Мечката и драконът

49.Разоръжаване

— Знам, Олег. Разузнавателните данни бяха обработени във Вашингтон и изпратени незабавно до вас — каза Рейли на приятеля си.

— Би трябвало да се гордеете с това — отбеляза Провалов.

— Не Бюрото свърши това — отвърна Рейли. Руснаците щяха да се засегнат, ако американците ги снабдяваха с подобна информация. Всъщност може би и американците биха реагирали по същия начин. — Няма значение, какво смятате да правите?

— Опитваме се да открием до кого са адресирани съобщенията по електронната поща. Имаме адресите и всички те са в руски сайтове. ФСС сигурно вече ги е идентифицирала.

— Кога ще ги арестувате?

— Когато се срещнат със Суворов. Вече разполагаме с достатъчно доказателства, за да осъществим арестите.

Рейли не бе убеден в това. Хората, с които Суворов искаше да се срещне, винаги можеха да кажат, че са дошли да се видят с него, без да знаят каква е целта на тази среща, и всеки адвокат с жълто около устата можеше да използва това, за да се позове на презумпцията за невинност. По-добре бе да се изчака, докато всички те заедно извършат нещо, което наистина би ги уличило в престъпление, и след това да се притиснат яко, докато някой от тях не свидетелства срещу останалите. Е, все пак правилата и съдебната система тук бяха други.

— Анатолий, за какво мислиш? — попита Головко.

— Другарю председател, мисля, че Москва изведнъж стана доста опасна — отговори майор Шелепин. — Прилошава ми от мисълта, че бивши спецназовци подготвят атентат от подобен мащаб. Не само заплахата, но и срама от това. Тези мъже са били мои другари в армията, обучени са също като мен да пазят Родината.

Стройният млад офицер тъжно поклати глава.

— Е, когато става дума за КГБ, това не е нещо ново. Случвало се е преди. Да, неприятно е, но такава е действителността. Хората се поддават на корупция. Това е залегнало в човешката природа — успокои го Головко и добави наум: „Освен това сега заплахата не е срещу мен.“

Тази мисъл не бе особено достойна, но все пак и това бе залегнало в човешката природа.

— Какво прави охраната на президента Грушевой в момента? — попита Головко.

— Поти се, предполагам. Кой може да каже дали това е единствената заплаха. А ако това копеле Кун има повече от един такъв агент в Москва? Трябва да приберем и него.

— Така и ще направим, но когато му дойде времето. Забелязан е да използва само един тайник през миналата седмица и мястото е под постоянно наблюдение… да, да, знам — добави Сергей, когато забеляза, че Анатолий се кани да възрази. — Той не е единственият оперативен агент на Министерството на държавната сигурност в Москва, но вероятно е единственият, който се занимава с този случай. Съображенията за сигурност са едни и същи навсякъде. Все пак и те би трябвало да се опасяват, че някой от хората им може да работи за нас. В подобна операция има много зъбни колела и те невинаги се въртят в една и съща посока, млади приятелю. Знаеш ли какво бих искал в случая?

— Предполагам, че искате Второ главно управление да бъде под същата шапка. Така операцията щеше да бъде осъществена съвместно.

Головко се усмихна.

— Точно така, Анатолий Иванич. Засега обаче ние можем само да си вършим нашата работа и да очакваме те да свършат своята. Е, да, чакането никога не е било забавен начин за прекарване на времето — заключи председателят, след което двамата отново насочиха погледи към телефоните в очакване на позвъняването.

Единствената причина наблюдението на обекта да не бъде още по-засилено, бе, че нямаше достатъчно пространство за допълнителен персонал, а и Суворов можеше да забележи тридесетината души, които го следваха по петите. Този ден той се събуди по обичайното време, изми се, закуси с кафе и каша, напусна апартамента в 9,15, след което се отправи с колата към центъра с многобройната си невидима компания. Наемният убиец паркира автомобила на две пресечки от парка „Горки“ и измина останалата част от пътя пеша.

Така направиха други четирима мъже, които също бяха под наблюдение. Те се срещнаха пред един уличен павилион точно в 9,45 и се отправиха към близкото кафене. То бе прекалено претъпкано и никой от преследвачите не успя да се приближи достатъчно, за да долови разговора, но все пак обектите бяха пред погледите на екипа. Основно говореше Суворов, а останалите го слушаха внимателно и кимаха.

Ефремов от ФСС чакаше малко по-далеч от останалите си колеги. Той заемаше достатъчно висок пост и бе твърде вероятно лицето му да е познато на обектите, така че трябваше да се довери на подчинените си, които бяха свалили слушалките от ушите си, изключили радиостанциите и сега съжаляваха, че не могат да разбират речта по движението на устните като в шпионските филми.

