Седях пред компютърния екран, като се опитвах да убедя себе си, че прочетеното току-що няма как да е истина. Че е нещо скалъпено от злонамерен индивид, пожелал да извади брака ми от релси.
Проблемът с категоричните доказателства (а по-категорично от фактура на лекар за извършена хирургическа процедура здраве му кажи) е, че няма как да спориш с истината, изложена черно на бяло. Беше кажи-речи същото като случая с мой клиент, натрупал разходи от десет хиляди долара на своята „Мастъркард“ за една година от такси за порно в интернет. Всички трансакции бяха с „Фентъзи Промоушънс Инкорпорейтид“, а часовете им — късно вечер. Съпругата му видяла извлеченията от „Мастъркард“ и била, меко казано, отвратена. Клиентът се обърна към мен с молба да му осигуря алиби за тези плащания. Тогава му отговорих: „Как се обясняват над сто влизалия след полунощ в онлайн компания, наречена «Фентъзи Промоушънс Инкорпорейтид»? Тук няма мърдане. Имаме зареден пистолет“.
Странно как, докато се взирах в документа на доктор Брайън Бойардс, уролог, ми дойде наум за този клиент, който впоследствие претърпя развод с утежняващи за него обстоятелства. Всички факти бяха пред мен. Факти, които прочетох може би над десет пъти, като се мъчех да открия начин да дам друга интерпретация на неоспоримото:
Пациент: Люън, Пол Едуард Дата на раждане: 11.04.1956 г.
Домашен адрес: 5165 Олбани Авеню, Бъфало, Ню Йорк 10699
Застраховка: „Блу Крос/Блу Шийлд“ А566902566
Процедура: Амбулаторна безскалпелна деферентектомия
Дата на процедурата: 07.09.2014 г.
Седми септември миналата година. Преди около десет месеца. Няколко дни след уикенда на Празника на труда, който прекарахме в бунгалото на приятел в горите край Лейк Пласид. С мъжа ми правехме любов по два пъти на ден. И аз, след вечеря на свещи в близък ресторант, обявих, че след две години заедно и при положение че четиресетият ми рожден ден вече се задава, искам да спра хапчетата против забременяване… макар че, както ми бе казал моят гинеколог, щяха да минат поне две седмици, преди да вляза в плодовит цикъл.
Пол не пребледня, нито заговори, че ще се запише в търговския флот, когато повдигнах въпроса. Тъкмо обратното, каза ми, че едно общо дете е „най-здравата връзка за влюбена двойка“ или някаква подобна реплика, засягаща тънката струна. Когато се прибрахме в Бъфало, няколко дни по-късно се върна от фитнеса, като леко накуцваше, с обяснението, че разтегнал мускул в слабините и се боял, че си е докарал някоя херния. Проявих пълно разбиране, че му се налага да се въздържа от секс за известно време. Каза, че на другия ден ще се отбие в университетската поликлиника за медицинско мнение. На следващата вечер се върна и ме информира, че макар да била „едва зародила се херния“ — помня точните му думи, — посъветвали го да не се напряга и да не прави секс една седмица. Послушно изпълнихме предписанието.
И ето че сега, всички тези абсурдни месеци по-късно, четях на уебсайта на доктор Брайън Бойардс описанието на тази наглед проста и безотказна хирургическа процедура:
Всяка година в Съединените щати се правят повече от 500 000 вазектомии.
Вазектомията е проста и безопасна хирургическа процедура за трайна мъжка стерилизация. Семепроводът (vas deferens) се прерязва и залепва, за да се спре излизането на сперматозоиди.
Процедурата обикновено отнема около 10 до 20 минути.
Тъй като процедурата просто предотвратява изхвърлянето на сперма, тя не променя хормоналната функция, така че сексуалното влечение и потентност остават ненарушени.
Безскалпелната вазектомия е техника, използвана за извършването на вазектомия посредством само един пробив. Пробивът се прави в скротума и не се изискват шевове.
Основната разлика в сравнение с конвенционалната вазектомия е, че vas deferens се контролира от хирурга по не така травматичен начин. Резултатът е по-малко болка и следоперативни усложнения.
Процедурата се провежда с местна упойка, наречена ксилокаин (подобна на новокаин).
Действителното прекъсване на семепровода, което се извършва с безскалпелна техника, е идентично на прекъсването, осъществявано чрез конвенционални методи.
Безскалпелната техника е просто по-елегантен и по-малко травматичен начин хирургът да контролира семепровода и да пристъпи към прекъсването му.
И така, моят съпруг бе убил шанса ми да стана майка, като беше избрал „елегантна и по-малко травматична“ хирургическа намеса. Детето, което толкова бях искала.
