Мираж

11

Отне им два часа да претърсят хотела. Беше отворена всяка стая — и неколцина гости бяха обезпокоени, — докато полицаите, водени от инспектор Муфад, надничаха под всяко легло и във всяка вана и настояваха да бъде отворен всеки гардероб. Бяха проверени складовите килери на четирите етажа. Също фризерът за месо в кухнята. Огромните контейнери за боклук в задната уличка. Стаите за персонала в сутерена.

Проверката продължаваше още и още въпреки моите молби да ми бъде позволено да ида до заведението на Фуад, придружена от полицай. Инспекторът ми даде да разбера, че от този момент нататък ще играем по неговите правила. Настоя да бъде повикан полицейският фотограф, който да снима двете много показателни бележки, двата дневника, накъсаните рисунки, счупения скрин, аленото петно върху каменната стена. В един момент влезе младата чистачка Майра с поднос с ментов чай за полицаите (но Ахмед, който я придружаваше, настоя да го налее лично). Веднага забелязах, че Майра много се разстрои при вида на обърнатата наопаки стая. Погледна ме с безмълвна боязън, сякаш искаше да ми каже нещо, но не можеше при всички тези представители на властта наоколо. Улових погледа ѝ и я подканих с жест да излезем да говорим в коридора, но тя поклати глава и си тръгна забързано. Когато инспекторът се върна в стаята, казах му:

— Можехме да употребим всичкото това време да търсим мъжа ми, а вместо това…

— Нима ме учите как да водя разследването си, госпожо?

— Просто искам да намеря Пол. Уплашена съм, мосю. Боя се за него.

— Ще се зарадвате да научите, че пратих двама от хората си да огледат крайбрежието. С автомобил четири по четири са, така че са успели да стигнат на десет километра надолу по пясъка. Няма и следа от мъжа ви… освен, разбира се, ако не е решил да влезе във водата. Или да е бил блъснат там.

Виждах инспектора отново да ме изучава, като се опитваше да прецени как се справям с това твърде прозрачно обвинение или с мисълта, че Пол наистина можеше да се е хвърлил в Атлантическия океан с кървящата си глава. Отново усетих надигаща се горест. Ала успях да я изтикам настрани, срещнах открито обвинителния му поглед и казах:

— Vous etes un homme tres sympathique. Tres classe.32

Забелязах как трепна, но бързо се овладя и ми отвърна остро:

— Vous allez regretter cette parole. — Ще съжалявате за тези думи.

Миг по-късно същият униформен полицай, който беше пристигнал с инспектора, се появи да го информира, че претърсването на хотела е завършило и че нищо не е било открито.

— Може ли вече да идем при Фуад? — попитах.

— Първо ще направим инвентаризация на всички вещи, които вземате със себе си.

Този процес отне още половин час. Всеки предмет, който пренасях в новата стая, предоставена ми от Пикар, трябваше да бъде регистриран в полицейски формуляр. След като дневниците, принтираните текстове, бележките, лаптопите, съответните ни дрехи и тоалетни принадлежности бяха документирани, беше ми позволено да сложа вещи от първа необходимост в раница. Пикар повика Майра и ѝ обясни, че трябва да прибере всичките ни дрехи и вещи, оставени в банята или другаде, в куфарите и да ги отнесе в стая 212. Отново усетих, че тя иска да влезе в контакт с мен. Отново присъствието на околните ѝ попречи.

— Добре, отиваме в заведението на Фуад — обяви Муфад.

Метнах раницата на гръб.

— По-добре е да я оставите в новата си стая — посъветва ме Пикар.

— И като се върна, да открия, че не е там, а в полицията?

— Оценявам доверието ви, мадам.

На тръгване Пикар пожела да говори с мен за момент.

— Ще трябва да ми платите за новата стая, в която ви настанявам, докато от полицията ми позволят да възстановя другата, която със съпруга си съсипахте.

— Нямам нищо общо…

— Трябва да ви информирам, че в допълнение към петстотин дирхама на нощ за новата стая оценката ми за поставянето на нов скрин, пребоядисване и ремонт на всичко в стария ви апартамент възлиза на около осем хиляди дирхама.

Осем хиляди дирхама бяха деветстотин долара. Абсурд. Особено при положение че само две чекмеджета бяха счупени, а самият ръчно боядисан скрин не беше повреден. На стената имаше три дълги ивици кръв и повечето щеше да бъде отстранено със сапун и топла вода. Но бях твърде разстроена, за да споря с мазния дребосък. Затова казах:

— Ще платя за допълнителната стая довечера. Предплатихме цената за апартамента за цял месец. Колкото до претенциите ви за щети, нека вашият адвокат разговаря с моя.

