Мираж

16

Силно се изкушавах да плисна остатъка от виното ми в лицето на Бен Хасан, след като той изрече заплахата си. В продължение на няколко напрегнати мига ми се наложи да притискам чашата към масата. Той се сети какво се въздържам да сторя, повдигна пръст и рече:

— Ако направиш скандал тук и ме посрамиш публично, ще последват ответни мерки.

— Ти си гангстер.

— Това е въпрос на интерпретация. Също такъв е фактът, че съм единственият ти приятел тук.

— „Приятел“, който изигра мъжа ми…

— Мъжът ти сам се вкара в този водовъртеж. По своя воля дойде при мен. Умоляваше ме да му осигуря път обратно към дъщеря му. И аз го сторих.

— Като същевременно постигна и своята разплата.

— Той знаеше каква лихва му искам за парите. Прие сумата. Наясно беше, че трябва да дойде в Мароко, за да подпише документите. Да, вече знаеш истинската причина да пристигнете тук това лято. Пол и с това се съгласи. Предупредих го, че ще е трудно да си проправи пътека до сърцето на Самира, че е израснала потискана от отсъствието на баща си и от нежеланието му да поддържа връзка с нея. Самата тя пишеше на Пол поне по веднъж годишно, докато навърши двайсет и пет. Дори след ужасния разрив с майка ѝ все още се бе вкопчила в наивната надежда, че някак той ще се окаже добър баща и ще я спаси от бездънната самота. Накратко, Пол знаеше, че като се опитва да съживи обърканото си минало, навлиза в компрометирана и рискова ситуация. И все пак реши да прелети през Атлантическия океан и да падне право в ръцете ми. А ти, съвършено невинната, добре запозната с отсъстващите бащи и мъже в непрестанни преговори със собствената им изтъкана от конфликти личност, би трябвало да престанеш да браниш Пол с майчинската си самоотверженост и да го оставиш да се прояви веднъж и той като зрял човек. Само че не ти е по силите да го направиш, нали? И затова сега искаш да плиснеш тази чаша в лицето ми, като така само ще си спечелиш крайното ми неудоволствие. Сигурно сама си усетила вече колко неразумен би бил подобен ход.

— Защото можеш да смажеш пръстите ми ли? Или ще ме сполети съдбата, застигнала бащата и братята на Файза?

— Не си спомням да съм споменавал, че ги е „застигнала“ някаква съдба.

— Но вече не са сред нас, нали?

— И това не съм казвал.

— Защото не съм те попитала досега. Но сега те питам.

— Защо не се поинтересуваш да го узнаеш от самата Файза? Отгатвам, че натам ще се отправиш, нали така? Нека те улесня. Ще ти дам адреса ѝ във Варзазат.

— Ама ти и мисли ли умееш да четеш?

— Да, умея. Знам, че си човек, който не може да си тръгне ей така, дори това да означава да последваш в гърлото на вулкана мъжа, който те е предал.

Той извади бележник и елегантна сребърна писалка, написа нещо на един лист, откъсна го и ми го подаде.

— Ето ти телефонния номер и адреса на мадам Файза. Вече знаеш името на хотела, в който е отседнал Пол.

— Защо не прати там Омар да го дотътри обратно?

— Защото още не е дошло времето за следващата вноска. То се знае, ако ти предпочиташ да я платиш сега…

— Не разполагам с такава сума в брой.

— А аз не приемам плащане е кредитна карта. Така или иначе, той има десет дни гратисен период. Междувременно ти все така си добре дошла да се възползваш от допълнителното ни легло за тази нощ.

— Няма начин да го казваш сериозно.

— Просто се опитвам да бъда великодушен. Съществува опция за нощния автобус, който тръгва от Централна гара в единайсет вечерта. Знам го, защото тъкмо на него се качи Пол снощи. Пътуването е кошмарно, минава се през Маракеш и трае десет часа. Или другата възможност е да се лети утре в шест и петдесет сутринта с „Ройъл Еър Мароко“. Само че билет, купен в последния момент, струва доста скъпо. Някъде към пет хиляди дирхама в едната посока. Докато автобусът струва само сто и петдесет дирхама. Ти си решаваш.

— Ще се обадиш на Файза веднага, щом излезем от ресторанта, и ще я предупредиш, че съм на път към нея.

— Тук вече не позна. Нямам никакво намерение да ѝ се обаждам. Занапред ще оставя елементът на изненада да води нещата. Представям си изражението на мосю Пол, когато цъфнеш в хотелската му стая. Или когато евентуално го свариш в леглото на мадам Файза.