Стиснах клепачи, разкъсвана между покруса и чист, неподправен гняв.
Tout a fait, nous voudrions un enfant. Определено бихме желали дете.
Мръсникът взе, че го изрече днес по обед. Също както от месеци ме бе уверявал, че било само въпрос на време да забременея…
Затръшнах капака на лаптопа си и се разплаках. Бях в състояние на свободно падане. Усещах се напълно вцепенена. Зашеметена. Сякаш този нов живот, който си бяхме изградили заедно, бе просто къща от карти и нищо повече. Крепеше се на лъжите на човек, на когото бях достатъчно тъпа да вярвам. Как можах аз, прословута със своята прозорливост, щателност и внимание, да не надуша измамата зад всичките му декларации за интимна обвързаност?
Знаех отговора на този въпрос.
Виждаме само онова, което искаме да видим.
От самото начало бях разбрала, че на някои фундаментални нива Пол Люън беше неспособен на зряла отговорност. Ала предпочетох да заобиколя тези прозрения и да прегърна бохемското очарование, романтичната аура, халюциногенния секс. Толкова бях отчаяна за любов, че натиках всички съмнения в мазето на съзнанието си и се потопих в илюзията на семейно блаженство и мечти за отглеждане на дете с мъж, който…
Който? Който?
Бях ли в състояние дори да го определя вече? След като ме беше предал за нещо толкова жизненоважно, след като преднамерено се бе подложил на процедурата, докато в същото време страстно ме убеждаваше, че искал дете от мен…
Отидох в банята. Наплисках лицето си със студена вода, като избягвах да поглеждам огледалото. Точно сега не исках да се виждам с обективно око. Върнах се в стаята, излязох на балкона и се вгледах в северноафриканския свят долу. Това можеше да почака до връщането ни, Мортън. Ала почтеният и принципен Мортън без съмнение се бе ровил дълбоко в душата си, преди да реши да ми изпрати фактурата от уролога. И накрая бе решил: картите на масата. Типично за дезорганизирания ми съпруг да остави фактурата от лекаря да се въргаля в папката с финансови документи и да забрави, че в един момент ще я видя, тъй като аз още си оставах неговият счетоводител.
Стиснах парапета на балкона, за да си дам сила, и гневът вече вземаше надмощие над мъката. У мен се наместваше някаква клинична яснота. Върнах се вътре и отворих лаптопа. Написах бърз имейл до Мортън.
Както се казва, знанието е сила. Но често то е също и безмерна тъга. Би ли огледал извлеченията от неговата „Мастъркард“ за септември 2014 година и провери дали има допълнително плащане за застраховка от 400 долара за доктор Брайън Бойардс. После ми го прати сканирано. Имам усещането, че ще съм в Бъфало до дни. Сама.
Докато чаках отговор, изрових самолетните ни билети и установих (след още търсене в интернет), че „Ройъл Еър Мароко“ биха сменили датата на обратния ми полет срещу такса от три хиляди дирхама — около триста и петдесет долара. Да, бях предплатила за цял месец в хотела, но вече течеше третата седмица. Пол можеше да остане да си завърши рисунките и да си припомни отново какво е да си сам. Сигурна бях, че тъкмо такъв изход си бе желал тайно. Когато си бе направил вазектомията тихомълком, с част от съзнанието си трябва да е знаел, че накрая това ще излезе наяве. Няма как да не му бе хрумнало, че след година опити за бебе ще настоявам да отидем в клиника за безплодие, където да ни направят изследвания. И на този етап…
Зън. Имейл от Мортън.
Открих я. Пращам ти я сканирана в прикачения файл. Насреща съм за всичко, което ти е нужно, само кажи. Кураж…
Отново се разплаках, но тогава се раздаде леко почукване по вратата.
— Върви на майната си! — креснах, убедена, че е Пол.
Но защо той би чукал, като имаше ключ? Мигом се изправих, излязох в предната стая и отворих външната врата на апартамента. Отвън стоеше момичето, което чистеше стаята ни и беше поело прането ни. Лицето ѝ беше пепеляво и уплашено.
— Mes excuses, mes excuses — казах и хванах ръцете ѝ. — Je suis… devastee26.
Влязох вътре и се постарах да потисна ново ридание, което заплашваше да се изтръгне от гърлото ми. Само не рухвай, не рухвай. Момичето си бе отишло, вероятно бе хукнало надолу по стълбите, уплашено от вида на лудата жена, изпаднала в нервна криза.