За Павел Георгиевич Ефремов проблемът бе какво трябва да направи сега. Дали да ги арестува сега с риск да провали случая, или да продължи наблюдението при опасността те да напреднат с подготовката си и… евентуално да изпълнят задачата?

Отговорът щеше да даде един от четиримата мъже, които се срещнаха със Суворов. Той бе най-възрастният от тях, спецназовец, ветеран от Афганистан, награден с ордена „Червено знаме“. Името му бе Игор Максимов. Той вдигна ръка, потри палец и показалец и след като получи отговор на въпроса си, поклати глава, сбогува се с останалите и си тръгна. Двучленният екип, който бе натоварен с наблюдението му, го проследи до най-близката станция на метрото, докато останалите обекти продължиха разговора си в кафенето.

След като му докладваха за това, Ефремов нареди да го задържат. Арестът бе осъществен, когато мъжът слезе от метрото на една станция на около пет километра от мястото на срещата, разположена близо до апартамента му, в който живееше със съпругата и със сина си. Мъжът не бе въоръжен и не оказа съпротива. Кротък като агне, той придружи двамата служители на ФСС до централата им.

— Името ти е Максимов, Игор Илич — каза му Ефремов. — Срещнахте се с твоя приятел Суворов, Клементий Иванич, за да обсъдите съучастие в престъпление. Искам да чуя твоята версия за съдържанието на разговора.

— Другарю Ефремов, срещнах се с няколко стари приятели на кафе тази сутрин, след което си тръгнах. Не сме обсъждали нищо конкретно. Не знам за какво говорите.

— Да, разбира се — отвърна офицерът от ФСС. — Кажи ми, познаваш ли двама мъже, също бивши служители от Спецназ като теб — Амалрик и Зимянин?

— Имената са ми познати, но никога не съм виждал лицата им.

— Ето лицата им — Ефремов му подаде снимките от ленинградската милиция. — Не са много приятна гледка.

Максимов не пребледня, но и не остана особено очарован.

— Какво им се е случило?

— Свършили са нещо за твоя другар Суворов, но той очевидно не е останал доволен от работата им и ги е изпратил да поплуват в Нева. Максимов, знаем, че си спецназовец. Знаем, че сега се изхранваш с незаконни дейности, но в момента това не ни интересува. Искаме да знаем какво точно е говорено в онова кафене. Ти ще ни кажеш това по лесния или по трудния начин. Изборът е твой — когато искаше, Ефремов можеше да бъде доста твърд с официалните си гости. В конкретния случай не бе особено трудно. Максимов не бе чужд на насилието, познаваше го доста добре, поне от страната на извършителите, и нямаше никакво желание да научи от личен опит какво изпитва другата страна.

— Какво ми предлагате?

— Предлагам ти свобода срещу съдействие. Ти напусна срещата, преди да бъдат взети някакви окончателни решения. Затова си тук. Е, ще говориш ли сега, или да изчакаме няколко часа да промениш мнението си?

Максимов не бе страхливец — в Спецназ нямаше много такива, но бе реалист и именно този реализъм му подсказа, че няма да спечели нищо, ако откаже да съдейства.

— Той ни попита дали ще участваме в убийство. Предполагам, че става дума за доста сложна операция, защото в противен случай не би имал нужда от толкова много хора. Предложи по двадесет хиляди евро на човек. Аз реших, че животът ми струва повече.

— Знаеш ли името на обекта?

Максимов поклати глава.

— Не. Той не каза. Аз не попитах.

— Това е добре. Виждаш ли, обектът е президентът Грушевой.

Очите на Максимов щяха да изскочат от орбитите си при тези думи.

— Но това е държавна измяна — пое дълбоко въздух бившият сержант от Спецназ, като се опитваше да внуши на събеседника си, че той никога не би извършил нещо подобно. Възприемаше доста бързо.

— Да. Кажи ми, двеста хиляди евро добра цена ли е за убийство?

— Нямам представа. Ако очаквате да ви кажа, че съм убивал за пари, другарю Ефремов, това няма да стане.

„Но си го правил и сигурно щеше да участваш и в това, ако заплащането бе достатъчно добро“, помисли си офицерът от ФСС. В Русия 20 000 евро бе значителна сума. Все пак Ефремов преследваше много по-голяма плячка.

— Какво знаеш за останалите, които присъстваха на срещата?

— Всички са ветерани от Спецназ. С Иля Суслов служихме заедно на изток от Кандахар. Той е снайперист, и то много добър. Останалите познавам бегло, виждал съм ги, но не съм служил с тях.