— Каквото и да открия, готова съм за него.

— Обичам предвидливите играчи. Но преди да се втурнеш в нощта, препоръчвам ти да опиташ прославените десерти, които приготвят тук. Баклавата е просто върховна. А и собственикът без съмнение ще ни предложи отличен дижестив към ментовия чай. Само десет минути е с такси оттук до…

Изправих се и нарамих раницата си, без да съм наясно какъв трябва да бъде следващият ми ход.

— Тръгваш си толкова рано? — повдигна вежди той. — Жалко.

— Ще удържиш ли на думата си да не предупреждаваш никого във Варзазат?

— Мадам, когато съм дал дума, винаги я спазвам. Именно затова, щом предоставя заем, неизменно припомням на клиента как има думата ми, че всичко ще върви гладко, стига да си плаща редовно. Ако настигнеш мъжа си, кажи му, че очаквам да го видя след десет дни. На всяка цена. И не си въобразявай, че можеш да го изведеш от страната и да ми се изплъзнете.

После бутна стола си назад, бавно надигна огромното си тяло, поклони ми се леко и много официално и изрече две думи:

— Bon voyage57.

Отправих му продължителен директен поглед, като се опитвах да му внуша, че не ме плаши. Истината беше, че ме ужасяваше.

— До следващия път.

Когато се озовах на улицата, не знаех какво да предприема. Трябваше да разсъждавам ясно и логично. Погледнах часовника си и установих, че разполагам с четиресет минути да хвана автобуса. Да си намеря такси, не беше проблем. Тук те бяха в изобилие. Ала ме побиваха тръпки при мисълта да прекарам десет часа в автобус, пътуващ през планините Атлас през нощта. И все пак трябваше много грижливо да управлявам бюджета си, затова реших да побързам към кафене „Парижанин“, да вляза в интернет и да се уверя, че на другия ден призори мога да хвана полет, който няма да разбие финансите ми.

Заведението беше само на три минути пеша. Поръчах си ментов чай и предупредих сервитьора, че вероятно ще си тръгна до десет минути. После отворих лаптопа и като се допитах до няколко пътнически сайта, установих, че наистина цената на билета беше пет хиляди и четиристотин дирхама. Но един от сайтовете за покупка в последния момент го предлагаше за две хиляди и шестстотин дирхама — малко под триста долара. Не че беше евтино, но все пак излизаше два пъти по-малко от редовната цена. Купих си билета. Чаят ми пристигна. Съобщих на сервитьора, че вече не бързам. Изпих си мароканското уиски и оставих целебните му свойства да подействат като антидот на всичката изконсумирана храна и да успокоят душевния ми смут.

Друга търсачка ме отведе до хотел „Селект“ само на няколко пресечки оттук. Една звезда, много скромен, но от снимките на спартанските стаи личеше чистота, а беше и евтин. Нямаха услуга за резервация онлайн, затова попитах сервитьора мога ли да ползвам телефон. Той ми услужи със своя и отказа десетте дирхама, които му предложих.

— Стига само да се обаждате в града — добави.

Уверих го, че случаят е точно такъв, и бързо избрах номера на хотела. Обясних, че ми трябва стая само до четири часа сутринта.

— Няма проблем.

Пет минути по-късно бях на рецепцията в хотела. Защо толкова много дупки ги кръщават „Селект“? Зад гишето стоеше възрастен мъж с лъснал от носене костюм. Платих му в брой и казах, че желая събуждане в четири сутринта и такси точно в четири и половина.

— Ще имам грижата — обеща той.

— И моля ви, разчитам да потропате силно на вратата ми в четири часа.

Стаята беше ранно безстилие. Само най-нужната евтина мебелировка. Твърдо двойно легло с корави, прани безброй пъти чаршафи и покривало на цветя. Умивалник, тоалетна, малък душ с къс щранг. Съблякох се, измих си зъбите и намазах малко от чудотворния крем на лицето си. Отбелязах си, че ще трябва да стана след пет часа, и се наругах, че не бях намерила книжарница следобеда, за да си купя някакво четиво на английски.

