Мираж

18

Единият от мъжете, които ми се бяха притекли на помощ, се оказа таксиметров шофьор. Настоя да ме откара обратно в хотела и отказа предложеното от мен заплащане. Щом стигнах до входа, Ясмина изтича отвътре и ме подкрепи, за да стигна до фоайето. Донесе ми още вода. Прати една от чистачките за нова мокра кърпа, която да постави около врата ми, после ми поръча да се кача горе и да си легна. Тя щяла да провери полета за Париж, тъй като още имало време да го хвана.

— Той замина с автобус за Тата — казах. — Следващият автобус за там е след деветдесет минути. Ще се кача на него.

— Но Тата е на шест часа път оттук. И е насред нищото.

— Той заплашва да се самоубие — възкликнах и размахах писмото. — Ако стигна там довечера, има шанс да го открия, преди…

— Мадам, достатъчно е да се обадя по телефона в полицията. Те ще се погрижат автобусът да бъде спрян, преди да е стигнал до Тата, ще приберат мъжа ви и ще имат грижата да го държат в безопасност.

В казаното от нея имаше логика. Но аз се движех по своя логика, която беше различна. Убедена бях, че ако Пол попадне в ръцете на властите, то някой неизбежно ще се свърже с Бен Хасан. Предвид, че още беше настроен да отмъщава, кой знае към какво ужасно деяние можеше да подтикне полицаите. Два дни в марокански затвор щяха да пречупят Пол. Не. Два часа щяха да са достатъчни да разклатят малкото му останало равновесие. Особено предвид способността на Бен Хасан да дърпа конците на всевъзможни ужасии. Историите с бащата и братята на Файза още бяха пресни в съзнанието ми. Лесно ми беше да си представя Пол „самоубит“, докато е под грижата на полицията и всички (Бен Хасан, Самира, Файза и добрата жена на рецепцията) щяха да потвърдят, че е бил в силен душевен смут в дните, преди да бъде открит обесен в килията си с меки стени; самоубийство, което Бен Хасан спокойно можеше да уреди за не повече от пет хиляди дирхама.

— Ще се кача на автобуса — казах на Ясмина. — Защото само аз единствена мога да го спася от беда.

— Умолявам ви…

— Няма да го обсъждаме! Нито дума!

Видях как Ясмина трепна, когато ѝ се троснах.

— Съжалявам — прошепнах.

Тя постави ръка на рамото ми.

— Умолявам ви. Идете в стаята си, вземете душ, полегнете, нека се обадя на полицията.

— Вече взех решението си. И ще кажа следното: ако щом стигна в Тата, узная, че полицаи са го свалили от автобуса…

— Имате думата ми. Няма да им се обаждам. Но тъй като все пак имате малко време, моля ви да се качите горе и да застанете под душа. И изпийте поне още литър вода. Заплашена сте от дехидратация.

Постъпих, както ме инструктира, след като я помолих да ми поръча такси за след по-малко от час.

След душа отново се облякох, като постоянно изтиквах от съзнанието си колебанията дали е разумно да се втурна да преследвам Пол в Тата. „Нямам избор — казвах си. — Заявих на Пол, че е по-добре да умре. Вярно, че той ме предаде, но първоначалният ми необуздан гняв задейства целия този кошмар. И сега той изглежда решен да отнеме живота си. Знам, че паниката и объркването ми нямат граници. Но единственият начин да сложа край на това е да се добера до него, преди да е скочил в пропастта.“

Долу предложих на Ясмина пари за това, че ми позволи да използвам стаята след определения за напускане час. Тя отказа.

— Бяхте безкрайно добра с мен — казах ѝ.

— Ще ми се да ви бях убедила да останете.

— Трябва да доведа това докрай.

В отговор тя ми отправи поглед, който казваше: „Не, не трябва… и ти го знаеш“. После ми подаде визитката на хотела, на гърба на която беше написала номера на мобилния си телефон.

