Мечката и драконът

39.Другият въпрос

— Някакви действия, предприети от нашия приятел? — попита Рейли.

— Ами, продължава със сексуалните си подвизи — отвърна Провалов.

— Разговаряхте ли с някое от момичетата?

— Тази сутрин с две от тях. Плаща им добре в евро или в германски марки и няма претенции за някакви „по-специални“ услуги.

— Е, добре че поне в това отношение е нормален — отбеляза агентът от ФБР.

— Сега разполагаме с много негови снимки. Сложихме в колите му електронно устройство за проследяване и монтирахме в клавиатурата на компютъра му записваща апаратура. Това ще ни позволи да разберем каква е електронната му парола, когато му се наложи да го използва пак.

— Но още не е направил нищо, което би могло да го уличи — каза Рейли. Прозвуча по-скоро като декларация, а не като въпрос.

— Откакто го наблюдаваме, не е — потвърди Олег.

— По дяволите, той наистина се е опитал да види сметката на Сергей Головко. Трудно е да го повярва човек.

— Така е, не можем да го отречем. И то по поръчка на китайците.

— Та това е равносилно на обявяване на война, приятелю. Много мръсна работа. — Рейли отпи глътка водка.

— Така е, Мишка. Това дело е много по-сложно от всички, които съм имал през тази година — каза вече само на себе си Провалов. Той с удоволствие би се върнал към обикновените случаи, с които се занимаваше отдел „Убийства“ — съпруг претрепал жена си, защото се е чукала със съседа, или обратното. Тези неща, въпреки че бяха грозни, все пак бяха много повече за предпочитане пред сегашния случай.

— Как се свързва той с момичетата си, Олег? — попита Рейли.

— Не ги търси по телефона. Отива в някой престижен ресторант с добър бар и чака, докато подходящият обект не седне до него.

— Хм, защо не му пробутате някое свое момиче?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че можете да намерите някое красиво момиче, което върши тези неща срещу заплащане. Ще й кажете какво трябва да говори и ще му я покажете като добра примамка на въдицата. Ако клъвне, тя може да го накара да се разприказва.

— Прибягвали ли сте до подобни услуги?

— Преди три години така закопчахме един хитрец в Джърси. Обичаше да се хвали пред момичетата колко корав мъж е и колко хора е претрепал. Сега е в затвора за убийство. Олег, много хора са попаднали в затвора, защото не могат да си държат устата затворена, повярвай ми. Това се отнася дори и за такива като нас.

— Питам се дали от Школата на врабчетата нямат някоя…? — каза замислен Провалов.

Не беше много честно да се вършат такива работи нощем, но никой не беше казал, че във войната има нещо честно. Полковник Бойл беше в командния си пункт и следеше действията на авиобригадата на Първа бронетанкова дивизия. В нея участваха главно неговите хеликоптери „Апачи“, но имаше и няколко „Киова Уориърс“, които изпълняваха ролята на разузнавачи за по-тежките машини. Целта беше един германски танков батальон, който симулираше разгръщане на нощен бивак след офанзива през деня. Те играеха ролята на руснаци, един сценарий на НАТО, който се изпълняваше от трийсет години след въвеждането на първите хеликоптери „Кобра“ на въоръжение през 70-те години. Тогава за първи път във Виетнам бяха оценени възможностите на бойния хеликоптер. Това беше направо откритие. Въоръжени за първи път през 1972 година с ракети TOW, те се бяха оказали опасен противник за северновиетнамските танкове, а това беше още преди да бъдат въведени системите за нощно виждане. Сега за „Апачи“ операцията беше нещо като състезание по спортна стрелба и германците все още не можеха да му противодействат успешно. Дори тяхното оборудване за нощно виждане не компенсираше огромното преимущество, което имаха ловците от въздуха. Една идея за покриване на танковете с термоизолационно одеяло почти проработи. Искаха по такъв начин да попречат на хеликоптерите да откриват по топлината преследваната от тях неподвижна плячка. Но проблемът беше в ствола на главното оръдие на танка, за който не беше много практично да бъде покрит, а и одеялата се оказаха не много ефикасни. Все едно да метнеш покривка за единично легло върху спалня. Така че сега системата на апачите за осветяване с лазер просто шареше по танковете „Леопард“ достатъчно дълго, за да гарантира точно попадение на техните ракети „Хелфайър“. Макар че германските танкове се опитаха да отвърнат на огъня, действията им не се оказаха ефикасни. Жълтите светлини „убит съм“ започнаха да мигат по-често и още един танков батальон стана жертва на мнима атака.