Снайперист. Е, този тип хора бяха ефективни, а и президентът Грушевой доста често се появяваше на открито. Всъщност програмата му включваше няколко публични прояви още на следващия ден. Време бе да се приключва с това.

— И така, значи Суворов е събирал наемници за убийство?

— Да.

— Добре. Ще запишем показанията ти. Ти прояви достатъчно здрав разум, за да ни съдействаш, Игор Илич — каза Ефремов и извика един млад офицер, който изведе Максимов. След това офицерът от ФСС вдигна слушалката и заповяда на ръководителя на екипа за наблюдение: — Арестувайте ги всичките.

— Срещата свърши. Наблюдаваме и четиримата. Суворов пътува обратно към апартамента си с един от тях.

— Добре, съберете двата екипа и ги арестувайте заедно.

— По-добре ли се чувствате? — попита полковник Алиев.

— Колко е часът?

— Петнадесет и четиридесет, другарю генерал — отговори полковник Алиев. — Спахте тринадесет часа. Ето няколко телеграми от Москва.

— Оставил си ме да спя толкова дълго? — мигновено се разгневи генералът.

— Войната не е започнала. Подготвителните ни действия са в ход и реших, че няма смисъл да ви будя. А, да, получихме първия набор разузнавателни снимки. Не са много по-добри от онези, които американците ни изпратиха по факса. Разузнаването уточнява оценките си. Положението не е много по-добро. Имаме съдействието на американски самолет ЕЛИНТ, но те ни казаха, че китайците не използват радиостанциите си, което съвсем не е изненадващо.

— Дявол да го вземе, Андрей! — отвърна генералът, докато триеше брадясалото си лице с две ръце.

— Добре, изправете ме пред военния съд, но след като си изпиете кафето. Аз също поспах. Вие имате щаб. Аз също имам щаб и реших да ги оставя да вършат работата си, докато ние спим — каза шефът на оперативния отдел.

— Нещо за базата в Невер?

— Имаме общо хиляда и осемдесет танка, комплектовани с пълни екипажи. Не ни достигат хора за пехотата и за артилерията, но запасняците действат с ентусиазъм и 265-а мотострелкова за първи път заприлича на истинска дивизия — Алиев подаде на Бондаренко чаша кафе със захар и мляко, както го обичаше генералът, и посочи масата, на която имаше намазани с масло филии хляб и бекон. — Заповядайте, Генадий Йосифович.

— Ако оживеем, ще те предложа за повишение, полковник.

— Винаги съм искал да бъда в генералския състав. Освен това обаче искам да видя децата си в университета, така че на първо време нека се опитаме да останем живи.

— Нещо за граничните подразделения?

— За всеки пост е назначен транспорт, където е възможно — и два. Изпратих някои от запасняците с БТР-и, за да им осигурим поне някаква защита от артилерията, когато започнат да се изтеглят. На снимките, които направи М-5, има твърде много оръдия, другарю генерал. И шибани планини от снаряди. Граничните подразделения обаче са добре защитени, а и вече издадохме необходимите заповеди, така че те няма да чакат разрешение да напуснат позициите си, когато ситуацията стане безнадеждна. Заповедите, разбира се, са изпратени до офицерите — добави Алиев. Командният състав бе по-малко склонен към преждевременно оттегляне от срочнослужещите.

— Не знаем кога?

Началникът на отдела „Оперативна и бойна подготовка“ поклати глава.

— Разузнавателните сведения не ни помагат много. Китайците движат разни камиони и други подобни машини напред-назад, доколкото можем да разберем. Бих казал след два-три дена.

— И така? — попита Райън.

— И така, снимките показват, че те все още местят фигури по дъската — отвърна Фоли, — но повечето са вече на позиция.

— А Москва?

— Ще арестуват заподозрения съвсем скоро. Вероятно ще приберат също и контролиращия офицер в Москва. Ще го поизпотят малко, но той има дипломатически имунитет и не могат да изстискат много от него — Ед Фоли си спомни как КГБ арестува жена му в Москва. Не й беше приятно, на него също, но все пак не бяха груби с нея. Подобно отношение към хора, които пътуват с дипломатически паспорти, не се случва често, въпреки онова, което видяха по телевизията преди няколко седмици. Освен това китайците сигурно доста съжаляваха за този случай, ако се съди по анализите на сведенията на Зорге.

— Няма вътрешна информация, която да ни обнадежди?

— Тц — поклати глава директорът на ЦРУ.

— Трябва да започнем придвижването на военновъздушните сили — каза вицепрезидентът Джексън.

