Мечката и драконът

19.Преследване

В щаба на „Рейнбоу“11 в Хиърфорд, Англия, цареше спокойствие, и то до такава степен, че Джон Кларк и Динг Чавес започнаха да проявяват признаци на нетърпение. Тренировъчният режим беше все така взискателен както и преди, но никой не се преуморяваше много и мишените — хартиените, както и електронните, незадоволителни като примери за човешка низост, не събуждаха кой знае какъв интерес. Но членовете на отряда „Рейнбоу“ не го казваха дори и помежду си, за да не ги помислят за много кръвожадни или за непрофесионалисти. За тях заучената поза беше безразличието. Практиката беше безкръвна битка, а битката кърваво учение. Отнасяйки се сериозно към тренировките, те държаха бръснача винаги добре наточен, т.е. достатъчно остър, за да обере дори мъха по бузите на едно бебе.

Съществуването на отряда се пазеше в тайна, поне дотолкова, доколкото беше възможно. Но въпреки това по някакъв начин за него беше изтекла информация. Не във Вашингтон, нито в Лондон, но на континента. Започна да се говори, че НАТО има много специален и много способен отряд за борба срещу тероризма, който вече се беше справил с няколко извънредно трудни задачи и само веднъж си беше изпатил от ирландски терористи, които обаче платиха жестока цена за своето неблагоразумие. Европейските вестници ги нарекоха „Мъжете в черно“ заради униформите на щурмоваци и поради незнание европейските вестникари ги бяха изкарали по-свирепи, отколкото ситуацията го изисква. Тази репутация стана причина при една мисия в Холандия преди седем месеца, няколко седмици след като сведенията за тях се появиха в печата, лошите момчета в едно училище да се съгласят на преговори с д-р Пол Белоу, когато разбраха, че си имат нови съседи. Стигна се до разбирателство, преди да се наложи употребата на сила, което устройваше и двете страни. Идеята за стрелба в училище, пълно с деца, не допадна много на „Мъжете в черно“.

През последните няколко месеца някои членове на отряда бяха ранени или пък бяха заменени с нови на принципа на ротацията. Един от новите беше Еторе Фалконе, бивш карабинер, изпратен в Хиърфорд както заради неговата сигурност, така и в помощ на НАТО. Една приятна пролетна вечер Фалконе се разхождаше по улиците на сицилианската столица Палермо заедно с жена си и малкия си син, когато пред очите им започна стрелба. Трима престъпници откриха огън с автомати по един пешеходец, жена му и полицая, който ги охраняваше. Фалконе измъкна мигновено своята берета и простреля и тримата в главите от разстояние десет метра. Реакцията му беше твърде закъсняла, за да спаси жертвите, но достатъчно навременна, за да си навлече гнева на местния мафиотски бос, двама от синовете на който бяха участвали в нападението. Фалконе се отнесе към заплахата с презрение, но някои по-разсъдливи хора в Рим надделяха. Италианското правителство не искаше да започне кървава вендета между мафията и полицията. Затова Фалконе беше изпратен в Хиърфорд и стана първият италиански член на „Рейнбоу“. Той бързо се наложи като най-добрия стрелец, когото някога бяха виждали.

— Мамка му — процеди през зъби Джон Кларк, след като изкара и петата поредица от десет изстрела. Този пак го беше победил! Викаха му Голямата птица. Еторе, т.е. Хектор, беше висок метър и деветдесет и пет и мършав като баскетболист. Габаритите му не бяха подходящи за боец от антитерористичен отряд, но как стреляше, кучият му син!

— Благодаря, генерале — каза италианецът, прибирайки банкнотата от пет лири, която беше облогът за разрешаване на тази кръвна вражда.

Джон не можеше да реши спора в истинска схватка, но Голямата птица му беше натрил носа с попаденията си върху хартия. Този лапач на спагети беше повалил трима въоръжени мъже с пистолета си и го беше направил в присъствието на жена си и детето си. Той не беше само надарен стрелец, а и много хладнокръвен. А жена му Ана-Мария се славеше като страхотна готвачка. Фалконе беше успял да го победи с една точка от петдесет изстрела, а Джон се беше готвил упорито цяла седмица за това състезание.

— Еторе, къде, по дяволите, си се учил да стреляш? — попита Рейнбоу шест.

— В полицейската школа, генерал Кларк. Преди изобщо не бях стрелял с пистолет, но имах добър инструктор и бързо схващам — каза сержантът и добродушно се усмихна. Той изобщо не се перчеше с таланта си, а това правеше нещата още по-изнервящи.

— Предполагам, че е така — каза Кларк, прибра пистолета си в кобура и напусна стрелковата линия.

— И вас ли, сър? — попита началникът на стрелбището Дейв Уудс, когато Кларк се отправи към вратата.

— Значи не съм единственият? — попита Рейнбоу шест.

Уудс вдигна очи от сандвича си.

