Мечката и драконът

46.Пътуване към къщи

Те чакаха Зорге по-нетърпеливо, отколкото някои чакаха първородната си рожба. Всъщност нещата не бяха толкова драматични, тъй като Зорге не изпращаше донесенията си всеки ден и те не можеха да открият някаква закономерност в периодичността на съобщенията му. Ед и Мери Пат Фоли се събудиха рано тази сутрин и се излежаваха, без да правят нищо, повече от час, след което най-сетне станаха, за да изпият сутрешното си кафе и да прегледат вестниците в кухнята на своя характерен за средната класа дом в предградията на Вирджиния. Децата тръгнаха на училище, а родителите се облякоха и се отправиха към служебната кола от Компанията, с която вървяха шофьор и съпровождащ автомобил. Странното бе, че колата им се охраняваше, а къщата — не, така че всеки достатъчно интелигентен терорист можеше да ги нападне у дома, което съвсем не бе трудно. Вестниците ги чакаха в колата, но и двамата не проявиха интерес към тях. Комиксите в „Поуст“ бяха по-интригуващи, особено любимият им Non Secuitur, както и спортните страници на вестника.

— Какво мислиш? — попита съпруга си Мери Пат. Това го изненада, тъй като тя не искаше често мнението му по въпроси, свързани със секретните операции.

Той сви рамене.

— Един господ знае, Мери.

— Сигурно е така. Дано този път да са го обмислили.

— Джак ще се обади след… час и половина, предполагам.

— Там някъде — с въздишка се съгласи заместник-директорът по оперативните въпроси.

— Тази работа с НАТО трябва да проработи, да ги накара да преосмислят нещата — замисли се на глас директорът на ЦРУ.

— Не залагай особено на това, скъпи — възрази Мери Пат.

— Знам. Кога Джак се качва на самолета, за да потегли насам?

Тя погледна часовника си.

— След около два часа.

— Дотогава би трябвало да знаем.

— Да — съгласи се тя.

Десет минути по-късно, информирани за международното положение от сутрешната емисия на Националното обществено радио, те пристигнаха в Ленгли, както винаги спряха в подземния гараж, както винаги се качиха с асансьора до седмия етаж, където се разделиха и всеки се отправи към своя кабинет. Мери Пат бе изненадана, тъй като очакваше Ед да виси над главата й, докато тя седи пред компютъра си в очакване на следващата „рецепта за курабийки“, както ги наричаше тя. Случи се в 7,54.

— Имате поща — обяви безстрастно електронен глас, когато тя набра паролата на своята виртуална пощенска кутия. Ръката й не трепереше, докато с мишка придвижваше курсора към съответната икона, но това й струваше доста усилия. Писмото излезе на екрана, премина през разкодиращата програма и отново се появи като обикновен текст, който тя не можеше да прочете. Както винаги Мери Пат съхрани документа на харддиска, потвърди, че го е съхранила, принтира едно копие, след което изтри писмото от електронната си пощенска кутия, с което то на практика изчезна от Интернет. Тя вдигна телефона.

— Моля, повикай веднага д-р Сиърс — каза тя на секретарката си.

Джошуа Сиърс също бе дошъл рано тази сутрин. Телефонният звън го завари зад бюрото му, докато преглеждаше финансовата страница на „Ню Йорк таймс“. След по-малко от минута той бе в асансьора, а малко след това и в кабинета на заместник-директора по оперативната част.

— Ето — каза Мери Пат, като му подаде шестте страници с йероглифи. — Сядай.

Сиърс се настани удобно и започна да превежда. Той забеляза, че заместник-директорът по оперативната част е напрегната и даде първоначалната си диагноза след втората страница.

— Новините не са добри — каза той, без да вдига поглед от листите пред себе си. — Изглежда, че Цзян води премиера Ху в посоката, в която иска. Фан не е много съгласен, но и той е с тях. Маршал Лю със сигурност е в отбора. Според мен това можеше да се очаква. Цзян винаги е играл твърдо. Тук се споменава и оперативната сигурност, загрижени са дали не знаем какво подготвят, но засега смятат, че не.