— Трябваше да поставят на предни позиции противовъздушни ракети около танковете — каза полковник Бойл, докато наблюдаваше действията върху компютърния екран. Вместо това германският полковник беше опитал да създава лъжливи примамки с радиовълни, но стрелците на хеликоптерите се бяха научили да ги различават от истинските цели. Според правилата на сценария не се разрешаваше да се правят истински имитации на танкове. Те бяха по-трудни за различаване. Американските почти не се различаваха от истинския танк М-1 и бяха снабдени със свой вътрешен източник на топлина за заблуждаване на ракетите, които през нощта се ориентираха по топлината. Те можеха също да изстрелват и пиротехнически заряд „Хофман“, за да симулират ответна стрелба. Но бяха толкова усъвършенствани за мисията си, че не можеха да бъдат взети за нищо друго, освен за това, което всъщност бяха — или истински боен танк М-1, т.е. приятелски танк, или примамка, така че не бяха много полезни за маневри. Това беше още един пример как бойната техника се оказва прекалено добра за учения.

— „Пегас“ до „Архангел“ — чу се глас по радиостанцията. В новите радиостанции не се чуваше никакво пукане от статично електричество.

— „Архангел“ слуша „Пегас“ — отвърна полковник Бойл.

— Сър, току-що приключихме и се оттегляме. Нямаме жертви. Край.

— Разбрано, „Пегас“. Оттук всичко изглежда много добре. Край.

С това батальонът от щурмуващи хеликоптери „Апачи“ и техните ловджийски кучета „Киова“ се отправи към базата си за разбор на занятието и за по някоя и друга бира.

Бойл погледна към генерал Дигс.

— Сър, не виждам кой би могъл да изпълни задачата по-добре.

— Нашите домакини много ще се вкиснат. Бундесверът вече не е това, което беше. Тяхното политическо ръководство счита, че мирът вече е необратим и техните войници го знаят. Можеха да вдигнат във въздуха хеликоптерите си, за да ни попречат, но моите момчета са много добри във въздушния бой. Обучени сме за това и пилотите ми са истински асове. Техните хеликоптерни летци обаче не получават достатъчно гориво за тренировки. В момента най-добрите са на Балканите и контролират движението по пътищата.

Дигс поклати замислен глава. Проблемите на Бундесвера не го засягаха.

— Полковник, поздравявам ви за добре свършената работа. Моля, предайте на хората си, че съм доволен. Как ще действате по-нататък?

— Генерале, утре имаме ден за преглед на техниката, два дни по-късно ще участваме в учения с моите „Блекхоук“ в спасителни операции. Елате да ни погледате.

— Може би ще дойда, полковник Бойл. Справихте се добре. Довиждане.

— Благодаря, сър. — Полковникът отдаде чест и генерал Дигс влезе в джипа, където го чакаше полковник Мастърман.

— Е, Дюк?

— Нали ви казах, сър? Момчетата на Бойл са страхотни.

— Сигурно следващият доклад за годността ще му докара първата генералска звезда.

— И командирът на неговите „Апачи“ също е добър.

— Това е очевидно — съгласи се командващият дивизията с помощника си. — Позивните са му „Пегас“, нали? Справи се добре тази нощ.

— Какво следва по-нататък?

— Сър, след три дни ще правим голямо учение със симулативната мрежа срещу червените във Форт Райли. Нашите момчета с нетърпение ги очакват.

— Каква е готовността на дивизията? — попита Дигс.

— Приближаваме се до 95%, генерале. Не остава много за правене. Почти няма какво повече да желаем. Ако искаме да покажем нещо по-добро, трябва да изпратим войниците във Форт Ъруин или в учебния център в пустинята Негев, за да видим дали сме толкова добри, колкото десети или колкото единадесети кавалерийски полк. Не се налага да правим толкова учения в реална обстановка, колкото тях. — Той не добави, че никоя дивизия на никоя армия по света нямаше средства за толкова интензивна подготовка. — Но при ограниченията, които имаме, не е останало много за правене. Въпреки това смятам, че трябва да се трудим доста на симулативната мрежа, за да поддържаме интереса на войниците. Иначе вече сме постигнали това, което ни е нужно, сър.

— Мисля, че си прав, Дюк. Знаеш ли, понякога ми се иска студената война да се върне, за да се подготвим по-добре. Сега германците няма да ни позволят да правим учения на открито както едно време, а точно това трябва да бъде нашата следваща стъпка.

— Освен ако някой не пожелае да плати самолетните билети на една бригада до Калифорния — каза Мастърман.