— Това не ме устройва, госпожо.

— И мен не ме устройва опитът ви да ме изнудвате за пари в такъв момент.

Поех надолу по стълбите към фоайето с раницата на гърба си.

Когато стигнах до рецепцията, почувствах импулс да хукна да бягам; да се втурна по страничните тъмни улички на Есувейра към заведението на Фуад и да заваря мъжа си седнал там с превързана глава и чаша червено вино пред себе си да рисува в скицника си с тъжна усмивка на лицето; аз да се хвърля в прегръдките му, облекчена, че го заварвам жив, да оставим следващите няколко дни да заличат всички ужасни неща, довели до това безумие, и просто да се оставя на щастието, че той е вън от опасност. Но друга част от мен проявяваше сериозни съмнения, че мога да остана в този брак. Инстинктивното ми усещане бе заглушавано от чувство на вина, че му бях заложила този капан, за който знаех, че ще го запрати надолу по спиралата на отчаянието. Това бе най-лошото в цялата история. Ако просто се бях изправила лице в лице с него с фактурата от уролога, поне щяхме да се навикаме един на друг и да стигнем до някакво разрешение, та дори то да означаваше нашият край като двойка. Вместо това бях избрала жестокия вариант. Да оставя на показ документите, придружени с бележка, в която му предлагах да умре… това беше крайно отмъстително. Като при повечето опити за мъст откатът бе наранил тежко самата мен.

Докосване по рамото. До мен беше инспекторът.

— Добре, вече можем да тръгваме — каза.

— Ако се окаже, че го няма там…

— Значи, го няма там.

Погледнах часовника си: почти девет и половина. Часове бяха минали, откакто бе напуснал стаята, незабелязан от никого. Докато вървяхме по задните улици към сука, се втренчвах към всеки, който се задаваше насреща ни, мотаеше се пред някоя врата или стоеше облегнат на стена. Сигурно това изпитват родителите на изгубено дете: неописуем ужас, че центърът на живота им е изчезнал, отчаяна необоснована надежда, че то внезапно ще се появи пред тях и ще сложи край на кошмара, от което друго спасение няма.

Стигнахме до кафенето на Фуад за по-малко от десет минути. И шестте маси на малката веранда отпред бяха заети. Фуад приемаше поръчка, когато ме забеляза. От начина, по който се напрегна, а после бързо се опита да прикрие стряскането си, усетих, че трябва да знае нещо за местонахождението на Пол. Но когато инспекторът се приближи до него, показа значката си и го огледа с подозрение, Фуад се престори, че е в пълно неведение.

— Естествено, че познавам мосю Пол — каза той. — Един от най-добрите ми клиенти. Винаги седи на онази ъглова маса. Имаме колекция от негови рисунки зад бара.

— Кога за последно го видяхте тук? — попита Муфад.

— Когато си тръгна към четири часа.

— Сигурен ли си, че не се е връщал? — намесих се.

— Мадам, въпросите ги задавам аз — предупреди ме Муфад.

— Само че изчезналият е моят съпруг. Освен това познавам Фуад, така че…

— За последен път видях мосю Пол, когато се сбогува с мен в четири часа днес.

— Все някой трябва да го е виждал оттогава — настоях.

— На смяна съм от три часа. Ако мосю Пол се беше появил, щях да го забележа.

— Би ли попитал някой от другите сервитьори?

— Аз съм сервитьорът, както много добре знаете, мадам. Ако беше идвал, щях да ви кажа.

Направи ми впечатление, че докато го изричаше, трескаво потъркваше палеца и показалеца си. Инспекторът зяпаше в друга посока. Той информира Фуад, че желае „да надникне в кухнята и складовете“, и получи отговор, че има картбланш да претърси, където желае. Щом Муфад влезе в заведението, обърнах се към Фуад и му казах:

— Отгатвам, че знаеш къде е Пол. Трябва да ми кажеш… добре ли е той?

— Може ли да дойдете по-късно?

— Няма да е лесно. Поставиха полицай на пост пред входа на хотела със заповед да ме следва навсякъде. Смятат, че аз съм наранила Пол.

— Намерете начин да дойдете тук преди полунощ.

— Моля те, моля те, само ми кажи дали мъжът ми е добре.

Ала в този момент инспекторът се показа и повика Фуад.

— Върнете се преди полунощ — пошепна младежът и изчезна.

За момента бях свободна от полицейския си ескорт, но знаех, че изчезна ли сега, само ще предизвикам по-голямо подозрение. Но как можех да се измъкна от хотела по-късно и да се добера дотук?

