Мечката и драконът

16.Добиване на злато

Павел Петрович Гогол повярва на очите си само защото като млад беше виждал бронетанковите части на Червената армия да навлизат в Западна Украйна и Полша. Превозните средства на вериги, които виждаше сега, бяха дори по-големи и бяха повалили повечето дървета, оцелели след взривяването на гората от инженерите. Краткото лято не позволяваше глезотии като сечене на дървета и прокарване на просеки, каквато беше практиката на оголения от гори Запад. Изследователската експедиция откри изненадващо бързо източника на златния прах и сега екип от цивилни и военни инженери прокарваше път до находището, разсичайки тундрата. Върху открилото се свободно пространство стоварваха тонове чакъл, въпреки че изграждането на този вид пътища беше твърде проблематично при тукашните атмосферни условия. По тях щяха да пристигнат тежката миньорска техника и строителните материали за работниците, които скоро щяха да започнат да градят жилищата си сред онова, което беше „неговата“ гора. Казаха му, че мината ще бъде кръстена в негова чест, но това изобщо не го впечатли. Бяха му взели повечето позлатени вълчи кожи, след като му ги бяха платили, според него щедро. Но единственото нещо, дадено от тях, което му хареса, беше новата пушка — австрийски „Щаер“ с оптически мерник „Цайс“ и калибър 338, като на американския „Уинчестър магнум“, предостатъчен за местния дивеч. Пушката беше съвсем нова. Беше изстрелял само петнадесет патрона, за да провери дали мерникът й е точно фиксиран. Синкавата стомана беше безупречна, а гладкият приклад от орехово дърво направо го възбуждаше с цвета си на чист мед. „Колко германци бих могъл да избия с това нещо!“, помисли си Гогол. А колко вълци и мечки щеше да ликвидира отсега нататък. Караха го да напусне гората си и реката, която течеше през нея. Обещаваха му седмици почивка по плажовете на Сочи и удобни апартаменти там, където пожелае. Гогол презрително изсумтя. Да не би да е някой градски педераст? Не, той беше горски човек и планинар, от който се страхуваха вълците и мечките, а дори и тигрите на юг сигурно бяха чували за него. Това беше неговата земя. Истината беше, че не познаваше друг живот и беше прекалено стар, за да се научи да живее по друг начин. Това, което за другите означаваше удобство, за него беше досадно, а когато настъпеше последният му час, щеше да е доволен трупът му да бъде изяден от вълк или мечка. Така би било справедливо. Беше убил и одрал кожите на много от тях, но беше истински спортсмен.

Храната, която донесоха (казаха му, че е докарана по въздуха) беше наистина добра, особено говеждото. То беше по-богато и по-крехко от еленовото месо, с което обикновено се хранеше. Дадоха му и пресен тютюн за лулата. Телевизионните репортери много я харесваха и го караха да разказва за живота си в сибирските гори, както и за най-сполучливия си лов на вълци и мечки. Обаче той не можа да види телевизионния филм, който правеха за него. Беше твърде далеч от това, на което често викаха „цивилизацията“, за да има телевизор. Въпреки това разказваше много старателно и ясно своите истории, за да могат децата и внуците, които никога нямаше да има, да разберат какъв герой е бил. Като всички хора, и Гогол имаше чувство за собствено достойнство. От него би излязъл добър разказвач за всяка детска градина, но това изобщо не дойде наум на разните бюрократи и функционери, дошли да нарушат спокойствието му. Те го виждаха по-скоро като телевизионен герой, типичен пример за руски индивидуалист, какъвто руснаците боготворяха и едновременно потискаха.

Но истинската тема на четиридесетминутния филм, който успя да направи Руската национална телевизия, не беше тук. Тя беше на седемнадесет километра по-далеч, където един геолог подхвърляше като бейзболна топка къс самородно злато колкото юмрук. То тежеше повече от желязо със същата големина. Беше най-голямото парче самородно злато, което бяха намерили. Пред телевизионните камери екипът геолози твърдеше, че това находище е като разказ от митологията, нещо като градините на цар Мидас. Можеха да решат какви са точните му запаси, само след като прокопаеха тунел в земята, но шефът на екипа заложи професионалната си репутация, че то ще е несравнимо по-богато от това в Южна Африка, която до този момент беше най-богатата страна със златни залежи на планетата. Ежедневните телевизионни записи бяха изпращани до руския комуникационен спътник, който през повечето време висеше над Северния полюс. По-голямата част от страната се намираше твърде на север, за да може да се възползва от геосинхронните спътници, които ползваше останалият свят.