— Ако мога да ви помогна някак, знаете къде да ме намерите.

Половин час по-късно бях в автобус, пътуващ на юг. Приличаше на реликва от осемдесетте години, с олющена боя, изпокъсани седалки, мръсни стъкла, без климатик, без вентилация.

За щастие, бяхме само десет души, качили се във Варзазат, така че през целия път разполагах с две места. Останалите пътници бяха четири възрастни жени с бурки, трима мъже в също тъй напреднала възраст, млада майка с две малки дечица и срамежливо момиче, което на няколко пъти ме погледна, явно любопитно защо съм в този автобус. Успях да ѝ се усмихна в отговор, но бързо се отнесох в тревожните си мисли. Отвън гледката беше отчасти оазис — дървета, парцели с обработваема земя — и отчасти обкръжаващ го пясък. От време на време имаше разнообразие в топографията и на хоризонта се виждаха сурови планини; гъсто населено село с оживен сук; палатки на бедуински семейства, разположени край пътя; усещането, че с всеки километър навлизаме все по-навътре в нищото.

Не бях ли чела в интернет вчера, че на берберски арабски Варзазат означава „без шум, без бъркотия“. Докато се взирах в притъмняващия пейзаж — пясъкът бе придобил медночервеникав оттенък под превалящото слънце, — разбирах защо в сравнение с врявата и блъсканицата на другите марокански градове Варзазат бе не само порта към пустинята, но и към всеобхватната тишина, в която сега навлизах. Когато се взираш в безкрайната Сахара, разбираш защо създава асоциация с бяло платно, лишено от бъркотията и хаоса на живота отвъд. Ала започвах да се чудя дали и това не е илюзия. Гледаш морето от пуст пясък, където двама родители бедуини прекосяват терена с децата си, и се дивиш на безвременната простота на всичко това. Истината е по-сложна: нуждата да се открие вода, да се намерят пари за храна и други неща от първа необходимост. Всекидневното изпитание на оцеляването в сурова и безмилостна вселена.

Без шум… без бъркотия.

Животът е шум и бъркотия. Хукваме на края на света, но те пак ни въздействат. Защото демоните вътре в нас никога не изчезват — дори сред място, тъй притихнало като Сахара.

Автобусът спря в селце до малък поток. Купих си чаша ментов чай от мъж с тъжно лице. В близка постройка имаше тоалетна: дупка в земята и дървена конструкция с пригодена седалка отгоре. Миризмата беше задушаваща. Излязох задъхана, жадуваща за свеж въздух. Ала дори по залез не се усещаше никакъв полъх в жегата.

Отново се качих на автобуса. Опитах се да подремна, но раздрънканото возило и тревогите ми гонеха съня. Тата надали беше голям град. В най-добрия случай щеше да има няколко хотела. Щях да ги обиколя всичките, докато намеря Пол. Щях да го успокоя и утеша. После щях да позвъня на Ясмина във Варзазат да ни запази билети до Париж. Утре до обяд щях да отведа и двама ни обратно в хотела ѝ. Щях да…

Кроях планове както обикновено с надеждата да наложа рационалност на някого, за когото тя бе трудно постижима. Файза, колкото и да бе в плен на гняв и отмъстителност, беше права за едно: Пол внасяше хаос в живота на всеки. Ала имаше разлика между Пол, когото срещнах преди три години — онзи, който разиграваше неведение за кашата, забъркана от него, — и мъжа, оставил ми безспорно писмо на самоубиец. Повече не можеше да бяга от себе си. Но пък можеше да избяга в Сахара.

Часовете в автобуса се нижеха бавно, с изчезването на слънцето температурата малко падна, но това не облекчи тягостното пътуване. За кратко се унесох и стресната се събудих от разтърсването при спиране, последвано от клаксон и вика на шофьора „Тата!“.