Както повечето пъти, когато чуваше подобни неща, тя изтръпваше при мисълта, че врагът (за Мери Пат почти всеки бе враг) обсъжда това, на което тя бе посветила целия си професионален живот. Никой не реагираше като нея в подобни случаи. Така бе още докато работеше в Москва и бе контролиращ агент на агент Кардинал. Той бе достатъчно възрастен, за да й бъде дядо, но тя го възприемаше като свое новородено бебе. Всеки път, когато му възлагаше задачи, получаваше резултатите и ги изпращаше в Ленгли, Мери Пат се тревожеше за сигурността му. Сега тя бе извън тази игра, но нещата отново се свеждаха до същото. Някъде там имаше един чужденец, който изпращаше на Америка жизненоважна информация. Тя знаеше името на жената, но не бе виждала лицето й, не знаеше какви са мотивите й. Знаеше само, че споделя леглото си с един от нейните служители, че води официалния дневник на министър Фан и че чрез компютъра си ги изпращаше през Интернет по трасе, което завършваше на нейното бюро на седмия етаж.

— Накратко? — попита тя д-р Сиърс.

— Все още са на пътеката на войната — отвърна аналитикът. — Може би ще се откажат по-късно, но тук не се споменава подобно нещо.

— Ако ги предупредим…?

Сиърс сви рамене.

— Не мога да кажа нищо. Истинският им проблем са вътрешнополитическите разногласия и вероятният колапс. Тази икономическа криза ги кара да се опасяват от политически срив и те се страхуват единствено от това.

— Войните биват започвани от уплашени хора, — отбеляза заместник-директорът по оперативната част.

— Така твърди историята — съгласи се Сиърс. — Сега това се случва отново точно пред очите ни.

— По дяволите — реагира г-жа Фоли. — Добре, разпечатай го и ми го донеси колкото може по-бързо.

— Да, госпожо. След половин час ще го имате. Предполагам, че искате да го покажа на Джордж Уийвър, нали?

— Да — кимна тя. Ученият работеше върху информацията от Зорге от няколко дни, като през това време формулираше своята част от оценката много бавно и внимателно — това бе стилът му на работа. — Имаш ли нещо против да работиш с него?

— Май не. Той познава мозъците им доста добре, може би по-добре от мен, все е завършил психология в Йейл. Просто малко бавничко формулира заключенията си.

— Кажи му, че до края на деня искам нещо, което да мога да използвам.

— Ще го направя — обеща Сиърс, докато се изправяше, за да се насочи към вратата. Мери Пат го последва, но в коридора пое в обратна посока.

— Да? — каза Ед Фоли, когато тя влезе в кабинета му.

— Ще имаш разпечатката на превода след половин час или там някъде. Накратко — не са се впечатлили особено от хода с НАТО.

— Ох, мамка му — реагира спонтанно директорът на ЦРУ.

— Да — съгласи се съпругата му. — По-добре намери начин да предадем по-бързо информацията на Джак.

— Добре — Ед Фоли вдигна слушалката на осигурения срещу подслушване телефон и натисна бутона за директна връзка с Белия дом.

Малко преди отпътуването в американското посолство във Варшава се състоя полуофициална среща и Головко отново говореше вместо президента си, който бърбореше с британския премиер.

— Как беше в Аушвиц? — попита руснакът.

— Не е Дисниленд — отвърна Джак и отпи от кафето си. — Бил ли си там?

— Чичо ми Саша бе в частта, която освободи лагера — отговори Сергей. Бил е командир на танково подразделение, полковник, към края на Великата отечествена война.

— Говорил ли си с него за това?

— Когато бях момче. Чичо Саша — брат на майка ми, беше… той беше истински войник, суров мъж, който имаше свои правила в живота и беше убеден комунист. Въпреки това той бе потресен — започна Головко. — Всъщност той не говореше за ефекта от видяното върху самия него. Казваше, че е било грозно и че за него то е било доказателство за правотата на каузата му. Твърдеше, че след това войната е била много успешна за него — искал е да убива повече германци.

— А какво ще кажеш за онези неща…

— Които направи Сталин? В семейството ми никога не се говореше за това. Както знаеш, баща ми работеше в НКВД. Той смяташе, че всичко, което държавата върши, е правилно. Няма голяма разлика от това, което са направили фашистите в Аушвиц, трябва да призная, но той не гледаше на нещата по този начин. Бяха други времена, Иван Еметович. Тежки времена. Твоят баща също е участвал във войната, доколкото си спомням.

