Мечката и драконът

25.Отстъпване от позициите

Бързината, с която се осъществяват съвременните комуникации, понякога става причина за любопитни куриози. В случая американското правителство узна какво се беше случило в Пекин много преди правителството на КНР. Това, което се получи в свързочната служба на Белия дом, стигна и до оперативния център на Държавния департамент. Там дежурният старши служител реши, и то с основание, да информира незабавно американското посолство в Пекин. Американският посланик Карл Хитч вдигна слушалката на засекретената линия. Той накара обаждащия се от външното министерство да му повтори два пъти новината преди първата си реакция — продължително изсвирване. Убийство на акредитиран посланик в страна домакин не ставаше често, още по-малко пък извършено от самата страна домакин. По дяволите, зачуди се той, как ли ще реагира Вашингтон?

— Мамка му! — изруга тихо Хитч.

Той дори още не беше се срещал с кардинал Ди Мило. Планираха да го приеме официално след две седмици, но явно нямаше да стане. Какво трябваше да направи? Първо, реши той, трябва да изпрати съболезнованията си на мисията на Ватикана. От външно министерство сигурно щяха да изразят съболезнованията си на Ватикана чрез нейния нунций във Вашингтон, може би дори държавният секретар Адлер ще отиде лично да ги поднесе. По дяволите! Президентът е католик и може и той самият да отиде, помисли си Хитч. Добре, каза си той, какво трябва да се направи тук? Накара секретарката си да се обади в резиденцията на нунция, но на телефона отговори някакъв китаец, което не го устройваше. Явно това трябваше да стане по-късно. Да се обади на италианското посолство? Нунцият може да е италиански гражданин. Вероятно. Добре. Той прегледа колекцията си от визитни картички и набра личния телефон на италианския посланик.

— Пауло? Обажда се Карл Хитч. Благодаря. А ти? Имам лоши новини… Папският нунций кардинал Ди Мило е бил застрелян в някаква пекинска болница от китайски полицай… Скоро ще го съобщят по Си Ен Ен. Не знам точно кога… Информацията ни е съвсем достоверна… Не съм напълно сигурен, но от това, което ми се каза, разбрах, че той се е опитал да попречи на смъртта на едно бебе, т.е. да попречи на умъртвяването на плода, каквато практика има тук… Да… Знаеш ли дали произхожда от видно семейство? — След това Хитч започна да си записва. — Винченцо, казваш? Разбирам… Министър на правосъдието преди две години? Опитах се да се обадя, но на телефона отговаря само някакъв китаец. Германец? Шепке? — Продължи да записва. — Разбирам. Благодаря ти, Пауло. Ако има нещо, с което бихме могли да ти помогнем… Добре. Дочуване. — Той затвори телефона. — Мамка му! А сега какво?

Можеше да съобщи лошата новина на германското посолство, но реши да накара някой друг да свърши тази работа. Погледна часовника си. Във Вашингтон сега е малко преди разсъмване, а когато хората се събудят, ще разберат, че е станал пожар. Неговата работа беше да провери какво точно се беше случило, за да държи в течение Вашингтон. Но как да го направи? Най-добрият му потенциален източник на информация беше монсеньор Шепке. Но единственият начин да стигне до него беше да отиде в посолството на Ватикана и да го чака да се прибере. Хм. Дали пък китайците не са го задържали? Не, вероятно не. Когато тяхното външно министерство разбереше за случая, сигурно щеше да започне да сипе извинения. Вероятно щяха да сложат допълнителна охрана около посолството на Ватикана, а това щеше да попречи на достъпа на журналисти там. Но те едва ли биха спрели акредитирани дипломати, особено след като бяха убили един. Случаят беше много странен. Карл Хитч беше дипломат още от младини. Никога досега не беше ставал свидетел на подобно нещо, поне не и от случая със Спайк Добс, който беше задържан като заложник от афганистански партизани. Тогава руснаците провалиха спасителната мисия и той беше убит. Някои твърдяха, че го направили нарочно, но дори и Съветите не бяха толкова тъпи, помисли си Хитч. И в този случай едва ли се е действало нарочно. Китайците са комунисти, а комунистите не действат по този начин. Не им е нито в характера, нито са научени да постъпват така.

Тогава как се беше случило? И какво точно беше станало?

А и кога трябваше да уведоми Клиф Рътлидж за това? Как ще се отрази случилото се на търговските преговори? Карл Хитч разбра, че го очаква напрегната вечер.

— Китайската народна република няма да позволи да й се диктуват условия — заяви министърът на външните работи Шен Танг.

— Министре — отвърна Рътлидж, — Съединените щати нямат намерение да диктуват условия на когото и да било. Вашата национална политика трябва да служи на интересите на страната ви. Ние разбираме това и го уважаваме. Искаме обаче и вие да разберете и да уважавате нашето право и ние да водим национална политика, която да отговаря на интересите на страната ни. В случая това означава да приложим условията на Закона за търговската реформа.

