Мираж

8

Следващите две седмици бяха изпълнени с върховно щастие. Винаги съм възприемала щастието като мимолетно събитие — отделни моменти, когато житейската мръсотия бива отмита за няколко скъпоценни часа. Свободен си от страхове и проблеми, съпровождащи като подтекст всичко, което се опитваш да постигнеш. Лошото, когато сте двойка, е, че си преследван също от страховете и проблемите на партньора си. И ако има период, в който и двамата да сте извън досега на тъмните сили, които влачите подире си… то това е едно от редките сублимни съвпадения, когато искрено можеш да си кажеш: Благословени сме.

Първите четиринайсет дни в Есувейра бяха вълшебни. Пол попадна в сериозен творчески водовъртеж по отношение на работата и прекарваше близо по шест часа на ден върху графиките си. Премести се от балкона ни с неговата панорамна гледка на маса в кафене в самото сърце на сука. Там се превърна в нещо като местна знаменитост. Управителят, около двайсет и пет годишен младеж на име Фуад, оценяваше високо работата на Пол и си постави за цел да го пази от ненужно разсейване особено от страна на амбулантни търговци и натрапчиви туристи. Пол на свой ред се отплащаше на Фуад за неговото закрилничество, като всеки ден му подаряваше рисунка с размера на пощенска картичка. Правеше я в края на своите три или четири часа в кафенето, след като бе работил върху по-голяма графика — винаги успяващ да улови същността на някой аспект от живота на сука с едновременно разпознаваем и изкривен маниер. Предаваше кинетичната енергия на лудешки кипящия около него живот, тъй като сукът никога не бе в покой. Ала артистичността му я претворяваше в нещо, което бе и осезаемо, и някак прикрито.

Фуад беше схватливо момче с премерено поведение. Шефът му, собственикът на кафенето, беше неговият баща, който прекарваше много време в Маракеш. Както синът му веднъж споделил с Пол, имал там любовница. Фуад беше учил във Франция. Посещавал бе школа по изящни изкуства в Марсилия, където се влюбил в друга художничка. Тя била от Тулон, немюсюлманка. Бащата на Фуад, макар и готов да плаща за тригодишното приключение на сина си отвъд Средиземно море, дръпнал шалтера в края на курса и настоял пред Фуад да се откаже от всякакви надежди за живот, посветен на изкуството и на любов към французойката. Момчето трябвало да се върне в Мароко и да изучи семейния бизнес.

Сега Фуад управляваше кафенето и малкия хотел в сука вместо постоянно отсъстващия си баща. Кафенето беше разположено на ъгъл в медината, където търговците на подправки и плодове бяха струпали стоката си редом с тази на касапи — заклани и одрани животни, напичани от обедното слънце. Пол разполагаше с място, което му даваше поглед върху цялата налудничава многоцветна картина, която той улавяше с черен молив и въглен върху матово бяло картонче. Фуад очевидно виждаше у него фигурата на по-голям брат (при това също художник) и бе настанил Пол на сенчеста ъглова маса, превърнала се в негов офис, като постоянно му сервираше ментов чай през часовете му на работа там. Освен това осигуряваше обяд и на двама ни. Отказваше да приеме заплащане и тъкмо по тази причина съпругът ми започна всеки ден да му подарява оригинална картичка. Пол ми довери, че заимствал този номер от Пикасо — той плащал сметките си в хотела и бара във френския крайбрежен град Колиур, като на всеки няколко дни оставял на собственика своя скица и по този начин го направил притежател на много скъпа колекция.

— Съмнявам се, че Фуад ще може да заживее на Лазурния бряг с печалбата от моите драсканици — отбеляза Пол един следобед, когато се прибрахме в хотела да правим любов и да подремнем.

— Не бързай да подценяваш пазарната си стойност. Тази нова поредица от графики е истински пробив.

Аз самата също бележех напредък. Уроците ми със Сорая бяха активни. Повечето сутрини прекарвах наведена над учебниците, като си налагах да научавам по десет глагола и двайсет нови думи всеки ден. Също така четях местните вестници на френски и си купих малко радио, за да слушам на него Ер Еф И — френския вариант на Би Би Си Уърлд Сървис.

