охранение на дивизията. Заминавай и организирай охраната на първата голяма ГСМ база. Ще започнем оттам.

— Поддръжка?

— В момента военновъздушните сили се занимават основно с тяхната авиация. Все още няма удари по обекти в дълбочина на отбраната, защото не разполагат с достатъчно бомби, за да започнат каквато и да е кампания.

— Как стоят нещата с попълването на запасите от боеприпаси?

— Имаме по два базови боекомплекта за всяка от бронираните машини. Това ще ни стигне за известно време. За артилерията поне имаме по четири. — Това означаваше снаряди за четири дни според изчисленията за необходимото за един ден бойни действия. Гениите от снабдяването не пестяха снарядите, които бяха предназначени за изстрелване по онези отсреща. За цялата война в Персийския залив нито един танк не успя да изстреля първия си базов боекомплект, както знаеха и двамата. Тази война обаче беше по-различна.

Гуисти се обърна, когато чу запуска на двигателя на първата машина. Беше един верижен разузнавателен бронетранспортьор МЗA2 „Брадли“. Сержантът, който се подаваше от люка, предназначен за старшия на машината, изглеждаше щастлив. Един руски офицер пое функциите на регулировчик и махна на американеца да тръгне напред, след което го насочи надясно към района за съсредоточаване. В този момент следващата влакова композиция спря до втората рампа. Това трябваше да бъде „А“ или рота „Авенджър“ с първото наистина тежко въоръжение на „Куотър Хорс“ — девет основни боеви танка M1A2.

— Колко остава, докато пристигне всичко? — попита Гуисти.

— Около деветдесет минути според домакините ни — отвърна Уелч.

— Ще видим.

— Какво е това? — попита един капитан екрана пред себе си. Самолетът Е-3B с позивна Орел две се бе завърнал в базата в Жиганск. Екипажът му бе, меко казано, постреснат. Да те приближат истински изтребители, управлявани от пилоти с налети с истинска кръв очи, бе качествено различно от ученията и следващите ги разбори с чаша кафе у дома. Лентите със записа от сблъсъка бяха предадени на специалистите от разузнавателния отдел на авиокрилото, които ги проучиха подробно и установиха, че ВВС на Народоосвободителната армия са хвърлили срещу АУАКС-а цял полк първокласни изтребители и нещо повече — че всички са тръгнали с еднопосочни билети. Бяха пристигнали на форсаж, изразходвайки почти всичкото си гориво и по този начин доброволно се бяха лишили от възможността да се завърнат в базата. Значи китайците са искали да заменят над тридесет изтребителя за един-единствен Е-3B. Мисията обаче е имала още една цел, забеляза капитанът.

— Погледнете тук — обърна се той към началника си. — Три, не, четири разузнавателни самолета са прелетели на северозапад.

Той върна лентата.

— Не сме ударили нито един от тях. По дяволите, те дори не са ги видели.

— Е, не мога да виня екипажа на АУАКС-а за това, капитане.

— Не исках да кажа това, сър. В случая важното е, че Китаеца Джо вече има снимки на Чита и на руските части, които се придвижват на север. Котката изскочи от торбата, полковник.

— Трябва да започнем да обмисляме въздушни контраудари над техните летища.

— Имаме ли бомби, за да го направим?

— Не съм сигурен. Генерал Уолъс се занимава с това. Какъв е резултатът от битката?

— Полковник Уинтърс има четири сигурни поразени цели и две вероятни, но момчетата с F-16 са тези, които в действителност са спасили АУАКС-а. Тези два J-8 са се добрали доста близо преди Родео да ги гръмне.

— Отсега нататък ще засилим охраната на АУАКС-ите — каза полковникът.

— Идеята не е лоша, сър.

— Да? — каза генерал Пън, когато шефът на разузнаването му се приближи към него.

— Въздушното разузнаване докладва, че на сто и петдесет километра западно от нас има големи механизирани формирования, които се придвижват на север и на североизток.

— Численост?

— Засега не може да се каже със сигурност. Анализът на снимките не е приключил, но са поне колкото полк, може би повече.