Това беше голямо размахване на остра сабя и всеки в залата го знае, помисли си Марк Грант. Законът за търговската реформа даваше възможност на изпълнителната власт да прилага търговските си закони към някоя страна така, както ги прилага тя и за американските стоки. Беше нещо като потвърждение в международен план на поговорката, че лявата обувка не става за десния крак. В случая всичко, което правеше Китай, за да не допусне американските стоки на китайския пазар, ще бъде приложено за китайските стоки на американския и по този начин щеше да бъде ликвидирано китайското положителното търговско салдо на стойност 70 милиарда годишно в търговията със САЩ. Това бяха 70 милиарда долара твърда валута! Парите, с които правителството на КНР искаше да купува от Америка или от другаде, вече нямаше да бъдат налице. Търговията щеше да стане търговия: едно мое срещу едно твое. Така беше на теория, но на практика никога досега не се получаваше.

— Ако Америка наложи ембарго на китайските стоки, Китай ще направи същото с тези на Америка — контрира Шен.

— А това няма да бъде от полза нито за вас, нито за нас — отговори Рътлидж. Той не добави, че в случая те щяха да бъдат губещите. Китайците знаеха добре това, за да им го казва изрично.

— А какво ще стане с клаузата за нашата страна на най-облагодетелствана нация в търговията? Какво ще стане с приемането ни в Световната търговска организация? — попита китайският министър на външните работи.

— Г-н министър, Америка не може да гледа благосклонно на тези два въпроса, докато вашата страна очаква от нас да държим отворени пазарите си за вашите стоки, а вие да държите вашите затворени за нашите. Търговията, сър, означава търговия, равностойна размяна на ваши срещу наши стоки — подчерта отново Рътлидж може би за двайсети път след обяда. Надяваше се най-после онзи да разбере какво му казва.

Не беше съвсем прав. Китаецът беше наясно. Просто не искаше да признае този факт. Това беше част от китайската политика на международната арена.

— Вие пак се опитвате да диктувате условия на КНР — отвърна ядосан или се преструваше на ядосан Шен. Видът му беше такъв, сякаш Рътлидж беше паркирал колата си на неговото място.

— Не, господин министър, няма такова нещо. Вие, сър, се опитвате да диктувате условия на Съединените американски щати. Вие твърдите, че трябва да приемем вашите търговски условия. И тук, сър, грешите. Не виждаме по-голяма необходимост да купуваме вашите стоки, отколкото вие виждате в купуването на нашите. С тази разлика, че вие имате много по-голяма нужда от нашата твърда валута, отколкото ние се нуждаем от вашите гумени играчки за нашите кучета.

— Можем да купуваме самолети за нашите авиолинии от „Еърбъс“ също толкова лесно, колкото и от „Боинг“.

Това наистина започва да става досадно. Рътлидж искаше да отговори: „Но без нашите долари с какво ще платиш за тях, Чарли?“ Обаче „Еърбъс“ беше в отлични отношения със своите клиенти и това беше още един от начините европейската самолетостроителна компания, ползваща правителствени субсидии, да играе „честно“ на пазара с частната американска корпорация. По тази причина вместо това той каза:

— Да, г-н министър, можете да го направите, а ние ще купуваме търговски стоки от Тайван, от Корея, от Тайланд или от Сингапур също толкова лесно, колкото ги купуваме от вас.

— „А на тях ще им е много удобно да купуват самолетите си от «Боинг»“! — Но това няма да бъде в интерес нито на вашия, нито на нашия народ — заключи той.

— Ние сме суверенна страна — отвърна Шен, продължавайки в предишния си стил, и Рътлидж разбра, че цялата реторика е кой да вземе връх в наддумването. Това беше стратегия, която беше успявала много пъти досега. Но Рътлидж имаше инструкции да не се съобразява с разиграването на дипломатическия театър, а китаецът още не беше схванал това. Може би ще го разбере, ако има на разположение още няколко дни, помисли си той.

— Ние също, г-н министър — каза Рътлидж, когато Шен приключи. След това погледна демонстративно часовника си и Шен разбра намека.

— Предлагам прекъсване до утре — обяви китайският външен министър.

— Добре. Очаквам да се видим утре сутринта, г-н министър — отвърна Рътлидж, изправи се и се наведе през масата, за да си стиснат ръцете. Останалите от делегациите направиха същото, въпреки че срещу Марк Грант нямаше човек, към когото да прояви такава любезност. Хората от американската делегация заслизаха по стълбите към чакащите ги коли.

— Е, гледката беше интересна — каза Грант, когато излязоха навън.

Рътлидж се усмихна.

— Да, беше малко по-различно от досегашните заседания. Мисля, че те просто проучват докога ще могат да блъфират. Всъщност Шен е доста умерен човек. Той предпочита повече любезния и спокоен тон.

— Значи и той има инструкции — отбеляза Грант.

