Мечката и драконът

12.Бъркане в джоба

— Хайде, Джордж, казвай какво има — подкани го Райън, като отпиваше от кафето си.

В Белия дом имаше много установени правила. През последната година едно от тях беше веднага след сутрешния доклад на разузнаването два-три пъти в седмицата първата среща на Райън да бъде с министъра на финансите. В повечето случаи Уинстън пресичаше 15-а улица, по-точно преминаваше под нея през тунела, свързващ Белия дом със сградата на Министерството на финансите още от времето на Федерацията. Другата част от това правило беше президентски сервитьори в моряшки униформи да донасят кафе и кроасани (с масло). И двамата мъже им отдаваха заслужено внимание, без да се безпокоят, че ще увеличат количеството на холестерола в кръвта си.

— КНР. Търговските преговори стигнаха до задънена улица. Те просто не искат да играят честно.

— Какви са проблемите?

— По дяволите, Джак, какви не са? — Търговецът отхапа от кроасана с гроздово желе. — Създадената от тяхното правителство нова компютърна фирма започна да краде хардуерното устройство за персоналните компютри, което е патент на компанията „Дел“. Това е тяхното нововъведение, което им вдигна акциите с двадесет процента. Онези просто го вземат и го слагат в кутиите, предназначени за собствения им пазар, както и в тези, които току-що са започнали да продават в Европа. Това е грубо нарушение на всички търговски и патентни договори, но когато повдигнем пред тях въпроса на преговорите, просто сменят темата и не ни обръщат внимание. „Дел“ може да загуби около четиристотин милиона долара, а това са много пари за една фирма. Ако бях на мястото на техния управителен съвет, щях да потърся из жълтите страници адресите на някои наемни убийци. Това едно. Казаха ни също, че ако вдигаме много врява за такива „дребни“ недоразумения, компанията „Боинг“ трябва да забрави за тяхната поръчка за 28 самолета от новия 777, защото ще приемат офертата на „Еърбъс“.

Райън кимна.

— Джордж, какъв е сега търговският баланс с КНР?

— Седемдесет и осем милиарда, но е в тяхна, а не в наша полза.

— Скот работи ли по онзи въпрос във Фоги Ботъм?

Министърът на финансите кимна.

— Събрал е там добър екип, но все още имат известна нужда от ръководни кадри.

— А какви са последиците от това за нас?

— Ами до нашите потребители стига голямо количество евтини стоки, около седемдесет процента от които са на ниско техническо ниво. Много играчки, плюшени животни и други подобни неща. Обаче, Джак, останалите тридесет процента са високотехнологични производства. За две години и половина техният дял почти се удвои. Много скоро това ще ни коства загуба на работни места, както във връзка с производството за вътрешна консумация, така и заради изгубени пазари. Те продават във вътрешната си търговска мрежа много портативни компютри, но не ни допускат там, въпреки че нашите са по-конкурентоспособни като качество и цена. Знаем със сигурност, че с част от положителното за тях салдо в търговския баланс с нас субсидират своята компютърна индустрия. Предполагам, че го правят от стратегически съображения.

— Освен това продават оръжие на хора, на които бихме предпочели да не продават — добави президентът на Съединените щати. — Това също го правят от стратегически съображения.

— Ами нали всеки има нужда от автомати АК-47, за да трепе вредните гризачи? Преди две седмици в пристанището на Лос Анджелис бяха задържани 1 400 такива автомата, но КНР заяви, че няма нищо общо с тази работа, въпреки че според сведенията на нашето разузнаване нареждането за сделката е дадено от един телефонен номер в Пекин.

Райън беше запознат със случая, но не му беше разрешено да говори за него, още повече да разкрива пътищата, по които беше дошла тази информация — в конкретния случай в Националната агенция за сигурност във Форт Мийд. Новата телефонна система на Пекин не беше дело на американска фирма, но голяма част от проектантската работа беше осигурена от фирма, която беше сключила изгодна сделка с една служба на правителството на Съединените щати. Всичко беше напълно законно, но някои условия бяха свързани с въпроси, отнасящи се до националната сигурност.

— Те просто не играят по правилата.

Уинстън изръмжа.

— Изобщо не играят.

— Някакви предложения? — попита президентът Райън.

— Да напомним на тези малки теснооки шибаняци, че имат далеч по-голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.

— Трябва да внимаваш, когато се изказваш по такъв начин за държавите, особено когато става дума за такива с ядрено оръжие — напомни Райън на министъра на финансите. — Да не говорим пък за расистките намеци.

— Джак, или се играе по-правилата, или не. Или ще играеш честно, или не. Ако те прибират повече наши пари, отколкото ние техни, това означава, че е време да започнат честна игра с нас. Е, знам — той вдигна ръце, като че ли да се защити, — че са малко вкиснати заради Тайван, но това беше добро напомняне, Джак. Правилно постъпи, когато ги наказа. Тези малки гадняри убиха хора и вероятно имат пръст в онази авантюра в Персийския залив, както и в биологичната атака срещу нас с ебола, така че би трябвало да знаят какво ще им се случи. Обаче не-е-е-е, ние не можем да ги наказваме за убийство и заговорничене в една война срещу Съединените щати, нали? Ние сме много по-големи и силни, за да бъдем толкова дребнави. Дребнави ли, я майната им, Джак! Директно или индиректно тези малки копеленца помогнаха на онзи човек Даряеи да избие седем хиляди наши граждани и установяването на дипломатически отношения с Тайван беше цената, която платиха за това, а ако питаш мен, тя беше дяволски малка. Трябва да разберат това. Трябва да се научат, че в този свят има правила. Трябва да направим така, че да ги заболи, когато ги нарушават, и то за по-дълго. Рано или късно ще се научат. Мисля, че твърде дълго чакахме.