И тогава умът ми запрепуска. Как щеше да реагира Пол на пристигането ми във Варзазат? Как щеше да се справи с факта, че съм наясно с всичко за Бен Хасан и че ще трябва да открием начин да се измъкнем от Мароко, без да бъдем засечени? Не бях ли чела някъде, че мароканските власти са затворили границата с Алжир след кървавата и ужасяваща гражданска война през деветдесетте години? Дали можехме да влезем в Мавритания с американските си паспорти без виза? Щяха ли хора на Бен Хасан да следят за нас на пристанището в Танжер?

Но всички тези логистични въпроси бяха засенчени от внезапен спомен за баща ми. Бях на осемнайсет, току-що постъпила в Университета на Минесота. На втория ми ден там татко ми се обади от Лае Вегас (откъде другаде?) да ми съобщи, че най-сетне му се отворил парашутът в професионално отношение.

— Слушай сега, малката — каза ми, — току-що проведох важно интервю за висок пост в управата на едно казино тук. Началник отдел „Човешки ресурси“ в „Сизърс Палъс“. Служителят, който ме интервюира днес, сподели, че надвишавам с повече от една глава всички останали кандидати. Та, както гледам, с майка ти не след дълго ще пеем „Вива Лае Вегас“. А щом веднъж подпиша трудовия си договор, ще организирам голямото коледно пътуване до Хаваите, което от години ви обещавам.

— Не се притеснявай, татко. Хаваите никога не са били в списъка ми с приоритети.

— А пък ако искаш следващия семестър да се прехвърлиш в Колумбийския университет…

— Този в Минесота ми предлага пълна стипендия, татко.

— Златно сърце имаш, Робин. Момиченцето ми го приемат в университет от Бръшляновата лига, а трябва да иде в държавен, защото безполезният ѝ баща не е в състояние да плати таксата.

— Не искам да мислиш така. Ти си прекрасен баща.

— Не заслужавам такава доброта.

И после линията прекъсна. Тъй като този разговор се проведе през 1993 година, преди ерата на мобилните телефони, нямаше как да знам номера, от който ми бе позвънил. А и той не се обади повторно, макар да чаках цял час до телефона в общежитието с надеждата с татко да довършим разговора си.

Но така и не дойде обаждане.

До шест часа на следващата сутрин. Само че на телефона беше майка ми. И гласът ѝ бе толкова глух, че едва чух думите:

— Баща ти е починал снощи.

Спомням си как светът притихна, сякаш целият периферен шум бе удавен.

— Получил инфаркт, след като изгубил пет хиляди долара на игралната маса.

Полицаите от Лае Вегас я уведомили за това. Печелил цяла вечер и после заложил всичките си чипове на едно мятане на зара. А той не паднал в негова полза. Този път не бе устоял на поредния акт на автосаботаж. Този път той се бе оказал фатален за психиката му и последвалият сърдечен пристъп го беше убил. Колко пъти оттогава съм разглобявала и сглобявала наново тази сцена — и все на основата на няколкото лаконични подробности, предоставени от гневната ми майка. Част от безутешната скръб, стоварила се отгоре ми — чувството, че вече съм сама в много труден свят, — бе предизвикана от неспирните упреци, кънтящи в ушите ми месеци и години по-късно; разкаяние, което, искрено казано, никога не си отиде: Ти трябваше някак да го спасиш.

Това чувство ли се беше задействало сега? Шанс за изкупление ли преследвах? Дали някак не си внушавах, че въпреки предателството, въпреки осъзнаването, че с мен е постъпено несправедливо, все още имах потребността да спася съпруга си от беда като начин да заглуша угризенията за моя обичлив, макар и трагично съсипал се баща — човек, дал ми единствената любов, която бях познала, преди Пол Люън да влезе в живота ми? Дали бих могла да си спечеля мъничко покой, ако сторех онова, което навремето бях твърде млада и непривикнала към житейските неволи, за да постигна: да го отместя от пътеката с маркировка „Към бездната“? Затова ли седях сега сама с работещ на бързи обороти мозък в тази тъжна и мизерна хотелска стая, отчаяно копнееща да открия Пол и да получа някакво разрешение на бъркотията?

Мога да оправя това. Мога да го оправя. Мога да го оправя.

Тежест замъгли очите ми. После настана мрак и няколко часа умствен вакуум, преди да се раздаде силното чукане по вратата. Взех бърз душ и в уречения час бях в таксито. Казабланка през нощта все си беше същият странен и безлик метрополис, който бях зърнала мимолетно. Налагаше се усещането за модернистична грозота.

На аерогарата взех бордната си карта и отидох до гишето за билети на „Ройъл Еър Мароко“, където ми заявиха, че ако днес не летя за Ню Йорк, губя билета.