Намирахме се на паркинг пред град, скрит зад стена. Бях спала върху раницата си. Като слязох от автобуса, пред мен мигом се изправиха двама младежи — малко над двайсетгодишни, опитващи се без особен успех да си пуснат бради, и двамата с бейзболни шапки на главите, и двамата оглеждащи ме от горе до долу.

— Здравейте, хубава госпожо — каза единият на френски.

— Не ви ли трябва водач за града? — попита вторият.

Показах им снимката в паспорта на Пол.

— Търся този мъж, съпруг ми е.

— Знам къде е той — каза първият.

— Нима? — попитах. — Наистина ли?

— Елате с нас, ще ви покажем… — отвърна вторият, но беше прекъснат от шофьора на автобуса, който им се разкрещя на арабски и на няколко пъти им каза „имши“. Двамата тарикати обаче никак не се стреснаха и взеха да му отвръщат остро, докато в спора не се намеси друг мъж — близо шейсетгодишен, с тъмен костюм. Двамината очевидно се забавляваха от разправията. По-възрастният беше дързък и арогантен, оглеждаше ме нагло и подхвърляше нахални забележки („Не искаш ли среща с мен?…“ „Падам си по американки…“ „Не ти трябва съпругът ти, трябва ти млад мъж“) по време на разгорещената караница с двамата ми защитници. Накрая по-възрастният, който беше висок и як, с цигара, стисната между зъбите, и пепел, сипеща се по сакото на кафявия му костюм, спомена думата „полиция“ и двамата сваляни се оттеглиха, но не преди супернахалният да ми смигне и подхвърли: „Може би друг път“.

След като си тръгнаха, възрастният мъж ми подаде визитка и обясни на френски, че работи за малък хотел в града и може да ми предложи много чиста и безопасна стая срещу триста дирхама — намаление от обичайните петстотин. Ако съм била гладна, щял да убеди готвачката да остане да ми приготви вечеря. Извадих паспорта на Пол, показах му снимката и го попитах дали знае къде мога да открия съпруга си.

— Кога е пристигнал?

— С предишния автобус.

— Невъзможно.

— Защо? Видях, че се качи на него.

— Посрещнах този автобус, както правя с всички останали. Имаше само един западняк в него — около седемдесетгодишен германец, който пътуваше сам.

— Няма ли как да е слязъл, без да сте забелязали?

— Мадам, уверявам ви, виждам всеки, който пристига с автобус в Тата. Може да проверите в другите хотели, ако желаете.

Отново бях в състояние на свободно падане.

— Ще ви дам петдесет дирхама, ако ме заведете до всички хотели в града.

— Но аз ви гарантирам…

— Сто дирхама.

Мъжът сви рамене и ми кимна да го последвам.

Минахме под арката по път, който водеше към центъра на Тата. Градът представляваше лабиринт. Тъмни криволичещи улички. Много слабо улично осветление. Спряхме пред мизерна постройка, която отвън приличаше на бедняшки приют. Мъж с налудничаво лице, с хлътнали отнесени очи излезе иззад рецепцията и поздрави придружителя ми. Прегърнаха се. Размениха думи. Помолиха ме да покажа паспорта на Пол. Служителят поклати глава и показа към спусналия се мрак навън. Помолих го пак да погледне снимката и добре да се увери дали не е виждал човека. Той отново поклати глава.

След десет минути и три обиколени хотела бяхме приключили. Оставаше само мястото, към което бях поведена да пренощувам. Навсякъде се бе повтаряло едно и също: показвах снимката в паспорта, разпитвах дали този мъж не е отседнал при тях, насреща ми поклащаха глава.

Когато излязохме от последния хотел, попитах придружителя ми за името му.

— Казвам се Нажиб, мадам.

— В колко часа е първият автобус за Варзазат?

— Утре в пет сутринта.

— Кога трябва да изляза от хотела?

— В четири и трийсет ви устройва. Нанадолнище е, стига се за десетина минути пеша.