За миг ми хрумна да избягам сега в нощта, да се крия някъде един час и после да се промъкна и да узная истината от Фуад. Но щом направих само няколко крачки встрани, от сенките изникна униформен полицай. Отдаде ми чест и каза:

— Госпожо, имам инструкции да не ви оставя да се отдалечавате от това място. Така че, моля ви, върнете се до масата си и изчакайте инспектора.

Нямах избор, освен да сторя каквото ми бе наредено. Когато Муфад се върна няколко минути по-късно с Фуад, ми съобщи, че претърсил цялото кафене и там нямало следа от присъствието на мъжа ми.

— Сега ще ви придружат обратно до хотела. Ще пратя мои хора до автогарата и стоянката за таксита да проверят дали се е опитал да напусне града. Имаме си наши контакти там, така че ако се е качил на автобус или кола, за да отпътува нанякъде, ще научим.

— А ако поискам да изляза отново?

— Тогава мой човек ще ви съпровожда.

Полицаят, който ме спря да си тръгна от кафенето, ме върна отново в „Двете камили“. Когато минах покрай рецепцията, Ахмед ме уведоми, че Майра е преместила всичките ни дрехи и лични вещи в новата стая и че мосю Пикар настоява да платя петстотин дирхама сега, преди да ми бъде позволено да се кача горе. Подадох парите на Ахмед и му казах:

— Ако обичаш, предай на мосю Пикар, че за мен той е un connard33.

Видях как Ахмед беше едновременно шокиран от избора ми на обида и едва се сдържаше да не се ухили в знак на съгласие. Настоя да отнесе горе тежката ми раница и аз го последвах до стая 212. Беше миниатюрна — същинска килийка с тясно единично легло, умивалник, изглед към зид в задната уличка и твърде поостаряла баня с лющеща се боя.

— Не можеш ли да ми намериш нещо друго?

— Мосю Пикар ми каза, че трябва да спите тук тази нощ. Утре, когато шефът дойде…

— Ще го нарека un connard в очите. Би ли помолил Майра да ми донесе ментов чай?

— Tres bien, Madame34.

Щом той затвори вратата, седнах на леглото, отворих раницата и изсипах съдържанието ѝ. Незабавно се заех с дневника на Пол. В задния му джоб ме очакваше шок: паспортът на мъжа ми. От една страна, беше облекчение, тъй като явно той не възнамеряваше да напуска града и страната. Но също като мен Пол никога не ходеше из Есувейра без този важен документ. Защо беше хукнал без него? Освен ако в стреса си, че съм узнала мръсната му малка тайна, просто не беше изтичал навън без никакви планове какво да прави по-нататък. Което десетократно засили чувството ми за вина. А после друго откритие в джоба на дневника ме разтърси като ритник от магаре. Снимка на млада жена, малко над двайсетте. Мароканка, но чертите ѝ подсказваха, че може да е от смесен тип. Много красива, с буйни абаносово черни къдрици. Стройна, със съвършена кожа, леко начервени устни, стилна: впитата черна тениска и дънки отлично подчертаваха дългите ѝ крака. От мароканско-френски произход, реших, и жена, на която лесно може да се лепне етикет „сърцеразбивачка“.

Няколко мига се взирах зашеметена в снимката. Шокът ми нарасна, когато я обърнах и видях надписа отзад:

Сега тя вече имаше и име. Самира. Жена, близо четиресет години по-млада от него.

L‘absence rend le coeur plus affectueux.

Декларираше не само любовта си към Пол, а и че раздялата им поражда копнеж у нея.

Самира. La belle Samira35. Чийто почерк беше строго калиграфски — сякаш бе използвала специален тънкописец за това послание, подписано с малко сърчице до името ѝ. Запратих снимката на леглото, далеч от мен, а главата ми се въртеше.

Грабнах дневника. Страница след страница с мъчителния му за разчитане почерк. След като Майра щеше да пристигне всеки момент с чая, нямах време да го дешифрирам. Прелистих набързо дневника в търсене на някаква индикация къде може да бъде открита тази негова Самира.

И ето че имах късмет. Една страница бе прегъната наполовина и частично покрита със скици на… о, боже, прекалено трудно бе да го понеса… нейното лице… Разгънах я и прочетох:

Ето я, значи, и втората тайна, която пазеше от известно време насам. Другата жена. Как можеше да съм толкова наивна? Как не бях усетила, че той си има паралелен живот? И как беше срещнал тази мароканска красавица, която така отчаяно желаеше да върне в живота си? Другата жена. Това се казва клише.

При това много по-млада жена, живееща на адрес: улица „Таха Хюсеин“ 2350, Казабланка 4е.