— Но аз вече го смених веднъж — възразих. — Не може ли да го сменя пак, моля?

— Това е било смяна по изключение поради намесата на някой от шефовете — отвърна чиновникът. — Ако се свържете отново с него преди полета ви в дванайсет, може би той ще уреди още една смяна по изключение. Аз лично не мога да направя нищо. Моля да ме извините, госпожо.

Полетът на юг беше с малък трийсетместен самолет. Слънцето тъкмо изгряваше, когато се отлепихме от земята. Тъй като се движехме ниско, гледката бе повече от интригуваща. Особено когато след двайсет минути минахме над Маракеш и се появи изрязаният силует на планината Атлас. Включваше истински алпийски върхове — скалисти, с ясно видими пътища между тях. В подножието имаше изумителни долини и села с невъзможно разположение. На един от върховете дори се забелязваше сняг.

И тогава, сякаш от нищото, започна пясъкът. Все едно някой беше превключил топологичен уред и ни беше пренесъл от високия терен в свят с безкрайна сухота. При това пясъкът не беше бял, а с цвят на избеляла червеникава охра. Покриваше неравномерни дюни, аленеещи под първите утринни лъчи и простиращи се в безкрайността. Беше пясък, който би те погребал с безжалостно равнодушие, и в мащаби, каквито не бях зървала преди — свят, прочул се с митове, но невиждан от повечето жители на планетата. Място на абсолютна празнота. Пустинята Сахара.

Снижавахме се за приземяване и преминавахме над сгради, излъчващи атмосферата на Френския чуждестранен легион от трийсетте години на двайсети век. Пясъкът беше досами тях, настъпващ към границите на града. Колкото и да бях напрегната и разтревожена — плашещата ме конфронтация беше в непосредствена близост, — първото ми зърване на Сахара ме развълнува дълбоко.

Горещото летище беше в следвоенен стил. В залата за пристигащи имаше информационно гише, обслужвано от млада жена със забрадка. Казах ѝ името на хотела си. Тя го знаеше и ме осведоми, че с такси се стига за кратко дотам. Показах ѝ също листчето, на което Бен Хасан ми беше написал адреса на Файза. Тя извади карта на Варзазат и отбеляза на нея местоположението на хотела, а после с жълт маркер начерта маршрута до входната врата на Файза. Било на пет минути пеша.

— Не плащайте на таксиметровия шофьор повече от трийсет дирхама — предупреди ме. — Ако откаже, заплашете го, че ще го докладвате на мен, Фатима. Те всичките ме познават.

Но шофьорът прие предложението за трийсет дирхама без обичайните разправии. И наистина хотел „Оазис“ беше съвсем близо, разположен недалеч от главната улица, която в този ранен час все още спеше. Обхванах с поглед ар деко архитектурата в пустинен вариант, мъжете, отпуснали се лениво в кафенетата във вече убийствената жега. Таксито нямаше климатик и според термометъра на таблото температурата беше четиресет и три градуса по Целзий. Докато стигнем до хотела — само две минути по-късно, — дрехите ми бяха подгизнали.

На пръв поглед „Оазис“ беше мъничко по-опърпан вариант на хотела ни в Есувейра. Поне във фоайето имаше климатик, а едрата жена на рецепцията беше приветлива. Когато обясних, че съм съпругата на Пол Люън, видях, че стисна устни.

— Мосю Люън току-що излезе да се разходи — осведоми ме.

— Нима?

— Изглеждате изненадана.

— Просто е малко рано за разходка.

— Мосю Люън се разхождал нощес до три часа, така ми каза нощният портиер. Върнал се е много пиян. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мадам.

— И аз съжалявам да го чуя.

— Крещял е в стаята си късно през нощта. Наложило се портиерът да се качи и да му каже да пази тишина. Заварил мосю Люън в много лошо състояние. Пиел вино и плачел. Изсипал безброй извинения, като му било казано, че буди другите гости.

Затворих очи и се опитах да овладея чувствата си. Бях бясна на Пол. Но също така бях много уплашена за него при тази лудешка траектория, по която бе поел.

— Имате ли представа в каква посока е тръгнал? — попитах.

— Не, никаква. Но Варзазат не е голям. А той излезе само преди пет минути. Проверете в кафенетата по Авеню Мохамед V.

— Съжалявам за всички неприятности, които ви е причинил.