— Това едва ли ще се случи, Дюк — отвърна Дигс на заместника по оперативната част. А беше жалко. Първа бронетанкова дивизия беше почти готова да спечели едно сражение срещу „Блек хорс“. Дигс би платил от джоба си, за да види това. — Какво ще кажеш за по една бира, полковник?

— Ако генералът черпи, с удоволствие ще му помогна да си похарчи парите — отвърна Дюк Мастърман и техният шофьор сержант потегли към офицерския клуб.

— Добро утро, другарю генерал — каза Гогол и застана мирно.

Бондаренко се почувства неудобно, че беше дошъл да види стария войник толкова рано сутринта, но предишния ден беше узнал, че старецът не е от хората, които спят до късно. Така и се оказа.

— Убивал си вълци — забеляза Генадий Йосифович, като видя блестящите кожи, които висяха на стената на бараката.

— И мечки, но когато позлатиш кожите им, стават много тежки — каза старецът и поднесе чай на гостите.

— Тези са изумителни — каза полковник Алиев, докосвайки една от останалите вълчи кожи. По-голямата част от тях вече не беше тук.

— Това е просто едно забавление за стария ловец — каза Гогол и запали цигара.

Генерал Бондаренко разгледа пушките — новата, австрийско производство, и старата руска М-189-1 снайперистка карабина „Мосин-Нагант“.

— Колко си убил с тази? — попита Бондаренко.

— Вълци и мечки ли?

— Германци — уточни генералът.

— Престанах да ги броя, когато станаха трийсет, другарю генерал. Беше преди Киев. След това имаше още много. Виждам, че и вие имате като моя орден — забеляза Гогол, посочвайки към златната звезда на посетителя „Герой на Съветския съюз“, която беше спечелил в Афганистан. Гогол имаше два: единият за Украйна и другият — за Германия.

— Имаш вид на войник, Павел Петрович, и то на добър войник. — Бондаренко отпи от чая, който беше сервиран точно както трябва — в руски стакан. Запита се дали подложката е сребърна.

— Навремето служих първо в Сталинград, а след това изминах целия път до Берлин.

„Сигурно го е изминал всичкия път пеш“, помисли си генералът. Беше се срещал с доста ветерани от Отечествената война, повечето от които вече бяха мъртви. Този стар дявол тук се е взирал в лицето на смъртта и е плюл на нея, защото е бил подготвен от живота в тези гори. Израснал е в борба с мечки и вълци, които са били толкова страшни, колкото и германските фашисти. Но не са успели да го изядат. Запазил е живота си благодарение на набитото око и здравите си нерви. Нищо не може да замени това. А точно такива качества бяха нужни в една армия. Малцина ги притежаваха и точно те оцеляваха във войната. Животът на Павел Петрович не е бил никак лесен. Войниците може и да се възхищават от снайперистите, може да ги ценят, но никога не казват „другарю“ на човека, който ходи на лов за хора, сякаш са животни, защото от другата страна на фронта може да има също такъв, който да дебне теб. От всички врагове той е най-омразният и от него най-много се страхуват. Имаше нещо много лично в това да видиш човека през оптическия мерник, да видиш лицето му и да му отнемеш живота съвсем преднамерено, дори да виждаш как куршумът го поразява. Гогол беше точно такъв човек, помисли си Генадий. Ловец на хора. Сигурно това никога не е пречило на съня му. Някои хора просто се раждат такива и Павел Петрович Гогол беше един от тях. С неколкостотин хиляди такива мъже един генерал можеше да завладее целия свят, но те бяха рядкост…

… „А може и да е за добро“, помисли си Бондаренко.

— Защо не дойдеш в щаба ми някоя вечер? Искам да те поканя на вечеря и да ми разкажеш историите си.

— Много ли е далеч?

— Ще изпратя личния си хеликоптер, сержант Гогол.

— А аз ще ви донеса една златна вълча кожа — обеща ловецът на госта си.

— Ще я сложим на най-почетно място в щаба — каза в отговор Бондаренко. — Благодаря за чая, но трябва да тръгвам, за да поема командването. Непременно искам да дойдеш в щаба да вечеряме, сержант Гогол.

Те си стиснаха ръцете и генералът се сбогува.

— Не бих искал този да е от другата страна на фронтовата линия — каза полковник Алиев, когато се качиха в хеликоптера.

— Имаме ли снайперистка школа в командването?

— Да, генерале, но тя не действа.

Генадий се извърна.

— Тогава задействай я, Андрюшка! Ще докараме Гогол да учи момчетата как се прави това. Той е безценен за тази работа. Хора като него са душата на една армия. Нашата задача е да командваме войниците си, да им кажем къде да вървят и какво да правят, но това са хората, които се сражават и убиват и наша задача е да ги подготвим добре. Когато човек е твърде стар, можем да го използваме да учи новите момчета, да ги запознаем с един герой, когото да могат да докоснат и с когото могат да разговарят. Как не сме се сетили за това, Андрей! — Генералът поклати глава, а хеликоптерът се издигна.