— Парашутист, един от първите. Никога не е говорил много за това, разказваше само веселите случки. Каза, че нощният въздушен десант в Нормандия е бил доста страховит, но само това — никога не е споделял как се е чувствал, когато е бягал в тъмнината, а край него са летели куршуми.

— Едва ли е много приятно да си войник в битка.

— И аз не вярвам да е така. Да изпращаш хора да вършат това също не е забавно. По дяволите, Сергей! От мен се очаква за защитавам хората, не да излагам живота им на опасност.

— Значи не си като Хитлер. Не си и като Сталин, — каза руснакът. — Едуард Петрович също не е като тях. Светът, в който живеем, е спокоен, доста по-спокоен, отколкото по времето на бащите и чичовците ни, но все още не е достатъчно спокоен. Кога ще научиш как са реагирали китайските ни приятели на вчерашното събитие?

— Скоро, надявам се, но не сме съвсем сигурни. Знаеш как стоят нещата.

— Да. — Обикновено зависиш от агентите си, но никога не знаеш кога ще се обадят, а очакването създаваше притеснения. Понякога ти се иска да им извиеш вратовете, но това е едновременно погрешно и неморално, както и двамата знаеха.

— Някаква обществена реакция? — попита Райън. Руснаците щяха да разберат по-рано от неговите хора.

— Никаква, г-н президент. Никакви коментари по средствата за масова информация. Не че е неочаквано, но е малко разочароващо.

— Ако тръгнат, ще можете ли да ги спрете?

— Президентът Грушевой зададе същия въпрос на Ставка — военните ръководители на Русия, но те все още не са дали твърд отговор. Тревожи ни оперативната сигурност. Не искаме КНР да разбере, че знаем нещо.

— Това може да се обърне срещу вас — предупреди го Райън.

— Казах точно това тази сутрин, но военните си имат свои виждания, нали знаеш? Свикваме част от запасняците, изпратили сме и заповеди за привеждане в състояние на повишена бойна готовност до някои механизирани формирования. Както бихте казали в Америка: долапът нещо се е поизпразнил.

— Докъде стигнахте с хората, които се опитаха да те убият? — попита Райън, променяйки темата на разговора.

— Главният е под постоянно наблюдение в момента. Ако реши да опита още нещо, ще си поговорим с него — отговори Головко. — Връзката, както знаеш, отново е китайска.

— Чух.

— Вашият агент на ФБР в Москва, този Рейли, е доста способен. Можехме да го използваме.

— Да, Дан Мъри има големи планове за него.

— Ако тази история с китайците отиде по-далеч, трябва да организираме група за координация между вашите и нашите военни.

— Говорете с върховния главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Европа — каза му Райън. Той вече бе обмислил това. — Инструктиран е да сътрудничи на хората ви.

— Благодаря, г-н президент. Ще предам. Как е семейството ти? — промени темата Головко. Време бе да се поразсеят.

— Голямата, Сали, вече излиза с момчета. Това е доста тежко за татко — призна Райън.

— Да — усмихна се Головко. — Живееш в постоянен страх да не попадне на някой като теб, когато си бил на техните години, нали?

— Е, службата за охрана помага да държим малките негодници под око.

— Да, добра работа вършат тези момчета с пистолетите — съгласи се развеселено руснакът.

— Да, мисля, че дъщерите са наказанието, което Бог ни налага за това, че сме мъже — с това твърдение Райън разсмя събеседника си.

— Точно така, Иван Еметович, точно така — Сергей замълча, след което отново върна разговора към работата. — Времената са трудни и за двама ни, нали?

— Да, така е.

— Може би китайците ще разберат, че сме заедно и ще преосмислят алчността си. Нашите бащи се съюзиха, за да унищожат Хитлер. Кой може да застане срещу нас, ако сме заедно?

— Сергей, войните не са рационални актове. Тези, които ги започват, не мислят рационално. На тях изобщо не им пука за народа, който управляват. Те искат други мъже да умрат за осъществяване на техните ограничени цели. Тази сутрин бях на едно подобно място. Някои може да го възприемат като сатанински лунапарк, но на мен ми въздейства много силно. Върнах се разгневен. Не бих имал нищо против да срещна Хитлер с пистолет в ръката — това бе малко детинско, но Головко прекрасно разбираше събеседника си.

— Ако имаме късмет, заедно ще предотвратим тази китайска авантюра.