— Разбира се, но трябва да докладва на техния Централен комитет и на тяхното Политбюро, докато ние докладваме на Скот Адлер, а той на президента Райън. Да ти кажа, аз бях малко ядосан от инструкциите, които ми дадоха, преди да дойда тук, но сега ми е забавно. Не е нужно да се зъбим на хората много често. Ние сме Съединените американски щати и се предполага, че трябва да бъдем любезни и спокойни и да се нагаждаме към всекиго. От мен се очаква такова поведение. Но този път тази позиция ми допада. — Разбира се, това не означаваше, че той одобрява политиката на президента Райън, а по-скоро, че смяната на канастата с покер му се струваше интересна. — Скот Адлер обича покера, нали? Може би затова се погажда толкова добре с онзи дивак в Белия дом.

Пътят с кола до посолството беше кратък. Американците не говореха много по време на пътуването, доволни да бъдат оставени няколко минути на спокойствие. Когато ставаше размяна на дипломатически реплики на самото заседание, трябваше да се внимава така, както когато адвокат чете съдържанието на договор, да се следи всяка дума, да се търси какво е значението й, има ли нюанси, и то толкова упорито, колкото ако търсиш загубен диамант в септична яма. Сега се бяха облегнали на седалките със затворени очи, без да обръщат внимание на еднообразните пекински улици и се прозяваха от време на време, докато стигнаха пред вратата на посолството.

Тукашните лимузини, както и навсякъде другаде, бяха твърде неудобни за влизане и излизане, освен ако не си на шест години. Но щом като слязоха от колите, видяха, че нещо не е наред. Посланик Хитч ги очакваше, а той не го беше правил преди. Посланиците имат висок дипломатически ранг и са важни фигури. Те обикновено не изпълняват ролята на портиери пред своите съотечественици.

— Какво има, Карл? — попита Рътлидж.

— Голяма беля — отвърна Хитч.

— Някой да не е умрял? — попита с лека насмешка помощник-държавният секретар.

— Да — беше неочакваният отговор. Посланикът му даде знак да влязат вътре. — Ела.

По-старшите членове на делегацията последваха Рътлидж в заседателната зала на посолството. Там вече бяха заместник-шефът на мисията — първият секретар, който в много посолства въртеше истинската работа, както и останалите отговорни служители, включително и човекът, който според Грант беше резидентът на ЦРУ.

„Какво става, по дяволите?“ — помисли си Телескопът. Всички седнаха и Хитч съобщи новината.

— О, мамка му! — изруга Рътлидж, реагирайки вместо останалите. — Защо е станало това?

— Не можем да кажем със сигурност. Нашият пресаташе се опитва да открие Уайз, но докато не получим повече информация, не знаем каква е точната причина за инцидента — отвърна Хитч.

— Китайското правителство знае ли? — попита Рътлидж.

— Вероятно в момента го научават — обади се човекът на ЦРУ. — Предполага се, че е необходимо известно време информацията да премине през цялата им бюрократична машина.

— Как се очаква, че бихме могли да реагираме? — попита един от хората на Рътлидж, спестявайки на боса си необходимостта да задава този очевиден и доста тъп въпрос.

Отговорът беше не по-малко тъп.

— Мога само да предполагам, както и вие — отвърна Хитч.

— Това може да се окаже едно голямо затруднение, но може да стане и голяма каша — каза Рътлидж.

— По-склонен съм да предположа, че ще е второто — изрази гласно мисълта си посланик Хитч. Той не даде някакво логично обяснение защо мисли така, но инстинктът му го караше да вижда доста предупредителни червени светлини, а Карл Хитч вярваше в предчувствията си.

— Да са дошли някакви указания от Вашингтон? — попита Клиф.

— Те още не са се събудили.

Всички хора от делегацията погледнаха едновременно часовниците си. Онези от посолството, разбира се, вече бяха го направили. В американската столица слънцето още не беше изгряло. Каквито и решения да се вземеха, това щеше да стане в следващите няколко часа. Но тук междувременно никой нямаше да спи, защото след като решенията бъдат взети, те от своя страна трябваше да помислят как да ги изпълнят и как да представят позицията на своята страна пред Китайската народна република.

— Някакви идеи? — попита Рътлидж.

— На президента тази работа хич няма да му хареса — отбеляза Грант, чувствайки се компетентен по този въпрос не по-малко от останалите. — Неговата първоначална реакция ще бъде на дълбоко възмущение. Въпросът е дали това ще се отрази върху работата, за която сме тук. Мисля, че може и да се отрази, но това зависи от начина, по който нашите китайски приятели ще реагират на новината.

— А как ще реагират китайците? — попита Рътлидж посланика.

— Не съм сигурен, Клиф, но се съмнявам, че ще ни хареса. Ще погледнат на целия инцидент като на намеса в техните вътрешни работи и реакцията им ще бъде доста неуместна. Ще бъде нещо от сорта: Стана много лошо. Ако го направят, реакцията в Америка и тази на Вашингтон ще бъде изключително гневна. Те не ни познават толкова добре, колкото си мислят. Винаги тълкуват погрешно реакциите на нашата общественост и не съм забелязал да са си взели някаква поука от това. Разтревожен съм — завърши Хитч.