— По дяволите, на това момче му откриха кредит в кръчмата „Зеления дракон“, защото ме победи! — каза ядосан той. Старши сержант Уудс сигурно беше научил на всичко, което знаеше, този нов Уайът Ърп. В кръчмата на отряда „Рейнбоу“ сигурно беше показал на новака как се пие английска черна бира. Нямаше да е лесно да бъде победен Фалконе. Да надстреляш човек, който в повечето случаи нямаше никакъв пропуск, не беше проста работа.

— Е, добре, старши сержант, значи ще си правим компания — каза Кларк, потупа го по рамото и се отправи към вратата, клатейки глава. Зад него Фалконе изстрелваше нова поредица. Явно, че му харесваше да е първи и се стараеше да запази тази позиция. От дълго време никой не беше успял да го победи. На Джон това не му харесваше, но което си е справедливо, си е справедливо, а и Фалконе беше спечелил по правилата.

Дали това не беше още един признак, че е започнал да се отпуска? Е, разбира се, той не можеше да бяга толкова бързо, колкото по-младите от отряда „Рейнбоу“, и това също го тревожеше. Джон Кларк още не се считаше стар. Не се считаше и за дядо, но по този въпрос не му бяха оставили голям избор. Дъщеря му и Динг го бяха дарили с внук, а той не можеше да им каже да си вземат обратно подаръка. Пазеше се да не напълнява, въпреки че това често изискваше, както и в днешния ден, да прескочи обяда, а и беше загубил пет банкноти от по една лира на стрелбището.

— Е, как е, Джон? — попита Алистър Стенли, когато Кларк влезе в служебната сграда.

— Момчето си го бива, Ал — отвърна Джон и сложи пистолета си в чекмеджето на бюрото.

— Сериозно. Миналата седмица спечели от мен пет лири.

Другият изскърца със зъби.

— Значи явлението започва да става масово. — Джон се отпусна на въртящия се стол като торба. — Добре, да е дошло нещо, докато бях навън да пилея пари?

— Само това от Москва. Не би трябвало да го изпращат на нас — каза Стенли на шефа си и му подаде факса.

— Искат какво? — попита в кабинета си на седмия етаж Ед Фоли.

— Да им помогнем да обучат някои свои хора — повтори пред съпруга си Мери Пат. Оригиналният текст беше доста налудничав, за да бъде повторен.

— Та ние да не сме благотворително дружество? — ядоса се директорът на ЦРУ.

— Сергей Николаевич счита, че му дължим една услуга. А ти знаеш, че…

Той кимна в знак на съгласие.

— Да, може би има основание. Обаче ще трябва да се допитаме до началството.

— Джак има много да се смее — помисли си заместник-директорката, отговаряща за Оперативната дирекция.

— Мамка му! — изруга Райън в Овалния кабинет, когато Елън Съмтър му подаде факса от Ленгли. После я погледна и каза:

— О, извинявай, Елън.

Тя му се усмихна като майка на непослушното си синче.

— Да, господин президент. — Дали имаш една…?

Госпожа Съмтър носеше дрехи с големи полегати джобове. Извади от левия кутия цигари „Вирджиния слимс“ и я поднесе на президента, който си взе една и я запали с газовата запалка, която също беше мушната в кутията.

— Как ти се струва, а?

— Вие познавате този човек, нали? — попита госпожа Съмтър.

— Головко ли? Да — Райън се усмихна малко накриво, като си припомни пистолета, насочен в лицето му, докато самолетът VC-137 се носеше по пистата на московското летище „Шереметиево“ преди много години. Сега можеше да се усмихва, но тогава не му беше никак до смях. — Е, да, със Сергей сме стари приятели.

Като секретарка на президента Елън Съмтър знаеше много неща, включително и това, че президентът Райън пуши от време на време, но имаше и работи, за които не знаеше нищо и никога нямаше да узнае. Беше доста умна, за да не бъде любопитна, но и достатъчно разсъдлива да не пита за тях.

— Щом вие го казвате, господин президент.

— Благодаря, Елън. — Райън се облегна назад в стола и пое дълбоко дим от тънката цигара. Защо когато се почувстваше напрегнат, прибягваше до тези проклети неща, които го караха да кашля? Хубавото беше, че и леко го замайваха. „Това означава, че не съм истински пушач“, каза си президентът на Съединените щати. Отново прочете факса. Беше две страници. Едната с оригиналния текст от Сергей Николаич до Ленгли — нищо чудно, той знаеше прекия номер на факса на Мери Пат и искаше да изтъкне този факт, а другата препоръката на директора на ЦРУ Едуард Фоли.

Като се изключат разните официалности, работата беше проста. Не беше нужно Головко да обяснява защо Америка трябваше да се съгласи с молбата му. Семейство Фоли и Джак Райън знаеха, че КГБ беше помогнал на ЦРУ и на американското правителство в две много секретни и важни мисии, а фактът, че и двете бяха в полза на руските интереси, нямаше значение. Така Райън нямаше алтернатива. Той вдигна телефона и натисна бутона за пряка връзка.

— Фоли — чу се мъжки глас в другия край на линията.

— Райън — каза на свой ред Джак. Чу как онзи се изправи в креслото. — Получих факса.

— Е и? — попита директорът на ЦРУ.

— А какво друго, по дяволите, можем да направим?