— Добре, обаче спомни си каква е тяхната позиция: Кои сте вие, че да ни сочите какви правила да спазваме?

— Това са глупости, Джак! — Уинстън беше един от малкото хора, които нямаха правото, но можеха да държат такъв език в Овалния кабинет. До известна степен това се дължеше на собствените му успехи, а и на факта, че Райън уважаваше откровеността, дори и ако използваният език не беше съвсем изискан. — Помни, че именно те ни показват среден пръст. Ние играем честно. В този свят има правила и повечето държави ги зачитат. Ако Пекин иска да бъде част от тази общност, тогава трябва да се съобразява с тези правила като всички останали. Ако искаш да влезеш в някой клуб, трябва да си платиш съответната членска такса и дори тогава нямаш право да караш количката си за голф направо през тревата. Не ти се разрешават и двете неща.

Проблемът, помисли си Райън, е, че на хората, които управляват цели държави, особено големи, могъщи и важни страни, не можеш да кажеш как и какво да правят. Това се отнасяше в особена степен за страните с диктаторски режими. В една либерална демокрация идеята за върховенството на закона се отнася за всички. Райън беше президент, но той не можеше да ограби банка само защото му трябват джобни пари.

— Добре, Джордж. Седнете със Скот и измислете нещо, с което мога да се съглася, а аз ще накарам Държавния департамент да обясни правилата на нашите приятели от Пекин.

„Кой знае, може би пък този път това ще помогне.“ Райън обаче не би се обзаложил за подобно нещо.

Тази ще бъде важната вечер, помисли си Номури. Е, да, предишната беше обладал Мин и изглежда, че това й хареса, но сега, когато тя имаше време да размисли, дали реакцията й щеше да бъде същата? А дали няма да си каже, че той просто я беше напил и се беше възползвал от това? Номури се беше срещал и спал с доста жени, но не смяташе, че успехите му като любовник са му помогнали да разбира по-добре женската психика.

Седеше на бара в един ресторант от средна категория — различен от предишния — и пушеше цигара. Това беше нещо ново за агента от ЦРУ. Не кашляше, макар че от първите две му се зави свят. Отравяне с въглероден окис, помисли си той. Пушенето намалява притока на кислород до мозъка и беше много вредно. Обаче то правеше чакането по-лесно. Беше си купил запалка „Бик“, синя, със знамето на КНР на нея и дори му се стори, че това знаме му предвещаваше безоблачно небе. „Да“, каза си той, „така е, обаче аз стоя тук и се питам дали моето момиче ще се появи, вече закъснява“ — той погледна часовника си — „с девет минути.“ Номури даде знак на бармана и си поръча още един скоч. Беше японска марка, по-меко и не толкова скъпо, но в крайна сметка пак си беше алкохол.

„Ще дойдеш ли, Мин?“ — питаше наум агентът и се оглеждаше наоколо. Като повечето барове по света и този имаше огледало зад чашите и бутилките и калифорниецът разглеждаше в него внимателно лицето си, представяйки си, че е лицето на някой друг, и се питаше какво другите виждат в него. Нервност? Подозрителност? Страх? Самота? Копнеж? Може би някой правеше в момента точно това, някой контраразузнавач от Министерството на държавната сигурност, който го наблюдаваше, като се стараеше да не гледа Номури през повечето време. Може би използва огледалото като индиректно средство за наблюдение. По-вероятно е да застане под такъв ъгъл, че положението, в което седи, да насочва естествено погледа му към американеца, докато Номури би трябвало да се извърне назад, за да го види, давайки по такъв начин възможност на наблюдаващия го да избегне погледа му и вероятно да погледне партньора си. Такива работи обикновено се правят в екип, а не от един човек, и то така, че да може обектът да бъде наблюдаван по възможност по-индиректно. Всяка страна по света разполага с полицаи или сили за сигурност, обучени да правят това, и методите навсякъде са едни и същи, защото човешката природа е еднаква, независимо дали вашият обект е наркотрафикант или шпионин. Закъснява с единадесет минути. „Спокойно, приятел, жените винаги закъсняват. Правят го, защото не си разчитат добре времето, бавят се прекалено много с облеклото и грима, не се сещат да носят часовник… или най-вероятно защото това им дава известно предимство.“ Подобно поведение може би покачва цената им в очите на мъжете, нали точно те ги чакат, а не обратното? Така могат да се надяват на награда за привързаността си и ако не чакат, за да си я получат, един ден тя може и да не им бъде дадена, а това кара мъжете да се страхуват.

„Честър Номури, голям експерт по човешкото поведение се извъди“, каза си с досада той, поглеждайки в огледалото.

„За бога, момче, може би е останала да работи до по-късно или пък има задръстване в движението, а може и някоя нейна приятелка в офиса да е имала нужда от помощта й, за да преместят проклетите мебели.“ Седемнадесет минути. Той извади нова цигара и я запали с китайската си запалка. „Изтокът червенее“, припомни си той. Може би това е последната страна в света, която все още е червена… Мао би трябвало да се гордее… „Къде си ти?“

Който и да го наблюдаваше от държавна сигурност, ако е имал някакви съмнения за това какво прави тук Номури, вече беше разбрал, че чака жена и ако се съди по това, колко е напрегнат, вероятно е лапнал по нея. По принцип такива неща не би трябвало да се случват на шпионите.