Нямаше телефонен номер. По дяволите. Нито имейл адрес. Отворих лаптопа на Пол. Обзе ме странно чувство на конфуз, задето нарушавах личното му пространство; друг глас в съзнанието ми ме смъмри, че изобщо допускам чувство за вина в уравнението. Не знаех паролата на Пол за компютъра му и практически той беше недостъпен. Пробвах с няколко комбинации от възможни пароли — знаех, че съвместната ни сметка е отбелязана като „робинползаедно“. Това беше негово предложение. Самото ѝ изписване отново ме накара да кипна от яд.

Почукване на вратата ме накара да захвърля всичко, като се погрижих най-вече да пъхна снимката на възлюбената на Пол обратно в джоба на дневника. Отворих и видях на прага Майра с поднос чай. Изглеждаше, сякаш предпочита да е на което и да е друго място, но не и тук. Поканих я вътре. Влезе, затворих вратата, а тя ме попита къде да остави чая. Посочих към скрина.

— Ти знаеш нещо, нали? — подхванах я.

Тя ме погледна с разширени очи, сякаш я бях спипала в кражба, и няколко пъти поклати отрицателно глава. Видях, че е на път да се разплаче.

— Няма нищо, спокойно — побързах да кажа.

Тогава цялото ѝ тяло се разтресе. Тя бръкна в джоба на джелабата си и извади оттам стодоларова банкнота.

— Съжалявам, много съжалявам. Изобщо не биваше да я вземам…

— Мъжът ми ли ти я даде? — попитах я.

Сълзите рукнаха.

— Казах му, че не я искам. Но той я натика в ръката ми. Обясних му, че толкова печеля за две седмици. Той само вдигна рамене и каза, че било малък знак за благодарност, ако можело…

Всеки момент щеше да се разридае.

— Нищо нередно не си направила.

— Направих. Защото взех парите в замяна на това, че му показах изход оттук, без да минава покрай рецепцията.

— Той каза ли защо иска да се измъкне, без никой да разбере?

— Не, разбира се. Обясни, че имал нужда „да изчезне без следа“, това бяха точните му думи. Даде ми парите, след като ме попита знам ли някой таен изход от хотела.

— А ти знаеш ли?

При този въпрос Майра още повече се разстрои.

— Не биваше да му помагам.

— Той каза ли, че бяга?

— Каза така: „Може ли да ми покажеш път, за да изчезна, без да ме види никой? И можеш ли да пазиш тайна и да не казваш на никого, че съм си отишъл?“.

— А защо го казваш на мен сега?

— Защото вие не сте кой да е. Негова съпруга сте. Извършил е нещо лошо, нали?

— Нищо престъпно, само ме натъжи.

— Аз му позволих да избяга.

— Той просто е бягал от себе си.

Мълчание. Виждах как се мъчи да осмисли думите ми, но те я объркаха още повече.

— Мъжът ми каза ли къде отива?

Тя поклати глава, после добави:

— Настоях да му превържа главата, преди да тръгне.

— Какво си беше причинил?

Тя посочи към леглото, помоли ме за разрешение да седне и се настани на края на тънкия матрак, като го стисна с ръце, сякаш за да се задържи намясто.

— Чух силен шум, преди да вляза в стаята. Звучеше, сякаш се хвърля срещу стената. Сякаш нарочно си блъска главата. Когато отворих вратата, го видях да тича към стената и да удря главата си в нея с всичка сила. Стаята беше в безумен вид, всичко наопаки. Когато падна на земята, понечих да хукна навън да доведа помощ, но той ми изкрещя да не го правя. После ми се извини, задето ми е викал, и ме попита мога ли да му намеря бинт за главата, но ме умоляваше да не споменавам пред Ахмед или пред другиго. Изтичах и донесох бинт и топла вода. Когато се върнах, мосю Пол седеше на леглото и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Казах му, че има много голяма цицина на главата, вече беше синьо-черна, и че трябва да иде на лекар, защото може да е получил сътресение. Тези неща са опасни, n’est-ce pas?36

— Да, опасни са. После какво стана?

— Попита ме има ли изход от сградата, при който се избягва рецепцията.

— Каза ли защо иска да се измъкне тайно?

— Не.

— Сигурно не е искал някой да види какво си е причинил.

— Нямам представа. Изглеждаше много… нестабилен. Разтревожих се, не беше разумно да излиза, след като се беше наранил. Но той каза, че отива при приятел.

— Каза ли ти името на приятеля?

— Управителят на кафенето. Пак ме попита знам ли заобиколен изход от хотела. Като му отвърнах, че не искам да си навличам неприятности, даде ми това…

Тя извади смачканата стодоларова банкнота.