— Наистина си се посветила сериозно на това — заключи Сорая, когато десет дни след началото на уроците ни я изненадах с всевъзможни въпроси за употреби на френски soutenu — най-изискания и официален вариант на езика. — Браво за твоята прилежност. Владеенето на un francais soutenu ще ти отключи много врати. Изучиш ли го, французите ще бъдат извънредно впечатлени.

— Ако изобщо стъпя някога във Франция.

Сорая ме погледна объркано.

— Защо си мислиш, че няма да идеш във Франция?

— Досега не съм пътувала много.

— Но ето че сега пътуваш.

— Зависи от това дали ще се случат някои неща в живота ми.

— Разбира се, че е така.

— И все пак — добавих — les enfants sont portables. Децата са преносими.

— Тук използва думата portable неправилно. Un portable може да е мобилен телефон или лаптоп. Подходящият глагол за изречението ти е transporter. Опитай се да перифразираш.

Имаше една основна причина, поради която бях толкова обсебена да усъвършенствам говоримия си френски: усещането за постижение. Исках да използвам времето си тук за нещо позитивно и смислено. Като виждах Пол толкова съсредоточен в работата си, получавах още по-голям стимул да упорствам, както му обясних, когато той ме похвали за напредъка ми.

Есувейра се превърна в дом за нас. Разучих из основи подобната на лабиринт география на стария град и успявах с лекота да се ориентирам в сука. Научих се и как да отклонявам от себе си вниманието на случаен натрапник или на младеж, който се прави на мачо. Ала макар да имах усещането, че вече съм наясно със своеобразните нрави на Есувейра, никога вече не се осмелих да изляза в града след мръкване. Тази предпазна мярка не намали привързаността ми към града. Както вече бях установила, жителите му бяха извънредно гостоприемни и доволни, че чужденец е решил да прекара време сред тях.

Започнах да излизам на брега следобед след сиестата ни — обхождах безкрайната пясъчна ивица край океана. Щом веднъж отминех плажуващите, срещах жени с хиджаби, повдигнали своите покриващи ги изцяло джелаби, за да газят във водата. Наблизо водачи на камили предлагаха половинчасова разходка на гърба на някой от питомците си срещу цена, която подлежеше на договаряне. След още два километра на юг изчезваха всякакви следи от обитаване. Бях сама. Бреговата ивица се простираше в безкрайността, Атлантическият океан отразяваше като огледало снижаващото се лятно слънце, а хоризонтът му беше безграничен. Винаги бях желала да живея край море без много видими признаци на битието през двайсет и първи век, да обхождам брега всекидневно, да се наслаждавам на ритмичния шум на вълните, сякаш заличаващ за малко всичкия стрес, съмнения и тревожност, които носим у себе си. Малко като бедуините сме, що се отнася до ограниченията в живота ни. Където и да скитаме, колкото и далеч да се озовем от родното си място, носим със себе си твърде много багаж от миналото.

На пуст бряг — особено на този пуст бряг — почти можеш да увериш себе си, че е възможно да се откъснеш от миналото с цялото му бреме.

Благодарение на това, че Пол си бе намерил продуктивно място за работа, той също изглеждаше освободен от призраците си, когато се връщах от обичайната ми двучасова разходка, посрещаше ме с усмивка и целувка и с предложение след урока ми със Сорая да погледаме залеза от покрива на много елегантен хотел до самата крепостна стена. Наричаше се L’Heure Bleue20 (какво невероятно съвпадение); по стил много приличаше на някогашните пътнически хотели от двайсетте години на двайсети век, със своя приглушен петзвезден шик. Финансово беше изцяло извън възможностите ни, но по една чаша „Кир“21 на открития бар на покрива нямаше да ни разори. А оттам се разкриваше изумителна гледка на кръглото червено слънце, бавно потапящо се в спокойния океан.

— Интересно колко е тих тук Атлантическият океан — посочи Пол една вечер, докато отпивахме от коктейлите си, загледани като омагьосани в широкоекранния залез.

— Особено в сравнение с Мейн.

