Мираж

13

Стърчах на тротоара много дълго, след като тя вече бе потеглила с колата си. Бях толкова зашеметена от това разкритие, че останах като замръзнала, след като тя ме отмести от пътя си и мина покрай мен. Вдигнах поглед и зърнах за кратко лицето ѝ с изражение на сурова надменност. Ала очите ѝ излъчваха дълбоко отчаяние.

После даде газ и изфуча с колата надолу по улицата.

Стоях неподвижна в продължение на няколко мига, без да знам какво да предприема нататък. Накрая се върнах в кафенето. Келнерът държеше под око масата ми: вестниците, кроасаните, портокаловия сок. Когато се приближих, върна ми банкнотата от стоте дирхама, която метнах, преди да подгоня Самира.

— Оставихте си всичко, госпожо.

— Трябваше да говоря с някого.

Леко кимване за потвърждение. Дали беше наблюдавал разигралата се сцена? Събрал ли беше две и две и стигнал ли бе до заключението, че съпруга се изправя пред жената, за която подозира, че е любовница на мъжа ѝ? Де да знаеше истината. Де да я бях знаела аз.

Седнах и затворих очи, изтощена и объркана, напълно сразена при този непредвиден развой на ситуацията.

Той има дете. Има дете и тя е поне на трийсет години. Може би и на повече. Дъщеря. Красива дъщеря. Очевидно зачената с мароканка. Ако се съдеше по възрастта ѝ, моментът на зачеване бе преди десетилетия — а снимката, която Пол държеше в дневника си, трябва да беше отпреди десет години. Беше го пазил в тайна от мен. Тайна, която правеше другата му измама — че си е направил вазектомия, а ми беше обещал дете — още по-съсипваща.

— Желаете ли кафето си сега, мадам?

Беше келнерът. Кимнах му в знак на съгласие. Гладът ме принуди да изям кроасаните и да изпия много добрия портокалов сок. Опитах се да чета един от вестниците. Думите плуваха пред мен и аз го отместих встрани. Насила натикваха бизнесмена в полицейска кола, макар че той продължаваше да се съпротивлява, дори с ръце, закопчани на гърба с белезници. Щяха да го арестуват за нападение над полицай и щеше да пръсне сериозна сума пари по адвокати. Не сме ли сами архитекти на нещастията си? А след като видях омразата и обидата в очите на Самира, вече знаех, че баща ѝ дълбоко бе наранил и нея.

Нейният баща.

А коя беше майка ѝ? Къде се намираше сега?

Погледнах часовника си. Шест и четиресет и три минути сутринта. Полетът ми щеше да е по обяд. Щях само да си изпия кафето. След като е бил отхвърлен от дъщеря си в град, където е потърсил подслон, Пол със сигурност би се обърнал към приятели. Или по-конкретно към един приятел. Някой, чието име бе споменавал и в разговор, и на страниците на дневника си. Отворих го и намерих записката, която търсех. Онази, в която бе изразил желанието си да възстанови контакт със Самира.

Дали Ромен Б. X може да помогне за каузата ми?

Ромен Бен Хасан. Чийто адрес беше написан отдолу.

Повиках келнера, показах му написания адрес и го попитах къде се намира.

— На две преки оттук — отвърна той и настоя да ми нарисува карта на гърба на картонена подложка за чаша, като обясни, че ще стигна дотам за пет минути.

В главата ми взе да се оформя налудничав план. Щях да ида у Бен Хасан, където мъжът ми несъмнено си отспиваше след снощните събития, вероятно включващи разправия с дъщеря му. Доколкото познавах Пол, последното, което би сторил, би било да иде в хотел и сам да преживява проблемите си. Затова бях почти сигурна, че е потърсил подслон в апартамента на приятеля си. Мисълта да прекося Атлантика сега, без да съм наясно за местонахождението му и до каква степен е пострадал, ми бе непоносима. Ако се намираше у Бен Хасан, поне можех да се уверя, че е цял физически (каквото и да бе душевното му състояние) и да разговарям лице в лице с него. После щях да взема такси до летището и да замина далеч от всичката тази тъга.

Кафето ми дойде. Изпих го бързо, а кофеинът подейства като антидот на умората ми, затова поръчах второ. Изгълтах и него, после платих сметката и преброих останалите ми дирхами. Попитах келнера колко би струвало такси оттук до летището.

— Ще трябва да се пазарите, но не плащайте повече от двеста дирхама. Непременно уточнете цената, преди да тръгнете.

Благодарих му за любезността и за съвета, както и за импровизираната карта, която използвах да ме отведе до улица „Хафид Ибрахим“ 3450. Унесена в мислите си, не бях много настроена да разглеждам наоколо. Но въпреки това забелязах, че този квартал е все още символ на ерата на джаза, макар и вече в известен упадък. Келнерът ме бе осведомил, че се нарича „Готие“ по името на френския архитект, автор на градоустройствения му план и на много от жилищните сгради в него, датиращи от двайсетте години на двайсети век.