— А ако не успеем?

— Тогава заедно ще ги разгромим, приятелю. И може би това ще бъде последната от всички войни.

— Не бих се обзаложил на това — отвърна президентът. — Самият аз мислих върху това. Все пак си струва да опитаме.

— Когато разберете какво мислят китайците…?

— Ще ви уведомим.

Головко се изправи.

— Благодаря. Ще предам това на нашия президент.

Райън изпрати руснака до вратата, след което се отправи към кабинета на посланика.

— Това дойде току-що — посланик Левендовски подаде на Райън няколко листа, пристигнали по факса. — Толкова ли е зле, колкото изглежда?

Посланието бе с надпис „Само за президента“, но все пак бе пристигнало в неговото посолство. Райън взе листите и започна да чете.

— Май да. Ако поискат помощ от НАТО, Полша ще се включи ли?

— Не знам. Мога да попитам.

Президентът поклати глава.

— Още е твърде рано за това.

— Знаехме ли това, когато решихме да вкараме руснаците в НАТО? — Въпросът изразяваше загриженост почти до степен на нарушаване на дипломатическия етикет.

Райън вдигна поглед от листите.

— Вие как мислите? — той замълча. — Трябва ми секретен телефон.

Четиридесет минути по-късно Джак и Кети Райън се изкачиха по трапа към своя самолет, който щеше да ги отведе у дома. Хирургът не се изненада, когато още с влизането съпругът й, придружен от държавния секретар, изчезна на втория етаж, където се намираше комуникационният център. Кети подозираше, че Джак е „откраднал“ едно-две дръпвания от някоя цигара горе, но когато той се върна, тя вече спеше.

Всъщност Райън искаше да запали, но в комуникационния център никой нямаше цигари. Единствените двама пушачи бяха оставили кутиите си в багажа, за да си спестят изкушението да нарушат правилата на ВВС на САЩ. Президентът изпи едно питие и отпусна креслото си назад, за да подремне. Сънува Аушвиц и сцени, които бяха останали в съзнанието му от „Списъкът на Шиндлер“. Събуди се някъде над Исландия, целият в пот, и погледна ангелското лице на спящата си съпруга, което го накара да си помисли, че въпреки всичките проблеми светът не бе чак толкова лош. И че работата му бе да го запази такъв.

— Добре, има ли някакъв начин да ги накараме да отстъпят? — обърна се Роби Джексън към хората в Залата за действия при кризисни ситуации на Белия дом.

Професор Уийвър му даде един типично академичен отговор — много изчерпателен и почти безполезен. Джексън трябваше да го изслуша така или иначе. Този мъж знаеше доста за начина на мислене на китайците. Би трябвало. Обяснението му обаче бе също толкова неразбираемо, колкото и мисловният процес, който се опитваше да изясни.

— Професоре — каза Джексън, след като изслуша „лекцията“. — Всичко това е много интересно, но с какво, по дяволите, може да ни помогне нещо, което се е случило преди девет века, да се справим с днешната ситуация? Тези са маоисти, не роялисти.

— Идеологията обикновено е само извинение за определено поведение, г-н вицепрезидент, а не причина за него. Мотивацията им днес е същата, каквато е била и по време на династията Чин, и те изпитват същите страхове — че селяните ще въстанат, когато състоянието на икономиката се влоши много — обясни Уийвър на този пилот, технократ, помисли си професорът, но в никакъв случай не и интелектуалец. Президентът поне имаше някакви заслуги като историк, макар те да не можеха да впечатлят декана на факултет от Айви Лийг34.

— Да се върнем към нашия въпрос: какво можем да направим, за да ги накараме да отстъпят, да не започват война?

— Ако разберат, че знаем за намеренията им, може да се позабавят малко, но ще вземат окончателното си решение според съотношението на силите, което очевидно считат, че е изцяло в тяхна полза, доколкото мога да съдя по това, което изпраща този Зорге.

— Значи няма да отстъпят? — попита вицепрезидентът.

— Не мога да гарантирам това — отвърна Уийвър.

— А и ако разкрием източника си, един човек ще загине — напомни им Мери Пат Фоли.

— Един живот срещу много — отбеляза Уийвър.