Грегъри се беше върнал в хотелската си стая с триста страници техническа информация, която четеше, докато отпиваше от диетичната си кола и довършваше порция пържени картофи. Нещо в цялото уравнение не беше наред, но той още не можеше да разбере какво. Военноморските сили бяха правили изпитания със стандартните си противовъздушни ракети с далечен обсег против всякакви заплахи, главно по компютърен път, но и срещу истински цели в атола Куаджалейн. Резултатите бяха добри, но никога не бяха извършвани цялостни изпитания срещу истински междуконтинентални балистични ракети. Техният брой не беше много голям, за да ги хабят напразно. Като мишени се използваха главно старите междуконтинентални балистични ракети „Минитмън“-2, отдавна излезли от въоръжение. Те се изстрелваха от силози във военновъздушната база Ванденберг в Калифорния, но вече нямаше много от тях. Русия и Америка бяха извадили от въоръжение почти всички свои балистични ракети главно като предохранителна мярка след терористичната операция в Денвър и ужасните последици, които едва бяха избегнати. Преговорите за съкращаване на междуконтиненталните балистични ракети практически до нула — последните бройки от тях бяха унищожени пред очите на обществеността малко преди японците да предприемат вероломното си нападение срещу Тихоокеанския флот — приключиха толкова бързо, че оставиха много второстепенни въпроси неразрешени. Едва по-късно беше решено „пощадените“ ракети, които някак не бяха влезли в сметката, да бъдат запазени, за да се използват за изпитания на противоракетната отбрана. Всеки месец един руски офицер проверяваше американските във Ванденберг, а американски представител — руските в околностите на Плесецк. Изпитанията на противоракетната отбрана също бяха под наблюдение, но сега подобни усилия бяха по-скоро теоретична възможност, отколкото да се извършват на практика. Русия и Америка бяха запазили значителен брой ядрени бойни глави, които лесно можеха да се монтират на крилати ракети. И двете страни имаха в изобилие от тях, а никоя не беше в състояние да попречи на това. Сега щяха да бъдат необходими пет часа вместо тридесет и четири минути за достигане на набелязаните обекти, но въпреки това те пак щяха да бъдат унищожени.

Противоракетната отбрана бе сведена до противодействие срещу тактическите ракети като вездесъщите „Скъд“, за които без съмнение руснаците съжаляваха, че изобщо бяха ги произвели. Те продаваха повечето от тях на разни немощни държавици, които не можеха да си позволят да окомплектоват както трябва дори една мотострелкова дивизия, но които умираха да се перчат по разни паради с тези усъвършенствани балистични кюнци от клас V-2, защото страшно впечатляваха публиката с внушителния си вид. Обаче новите усъвършенствани противовъздушни ракети „Пейтриът“ и техните руски съответствия САМ до голяма степен елиминираха тази заплаха, а ракетната система на военноморските сили „Егида“ беше изпробвана срещу тях с доста добър успех. Както ракетите „Пейтриът“, така и ракетите „Стандарт“-2 бяха оръжие за отбрана срещу насочена срещу тях конкретна цел и можеха да покриват много тесен участък, около двадесет квадратни мили важна военноморска зона.

В крайна сметка проблемът с тяхното енергийно захранване, предизвикан от свободните електрони на техните лазери, така и не можа да бъде решен. Тези ракети биха могли да защитават цели крайбрежия само ако… само ако леля ми имаше тестиси, а тогава щеше да ми е чичо, помисли си Грегъри. По едно време се заговори за създаване на химически лазер, който да бъде качен на пригоден за целта „Боинг“ 747. Той със сигурност можеше да унищожи балистична ракета в началната фаза на изстрелването й, но за да стане това, самолетът трябваше да се намира сравнително близо до мястото на изстрелването, така че това беше още един вариант на тактическа противовъздушна отбрана с недостатъчно стратегическо приложение.