— Радвам се, че дойдохте, госпожо. Ако можете да ме уверите, че ще бъде тих тази нощ, ще ви оставя и двамата да нощувате тук. В случай че не бяхте пристигнали, щях да му покажа вратата.

Исках да се кача горе, да си оставя багажа и да взема душ, преди отново да се изложа на жегата. Но съзнавах, че всяка минута е от значение, че трябва да намеря Пол възможно най-бързо.

— Един въпрос, госпожо — обърнах се към жената. — Освен полетите до Казабланка има ли директни от Варзазат до Париж?

— Всеки понеделник, петък и неделя в пет следобед. Днес е неделя, така че има…

— Бихте ли проверили дали са останали места за следобедния полет, докато отида да намеря мъжа си?

— На драго сърце, госпожо. Ако желаете да оставите чантата си тук, ще се погрижа да е добре пазена.

— Благодаря ви за добрината и разбирането.

— Желая ви успех, госпожо.

И аз си пожелах същото.

Преди да тръгна, изрових паспорта на Пол от раницата си и го пъхнах в джоба на панталона си.

Излязох на задната улица и завих по прашна пряка, където момченце на не повече от седем години доеше коза и бялата течност църкаше в празния тенекиен гюм. Вдигна очи към мен, усмихна ми се и каза:

— Прясно мляко, само десет дирхама.

Усмихнах му се в отговор и продължих напред, като заобиколих две възрастни жени с бастуни, напълно скрити в черни бурки. Движеха се безкрайно бавно под безмилостното слънце. Как търпяха тежкото ислямско черно облекло в този ад? Едната протегна ръка. Спрях се, бръкнах в джоба си, извадих монета от пет дирхама и я поставих в дланта ѝ. Внезапно пръстите ѝ се сключиха около моите. С грачещ шепот тя изрече:

— Faites attention, madame.

Бъдете внимателна.

Какво знаеше тя, което аз не знаех?

Завих по друга криволичеща уличка, преди да стигна главната градска артерия Авеню Мохамед V. Преобладаващият архитектурен стил бе на колониална крепост от кафеникав варовик. Само след две минути, прекарани навън, слънцето вече погаждаше номера на равновесието ми. Затова спрях край малка сергия, купих си зелена каки шапка и литър бутилирана вода, от която изпих половината на един дъх. През следващите двайсет минути обикалях от кафене в кафене, като оглеждах терасите и интериора за съпруга си. Обръщах се към всеки келнер, когото виждах, показвах снимката на Пол в паспорта му и питах дали са виждали този човек в последните минути, като обяснявах, че спешно ми се налага да го открия. Всички сервитьори бяха любезни. Ала, уви, не го бяха виждали.

Посетител в едно от кафенетата дочу, че питам за Пол, и се изправи. Беше около петдесет и пет годишен, възтежък, но все още сравнително добре запазен и облечен в типичните за марокански търговец дрехи за през деня (кремав панталон, сиво поло, италиански мокасини).

— Може би аз ще успея да ви помогна — каза на отличен английски и с жест ме покани на масата си.

Представи се като мистър Рашид и ми предложи кафе.

— Мислите, че сте виждали този човек, така ли? — попитах и му поднесох паспорта на страницата със снимката.

— Да, видях го. Но според мен първо трябва да пийнете нещо.

— Къде точно го видяхте?

— На тази улица преди няколко минути.

— Бихте ли ми казали къде точно?

— Най-напред бих искал да науча името ви.

Казах му го.

— И тъй, Робин, нека ви предложа лимонов сок, а после ще се качим в колата ми — имам много голям и удобен мерцедес — и ще го потърсим. А пък ако не го намерим, може би ще обядвате с мен.

Изправих се.

— Благодаря, че пропиляхте няколко много ценни минути от времето ми.

Мъжът изглеждаше шокиран от резките ми думи.

— Не е нужно да ми говорите така.

— Изобщо не сте го видели, нали? Просто се надявахте да се възползвате от жена, изпаднала в беда.

— Винаги ли сте толкова агресивна?

— Винаги ли сте толкова мазен?

— Сега вече знам защо съпругът ви е изчезнал.

Подсмихна се и добави нещо на арабски към мъжете, седнали наблизо, които наблюдаваха сценката с интерес. И тогава изгубих контрол.

— Какво каза, мамка ти?

Той беше стъписан от сквернословието ми.

— Мадам използва грозни думи.

— Само когато ѝ досажда дребосък с малък пенис.

Сега той вече имаше вид, сякаш го бях ритнала в чатала.