В интерес на истината заместник-директорът по оперативната част не скочи през масата, за да разбие академичната му физиономия. Тя уважаваше Уийвър като специалист-консултант в определена област. Като цяло обаче той бе от онези учени от Абаносовата кула, които не мислеха за човешкия живот, който зависеше от подобни решения. Реални хора умираха и за въпросните реални хора това беше много важно нещо, дори то да нямаше значение за този професор, седнал в удобния си кабинет в Провидънс, Род Айлънд.

— Освен това така ще загубим един източник на информация, който ще бъде жизненоважен, ако събитията продължат да се развиват в досегашната си насока, което пък ще намали възможностите ни да се справим с действителна военна заплаха от световен мащаб.

— Така е, предполагам — неуверено призна Уийвър.

— Руснаците могат ли да ги спрат? — попита Джексън.

Генерал Мур отговори:

— Ще ги пометат като нищо — започна председателят на Комитета на началник-щабовете. — Китайците разполагат с огромна боева мощ, която да хвърлят в операцията. Руснаците имат достатъчно пространство, за да я погълнат, но не и боева мощ, с която да я отблъснат самостоятелно. Ако трябваше да се обзалагам, бих сложил парите си на КНР, освен ако не се намесим ние. Авиацията ни може да промени уравнението, а ако НАТО се включи със сухопътни войски, коефициентите на залагане се променят. Зависи от това, какви подкрепления можем ние и руснаците да придвижим до театъра на военните действия.

— Материално-техническо и тилово осигуряване?

— Това е сериозен проблем — призна Мики Мур. — Има само една железопътна линия. Тя е с два коловоза и е електрифицирана, но това са единствените добри новини.

— Някой знае ли как се провежда подобна операция само с една железопътна линия? По дяволите, не сме правили това от Гражданската война насам — замисли се на глас Джексън.

— Трябва само да изчакаме и да видим, сър, дали ще се стигне дотам. Руснаците несъмнено са обмисляли този проблем многократно. Ще разчитаме на тях.

— Страхотно — промърмори вицепрезидентът. Той бе офицер от ВМС на САЩ през целия си живот и не обичаше да зависи от когото и да е, освен от хора, които говорят на неговия език и са облечени във флотско синьо.

— Ако неизвестните бяха изцяло на наша страна, китайците нямаше да мислят за тази операция толкова сериозно, колкото сега очевидно правят.

— Проблемът е — обърна се към останалите Джордж Уинстън, — че наградата е прекалено примамлива. Все едно вратите на банката да са забравени отворени за уикенда, а местните ченгета да стачкуват.

— Джак продължава да твърди, че войната чрез агресия е просто обир в много големи мащаби — каза Джексън.

— Не е много далеч от истината — съгласи се министърът на финансите. — Професор Уийвър окачестви сравнението като твърде опростено, но какво друго може да очакваш от такива хора?

— Можем да ги предупредим, когато забележим приготовленията им чрез нашите спътници — предложи Ед Фоли. — Мики, кога ще започнем да виждаме това?

— Вероятно след два дни. До една седмица ще са в пълна готовност. Силите им са вече в театъра на военни действия и трябва само да ги позиционират в стартовите точки. После ще започне окончателното придвижване към границата и след, да кажем, тридесет и шест часа ще започнат да дърпат шнуровете на полевите си оръдия.

— И Иван не може да ги спре?

— На границата? Изключено — отговори генералът, съчувствено поклащайки глава. — Те ще трябва да печелят време, като заменят квадратни километри от територията си за часове и дни. Китайците имат доста път до нефтените полета. Това е слабото им място. Ще трябва да се отбраняват на много широк фланг, за който са необходими многобройни уязвими композиции с материално-техническо и тилово осигуряване. Бих внимавал за въздушно нападение над златното или над нефтеното находище. Те не разполагат с много въздушнодесантни подразделения и ресурси за тактически въздушен транспорт, но трябва да очакваме да се опитат. И двете находища са лесни цели.

— Какво можем да изпратим там?

— Първо, голям брой военновъздушни бойни единици — изтребители, изтребители-бомбардировачи и всички самолети цистерни за дозареждане във въздуха, които можем да съберем. Може и да не успеем да установим въздушно превъзходство, но поне бързо ще им го отнемем, като почти веднага ще направим съотношението на силите във въздуха 50 на 50, след което ще започнем да ги изтласкваме назад. Отново става дума за цифри, Роби, както и за степента на подготовка на летателния им състав. Може би по-висока, отколкото при Иван, защото техните хора прекарват повече време зад щурвала, но от техническа гледна точка, като цяло, руснаците разполагат с по-добри самолети и вероятно по-добра доктрина за обучение, която обаче не са имали възможността да приложат.