Но това не беше проблем за Агенцията за национална сигурност. Тя имаше станции навсякъде по света и тази в Чиксенд, Англия, прехвана предаденото до руския спътник и веднага го препрати на един американски военнокомуникационен сателит, който изпрати сигнала във Форт Мийд, щата Мериленд. Сигналът не беше закодиран и веднага бе даден на преводачите от руски, след което беше изпратен на ЦРУ и други национални институти за анализ. Стана така, че президентът на Съединените щати се запозна с него седмица преди средния руски гражданин.

— По дяволите, кой е този Джим Бриджър? — попита Джак.

— Името му е Павел Петрович Гогол. Той е открил златното находище — отвърна Бен Гудли. — Камерата показа редицата позлатени вълчи кожи.

— Тези неща могат да бъдат окачени в Смитсоновия институт във Вашингтон… Сякаш са извадени направо от филм на Джордж Лукас… — отбеляза Фехтовачът.

— Можете да купите една кожа на жена си — предложи Гудли.

Президентът на Съединените щати поклати глава.

— Не-е… обаче… може би едно позлатено палто от самур… Мислиш ли, че избирателите ще могат да го преглътнат?

— По-добре да попитате за това господин Ван Дам — отвърна след известно колебание съветникът по въпросите на националната сигурност.

— Да, сигурно ще е забавно да му изкарам ума точно тук, в Овалния кабинет. Този материал не е секретен, нали?

— Не, води се само като „поверителен“.

— Добре, искам да го покажа на Кети тази вечер. Подобно ниво на секретност не би могло да спре никого, дори някой голям градски вестник.

— Как го искате — с озвучен превод или с надписи?

— И двамата мразим надписите — каза Джак на своя помощник.

— Тогава ще кажа на хората от Ленгли да ви приготвят едно копие — обеща Гудли.

— Тя направо ще се побърка, като види кожата. — С парите, които имаше вложени в акции, Райън беше станал познавач на фини бижута и кожи. За бижутата имаше уговорка с магазина на „Блексмън“ — много специална фирма в „Рокфелер център“ в Ню Йорк. Две седмици преди миналата Коледа един техен търговски пътник пристигна с влак във Вашингтон, придружен от двама въоръжени охранители, които не бяха допуснати в сградата на Белия дом. Външната охрана направо щеше да откачи, когато разбра, че в района има въоръжени мъже, но Андреа О’Дей оправи работата. На президента бяха показани бижута за пет милиона долара, някои от които току-що изработени, и той купи няколко. Неговата награда беше да види как очите на Кети щяха да изскочат от орбитите под коледната елха и как тя се ядосва, че му беше купила само един хубав комплект стикове за голф. Но това беше напълно достатъчно за Фехтовача. Да види жена си усмихната в коледното утро беше за него най-голямата награда в живота. Освен това беше й доказал, че разбира от бижута, качество, което жените много ценят. Да, ама ако можех да й взема едно палто от тези вълчи кожи… Дали не би могъл да се спазари със Сергей Головко? Джак помисли малко. Къде, по дяволите, може да се носи такова нещо? Трябваше да бъде практичен.

— Ще изглежда добре в дрешника — съгласи се Гудли, виждайки замечтания поглед на шефа си.

„Цветът така добре ще подхожда на златисторусата й коса.“ Райън помечта още няколко секунди, след което тръсна глава, за да отпъди тези мисли.

— Какво друго има за днес?

— Зорге изпрати нова информация. Ще пристигне по куриер още докато говорим.

— Нещо важно ли е?

— Госпожа Фоли не каза, но нали я знаете.

— О, да. И малките неща вършат работа, когато имаш цялата картина. — Големият куп страници още беше в личния му сейф. Тъжната истина беше, че за да успее да ги прочете, трябваше да отдели от времето за семейството си, а за да стори такова нещо, информацията наистина би трябвало да е много важна.