Пак в банята. Ново плискане на лицето. Очите ми бяха червени. Върнах се до бюрото си, сложих си тъмни очила, грабнах паспорта си, бележник и листове, принтирания си самолетен билет, портфейла и кредитните карти. Напъхах ги в чантата си за през рамо и излязох от апартамента. На слизане извадих банкнота от сто дирхама. Момичето стоеше пред стълбите долу, очевидно притеснено от приближаването ми, защото не знаеше какво още може да сервирам.
— Много съжалявам — изрекох и пъхнах банкнотата в дланта ѝ. — Получих лоши новини днес. Моля те да ме извиниш.
Очите ѝ се разшириха, като видяха едрата банкнота — сума, равняваща се на две надници, както ме бе осведомила Сорая, — и тя прошепна:
— C’est trop… Ce n’est pas necessaire…
— Si, c’est necessaire… Et merci pour ta gentillesse.
— J’espere que tout ira bien, Madame.27
— On verra — отвърнах. Ще видим.
И излязох навън в неистовата жега на ранния следобед.
На две преки от хотела имаше интернет кафене. Влязох и попитах отегчен на вид младеж с цигара в ъгълчето на устата и припяващ на някаква местна поп песен дали имат принтер.
Той ми посочи очукана машина.
— Два дирхама на страница, десет дирхама за час на компютъра. Може да ми платите после.
В хотела имаше принтер и компютър на разположение на гостите, които бих могла да използвам. Само че се притеснявах да не би някак документите, които щях да принтирам, да бъдат видени или копирани. Седнах. Влязох в интернет и принтирах медицинската фактура, сканираното извлечение от кредитната карта на Пол и всички подробности от уебсайта на доктор Бойардс относно безскалпелната вазектомия. После влязох в уебсайта на „Ройъл Еър Мароко“. Използвах кредитната си карта и си направих резервация за директния полет на другия ден в дванайсет на обед от Казабланка до Ню Йорк. Пристигаше в 14:55 (при петчасовата разлика). После отворих сайта на „Джет Блу“ и си намерих място в полет от летище „Джей Еф Кей“ до Бъфало. Накрая пратих имейл на Мортън.
Пристигам утре в 21 часа. Ще е чудесно, ако можеш да ме вземеш и да ме закараш до дома. Помисли сещаш ли се за добър бракоразводен адвокат… Но повече по този въпрос, като се видим.
Три минути по-късно… зън!… отговорът му:
Там ще съм и ще те заведа в „Е. Б. Грийн“ на по пържола и няколко много нужни мартинита. Дръж се.
Мортън не само беше чудесен приятел; беше също един от малкото ми познати счетоводители евреи, които обичаха да пият. Открай време му харесваше да влиза в ролята на мой по-голям брат, но никога не прибягна към коза „Казвах ли ти аз?“, що се отнасяше до Пол. Още от самото начало знаех, че не го одобрява, и веднъж ми заяви: „Стига да си наясно, че се каниш да се омъжиш за Винсент ван Гог, имаш моята благословия“. След това дискретно предупреждение никога повече не изрече и дума на съмнение относно съпруга ми. Мортън знаеше колко отчаяно копнеех да имам дете. А Пол беше обещал…
Отново изпадах в лабилно състояние. Затворих очи и впрегнах волята си да придобия нормален вид. Изправих се, събрах всички документи, които бях примирала, уредих сметката с приятно отнесения тип на касата, наблюдавах го как оценява разстроеното ми състояние.
— Ca va, Madame?28 — попита ме.
Вдигнах рамене и отвърнах:
— La vie29.
Погледнах часовника си. Пол щеше да ме очаква в заведението на Фуад за обяд. Като избягвах уличките, минаващи през центъра на сука, поех по страничен маршрут, който ме шведе на непавиран път и оттам — извън градските порти. Стиснах зъби в очакване на обичайните набези на досадници към нищо неподозиращи чужденци (особено към сама жена). Ала днес, когато един такъв тип — потен дебелак с дежурната угодническа усмивка ме приближи с думите: „Хубавата госпожа желае ли да поязди камила?“, аз вдигнах напред длан като регулировчик и отсякох с една дума на арабски:
— Имши.
Изчезвай.
Мъжът се стъписа. Почувствах се пълна гаднярка. Повдигнах тъмните си очила и му показах зачервените си и подути очи.
— Моля за извинение, госпожо — избъбри на френски.
— Аз също се извинявам — отговорих и забързах към автогарата, като заобикалях жени, предлагащи бродерии върху лен, деца, продаващи евтини бонбони, и дванайсетгодишен хлапак на мотопед, който не спираше да крещи: „Госпожо, госпожо…“.