„За какво толкова се притесняваш, задник такъв, само защото няма да чукаш довечера ли?“

Закъснява с двадесет и три минути. Той смачка недопушената си цигара и запали нова. Ако това беше номер, който жените използваха да държат под контрол мъжете, той наистина беше ефикасен.

„Джеймс Бонд никога не е имал подобни проблеми“, помисли си разузнавачът. Господин Цуни-гуни Бум-бум винаги властваше над жените си, въпреки че на никой не му минаваше през ума, че Бонд е литературен герой, а той беше точно такъв!

Номури беше така вглъбен в мислите си, че не видя, когато Мин влезе. Усети леко потупване по гърба и рязко се обърна, за да види…

Усмивката й беше лъчезарна, радваше се, че го беше изненадала, черните й искрящи очи бяха леко присвити в ъгълчетата, наслаждавайки се на мига.

— Съжалявам, че закъснях — каза бързо тя. — Фан поиска да ми диктува нещо и ме задържа до късно в службата.

— Ще трябва да си поговоря с този старец — закани се Номури, като се изправи на стола.

— Както каза, той е един старец и не чува много добре. Може би е от възрастта.

„Не, просто дъртакът не иска да слуша“, помисли си Номури, но се сдържа. Фан вероятно беше както всички началници по света, преминали възрастта, когато са се вслушвали в това, което казват другите.

— Какво ще си поръчаш за вечеря? — попита Номури и получи най-добрия отговор.

— Не съм гладна. — Пламъчетата в очите й показаха какво иска.

Номури допи на един дъх питието си, смачка цигарата в пепелника и излезе навън с нея.

— Е? — каза Райън?

— Тази работа не ми харесва — отвърна Арни ван Дам.

— Предполагам, че това зависи от гледната ти точка. Кога ще изслушат аргументите им?

— След по-малко от два месеца, а това също би трябвало да ти говори нещо, Джак. Тези сухари съдии, които си назначил, ще трябва да се произнесат по случая и съм готов да се обзаложа, че много биха искали да оборят аргументите на Рой.

Джак се облегна в креслото и се усмихна на шефа на канцеларията.

— Че какво толкова лошо има в това, Арни?

— Джак, лошото е, че има много хора, които биха искали да имат право на избор за или против аборта. Там е работата. Така му и викат: „право на избор“, и засега законът е такъв.

— Може би това ще се промени — каза с надежда президентът, поглеждайки към разписанието си за деня. Трябваше да дойде министърът на вътрешните работи, за да говорят за националните паркове.

— По дяволите, не разчитай много на това! Ще хвърлят вината върху теб!

— Добре де, ако това стане някога, ще подчертая, че не съм съдия от Върховния съд на Съединените щати и ще стоя настрана от тази работа. Ако те го решат така, както аз, а предполагам и ти мислиш, че ще го направят, абортите ще се превърнат в юридически проблем и според Конституцията законодателните органи на няколко щата трябва да се съберат и сами да се произнесат дали гласоподавателките да могат да убиват неродените си бебета или не… Обаче, Арни, помни, че аз имам четири деца. Присъствал съм на ражданията на всичките и върви по дяволите, ако се опитваш да ми кажеш, че абортите са хубаво нещо!

Четвъртият малък Райън, Кайл Даниел, беше се родил, когато Райън вече беше станал президент и телевизионните камери показаха лицето му пред цялата нация, когато той излезе от родилното отделение, за да може светът също да вземе участие в събитието. Това повиши рейтинга на Райън с цели петнадесет пункта и навремето Арни беше много доволен.

— Мама му стара, Джак, кога съм казвал подобно нещо — възмути се Ван Дам. — Но ние с теб често вършим неща, които не са съвсем правилни, не е ли така? И не отричаме правото и на други хора да ги вършат. Вземи например пушенето — добави той, за да дръпне малко Райън за опашката.

— Арни, ти можеш да си служиш с думите както никой друг и този път добре ме изигра. Признавам ти го. Обаче има качествена разлика между това да запалиш проклетата цигара и да убиеш един човешки живот.

— Вярно е, ако зародишът е човешко същество, което е проблем за решаване от теолозите, а не от политиците.

— Арни, нещата стоят така. Тълпата, която е за абортите, твърди, че въпросът дали зародишът е човек или не е не влиза в сметката, защото той се намира в тялото на жената и е нейна работа какво ще прави с него. Добре. Според закона на Римската република, пък и на империята жената и децата са собственост на „патер фамилиас“, на главата на семейството, и той би могъл да ги убие когато си поиска. Мислиш ли, че трябва да се върнем към онова време?

— Очевидно не, защото това дава права на мъжете и обезправя жените, а ние вече не допускаме такива неща.

— Значи ти вземаш един морален проблем и го свеждаш до това какво е добро от политическа гледна точка и какво не е добро от същата тази точка. Обаче, Арни, аз не съм поставен тук да правя подобни неща. Дори и на президента е разрешено да има някои морални принципи или при всяко идване на работа сутрин трябва да коригирам своите разбирания за добро и лошо?

— Но не ти е разрешено да ги налагаш на другите. Моралните принципи са нещо, което трябва да държиш вътре в себе си.