— Да, но това може да бъде прието като провокация — възрази държавният секретар Адлер. — Така ще им дадем повод.

— Можем да придвижим Първа бронетанкова в Русия и да кажем, че провеждаме учение с новите си съюзници от НАТО — каза Котаракът. — Така ще спечелим няколко дни.

Райън се замисли над това, след което насочи поглед към председателя на Комитета на началник-щабовете:

— Генерале?

— Не мисля, че това ще създаде сериозни проблеми. Те вече уточняват организацията на придвижването с германските железници.

— Тогава го направете — нареди президентът.

— Слушам, сър — отвърна генерал Мур и се отправи към телефона, за да издаде необходимите заповеди.

Райън погледна часовника си.

— Трябва да се срещна с един репортер.

— Приятно изкарване — каза Роби на приятеля си.

Жиганск, който бе разположен на западния бряг на река Лена, някога бе главен център на съветската ПВО в региона. Там се намираше едно сравнително голямо летище с казарми и хангари, което бе изоставено от новите военни власти на Русия и в момента в базата имаше малоброен персонал, за да поддържа съоръженията, тъй като някой ден те отново можеха да станат необходими. Сега тази предвидливост бе възнаградена, тъй като там можеха да кацнат самолетите на ВВС на САЩ, предимно транспортни, които излетяха от централната част на Щатите, преминаха над Аляска и над Северния полюс, за да достигнат до Жиганск. Първият от тридесетте С-5 „Галъкси“ се приземи в десет сутринта местно време и изрулира до големите, но празни рампи, за да бъде разтоварен под надзора на наземния персонал, който бе пристигнал в широкия пътнически отсек в задната част на огромния транспортен самолет. Първите машини, които бяха изкарани от утробата на С-5, бяха безпилотните разузнавателни самолети „Дарк Стар“. Те изглеждаха като франзели с привързаните си отгоре тънки крила и представляваха разузнавателни безпилотни машини, конструирани по технологията „Стелт“ с голям радиус на действие, чието привеждане в готовност за полет отнемаше шест часа. Екипажите се заловиха за работа веднага, като използваха преносимото оборудване, което бе пристигнало със същия самолет.

Изтребителите и щурмоваците пристигнаха в Сунтар, много по-близо до руско-китайската граница, а заправчиците и поддържащите самолети, включително американския Е-3 „Сентри“ АУАКС кацнаха малко по на запад — в Мирний. На тези две бази пристигащите американци бяха посрещани от руските си колеги, непосредствено след което различните звена от двете страни започваха да работят съвместно. Оказа се, че американските заправчици не можеха да презареждат руските самолети във въздуха. За всеобщо облекчение обаче дюзите на стационарната система за зареждане бяха еднакви, така че гостите можеха да използват горивото от руските ГСМ складове, които бяха разположени предимно под земята за защита от въздушни ядрени взривове. Най-важният елемент от сътрудничеството бе включването на руски шурмани в екипажите на АУАКС-ите, така че домакините да могат да контролират своите изтребители със радарите в самолета на американците. Почти веднага няколко Е-3 излетяха, за да проверят това на практика, като използваха за цели на насочваните от тях руски прехващачи пристигащите американски изтребители. Съвсем скоро стана ясно, че пилотите на руските изтребители реагират отлично на командите, подавани от АУАКС, което изненада приятно американските щурмани.

Горе-долу по същото време бе установено, че американските щурмови самолети не могат да използват руското авиационно въоръжение. Дори точките за прикачване да бяха съвместими, а те не бяха, руските бомби имаха различни аеродинамични характеристики от своите американски аналози и софтуерът на самолетите на САЩ нямаше да може да ги насочва към целите. Това е все едно да се опитваш да заредиш карабина с патрон от друг калибър — дори куршумът да излети от цевта, той няма да порази точката, която показва прицелният прибор. Това означаваше, че американците трябваше да доставят със самолет бомбите, които щяха да използват, а да транспортираш бомби по въздуха е почти толкова ефективно, колкото да пренасяш по същия начин чакъл за строеж на път. Бомбите достигаха до изтребителите последователно с кораби, влакове, камиони и мотокари, но не и със самолети. По тази причина В-1 и другите тежки щурмови самолети бяха изпратени в базата на ВВС „Андерсън“ в Гуам, където имаше достатъчно складирани бомби, макар и доста далеч от вероятните цели.

Военновъздушните сили на двете страни много бързо установиха дружески взаимоотношения и след няколко часа, веднага щом американските пилоти поотпочинаха малко, офицерите от двете страни започнаха да планират съвместните си мисии.