— Съгласен съм. — Фоли би могъл да каже, че лично той харесва Сергей Головко. Знаеше, че и Райън го харесва. Но тук не ставаше въпрос за това. Те правеха правителствена политика, а тя беше нещо повече от личните им предпочитания. Русия беше помогнала на Съединените американски щати и сега искаше от тях на свой ред да й помогнат. В нормалните взаимоотношения между държавите такива молби, ако те имаха прецеденти, се изпълняваха. Принципът беше същият, като да дадеш гребло на съседа си, след като предишния ден той ти е услужил с маркуча си, само че на това ниво от подобни услуги понякога загиваха хора. — Ти ли ще се заемеш с тази работа или аз?

— Молбата е до Ленгли. Ти изготви отговора. Разбери какви са параметрите. Не искаме да компрометираме „Рейнбоу“, нали си съгласен?

— Да, Джак, но няма такава опасност. В Европа малко се поуспокоиха, а бойците на „Рейнбоу“ тренират главно стрелба срещу хартиени мишени. Можем дори да благодарим на онзи, който пусна тази история в печата. — Директорът на ЦРУ рядко казваше нещо добро за пресата.

В случая някое леке от правителството се беше разприказвало повече, отколкото трябва, за нещо, което е знаел, но историята постигна желания ефект, въпреки че материалът, появил се в печата, беше пълен с грешки, което едва ли бе за учудване. Някои от тези грешки обаче изкараха хората от „Рейнбоу“ като свръхчовеци, което погали самочувствието им и накара потенциалните им противници да се поспрат. Така че тероризмът в Европа отслаби значително активността си след краткото си възраждане, което се оказа изкуствено. Мъжете в черно бяха твърде страшни, за да си има човек работа с тях. Крадците предпочетоха да нападат бабички, които осребряват пенсионните си чекове, а не въоръжения полицай на ъгъла. А това означава, че започнаха да стават по-разумни. Една бабичка не може да окаже кой знае каква съпротива на крадеца, но полицаят има пищов.

— Очаквам нашите руски приятели да си мълчат по въпроса.

— Мисля, че можем да сме уверени в това, Джак — съгласи се Ед Фоли.

— Имаме ли някаква причина да не го правим?

Райън чу как директорът на ЦРУ се размърда в креслото си.

— Никога не съм бил склонен да запознаваме с „методите“ си когото и да било, но тук не става въпрос за операция на разузнаването и те биха могли да прочетат повечето неща от подходящи книги.

— Добре, съгласен съм — каза президентът.

Райън си представи как другият кима с глава.

— Днес ще им изпратя отговора.

Разбира се, с копие до Хиърфорд. То пристигна на бюрото на Джон преди края на работното време. Той извика Ал Стенли и му го подаде.

— Започваме да се прочуваме, Джон.

— От това става ли ти по-добре? — попита с досада Кларк. И двамата бяха работили в тайните служби и ако имаше начин да скрият имената и дейността си от своите началници, отдавна биха го открили.

— Предполагам, че ти ще отидеш лично. Кого ще вземеш в Москва със себе си?

— Динг и екип 2. Динг и аз сме били там и преди. И двамата се познаваме със Сергей Николаич. Така поне той няма да види много нови лица.

— Да, а и руският ти, доколкото си спомням, е отличен.

— Езиковата школа в Монтерей е много добра — каза Джон.

— Колко време смяташ, че ще отсъстваш?

Кларк отново погледна факса и се замисли.

— О, не повече от три седмици. Техните хора от Спецназ не са лоши. Ще ги организираме в тренировъчна група, а след време предполагам, че можем да ги поканим тук.

Стенли не трябваше да изтъква, че особено онези от САС — специалните служба за борба с тероризма, а и в британското Министерство на отбраната, щяха да получат епилептичен припадък, когато узнаят за това, но в края на краищата трябваше да се примирят. Това се наричаше дипломация и нейните принципи определяха политиката на повечето правителства по света, независимо дали им харесва или не.

— Предполагам, че ще се наложи да го направим, Джон — каза Стенли и вече си представи какъв вой ще се надигне от САС и в Уайтхол.

Кларк вдигна телефона и натисна бутона за секретарката си, Хелън Монтгомъри.

— Хелън свържи се с Дигс и му кажи да дойде. Благодаря.

— Доколкото си спомням, и неговият руски е добър.

— Имахме добри учители. Обаче говори с малко южняшки акцент.

— А твоят?

— Моят е ленинградски, т.е. от Санкт Петербург. Ал, вярваш ли в техните промени?

Стенли седна.

— Джон, дори и днес всичко е пълна мъгла и през всичките десет години, откакто бе свалено червеното знаме от Спаската врата на Кремъл, е все така.

Кларк кимна в знак на съгласие.

— Помня, когато го видях по телевизията, братче. Направо се побърках.

— Здравей, Джон — обади се познат глас от вратата. — Здрасти, Ал.

— Влез и сядай, момчето ми.