— Тогава задачата ни ще е да им помогнем да преодолеят това затруднение — изрази гласно мисълта си Рътлидж. — Това може да е от полза за задачата, с която сме изпратени тук.

Хитч настръхна при тези думи.

— Клиф, ще бъде сериозна грешка да реагираме по този начин. По-добре да ги оставим сами да се оправят. Смъртта на един посланик не е шега работа — каза Хитч на присъстващите в стаята, в случай че не го съзнаваха. — Още повече, че човекът е убит от техен държавен служител. Но ако се опиташ да ги накараш да преглътнат това, те вероятно ще се задавят, а според мен ние нямаме интерес от подобно нещо. Мисля, че най-добре ще е да поискаме прекъсване на преговорите за ден-два, за да им дадем възможност да обмислят позицията си.

— Това ще бъде признак на слабост от наша страна, Карл — отвърна Рътлидж, поклащайки глава. — Мисля, че тук не си прав. Според мен ще трябва да продължим да ги натискаме, за да разберат, че в цивилизования свят има правила и че очакваме те да се съобразяват с тях.

— Каква е тази идиотщина? — попита Фан Ган, загледан в тавана.

— Още не е съвсем ясно — отвърна Цзян Хансан. — Изглежда, че става дума за някакъв бунтарски настроен свещеник.

— И някакъв тъп полицай, който предпочита да стреля, а не да разсъждава. Разбира се, той ще бъде наказан — предположи Фан.

— Наказан? За какво? За това, че е помогнал да бъдат приложени нашите закони за контрол над раждаемостта, че е защитил един лекар, нападнат от някакъв куай? — Цзян поклати глава. — Трябва ли да позволим на чужденците да плюят на нашите закони? Не, Фан, това няма да стане. Не можем да уронваме авторитета си по такъв начин.

— Цзян, какво означава животът на един нищо и никакъв полицай в сравнение с международния ни авторитет? — настоя Фан. — Та той е убил посланик, Цзян — чужденец, акредитиран в нашата страна от друга…

— Страна? — каза с презрение Цзян. — Град, приятелю, не, дори не е и град — район в Рим, по-малък от Кионг-дао. — Той имаше предвид нефритения остров, където се намираха много храмове, построени от императорите, и който беше не по-голям от самите сгради. Спомни си думите на Йосиф Сталин. — Колко е голяма армията на този папа? Ха! — Цзян махна пренебрежително с ръка.

— Все пак това е държава и ние приехме нейния посланик с надеждата да подобрим нашите позиции на международната сцена — припомни Фан на приятеля си. — Бихме могли да изразим съжалението си по този повод. Цзян, той може и да не е нещо повече от един досаден чуждестранен дявол, но от дипломатически съображения трябва да заявим, че съжаляваме за смъртта му. — Не добави, че ако се наложи, този безименен полицай трябва да бъде екзекутиран, защото в Китай имаше достатъчно много полицаи.

— За какво? За това, че е попречил на изпълнението на нашите закони? Един посланик не би трябвало да прави подобни неща. Това е нарушение на дипломатическия протокол. Фан, ти си започнал да ставаш много загрижен за чуждестранните дяволи — заключи Цзян, използвайки историческия термин, с който някога се е говорело за хората, идващи от други земи, които не биха могли да се сравняват с Китай.

— След като искаме да търгуваме с тях и да получаваме стоките им, а също и да ни плащат за нашите, за да разполагаме с твърда валута, трябва да се отнасяме с тях като с наши гости.

— Дошлият в дома ти гост не плюе върху пода, Фан.

— А ако американците не реагират много любезно по повод инцидента?

— Тогава Шен ще им каже да си гледат работата — отвърна Цзян с категоричността на човек, който отдавна е взел решение.

— Кога ще се събере Политбюро?

— Да обсъжда това ли? — попита изненадан Цзян. — Защо? Да се занимава с някакъв бунтарски настроен чужденец и някакъв китайски духовник? Фан, ти си прекалено предпазлив. Вече обсъдих инцидента с Шен. Няма да има специално съвещание на Политбюро по този дребен инцидент. Ще се съберем вдругиден, както обикновено.

— Както кажеш — отвърна Фан и сведе покорно глава. Цзян го беше направил член на Политбюро. Той имаше силно влияние върху министерствата на външните работи и на отбраната, а и Ху Кунпяо се вслушваше в мнението му. Фан също имаше своя политически капитал, състоящ се главно от вътрешнополитически интереси, но не можеше да се мери с Цзян и затова трябваше да го изразходва предпазливо, и то когато би имал лична изгода. С това разговорът приключи. Той се върна в кабинета си и извика Мин да запише за какво бяха разговаряли с Цзян. Помисли си, че по-късно ще повика Чаи да влезе при него. Тя много му помагаше да се отърси от напрежението, натрупало се през деня.

