Мираж

5

Котката имаше вид, сякаш се опитваше да схване: „Какво правя тук?“. Беше мръсна, кльощава, уморена от глупостите на света; улична котка без дом, в който да се приюти. И тази вечер поради причини, ясни само на нея, висеше на стена. Забила нокти в мазилката на тухления зид, изглеждаше като залепена там, абсолютно успоредно изпънала гръб. Имаше нещо зрелищно и смущаващо в замръзналата ѝ поза. Напомни ми образи на диви животни, които бях виждала, уловени от потока на вулканична лава и превърнати във вкаменелости; бяха застинали във времето в последните си стъпки като дишащи създания. Прекарах сигурно цяла минута, загледана в котката и мястото, където се бе озовала. Как беше в състояние да поддържа тази невъзможна поза? И какъв страх или инстинкт я бе подтикнал да потърси убежище на ронеща се варосана стена в тъмна уличка сред лабиринта на оградения град?

Какво правеше тя тук?

Какво правех аз самата в непрогледния мрак на същата тази уличка посред нощ?

Но нека се върна около петнайсет часа назад…

Автобусът ни стовари на последната си спирка — автогарата на Есувейра — в ранния следобед. Докато слизахме от тази парна баня на колела, младежът със слушалките, все така припяващ си неговата нелепа мелодия (нима това беше единствената песен на айпода му?), ни махна развеселен за сбогом. Шофьорът, запалил дълго жадувана цигара, също ни кимна, след което вдигнахме багажа си и отбихме атаките на няколко натрапници, опитващи се да ни убедят да приемем офертите им за евтина квартира.

— Вие иска стая… много чисто… добра цена.

— Nous avons deja une chambre6 — отвърна Пол и ме насочи към строилите се наблизо очукани таксита.

— Но моето стая по-добро… елате с мен, ще покажа всичко в Есувейра…

Пол го отпрати с жест. В същия момент ми се наложи да кривна встрани, за да избегна няколко жени, протягащи към мен тъкани ризи, многоцветни шалове и евтини мънистени огърлици. Следобедното слънце беше все така неумолимо силно. На този бетонен площад въздухът бе изпълнен с бензинови пари и прах. Извадих омачканата си шапка от чантата, преметната през рамо, и я нахлупих ниско над челото си, за да скрива очите ми. Тълпата досадници продължи да ни преследва, докато се придвижвахме към такситата. Бяха безмилостни в нуждата си да привлекат вниманието ни. Не приемаха „не“ за отговор.

— Просто върви напред — каза ми Пол. — Нахални са, но безобидни.

В първото такси, до което се приближихме, кремаво пежо, сякаш участвало в автосъстезание с блъскане, шофьорът имаше вид като да е спал за последно през 2010 година. Долепил бе до ухото си мобилен телефон и крещеше. Пол се наведе към него и му каза името на хотела ни.

— Двеста дирхама — обяви той на английски, макар че Пол се обърна към него на френски.

— Но хотелът е някъде на десет минути пеша оттук.

Шофьорът свали телефона от ухото си за миг и огледа всичкия ни багаж.

— Това е цената. Ако не ви харесва, вървете пеша.

— Charmant7.

Мъжът само вдигна рамене. Пол поклати глава и ме поведе към по-задната кола. Когато неприятният тип видя, че отиваме при онзи след него, мигом изскочи навън с викове. Вторият шофьор, набит тип с уморено и намръщено лице, игнорира възраженията на господин Чаровника.

— Vous allez ou? — попита той Пол на френски.

— Vous connaissez l’hotel Les Deux Chameaux?

— Bien sur. Ca vous coutera environ trente dirhams.8

Трийсет дирхама. Почтен човек.

— D’accord — съгласи се Пол и натоварихме куфарите си в багажника му.

Потеглихме и попаднахме сред малка флотилия от гъски и кокошки, подкарани край градските стени от мъж с бяла джелаба и кепе. Шофьорът натисна клаксона кратко и небрежно, за да даде знак на човека да отмести птиците си от пътя. Пастир, развеждащ птиче ято край градските стени. Наблизо човек караше ръчна количка, пълна с непреработен памук. И — това беше като в халюцинация — мъж седеше пред кошница и извиваше мелодия на някакъв вид свирка, докато от плетеното му гнездо нагоре се издигаше питон.

Пол виждаше как любопитно поглъщам тези гледки. Таксито пое по маршрут край крепостните стени на Есувейра, създаващи впечатлението, че си сред укрепления в Средновековието.