Номер 3450 на улица „Хафид Ибрахим“ беше сграда, виждала и по-добри дни. Ронеща се мазилка, изкъртени плочки на тротоара пред входа, огромно мокро петно и висящи електрически жици от счупена лампа над вратата. Огледах имената до звънците и открих Ben Hassan, R., 3eme etage, gauche.49

Много важно, че бе толкова рано сутринта. Трябваше да видя мъжа си. Но знаех, че позвъня ли отдолу, само щях да предупредя Бен Хасан и Пол за пристигането си. Затова се помотах пред входа, докато отвътре не излезе около петдесетгодишна жена, облечена в черен делови костюм и с големи слънчеви очила „Шанел“. Тя ме погледна въпросително, когато се разминах с нея и ѝ задържах вратата да излезе. Канех се да измисля някакво обяснение от сорта „Забравих кода за влизане“, но се отказах. Просто се насочих към стълбището — вероятно някога впечатляващо с мраморната си облицовка, но сега също с влажни петна по тавана и дървени перила, които се разклатиха, щом се опрях на тях.

Спираловидните стълби се издигаха нагоре под опасен ъгъл и както забелязах, щом стигнах до първата и до втората площадка, разстоянието между вратите на апартаментите и несигурния парапет беше минимално. Една-две погрешни стъпки и човек можеше да падне през перилата. От цялата тази комбинация — липсата на сън, напрежението, мисълта „Какво правя тук?“ и стръмните стълби — ми се виеше свят и се залепих за стената при качването си нагоре, ужасена, че ще изгубя равновесие и ще полетя надолу.

Стигнах до третия етаж и се обърнах наляво. Вратата пред мен беше боядисана в безумен лилав нюанс, а външната рамка — в лъскаво черно. Изборът на цвят мигом ме смути. Твърде халюциногенно и дръзко. Позвъних. Никакъв отговор. Почаках трийсет секунди и позвъних отново. Нищо. Вероятно всички вътре, включително ѝ съпругът ми, спяха.

Натиснах с длан звънеца и я държах така цели трийсет секунди. Най-сетне вратата се открехна. Пред мен 47 стоеше много нисък мъж, малко над трийсетте, с плешива глава и безупречна кожа. Имаше вид на току-що измъкнал се от леглото. Втренчи се в мен с уморени, пълни с подозрение очи.

— Трябва да говоря с господин Бен Хасан — казах на френски.

— Той спи — отвърна с равен тон мъжът.

— Спешно е.

— Елате по-късно.

Понечи да затвори вратата, но аз проврях крак и го спрях.

— Не мога да дойда по-късно. Трябва да го видя сега.

— Сега няма как.

Отново се помъчи да затвори и отново кракът ми го спря.

— Ще го видите някой друг път.

— Не, ще видя господин Бен Хасан сега.

Последната дума направо я излаях. Видях как очите на мъжа се разшириха. Вкопчих се в дръжката и запънах лявото си коляно във вратата, когато той се опита да я затвори насила.

— Махнете се — изсъска мъжът.

— Аз съм съпругата на господин Пол. Знам, че той е вътре. Трябва да говоря с него. — Хвърлих се към вратата и закрещях: — Пол? Пол? Ела да говориш с мен…

Внезапно вратата се отвори широко и аз се озовах лице в лице с мъж, който сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Беше малко над шейсетгодишен, с оредяваща коса, зализана наляво върху голямата му, подобна на топка за боулинг глава. Лицето му, освен че бе месесто и с тройна брадичка, имаше много мазна кожа. Очите му, вампирско сини, подсказваха, че току-що съм го събудила с моите крясъци. Ала от всичко най-много ме смая обиколката му. Увитото му в изпотен бял кафтан тяло приличаше на гигантски блок сирене „Камамбер“, оставено твърде дълго на слънце. Изучаваше ме с присвитите си сънени очи.

— Съпругът ти не е тук.

Думите му ме изненадаха.

— Нима знаете коя съм?

Той сви рамене.

— Естествено, че знам коя си, Робин. Аз съм Бен Хасан. И, уви, мъжът ти си отиде.

— Къде си отиде?

Когато изрекох това, изгубих равновесие. Облегнах се на стената, за да се задържа права. Закрих лицето си с ръка и се почудих дали не съм на път да припадна. Чух Бен Хасан да се обръща на арабски към приятеля си. После младият мъж постави ръка върху моята. Аз трепнах и се дръпнах.

— Омар само иска да ти помогне да влезеш вътре, преди да си припаднала.