— И така, какво ще направят американците? — попита Фан министър Цзян.

— По въпроса за търговията ли? В края на краищата те ще отстъпят пред неизбежното. Ще ни признаят статут на най-облагодетелствана нация в търговията и ще се откажат от възраженията си за пълноправното ни членство в Световната търговска организация — отвърна Цзян.

— Едва ли ще го направят толкова скоро — отбеляза Фан Ган.

— Това е вярно — съгласи се Цзян Хансан. И двамата бяха на едно мнение, че до този момент финансовото състояние на КНР беше добре прикрито благодарение на комунистическата форма на управление, което при друго правителство нямаше да бъде възможно. Голата истина беше, че КНР беше останала почти без резерви от твърда валута, след като ги беше изразходвала най-вече за купуване на оръжия и военни технологии от различни страни. От Америка се внасяха само случайни стоки — главно компютърни чипове, които можеха да се използват почти за всичко. Основните покупки на оръжие идваха предимно от Западна Европа и понякога от Израел. Америка продаваше в тази част на света оръжия само на ренегатите от Тайван, които, разбира се, плащаха за тях в брой. Те бяха за китайския комунистически режим като ужилване от комар. Покупките не бяха големи и не представляваха сериозна заплаха, но бяха досадни и го караха непрекъснато да се чеше, а от това с течение на времето сърбежът се засилваше. В континентален Китай живееха над един милиард души — хиляда милиона, а на острова оттатък пролива по-малко от 30 милиона. Така наречената Република Китай използваше добре хората си и произвеждаше повече от една четвърт от стоките и услугите, които Китайската народна република успяваше да произведе за година с четиридесет пъти повече работници и селяни. Но въпреки че континентален Китай се стремеше към също толкова стоки и услуги, както и към парите, които се печелеха от тях, той не приемаше политическата и икономическата система, която правеше това възможно. Разбира се, неговата политическа система беше по-съвършена, защото идеологията му беше по-добра. Самият Мао го беше казал.

Нито тези двама членове на китайското Политбюро, нито останалите се замисляха върху съществуващите обективни реалности. Те бяха толкова сигурни във вярванията си, колкото някой западен свещеник във вярата си. Дори не отчитаха очевидния факт, че частичните успехи на Китайската народна република се дължаха на капиталистическите прийоми, възприети от предишни ръководители, и то въпреки протестите на някои министри и политици. Сегашното ръководство продължаваше да отказва каквото и да било политическо влияние на хората, които обогатяваха страната, уверено, че това положение ще се запази завинаги и че на тези бизнесмени и индустриалци ще им е достатъчно само да могат да печелят пари и да живеят сравнително добре, докато те, политиците, ще продължат да решават проблемите на страната. В края на краищата, оръжията и войниците им принадлежаха, а властта продължаваше да зависи точно от тях.

— Сигурен ли си в това? — попита Фан Ган.

— Да, другарю. Съвсем сигурен. Държим се добре с янките, нали? Напоследък не сме размахвали саби срещу тайванските бандити.

— А какво ще стане с американските оплаквания по повод търговските ни отношения?

— Нали знаят как е в бизнеса? — каза самодоволно Цзян. — Ние успяваме да им продаваме стоки заради тяхното качество и цени. Купуваме от тях по същите съображения. Е, да, признавам, че американската компания „Боинг“ произвежда добри самолети, но същото прави и европейската „Еърбъс“, а европейците са по-толерантни към нас в политическо отношение. Америка разчита да отворим пазарите си за нейните стоки и ние го правим, бавно, разбира се. Имаме нужда да запазим положителното си салдо в търговията, което те така любезно ни предоставят, и да изразходваме тези пари за важни за нас неща. Следващата ни стъпка ще бъде да разширим производството на автомобили и да навлезем в техния автомобилен пазар, както някога го направиха японците. В срок от пет години, Фан, ще можем да измъкваме от Америка по още десет милиарда долара годишно, а това, приятелю, са доста занижени оценки.

— Така ли мислиш?

Последва енергично кимане с глава.