Чавес, облечен за прикритие в униформа на майор от военното разузнаване, се поколеба, когато чу обръщението „момчето ми“. Когато Джон говореше така, предстоеше да се случи нещо необикновено. Но имаше и по-лоши варианти. Когато го наречеше „дете“, това беше сигнал за опасност, а сега след като беше съпруг и баща, Доминго вече не си търсеше сам белята. Отиде до бюрото на Кларк и взе предложените му листове.

— Москва? — попита той.

— Изглежда, че е с одобрението на нашия главнокомандващ.

— Страхотно — рече Чавес. — Е, отдавна не сме се срещали с господин Головко. Предполагам, че водката още е добра.

— Това е едно от нещата, което умеят да правят както трябва — съгласи се Джон.

— И искат да ги научим и на други работи?

— Така изглежда.

— Ще вземем ли жените с нас?

— Не. — Кларк поклати глава. — Тази работа е съвсем делова.

— Кога?

— Ще трябва да решим. Вероятно след седмица.

— Бива.

— Как е малкият?

Последва усмивка.

— Още пълзи. Снощи се опита да се изправи. Представи си, ще започне да ходи до няколко дни.

— Доминго, първата година ги учиш да ходят и да говорят, а през следващите двадесет да си седят на задника и да мълчат — предупреди го Кларк.

— Малкият спи през цялата нощ и се събужда усмихнат. Сутрин видът му е далеч по-добър от моя. — Беше логично. Когато Доминго се събудеше, очакваха го само тренировки и изморителен седемкилометров крос, а това вече започваше да му втръсва.

Кларк го разбираше. Една от най-големите загадки в живота беше защо децата винаги се събуждат в добро настроение. Запита се в кой период човек губеше тази способност.

— Целият екип ли? — попита Чавес.

— Да, вероятно ще включим и Голямата птица — добави Рейнбоу шест.

— Днес и теб ли те победи? — попита Динг.

— Следващия път, когато ще се състезавам в стрелба с този кучи син, искам да стане веднага след сутрешното бягане, когато още не е дошъл напълно на себе си — каза ядосан Кларк. Той просто не обичаше да губи в нищо, особено в стрелба с пистолет, в която се смяташе за много добър.

— Господин Кларк, Еторе просто не е човек. И с малокалибрения пистолет го бива, но не е кой знае какво, обаче с беретата е направо невероятен. Няма грешка.

— До днес не го вярвах. Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях обядвал в „Зеления дракон“.

— Разбирам те, Джон — каза Чавес, решил да не коментира факта, че тъстът му беше качил някое и друго кило. — Знаеш, че и аз умея да си служа доста добре с пистолета, обаче Еторе ми разказа играта и ме победи с три точки.

— Прецака ме с една точка, копелето му — оплака се Джон на командира на екип 2. За първи път губя двубой от тридесет години насам. Тогава ме победи командирът ми, а аз бях третият по ранг в частта. Бяхме се обзаложили на бири. — Беше загубил с две точки, но следващия път победи началника си с три, спомни си с гордост Кларк.

— Това той ли е? — попита Провалов.

— Не разполагаме с негова снимка — отвърна старшината до него. — Обаче отговаря на общото описание.

А и човекът се отправяше към същата кола. В момента го снимаха от няколко места.

Двамата седяха в един микробус, паркиран на половин пресечка от блока, който наблюдаваха. Използваха военни бинокли със зелено гумирано покритие.

Изглежда, че това беше техният човек. Беше слязъл с асансьора от етажа, от който се очакваше. Предишната вечер беше установено, че в този модерен жилищен блок наистина живее мъж, който се казва Иван Юриевич Конев. Нямаха време да разпитат съседите, а и това трябваше да стане много внимателно. Имаше голяма вероятност съседите на този Конев/Суворов да са също бивши служители на КГБ, а разпитът им не трябваше да се свързва по никакъв начин с целта на разследването. Тази цел не беше обикновена, помисли си Провалов.

Човекът влезе в кола под наем. На името на Иван Юриевич Конев на този адрес имаше регистриран частен автомобил — „Мерцедес“ — клас С, а кой би могъл да каже дали под други имена няма регистрирани и други коли? Провалов беше сигурен, че обектът има и други документи за самоличност, фалшифицирани най-изкусно. Тези за името Конев сигурно бяха такива. КГБ подготвяха перфектно хората си.

Старшината зад волана запали мотора на микробуса и се обади по радиото. В непосредствена близост имаше още две милиционерски коли с по двама опитни следователи.

— Нашият приятел потегля. Синята кола под наем — каза Провалов по радиото и от другите два автомобила потвърдиха, че са чули.

Колата беше фиат — истински, произведен в Торино, а не руско копие от завода „Толиати“. Беше продукт на един от малкото осъществени специални икономически проекти на Съветския съюз, който беше проработил. Дали се е спрял на този автомобил, защото е много маневрен, или защото излиза по-евтино да вземе кола под наем? — запита се Провалов. В момента нямаше как да се разбере. Конев/Суворов потегли и първата опашка тръгна след него на половин пресечка разстояние, а втората беше на половин пресечка пред него, защото дори опитен разузнавач от КГБ рядко гледаше за опашка отпред. Ако имаха още малко време, можеха да поставят сигнализиращо устройство под фиата, но не успяха. Ако се върнеше в апартамента, щяха да го поставят по-късно през нощта, към четири часа сутринта. Това щеше да е устройство, излъчващо радиосигнали, което се прикрепваше от вътрешната страна на задната броня с магнит. Антената му щеше да виси надолу като опашката на мишка и щеше да бъде практически незабележима. Част от използваната от Провалов техника бе предназначена за следене чужденци из Москва, за които имаше подозрения, че са шпиони, а това означаваше, че е добра, поне за руските стандарти.