— След две седмици ще сме там.

— Знам — отвърнах.

— Вече не звучиш толкова ентусиазирана от тази перспектива.

— Знаеш колко много обичам Мейн. Но просто… ами тук сме у дома, нали?

— Точно същото изпитвам и аз. Защо тогава не продължим престоя си с още две седмици?

— Но това ще означава да изгубим Мейн и депозита си за четиринайсетте дни. Самолетните ни билети не подлежат на подмяна, нито ще ни върнат парите за тях. И, да, знам, че звуча като счетоводител.

— Имаш право да си такава, особено предвид поведението ми в тази сфера.

Пресегнах се и хванах ръката му.

— Всичко това е вече зад гърба ни — казах.

— Защото ти ме принуди да порасна.

— Не ставаше дума „да пораснеш“, а просто да си наложиш известни задръжки.

— Знам, че имам мания за харчене — отвърна той. — И знам къде е коренът на тази мания: че позволих животът ми да тръгне в нежелана от мен посока. Тоест докато срещнах теб. Ти ме спаси от мен самия.

— Радвам се, че съм била от полза — подхвърлих и го целунах леко по устните.

Под нас слънцето сякаш напълно се бе втечнило, напомняше на разляла се оранжева боя по повърхността на океана. Затворих очи и усетих в тях да напират сълзи. Защото усещах как една бариера реално рухва; помежду ни имаше искреност и разбирателство, потискани досега от всевъзможни демони.

Следващата сутрин беше съвършена. Аквамаринено небе, безоблачно, безукорно. Събудихме се късно от почукване на вратата. Погледнах часовника върху нощното шкафче и установих, че вече е пладне. По дяволите, по дяволите. Сорая беше попитала дали можем да организираме урока по-рано днес (беше петък — празничен ден в Мароко) и дали може да трае само един час. Щеше да вземе автобуса в два следобед до Маракеш, за да прекара уикенда с приятелка от университета.

— Наложи се майката на приятелката ми да телефонира на моята и да обещае, че ще ме наглежда през уикенда. На двайсет и девет съм, а още трябва да се отчитам като момиченце в пубертета — оплака ми се тя с тих доверителен шепот.

Съгласила се бях на урок по обяд в петък. А сега беше… дванайсет часът и две минути. Сорая винаги беше точна. По дяволите. По дяволите.

Скочих от леглото и затърсих някакви дрехи, а Пол изръмжа до мен.

— Колко е часът? — попита още ненапълно разбуден.

Когато му казах, той се усмихна и промърмори:

— Радвам се, че те заразих с моите бохемски навици.

Всъщност за пръв път се успивахме, откакто бяхме пристигнали тук; Пол винаги искаше да е в кафенето преди единайсет, за да улови пазара в пика на шумотевицата му.

— Това е Сорая — казах. — Ще си проведем урока долу.

— Не е нужно. Седнете в предната стая, а аз ще изляза след около двайсет минути.

Бързо се облякох и се извиних на Сорая за забавянето. Докато тя подреждаше учебници, писалки и листове в малкото пространство на дневната, аз изтичах долу и помолих да ни пратят в апартамента кафе, хляб и нещо за хапване. Когато се върнах в стаята, чух, че душът в банята е пуснат, а Сорая изглеждаше леко притеснена при мисълта за гол мъж в такава близост.

— Прощавай, съжалявам — избъбрих. — Трябваше да идем другаде.

— Няма проблем. — Изглеждаше облекчена, че отново съм при нея. — Да започваме ли?

Заехме се да обсъждаме глагола vouloir — искам — и вариациите на употребата му. Особено в условно наклонение. Бих искал. Великата устремена надежда. Започнах да рецитирам:

— Je voudrais un cafe… voudrais-tu un cafe aussi?… il voudrait reussir… nous voudrions un enfant…22

В този момент вратата на спалнята се отвори и се появи Пол, облечен и с още влажна от душа коса. Поздрави мен и Сорая с широка усмивка.

— Tout a fait, nous voudrions un enfant — изрече, приближи се до мен и ме целуна по устните. Определено бихме желали дете.