— Става още по-странно — обади се Пол, чувстващ се като у дома си сред този живописен хаос.

Още минута пътувахме по пътя, успореден на градската стена, после завихме под тясна арка по задна улица, оградена от сини стени, от която се разклоняваха мънички алеи. В дъното ѝ имаше вход с решетеста врата, също боядисан в тъмносиньо. Той бе за хотела ни — Les Deux Chameaux. „Двете камили“. Във фоайето му беше тъмно, сенчесто, без орнаменти. На рецепцията спеше възрастен човек. Облечен беше като за конни състезания: риза на цветя, златна верижка с мароканска звезда, която се повдигаше и спускаше при хъркането му, златни пръстени по ръцете, масивни тъмни очила, скриващи очите му.

Огледах се. Стара мароканска мебелировка — все масивно дърво. Някога луксозната плюшена дамаска сега бе прашна и издаваше сериозни признаци на запуснатост. До рецепцията имаше шумен стенен часовник от типа на тези по железопътните гари от двайсетте години на двайсети век, които отмерват всяка изминаваща секунда със знаменателно тракване. Върху плота на рецепцията седеше измършавяла котка и ни наблюдаваше враждебно: натрапници, чужди хора, дошли да обезпокоят задрямалата атмосфера.

Когато приближихме до мястото, където старецът спеше, Пол взе инициативата и прошепна:

— Monsieur.

После продължи, като при всяко следващо „Monsieur“ повишаваше глас с по няколко децибела.

След като резултат нямаше, натиснах звънеца край отворената книга за регистрация на гости. Острият му звън събуди човека и по лицето му се изписа шок, съчетан с объркване, сякаш не знаеше къде се намира. Докато се мъчеше да фокусира погледа си, Пол каза:

— Простете, че ви събудихме така внезапно. Само че се опитвахме…

— Имате ли резервация?

— Да.

— Име?

Пол му даде тази информация. Мъжът се изправи и като използваше показалците на двете си ръце, завъртя книгата за гости към себе си. Вгледа се в днешната страница, после прелисти няколко назад и поклати глава, като си мърмореше нещо.

— Нямате резервация — отсече накрая.

— Но аз направих — настоя Пол.

— Получихте ли потвърждение от нас?

— Разбира се, направих я по интернет.

— Имате ли копие от потвърждението?

Пол придоби сконфузен вид.

— Забравих да го принтирам — пошепна ми.

— След като си я направил — отвърнах му, — няма как да не я откриеш.

— Мисля, че я изтрих.

Едва се възпрях да не кажа „Пак ли?“. Пол вечно изтриваше старата си поща и често заличаваше важна кореспонденция.

— Но вие все пак имате стаи, нали? — попитах човека зад плота.

— И да, и не.

Той взе старовремски домашен телефон — от онези, които виждаме по филми от времето на германската окупация — и заговори на арабски високо и раздразнено. Беше нещо, което започваше да ми прави впечатление: арабският бе език, често звучащ гръмко и поради това изглеждаше агресивен, наперен и едва ли не враждебен. Напомни ми, че се налага да съживя моя все още приличен, макар и позанемарен френски, докато сме тук — нещо, което си обещавах да направя още откакто си тръгнах от Монреал.

Служителят на рецепцията завърши разговора си. Обърна се към нас и съобщи:

— Колегата ми каза, че ще повика собственика.

Трябваше да чакаме десет минути до пристигането на шефа. Името му беше мосю Пикар. Беше французин, около петдесет и пет годишен, нисък, стегнат, облечен в идеално изгладена бяла риза и бежов панталон, официален, хладен. Лицето му по мои догадки бе привикнало цял живот да изразява принудена почтителност и да избягва показ на емоции.

— Проблем ли има? — попита с едва доловима нотка на надменност.

— Резервирахме стая, но при вас явно не е отразено — каза Пол.

— Имате ли потвърждението? — попита мосю Пикар.

Пол поклати глава.

— И ние го нямаме. Така че очевидно не е направена резервация.

— Но аз я направих… — настоя Пол.

— Явно не сте.

— Но вие имате стаи, нали? — намесих се.

— Ахмед не ви ли каза, че имаме само една свободна стая?

— И колко струва тя?

— Стаята е с балкон и гледка към морето. За колко време ще ви е нужна?

— За месец. За толкова направихме резервацията.

Мосю Пикар присви устни и се обърна към Ахмед.