„Куотър Хорс“ потеглиха първи. Под бдителния поглед на подполковник Анжело Гуисти основните бойни танкове M1A2 „Абрамс“ и бронеразузнавателните машини МЗ „Брадли“ бяха натоварени на платформите на германските железници заедно с цистерните и останалите камиони за материално-техническо и тилово осигуряване. Персоналът се настани във вагоните в предната част на композицията, която не след дълго потегли към Берлин. Там щяха да се прехвърлят на вагони, пригодени за широчината на руските железопътни линии, с които да продължат На изток. Гуисти с известно учудване забеляза, че наоколо нямаше телевизионни камери. Това нямаше да продължи дълго, но засега бе един проблем по-малко за частта, която представляваше очите на Първа бронетанкова. Вертолетната бригада на дивизията бе останала в базата си в очакване на свободни транспортни самолети, които да я пренесат на изток. Някой гений бе решил, че хеликоптерите не могат да се придвижат на собствен ход на подобно разстояние, което според Гуисти бе напълно във възможностите им, но генерал Дигс му бе казал да не се притеснява за това. Гуисти така или иначе щеше да се притеснява, но не и на глас. Той се настани в удобната седалка в първия вагон, в който пътуваше и щабът му, и започна да разучава картите, отпечатани малко по-рано от картографското подразделение към разузнавателния отдел на дивизията. На тези карти бе изобразен теренът, на който евентуално щяха да воюват. Повечето от тях показваха целта на вероятното настъпление на китайците, която не бе кой знае колко трудно да се предвиди.

— Е, какво ще правим сега? — попита Боб Холцман.

— Ще започнем да придвижваме въоръжени формирования, за да помогнем на съюзниците си — отговори Райън. — Надяваме се, че КНР ще види това и ще обмисли отново действията, които очевидно се готви да предприеме.

— Имаме ли контакти с Пекин?

— Да — кимна сериозно Райън. — Заместник-ръководителят на мисията в посолството ни там Уилям Килмър връчи от наше име нота на китайското правителство и сега очакваме официален отговор.

— Искате да ни кажете, че ще избухне война между Русия и Китай?

— Боб, правителството ни работи усилено, за да предотврати подобна възможност. Призовахме китайското правителство да се замисли много сериозно над намеренията и над действията си. Войната не е политическо средство в съвременния свят. Някога може и да е била, но днес — не. Войната носи на хората само смърт и разруха. Светът остави това зад себе си. Животът на хората, включително и на войниците, е твърде ценен, за да бъде унищожаван. Боб, причината да съществуват правителствата е те да работят за задоволяване на нуждите и интересите на народа, а не на амбициите на управляващите. Надявам се ръководителите на КНР да разберат това.

Райън направи малка пауза, след което продължи.

— Преди два дни бях в Аушвиц. Боб, това е преживяване, което те кара да се замислиш. Можеш да усетиш ужаса там. Можеш да чуеш писъците, да подушиш смъртта, можеш да видиш човешките редици, които под дулата на оръжията вървят към лобното си място. Боб, изведнъж това престана да бъде нещо, което си видял по телевизията. Тогава разбрах, че няма извинение за едно държавно ръководство, независимо на коя страна, да убива хора за своя изгода. Обикновените престъпници обират магазини за алкохол, за да откраднат пари. Държавите обират други държави, за да заграбят нефт, злато или територия. Хитлер нахлу в Полша за Lebenstraum — пространство върху което да се разпростре Германия, но, по дяволите, там вече живееха хора и това, което той стори, бе опит за кражба. Хитлер беше крадец, преди да се превърне в убиец. Е, Съединените американски щати няма да стоят настрани и да гледат безучастно как това се случва отново — Райън спря и отпи глътка вода.

— Едно от нещата, които научаваш през живота си, е, че си струва да имаш само едно нещо и това е любовта. Е, по същия начин можем да кажем, че си струва да се биеш само за едно нещо и това е справедливостта. Боб, това е нещото, за което ще се бие Америка. Ако Китай започне война на агресия, грабителска война, Америка ще застане до съюзника си и ще се опита да я предотврати.

— Мнозина казват, че вашата политика към Китай е допринесла за създаването на тази ситуация, имам предвид официалното признаване на Тайван…

Райън гневно го прекъсна:

— Боб, няма да приема това. Правителството на Китайската република е свободно избрано. Америка подкрепя демократичните правителства. Защо? Защото заставаме зад свободата и самоопределението. Нито аз, нито Америка имаме нещо общо с хладнокръвните убийства, които видяхме по телевизията, със смъртта на папския нунций кардинал Ди Мило или с екзекуцията на китайския баптист Ю Фаан. Нямаме нищо общо с това. Отвращението, което изпитва целият свят, бе предизвикано от действията на КНР. Китайското правителство можеше да поуспокои нещата, ако бе издирило и наказало убийците, но то предпочете да остане бездейно и светът реагира.