Проследяването на колата се оказа по-лесно, отколкото беше очаквал. То се улесняваше от факта, че в него участваха три коли. Откриването на една преследваща кола не беше кой знае колко трудна работа. Две също могат да бъдат забелязани, защото и двете трябваше едновременно да предприемат едни и същи маневри. Но с три проследяващи коли работата се променяше и колкото и да го бяха обучавали в КГБ, Конев/Суворов не беше някакъв супермен. Неговата истинска зашита беше в това да скрие самоличността си, а за да може тя да бъде разкрита, бяха нужни добра следователска работа и късмет, обаче на късмета разчитаха повече ченгетата, а тези от КГБ, не. В манията си да изпипва нещата тази организация беше изключила късмета от програмата за обучение, защото да се разчита на него бе признак на слабост, който можеше да доведе до провал. Това подсказваше на Провалов, че Конев/Суворов няма дълъг стаж на оперативен разузнавач. Тези неща се учат от практиката.

Проследяването се извършваше от максимално далечно разстояние, повече от една пряка, а градските отсечки тук бяха дълги. Микробусът беше специално приспособен за подобни операции. Болтовете, които крепяха в средата регистрационните табели, бяха триъгълни и с едно щракване можеха да сменят табелите, които бяха общо три с различни номера. Конфигурацията на предните фарове също можеше да се променя, а един опитен противник следеше и за тези неща в тъмното. Смяната можеше да става само един-два пъти, и то когато бяха извън обсега на огледалото му за обратно виждане. Трябваше да бъде гений, за да се усети. Най-трудно беше на колата, която извършваше следенето отпред, защото не можеше да знае предварително какви са намеренията на Конев/Суворов и кога внезапно ще завие. Тогава тя трябваше да избърза, водена от указанията на другите преследвачи, за да заеме пак предишното положение. Но всички милиционери от сегашния екип бяха опитни служители на отдел „Убийства“, които знаеха как да следят най-опасния дивеч на планетата — хора, готови да отнемат чужд живот. Дори и тъпите убийци понякога проявяваха животинско лукавство и бяха научили много за полицейската практика от телевизията. Това правеше някои разследвания по-трудни, отколкото би трябвало, но в случай като този допълнителните трудности бяха нещо като усъвършенстване за хората на Провалов.

— Завива надясно — съобщи неговият шофьор по радиото. — Микробусът поема водачеството — Трябваше да избързат напред до следващия десен завой, а след това отново щяха да заемат предишното си положение. Другата кола за малко щеше да изостави преследването и да остане след микробуса, а след това пак да мине отпред. Беше фиат — производство на завода „Толиати“, — най-често срещаната кола в Русия, и затова беше напълно анонимна с мръсната си бяла боя.

— Ако това е единственият му опит да се откачи от преследването, ще трябва да е някой много самоуверен човек.

— Прав си — съгласи се Провалов. — Да видим дали ще направи и нещо друго.

„Другото“ стана няколко минути по-късно. Фиатът отново сви вдясно, но не в пресечна улица, а в подлеза под друг жилищен блок, дълъг цяла една пресечка. За щастие другата преследваща кола беше вече в далечния край на подлеза и видя след малко фиата на тридесет метра отпред.

— Държим го под око — докладваха по радиото. — Ще поизостанем малко.

— Давай! — нареди Провалов на шофьора, който натисна педала на газта до следващата пресечка. По пътя той смени регистрационните номера и конфигурацията на фаровете. В нощта видът на микробуса стана съвсем друг.

— Самоуверен е — каза Провалов пет минути по-късно.

Сега микробусът следваше фиата от близко разстояние, водещата кола остана зад микробуса, а третата беше непосредствено след нея. Където и да отидеше преследваният, те нямаше да го изпуснат. Беше извършил маневрата си за заблуда на евентуални преследвачи и тя беше твърде ловка, но беше само една. Може би си мислеше, че беше достатъчна, за да се откачи от някоя следяща го кола на СВР и че ако изобщо е преследван, колата е само една. След като беше излязъл от подлеза, не беше видял нищо обезпокоително в огледалото. Много добре, помисли си лейтенантът от милицията. Жалко, че американският му приятел от ФБР не беше с него. Те едва ли биха се справили по-добре въпреки големите им възможности. Не беше зле хората му да познават улиците на Москва и нейните предградия като таксиметровите шофьори.

— Отива да вечеря и да пийне някъде — обади се шофьорът на Провалов. — До един километър ще спре.

— Ще видим — каза лейтенантът, споделяйки мнението на шофьора. В този район имаше десетина първокласни заведения. Кое ли щеше да избере обектът…?