— Бях стъписана, като настоя да ми даде толкова много пари. Казах му, че не ги искам и че мосю Пикар ще побеснее, ако научи, че съм му помогнала да се измъкне… особено при това състояние на стаята. Но той ми обясни, че мосю Пикар ще си вземе парите за щетите от вас и че тези сто долара са подарък за мен, задето му помагам и си мълча. Само че не мога да ги задържа.

Тя ми протегна банкнотата, а аз се почудих дали Пол има запас от американски долари, за които не ми е казал.

— То се знае, че трябва да задържиш парите. Аз самата ще ти дам още триста дирхама, ако ми покажеш заден изход оттук.

— Ами полицията… те много ще ми се ядосат… Може да си изпатя, ако разберат, че аз съм ви помогнала.

— Не знаят, че ти си извела Пол. Няма да научат, че и на мен си помогнала. Така или иначе, аз ще се върна след около час. Какво взе той със себе си?

— Да е взел нещо ли? Нищо не взе. След като му превързах главата, стана и каза, че може да ходи, и ми даде парите. Помолих го да почака в стаята и се върнах, когато бях сигурна, че е безопасно да излезе.

— Къде е този таен изход? Ще мога ли да се върна оттам сама?

— Моля ви, мадам, ако ме хванат, че ви помагам…

— Аз ще поема вината.

Извадих от джоба си парите и ги натиках в ръката ѝ.

— И двамата с мосю сте много щедри.

Не, твърде много американци сме. Въобразяваме си, че с пари ще се измъкнем от всичко. Майра погледна банкнотите. Виждах, че се колебае.

— Ще се върна след двайсет минути — каза най-после. — Тогава Ахмед ще е в почивка. Няма да имаме много време, защото ще отсъства само петнайсет минути. Но стига да сте готова, като се върна…

— Ще бъда готова.

— Майра кимна и излезе.

Налях си чаша от „мароканското уиски“, ала ментовият чай не успяваше да ме успокои тази вечер. Бързо пъхнах в раницата неща, които не исках да оставям без надзор в стаята: лаптопа ми, паспорта ми, двата дневника — моя и на Пол. Преброих останалите си пари, които бях скрила за спешни случаи в калъфа на дневника ми. Бяха близо осем хиляди дирхама — приблизително деветстотин долара. Голямата ми надежда беше, че щом стигнех в заведението на Фуад, щях да установя, че Пол се е скрил в някое от помещенията там, неоткрито от инспектора. С малко прикоткване и доброта (щях да оставя настрани наранената си гордост за ден-два) можех да осигуря връщането ни в Щатите, където да предам Пол в ръцете на добър психиатър, а той вече щеше да му съдейства да се справи с факта, че го напускам.

Допих си чая. Устоях на изкушението да чета дневника на Пол, за да държа под контрол оскърблението и тревогата си.

Леко почукване на вратата. Отворих, а Майра постави пръст на устните ми и ме повика с жест да я последвам. Нарамих раницата. Тръгнахме по коридора. Нямаше никой. Промъквахме се като котки. В дъното имаше малка врата, наложи се да сваля раницата, за да се провра през нея, следваше тясно стълбище с ронещи се стъпала, а от стените лъхаше на мухъл. Слизахме все по-надолу и достигнахме някакво подземно ниво. Пред нас се появи друга врата. Майра я отвори и в носа ме блъсна остра и неприятна миризма. Тя извади от джоба си свещ и запалка. Приближи пламъка към фитила и прошепна:

— Не казвайте нито дума, не вдигайте излишен шум.

Намирахме се в схлупен тунел с плесенясали стени и влажен пръстен под. Височината му надали беше повече от два метра. Пол сигурно е бил принуден да се движи прегърбен през този влажен и вонящ проход наред с болката от контузията си. Задържах дъха си, поставих длан върху устата си, а с палеца и показалеца стиснах ноздрите си. Следвах свещта, която Майра държеше. Отне ни безкрайни и тревожни пет минути да стигнем до другия край. Стените сякаш се потяха, а струйките течна мръсотия се примесваха с насекоми, червеи и… о, боже, не… един плъх притича пред нас и ме накара да ахна. Майра остана съвършено равнодушна при внезапната поява на гнусния гризач и отново допря пръст до устните си. Почудих се дали един погрешен ход, неволно блъсване нямаше да накара целия тунел да се срине върху нас и да ни погребе живи. Ужасът ми, че съм в такова тясно място, се удесеторяваше от мисълта, че излагам на опасност младо момиче, вероятно не повече от четиринайсетгодишно, с настояването да ме преведе по маршрута на бягство на съпруга ми.