— Да! Ние няма да допуснем грешката, която направиха японците, като им продаваха грозни малки коли. Вече търсим американски инженери, които да ни помогнат да създадем такива модели, които да задоволяват естетическите претенции на белите дяволи.

— Щом така смяташ.

— Когато успеем да намерим парите, необходими за превъоръжаването на нашата армия, ще станем водеща световна сила във всяко отношение. Ще станем първа индустриална и военна сила в света.

— Страхувам се, че тези планове са прекалено амбициозни — каза предпазливо Фан. — При всички случаи за тяхното осъществяване ще са необходими повече години, отколкото ни остават. Но какво наследство ще оставим на нашата страна, ако я насочим по погрешен път?

— Че какво погрешно има в това, Фан? — попита Цзян. — Съмняваш ли се в идеите ни?

„Винаги този въпрос“, рече си Фан и мислено въздъхна.

— Помня, когато Дън Сяопин казваше: „Не е важно дали котката е черна или бяла, а да лови мишки. На което Мао ядосано го запита: Кой император е казал това?“

— Обаче това е важно, стари ми приятелю, и ти добре го знаеш.

— Така е — съгласи се Фан и смирено наведе глава, защото искаше да избегне споровете в този късен час на деня, особено след като имаше главоболие. С възрастта Цзян бе станал още по-надъхан идеологически, отколкото на младини, а имперските му амбиции не бяха намалели. Фан въздъхна още веднъж. Беше решил да не спори повече. Не си струваше усилието. Обаче си позволи да каже само още едно нещо, просто за да се застрахова.

— Ами ако те не се съгласят? — попита накрая той.

— Какво?

— Какво ще стане, ако те не се съгласят с нас? Какво ще последва, ако имаме неприятности с американците по търговския въпрос?

— Няма да постъпят така — увери Цзян приятеля си.

— И все пак, ако се възпротивят, какво ще правим тогава, другарю? Какви други възможности имаме?

— Предполагам, че в такъв случай ще действаме на принципа на тоягата и моркова. Ще откажем на Америка някои поръчки, а след това ще проявим интерес към други. Номерът е минавал много пъти — увери Цзян госта си. — Президентът Райън е предвидим. Трябва само да не издаваме намеренията си. Не трябва да му даваме повод за нищо, което би могъл да използва против нас.

Двамата продължиха да разговарят по други въпроси, след което Фан се върна в кабинета си и отново продиктува на Мин съдържанието на разговора си с Цзян, а тя го записа на компютъра. Министърът се поколеба дали да не я покани в апартамента си, но се отказа. Въпреки че през последните седмици му изглеждаше по-привлекателна и любезно му се усмихваше, когато минеше през приемната, за него денят се беше оказал твърде дълъг, макар че с Мин прекарването беше приятно. Министър Фан нямаше представа, че след по-малко от три часа диктовката му ще се окаже във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Какво мислиш по въпроса, Джордж?

— Джак, какво е това и как се добрахме до него? — попита Търговецът.

— Това е вътрешен меморандум или нещо подобно от правителството на Китайската народна република. А как сме го получили не е нужно, повтарям, не е нужно да знаеш.

Документът беше изпран по-добре от парите на мафията. Всички имена бяха променени, както и синтаксисът и наречията, за да се прикрие маниерът на говорене. Предполагаше се, или по-скоро надеждата беше, че дори участниците в разговора, за който се докладваше, нямаше да познаят собствените си думи. Но съдържанието беше запазено и дори подобрено, защото нюансите в китайския бяха преведени напълно на идеоматичен американски английски. Това беше най-трудната част. Преводите от един език на друг не са лесна работа. Основното значение на думите е едно нещо, а нюансите друго и при превода те почти никога не се покриват напълно. Преводачите, които работеха за разузнаването, бяха едни от най-добрите в страната. Това бяха хора, които редовно четяха поезия и понякога публикуваха в списанията материали, подписани със собствените им имена, за да споделят опита и любовта си към избрания от тях чужд език със свои колеги. „Като резултат се получават доста добри преводи“, помисли си Райън, макар винаги да беше малко недоверчив към тези хора.

— Минетчиите му с минетчии! Наговарят се как да ни прецакат. — Въпреки богатството си Джордж Уинстън беше запазил невъздържания си език на човек от работническата класа.