Откъм сенките започна да припява присмехулен глас:

— Нанадолнище, нанадолнище…

Появиха се двамата младежи, които ме бяха тормозили преди половин час при пристигането ми. Запалиха цигари и свалячът дори докосна бейзболната си шапка в подигравателен знак за почест. Когато Нажиб изсъска нещо ядосано по посока на тях, нахалникът ми каза на френски:

— Не сме искали да ви обидим, мадам.

И отново се скриха в сенките.

— Познавате ли ги? — попитах.

— Уви, да. От Маракеш са. Работят в бригадата, която ремонтира един път наблизо. От две седмици са тук и се имат за много важни граждани. Глупави са, но безобидни. Да вървим ли вече към моя хотел?

Заизкачвахме се по тясна алея, която водеше към хълм, подобен на вавилонски. Наклонът бе стръмен, ала тази вечер имаше пълнолуние, така че не се препъвахме в тъмното. Когато стигнахме на върха, бях задъхана и прежадняла. Биваше си го изкачването. Веднага се появи възрастна жена с хиджаб, настоя да седна и ми донесе бутилка с вода. Нажиб взе паспорта ми и триста дирхама, като каза, че той ще попълни нужните формуляри за регистрация. Жената ме попита обичам ли агнешко с кускус. Направих утвърдителен жест, тъй като не бях яла цял ден и се чувствах прегладняла. Нажиб се върна и ме поведе през много необичайна сграда, подобна на замък, с големи открити пространства и външна пътека, от която се откриваше гледка към къщите долу. На небето изпъкваше ярката пълна луна.

Стаята ми беше под стрехите: простичка, добре обзаведена, чиста. Имаше двойно легло и приличен душ. Подадох на Нажиб сто дирхама и му благодарих.

— Връщам се обратно на смяна в шест и половина сутринта — каза ми той. — Не е задължително да вземате автобуса в пет, има друг в осем. Наспете се, закусете и ще бъдете във Варзазат в два следобед.

— Възможно ли е мъжът ми да е слязъл от автобуса някъде между Варзазат и тук?

— Автобусът спира в разни селца, но само ако пътник помоли за това. Така че, да, може да го е направил. Но по тези места рядко има хотели и ресторанти.

— Шофьорът на по-ранния автобус дали не е тук сега?

— Не, върна се като пътник с вечерния автобус до Варзазат. Ще пристигне чак утре, а аз няма как да се свържа с него. Може да изчакате връщането му утре и заедно ще го попитаме.

— Възнамерявам да се прибера с ранния автобус — отвърнах.

— Както желаете, мадам. Ето телефонния ми номер, ако имате нужда от мен.

Той извади тефтерче и химикалка от джоба си, записа го и ми го подаде.

— Много ви благодаря, Нажиб.

— Колко време ще ви е нужно преди вечерята?

— Най-много петнайсет минути. Искам да взема душ и да се освежа.

— Ще кажа на готвачката да ви очаква скоро.

Четвърт час по-късно бях на външната тераса, служеща за трапезария. Беше прелестно открито кътче с шест или седем маси. Присъстваше само един друг гост — слаб белокос мъж с кръгли очила с телени рамки, със синя риза с къси ръкави, бежов къс панталон и ортопедични сандали. На бутилката му с вино беше подпряна книга — „Вълшебната планина“ от Томас Ман на немски. Това трябва да беше германецът, пристигнал с по-ранния автобус. Същия, с който бе пътувал Пол! Ето човек, който можеше да знае нещо за местонахождението му. Незабавно се приближих до масата му. Той вдигна поглед. Лицето му беше с бръчки, но още стегнато, имаше дълбоки сини очи, които сякаш таяха кротка тъга… или просто аз проектирах своята тъга върху всеки срещнат?

— Простете — казах на английски, — не говоря немски.

Той ми се усмихна. Продължих:

— Но английският ми е отличен, а и френският ми не е лош… Моля да ме извините, че прекъснах вечерята ви.