Системата „Егида“ имаше реални възможности. Нейният радар беше много усъвършенстван и въпреки че компютърът, който използваше за съхраняване на информацията, беше модел още от 1975 година — сега един „Епъл Макинтош“ имаше многократно по-големи възможности по всички показатели, — прехващането на балистична бойна глава не беше толкова въпрос на бърза компютърна реакция, колкото проблем с кинетичната енергия. Просто ракетата убиец трябваше да бъде на подходящото място в подходящото време. Дори и това не беше кой знае какво постижение на инженерната мисъл. Основната работа в тази насока беше свършена още през 1959 година с ракетата „Зевс“, която беше един своеобразен спартанец и беше показала големи възможности, преди да бъде изхвърлена на боклука от Договора за противоракетна отбрана със Съветския съюз от 1972 година, който по-късно също бе изоставен, както и системата „Сейфгард“, работата по която беше прекъсната по средата. Същината на проблема беше, че технологията на балистичните ракети с касетъчен заряд беше направила невалидна цялата концепция за противоракетната отбрана. Трябва да унищожиш междуконтиненталната балистична ракета в началната й фаза, за да си сигурен, че си елиминирал всичките й бойни глави наведнъж и да го направиш над територията на врага, защото ако алармената му система не е усъвършенствана, ще се пържи на собствения си огън. Методът за това беше разработен в системата „Брилянт пебълс“ („Умни камъчета“), дело на националната лаборатория „Лоурънс-Ливърмор“. И въпреки че тя не премина през пълни изпитания, технологията й беше доста ефикасна. Ако една кибритена клечка, движеща се със скорост 30 000 км/ч, те удари, работата ти е спукана. Но това никога не стана. Инициативата за финансиране и разработване на такава система беше погребана с премахването на всички балистични ракети. В известна степен това беше жалко, помисли си Грегъри. Подобна система наистина щеше да бъде голямо инженерно постижение. Но днес тя би имала малко практическо приложение. КНР беше запазила своите балистични ракети със земно базиране, но те бяха само десетина на брой, количество, нищожно в сравнение с хиляда и петстотинте такива ракети на Съветския съюз, които някога бяха насочени срещу Америка. Китайците имаха и подводница с балистични ракети, но Грегъри предположи, че Тихоокеанското военно командване можеше да се справи с нея, ако се наложеше. Дори и да беше в някое пристанище, една умна бомба от един тон можеше да я извади от строя, а военноморският флот имаше много такива.

„Така че“, каза си той, „ако предположим, че КНР наистина се вкисне много заради Тайван, а предположим също, че флотът има кръстосвач със система «Егида» в пристанището на Тайпе и неговите моряци са се запили и са тръгнали по курви в града, а онези в Пекин решат, че моментът е удобен, за да натиснат копчето на една междуконтинентална балистична ракета, как ВМС могат да предпазят крайцера си да не се превърне във въглен, да не говорим пък как биха могли да попречат на унищожаването на Тайпе…?“

Противовъздушните ракети SM-2 с далечен обсег имаха всички предпоставки да се справят с такава заплаха. Ако ракетата е насочена към мястото, където се намира крайцерът, засичането й нямаше да е проблем. Просто трябва да насочиш ракетата прехващач в същата посока, защото по същество мястото на влизането на бойната глава в атмосферата не се променяше и трябва да насочиш своя SAM точно там — мястото X, където се очаква балистичната ракета да се появи във времето Y. Компютърът на „Егида“ можеше да предвиди това време и място и това не беше като да уцелиш куршум с куршум. Бойната глава на балистичната ракета е дълга най-малко метър, а зоната на поразяващото действие на бойната глава на противовъздушната ракета ще бъде колко? Три метра? Пет? Може би дори осем или десет метра? Да кажем осем, помисли си Грегъри. Имаха ли SM-2 такава точност? В абсолютни условия отговорът вероятно е „Да“. Ракетата разполагаше с разнообразни възможности за контрол на полета, за да хване на мушката един изтребител — задача, за която всъщност беше предназначена. Тези възможности вземаха под внимание маневрирането на самолета (летците щяха да направят всичко, което е по силите им, за да я избегнат), така че 8-метровата зона на поражение би могла да бъде създадена, за да се прехване бойната глава на една балистична ракета.

Проблемът беше в скоростта. Грегъри отвори нова бутилка с диетична кола от малкото барче в стаята и пак седна на леглото, за да помисли какви трудности може да има тук. На 30 000 м височина главата на балистичната ракета ще се движи със скорост около 32 000 км/ч, или около 10 000 м/сек, осем пъти по-бързо от скоростта на куршума. Това е страхотна скорост. Тя е приблизително същата, каквато има детонацията на силен експлозив. Бойната глава на балистичната ракета може да мине непосредствено до един тон тринитротолуол в момента на избухването му и експлозията да не я засегне. Толкова бързо се движи тя.