— Хайде де, преведете какво казах на приятелите си — подхвърлих и забързах по улицата, като се опитвах да сдържа лумналия гняв.

Но тогава внезапно замръзнах намясто.

Там, в далечния край на улицата, беше мъжът ми.

Носеше същата бяла риза и шорти, с които бе излязъл от хотелската ни стая преди два дни. Беше брадясал, дългата му прошарена коса висеше разрошена. Дори под бялата светлина на сахарското утро виждах, че е изтощен, изгубен.

— Пол! Пол! — извиках.

В същия момент огромен камион, дълъг колкото цяла пресечка, се зададе с шум по Авеню Мохамед V. Пол, изглежда, не чу виковете ми или пък те потънаха в боботенето на приближаващия камион. Без да се замисля, хукнах да прекося улицата, но бях отхвърлена назад от оглушителния клаксон на камиона, а шофьорът бясно жестикулираше. Сега пък се озовах на пътя на ван рено, който идваше от обратната посока. Мъжът зад волана натисна спирачките и ми се разкрещя ядосано през сваленото стъкло. От близките кафенета настанаха хора да се полюбуват на спектакъла, в който побъркана американка се опитваше да се добере до изчезналия си съпруг, застанал само на няколко крачки разстояние.

Когато секунди по-късно камионът отмина, приготвих се да хукна, да поема съпруга си в своите обятия и да го уверя, че въпреки всичко още го обичам; че ще се махнем от цялата тази лудост и довечера ще сме в Париж.

Само че когато камионът отмина…

Пол вече го нямаше там.

Отне ми един миг на замайване да регистрирам този факт. Беше изчезнал.

Забързах към мястото, където го бях видяла да стои. Погледнах на север. Погледнах на юг. Изтичах в пекарната, пред която той стърча за кратко. Вътре имаше само двама мъже освен пекаря зад щанда.

— Някой да е виждал американец? — извиках. — Много висок, с дълга посивяла коса?

Изглеждаха стреснати от изблика ми. Пекарят поклати глава и аз изтичах на улицата, като огледах всички ъгли в непосредствена близост, убедена, че е там някъде. Недалеч имаше две кафенета и аз се втурнах към тях. Нямаше следа от Пол. Забързах по улицата, свърнах в първата пряка вляво. Беше открита и просторна с модерни жилищни сгради от двете страни. Пол го нямаше. Нямаше и ресторанти или кафенета, където би могъл да влезе. Пак се върнах на Авеню Мохамед V, вече доста задъхана от всичкото това тичане в над четиресетградусовата жега. Ни помен от Пол. Отново застанах на мястото, където го бях видяла преди по-малко от три минути, свръхозадачена как го бях изпуснала само миг, след като го бях открила.

Все още държах в ръка онзи половин литър вода. Застанала под сянката, която хвърляше тентата на пекарната, се облегнах на стената и я изгълтах, след което ме обзе замайване. Внезапно усетих ръка на рамото ми. Пол!

Ала не, беше пекарят, излязъл навън със сгъваемо столче, кифличка и бутилка лимонада. Настоя да ми помогне да се настаня на столчето. След като се увери, че ям и вкарвам много нужна захар в кръвообращението си, влезе вътре и се върна с ленена кърпа, напоена със студена вода. Постави я около шията ми — очевидно беше спешно пустинно средство против дехидратация. Подейства. До минути се почувствах малко по-добре. Той отказа парите, които му предложих, и отново попита на френски дали съм сигурна, че съм добре. Можел да прати някой от помощниците си да ме съпроводи до хотела ми. Благодарих му неколкократно и му казах, че съм трогната от добрината му.

— Желая ви успех, мадам.

Нима и той прочиташе отчаянието в очите ми?