Тази сутрин той се чувстваше по-добре от обикновено. Вероятно защото си беше легнал в приличен час, помисли си Джак, отправяйки се към банята за сутрешните си процедури. Тук за него никога нямаше свободен ден, поне не в смисъла, в който го разбират повечето хора. Никога не можеше да спи до късно — 8,25 беше рекорд, датиращ от онзи ужасен зимен ден, когато започна всичко. Всеки ден се повтаряше едно и също, включително и опасностите, които би могла да му поднесе сводката за националната сигурност. Това обясняваше защо някои хора наистина мислят, че светът не може нито ден без него. Погледна се в огледалото. Имаше нужда от подстригване, но за да стане това, бръснарят трябваше да дойде тук. Това всъщност не беше чак толкова лошо, освен че ти липсват онези моменти на общуване, в които мъжете в бръснарския салон разговарят за мъжки работи. Фактът, че беше най-могъщият човек на света, го изолираше от много неща, които имаха за него значение. Храната беше добра, напитките превъзходни, а ако чаршафите в леглото не му харесаха, се сменяха със скоростта на светлината. Чувайки гласа ти, хората веднага подскачат. Хенри VIII никога не се е радвал на такова внимание… обаче Джак Райън нямаше намерение да става монарх. Идеята за кралството беше отдавна забравена в повечето страни по света, освен в някои много отдалечени краища, а Райън не живееше там. Но всичко в Белия дом беше нагласено така, че да се чувства като крал, а това го смущаваше. Все едно, че се опитваше да хване с ръка облак цигарен дим. Виждаш го пред себе си, но когато се опиташ да го хванеш, проклетото нещо изчезва. Персоналът беше прекалено готов да изпълни всяко негово желание. Държеше се сдържано, но правеше всичко, за да улесни живота им. Той се безпокоеше най-вече как ще се отрази това на децата. Ако започнеха да се мислят за принцове и принцеси, рано или късно животът им бързо щеше да се превърне в провал. Това обаче беше негов проблем, помисли си Джак, докато се бръснеше. Негов и на Кети. Никой не можеше да възпитава децата им вместо тях. Беше си тяхна работа. Само дето от тези глупости на Белия дом на практика не му оставаше никакво време.

Обаче най-лошото беше, че непрекъснато трябваше да бъде облечен. Като се изключи времето, когато беше в леглото или в банята, президентът трябваше да бъде прилично облечен, иначе „какво ще си помисли персоналът“? Райън не можеше да излезе в коридора без панталони или най-малкото с някаква риза на гърба. Вкъщи нормалният човек можеше да се разхожда бос и по къси гащета, но докато един шофьор на камион можеше да си го позволи у дома, президентът на Съединените щати не можеше.

Усмихна се кисело в огледалото. Всяка сутрин се тормозеше с тези неща и ако наистина искаше да ги промени, би могъл. Обаче го беше страх. Страхуваше се от действия, които биха станали причина някои хора да загубят работата си. Освен че щяха да го оплюят във вестниците, защото практически всичко, което правеше, не убягваше от вниманието им, самият той нямаше да се чувства добре тук, докато се бръснеше всяка сутрин. А и не беше нужно да ходи до пощенската кутия сутрин, за да си вземе вестника.

Ако се замисли човек за изискванията към облеклото, това не беше чак толкова лошо. А и закуската, която се поднасяше, беше твърде добра, въпреки че се приготвяше пет пъти повече храна, отколкото беше нужно. Холестеролът му все още беше в рамките на нормалното и затова Райън с удоволствие изяждаше сутрин по две, дори и по три яйца седмично въпреки неодобрението на жена му. Децата му предпочитаха разни зърнени каши или кифли. Сервираха ги още топли от кухнята долу, и то в най-различни здравословни и вкусни варианти.

Висшите държавни служители получаваха изрезки с по-важното от вестниците, които се приготвяха от службата „Ранобудно пиле“, но на закуска Фехтовачът предпочиташе истински вестник, пълен с карикатури. Като мнозина, и той съжаляваше за излизането на Джери Ларсън в пенсия, както и последвалото от това спиране на сутрешния „Фар сайд“. Но Джак разбираше колко е важно всеки ден да бъде добре информиран. Трябваше да се прочете и спортната страница, с което хората от „Ранобудно пиле“ изобщо не се занимаваха. Освен това трябваше да чуе и новините по Си Ен Ен, които гледаше в трапезарията точно в седем.

Райън вдигна глава, когато чу предупреждението, че децата не трябва да гледат предаването, което щеше да последва. Неговите, както и всички други деца, веднага прекратиха заниманията си, за да видят какво беше то.

— Ау, страхотно! — извика Сали Райън, когато на екрана се видя как един китаец беше застрелян в главата.

— При рани в главата става така — обади се майка й, но дори и тя примигна. Кети беше хирург, но не се занимаваше с подобни операции. — Джак, какво е това?

— И аз знам колкото ти, скъпа — отвърна президентът на първата дама.

Картината се смени и показа един католически кардинал, а когато включи звука с дистанционното, Джак чу думите „Папски нунций“.

— Чък? — каза Райън на агента от охраната, който беше най-близо. — Свържи ме по телефона с Бен Гудли, ако обичаш.

— Да, господин президент. — След тридесет секунди той подаде на Райън портативния телефон. — Бен, каква, по дяволите, е тази работа в Пекин?