— Все пак за какво е всичко това? Защо струпват военни подразделения на руската граница?

— Изглежда, че искат онова, което руснаците притежават — новите петролни и златни находища. Точно както навремето Ирак нахлу в Кувейт. Тогава ставаше дума за нефт, в действителност за пари. То бе като въоръжен грабеж, точно както негодникът напада някоя възрастна жена, за да вземе пенсията й, но неизвестно защо ние се склонни да оправдаем подобни действия, когато са предприети на държавно ниво. Е, стига толкова, Боб. Светът няма повече да толерира подобни престъпления. Америка няма да остане отстрани и да наблюдава безучастно какво се случва със съюзника й. Някога Цицерон е казал, че Рим е станал велика държава не толкова чрез завоеванията си, а по-скоро като е защитавал своите съюзници. Една нация печели уважение, когато работи за нещо, а не против нещо. Преценяваш хората не по това против какво са, а по това за какво са. Америка е за демокрацията, за самоопределението на народите. Ние сме за свободата. Ние сме за справедливостта. Заявихме на Китайската народна република, че ако започнат война, Америка ще застане до Русия и ще се противопостави на агресора. Ние вярваме в мирния световен ред, при който нациите си съперничат на икономическото бойно поле, а не с танкове и пушки. Светът видя достатъчно убийства. Това трябва да спре и Америка ще стори това.

— Полицаят на света? — попита Холцман.

Президентът поклати глава.

— Не става въпрос за това. Ние просто винаги ще защитаваме съюзниците си, а Русия е наш съюзник. Ние застанахме до руския народ, за да спрем Хитлер. Сега отново ще застанем до него — отвърна Райън.

— И отново ще изпратим нашите младежи на война?

— Може и да не се стигне до война, Боб. Днес няма война. Нито Америка, нито Русия ще започнат такава. Този въпрос зависи от другите. Не е трудно, нито изисква големи усилия една държава да възпре военните си. Само малцина професионални войници търсят конфликти. Определено никой, който е видял едно бойно поле, не гори от желание да изтича на друго. Ще ти кажа нещо: Ако КНР започне война чрез агресия и това застраши живота на американски граждани, то тогава онзи който е взел решението това да се случи, е поставил на карта и собствения си живот.

— Доктрината „Райън“? — попита Холцман.

— Наречи го както искаш. Ако е приемливо един редник да бъде убит, защото прави това, което му е казало неговото правителство, тогава е приемливо и да бъдат убити онези, които казват на това правителство как да действа, онези, които са изпратили този беден, глупав редник на смърт.

„Ох, мамка му“, помисли си Арни ван Дам, който стоеше на вратата на Овалния кабинет. „Джак, наистина ли трябваше да казваш това?“

— Благодаря ви, че отделихте от времето си, г-н президент каза Холцман. — Кога ще направите обръщение към нацията?

— Утре. Ако Бог е благосклонен, в него ще заявя, че КНР е отстъпила. След малко ще се обадя на премиера Ху, за да разговаряме лично.

— Успех.

— Готови сме — каза маршал Лю на останалите. — Операцията започва утре рано сутринта.

— Какво предприеха американците?

— Изпратили са някакви самолети, но авиацията не ме засяга особено — отвърна министърът на отбраната. — Те могат да жилят също като комар, но не са в състояние да нанесат реална вреда на човека. Ще напреднем с двадесет километра през първия ден, а след това с по петдесет дневно, може би повече — зависи как се бият руснаците. Руските военновъздушни сили не са дори хартиен тигър. Можем да ги унищожим или поне да ги махнем от пътя си. Руснаците започват да придвижват механизирани подразделения на изток с железопътен транспорт, но ние ще поразим базата им за съсредоточаване в Чита с авиационните си ресурси. Ще ги задържим, ще ги спрем, за да защитим левия си фланг, докато не придвижим достатъчно формирования, за да ги изолираме напълно.

— Сигурен ли сте, маршале? — попита Цзян. Въпросът, разбира се, бе риторичен.

— Ще притежаваме златните им мини след осем дни, а след още десет и нефта им — каза маршалът, сякаш обясняваше колко време ще отнеме построяването на някаква къща.

— Значи сте готов?

— Напълно — заяви Лю.