— Къде точно?

— Тук, другарю генерал — шефът на разузнаването разгъна една карта и показа. — Забелязани са тук, тук и оттук до тук. Пилотът каза, че е видял голям брой танкове и верижни бронетранспортьори.

— Стреляли ли са по него?

— Не, той каза, че изобщо не е имало стрелба.

— Така, значи те бързат натам, накъдето сме се запътили и ние… да ударят фланга ни или да застанат пред нас…? — замисли се на глас генерал Пън, гледайки картата. — Да, това може да се очаква. Някакви сведения от предната формация?

— Другарю генерал, разузнавателната ни рота докладва, че са видели следи от вериги, но досега не са установили визуален контакт с противника. Не са откривали огън и до момента са виждали само цивилни.

— По-бързо — настоя Александров.

Как шофьорът и неговият помощник бяха докарали цистерната ЗИЛ-157 до това място, бе загадка, чийто отговор обаче не вълнуваше капитана. Важното бе, че са тук. Водеща бойна машина в момента бе тази на сержант Гречко. Той приключи със зареждането и съобщи това по радиостанцията на останалата част от ротата, която за първи път наруши визуалния контакт с настъпващите китайци и избърза на север, за да напълни резервоарите си. Това бе опасно и в противоречие с правилата, но Александров не бе сигурен, че ще имат друга възможност да дозаредят. Сержант Буйков имаше въпрос:

— А кога зареждат те, другарю капитан? Не сме ги виждали да го правят, нали?

Капитанът спря и се замисли.

— Защо, не, не сме. Резервоарите им трябва да са празни, също като нашите.

— Те имаха допълнителни баки през първия ден, ако си спомняте. Изхвърлиха ги вчера по някое време.

— Да, вероятно имат гориво за още един ден, може би само за половин, но със сигурност някой трябва да ги дозареди. Кой ще направи това и как…? — зачуди се офицерът. Той се обърна към машината си. Една помпа, която бе пристигнала закачена зад цистерната, подаваше около четиридесет литра в минута. Гречко бе заминал с бронетранспортьора си на юг, за да възстанови визуалния контакт с китайците. Те все още стояха на място и вероятно това щеше да продължи още час и половина, като се вземеше предвид времето между два техни скока. Досега не бяха променяли схемата. А някои казваха, че руската армия била предвидима…

— Готово — каза водачът на бронетранспортьора на Александров. Той закачи шланга обратно на цистерната и затвори резервоара си.

— Добре — обърна се капитанът към шофьора на ЗИЛ-а. — Тръгвай на изток.

— Къде? — попита войникът. — Там няма нищо.

Александров се замисли. Някога там имаше дъскорезница и човек можеше да види поясите от фиданки, пощадени от хората, които бяха изсичали гората за дървен материал. Тя бе единствената следа от човешко присъствие, която бяха видели през последния ден.

— Дойдох от запад. Мога да се върна обратно. Сега камионът е по-лек, а и старият път на дърводобивниците е само на шест километра оттук.

— Добре, но побързай, ефрейтор. Ако те видят, ще те очистят.

— Тогава сбогом, другарю капитан — каза ефрейторът, качи се в камиона, запали и потегли.

— Надявам се, че тази вечер някой ще го почерпи едно питие. Заслужи си го — каза Буйков. Във всяка армия имаше и други достойни воини освен стрелците.

— Гречко, къде си? — попита капитанът по радиостанцията.

— На четири километра южно от вас. Все още не са по машините, другарю капитан. Офицерът им, изглежда, говори по радиостанцията.

— Добре. Знаеш какво да правиш, когато тръгнат — каза капитанът, закачи микрофона на мястото му и се облегна на бронетранспортьора. Буйков запали цигара и се протегна.

— Защо не можем да убием поне няколко от онези, другарю капитан?

— Колко пъти трябва да ти повтарям каква е шибаната ни задача, сержант! — почти изкрещя Александров към подчинения си.

— Тъй вярно, другарю капитан — кротко отговори Буйков.