В Джексън, щата Мисисипи, преподобният Джери Патерсън, свикнал да става рано, се приготвяше за сутрешното си бягане из квартала. Той включи телевизора, докато жена му приготвяше чаша горещ шоколад. Патерсън не одобряваше кафето, както и алкохола. Извърна глава, когато чу думите „Преподобният Ю“, след което замръзна на мястото си, когато казаха „един баптистки свещеник тук, в Пекин…“ Върна се в спалнята точно навреме, за да види как един китаец пада по лице, а от главата му да шурва кръв като от градински маркуч. От кадъра не можеше да се разпознае лицето.

— Боже господи!… Скип… Не може да бъде… — прошепна пасторът и изведнъж спокойната му сутрин рязко се промени. Пасторите имат почти ежедневно работа със смъртта. Погребват свои енориаши, успокояват опечалените, молят се на Бога да се погрижи и за едните, и за другите. Но това, което видя на екрана, не беше лесно за понасяне от Джери Патерсън, както и от всички останали в този час. Той не беше подготвен предварително, нямаше „продължително боледуване“, за да свикне с мисълта за подобна възможност и дори възрастовият фактор не можа да намали изненадата. Скип беше… на колко? На петдесет и пет? Едва ли е на повече. Още твърде млад, помисли си Патерсън. Имал е достатъчно сили да проповядва Светото писание на своето паство. Мъртъв? Убит, така ли казаха? Убит от кого? От комунистическата власт? Божи служител, убит от онези безбожници и езичници?

— Ах, мамка му! — изруга президентът над чинията с яйцата. — Какво друго знаем, Бен? Има ли нещо от Зорге? — След това се огледа, съзнавайки, че беше произнесъл дума, която сама по себе си беше секретна. Децата не гледаха към него, но Кети го наблюдаваше — Добре, ще говорим за това, когато дойдеш. — Джак изключи телефона и го остави на масата.

— Какво е станало?

— Бъркотията е пълна, скъпа — каза Фехтовачът на Хирурга. Обясни й накратко какво беше узнал. — Нашият посланик не е съобщил нищо повече от това, което Си Ен Ен току-що показа.

— Искаш да кажеш, че при тези пари, които се харчат за ЦРУ и за разни други служби, Си Ен Ен е най-добрият източник на информация? — попита недоверчиво Кети.

— Позна, скъпа — призна президентът.

— Но в това няма никаква логика!

Джак се опита да й обясни:

— ЦРУ не може да бъде навсякъде. Освен това щеше да е малко смешно нашите шпиони да ходят навсякъде с видеокамери.

Кети се намръщи, че я срязаха по такъв начин.

— Но…

— Не е толкова лесно, Кети. Журналистите вършат същата работа, събират информация и понякога успяват да пристигнат първи на мястото.

— Обаче ти имаш и други начини за осведомяване, нали?

— Кети, не е нужно да знаеш тези неща — каза Райън.

Беше чувала тази фраза и друг път, но тя никак не й допадаше. Отново зачете сутрешния вестник, докато съпругът й приключи с изрезките от „Ранобудно пиле“. Джак видя, че случилото се в Пекин бе станало твърде късно, за да могат да го хванат сутрешните вестници. Едно на нула за телевизионните журналисти над вестникарите. Тази сутрин дебатите във връзка с федералния бюджет не му се видяха толкова важни, но той се беше научил да хвърля поглед върху статиите, защото те му подсказваха какви въпроси могат да му зададат на пресконференция репортерите, а това беше един от начините да се защити.

В 7,45 децата бяха готови да ги откарат в училище, а Кети да отлети с хеликоптера до университета „Хопкинс“. Кайл Дениъл тръгна с нея, придружавана от бодигардовете си от службата за охрана, повечето от които бяха жени. Те щяха да се грижат за него в детската градина на университета „Хопкинс“ като глутница вълчици. А Кейти щеше да бъде отведена в нейната детска градина северно от Анаполис. Там сега имаше по-малко деца и повече бодигардове. Големите деца се отправиха към колежа „Сейнт Мери“. По даден знак хеликоптерът на военноморската пехота — VH-60 — „Блекхоук“ се спусна плавно на площадката за кацане върху Южната поляна пред Белия дом. Денят започваше. Цялото семейство Райън слезе долу с асансьора. Първо мама и татко отведоха децата до западния вход на Западното крило, където след прегръдки и целувки децата влязоха в колите си и заминаха. После Джак и Кети отидоха до хеликоптера, целунаха се за довиждане и големият „Сикорски“ се издигна, управляван от полковник Дан Малой, отправяйки се към университета „Джон Хопкинс“. След това Райън се върна в Западното крило и отиде в Овалния кабинет. Бен Гудли го чакаше.

— Лоша ли е работата? — попита Джак съветника си по въпросите на националната сигурност.

— Лоша — отвърна веднага Гудли.

— И какво точно е станало?