— Аз приключих с вечерята — отвърна ми той също на английски и посочи към празните чинии. — Но ако вие ще се храните и искате компания…

Направи жест към стола срещу себе си.

— Много любезно от ваша страна. Но преди да седна, имам спешен въпрос.

— Да, моля.

— Бяхте ли в автобуса, който тръгна от Варзазат днес следобед в два?

— Да, точно в него бях.

— Видяхте ли този човек?

Бръкнах в джоба на панталона си, извадих паспорта на Пол и го отворих на страницата със снимката. Мъжът я изучава внимателно в продължение на няколко мига.

— Боя се, че нямаше никой, подобен на този човек в автобуса.

— Напълно сигурен ли сте?

— Във Варзазат се качих и седнах в дъното на автобуса, така че минах покрай всички, които вече се бяха настанили.

— Но той се качи точно преди автобусът да тръгне.

— Спомням си, че вдигнах очи, когато влезе последният човек, но той беше шофьорът.

— Господине, моля ви, аз го видях да се качва на автобуса.

— Кой е той? — попита мъжът и посочи снимката.

— Моят съпруг.

Това събуди вниманието му.

— Седнете, седнете — посочи той към празния стол. — Името ми е Дитрих.

Казах му и аз своето. Ръкувахме се. Смених темата.

— Германия е една от около петдесетте страни, които все си обещавам да посетя — казах.

— Ако дойдете, освен Берлин, Хамбург и Мюнхен трябва да поемете по Романтичния път и да спрете в Ротенбург об дер Таубер. Това е средновековен град между Вюрцбург и Нюрнберг. Напълно реставриран е след бомбардировките през войната. Sehr gemutlich59, както казваме ние. Тих и живописен град, мой дом от около трийсет години. Имах много вярно паство в Ротенбург до оттеглянето си миналата година.

— Вие сте свещеник?

— Лютерански пастор. Наскоро се пенсионирах.

— Ако мога да попитам, какво ви доведе в Сахара в разгара на лятото? — поинтересувах се.

Той помълча за миг, събираше мислите си.

— Някога четох английски роман за мъж, обикалял из тези краища на света, след като бил сполетян от ужасна скръб, и писателят беше казал така: „Той прекоси Северна Африка в опит да изпразни съзнанието си“.

— Поради ужасна скръб?

Той кимна и отново му бе нужно време да подреди мислите си.

— Съпругата ми, с която бяхме женени четиресет и четири години, почина на Коледа.

— О, боже, какъв ужас. Внезапно ли беше?

— Като гръм от ясно небе. Мозъчен аневризъм. Стана от масата по време на вечеря да донесе нещо от хладилника. Внезапно изглеждаше стресната, после сполетяна от непоносима болка, след това падна на пода. Когато изтичах до нея, вече си беше отишла. Знаете го този цитат: „Смъртта е събитие от самия живот“.

Чух се да добавям:

— „Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта“. Това е от Книгата за общо богослужение. Една от страничните ползи да бъдеш отгледан в епископалната църква.

— Има и латински паралел: Media Vita In Morte Sumus60. Често се появява и в поезията. Рилке го е използвал в свое стихотворение… Но ето че вече се перча.

— Ни най-малко. Много е впечатляващо. Приятно ми е да си говоря с вас.

— Надявахте се да разговаряте със съпруга си ли?

— Да, разбира се — отвърнах и очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Простете за нахалството.

— Няма такова нещо.

— Желаете ли чаша вино? — предложи той.

— Да, много бих искала.

Той взе още пълната бутилка и ми наля една чаша. В същия момент пристигна агнешкото с кускус. Благодарих на дребничката жена и ѝ се извиних, че съм я задържала толкова до късно.

— Pas de probleme61 — отвърна тя почти шепнешком и се скри обратно в кухнята.