— Това, което наричаме закон, не е нищо повече от колективна убеденост на обществото кое е добро и кое е лошо. Дали става въпрос за убийство, отвличане или преминаване на червен светофар, обществото решава какви да са правилата. В една демократична република правим това чрез законодателната власт, като избираме хора, които споделят нашите възгледи. Така се създават законите. Приемаме и Конституция, върховния закон на страната, който е обмислен много внимателно, защото той решава какви могат да бъдат или да не бъдат другите закони и ни предпазва от нашите временни пристрастия. Работата на съдебното право е да интерпретира законите или както е в този случай конституционните принципи, съдържащи се в тези закони, когато те се прилагат на практика. В случая „Рой срещу Уейд“ Върховният съд отиде твърде далеч. Той прояви законодателна инициатива, промени закона по начин, неочакван от неговите създатели, и това беше грешка. За да върне нещата, Рой трябва да върне въпроса за абортите в щатската легислатура, където му е мястото.

— Откога обмисляш тази реч? — попита Арни. Изказването на Райън беше прекалено гладко, за да го произнесе спонтанно.

— От известно време — призна президентът.

— Е, добре, когато се вземе решението по въпроса, очаквай огън и жупел — предупреди го началникът на канцеларията. — Имам предвид демонстрации, предавания по телевизията и такъв куп статии във вестниците, че с тях ще можеш да облепиш стените на Пентагона, а хората от службата ти за охрана ще берат допълнителни страхове за живота ти и за този на жена ти и на децата ти. Ако мислиш, че се шегувам, попитай тях.

— Но в това няма никаква логика.

— Няма закон, било той федерален, щатски или местен, който да призовава света да бъде логичен, Джак. Хората навън разчитат на теб времето да е хубаво и те обвиняват ако не е. Разбери това. — С тези думи ядосаният началник на президентската канцелария се отправи към кабинета си.

— Глупости — изсумтя Райън, докато преглеждаше бележките за срещата си с министъра на вътрешните работи — господаря на мечките гризли и пазач на националните паркове, когото президентът виждаше само по канал „Дискъвъри“, и то във вечерите, когато имаше време да включи телевизора.

За облеклото, което носят тукашните хора, няма кой знае какво да се каже, помисли си отново Номури, с изключение на едно нещо. Когато разкопчаеш копчетата и видиш отдолу „Виктория сикрет“, имаш чувството, че гледаш филм от черно-бял на цветен екран. Този път Мин му позволи сам да разкопчае копчетата, да свали сакото, а после и панталоните й. Бикините изглеждаха особено примамващи, а такова беше и цялото й тяло. Номури я взе в прегръдките си и я целуна страстно, преди да я положи върху леглото. След миг и той легна до нея.

— И така, защо закъсня?

Тя се намръщи.

— Всяка седмица министър Фан се среща с други министри и когато се върне, ме кара да запиша какво се е говорило на тези срещи, за да се знае всичко, което е било казано на тях.

— О, използваш ли за тази работа моя нов компютър? — Въпросът не издаде вълнението, разтърсило цялото му тяло, когато чу това. „Господи!“, каза си той. Момичето можеше да стане чудесен източник на информация! Номури пое дълбоко въздух и лицето му отново доби безразличното изражение на покерджия.

— Разбира се.

— Чудесно. Той нали има модем?

— Да. Използвам го всеки ден, за да видя какво пишат западните вестници в техните страници в Интернет.

— Аха, това е хубаво. — Реши, че за днес беше задавал достатъчно делови въпроси. Наведе се да я целуне.

— Преди да вляза в ресторанта, си сложих червило — обясни Мин. — Не нося, когато съм на работа.

— Разбирам — отвърна агентът от ЦРУ и отново я целуна, този път по-дълго. Ръцете й обхванаха врата му. Направи го с малко закъснение, което нямаше нищо общо с липсата на желание. Сега, когато ръцете му започнаха да шарят насам-натам, то беше съвсем очевидно. Изборът на сутиен, който се закопчава отпред, беше най-хитрото нещо, което се беше сетил. Отваряше се само с едно щракване на палеца и показалеца и твърдите й гърди изкачаха навън. Беше още едно място, което ръката му може да проучи. Там кожата беше особено гладка, а след секунди установи, че е приятна и на вкус.

Това накара неговата… какво? Приятелка? Е, да, но не съвсем. Агентка? Не още. За момента може би най-подходящо беше любовница — да застене от удоволствие. Във Фермата никога не им бяха говорили за тези неща, като се изключат стандартните предупреждения да не стават твърде близки с агента си, защото няма да са много обективни. Но ако не станеш малко по-близък с агента, никога няма да можеш да го вербуваш. Разбира се, на Честър му беше ясно, че той беше отишъл много по-далеч от това „малко“.

Външно тя може и да не беше нещо кой знае какво, но кожата й беше великолепна и пръстите му я проучиха най-основно, докато се взираше в очите й и от време на време я целуваше. Тялото й също не беше лошо. Беше стройно дори и когато беше изправена. Беше може би малко по-широка в кръста, но тук не беше венецианският плаж, а колкото и изящни да изглеждаха на снимките тънките кръстчета, все пак това бяха само снимки. Талията й обаче беше по-тясна от бедрата и за момента това беше достатъчно. Тук не беше подиумът на някое нюйоркско модно шоу, пък и там моделите приличаха повече на момчета. „Мин не е и никога няма да става модел, така че трябва да се примириш с това, Чет“, каза си агентът. Време беше да забрави всичко, свързано с ЦРУ. Той беше мъж само по гащета и седеше до жена само по бикини. От тях може би щеше да излезе една носна кърпичка, въпреки че оранжевият цвят едва ли би подхождал на мъж да я сложи в джоба си, особено ако материята е някаква изкуствена коприна, каза си с усмивка той.

— Защо се усмихваш? — попита Мин.

— Защото си хубава — отвърна Номури.