„Значи бойната глава на противовъздушната ракета SAM трябва да избухне, преди да е стигнала до бойната глава на балистичната ракета.“ Да се изчисли кога да стане това не беше особено сложно математическо упражнение. Това означаваше, че приблизителният момент на взривяване на SM-2 беше най-важният елемент в уравнението, реши Грегъри. Той не знаеше, че греши, и нямаше представа какво пропуска, но продължи с изчисленията. Нагаждането на софтуера за взривяващата лазерна система се оказа не толкова трудно, колкото си беше представял. Е, това не е ли вече добра новина?

Този ден отново започна рано за Фан Ган. Предишната нощ му се бяха обадили по телефона вкъщи и беше решил да отиде рано на работа заради насрочената среща. Хората от щаба му, които току-що бяха пристигнали, с изненада го видяха да влиза, но не показаха, че и тях ги е яд за промяната в графика му. В края на краищата вината не беше тяхна, но те бяха достатъчно разумни, за да не го покажат и с това да предизвикат гнева му.

Мин тъкмо принтираше статии, извадени от Интернет. Беше избрала няколко, които беше счела за интересни, особено две в „Уолстрийт джърнъл“ и във „Файненшъл таймс“. И в двете коментираха това, което според нея беше причината за ранното пристигане на министъра. Срещата му в 9,20 часа беше с Шен Хъпин — индустриалец, който поддържаше приятелски отношения с шефа й. Шен пристигна по-рано. Стройният възрастен мъж имаше нещастен вид. Не, по-скоро беше разтревожен. Тя се обади по телефона, за да съобщи за пристигането му, и го въведе в кабинета, след което побърза да донесе сутрешния чай, който още не беше успяла да сервира на боса си.

Върна се след пет минути с красиви порцеланови чаши и изящен поднос. Сервира чая на двамата мъже с такава елегантност, че си изкара едно благодаря от шефа, след което излезе. Видя, че настроението на Шен не се беше подобрило от това, че беше видял министъра.

— Какъв е проблемът, Шен?

— До две седмици ще имам хиляда работници без работа, Фан.

— Така ли? И каква е причината, приятелю?

— Имам доста голям бизнес с една американска фирма. Казва се „Бътерфлай“. Продават облекла за богати американки. Фабриката ми край Шанхай произвежда платовете, а шивашката ми фабрика в Янчън ги превръща в дрехи, които заминават за Америка и Европа. Работим с „Бътерфлай“ вече три години и двете страни са доволни.

— Тогава какъв е проблемът?

— Фан, „Бътерфлай“ току-що анулира поръчка за сто и четиридесет милиона щатски долара. Направиха го, без да ни предупредят. Само преди седмица ни бяха казали колко са доволни от продукцията ни. Инвестирахме цяло състояние в контрола на качеството, за да бъдем сигурни, че ще продължат да работят с нас, но те ни изоставиха като куче на улицата.

— И защо стана така? — попита министър Фан, макар да се опасяваше, че знае отговора.

— Нашият представител в Ню Йорк ни каза, че са го направили заради убийството на двамата духовници. Според него „Бътерфлай“ нямали избор, след като пред магазина им в Ню Йорк протестирали американци и пречели на хората да влизат и да купуват дрехи. Представителят ни твърди, че „Бътерфлай“ не може да търгува с мен, защото се страхува да не се провали и неговият бизнес.

— Нямаш ли сключен договор с тях? Не са ли задължени да го спазват?

Шен поклати глава.

— Технически погледнато, да, но бизнесът е практично нещо, министре. Ако не могат да продават нашите стоки, тогава няма да ги купуват от нас. Няма да получат нужните им кредити от техните банки. Банкерите отпускат заеми, очаквайки да им се върнат. В договора има клауза, която дава възможност да бъде прекъснат. Ние можем да я оспорим в съда, но това ще отнеме години и вероятно няма да успеем, а това ще обиди и други хора в бранша, което завинаги ще ни затвори вратите за бизнес в Ню Йорк. Така че на практика няма изход.

— Това не е ли нещо временно? Сигурно трудностите ще преминат.

— Фан, ние правим бизнес и с Италия, с модната къща „Д’Алберто“, която е една от водещите в Европа. Те също прекъснаха отношенията си с нас. Изглежда, че италианецът, убит от нашата полиция, е от влиятелна фамилия. Нашият представител в Италия твърди, че известно време никоя китайска фирма няма да може да прави бизнес там. С други думи, този достоен за съжаление „инцидент със свещеника“ ще има сериозни последствия.

— Но тези хора трябва да купуват дрехи отнякъде — каза Фан.

— Така е. Ще се обърнат към Тайланд, Сингапур и Тайван.

— Възможно ли е това?

Шен тъжно закима бързо с глава.