Инструктира го на френски отново да прегледа книгата. Ахмед се залови да прелиства многото ѝ страници, цъкаше с език и проверяваше дали могат да ни настанят за цялото това време. Започнах да се чудя: беше ли Пол действително направил резервацията, или това бе един от многото му „пропуски“ (както ги наричаше), които изпъстряха живота ни? Вече започвах да се ядосвам на себе си, задето не бях проверила това преди отпътуването ни. Друга част от мен ме укоряваше, че се съмнявах в него; предвид, че собственикът беше доста противен, а служителят на рецепцията се държеше като сомнамбул, кой знае дали не бяха изгубили резервацията и сега не ни играеха номера, за да измъкнат по-добра цена?

Вторият сценарий взе да ми се вижда още по-достоверен след последвалата размяна на реплики. Ахмед се обърна към шефа си, закима с глава и изрече нещо, което звучеше утвърдително. Собственикът ни заговори:

— Имам добра новина. Разполагаме със стая за целия желан от вас период. Другата добра новина е, че тя е най-хубавата в хотела — малък апартамент с балкон и изглед към Атлантическия океан. Цената е седемстотин дирхама на нощ.

Лицето на Пол помръкна. Сметачната машина в главата ми мигом се задейства: седемстотин дирхама бяха приблизително осемдесет долара, два пъти по-висока цена от тази, която Пол ми каза, че е договорил.

— Но стаята, която аз спазарих, струваше трийсет и пет — посочи Пол.

— Нямате документа за резервация, нали? — отвърна мосю Пикар. — А тъй като и ние нямаме следи за такава, опитваме се да ви настаним…

— Ангажирах стая за месец при цена триста и петдесет дирхама — заяви Пол сърдит и напрегнат.

— Мосю, след като няма доказателство, разполагаме само с думи. А думите…

— Вие какво, на философ ли се правите? — процеди Пол.

Поставих ръка върху рамото му, за да го възпра.

— Не искаше да каже това — обърнах се към мосю Пикар. — И двамата сме изтощени от пътуването и…

— Точно това исках да кажа, мамка му. Тоя си играе с нас.

Мосю Пикар пусна лека усмивчица.

— Държите се, сякаш ми правите услуга, като отсядате тук. Моля, намерете си друг хотел, стига да откриете някой е това качество и чистота, който да ви предложи толкова голяма стая за цял месец. Вратата е там. Bonne chance9.

Той се обърна и се запъти към стълбите.

— Може ли да видим апартамента, ако обичате? — извиках след него.

— Както желаете.

Направих няколко крачки да го последвам. Пол остана до рецепцията ядосан и намусен.

— Идваш ли? — попитах го.

— Май ти взе нещата в свои ръце.

— Ами, добре.

Продължих нагоре по стълбите. Когато стигнахме до първата площадка, мосю Пикар се обърна към мен.

— Съпругът ви не изглежда доволен.

— А на вас какво ви влиза това в работата? — запитах.

Острият ми тон го стресна.

— Не исках да ви засегна — каза той.

— Но го сторихте.

Коридорите на горния етаж бяха тесни, но прилично боядисани, със сини керамични плочки, ограждащи касите на вратите. Изкачихме се по стълбище, широко едва колкото да побере човек със скромни размери.

— Чудесно изолиран — отбеляза мосю Пикар, когато стигнахме до дървена врата с резбовани решетести орнаменти. Отвори я.

— Apres vous, Madame10.

Влязох вътре. Пикар включи лампа върху масичка. Първата ми мисъл беше: „Господи, тук е ужасно тясно“. Намирахме се в миниатюрно пространство, представляващо дневната, е резбовани дървени маси, канапе, тапицирано е тежък брокат, и малко кресло. Цялото помещение надали беше повече от три-четири квадратни метра. Тънки ивици светлина, навлизащи през процепите на сините дървени капаци, улавяха прахта в стаята. Усетил разочарованието ми, Пикар каза:

— Нататък става по-добре.

Отвори свързваща врата и се озовахме в стая с висок сводест таван с открити дървени греди, акцентът на която бе широко двойно легло с огромни кръгли възглавници, подпрени на резбованата табла, тапицирана с избеляло червено кадифе. Всичко беше тъмно масивно дърво и в кафяво: покривалото на леглото, голямото бюро в комплект с резбован стол, солидният скрин, креслото тип отоманка с табуретка за краката отпред. Каменни стени. Банята беше приемлива и чиста с душкабина, изрисувана със сложни орнаменти. Завъртях крановете и установих, че налягането на водата е прилично. Когато се върнах в спалнята, останах стъписана. Пикар бе отворил капаците и вътре беше нахлула светлина. Тъмната пещера внезапно се бе изпълнила с кристални слънчеви лъчи. Последвах го на балкона — навън денят бе все така нажежен и ярък.