После се обърна към Сорая на френски:

— Как напредва жена ми?

— Справя се фантастично. Наистина има дарба за езика. И работи много упорито.

— Такава си е тя.

— Имате прекалено високо мнение за мен — възразих.

— Няма достатъчно добро самочувствие — посочи Пол. — Може би ти ще ѝ помогнеш в това отношение, Сорая.

Казах му, че закуската ще пристигне всеки момент, но видях, че вече е преметнал чантата със скицниците и моливите през рамо.

— Фуад ще ме нахрани. Ела там след урока. Je t’adore23.

Лепна ми още една целувка на устните и излезе.

Когато вратата се затвори зад него, Сорая отклони поглед встрани и промълви:

— Je voudrais un homme comme votre mari.

— Mais plus jeune? — допълних.

— L’age importe moins que la qualite.

Бих искала мъж като твоя съпруг.

Но по-млад?

Възрастта е без значение пред качеството.

— Убедена съм, че ще намериш някого с много качества — казах ѝ.

— Аз не съм убедена — отвърна тя почти шепнешком. После продължи: — И така, essayer24 в субжонктив. Дай пример в първо лице единствено число.

Помислих за миг, после казах:

— Il faut que j’essaie d’etre heureux.

В качеството си на преподавател Сорая не изглеждаше доволна от отговора ми.

— Аз трябва да бих искала щастие — преведе тя изречението ми на своя отличен английски. — Можеш да го кажеш и по-гладко.

— Съжалявам. Проблемът е използването на субжонктив с „бих искал“. Както ти посочи, няма как да „трябва да бих искал“ нещо.

— Ако трябва да кажеш, че искаш щастие…?

— Je voudrais le bonheur.

— Много добре. А в субжонктив?

— Ще заобиколя vouloir и ще използвам essayer. Да се опиташ. Например: Il faut que je essaie d’etre heureux. Трябва да се опитам да бъда щастлива.

Последва още една от замислените паузи на Сорая.

— Всичко опира до стремеж, нали? — промълви тя.

Закуската пристигна и тя пи кафе заедно с мен. Работихме до един часа. После ѝ платих за седмицата и ѝ пожелах приятно прекарване в Маракеш.

— Entre nous25, има един мъж, французин, с когото състудентката ми иска да ме запознае. Банкер, работи в „Сосиете Женерал“. Родителите ми ще го приемат неохотно — не защото е банкер, а понеже е французин. Но аз малко избързвам с тези разсъждения.

После, след като се уговорихме да се видим в понеделник в обичайното време, тя пое към своя уикенд и срещата с французина, който можеше да се превърне или не в инструмент, създаващ ѝ нов живот. Ако надеждата те кара да се движиш напред, това може да ти отключи много врати.

След като Сорая си тръгна, взех дълъг душ и се преоблякох в чисти дрехи, погледнах часовника си и си казах, че ако побързам, мога да направя компания на Пол за късен обяд в заведението на Фуад. Ала тъй като в петък си четях имейлите, реших да хвърля поглед на полученото тази седмица, преди да се отправя към сука.

Първият имейл беше изпратен само преди двайсет минути от моя свръхщателен деловодител Мортън. Гласеше следното:

Щракнах върху прикрепения файл и пред мен изникна фактура от някой си доктор Брайън Бойардс, уролог. Фактурата беше за пациент на име Люън, Пол Едуард. Датата му на раждане — 11.04.56 — съвпадаше с тази на съпруга ми. Същото важеше и за домашния адрес. Неговият номер стоеше и на полицата на здравната застраховка, посочена за приспадане на 80 процента от сумата 2031,78 долара, дължима за процедурата, посочена във фактурата.

Амбулаторна безскалпелна деферентектомия.

Какво означаваше деферентектомия?

Щракнах на Гугъл и написах думата.

И открих, че деферентектомия е клиничният термин за много разпространена урологична хирургическа намеса… известна още като вазектомия.

Датата, на която бе извършена въпросната амбулаторна безскалпелна деферентектомия на съпруга ми ли? Седми септември миналата година. Горе-долу по същото време, когато се споразумяхме да започнем опити за дете.