С тази усмивка в момента тя наистина беше хубава. Не, никога няма да излезе модел от нея, но във всяка жена има нещо красиво, ако поиска да го покаже. А кожата й беше първокласна, особено устните, на които беше сложила червило след работа. Те бяха гладки и нежни и въпреки червилото караха неговите да се задържат по-дълго върху тях. Скоро телата им се докосваха навсякъде. Беше приятно, вълнуващо чувство. Доставяше му голямо удоволствие да държи едната си ръка под главата й, а другата да шари по тялото й. Косата на Мин не беше много разрошена. Тя лесно я оправяше с едно движение на ръката, защото беше твърде къса. Под мишниците имаше доста косми, като повечето китайски жени, но това за Номури беше още едно място за игра. Пръстите му се прокраднаха и там и явно я гъделичкаха. Мин се закиска и се притисна още по-силно към него, а после се отпусна и даде отново свобода на ръката му. Когато пръстите му докоснаха пъпа й, тя внезапно застина и после подканващо се отпусна. Той отново я целуна, пръстите му продължиха по-нататък и очите й се навлажниха. Какво може да означава това?

Веднага след като ръката му стигна бикините, тя се повдигна леко от постелята. Полуизправен, той ги смъкна надолу, а тя ги изрита с левия си крак. Червенооранжевите бикини се извиха във въздуха като едноцветна дъга и после…

— Мин! — престори се на възмутен той.

— Чувала съм, че на мъжете това им харесва — каза тя и закачливо се засмя.

— Зависи — отвърна той, а ръцете му стигнаха до още по-гладка част от тялото й. — На работа ли го направи?

— Не, глупако! — отвърна със смях тя. — Направих го тази сутрин вкъщи, в банята със собствения ми бръснач.

— Исках просто да знам — увери я агентът от ЦРУ. „Виж ти!“, зачуди се той. Сега ръката й започна да повтаря това, което правеше неговата с тялото й.

— Ти не си като Фан — прошепна закачливо Мин.

— И каква е разликата?

— Мисля, че най-обидното нещо, което една жена може да каже на един мъж, е: „Още ли си вътре?“ Веднъж една от секретарките го каза на Фан и той я наби. На другия ден дойде на работа със синини под очите. Извика я в кабинета си и следващата вечер… ме накара да легна с него — призна тя не толкова засрамена, колкото смутена. — За да ми покаже какъв мъж е все още. Аз обаче не посмях да му го кажа. Сега всички го правим.

— Ще го кажеш ли на мен? — попита засмян Номури и отново я целуна.

— О, не! Твоят е като наденица, а не като мънисто! — увери го енергично Мин.

Това не беше най-изящният комплимент, който беше чувал, но за момента го задоволяваше.

— Време ли е наденицата да си потърси убежище?

— О, да!

Когато легна отгоре й, Номури видя под себе си две неща — едно момиче, една млада жена с нейните женски желания, които той трябваше да задоволи. Другото беше потенциален агент с достъп до политическа информация, за която всеки опитен разузнавач можеше само да мечтае. Обаче Номури не беше опитен шпионин. Беше още с жълто около устата и не знаеше какво е невъзможно. Трябваше да се безпокои за потенциалния си агент, защото ако успееше да я вербува, животът й щеше да е в опасност. Помисли си какво можеше да стане, как лицето й щеше да се промени, когато куршумът проникнеше в мозъка й… Не, не, това беше грозно. С усилие отхвърли тази мисъл и влезе в нея. Ако изобщо се наложеше да я вербува, трябваше да свърши тази работа както трябва. А ако заедно с това тя можеше да го накара да се чувства и щастлив, това щеше да бъде за него допълнителна награда.

— Ще помисля по въпроса — обеща президентът на Съединените щати на министъра на вътрешните работи, докато го изпращаше до вратата вляво от камината, която водеше към коридора. „Съжалявам приятел, но тук няма пари за това“, каза си той. Министърът на вътрешните работи в никакъв случай не беше лош човек, но, изглежда, беше повлиян от бюрокрацията в министерството си, а това е може би най-голямата опасност, която грози работещите във Вашингтон. Той се върна при бюрото си, за да прегледа документите, оставени му от министъра. Естествено, нямаше да има време сам да изчете всичките. В някой по-свободен ден може би щеше да успее да хвърли един поглед на тяхното резюме, а останалата част щеше да бъде препратена на човек от екипа, който да се занимае подробно с проблема и да изготви доклад за президента. По същество това пак щеше да бъде резюме. От доклада, който щеше да напише сътрудникът на Белия дом, може би на не повече от двадесет и осем години, щеше да се прави политика.

„Това си е чиста лудост!“, помисли си ядосан Райън. Предполагаше се, че той е човекът, който ръководи тази страна, и само той можеше да прави политика. Обаче времето на президента беше много скъпо. Толкова скъпо, че пестенето му беше поверено на други. Тези други пестяха времето му от самия него, защото всъщност те решаваха какво да покажат на Райън и какво не. Така, въпреки че Джак беше главният ръководител и сам трябваше да взема политическите решения, често пъти той правеше това единствено на базата на информацията, която други му предоставяха. Понякога това го караше да се безпокои, че е зависим от информацията, която намираше на бюрото си, по същия начин, по който пресата решаваше какво да покаже на читателите си, и така влияеше върху общественото мнение по различни въпроси на деня.

„Джак, да не би и ти да си повлиян от собствената си бюрокрация?“ Трудно можеше да разбере дали това е така или не и още по-трудно да реши как да промени нещата, ако такова положение наистина съществуваше.