Самият балкон не беше много голям — три метра на дължина и един на широчина, — но гледката от него беше омайваща. Вдясно като на длан и почти с картографска яснота се виждаше Есувейра сред своите крепостни стени и самобитна атмосфера със средновековни бункери, криволичещи улички и с хората, движещи се сред тях.

Наляво се откриваше синята шир на Атлантическия океан.

Нима има по-добър балсам за зрението от гледката на вода? Особено на воден басейн, който ни свързва с дома?

На балкона имаше два сгънати шезлонга и малка маса. Бързо си представих Пол тук с неговите скицници, моливи и въглени, пръснати пред него, завладян от небето, от морето, от начупения силует на покривите, от странната сценична смесица на всичко, лежащо под нас. Аз щях да съм на съседния шезлонг, наведена над френска граматика, току-що върнала се от сутрешния си езиков курс, където се бях ориентирала в сложностите на субжонктива.

— Не е зле, нали? — обади се Пикар вече с по-дипломатичен тон, след като го бях скастрила преди няколко минути.

— Върши работа.

Върнах се вътре. Никога не се пазарете за цена, изправени пред великолепна гледка. Пикар ме последва.

— Аз видях имейла, който съпругът ми получи от вас — казах му.

— Никога не е получавал нещо директно от мен.

— Тогава от служителя ви, завеждащ резервациите.

— Госпожо, няма никакви следи…

— Но аз го видях. Знам, че имаше споразумение за стая с балкон и изглед към морето на цена триста и петдесет дирхама.

— Не беше този апартамент. А в момента само той ни е свободен…

— Проявете разум.

— Намирате, че съм глупав? — в гласа му отново се появи надменност.

— Започвам да си мисля, че трябва да се обадя на жената, която ме замества в счетоводната ми фирма в Щатите, да я накарам да открие имейла и да го изпрати. Тогава ще се обърна към местния орган по туризма и ще се оплача, че раздувате цените.

— Ще ви помоля да напуснете.

— Жалко. Не е лоша стая. А и бихте могли да ни имате тук за месец. Но вие си решавате, господине.

След тези думи се обърнах и се насочих към вратата. На половината път той се обади.

— Бих приел шестстотин на ден.

Без да се обръщам назад, отговорих:

— Четиристотин.

— Петстотин и петдесет.

— Петстотин. С включена закуска и пране.

— Очаквате да ви перем дрехите всеки ден?

— Два пъти седмично. Нямаме кой знае колко дрехи.

Мълчание. Палецът му се потъркваше в показалеца, винаги сигурен знак за тревожност.

— И ще сте тук целия месец? — попита.

— Мога да ви покажа билетите ни за връщане.

— За тази цена ще искам да ми платите пълната сума предварително.

Сега беше мой ред да почувствам, че везните са се наклонили мъничко в негова посока. Но като огледах апартамента, сияйната синева на северноафриканското небе, проясняваща всичко, почувствах, че трябва да взема решение. С включената закуска и пране и намалението с двеста дирхама на вечер бях спестила на двама ни общо към хиляда долара. Усетих също така, че Пикар щеше да се държи цивилизовано занапред.

— Добре, господине — казах. — Спазарихме се. Но искам писмено потвърждение на уговорената цена, преди да ви дам кредитната си карта.

Леко присвиване на устни насреща.

— Tres bien, Madame11.

— Между другото, познавате ли някого, който би ми давал всеки ден уроци по френски? Реших да усъвършенствам разговорно езика ви.

— Сигурен съм, че ще мога да намеря човек.

Слязохме обратно долу. Пикар мина зад плота на рецепцията. На хотелска бланка написа продължителността на престоя ни и цената петстотин дирхама на нощувка. Подписа се и ми подаде листа. Аз му връчих картата си „Виза“ и го наблюдавах как обработи плащането. След като приключихме с това, си стиснахме ръцете. Открих Пол седнал до маса край входа на хотела да пие ментов чай с поглед, отправен през панорамния прозорец към уличката.

— Бихте ли се разпоредили да отнесат багажа ни горе, моля — обърнах се към Пикар.