— Джордж, това е бизнес, не е лично — опита се да го успокои президентът.

Министърът на финансите вдигна очи от папката с документите.

— Джак, когато ръководех „Колумб груп“, трябваше да гледам на всички свои акционери като на част от семейството ми. Техните пари трябваше да бъдат толкова важни за мен, колкото и моите. Изискваше го професионалният ми дълг като инвеститорски консултант.

Джак кимна.

— Съгласен съм, Джордж. Затова те и поканих в правителството. Ти си честен.

— Да, но сега съм министър на финансите. Това означава, че всеки гражданин е част от моето семейство, а тези китайски копелета се канят да прецакат страната ми, всички тези хора навън. — Министър Уинстън посочи към дебелите стъкла на прозорците в Овалния кабинет. — Това са хората, гласували ни доверие да запазим икономиката стабилна. Китайците искат да получат статут на най-облагодетелствана нация в търговията, нали? Искат и да станат член на Световната търговска организация. А могат ли да си…!

Президентът Райън беше принуден да се разсмее доста рано тази сутрин. Запита се дали онези от службата за охрана са чули какви ги говори Джордж. Може би сега гледат през тайните дупки на вратата, за да разберат за какво е тази гюрултия.

— Я да закусим с кафе и кроасани, Джордж. Гроздовият нектар е направо от „Смъкърс“.

Търговецът стана и заобиколи канапето с вирната назад глава като жребец, който се върти около някоя разгонила се кобила.

— Добре, Джак, ще се успокоя, ама ти си свикнал с подобни гадости, а аз не съм. Е, някога на „Уолстрийт“ и ние обичахме да се занасяме и дори да заговорничим по малко, но никога не сме прецаквали преднамерено хората, не! Никога не съм го правил! А знаеш ли какво е най-лошото?

— Какво, Джордж?

— Те са едни глупаци, Джак. Мислят си, че могат да се държат на пазара така, както повеляват техните дребнави политически теории, и той ще ги наблюдава, без да реагира като рота строени за почест войници. Те не са способни да управляват успешно дори средно голяма фирма, но се разпореждат с икономиката на цяла страна, а сега искат да прекарат и нас.

— Я не го вземай толкова надълбоко.

— Мислиш, че това е шега работа, така ли? — попита ядосан Уинстън.

— Джордж, никога не съм те виждал да се впрягаш така. Изненадан съм от емоционалната ти реакция.

— Ти за кого ме мислиш, за Джей Гулд ли?

— Не — отвърна Райън. — По-скоро за Дж. П. Морган. — Забележката постигна желания ефект. Министърът на финансите се засмя.

— Добре, този път ме хвана натясно.

Морган беше първият истински председател на Федералния резерв. Той изпълняваше тази работа като частно лице, но го правеше доста добре и все пак това бе само една институция, а такива като него сега не се срещат често.

— Добре, господин президент, сър, вече съм спокоен. Прав си, че това е бизнес, не е лично. И нашият отговор на подобно недостойно поведение в бизнеса също ще бъде делови. КНР няма да получи статут на най-облагодетелствана нация в търговията. Те няма да влязат в Световната търговска организация. Всъщност, като се има предвид състоянието на тяхната икономика, не го и заслужават. Мисля също, че трябва да ги ударим здравата със закона за търговската реформа. А, има и още нещо, което ме учудва, че не забелязвам тук. — Уинстън посочи към листата в папката.

— Какво е то?

— Лесно ще ги хванем по долни гащи. ЦРУ не са на това мнение, но според Марк Грант банковите сметки на китайците в твърда валута са доста поизтънели.

— Така ли? — изненада се президентът и за малко да разлее кафето си.

Уинстън заклати енергично глава.

— Не забравяй, че Марк е моят технически гений. Много го бива да прави компютърни прогнози. Дал съм му на разположение цял отдел, който да следи разни неща. Той привлече при себе си професора по икономика от Бостънския университет Мортън Силбър, който също борави добре с микрочиповете. Както и да е, според наблюденията на Марк за КНР те са се изправили на ръба на Големия каньон, защото пилеят много пари, главно за военна техника и за тежко машиностроене, с което могат да се правят танкове и други подобни неща. Пак старата комунистическа песен — слагат ударението главно върху тежката индустрия. Обаче изостават в областта на електрониката. Имат малки фирми, произвеждащи компютърни игри и други такива работи, но не прилагат постиженията им в страната, като изключим новия компютърен завод, който краде технологиите на компанията „Дел“.