Вече бях в плен на силно замайване.

— Къде отиде той? — попитах отново.

Бен Хасан ме погледна право в очите. И каза:

— Отиде да види съпругата си.

Преминах в състояние на свободно падане.

— Съпругата си? Аз съм неговата съпруга.

И тогава залитнах напред. Омар ме хвана. Помня, че измънках как искам да поседна. Какво стана после ли? Помня само, че ме отведоха в голяма стая, също боядисана в лилаво, с изобилие от бродирани кадифени възглавнички. Бях отведена до матрак на пода, застлан с плюшено одеяло. Говореха ми на френски. Думите прелитаха покрай мен неразбираеми. Не спирах да си повтарям: „Стани, трябва да си хванеш полета“. Това изречение заедно с другото, „Отиде да види съпругата си“, рикошираха в главата ми. Сигурно не бях разбрала правилно, нямаше друг начин.

Ала щом Омар ме настани на матрака, съзнанието ме напусна.

Събудих се в свят на сенки. Отне ми миг-два да се ориентирам къде съм. После ми трябваше само наносекунда да изпадна в паника, като погледнах часовника си и видях, че е четири и дванайсет. Скочих ужасена. Четири и дванайсет следобед. Спала бях часове. Бях изпуснала полета си.

Намирах се в голяма дневна с тъмнолилави стени. Паркетът беше черен и лъскав, на прозорците имаше тежки червени плюшени завеси. Червен чаршаф покриваше матрака, върху който… Нима бях спала почти девет часа? Странни и твърде елементарни абстрактни картини по стените: кутии в кутии или кръгове, сякаш въртящи се навътре в кървави тонове на черен фон.

В ума ми се стрелна плашеща мисъл: Къде е раницата ми с лаптопа, принтирания ми самолетен билет, портфейла ми с всички кредитни карти и най-вече с паспорта ми? Изправих се и я затърсих наоколо. Като видях, че няма следа от нея в тази плюшена стая като от бардак, хукнах по коридора с викове „Monsieur, monsieur, monsieur“ и започнах подред да отварям врати. Първата водеше към стая, която беше съвсем гола с изключение на няколко дървени сгъваеми маси с купчини паспорти в различни цветове върху тях, ксерокс, набор от печати и машина, за която, като я разгледах отблизо, установих, че служеше за ламиниране на документи.

Какво означаваше всичко това, по дяволите? Защо Пол се познаваше с такъв тип?

Втурнах се по коридора и влязох в кухня, пълна с мръсни съдове от няколко дни и препълнени пепелници, пръснати навред, да не говорим за вонята, която асоциирах с гниещи зеленчуци. Продължавах да викам „Monsieur, monsieur“, но отговор нямаше. Пак поех по дългия коридор и отворих поредната врата. Този път се озовах пред огромно резбовано легло, на което Омар и мосю Бен Хасан спяха голи. Бяха в двата края на широкия матрак и Омар изглеждаше направо миниатюрен до Бен Хасан с неговото изобилие от плът. Щом отворих вратата, Омар се събуди. Като ме видя, дръпна един чаршаф да се покрие и ми изсъска нещо на арабски. В този момент Бен Хасан отвори очи бавно, огледа ме и каза:

— Ти наруши сиестата ни.

— Не мога да намеря раницата си.

— И веднага реши, че мръсните мароканци са ти я задигнали.

— Оставихте ме да си проспя полета. Къде сложихте раницата ми?

— В дрешника до предната врата. Ще установиш, че нищо не е пипано. Ако искаш да използваш банята, намира се до дрешника. Вътре има и душ. Оставихме чисти кърпи за теб. Моля те да ни извиниш за състоянието на кухнята. Работим плътно по един проект от няколко дни и, уви, домакинстването отиде на заден план. Но довечера ще ядем навън.

— Аз трябва да вървя.

— Къде ще вървиш?

— Да намеря Пол. Знаеш къде е отишъл, нали?

— Иди и вземи душ. Ще накарам Омар да направи чай и после ще обсъдим мъжа ти и местонахождението му.

— Вчера напуснах Есувейра бързешком, когато узнах, че Пол е дошъл в Казабланка. Нямам дрехи за преобличане, нито тоалетни принадлежности.

— Мога да ти осигуря четка за зъби, но що се отнася до размери и вкусове за дрехи, живеем в два различни свята. На пет минути пеша оттук има голям френски магазин. Омар на драго сърце ще те заведе.

— Ще си помисля. Може ли да използвам телефона, моля?

— Искаш да се обадиш на „Ройъл Еър Мароко“ ли?

— Може би.

— Вече свърших това вместо теб.

— Какво?