Оказа се „Княз Михаил Киевски“ — украински ресторант, специализирал се в сервирането на рибни ястия и пилета и известен с добрия си бар. Конев/Суворов спря пред ресторанта, даде ключовете на момчето от персонала да паркира колата и влезе вътре.

— Кой от нас е най-добре облечен? — попита по радиото Провалов.

— Вие, другарю лейтенант. — Хората от другите два екипа бяха в обикновени работни дрехи, които не ставаха за тук. Половината от посетителите на „Княз Михаил Киевски“ бяха чужденци, а в присъствието на такива хора човек трябва да е прилично облечен. В ресторанта държаха на това. Провалов слезе от колата половин пресечка по-рано и бързо се отправи към покрития с тента вход. След като го огледа, портиерът го пусна да мине. В нова Русия на дрехите се обръщаше повече внимание, отколкото в повечето европейски държави. Можеше да извади полицейската си карта, но едва ли щеше да е разумно. Някой от персонала можеше да предупреди Конев/Суворов. Тогава внезапно му хрумна една идея. Провалов веднага влезе в тоалетната и извади мобифона си.

— Ало — каза познатият глас в слушалката.

— Мишка, ти ли си?

— Олег? — попита Рейли. — Какво мога да направя за теб?

— Знаеш ли ресторанта „Княз Михаил Киевски“?

— Да, разбира се. Защо?

— Имам нужда от помощта ти. За колко време можеш да дойдеш тук? — попита Провалов, знаейки, че Рейли живее само на два километра от мястото.

— За десет-петнадесет минути.

— Побързай тогава. Ще бъда на бара. Облечи се добре — добави милиционерът.

— Става — съгласи се Рейли, като се питаше как да обясни на жена си защо прекъсва спокойната им вечер пред телевизора.

Провалов се отправи към бара, поръча си перцовка и запали цигара. Обектът седеше през седем стола от него и също си пиеше питието самичък, може би очаквайки да се освободи маса. Заведението беше пълно с посетители. Струнен квартет изпълняваше нещо от Римски-Корсаков в далечния край на залата. За Провалов тук беше твърде скъпо, за да си позволи да идва редовно. Значи Конев/Суворов имаше пари. В това нямаше нищо чудно. Доста бивши офицери от КГБ сега благоденстваха в новата икономическа система на Русия. Те имаха широки контакти и достъп до информация, каквито нямаха повечето граждани. Имаха своя ниша на пазара в едно общество с ширеща се корупция и мрежа от свои хора, на които можеха да разчитат при различни обстоятелства и да делят печалбите си с тях, независимо дали бяха придобити законно или не.

Провалов изпи първата чаша и повика бармана да му налее още една, когато Рейли се появи.

— Олег Григориевич! — поздрави го американецът.

Не е глупак, каза си лейтенантът от руската милиция. Говореше развален руски, и то високо, за да могат всички да го чуят, което беше едно много добро прикритие при сегашната ситуация. Беше и добре облечен, за да могат всички, които го видят, да разберат, че е чужденец.

— Мишка! — отвърна на поздрава му Провалов, раздруса силно ръката му и даде знак на бармана.

— И така, кого наблюдаваме? — попита по-тихо агентът от ФБР.

— Онзи в сивия костюм през седем стола вляво.

— Видях го — отвърна веднага Рейли. — Кой е той?

— Представя се под името Конев, Иван Юриевич, но според нас трябва да е Суворов, Клементий Иванич.

— Аха — каза Рейли. — Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш?

— Проследихме го до тук. Прибягна до проста, но доста ефикасна маневра да се откачи, но бяхме с три коли и не можа да се измъкне.

— Браво, Олег — похвали го агентът от ФБР.

Въпреки недостатъчната подготовка и оскъдните технически средства Провалов не беше лошо ченге. Във ФБР сигурно щеше да е най-малко старши специален агент. Олег имаше добър полицейски нюх. Да проследиш човек от КГБ в Москва не беше по-лесно, отколкото да вървиш по петите на някой страдащ от параноя престъпник в нюйоркския квартал Куинс. Рейли отпи от перцовката и се извърна малко встрани на стола си. От далечната страна на обекта седеше чернокоса хубавица в елегантна черна рокля. На Рейли му заприлича на скъпа проститутка, излязла на работа. И нейните очи оглежда заведението така внимателно, както и неговите. Разликата беше, че Рейли беше мъж, който се заглежда в една хубава жена или поне се преструваше, че го прави, в което нямаше нищо необичайно. Всъщност той наблюдаваше не нея, а мъжа. Беше около петдесетгодишен, без отличителни белези, какъвто би трябвало да е един шпионин. Изглежда, че чакаше да се освободи маса, държеше чаша в ръка и гледаше внимателно в огледалото на бара — добър начин да следи дали някой не го наблюдава. Разбира се, той не обърна внимание на американеца и приятеля му. Едва ли един американски бизнесмен би проявил някакъв интерес към него. Освен това американецът гледаше курвата от лявата му страна. По тази причина очите на обекта изобщо не се спряха на мъжете вдясно нито директно, нито през огледалото. Бива си го Олег, помисли си Рейли, използва ме за камуфлаж и го наблюдава индиректно.