Роби Джексън искаше да измърмори, че в ситуацията има прекалено много неизвестни, но ако броят им не бе толкова голям, както Мики Мур току-що каза, китайците нямаше да се събират по северната си граница. Уличните бандити нападаха дребни старици, за да им вземат пенсиите, а не ченгета, които се прибират у дома в деня на заплата. Липсата на разум е характерна както за уличната престъпност, така и за започването на война и съвсем естествено мисловните процеси на хората, които вършеха тези две неща, бяха сходни.

Скот Адлер не спа през целия полет, прехвърляйки отново и отново в ума си въпроса как да предотврати началото на войната. Това бе основната задача на един дипломат, нали? Обмисляше най-вече слабите си страни. В качеството си на най-висш дипломат на своята страна той би трябвало да знае, всъщност плащаха му, за да знае, какво да каже на определени хора, за да им попречи да предприемат безразсъдни действия. По принцип това означаваше да им каже нещо от сорта на: „Направете това и цялата мощ и ярост на Америка ще се стоварят върху вас и ще ви развалят настроението.“ По-добре да ги придумаш да проявят разсъдък, защото само така могат да оцелеят като нация в световното село. Проблемът обаче бе, че китайците мислеха по начин, който той не можеше да разбере и затова не знаеше какво да им каже, за да ги накара за прогледнат. Най-неприятното бе, че познаваше този Цзян и външния министър Шен и бе сигурен, че двамата възприемаха действителността по доста по-различен начин от него. Това, което за него бе зелено, за тях бе синьо, а той не знаеше каква е тяхната представа за зелено, за да им обясни какво е синьо. Едно тихо гласче му шепнеше нещо за расизъм, но ситуацията бе отишла твърде далеч, за да се спазва политическа коректност. Той трябваше да спре една война, а не знаеше как. Държавният секретар на САЩ отмести поглед от преградата пред удобното, тапицирано с фина кожа кресло, в което бе седнал. Искаше му се стената да е видеоекран и да излъчва някакъв филм, който да отклони ума му от непрестанно въртящото се колело за хамстери. Внезапно някой го потупа по рамото и той се обърна, за да види президента, който му посочи витата стълба, водеща към второто ниво. Двама свързочници от военновъздушните сили отново бяха вдигнати от столовете си.

— Мислиш за последното съобщение на Зорге?

— Да — кимна Орелът.

— Някакви идеи?

Главата на Адлер сега се раздвижи в друга равнина.

— Не. Съжалявам, Джак, просто нищо не ми хрумва. Може би ти трябва нов държавен секретар.

Райън изръмжа.

— Не, просто други врагове. Единственото решение, което виждам, е да им кажем, че знаем какво са намислили и че е по-добре да се спрат.

— А като ни кажат да си го начукаме отзад, тогава какво?

— Знаеш ли какво ни е необходимо точно сега? — попита Фехтовачът.

— О, да, двеста ракети „Минитмън“ и „Трайдънт“ ще са достатъчни да им отворят очите. За съжаление…

— За съжаление ние ги разкарахме, за да направим света едно по-спокойно местенце — довърши Райън.

— Добре де, имаме бомби, имаме и самолети, които да ги пуснат, освен това…

— Не — прекъсна го гневно Райън. — Не, по дяволите, няма да започна ядрена война, за да спра конвенционална. Колко души искаш да избия?

— Спокойно, Джак. Моята работа е да предлагам различни възможности, не помниш ли? Не да ги защитавам, не и тази във всеки случай — той замълча. — Какво мислиш за Аушвиц?

— Кошмар. Чакай малко, родителите ти, нали?

— Баща ми. В неговия случай — Белзек, но той извади късмет и оживя.

— Говори ли за това?

— Никога. Нито дума, дори на равина си. Може би на някой психоаналитик. Ходи при един веднъж преди няколко години, но аз така и не разбрах за какво.

— Не мога да позволя подобно нещо да се случи отново. За да го предотвратя да, за да го предотвратя — замисли се на глас Райън. — Да, може да пусна една В-83.