„Може би точно затова Арни иска да изляза от тази сграда и да отида при хората“, осъзна Джак.

Най-трудният проблем беше, че Райън беше експерт по външната политика и националната сигурност. Чувстваше се най-компетентен в тези области. По вътрешните проблеми беше неориентиран и несведущ. Донякъде това се дължеше на личното му богатство. Никога не го беше интересувало колко струва един хляб или литър мляко, още повече пък в Белия дом. Там никога не можеше да се види цял литър мляко в плик, а само чаша изстудено, поставена върху сребърен поднос и поднесена от сервитьор в моряшка униформа, докато си седеше удобно в креслото. Навън имаше хора, които се интересуваха от тези неща или се безпокояха колко ще им струва изпращането на малкия Джими в колежа, а като президент Райън трябваше също да бъде загрижен за техните страхове. Той трябваше да полага усилия икономиката да остане стабилна, за да могат те да имат прилични доходи, да си позволяват да ходят до Дисниленд през лятото и на футболни мачове през есента и да пръскат пари за коледни подаръци всяка година.

Но как, по дяволите, би могъл да го направи? Райън си спомни една тъжна история, разказвана за римския император Август. Като научил, че е бил обявен за бог и са му изградили храмове, а хората принасяли жертви пред статуите му в тях, Август ядосано запитал: „Когато някой се помоли да му излекувам подаграта, какво трябва да направя?“ Основният проблем беше, доколко правителствената политика е съобразена с реалността. Това беше въпрос, който рядко се задаваше във Вашингтон дори и от консерваторите, чиято идеология се отнасяше с презрение към правителството и към всичко, което то правеше по вътрешните проблеми. Обаче те често го подкрепяха, когато ставаше въпрос да се защитят със сила националните интереси навън. Райън никога не се беше замислял за какво точно го харесват. Може би просто за да се различават от либералите, които се стряскаха от използването на сила като вампир от кръста, но които точно като вампири се стремяха да убедят правителството да се меси колкото е възможно повече в живота на хората и на практика да им изпива кръвчицата чрез данъци, за да ги накара да плащат все повече и повече за това, което либералите го караха да прави.

Въпреки това икономиката се развиваше добре, независимо какво правеше правителството. Хората си намираха работа, повечето в частния сектор, осигуряваха стоки и услуги, за които гражданите плащаха доброволно с това, което им беше останало, след като си бяха платили данъците. Обаче „да служиш на обществото“ беше фраза, която почти изцяло се отнасяше за политиците и най-вече за онези, които трябва да бъдат избирани. Не служеха ли всички по някакъв начин на обществото? Лекари, учители, пожарникари, аптекари. Защо медиите твърдяха, че това правят само Райън, Роби Джексън и 535-те избрани членове на Конгреса? Той поклати глава.

„По дяволите. Е, аз знам как стигнах до тук, но защо изобщо се кандидатирах?“ — запита се Райън. Това беше зарадвало Арни и дори и медиите. „Може би защото те ме харесваха като обект?“ — запита се президентът. Кети също не му се разсърди за това. Но защо изобщо беше позволил да бъде въвлечен в тази работа? Той нямаше кой знае каква представа какво трябва да прави като президент! Нямаше точен план и я караше ден за ден. Вземаше тактически решения (за тях не беше компетентен) вместо големи, стратегически. Нямаше нищо важно, което би искал да промени в страната си. Е, да, имаше някои проблеми за разрешаване. Данъчната политика трябваше да бъде преразгледана и той караше Джордж да се нагърби с тази задача. Отбраната трябваше да се укрепи. С това беше натоварил Тони Бретано. Беше назначил президентска комисия да се грижи за здравната политика, чиято работа индиректно се следеше от жена му и някои нейни колеги, но това се пазеше в тайна. Съществуваше и онзи много труден проблем с общественото осигуряване, с който се занимаваха Уинстън и Марк Грант.