Изправих се да пробвам дали краката ме държат. Усещах ги като нещо средно между гумени и вдървени. Тръгнах да пресичам булеварда с намерението да се върна в хотела и да видя дали Пол не се е появил там в мое отсъствие, като се наругах, че забравих да предупредя жената на рецепцията да не споменава, че го търся. Но когато преминах на отсрещната страна и поех по тясната уличка, където бях видяла момчето да дои козата, вдясно мернах висока фигура, поела по още по-пряк път. Заради височината на мъжа и веещата се прошарена коса нямах съмнение, че това е Пол. Извиках името му, но той сякаш бе глух за гласа ми. Затичах, решена да го настигна. Само че когато се добрах до пасажа, не повече от метър и двайсет широк, вече нямаше следа от Пол. Наблизо не се виждаха входове, където би могъл да изчезне. Стигнах до една арка след стотина крачки, но вътре имаше само двама старци, които кипваха чай на малка газова печка. Отново показах снимката в паспорта. Погледнаха ме с пълно недоумение. Върнах се на алеята — толкова тясна и сбутана — и се опитах да отгатна в кое кътче би могъл да се скрие. Или беше вече излязъл от нея и отишъл по-нататък? Забързах към края ѝ само за да разбера, че е без изход. Върху стената имаше ръждясала бодлива тел, която правеше прескачането ѝ почти невъзможно. Пипнах я и установих, че на допир е като мокър тебешир. По нея можеше да се прехвърли само гъвкава котка.

Затворих очи с желанието да съм навсякъде другаде, само не тук, но знаех, че трябва да се измъкна от задънения проход. Така че се върнах по същия път до главната улица и трескаво се заоглеждах във всички посоки, докато вървях към хотела.

На рецепцията все още стоеше същата жена.

— Не го ли открихте? — попита.

Поклатих глава.

— Може би скоро ще се върне. Ако желаете да се качите горе…

— Да, бих искала.

— Все още не са минали да почистят стаята.

— Сигурна съм, че ще е напълно приемлива. Имам само една малка молба. Когато мъжът ми се върне, моля ви, не му казвайте, че съм горе. Той е в много разклатено душевно състояние сега и може да избяга, ако научи, че съм тук. Надеждата ми е, че ако се качи горе, ще успея да го уговоря да заминем следобед.

— По този въпрос имам добри новини. Все още има седем места на полета за Париж. Скъпи са, тъй като се купуват в последния момент — по пет хиляди и двеста дирхама единият. Ако ги искате, трябва да ми съобщите най-късно до един часа̀. D’accord?58

— D’accord.

Стаята беше с климатик. Също така беше прилично голяма, макар че при тези тесни улици от балкона имаше видимост само на десет крачки напред. Онова, което причини силната ми тревога, обаче беше пълният хаос вътре. Усукани чаршафи, кървави дири по възглавниците — нима главата му още кървеше? Навред смачкани хартии. Пепелник, преливащ от угарки (беше отказал цигарите горе-долу по времето, когато заживяхме заедно). Остатъци в две бутилки от вино. А в банята — не, това беше направо съкрушително — пълна тоалетна.

Дръпнах верижката на казанчето. Вдигнах телефона, позвъних долу и помолих горе да бъде изпратена камериерка. После се върнах, изсипах пепелника в тоалетната чиния и отново пуснах водата. Открих кутия кибрит, запалих две клечки и започнах да крача между банята и спалнята в опит да замаскирам вонята на изпражнения и на потни чаршафи, напоила тези две помещения. Изсипах останалото вино от бутилките. Залових се да събирам многото смачкани на топка хартии. Измъчени графики на сам човек в празно място, което трябва да беше пустинята. Графиките бяха недовършени. При всяка от тях бе очевидно, че Пол е имал затруднения с лицето на фигурата, която бе тъй висока, че се извисяваше над пясъчна дюна. Ала автопортретът му бе развален от образ, който бе пълна гротеска. Рисунка след рисунка представяше Пол с полуразмито лице или такова, което бе опърлено до неразпознаваемост от слънцето. Сред откъслечните скици имаше и няколко листа със започнати писма. Любов моя… Най-скъпа Робин… Ти се омъжи за катастрофа… Най-ужасни бяха две бележки, наполовина изгорени с една и съща дума върху тях: Приключих.

Втората от тези бележки ме накара да изстина — думата беше написана с кръв.

Камериерката почука на вратата. Казах ѝ да изчака минута, бързо донатиках хартиите в кошчето, смъкнах окървавената калъфка, събрах изцапаните кърпи, за да нес бъде изложено момичето на прекалено екстремна гледка. Ето че отново разчиствах след мъжа си и дори дадох на много младата и весела жена трийсет дирхама, като се извиних за състоянието на стаята.

— Mon mari est bordelique — обясних ѝ. Мъжът ми е много разхвърлян.

Камериерката прие ситуацията равнодушно.

— И по-лошо съм виждала — сподели.

Каза ми да се върна след половин час с уверението:

— Всичко отново ще е в пълен ред.

Де да имаше начин да бъде размахана вълшебна пръчица.