Стигнахме до метална врата. Майра се опита да я отвори, но тя не поддаваше и тя я натисна силно с малките си юмручета. След миг вратата се отвори със скърцане. Протегна се малка ръка и издърпа Майра напред. После същата ръка се показа отново. Поех я и бях изтеглена през ръждясалата каса на вратата, за да се озова лице в лице със собственика на ръката: около петнайсетгодишен хлапак с лукаво предизвикателно изражение. Той каза нещо на Майра на арабски. Тя му отвърна по начин, от който ми стана ясно, че не ѝ е харесал нахалният му коментар. Момичето премина на френски и ме осведоми:

— Това е Мохамед. Въобразява си, че ми е приятел, но не ми е. Иска сто дирхама, задето е отворил вратата и ще ви изведе до улицата. Казах му трийсет дирхама. Разбрахме се за петдесет. Половината му платете сега, а другите — като се върнете.

После тя изрече със строг тон някакви думи, които го накараха да се напрегне за миг, но после флиртаджийското изражение се върна на лицето му. Майра забеляза това и изви очи нагоре в гримаса, после размаха пръст близо до лицето му и му каза нещо, което ми се стори наполовина като предупреждение и наполовина като заплаха.

— Обясних му, че ако ви играе номера, като да иска още пари, ще отговаря пред мен — преведе ми Майра. — Сега аз трябва да се връщам. Мохамед ще ви чака горе на улицата. Ще ви преведе обратно през тунела и ще ви вкара в хотела. Там трябва да изкачите три етажа и ще се озовете в коридора, където е вашата стая. Обещайте ми, че ако някой разбере как сте изчезнали за няколко часа…

— Никога няма да спомена, че си замесена в изчезването ми. Давам ти дума.

— Merci, Madame — изрече официално тя.

— Нямам думи да ти благодаря.

— Не е нужно да ми благодарите. Вие и съпругът ви платихте добре за моето мълчание.

С кимване и последен изпепеляващ поглед към Мохамед тя отвори ръждясалата врата и изчезна обратно в подземния свят.

Мохамед ми направи знак да го последвам. Бяхме в някакво мазе, над което се чуваха силна музика и ритмични удари. Погледнах момчето въпросително и то ми обясни на твърде развален френски:

— Mon pere est boucher.

Баща ми е касапин.

Касапницата явно се намираше точно над нас. Докато таткото разчленяваше нещо, Мохамед протегна ръка за аванса от хонорара си. Дадох му двайсет и пет дирхама и той ме поведе през мазе, което имаше вид на импровизирана кланица. Кофи за отпадъци и огромни контейнери, пълни с остатъци от животински трупове. Засъхнала кръв по бетонния под. Всички миризми, съпътстващи наличието на умрели животни. Мохамед се ухили, като забеляза ефекта на тази смрад върху мен. Покрих лицето си с длан, докато се качвахме по каменни стъпала към дъното на цеха. Когато се показах иззад тезгяха, бащата на Мохамед — около четиресетгодишен, с умърлушено лице и развалени зъби, хванал окървавен сатър в едната ръка — изглеждаше смаян да ме види излизаща изпод земята. Кимна любезно за поздрав, после излая нещо на Мохамед. Синът му отвърна със същия тон, като същевременно потърка палеца и показалеца си и баща му сякаш се умилостиви. Дори ми предложи ментов чай.

— Mille mercis, mais j’ai un rendez-vous37 — отговорих му.

Но къде се намирах сега? Макар добре да познавах сука след няколко седмици тук, той беше толкова плътно застроен и представляваше такъв лабиринт, че човек неизбежно се озоваваше на някое съвсем непознато място. Също като уличката, на която бях изведена. Беше пълна със зловещи сенки и никакви указания къде може да съм. Мохамед посочи към работилницата на баща си и заяви:

— Je reste ici.

— Mais ou suis-je?

— Essaouira.

— Mais ou?

— Vous cherchez ou?38

Обясних му, че се опитвам да намеря кафенето на човек на име Фуад. На Мохамед това май не му говореше нищо.

— Vous ne connaissez pas Chez Fouad?39

Мохамед вдигна рамене объркано.

— Aidez-moi40 — помолих, разтревожена, че Фуад може да си помисли, че няма да се върна, и да си тръгне преди определения краен час в полунощ.