— Опитали са се да попречат на един аборт. Китайците имат практика да правят аборти в напреднала бременност, ако тя не е разрешена от властите. Изчакват главата на бебето да се покаже малко и инжектират смъртоносна отрова, преди да е поело въздух. Очевидно жената на записа е била бременна без разрешение, а нейният пастор е китаецът, застрелян в главата. Явно е баптистки свещеник, получил образованието си в Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома, можеш ли да повярваш? Както и да е, пристигнал в болницата да й помогне. Папският нунций кардинал Ренато ди Мило е от фамилията Ди Мило. Брат му е Винченцо ди Мило, депутат в италианския парламент. Преди време е бил министър и сега италианското правителство е отправило официален протест. Така е постъпило и германското правителство, защото помощникът на кардинала е германски монсеньор на име Шепке. Той е йезуит и са се държали малко грубичко с него, което никак не се е харесало на германците. Монсеньор Шепке е бил задържан за кратко, но след няколко часа го освободили, когато китайците се сетили, че има дипломатически имунитет. В Държавния департамент са на мнение, че КНР ще го обяви за персона нон грата, за да се отърве по-скоро от него и работата да се забрави.

— Кое време е сега в Пекин?

— Като махнем единадесет часа, сега там е девет часът вечерта — отвърна Картоиграчът.

— Търговската делегация ще има нужда от инструкции във връзка със случилото се. Трябва веднага да поговоря със Скот Адлер, когато пристигне на работа.

— Ще трябва да направиш нещо повече, Джак — чу се гласът на Арнолд ван Дам от вратата на кабинета.

— Какво друго?

— Току-що научих, че убитият китайски баптист има приятели тук.

— В Свободния университет „Робъртс“ — каза Райън. — Бен ми каза.

— Това няма никак да се хареса на богомолците, Джак — предупреди го Арни.

— Че и на мен не ми харесва — подчерта президентът. — Не одобрявам абортите при каквито и да било обстоятелства, нали го знаеш?

— Спомням си — отвърна Ван Дам, сещайки се какви неприятности имаше Райън, вземайки за пръв път отношение като президент по въпроса.

— А този вид аборт е особено варварски, затова двамата отишли в проклетата болница и се опитали да спасят живота на бебето, а те ги убили! Господи, и ние правим бизнес с такива хора! — каза накрая Райън.

В този момент на вратата се появи друго лице.

— Предполагам, че сте чули — обади се Роби Джексън.

— Да. Ужасно нещо да го гледаш на закуска.

— Баща ми познава човека.

— Какво? — попита Райън.

— Помниш ли приема миналата седмица? Той ти спомена за това. Татко и Джери Патерсън са помагали на паството му, както от щата Мисисипи, така и от други енории. Баптистите имат такава практика, Джак. По-богатите църкви помагат и се грижат за тези, които имат нужда, а съвсем сигурно е, че Ю се е нуждаел от помощ. Не съм разговарял още с него, но татко ще вдигне страхотна врява във връзка с това, можеш да бъдеш сигурен — увери Райън вицепрезидентът.

— Кой е Патерсън? — попита Ван Дам.

— Бял проповедник, който има църква с климатична инсталация в предградията на Джексън. Всъщност доста свестен човек. Познават се с баща ми от много отдавна. Патерсън е учил заедно с този Ю.

— Работата се запича — отбеляза началникът на кабинета.

— Арни, приятелю, тя вече се е запекла — подчерта Джексън. — Този оператор от Си Ен Ен или е много добър, или просто се е озовал на подходящото място и е направил страхотни кадри и на двете убийства.

— Баща ти как ще реагира? — попита Райън.

Котаракът се забави с отговора.

— Ще стовари гнева на Всемогъщия бог върху тези мръсни убийци. Ще обяви преподобния Ю за мъченик на християнската вяра и ще го нареди до другите мъченици от Стария завет, както и до тези смели копелета, които римляните са хвърляли на лъвовете. Арни, виждал ли си някога баптистки проповедник да призовава за Отмъщението на Бога? Това е много по-страхотно от състезанието за суперкупата по голф, каза Роби. Сега преподобният Ю стои изправен и горд пред Бога а тези, които са го убили, имат запазени места за вечния огън на Ада. Почакай, докато чуеш как ще го направи. Това е внушителна гледка, момчета. Аз съм го виждал. А и Джери Патерсън няма да остане по-назад.

— Работата е там, че не мога да не се съглася с тях — каза разпалено Райън — Двама мъже загинаха, спасявайки живота на едно бебе. А за такова нещо наистина си заслужава човек да умре.

— И двамата са загинали като мъже, господин Кларк — рече Чавес в Москва. — Ще ми се да съм бил там с пистолет в ръка.

Динг беше силно потресен от новината. Бащинството беше променило разбиранията му за много неща. Животът на едно дете беше свято нещо, а посегателството срещу него беше в пълно противоречие с етичните му норми. През повечето време в реалния живот той носеше пистолет и знаеше как да го използва.