— Очаквайте телефонно обаждане от президента Райън по-късно днес — каза на премиера външният министър Шен.

— Какво ще ми каже? — попита Ху.

— Ще ви помоли лично да не допуснете да започне война.

— И ако го направи, какво трябва да му отговоря?

— Накарайте секретарката си да каже, че сте излязъл сред народа — посъветва го Цзян. — Не говорете с този глупак.

Министър Шен не поддържаше изцяло политиката на страната си, но кимна в знак на съгласие. Това като че ли бе най-добрият начин да избегне личната конфронтация, която Ху нямаше да приеме добре. Министерството му продължаваше да търси начин да се справи с американския президент. Той бе толкова по-различен от другите правителствени ръководители, че те все още не знаеха как да разговарят с него.

— А нашият отговор на нотата им? — попита Фан.

— Нямаме официален отговор — каза му Шен.

— Притеснявам се да не ни обвинят в лъжа — поясни Фан. — Според мен това ще бъде неприятно.

— Притесняваш се прекалено много, Фан — каза му Цзян с жестока усмивка.

— Не, тук той е прав — намеси се Шен, за да подкрепи колегата си. — Нациите трябва си вярват една на друга, защото иначе няма да могат да общуват помежду си. Другари, трябва да запомним, че ще има и „след войната“, когато ще се наложи да установим нормални взаимоотношения с останалите нации. Ако те гледат на нас като на престъпници, това ще бъде много трудно.

— Има смисъл в това — отбеляза Ху, изненадващо изразявайки личното си мнение този път. — Не, аз ще приема разговора от Вашингтон и, Фан, не, няма да позволя на Америка да ни нарече лъжци.

— Има още нещо — каза Лю. — Руснаците провеждат въздушно разузнаване от голяма височина от тяхната страна на границата. Предлагам да свалим следващия самолет и да кажем, че е навлязъл в нашето въздушно пространство. Така ще можем да кажем, че те са ни провокирали.

— Отлично — каза Цзян.

— И така? — попита Джон.

— И така, той е в тази сграда — отвърна му генерал Кирилин. — Екипът за задържане е готов да тръгне нагоре и да извърши ареста. Искате ли да наблюдавате?

— Разбира се — кимна утвърдително Кларк. Той и Чавес бяха облечени в своите нинджа униформи на екипа „Рейнбоу“, целите черни, а отгоре носеха бронежилетки. Последното им се струваше малко театрално, но руснаците проявяваха изключително внимание към гостите си, което включваше официална загриженост за безопасността им. — Какво е положението горе?

— Имаме четирима мъже в съседния апартамент. Опитваме се да сведем вероятните затруднения до минимум — каза Кирилин на гостите си. — И така, последвайте ме, ако обичате.

— Губим си времето, Джон — отбеляза Чавес на испански.

— Да, ама те искат да гледаме и да кажем какво мислим.

Двамата последваха Кирилин и един от подчинените му към асансьора, с който се изкачиха нагоре. Бързият предпазлив оглед показа, че коридорът бе чист и те тихо като котки тръгнаха към заетия от групата апартамент.

— Готови сме, другарю генерал — рапортува на Кирилин командващият групата от Спецназ майор. — Приятелят ни седи в кухнята и обсъжда разни неща с госта си. Чудят се как да убият президента Грушевой утре, докато той пътува към парламента. Със снайперистка пушка от около осемстотин метра.

— Момчета, вие тук не се шегувате — отбеляза Кларк. Осемстотин метра бе достатъчно малко разстояние за добър стрелец, особено ако обектът се движи бавно, например ако ходи пеша.

— Действайте, майоре — заповяда Кирилин.

След тези думи четиричленният екип излезе обратно в коридора. Четиримата бяха облечени в собствените си униформи от черен номекс и носеха екипировката, която Кларк и хората му бяха донесли — германски автомати MP-10, пистолети „Берета“ 45-и калибър и портативни радиостанции Е-систъм. Кларк и Чавес бяха екипирани по същия начин, но нямаха оръжие. Вероятно истинската причина, поради която Кирилин ги бе довел тук, бе да им покаже колко много са научили хората му. Руските командоси изглеждаха готови. И четиримата бяха напрегнати, но не нервни — просто необходимото количество възбуда.

Командващият групата се придвижи по коридора към вратата. Специалистът по взривовете постави тънка ивица от пластичен експлозив по краищата на вратата и се отдръпна настрани, гледайки командира си в очакване на заповед.