Когато стигнах до автогарата, чаках на опашка близо двайсет минути. Като че всички държаха да проведат дълъг разговор с продавача на гишето. Накрая и аз получих своя шанс да говоря с него, при което установих, че на другия ден в шест сутринта има директен автобус за летището на Казабланка, пристигащ там в 9:45. Купих си еднопосочен билет срещу петдесет дирхама и бях предупредена, че трябва да съм на автогарата не по-късно от 5:30 сутринта.
— Entendu — отвърнах. Разбрано.
А всъщност нямаше нищо разбираемо. Усетих се отново разтреперана и извън контрол. Пак погледнах часовника си. Вече беше 14:18. Пол щеше да се чуди къде съм и можеше да се върне в хотелския апартамент да ме търси. Или просто щеше да реши, че съм се увлякла в разходка, както правех понякога. Надявах се времето да е на моя страна. Щях да се върна, да си стегна багажа, да му оставя изобличаващите доказателства, кратка бележка и да се отправя на дълга разходка по брега. А после…
Донякъде ми се искаше да взема такси от хотела, да сменя билета си и да се метна на първия автобус за Казабланка. Но тази моя експедитивна страна бе задържана от нуждата да се изправя пред Пол открито и да настоявам за обяснение, да му дам да види колко съм съкрушена, да осъзнае колко много е унищожил.
Докъде би ни отвело това? Аз щях да обвинявам и крещя. Той щеше да разиграва ролята на малко момче и да ме умолява да му дам още един шанс.
Защо вечно жадуваме за някаква разплата, компенсация, дълга и сълзлива ария на разкаяние, когато знаем, че това нищо няма да промени? Нанесената вреда е толкова всеобхватна, че няма начин двамата да се отърсите от случилото се. Защо ти е да заставаш срещу него? Просто замини.
Десет минути по-късно бях в стаята, след като бях дала десет дирхама на възрастна жена пред хотела, изцяло скрита в бурка, през чийто тесни цепки искряха безумни очи.
— Je vous en supplie… je vous en supplie — изсъска ми тя. Умолявам ви, Умолявам ви. Тикнах банкнотата в ръката ѝ.
— Bonne chance! — прошепна. И макар да ми пожелаваше късмет, изрече го така, че прозвуча като проклятие.
В коридора на хотела се натъкнах на момичето чистачка.
— Tout va bien, Madame? — попита ме тя, докато ме оглеждаше предпазливо, явно притеснена, че пак може да избухна в плач.
— Ca va mieux — излъгах. Всичко е по-добре вече.
— La chambre est prete, Madame30.
Качих се горе. Влязох в стаята. Дълго се взирах в леглото, в което бяхме правили любов всеки ден; страстна, невъздържана любов, винаги с надеждата, че…
През последните десет минути се бях колебала какъв подход да възприема. Видът на леглото ме накара да се спра на различна стратегия. След като си стегнах куфарите, наредих върху спалнята всички документи, които бях принтирала току-що, като започнах с фактурата, продължих с извлечението от кредитната карта, сочещо допълнителната сума, която беше платил за процедурата, след това информацията на лекаря относно безскалпелната деферентектомия. Исках Пол да знае, че е напълно разкрит. Като го оставях сам с доказателствата за предателството му, щях да го притесня достатъчно, че да го накарам да…
Какво да го накарам? Какво си мислиш, че ще направи той? Ще падне на колене и ще умолява за прошка? Дори и това да се случи, какво после?
Нека плаче, докато заспи. Сам. Нека поразсъждава какъв живот го очаква без мен.
Посегнах към купче с листчета и написах:
Ти уби всичко и аз те мразя. Не заслужаваш да живееш.
После надрасках името си и поставих бележката в края на редицата с документи. Грабнах шапката си против слънце и чантата си и излязох навън. Профучах бързо покрай гишето на рецепцията. Ахмед трябва да бе доловил моя смут, защото попита:
— Проблем ли има, госпожо?
— Питай съпруга ми — подвикнах.
С бърза крачка поех към брега. Държах главата си наведена. Вървях с отсечена походка, заобикалях камиларите и старците, продаващи печена царевица, докато достигнах етапа, при който всички сигнали от външния свят изчезнаха. Седнах. Взирах се над океана, над който щях да пътувам утре в бягство от най-тежка сърдечна болка и с пълното съзнание, че дори след като си идех у дома, мъката щеше да си остане вкопчена в мен като рак с метастази. Дори не можех да си представя напълно предстоящите тежки емоционални последствия. За втори път щях да разчиствам отломките от провален брак. Само че този път усещането за предателство щеше да ми донесе непоносима агония. Защото се бях хванала на една лъжа.