— Научи ли нещо друго напоследък? — попита агентът от ФБР. Провалов му разказа какво беше научил от проститутката и какво се беше случило в нощта преди убийствата. — Ама че нахалство. Но още не си сигурен кой е бил мишената?

— Не — призна Провалов и отпи от втората чаша. Трябваше да внимава с алкохола, за да не направи някоя грешка. Преследваният беше твърде ловък и опасен, за да си позволи каквито и да било рискове. Винаги можеше да го извика на разпит, но знаеше, че от това няма да излезе нищо. Към престъпници като този трябваше да се пристъпва много внимателно като към министър. Провалов си позволи за миг да погледне внимателно профила на човека в огледалото, който беше виновен за смъртта на няколко души. Защо около главите на подобни хора няма черен ореол? Защо изглеждат съвсем обикновено?

— Знаем ли нещо друго за този помияр?

Руснакът харесваше тази американска дума. Той поклати глава.

— Не, Мишка. Все още не сме проверили дали има досие в СВР.

— Опасявате се да не би да има свои хора там ли? — попита американецът. Олег кимна. — Това е основателна причина.

Беше много вероятно. Офицерите от КГБ сигурно се държаха здраво един за друг. Като нищо можеше да има някой останал на работа в старата сграда, например човек от личния състав, който да ги уведомява, ако полицията прояви интерес към нечие досие.

„Мамка му“ — каза си американецът. „Значи ти, кучи сине, чукаш курвите на човека, преди да го затриеш.“ В това хладнокръвие имаше нещо твърде зловещо, като във филмите за мафията. Но в истинския живот членовете на Коза ностра нямаха куража за подобно нещо. Въпреки страховитата си репутация мафиотите нямаха подготовката на един разузнавач и в сравнение с него бяха като котка и тигър в джунглата. Той продължи да наблюдава внимателно обекта. Момичето откъм далечната му страна го разсейваше, но не чак толкова.

— Олег!

— Да, Михаил?

— Той гледа към някой, който е встрани от оркестъра. Погледът му непрекъснато се връща към това място. Не оглежда цялата зала както отначало.

Обектът наистина се взираше внимателно във всеки новопристигащ в ресторанта, но очите му все по-често гледаха към един ъгъл на огледалото. Вероятно беше решил, че никой в ресторанта не представлява опасност за него. Е, помисли си Рейли, дори подготовката си има граници и рано или късно собственият ти опит работи против теб. Робуваш на досегашната си практика и правиш предположения, които могат да станат причина да те хванат. В случая Суворов беше убеден, че не би могъл да го наблюдава някакъв американец. В края на краищата не беше сторил нищо на никой американец в Москва, а и изобщо през цялата си кариера. Освен това се намираше на приятелска, а не на чужда територия. Както винаги, по пътя до тук беше взел мерки за елиминиране на евентуални преследвачи, но беше предположил, че може да бъде следен само от една кола. Е, и умниците понякога грешат. Как беше? Разликата между гения и глупака е, че геният знае границите на своите възможности. Суворов се считаше за гений… Но кого гледа той? Рейли се извърна още малко в стола си и огледа внимателно въпросната част на залата.

— Какво виждаш, Мишка?

— Много хора, Олег Григориевич, главно руснаци, но има и няколко добре облечени чужденци. Виждам и китайци. Двама са. Приличат на дипломати и вечерят с двама руснаци, които, изглежда, са държавни служители. — На масата цари доста сърдечна атмосфера, помисли си Рейли.

Беше вечерял тук с жена си три или четири пъти. Храната беше много добра, особено рибата. В „Княз Михаил Киевски“ сервираха чудесен черен хайвер, а това беше най-доброто, което можеше да се намери в тази страна. Жена му много го обичаше и знаеше, че у дома той щеше да струва много по-скъпо. Рейли следеше дискретно хора от много години и се беше научил да остава незабелязан. Можеше да постига това почти навсякъде освен в Харлем, но за там ФБР имаше агенти негри, които да вършат тази работа.

Сега вече беше абсолютно сигурен, че Суворов продължаваше да гледа все в една посока. Правеше го небрежно, като използваше огледалото на бара. Дори беше седнал така, че очите му съвсем естествено да гледат в тази посока. Но хора като него не правеха нищо случайно. Бяха обучени да мислят и за най-малката подробност, дори за евентуален провал. Да се чуди човек как глупаво се беше издънил този. Да го прекара някаква си проститутка, която преровила джобовете му, докато спял след чукането. Е, някои мъже независимо от това колко са хитри, понякога мислят с онази си работа… Рейли отново се извърна… Единият от китайците на далечната маса се извини на сътрапезниците си, стана и тръгна към тоалетната. Рейли помисли веднага да направи същото, но… не. Ако работата бе нагласена предварително, подобна стъпка от негова страна щеше да предизвика съмнения… „Търпение, Мишка“, каза си той и се обърна отново към огледалото, за да наблюдава главния обект. Конев/Суворов остави чашата си на бара и се изправи.