„Третият стълб на американската политика“, припомни си той. Докоснеш ли се до него и загиваш. Обаче общественото осигуряване беше нещо, от което американците наистина се интересуваха, и то не заради това, което беше, а за това, което те погрешно смятаха, че трябва да бъде. Всъщност, ако се съди по резултатите от допитванията до общественото мнение, те знаеха, че идеите им са погрешни. Като всяка друга финансова институция и там нещата опираха най-вече до начина на управление, а това пак беше свързано с едно обещание на правителството пред народа от народните представители. Колкото и да изглеждаше цинично, а то наистина беше такова, средният американец наистина разчиташе на правителството да спази обещанието си. Проблемът беше, че профсъюзните босове и индустриалците, които бяха бъркали в пенсионните фондове и бяха влезли в затвора за това, не бяха направили нищо в сравнение с онова, което новият Конгрес беше сторил на общественото осигуряване. Обаче предимството на мошеника в Конгреса беше, че поне официално не се считаше за такъв. Конгресът беше приел закон. Беше оформил това като правителствена политика, а тя не можеше да бъде погрешна, нали? Това беше още едно доказателство, че създателите на Конституцията бяха допуснали проста грешка с дълготрайни последици. Те бяха приели за дадено, че избраниците на народа, които управляват страната, ще бъдат толкова честни и почтени като тях самите. Човек почти чува как сега пъшкат за това в гробовете си. Хората, създали Конституцията, са седели в една зала заедно със самия Джордж Вашингтон и дори самите те да не са били чак толкова честни и почтени той е имал тези неща в изобилие и ги е респектирал само с това, че е бил там и ги е гледал. „Сегашният Конгрес няма такъв ментор или жив бог, който да заеме мястото на Джордж, и това е най-жалкото“, си каза Райън. Самият факт, че фондовете за социално осигуряване бяха излезли на печалба през 60-те години, означаваше, че Конгресът не може да позволи това да продължава. Печалбата беше за богатите хора, а те би трябвало да са лоши, защото никой не можеше да стане богат, без да експлоатира някой друг, нали така? Това обаче не пречеше на членовете на Конгреса да се обръщат към тях за дарения в предизборната им кампания. Така печалбата на пенсионните фондове трябваше да бъде изразходвана и затова таксите в социалното осигуряване, наричани премии (социалното осигуряване всъщност беше застраховката на старите, оцелелите и неможещите да работят повече), бяха трансформирани в други фондове, които да се харчат заедно с останалите. Един от учениците на Райън, когато той преподаваше история във Военноморската академия, му беше изпратил малка гравирана плочка, която да постави на бюрото си. На нея пишеше: АМЕРИКАНСКАТА РЕПУБЛИКА ЩЕ ПРОСЪЩЕСТВУВА ДО ДЕНЯ, В КОЙТО КОНГРЕСЪТ ОТКРИЕ, ЧЕ МОЖЕ ДА ПОДКУПВА ОБЩЕСТВОТО СЪС СОБСТВЕНИТЕ МУ ПАРИ. — АЛЕКСИС ДЕ ТОКВИЛ. Райън запомни това. Имаше моменти, когато искаше да хване Конгреса за колективната яка и да го удуши, но такава яка нямаше. А Арни не се уморяваше да го убеждава с какъв кротък Конгрес разполага, особено когато ставаше дума за Камарата на представителите, а нещата съвсем не стояха така.

Президентът изръмжа и погледна разписанието, за да види коя беше следващата му среща за деня. Като всичко останало, разписанието на президента на Съединените щати се определяше от други, срещите му се насрочваха седмици предварително, а бележките за тях идваха един ден преди това, за да може той да знае кой, по дяволите, ще дойде и за какво, по дяволите, той, тя или те желаеха да разговарят, а също и каква трябваше да бъде позицията му, която в по-голямата си част пак се определяше от други. Обикновено тя трябваше да бъде благосклонна, за да могат посетителите в Овалния кабинет да си тръгнат доволни. Правилото беше, че тази позиция не може да се променя, освен ако той не кажеше: „Какво, по дяволите, искаш от мен?“ Това щеше да стресне както посетителя, така и тайните агенти, застанали зад него с ръце до пистолетите. Те просто стояха там като роботи. Лицата им не изразяваха нищо, но наблюдаваха внимателно, а ушите поемаха всеки звук. След като смяната им свършеше, вероятно отиваха в любимия си полицейски бар, за да се посмеят на това какво беше казал председателят на градския съвет на Подънк в Овалния кабинет днес… „Господи, видя ли очите на шефа, когато онова тъпо копеле…?“ А те бяха умни и схватливи хора, които си разбираха от работата. Нямаше как да не бъдат. Имаха двойното предимство да бъдат свидетели на всичко и да не носят никаква отговорност за това. „Щастливи копелета“, каза си Джак, очаквайки следващата си среща.

Ако изобщо можеше да се твърди, че от цигарите има полза, то е за такива моменти, помисли си Номури. Беше сложил лявата си ръка под главата на Мин, а тялото му се беше прилепило плътно до нейното. Гледаше тавана, наслаждаваше се на обзелата го приятна отпуснатост, подръпваше от цигарата, усещайки дишането на Мин, и се чувстваше истински мъж. Небето, което се виждаше през прозореца, беше тъмно. Слънцето беше залязло.

Номури стана, отби се първо в банята, а след това се отправи към малката кухня. Върна се с две чаши вино. Мин седна в леглото и отпи от своята. Номури не се сдържа, пресегна се и я докосна. Кожата й беше толкова гладка и подканваща.

— Мозъкът ми още не работи — каза тя, след като отпи за трети път.

— Скъпа, има моменти, когато мъжете и жените нямат нужда от него.

— Е, да, твоята наденица едва ли се нуждае от такова нещо — каза тя и протегна ръка, за да я погали.

— По-внимателно, момиче. Участвал е в тежко и уморително състезание — предупреди я с лека усмивка агентът от ЦРУ.

— Да, така е. — Мин се наведе и нежно го целуна. — Освен това излезе победител.

— Не би могло да се каже, но все пак успя да те настигне. — Номури запали нова цигара. После с изненада видя, че Мин се пресегна към чантата си и също извади една. Запали я с финес и пое дълбоко дима, след което го изкара през ноздрите си.

— Момиче-дракон — каза през смях Номури. — Остава само да изпуснеш и пламъци. Не знаех, че пушиш.

— В службата всички пушат.

— Дори и министърът?

Тя се засмя.

— Особено той.

— Някой трябва да му каже, че пушенето е вредно за здравето и не се отразява добре на онази му работа.

— Пушената наденица не е твърда — забеляза, кискайки се, Мин. — Може би в това се състои проблемът му.

— Харесваш ли го?

— Той е един стар човек, който си мисли, че пенисът му е млад. Използва служителките като в собствен публичен дом. Е, можеше и да е по-лошо — призна Мин. — Мина доста време, откакто бях негова любимка. Напоследък се интересува повече от Чаи, а тя е сгодена и той го знае. Това не е много цивилизовано поведение от негова страна.

— Законите не се ли отнасят за него?

Тя изсумтя почти с досада.