Рухнах. Плаках невъздържано цели десет минути. Нямаше никой наоколо, който да ме гледа с тревожно неудобство; тук скръбта ми бе удавена от шума на прибоя. Когато риданията ми утихнаха, улових се, че мисля: А сега какво? Връщам се у дома. Започвам отново работа. Ще се опитвам да събера пословичните счупени парченца. Ще бъда изправена пред най-потискащия тип самота.
Колкото и силно да мразех Пол в момента, друга част от мен се сгърчваше при мисълта, че ще го изгубя. Как може човек да продължава да има подобни чувства към някого, излъгал доверието му? Защо продължавах да изпитвам нужда от Пол в същия миг, в който желаех да го напусна завинаги? Как можех да съм толкова раздирана от противоречия?
В душата ми започна да се прокрадва чувство за вина, макар да знаех, че няма причина да я изпитвам, че аз съм тази, срещу която е извършена неправда. Аз бях принудена да понасям болката от акт на върховна измяна. Седях тук, сама на северноафриканския бряг и започвах да се чудя не съм ли била твърде крайна в бележката, написана в миг на неудържим гняв.
Проблемът с вечното чувство за вина — особено такава, задръствала душата ти още от детство — е, че просто не можеш да се освободиш с разумни доводи от мъртвата ѝ хватка.
Светлината отгоре започваше да избледнява. Погледнах часовника си. Наближаваше пет следобед. Нима бях прекарала тук толкова много време? Дали една от причините да остана тъй дълго на брега не беше беглата надежда, че Пол — заварил стегнатите ми куфари редом с документалните доказателства, оставени за него, — ще се втурне насам, за да ме намери, като знаеше, че се разхождам по тези пясъци всеки следобед?
Но аз трябва да бях крачила най-малко час, за да стигна до това пусто място. Може би само преди минути се бе върнал в хотела след работата и обяда си в заведението на Фуад… може би в този момент се отправяше насам?
Ето че започваш пак да си въобразяваш някакъв епизод от холивудски тип: „Направих грешката на живота си. Вазектомията е обратима. Записах си час при уролога. Утре ще се кача на самолета с теб и ще се подложа на обратна процедура още преди уикенда“.
Ала плажът беше безлюден. Пол обикновено се връщаше в хотела към три за сиеста. Сега беше почти пет. Нямаше следа от никого на хоризонта. Бях напълно сама. Неидването му на брега беше доказателство — сякаш изобщо бе нужно такова, — че между нас е свършено.
Връщането към хотела ми се стори неимоверно дълго. Когато стигнах до рецепцията, Ахмед изглеждаше притеснен от появата ми.
— Нещо не е наред ли? — попитах го.
— Шефът, мосю Пикар… трябва да говори с вас.
Не иска да говори. Трябва.
— Какво се е случило? Къде е съпругът ми?
— Чакайте тук, моля.
Ахмед се шмугна в задния офис. Затворих очи и се зачудих: Какъв нов ад настава сега?
Мосю Пикар се появи няколко мига по-късно, мрачен като онколог, който се кани да съобщи лоша новина.
— Търсихме ви навсякъде, госпожо. Много се разтревожихме.
— Какво е станало? Къде е съпругът ми?
— Вашият съпруг е… изчезнал.
Пребледнях, но вероятно по начин, който е посочил, че не съм изненадана, тъй като Пикар попита:
— Очаквахте ли това?
— Не, ни най-малко.
— Но вие сте му оставили документи и бележка…
— Влизали сте в стаята ни? — викнах внезапно ядосана. — Кой ви даде право да…
— Право ми даде това, че чистачките чули мъжа ви да крещи в стаята. Викове, последвани от тежко блъскане.
Мигом се втурнах нагоре по стълбите, а Пикар се развика след мен, че не бива да влизам там, че било потенциално местопрестъпление и че полицията щяла…
Но аз препусках напред и щом стигнах до вратата ни, отворих я със замах. Когато влязох вътре, видях пред себе си…
Хаос.
Наистина приличаше на местопрестъпление с намесен обир и насилие. Навред бяха разпилени дрехи. Всяко чекмедже бе извадено и съдържанието му изсипано. Два от скицниците му бяха разкъсани и хартийки осейваха земята като полудели конфети. А на каменната стена пред леглото ни — стекла се кръв в процес на засъхване.
До документите и бележката, които бях оставила за Пол, имаше късче хартия. На него — с характерния му калиграфски почерк — бяха надраскани пет думи:
Права си. Трябва да умра.