Бях безкрайно благодарна на Дитрих, че поведе разговора ни към по-неутрални води. Заразпитва ме за работата ми, как така съм се прехвърлила от журналистика към счетоводство и отбеляза, че сигурно знам много интригуващи подробности за клиентите си покрай финансовите им дела. Аз се заинтересувах от студентските му години в Хайделберг. Узнах, че има двама синове — адвокат и данъчен инспектор („Бихте имали много общи теми с него“), живеещи съответно в Нюрнберг и Мюнхен.

И ето че кускусът беше изяден. След втората чаша вино нервното ми напрежение значително отслабна. Ала сега пък изпитвах неудържима нужда да говоря; да седя и да описвам спокойно живота си с Пол, като започнах със съмненията и тревогите си относно него отпреди женитбата ни и завърших с откритието на отвратителното му предателство и последвалата лудница след това.

— Искрено казано — признах в края на монолога си, — не мога да твърдя със сигурност, че Пол е бил онзи, когото видях днес на Авеню Мохамед V. И преди това си мислех, че съм го видяла къде ли не. Но когато го виках по улиците на Варзазат, никога не се обърна към мен, макар да бе само на няколко крачки разстояние. Нямам мира заради писмото, което ми е оставил и в което дава да се разбере, че възнамерява да отнеме живота си. В най-мрачните ми моменти започвам да се чудя дали не съм виждала призрак.

— Няма основание да се смята, че е мъртъв. Жената от хотела е потвърдила, че е тръгнал точно преди да се върнете от посещението си при бившата му съпруга.

Кимнах. Дитрих отпи от виното си и заразмишлява.

— Бих искал да изтъкна две мисли — каза накрая. — Първата е, че една от причините бившата му жена и твърде опасният му приятел Бен Хасан да са му толкова гневни, е неговото поведение на старомоден колониалист на някакво ниво. Дошъл е в крехка и нестабилна страна. Възползвал се е от много хора, с които се е срещнал. Създал е някаква степен на хаос. След това си е заминал, без да поема никаква отговорност за бъркотията, която е оставил подире си. Ала другото, което ме поразява в тази история, е вашето отчаяно чувство на вина. Той ви е предал по ужасен начин. Вие единствено сте изтъкнали пред него това предателство. Да ви уверява, че иска дете от вас, а после да постъпи така зад гърба ви, е повече от възмутително. Намирам това, че сте оставили уликите за престъплението му — защото извършеното от него е престъпно в емоционално отношение, — за много елегантен подход. Говори красноречиво за вашата зрялост. Фактът, че отчаяно се опитвате да го откриете след изчезването му от Есувейра, че сте тук, сред пясъците, насред нищото, съвсем сама и още се мъчите да го спасите от самия него… Робин, приемете искреното ми възхищение.

Отново в очите ми бликнаха сълзи. Наведох глава и се опитах да ги отпъдя. Дитрих хвана ръката ми и я стисна, за да ми вдъхне кураж.

— Ще преминете през всичко това — каза ми той. — Приемете го като лабиринт. Не сте изгубили способността да откриете пътя си сред заплетените му контури. Според моя опит най-голямото опустошение е изгубването на надежда и осъзнаването, че има толкова много неща, които просто не си видял.

— О, аз видях твърде много по отношение на него… само че предпочетох да игнорирам всички ранни предупредителни признаци, че той не може да поеме отговорност. А без това не си в състояние да изградиш живот с друг човек.

— Понякога потребността от надежда ни прави слепи за по-очевидни истини. Какво друго можем да сторим, освен да упорстваме да виждаме нещата малко по-ясно.

— Както е при вас.

— Не бъдете много сигурна в това. И аз си имам моите ограничения и недостатъци като всеки друг. Както и бракът ми не би могъл да се нарече идеален.

— Изтраял е четиресет и четири години.