Мохамед отново протегна ръка. Реших да не споря с него и бръкнах в джоба си за още десет дирхама. Ала преди да успея да му дам парите, баща му се показа от работилницата си и затича към него с един от онези чукове (целия окървавен), които използват за начукване на месото. Развика се силно и явно ужаси сина си, който се скри зад мен. Щом таткото стигна до нас, сграбчи Мохамед за рамото и го разтърси силно, като му се караше на скорострелен арабски. Разбрах, че е видял как момчето ми иска още пари и се е засегнал. Опитах се да защитя Мохамед, като обясних, че съм го помолила да ме насочи към едно кафене и аз съм предложила да му платя за услугата като водач. Мохамед, вече разплакан, преведе думите ми на арабски. Макар да бяха нужни няколко много напрегнати мига гневът на бащата да се уталожи, той явно повярва на историята, раздруса Мохамед още веднъж и му нареди нещо, което момчето ми преведе на неправилен френски:

— Баща ми казва, че лъжете, за да ме защитите.

— Обяснете му, че не лъжа.

Започнах да разигравам случката, посочих себе си и се впуснах в уверения:

— Помолих сина ви да ме заведе… — посочих към уличката напред — до кафене, което държи човек на име Фуад. — Показах как му давам пари. — Предложих да му платя за услугата. Синът ви не ми е искал пари. — Отново взех да жестикулирам между мен и Мохамед, сочех джоба си, показвах отново момчето и междувременно енергично клатех глава да подчертая, че той не ми е искал пари.

Беше същинска пантомима. Ала касапинът най-сетне ми повярва. Отново сграбчи рамото на сина си, посочи нейде в далечината и рязко издаде нова команда. Мохамед преведе.

— Баща ми заръча да ви заведа до кафенето на Фуад.

— Но къде е кафенето?

Мохамед отправи същия въпрос към баща си. Последва поредният поток от сърдита арабска реч, но някъде по средата на тази тирада осъзнах, че таткото всъщност дава указания за посоката. Накрая с безброй жестове, обозначаващи завиване надясно и наляво, касапинът се обърна към мен, мигновено стана любезен и ми отправи лек поклон, поставил дясната ръка на сърцето си. Доколкото можах да схвана от изражението му, извиняваше ми се за поведението на сина си.

Поклатих глава, докоснах рамото на Мохамед с майчински и закрилнически маниер и го помолих да преведе на баща си:

— Синът ви беше много възпитан и учтив. Можете да се гордеете с него, господине.

Това като че ли окончателно умилостиви касапина. Още веднъж ми се поклони, след което даде знак на Мохамед да ме води.

Отправихме се напред по тъмната улица. Щом завихме зад ъгъла, Мохамед спря и се разплака. Напереното хлапе изведнъж се превърна в тъжно, лишено от обич дете с тираничен баща. Предпазливо обгърнах раменете му в опит да го утеша, като очаквах да отблъсне ръката ми. За моя изненада той зарови лице в рамото ми и захлипа. Как ми се искаше да мога да го отделя от живота му и да го отведа на по-щастливо и безопасно място. Как ми се щеше себе си да отделя от моя живот.

Когато Мохамед се поуспокои, избъбри само една дума: „Merci“. После тръгнахме из заплетената мрежа от преки и стигнахме до кафенето на Фуад. Напълно наясно бях, че няма да успея сама да намеря пътя на връщане, така че дадох на Мохамед петдесет дирхама и го помолих да чака, докато приключа.

— Mon pere sera fache.

Баща ми ще ми се ядоса.

— Je vais parler avec Papa. Je vais tout regler.

Аз ще говоря с баща ти. Ще те извиня пред него.

Мохамед кимна и си намери каменно стъпало за сядане, а аз се приближих към кафенето. Когато се извърнах назад да го погледна, седеше там самотен на вид и без да знае как да си уплътни времето. В съзнанието ми изникнаха всички онези мъже, които бях виждала навсякъде из Есувейра, приседнали на тухлени зидове или край колички, натоварени със стока, обзети от тихо отчаяние, инертни сред хаоса на живота наоколо им. Неизменно се изпълвах със съчувствие към тези пасивни хора с празни очи, които сякаш съдържаха най-парливия възможен въпрос: Това ли ще е само животът ми? Как не ми се искаше Мохамед да свърши като някой от тези мъже. Усещах предопределеното му бъдеще — в бащината му касапница, докрай в мазето сред животинските трупове.

Когато пристъпих на терасата на кафенето, Фуад ме погледна, сякаш самата чума се бе отбила на посещение. Но с примирена физиономия ми направи жест да седна на маса в далечния ъгъл. После се изгуби вътре за няколко минути и се върна с найлонова пазарска торбичка в ръка. Донесоха ни ментов чай. Той го наля в две чаши. Известно време седяхме мълчаливи. Очевидно беше, че очаква аз да подхвана разговора… или разпита по-точно.

— Знаеш ли къде е мъжът ми?

— Може би.

Фуад явно не се канеше мигом да си изпее всичко пред мен. Внимателно подбрах следващите си думи.