— Стреляй — каза му майорът…

… и преди мозъкът на Кларк да възприеме кратката команда, коридорът бе разтърсен от експлозията, която изпрати масивната блиндирана врата навътре в апартамента със скорост деветдесет метра в секунда. Тогава руският майор и един лейтенант хвърлиха по една граната от типа „трясък-блясък“43, за да са сигурни, че онези, които евентуално ги очакваха вътре с оръжие в ръка, напълно са загубили ориентация. Кларк и Чавес знаеха какво ще последва и предвидливо закриха ушите си с ръце. Руснаците се изстреляха в апартамента по двойки, точно както бяха обучавани. Нямаше никакви шумове, като се изключат писъците на някакъв обитател от долните етажи, който очевидно не е бил предупреден за промяната в програмата за деня. Джон Кларк и Доминго Чавес изчакаха отвън, докато една ръка се показа на вратата и им махна да влязат.

Вътре цареше очакваният хаос. Входната врата ставаше само за подпалки и за клечки за зъби, картините по стените бяха в същото състояние — в нито една рамка не бе останало стъкло. Синьото канапе имаше огромна дупка от дясната си страна, а един димящ кратер на килима показваше къде е паднала другата граната.

По време на атаката Суворов и Суслов бяха седнали в кухнята — душата на всеки руски дом, и по тази причина не бяха засегнати от експлозията. Въпреки това и двамата изглеждаха доста стреснати от преживяното в последната минута и това съвсем не бе учудващо. Не се виждаха оръжия, което изненада руснаците, но не и Кларк. Двамата заподозрени мерзавци сега лежаха по очи на пода с ръце, стегнати отзад с белезници, и с насочени към главите автомати.

— Здравейте, Клементий Иванич — каза генерал Кирилин. — Трябва да поговорим.

По-възрастният от двамата мъже на пода не показа почти никаква реакция. Първо, защото нямаше голяма възможност да стори нещо и, второ, защото знаеше, че приказките ще утежнят положението му. Изведнъж Кларк изпита съчувствие към мъжа. Да провеждаш тайна операция е достатъчно напрегнато. Да оплескаш такава — това никога не се бе случвало на Джон, но той често мислеше за подобна възможност, бе ситуация, в която не искаше да попада. Особено тук, въпреки че това вече не бе Съветският съюз. Известна утеха за Суворов бе, че можеше да бъде и по-зле, макар и не много. Беше дошло време да каже нещо.

— Добра работа, майоре. Малко сте попрекалили с експлозивите, но и ние често правим това. Казвам го на хората си почти всеки път.

— Благодаря, генерал Кларк — командирът на ударната група се усмихна почти незабележимо, тъй като се стараеше да изглежда невъзмутим пред подчинените си. Те току-що бяха изпълнили първата си реална мисия, бяха доволни от себе си и трябваше да свикнат с гледната точка „разбира се, че го направихме както трябва“. Това бе въпрос на професионална гордост.

— Е, Юрий Андреевич, какво ще стане с тях сега? — попита Джон на най-добрия си „ленинградски“ руски.

— Ще бъдат разследвани за убийство и за заговор за опит за убийство, както и за държавна измяна. Прибрахме Кун преди един час и той вече говори — добави Кирилин, като, разбира се, лъжеше. Суворов можеше и да не повярва, но тези думи щяха да насочат мисълта му в неприятна посока.

— Изведете ги! — нареди генералът. Веднага щом заповедта бе изпълнена, един офицер от ФСС влезе, включи компютъра и започна внимателно да проучва съдържанието на диска. Програмата за защита, инсталирана от Суворов, не представляваше проблем, защото хората от ФСС бяха научили как да се справят с нея от устройството, което бяха поставили на клавиатурата.

— Кой сте вие? — попита един външен човек в цивилно облекло.

— Джон Кларк — бе отговорът, изненадващо даден на руски. — А вие?

— Провалов. Аз съм лейтенант от милицията.

— О, случаят с РПГ-то?

— Точно така.

— Мисля, че това е вашият човек.

— Да, той е убиец.

— По-лошо от това — включи се в разговора Чавес.

— Няма нищо по-лошо от убийството — отвърна Провалов, който си оставаше ченге.

Чавес гледаше по-практично на нещата.

— Е, зависи дали ти трябва счетоводител да брои труповете или не.

— И така, Кларк, какво мислиш за операцията? — попита Кирилин в очакване на похвала от страна на американците.

— Беше перфектно. Операцията не бе сложна, но изпълнението й бе безупречно. Те са добри момчета, Юрий. Учат бързо и работят усърдно. Готови са да обучават хората ви за специални операции.

— Да, бих тръгнал с всеки един от тях в акция — съгласи се Динг. Кирилин грейна при тези думи, което не изненада никого.