— Много е възможно. Някои мои източници ми казаха, че те установяват енергично контакти с нашите бивши партньори, за да запълнят празнината. Тайванското правителство е започнало агресивна кампания, имаща за цел да се разграничи от нас, и изглежда, че за момента тя е твърде успешна.

Индустриалецът поклати глава. Не беше докоснал чая, а очите му бяха като две рани в каменна глава.

— Америка е най-големият пазар за такива стоки и както изглежда, скоро той ще бъде затворен за нас. След него е Италия, а и тя затръшна вратата си. Париж, Лондон и такива авангардни пазари като Дания и Виена дори не вдигат телефона, когато им се обаждаме. Наредил съм на представителите ни да установят контакти с всички потенциални клиенти и всички твърдят същото: Никой не иска да прави бизнес с Китай. Само Америка може да ни спаси, но тя няма да го направи.

— Какво ще ти струва това?

— Както ти казах, само от „Бътерфлай“ ще загубя сто и четиридесет милиона долара и още толкова от бизнеса ми с други американски и европейски клиенти.

За Фан не беше нужно да пресмята дълго, за да изчисли каква сума от тези пари щеше да вземе китайската държава.

— А колегите ти?

— Разговарях с няколко. И те са в същото положение. Моментът е изключително неподходящ. Всичките ни договори изтичат по едно и също време. Тук става въпрос за милиарди долара. Милиарди — повтори той.

Фан запали цигара.

— Разбирам — каза той. — Какво може да оправи нещата?

— Нещо, което да задоволи американците, не само тяхното правителство, но и гражданите им.

— Толкова ли е важно? — попита уморено Фан. Беше слушал подобни глупости много пъти и от много хора.

— Фан, в Америка хората могат да купуват дрехите си от най-различни производители и от най-различни пазари. Хората избират между тези, които се справят успешно, и онези, които се провалят. Производството на дамски облекла е много несигурно нещо. Не е нужно много, за да се провали една фирма. Затова хората от бранша не са склонни да се излагат на ненужни рискове. Днес да се прави бизнес с Китайската народна република за тях е ненужен риск.

Фан дръпна от цигарата и се замисли върху казаното. Всъщност всичко това му беше известно, но беше теоретична възможност и затова не се беше замислял много върху нея. Америка беше друга страна и си имаше свои правила. А тъй като Китай имаше нужда от парите й, трябваше да се съобразява с тези правила. Това не беше политика, а реалност.

— И какво искаш да направя?

— Моля те, кажи на твоите колеги министри, че това би означавало финансов крах за нас. За моето производство това ще е сигурно, а ние сме важен източник на доходи за страната. Ако искате да използвате тези пари за покупка на други неща, тогава трябва да обърнете внимание на това, от което се нуждаем, за да ги имате. — Шен не посмя да каже, че благодарение на него и неговите колеги индустриалци става възможно изпълнението на икономическата програма на Политбюро и затова то трябва да се вслушва от време на време в съветите им. Но Фан знаеше какъв ще бъде отговорът на Политбюро. Конят може и да тегли каруцата, но не той определя накъде да върви тя.

Това беше политическата реалност в Китайската народна република. Фан знаеше, че Шен беше пътувал из много страни и беше натрупал доста пари от онова, което КНР му позволяваше да задържи за себе си. По-важното беше, че той имаше способности и опит, за да успее навсякъде, където би отишъл да живее. Фан знаеше също, че Шен можеше да се качи на самолета, да отиде в Тайван и да получи там заеми за построяване на фабрика, където щеше да наеме други работници, които също говореха китайски. Пак щеше да направи пари, а там можеше да има и политическо влияние. Освен това Фан знаеше, че и Шен го знае. Щеше ли да постъпи по този начин? Вероятно не. Той беше китаец, гражданин на континентален Китай. Това беше неговата страна и той нямаше желание да я напусне, иначе сега нямаше да бъде тук, за да се моли на един министър. Вероятно Цян Кун също щеше да се вслуша в молбите му. Шен беше патриот, но не беше комунист. Какво странно съчетание…

Фан се изправи. Разговорът беше продължил прекалено дълго.

— Ще направя каквото ме помоли, приятелю — каза той на посетителя си. — И ще ти кажа какво е станало.

— Благодаря, другарю министър. — Шен се поклони и си тръгна. Настроението му не се беше подобрило, но все пак поне някой го беше изслушал. Членовете на Политбюро не обичаха много да изслушват хората.

Фан се облегна в стола си и запали нова цигара, след което посегна към чашата с чая. Замисли се за минута и после извика:

— Мин!

Тя се появи след седем секунди.

— Да, другарю министър?

— Какви статии си ми подготвила за днес? — попита той. Секретарката излезе и се върна след няколко секунди с листовете в ръка.