— Така е. Но бяхме разделени в продължение на шест години, през които и двамата имахме връзки с други хора. И тъкмо моята слабост — увлечение по жена от паството ми — беше първоначалната искра за раздялата. Причини много проблеми и възпрепятства кариерата ми. Това, че открихме отново пътя един към друг, беше забележително духовно пътуване. Не беше лесно, нито лишено от болка. Но резултатът бе още двайсет невероятни години заедно. И после най-внезапно тя почина. Херта беше само на шейсет и осем. Както често казвах на енориаши, преживели трагедия, никога не можем напълно да схванем Божия промисъл за нас.

— Но искрено ли вярвате, че Негова е била ръката, която е поразила съпругата ви?

Дитрих се усмихна.

— Оценявам употребата ви на езика на Стария завет. Нямам отговор дали Той е всевиждащ и контролиращ всичко Бог, който решава съдбата ни. Бог за мен е по-комплексна идея. Монтен е казал, че непознаваемостта на живота е нещо, което всички трябва да прегърнем.

— Убедена съм, че човек може да има религиозна вяра и да разсъждава в същото време.

— Но вие самата никога не сте били способна да прегърнете идеята за вяра, така ли? — попита той.

— О, аз имам много вяра… в нуждата да се бориш и да се движиш напред. И макар че на някакво ниво ми се иска да падна на колене и да Го моля да доведе съпруга ми при мен, имам усещането, че бих говорила на себе си.

— Въпреки това аз ще се моля за вас довечера… и за вашето самотно пътуване в Niemandsland. Ничия земя. Като територията отвъд Тата. Миналата седмица в друго кътче на Сахара прекарах два дни на дюните. Шофирах сам, което беше много опасно, защото, излезеш ли от пътя, се движиш директно върху пясъка. Наложи се да наема четири по четири, а собственикът на хотела настояваше да взема шофьор, водач. Но аз трябваше да го направя сам. Соло.

— Какво се опитвахте да докажете, като се впуснахте сам в дивата Сахара без пътища? Свързано беше с общуването с Бог ли?

Той свали очилата си и потърка очи.

— Свързано беше с изправяне пред моята самота.

— Самота в лицето на скръбта?

— Разбира се. Но също така самота в лицето на Бог. И с факта как най-сетне знам, че Той не може да ми даде нужните отговори.

— Ала вие все така вярвате?

— Да, вярвам. Правя го не по навик или заради потребност от ритуала, макар много да обичам ритуала на еклезиаста. Мисля, че все още вярвам, защото искам да си позволя да бъда отворен към присъщата на живота загадка. Кое е реално за нас? Кое е мираж? Защо прекарваме целия си живот в опити да направим разграничение между двете? А когато умрем, когато телесната ни обвивка я няма вече, ако това е просто краят на съзнанието… то тогава какво?

— Точно това е голямата мистерия — промълвих.

Той погледна часовника си.

— Обещах на сина си Хорст, че ще се свържа късно тази вечер с него по скайп. В момента преживява развод. Само на трийсет и две е, с малка дъщеря — моята внучка — и е съкрушен, макар че от години беше нещастен в брака си. Ала сега е избрал огромната тъга. Оценявам го. Аз самият съм я избирал в трудни моменти в живота си.

— Много добър баща сте, щом ще му се обаждате така късно.

— Да си родител, е доживотна служба. Те винаги си остават твои деца. И винаги си ангажиран с тяхната уязвимост и собствените им борби да си създадат нещо щастливо… или не.

— Да съм родител… тази мечта е мъртва за мен.

— Не го казвайте.

— Миналия октомври навърших четиресет.

— При днешния напредък на медицината все още имате време.

— Ще ми се да можех да повярвам.

— Признавам, това е разговор, какъвто не очаквах да водя в Тата — каза той. — Вярващият у мен може дори да приеме идеята, че сме били събрани тази вечер с причина. Дори когато си в плен на най-отчаяна самота или съмнения, може да се появи някой, който да ти припомни, че не си сам.

— Красиво казано. И един последен въпрос: Бог говори ли ви, когато бяхте съвсем сам в Сахара и тъй силно уязвим?

— Разбира се, че ми говори.