— Разтревожена съм. И не само защото съпругът ми изчезна, а и защото се е наранил.

— Той ми каза, че вие сте му го причинили.

— Какво?! — викнах.

Веднага всички очи в кафенето се насочиха към нас. Недоволството на Фуад нарасна още повече. Той вдигна пръст към устните си.

— Не ви трябва да привличате внимание към себе си — прошепна.

— Не съм наранила мъжа си.

— Това е вашата версия.

— Това е истината, господине. Мъжът ми е в много нестабилно състояние и една от камериерките в хотела го е видяла да блъска главата си в стената…

— Което вие сте го накарали да стори.

О, господи, вече бях напълно озадачена.

— Не съм го насилвала да се наранява.

— Той каза, че сте го отблъснали.

— Хванах го в лъжа. В ужасна лъжа.

— И сте му оставили бележка да се самоубие. Точно това се е опитал да направи.

Мълчание.

— Бях разгневена и отчаяна — промълвих.

— Той е приел думите ви буквално. А сега… защо да ви помагам?

— Защото той има нужда от помощта ми. Защото е крехък и изживява тежка криза.

Фуад отклони поглед.

— Умолявам те… Само ми кажи къде е той.

Мъжът вдигна рамене.

Бръкнах в раницата и извадих дневника на Пол. Отворих го и му показах снимката на младата жена на име Самира.

— Познаваш ли я? — попитах.

Мълчание.

— Знаеш ли дали е тръгнал за Казабланка да се види с нея?

Мълчание.

— Трябва да ми помогнеш, Фуад.

— Не, не трябва.

— Ще ти дам сто дирхама, ако ми кажеш.

— Петстотин.

— Двеста и петдесет — отвърнах.

— Триста.

Кимнах в знак на съгласие. Той ме подкани с жест да му дам парите и аз го сторих. Преброи малката пачка банкноти, преди да ми каже:

— Да, мосю Пол отиде да види тази жена.

— Обясни ли защо се вижда с нея? Защо държи снимката ѝ в дневника си?

— Ще трябва да попитате него.

— Но как мога да го сторя?

— Идете в Казабланка.

— Срещнал я е в университета, където преподава — чух се да казвам, изричайки на глас сценария, който ми се беше изяснил след откриването на снимката.

Била е една от неговите студентки и все повече се е влюбвал в нея по време на връзката им през тази година заедно. Когато тя е казала, че се връща в Мароко за лятото, пожелал е да я последва през Атлантическия океан в Северна Африка. Но тъй като не би могъл да изчезне без мен, ме убеди да го придружа. Само че винаги е търсил подходящия решителен момент да се втурне в обятията ѝ. Не използва ли инцидента с блъскането на главата като извинение да изчезне и да породи у мен чувство за вина, че съм го тласнала отвъд ръба на пропастта? Не го ли подтикна откритието, което направих, да изиграе коза си на самоунищожение, за да осъзнае след това, че единственото бъдеще, което му остава, е с нея в Казабланка?

— Кажи ми, моля те — заговорих му. — Той в Бъфало ли я е срещнал?

— Попитайте него.

Отворих дневника на Пол и посочих страницата, където беше написал адреса ѝ.

— Ето тук живее тя. Ще ме откараш ли дотам?

— А какво ще си помислят от полицията?

— Ще ти платя.

— Ако ви откарам до Казабланка, инспекторът ще задава въпроси, много въпроси. Може дори да реши да затвори заведението ми. Така че…

— Тогава ми намери друг да ме закара.

— Десет хиляди дирхама.

Близо хиляда и сто долара.

— Пълен абсурд.

— Това е цената. Ако не ви харесва, вземете автобуса. Има един, който тръгва в полунощ. Разбира се, полицията има свои хора, които следят кой пристига в града и кой заминава. Мароко е полицейска държава. Много учтива полицейска държава. Но всички по някакъв начин са под наблюдение.

— Как тогава Пол се е измъкнал незабелязан?

— Разполагаше с помощ.

— Сега аз моля за помощта ти.

— Назовах ви цената.

— Мога да ти дам само четири хиляди дирхама в брой.

Пауза. Той се изправи.

— Чакайте тук — каза и отново влезе в кафенето.

Погледнах по посока на Мохамед. Той ми помаха срамежливо. Помахах му в отговор, като едновременно с това се чудех дали Фуад няма да се върне с полицаи, на които е съобщил, че съм се измъкнала от хотела и се опитвам да го подкупя да ме изведе от града.

Но след около минута Фуад се върна сам.

— Добре — прошепна той. — Четири хиляди дирхама за еднопосочен превоз до Казабланка. Ще ми платите предварително.

— Кога тръгваме?

— Сега.