— Различните хора гледат различно на нещата — каза Кларк на подчинения си. Но ако беше на мястото, той би обезоръжил двамата китайски полицаи. На видеозаписа те не изглеждаха толкова страшни. Освен това човек не се хвали със способността си да убива. Доминго е запазил латиноамериканския си темперамент, каза си той. В края на краищата това не беше чак толкова лошо.

— Какво каза, Джон? — попита изненадан Динг.

— Казвам, че вчера са загинали двама свестни мъже и че според мен Бог ще се погрижи за тях.

— Бил ли си някога в Китай?

Той поклати глава.

— Бил съм в Тайван, но беше много отдавна. Всичко мина добре, но освен там не съм ходил по-далеч от Северен Виетнам. Не говоря езика и не мога да остана незабележим. — Тези два фактора бяха много обезпокоителни за Кларк. Способността да се слееш с околната среда беше задължително условие за един разузнавач.

Седяха в бара на един московски хотел след първата лекция пред своите руски ученици. Наливната бира не беше лоша. Нямаха настроение за водка. Животът във Великобритания ги беше размекнал. В бара, който се посещаваше от американци, имаше телевизор с голям екран, настроен на канала на Си Ен Ен и сега съобщеното от телевизионната компания беше новина номер едно в света. В края на предаването се каза, че американското правителство още не е реагирало на случилото се.

— Какво ли ще предприеме Джак? — запита се Чавес.

— Не знам. В Пекин има делегация, която води търговски преговори — напомни му Кларк.

„Дипломатическият тон може и да се изостри“, помисли си Доминго.

— Скот, не можем да отминем това с лека ръка — каза Джак. След обаждане от Белия дом служебната кола на Адлер беше пристигнала тук вместо в Министерството на външните работи.

— Стриктно погледнато, случилото се няма отношение към търговските преговори — изтъкна държавният секретар.

— Може би искаш да правим бизнес с такива хора — отвърна вицепрезидентът Джексън, — но гражданите навън може и да не искат.

— Трябва да се съобразим с мнението на обществеността в случая, Скот — обади се Райън. — А знаеш, че много добре трябва да преценим каква ще бъде и моята позиция. Убийството на дипломат не е нещо, което може да бъде пренебрегнато. Италия е членка на НАТО. Германия също. Имаме дипломатически отношения с Ватикана и около седемдесет милиона католици в тази страна, плюс още милиони баптисти.

— Добре, Джак — каза Орелът, вдигайки ръце като да се защити. — Не мислете, че ги защитавам. Тук става дума за външната политика на Съединените щати и не би трябвало да се поддаваме на емоции. Хората навън ни плащат да мислим с главите си, а не с онези си работи.

Райън изпусна дълбока въздишка.

— Е добре, изпросих си го. Продължавай.

— Трябва да излезем с декларация, в която с остри думи да осъдим този достоен за съжаление инцидент. Ще накараме посланик Хитч да отиде в тяхното външно министерство и да им каже същото, може би с още по-остри думи, но не толкова официално. Ще им дадем възможност да обмислят позицията си във връзка с тази каша, преди да се окажат в международна изолация. Може би ще накажат онези полицаи, които лекомислено са натиснали спусъка. Може и да ги разстрелят, ако законите им позволяват това. Да ги оставим известно време, за да влезе малко здрав разум в главите им.

— А аз какво да кажа?

Адлер се забави с отговора няколко секунди.

— Кажи каквото искаш. Можем винаги да им обясним, че тук имаме много християни и трябва да се съобразим с техните чувства, че са разгневили американската общественост, а в нашата страна се държи на общественото мнение. Те всъщност го знаят, но дълбоко в себе си не го разбират. В това няма нищо чудно — продължи държавният секретар. — Ако го разберат с главите си, има шанс то да стигне и до други техни органи, защото понякога те се командват от мозъка. Трябва да разберат, че такива неща не се харесват на света.

— А ако не го разберат? — попита вицепрезидентът.

— В такъв случай нашата търговска делегация там ще им каже какви ще бъдат последствията от нецивилизованото им поведение. — Адлер огледа присъстващите в стаята. — Съгласни ли сте да постъпим така?

Райън погледна към масичката за кафе. Имаше моменти, когато му се искаше да е шофьор на камион, който може да крещи с пълна сила, че иска наказание за убийците, когато стават подобни неща. Но това беше още една свобода, от която президентът на Съединените щати беше лишен. „Добре, Джак, трябва да проявиш благоразумие в тази работа.“ Вдигна очи и каза:

— О’кей, Скот, склонен съм да се съглася с теб.

— Има ли нещо от нашия… нов източник по въпроса?

Райън поклати глава.

— Не. Мери Пат още нищо не ми е пращала.

— Ако нещо пристигне…

— Веднага ще ти изпратим копие — обеща президентът. — Изпрати ми някои акценти, на които да се спра. Предстои ми да направя декларация… кога, Арни?

— В единадесет часа ще е добре — реши Ван Дам. — Ще поговоря с някои хора от медиите по въпроса.

— Добре, ако през деня на някой му хрумнат някакви идеи, искам да ги чуя — каза Райън, стана и закри съвещанието.