— Може ли да попитам… Какво ви каза?

— Да се върна на безопасно място.

— Добър съвет.

Той се изправи.

— Утре ще взема автобуса в осем до Варзазат, така че ако искате компания за из път…

— Ще се кача на автобуса в пет.

— Не разполагате с никакво време за сън.

— Така е, но следобед има директен полет до Париж. Ще видя дали ще намеря място за него. А ранният автобус до Варзазат ще ме откара точно навреме.

Беше мой ред да се изправя. Поех ръката на Дитрих и той ми отправи лек, почти церемониален поклон — спомен за старомодна любезност в сърцето на пустинята.

Пет минути по-късно бях в стаята си под съпровода на потракващия климатик и си мислех за мъдрия съвет, който Дитрих бе получил от Всевишния сред пустошта на Сахара.

Върни се на безопасно място.

Извадих лаптопа си. Влязох в интернет, открих пътнически уебсайт и си купих билет за три полета на другия ден: от Варзазат до Париж, от Париж до Бостън и от Бостън до Бъфало с пристигане в 9:45 часа вечерта местно време. Цената на този билет, купен в последния момент, беше абсурдна: хиляда и седемстотин долара за икономична класа. Но също така бяха просто пари. Имах нужда най-сетне да сложа край на тази лудост и да се прибера у дома.

След като платих билета с кредитната си карта, пратих спешен имейл на Мортън:

Натиснах бутона за изпращане, после нагласих малкия си будилник за четири и петнайсет сутринта. Беше труден ден във всяко отношение и трябваше да си напомня, че по това време снощи спях краткия си сън в хотел в Казабланка. Повествованието на живота ти може силно да се измени за невероятно кратко време.

Сега, в един не така лудешки и по-мисловен момент — и след интересната вечеря с германския духовник — виждах, че основната поука от последните няколко побъркани дни се свежда до решението ми да напусна кораба и да се отправя обратно към Щатите. Стигнала бях до съществен извод. Сега можех без колебания да се отдам на съня — само за няколко часа.

Бях рязко събудена в четири и петнайсет и се насилих да вляза под душа. Облякох се, прибрах в раницата си всичко, което бях извадила вечерта, и напуснах хотела.

Навън още грееше луната и трябваше да вървя много внимателно надолу по пътеката към града. Автогарата беше само на минута отвъд градските стени и като погледнах часовника си, установих, че ще пристигна десет минути преди тръгването на автобуса.

Бях стигнала края на стръмната пътека, когато зърнах фигурите на двама души, които бяха облегнати на стена и пушеха. Щом влязох в полезрението им, те хвърлиха цигарите. Внезапно видях двете бейзболни шапки и осъзнах, че това бяха онези мъже, флиртували с мен предишната вечер.

— Здравейте, хубава госпожо — обади се по-бъбривият и арогантният.

Сега бяха точно пред мен и в мозъка ми светна червена предупредителна лампичка.

— Рано сте станали — казах, като се стараех да поддържам лековат тон, а в същото време отчаяно стрелках поглед в двете посоки и търсех начин да им се изплъзна. Ала пътеката беше тясна и те напълно бяха блокирали движението ми напред.

— Искахме да се сбогуваме — отвърна арогантният.

— Ами сбогом тогава — отсякох.

Опитах се да се шмугна покрай другия, който държеше буркан с някаква течност и парцал. При движението ми арогантният ме улови за ръцете и ги изви зад гърба ми. Опитах се да изкрещя, но приятелят му мигом запуши носа и устата ми с парцала. Течността, с която беше напоен, издаваше остър химически мирис. Помъчих се да не вдишвам токсичните пари, но той го натисна към лицето ми с такава сила, като същевременно дръпна рязко косата ми назад, че повече не можех да сдържам дъха си.

Когато издишах, химикалът ме блъсна като боксьорски удар в главата. Това не се случва наистина, не се случва.

И после всичко стана черно.