— Олег, искам да ми посочиш къде е мъжката тоалетна — каза агентът от ФБР. — След петнадесет секунди.

Провалов отброи секундите и след това посочи с ръка към главния вход. Рейли го потупа по рамото и се отправи в указаната посока.

Ресторантът „Княз Михаил Киевски“ беше добро заведение, но пред тоалетната нямаше служител от персонала като в повечето европейски ресторанти, може би защото американците се чувстваха неудобно от подобна практика, а може би и защото управата беше решила, че това са ненужни разходи. Рейли влезе и видя три писоара, два от които бяха заети. Свали ципа на панталона си и се облекчи. След това го вдигна и се обърна, за да си измие ръцете, като същевременно погледна надолу само с крайчеца на окото си и видя, че двамата мъже си размениха погледи. Руснакът беше по-висок. В тоалетната имаше кърпа за ръце, която се издърпваше — нещо, което в Америка вече почти не практикуваха. Рейли дръпна надолу кърпата и си избърса ръцете. Не можеше да се бави повече. Докато вървеше към вратата, бръкна в джоба си и извади малко навън ключовете от колата. Изпусна ги точно в момента, когато отваряше вратата, и тихо изруга: „Мамка му“, докато се навеждаше да ги вземе, закрит за погледите им от стоманената преграда. Взе ги и се изправи. И точно тогава видя това, което искаше. Направиха го много добре. Можеха да проявят повече търпение, но вероятно и двамата не обърнаха внимание на американеца, а бяха опитни професионалисти. Едва се допряха един до друг и съприкосновението стана под кръста, за да не бъде видяно от някой случаен наблюдател. Но Рейли не беше случаен и само с крайчеца на окото си видя какво стана. Това беше класическа случайна размяна с докосване и беше изпълнена толкова добре, че дори опитен агент като него не можа да види кой на кого предаде нещо и какво бе то. Агентът от ФБР излезе навън, отправяйки се към стола си на бара, където даде знак на бармана да му донесе питието, което реши, че си е спечелил.

— Е?

— Трябва да разбереш кой е този китаец. Размениха си с нашия приятел нещо в кенефа. Предаване с докосване, извършиха го много професионално — каза Рейли. Усмихна се и намигна на брюнетката от другата страна на бара.

Беше толкова професионално, че ако Рейли беше извикан като свидетел, за да опише пред съдията какво е видял, дори един начинаещ адвокат щеше да успее да го убеди, че всъщност не е видял нищо. Но това му каза много неща. Подобна степен на професионализъм можеше да се постигне само при абсолютно случайна среща между двама напълно невинни хора, т.е. чисто съвпадение. Или просто двама опитни разузнавачи бяха показали уменията си по най-добрия начин и на най-подходящото място. Провалов се извърна точно навреме, за да види двамата, като излизат от тоалетната. Те дори не се погледнаха и не се удостоиха с внимание, каквото човек би обърнал на бездомно куче. Точно така биха постъпили двама абсолютно несвързани един с друг хора, след като са били заедно в тоалетната. Но този път Конев/Суворов зае отново мястото си на бара, хвана чашата си и престана да се взира в огледалото както преди. Вместо това той се обърна, поздрави момичето от лявата си страна и даде знак на бармана да й донесе още едно питие, което тя прие с професионална усмивка. Изражението й показваше, че си беше намерила клиент за през нощта. Това момиче може и да играе някаква роля, помисли си Рейли.

— Значи нашия приятел ще го чукат тази вечер — каза той на руския си колега.

— Хубава е — съгласи се Провалов. — Сигурно е на двайсет и три.

— Там някъде. Може би и малко по-млада. Има хубави клаксони.

— Клаксони ли? — учуди се руснакът.

— Цици, Олег, цици — уточни агентът от ФБР. — Китаецът е шпионин. Видя ли дали някой не го следи?

— Не — отвърна лейтенантът. — Поне не го познавам. Може да не е известно, че е разузнавач.

— Е, да. Всичките ви хора от контраразузнаването са вече пенсионери в Сочи, нали? Обаче мен непрекъснато ме следят.

— Да не искаш да кажеш, че и аз съм твой агент? — попита Провалов.

Другият се засмя.

— Когато решиш да избягаш, обади ми се, Олег Григориевич.

— За китаеца в светлосивия костюм ли става дума?

— Същият. Нисък, около метър и шейсет и три, тежи седемдесет кила, възпълен, с къса коса, на около 45 години.

Провалов запамети данните и се обърна, за да погледне чужденеца от трийсетина метра. Изглеждаше съвсем обикновено, като повечето шпиони. След като свърши и това, той се отправи към тоалетната, за да се обади на агентите отвън по мобифона си.

Така вечерта привърши. Конев/Суворов излезе от ресторанта двайсет минути по-късно е момичето под ръка и подкара колата обратно към апартамента си. Един от хората на Провалов, който беше останал отвън, съпроводи, без да го забележат, китаеца до колата му и видя, че тя е с дипломатически номера. След като ги записа, ченгетата си тръгнаха за вкъщи след един продължителен работен ден, като се питаха какво бяха успели да постигнат и дали щеше да се окаже важно.