— Знаеш жаргона?

— Малко. Преди доста време учих това и имената са останали в главата ми. Странно, никога не съм сънувал кошмари заради това. Е, не съм се зачитал в Единния обединен оперативен план — готварската книга с рецепти за затриване на света. Мисля, че ще изям някой пистолет, преди да сторя това.

— Много президенти е трябвало да обмислят тези неща — изтъкна Адлер.

— Преди мен, Скот, и те не са очаквали това да се случи все пак. Всичките са смятали, че ще успеят да намерят начин да се справят. Докато Боб Фаулър почти не натисна копчето. Беше една много шантава неделя вечер — спомни си Райън.

— Да, знам историята. Ти не се побърка, за разлика от повечето други.

— Да и виж докъде стигнах — отбеляза ПОТУС с крива усмивка. Той погледна през прозореца. Сега летяха над суша, вероятно Лабрадор — много зеленина и езера, както и няколко прави линии, символ на човешкото присъствие там. — Какво ще правим, Скот?

— Ще се опитаме да ги предупредим. Те вършат неща, които можем да видим чрез спътниците си, така че вероятно ще се позовем на тях. Последният ни ход ще бъде да им кажем, че сега Русия е съюзник на Америка и да се закачаш с Иван означава да се закачаш с Чичо Сам. Ако и това не ги спре, нищо друго не е в състояние да го направи.

— Да им предложим нещо, за да ги подкупим? — предложи президентът.

— Чиста загуба на време. Не мисля, че ще свърши работа, но съм почти сигурен, че те ще го възприемат като проява на слабост и това ще ги окуражи още повече. Не, те уважават силата и ще трябва да демонстрираме точно това. Тогава със сигурност ще реагират по някакъв начин.

— Ще тръгнат — замисли се на глас Джак.

— Един господ знае. Да се надяваме, че нещата ще се оправят, приятел.

— Да — Райън погледна часовника си. — В Пекин е ранно утро.

— Сега излизат и отиват на работа — съгласи се Адлер. — Какво точно можеш да ми разкажеш за този източник Зорге?

— Мери Пат не ми каза много и може би така е по-добре. Това е едно от нещата, които научих в Ленгли. Понякога може да се окаже, че знаеш прекалено много. По-добре да не знаеш как изглеждат и особено как се казват.

— В случай, че стане нещо лошо?

— Когато това стане, то наистина е много лошо. Не искам да мисля какво ще направят тези хора. Техният вариант на закона „Миранда“35 е: „Можеш да крещиш колкото искаш. Ние нямаме нищо против.“

— Забавно — отбеляза държавният секретар.

— Всъщност като техника за разпит това не е толкова ефективно. В крайна сметка ти казват това, което искаш да чуеш, след като самият ти си им го продиктувал, вместо да измъкнеш от тях онова, което наистина знаят.

— А обжалването в съда? — попита с прозявка Скот. Очевидно най-сетне му се приспа.

— В Китай? Това е все едно да те попитат дали предпочиташ да те застрелят в лявото или в дясното ухо — Райън спря. Защо си правеше лоши шеги точно с това?

Едно от най-оживените места във Вашингтон бе Националната разузнавателна служба. Тя работеше едновременно за ЦРУ и за Пентагона и отговаряше за разузнавателните спътници, които обикаляха Земята и наблюдаваха повърхността й с невероятно скъпите си камери, съперничещи по прецизност и по цена на космическия телескоп „Хъбъл“. Сега горе имаше три „фотоптички“, които обикаляха планетата през около два часа и минаваха над дадена точка по два пъти дневно. Имаше и един радарен разузнавателен спътник, който значително отстъпваше по прецизност на изображението на конструираните от „Локхийд“ и TRW спътници КН-11, но за сметка на това можеше да „вижда“ през облаците. Точно сега това бе много важно, защото над китайско-руската граница преминаваше студен фронт и облаците в предната му част закриваха повърхността на Земята за огорчение на инженерите и учените от НРС, чиито спътници на стойност няколко милиарда долара в момента можеха да бъдат използвани единствено за метеорологични прогнози. Времето бе облачно, със силни валежи и доста студено — температурата бе около седем градуса, а през нощта падаше под нулата.

По тази причина аналитиците от НРС работеха с данните от радарния разузнавателен спътник „Лакрос“, който бе единствената им възможност за събиране на визуална информация в района.