— За тях няма закони. Номури сан, та това са министри в правителството. Те са законът в тази страна и не ги интересува какво мислят другите за тях и за техните навици. Малко са тези, които се интересуват от подобни неща. Те са корумпирани много повече от някогашните императори, а твърдят, че защитават обикновените хора и обичат работниците и селяните като свои деца. Предполагам, че понякога и аз съм за тях едно от тези деца.

— Аз пък си помислих, че харесваш министъра си — продължи да я дразни Номури. — И за какви неща ти говори?

— Какво имаш предвид?

— Ами например, когато те задържа до късно и ти закъсня — отвърна той, отмахвайки с усмивка завивката на леглото.

— О, за разговори между министри. Той си води подробен личен политически дневник. Това е неговата защита, в случай че президентът поиска да го махне, нещо, което би могъл да покаже на колегите си. Фан не иска да загуби поста си и всички привилегии, които вървят с него. Затова документира всичко, което прави, а аз съм негова секретарка и записвам всичко, казано от него. Понякога това трае много дълго.

— Естествено, на твоя компютър.

— Да, на новия, и то с идеални китайски идеограми, след като ти ни снабди с новия софтуер.

— И ти държиш това в компютъра?

— Да, в харддиска. Е, закодирано, разбира се — увери го тя. — Научихме това от американците, когато успяхме да проникнем в тяхна оръжейна система. Казва се интелигентна кодираща система, макар че не знам какво точно се има предвид. Избирам файла, който искам да отворя, изписвам декодиращия ключ и той се отваря. Искаш ли да знаеш кой ключ използвам? Тя се засмя. „ЖЪЛТА ПОДВОДНИЦА“. Изписва се на английски заради клавиатурата. Беше преди да ни донесеш новия софтуер. Взех го от една песен на „Бийтълс“, която веднъж чух по радиото. „Всички ние живеем в една жълта подводница“, или нещо подобно. Едно време, когато започнах да уча английски, слушах много радио. Половин час търсих в речници и енциклопедии на думата подводница, за да разбера защо един кораб е бил боядисан в жълто. Ха-ха! — Тя разпери ръце.

Кодиращият ключ! Номури се помъчи да скрие вълнението си.

— Трябва да са доста файлове. Ти си негова секретарка от дълго време — каза небрежно той.

— Над четиристотин. Записвам ги с номера, а не с нови имена. Ако искаш да знаеш, днес беше четиристотин осемдесет и седем.

„Мама му стара“, помисли си Номури. „Четиристотин осемдесет и седем компютърни папки за това какво са си говорили в Политбюро. В сравнение с това златната мина изглежда като шахта за отровни отпадъци.“

— И какво точно си говорят? Никога не съм виждал висш правителствен служител — обясни Номури.

— За всичко! — отвърна тя и извади от чантата нова цигара. Кой какво предлага в Политбюро, кой иска да сме добре с Америка, кой иска да навреди на американците, всичко, което би могъл да си представиш. Засягат се въпроси, отнасящи се до отбраната, за икономическата политика. Напоследък големият въпрос е какво да правим с Хонконг. Идеята за „една страна, две системи“ създаде проблеми с някои индустриалци в Пекин и Шанхай. Те са на мнение, че не се отнасят към тях с нужното уважение, поне не така, както с тези в Хонконг, и затова са недоволни. Фан е един от хората, които се опитват да намерят компромис, който да ги задоволи. Може и да успее. Много го бива за подобни неща.

— Сигурно е много интересно да разполагаш с такава информация, да знаеш наистина какво става в твоята страна — не можеше да се начуди Номури. — В Япония никога не знаем какво правят онези горе, най-вече съсипват икономиката, тъпаците му с тъпаци. Но защото никой не знае, не се предприемат никакви действия, за да се поправят нещата. Тук същото ли е?

— Разбира се! — Тя запали нова цигара, увлечена в разговора и почти не забеляза, че темата вече не е любовта. — Някога изучавах Маркс и Мао и вярвах в тези неща. Някога дори имах доверие на министрите и ги смятах за почтени и умни хора. Вярвах в абсолютно всичко, на което ни учеха в училище. Но след това видях как армията имаше своя собствена индустриална империя, благодарение на която генералите дебелееха, забогатяваха и живееха добре. Видях как министрите използват жените, как обзавеждат апартаментите си. Те станаха новите императори. Имат прекалено много власт. Може би жените биха използвали такава власт, без да бъдат корумпирани, но не и мъжете.

„Значи феминизмът е проникнал и тук“, помисли си Номури. Тя беше твърде млада, за да помни жената на Мао — Цзян Цин, която можеше да дава уроци по корупция на Византия.

— Е, тези проблеми не са за хора като нас. Колкото по-малко човек вижда такива неща, толкова по-малко знае за тях. Ти си едно изключение, госпожице Мин — каза Номури и прокара длан по зърното на лявата й гърда. Тя потрепери като по команда.

— Мислиш ли?

— Разбира се. — Той я целуна, страстно и продължително, а ръката му продължаваше да гали тялото й. Беше стигнал толкова близо. Беше му разказала всичко, което знае, разкри му дори проклетия декодиращ ключ! Нейният компютър беше свързан с телефонната система, а това означаваше, че той можеше да се свърже с него и с подходящ софтуер да надникне в нейния харддиск, а с декодиращия ключ да прехвърли всичко, което има вътре, и да го препрати право на бюрото на Мери Пат. „По дяволите, за първи път чукам китайка, а сега мога да го начукам на цялата им страна. От това по-добре, здраве му кажи“, реши агентът и се усмихна, загледан в тавана.