— Заповядайте, другарю министър, току-що ги принтирах. Тази може би особено ще ви заинтересува.

„Тази“ беше голям материал в „Уолстрийт джърнъл“, озаглавен „Голяма промяна в бизнеса с Китай?“. Въпросителният знак беше напълно реторичен и това си личеше още от първото изречение. Шен беше прав. Фан трябваше да поговори с останалите от Политбюро.

Втората главна задача от сутрешната програма на Бондаренко беше да наблюдава танкови стрелби. Хората му имаха на въоръжение най-новия вариант на бойния танк Т-80 УМ. Това не беше най-новият танк Т-99, чието производство току-що беше започнало. Обаче танкът Т-80 УМ имаше доста добра система за контрол на огъня, която беше сравнително нова. Мишените бяха съвсем прости — големи бели картонени пана с изрисуван на тях танк в реални размери, които бяха закрепени на поставки. Много от стрелците не бяха стреляли с боен снаряд още от завършването на школата, но за голямо неудоволствие на генерала такава беше реалността с подготовката на руската армия.

После се ядоса още повече. Наблюдаваше как един танк стреляше по мишена от разстояние хиляда метра. Оттам би трябвало да я порази без проблеми, но той видя как не можа да я улучи нито с първия, нито със следващите два изстрела. Нито един не достигна мишената. Едва четвъртият отбеляза попадение в кулата на танка. След този подвиг танкът се придвижи срещу друга мишена на разстояние хиляда и двеста метра и на два пъти пропусна, преди да я порази точно в центъра.

— Не е лошо — каза стоящият до него Алиев.

— С изключение на това, че още преди деветдесет секунди екипажът му щеше да е мъртъв — процеди през зъби Бондаренко и добави една много мръсна псувня. — Виждал ли какво става, когато танк се взриви от пряко попадение? Екипажът става на луканки! Много скъпи луканки.

— За първи път стрелят на учение с истински снаряди — уведоми го Алиев, надявайки се това да поуспокои шефа му. Имаме ограничения в използването на учебните снаряди, а с тях не се стреля точно.

— С какво количество бойни снаряди разполагаме?

Алиев се усмихна.

— С милиони. — Складовете бяха пълни с тях. Бяха произведени още през седемдесетте години.

— Ами използвайте ги — нареди генералът.

— На Москва това няма да се хареса — предупреди полковникът. Бойните снаряди бяха по-скъпи.

— Не съм тук, за да й се харесвам, Андрей Петрович. Изпратен съм да я защитавам. — Някой ден щеше да се срещне с глупака, който беше заменил пълнача на оръдието със специален механизъм. Той беше по-бавен от войника, а и екипажът оставаше с човек по-малко, който би могъл да помага при отстраняването на повреди. На инженерите не им ли идваше наум, че танкът трябва да участва в сражения? Не, този танк беше конструиран от някаква комисия, както и повечето съветски оръжия, а това може би обясняваше защо много от тях не действаха както трябва, или което беше не по-малко лошо, не можеха да защитят тези, които ги използваха. Като например идеята да се сложи резервоарът за бензина вътре в бронетранспортьорите. Можеше ли някой от екипажа да излезе навън жив, за да продължи да се сражава пеш? Уязвимостта на резервоарите беше първото нещо, което афганистанците бяха разбрали за съветските бронетранспортьори. Колко много руски момчета бяха изгорели в тях! Е, сега страната е друга, а Русия има способни инженери. Може би след няколко години ще започнем да произвеждаме оръжия, достойни за войниците, които ги използват, помисли си Бондаренко.

— Андрей, има ли нещо от това, с което разполагаме, което да работи?

— Нали за това правим тези учения, другарю генерал. — Бондаренко се ползваше с авторитета на находчив офицер, който търсеше решения, вместо да си създава проблеми. Неговият заместник по оперативната част си помисли, че Генадий Йосифович е паднал духом от множеството трудности, които трябваше да преодолява. Още не му казваше, че колкото и голям да е даден проблем, той се състои от множество по-малки, които трябва да се решават един по един. Както например стрелбата на танковете. Днес тя не беше на нужната висота. Но след седмица щеше да стане по-добра, особено ако позволяха на войниците да използват истински муниции вместо учебни. Истинските „куршуми“, както ги наричаха войниците, те карат да се чувстваш като мъж, а не като ученик. Имаше да се кажат още много неща по този въпрос, а много от нещата, които новият му началник вършеше, бяха напълно разумни. След две седмици щеше да има нови танкови стрелби и тогава попаденията щяха да бъдат повече от пропуските.