— Значи смяташ, че на търговските преговори трябва да ги понапляскаме по задниците?

— Ще го препоръчам на Скот Адлер. Днес имам насрочен обяд с него. Вече са предупредени, но този път ще поставим въпроса по-твърдо.

— Да се върнем на техните банкови сметки в твърда валута. Толкова ли са зле?

— Според Марк, те са излезли на червено.

— На червено? И с колко? — попита президентът на Съединените щати.

— Според него най-малко с петдесет милиарда долара. Задълженията им са предимно към германски банки, но германците си траят и не можем да разберем защо. Може да е някаква съвсем нормална сделка, обаче или германците, или КНР държат това да не се разгласява.

— Съществува ли някакъв начин да се потвърди това?

— Имам приятели в Германия. Мога да поразпитам тук-там или да накарам някой да го направи вместо мен. Мисля, че така ще е по-добре. Всички знаят, че сега съм на държавна служба и това малко ги смущава — каза с дяволита усмивка Уинстън. Както и да е, днес ще обядвам със Скот. Какво да му кажа за търговските преговори?

Райън се замисли за няколко секунди. Това беше един от онези моменти — опасните, както ги наричаше, когато думите му щяха да определят политическата линия на страната, а вероятно и тази на други държави. Можеше лесно да се измъкне или да каже първото нещо, което му дойде наум, но нямаше право да постъпи така. Такива моменти бяха прекалено важни, с твърде големи потенциални последици и той не можеше да си позволи да прави правителствена политика, основаваща се на някакво хрумване. Трябваше внимателно да обмисли въпроса, може би бързо, но внимателно.

— Трябва да покажем на Китай, че искаме да имаме същия достъп до техните пазари, какъвто те имат до нашите, и че няма да търпим да крадат производства на американски компании без съответните компенсации. Джордж, искам с тях честна и спокойна игра. Ако не са съгласни да играят по този начин, ще започнем да ги ритаме.

— Напълно сте прав, господин президент. Ще предам това на вашия държавен секретар. Да му кажа ли и за тези работи? — попита Уинстън, посочвайки папката с материалите от операция „Зорге“.

— Не, Скот има свое копие. И, Джордж, много внимавай с тези неща. Ако се разбере нещо, един човек ще загуби живота си — предупреди Фехтовачът Търговеца. Умишлено го определи като мъж, за да заблуди министъра на финансите. Но и това беше само бизнес и не влагаше нищо лично.

— Ще ги държа при поверителните си документи. — И двамата знаеха, че те са на доста сигурно място. — Не е лошо да можеш да четеш кореспонденцията на другите, нали?

— Това е най-добрият източник на информация в разузнаването — съгласи се Райън.

— Сигурно са момчетата от Форт Мийд? Вероятно подслушват нечий телефон чрез сателит?

— За източниците и методите наистина не трябва да знаеш, Джордж. Винаги съществува вероятност да изпуснеш нещо погрешка пред неподходящ човек и един човешки живот ще ти тежи на съвестта. А това не бива да става, уверявам те.

— Ясно, Джак. Е, да се залавям за работа. Благодаря за кафето и кроасаните, шефе.

— Винаги си добре дошъл, Джордж.

Когато министърът излезе, Райън погледна към разписанието с насрочените за деня срещи. От коридора Уинстън трябваше да се спусне по стълбите и да излезе навън, защото Западното крило не беше директно свързано с централната сграда на Белия дом. След това премина през тунела, водещ към Министерството на финансите.

Пред кабинета на Райън хората от охраната също преглеждаха внимателно разписанието със срещите на президента, но в тяхното копие бяха включени и резултатите от компютърната справка на информационната служба за националната престъпност, за да бъдат сигурни, че някой потенциален убиец няма да бъде допуснат до Светая светих на Съединените американски щати.