— Облаците са много ниско, долната им част е някъде на около 1 800 метра от повърхността. Дори и „Блекбърд“ не би свършил работа в момента — отбеляза един от специалистите по разчитане на снимки. — Добре, какво имаме тук…? Прилича на повишена железопътна активност, предимно открити платформи. Има нещо върху тях, но изображението е твърде неясно, за да различим контурите.

— Какво се превозва върху открити платформи? — попита един офицер от военноморските сили.

— Верижни машини — отговори му майор от сухопътните войски — и тежки оръдия.

— Можем ли да потвърдим това предположение с получената от снимките информация? — попита мъжът от флота.

— Не — отвърна цивилният. — Но… тук, това е разпределителна станция. Добре, къде по… — той се обърна към компютъра на бюрото си и увеличи изображението. — Така, продължаваме. Виждате ли тези рампи? Те са предназначени за разтоварване на колесна или верижна техника от платформите — мъжът отново завъртя стола си към „плячката“ на „Лакрос“. — Да, това тук, изглежда, са танкове, които слизат от рампите и се подреждат ето тук в района на съсредоточаване, прилича на разтоварване на бронетанков полк. Това са триста двадесет и два основни боеви танка и около сто двадесет и пет бронетранспортьора и… да, бих казал, че разтоварват цяла бронетанкова дивизия. Ето автомобилния парк… а това тук, не съм сигурен. Изглежда доста обемно… има квадратна или правоъгълна форма. Хм-м-м, — аналитикът се обърна отново към компютъра и отвори някакви снимкови файлове. — Знаете ли на какво прилича това?

— На какво?

— Прилича на петтонен камион със секция от понтонен мост на него. Китайците изкопираха руската конструкция, по дяволите, всички я изкопираха. Иван измисли много приятно мостче. Както и да е, на радара поне изглежда така и — той се обърна към последните получени от спътника данни — доста си приличат с тези тук, нали? Бих го нарекъл осемдесетпроцентово сходство. И така, според мен това са два инженерни полка, които съпровождат танковата дивизия.

— Това не са ли много инженери за поддръжка на една-единствена дивизия? — попита флотският офицер.

— Прекалено много са, по дяволите — потвърди майорът от сухопътните войски.

— Да, така е — съгласи се аналитикът. — Нормалният разчет за материално-техническо и тилово осигуряване е един батальон на дивизия. Това означава, че тук се събира авангардът на корпус или армия и според мен, момчета, те се готвят да форсират някоя река.

— Продължавай — нареди му главният цивилен.

— Тактическата им постройка предполага настъпление на север.

— Добре — каза майорът от сухопътните войски. — Виждал ли си нещо подобно преди?

— Преди две години те провеждаха учение, но тогава имаше само един инженерен полк, а не два, и те потеглиха от тази станция на югоизток, а не на север. Тогава направихме сериозно количество доста ясни снимки. Те оттренираха нахлуване в друга страна или поне широкомащабно нападение. Тогава използваха армия от тип А в пълен състав с една бронетанкова и две механизирани дивизии като нападателна сила, а друга механизирана дивизия играеше противника. Победители излязоха нападателите.

— Колко по-различно от начина, по който са разгърнати руснаците по границата си? — попита майорът от флотското разузнаване.

— По-нагъсто, искам да кажа, че по време на учението китайците, които играеха противника, бяха по-нагъсто, отколкото са руснаците в момента.

— И нападащата сила спечели?

— Точно така.

— Колко реалистично бе учението? — попита майорът.

— Е, не беше като във Форт Ъруин, но го изиграха максимално правдоподобно за възможностите си. Атакуващите имаха обичайните преимущества — числено превъзходство и инициатива. Осъществиха пробив и започнаха да маневрират в района на защитниците.

Флотският офицер погледна към колегата си в зелено.

— Точно както биха действали, ако потеглят на север.

— Съгласен.

— По-добре да съобщим за това, Норм.

— Да — двамата униформени се отправиха към телефоните.

— Кога ще се изясни времето? — обърна се главният цивилен към анализатора.

— След около тридесет и шест часа. Небето ще започне да се изчиства утре вечер. Вече сме въвели заданията в компютрите — не бе необходимо да добавя, че нощните снимки на КН-11 не се различават съществено от дневните, само цветовете малко се губят.