Можех да мисля само за онази единствена дума — приключих — придружена с налудничавите и деструктивни автопортрети. Боях се, че не бъде ли спасен…

Не, не навлизай в тази територия. Той е още тук, във Варзазат. Въпрос на време е да се появи в хотела. Погледнах часовника си. Беше малко след девет сутринта. Стига той да се върнеше до четири часа, все още можехме да си осигурим онези места на полета за Париж и да се махнем от всичко това.

Но най-напред… Слязох долу във фоайето. Жената на рецепцията попита може ли да ми услужи с нещо. Каза ми също, че името ѝ е Ясмина. Внезапно изпитах нужда да се доверя на някого — не за по-нелицеприятните аспекти на историята, а как мъжът ми преживя нервен срив, изчезна от хотела ни в Есувейра и как благодарение на чудото интернет го проследих дотук.

— Ще съм ви благодарна, ако ми помогнете да го открия или най-малкото да го задържите тук и да ни осигурите качване на самолета за Париж…

— Не разполагам с белезници — отвърна тя с лека усмивка. — Но имам човек, който се грижи за хотела през нощта. Името му е Юсуф и обикновено спи до единайсет часа преди обяд. Ако се съгласите да му платите, да речем, триста дирхама, вероятно няма да възрази, че ще го събудя, за да претърси Варзазат за мъжа ви. Познава всяко ъгълче на града и всички, живеещи тук. Ако той не може да го открие, значи е потънал сред пясъците.

Подадох парите с мисълта, че това е малка цена, стига човекът да е в състояние да намери Пол.

Камериерката слезе долу да ми съобщи, че стаята е почистена и че е запалила жасминова ароматна пръчица, за да „освежи“ въздуха. Точно тази дума използва. Отново благодарих на нея и Ясмина за отзивчивостта им.

— Ако оставите дрехите си пред вратата, ще бъдат изпрани и изгладени за по-малко от два часа.

Почувствах се абсурдно уморена — кратката нощ, нагаждането към свирепата сахарска жега, безплодните стометрови спринтове сутринта в търсене на Пол… Мечтаех си единствено за хладен душ и после за сън в чисти чаршафи. Върнах се горе. Отново съблякох всичко и го струпах пред вратата. После стоях десет минути под душа. Преди да се пъхна в оправеното и чисто легло, позвъних долу и помолих Ясмина да ме събуди в един… освен ако Пол не се появеше преди това.

Заспах мигновено. И после внезапно телефонът зазвъня. Върху малкия будилник на нощното шкафче в затъмнената от щорите стая светеха цифрите 13:02. И ето че бях тук сама. Нито следа от Пол. Посегнах към телефона.

— Обаждането ви за събуждане, мадам — напевно изрече Ясмина.

— Ами съпругът ми?

— Не е бил забелязан до този момент. Ала Юсуф още е навън и го търси, обажда ми се периодично. Уви, никаква следа.

— Ще бъда долу до няколко минути. Бихте ли ми повикали такси?

— Но полетът до Париж е чак в седемнайсет часа…

— Не отивам в Париж, ще ходя до…

Посегнах към купчинката хартии, които извадих от джоба си, преди да хвърля мръсните си дрехи пред вратата и намерих листчето, на което Бен Хасан ми написа адреса на Файза. Прочетох го по телефона. Ясмина ме уведоми, че е на пет минути път с кола и че камериерката се качва нагоре с чистите ми дрехи.

Четвърт час по-късно бях в такси и пътувахме към жилищен комплекс, недалеч от студията за игрални филми „Атлас“. Комплексът беше полумодерен, полубруталистичен с типичния за седемдесетте облик с армиран бетон. Имаше три отделни блока на по седем-осем етажа. Помолих шофьора да спре пред блок Б. Платих му и тръгнах по бетонното стълбище към апартамент 402. Поех дълбоко дъх за възстановяване на равновесието, преди да натисна звънеца до входа, като очаквах или никой да не отвори, или да се появи гневна жена, която да ми просъска да се махна и да не се вясвам повече.

Ала на третото позвъняване вратата се открехна. Пред мен стоеше изненадващо висока и стилна жена, невероятно слаба, с лице, което някога е било красиво, ала сега бе набръчкано и повехнало. В едната си ръка държеше цигара, а в другата — чаша розе. Когато заговори, гласът ѝ бе дрезгав от никотин.

— Е — каза тя, — най-сетне пристигнахте.

— Нима знаете коя съм? — попитах.

— Естествено, че знам. Вие сте другата съпруга.