— Когато заспа, на няколко пъти се опитах да те събудя, но безуспешно, затова си позволих да надникна в чантата ти и открих документите ти за пътуване. Видях, че полетът ти е днес по пладне. Предвид огромното ти изтощение ми беше ясно, че няма да успееш да стигнеш навреме за него. Затова се обадих на приятел, който ръководи всичко в „Ройъл Еър Мароко“, и сега имаш резервация за същия полет утре по обяд. Може ли да ти отправя покана да се възползваш от леглото ни за гости тази нощ и да ни позволиш да те изведем на вечеря?

Усещах се малко объркана от всичко това.

— Само ни дай десет минути да се измием и облечем.

Кимнах в знак на съгласие и се отправих по коридора.

В дрешника до външната врата наистина открих раницата си. Паспортът ми си беше намясто, също и лаптопът. Също и портфейлът с разните ми кредитни карти. Имаше принтиран лист с новата ми резервация, където беше записано, че промяната на полета не ми струва нищо.

Упрекнах се, задето бях допуснала, че домакинът ми и неговият асистент/любовник са ме ограбили. Беше първосигнална реакция на западняците към всичко северноафриканско: убеждение, че с малко изключения на никого тук не може да се има доверие. Но ако последните няколко седмици бяха доказали нещо, то беше, че ако не броим няколкото неприятни момента, неизменно бях срещала почтеност и уважение. А мосю Бен Хасан, вместо да ме пропъди от вратата си, ме прибра, осигури ми непрекъснат сън през по-голямата част от деня, сменил беше резервацията ми за полета, а сега ми предлагаше да пренощувам в дома му. Дължах му благодарност. При все това още хранех известни съмнения към него, задето бе претърсил чантата ми да види имам ли билет, който трябва да бъде сменен. Дали нямаше някакъв скрит мотив? Все пак този човек се занимаваше с изработване на фалшиви паспорти, доколкото бях схванала. Чудех се също дали не разполага с информация за Пол, която той не би искал да се знае от други хора. Не можех да забравя и как като покерджия с безпощадно хладен ум беше изиграл коза си пред мен, като ми пусна онази малка бомба: „Отиде да се види със съпругата си“. Разкритие, което ми подейства като ритник в главата.

И все пак не можех да не оценя гостоприемството му и да не си дам сметка, че моята параноя и разтревоженост бяха причината да съм подозрително настроена и недоверчива. Върнах се в дневната и започнах да оправям леглото, на което бях спала.

— Не е нужно да си утешаваш гузната съвест с шетане.

Обърнах се и видях, че е облечен в бяла джелаба, вече с петна от пот, тъй като вентилаторите на тавана не успяваха кой знае колко да облекчат жегата в късния следобед.

— Но аз наистина се чувствам гузна, особено за това, че веднага допуснах…

— Всички си имаме своите предразсъдъци, дори когато си казваме, че сме лишени от такива.

— Моля за извинение.

— Ego te absolvo50.

Усмихнах му се.

— Католик ли си?

— Майка ми беше католичка. Баща ми беше мюсюлманин. А аз… аз съм нещо по средата. Но католикът у мен харесва мигновеното изкупление при изповед. Не е нужно да се извиняваш за това преди малко. Ще вечеряш ли с мен довечера?

— Много великодушно от твоя страна. Но първо трябва да си намеря някакви дрехи. Тръгнах от Есувейра без нищо.

— Бягането от полицията обикновено изисква спешно изнасяне.

— Откъде знаеш, че съм бягала от полицията?

— Имам си моите източници. Но не се бой, никой от тях не знае, че си тук. Аз съм completement discret51. Браво на теб, че си им се изплъзнала така. Разбира се, те си мислят, че си пребила Пол с някакъв тежък предмет. Възможно е да е заслужавал гнева ти. Невероятно талантлив човек е Пол. Един от най-надарените художници, които съм срещал, но е човек, неспособен да се изправи лице в лице с каквато и да било реалност. Вместо просто да си каже откровено, че не желае нещо, подхваща игра да се съгласява и да дава неизпълними обещания, след което използва лъжите си като основа на стратегия за бягство.

Погледнах Бен Хасан с още по-голямо уважение. За пръв път чувах някой така точно да характеризира сложната психика на мъжа ми. Разбира се, когато си затънал в лична криза, си по-склонен да приемеш теория, потвърждаваща най-мрачните ти мисли. Почувствах, че ако се задържа тук и приема гостоприемството на Бен Хасан, ще науча много повече за човека, когото някога си мислех, че познавам и разбирам, а всъщност бях виждала само тънкото лустро на обвивката му, криеща многото му противоречиви лица.

— Ако си в състояние да ме изтърпиш няколко часа, много бих искала да остана — казах на Бен Хасан.

— Вярвам, че ще мога да те изтърпя — отговори той.