— Tres bien, Madame.

Той направи знак към мъжа на рецепцията да качи куфарите.

Пол се изправи и ме погледна невярващо.

— Не ми казвай, че ще останем — промълви.

— Ела да видиш апартамента.

Обърнах се и поех нагоре. След миг Пол ме последва. Стигнахме до следващия етаж, изминахме тесния коридор и после още по-тясното стълбище. Когато стигнахме, прекосих двете стаи, без да спирам, и излязох направо на балкона. Отвън се озовах със слънцето фронтално срещу лицето ми пред сините очертания на покривите, отразяващи бледолазурното небе, и развълнуваните води на Атлантическия океан, искрящи от ярката светлина — исках да се любувам на тази изключителна гледка. Да се дивя, че съм тук, на източния ръб на Северна Африка, високо над средновековен анклав, и че ще прекарам цял месец, потопена в това чуждо, но (вече го усещах) неизразимо притегателно кътче на планетата. Каква привилегия бе да се откъснеш от сивотата на всекидневието и да се озовеш тук. Дължах всичко това на човека в другата стая, човек, с когото толкова исках нещата да се получат както трябва.

Усетих дланите на Пол на раменете си.

— Тази гледка е великолепна — прошепна той.

— А апартаментът?

— Много е добър.

— Значи, оставаш?

Той ме завъртя и ме целуна силно. Когато усетих тъй плътно тялото му до моето с ръце, плъзгащи се под тениската ми и милващи гърба ми, а пенисът му, втвърдяващ се до бедрото ми, желанието ми лумна. Прииска ми се да залича умората, гнева, съмненията чрез чудото да се изгубя в него.

Така че го притеглих още по-близо. Протегнах ръка надолу и го почувствах да става още по-твърд под дланта ми. Хвърлих поглед през рамото му да се уверя, че вратата е затворена и багажът ни е вече в стаята, и го поведох назад към леглото. И двамата заедно се тръшнахме върху него. Започнахме да се събличаме един друг. Вече бях толкова влажна, толкова силна бе нуждата ми от него, че мигом го придърпах в себе си. Обвих крака около тялото му, за да го поема още по-дълбоко. Желанието ми бе мигновено, всепоглъщащо и само за няколко мига свърших два пъти. Това като че още повече насърчи Пол; тласъците му станаха по-дълбоки, по-бавни, отново ме отведе до ръба на бездната на лудостта, аз безразсъдно се гмурнах в нея и всяко нервно окончание у мен бе наелектризирано. Усещах, както винаги, бавното неумолимо приближаване на кулминацията на Пол и как той — неизменно невероятен любовник — я задържаше, като искаше двамата да останем слети, жадни един за друг. Когато възпирането стана непоносимо и стоновете му по-силни, почувствах лудешкото напрягане на слабините му, а пенисът му в мен стана още по-корав и проникващ. Неочаквано той се устреми напред, издаде вик, последван от разтърсване, и аз прошепнах:

— Ти си любовта на живота ми.

В този момент го усещах като абсолютна истина. Надявах се напук на всичко, че от сегашното ни съвкупление ще се появи бебе.

Пол се изтърколи встрани от мен. След трийсет часа тежко пътуване и всичкото напрежение, което го съпровождаше, отчаяно се нуждаехме от сиеста. Така че се пресегнах и дръпнах белия чаршаф върху нас, а вентилаторът на тавана се въртеше достатъчно бързо, че да прати малко студен въздух сред жегата. Обгърнах с ръце съпруга си, вече унесъл се в сън, и затворих очи.

И ето че вече бе тъмно като в рог. Докато се осъзная, в продължение на няколко странни мига нямах абсолютно никаква представа къде съм. Шумът от въртящия се на тавана вентилатор се смесваше с напевен глас от тонколони. Отворих очи. Прозорците все така не бяха затворени, никакви завеси не преграждаха погледа към звездите, блестящи със смайваща яркост в нощното небе. И после гласът зазвуча отново — пукане на високоговорител, после „Аллаххххх“, като звукът „х“ накрая бе задържан като дълга нота, насити мрака. Реалността взе да се оформя малко по малко. Мароко. Есувейра. Хотелът. Апартаментът, където щяхме да прекараме месеца. Съпругът ми, сега сгушен в ъгъла на леглото, напълно затворен в себе си и отнесен в дълбок сън. Приближих циферблата на ръчния си часовник до лицето си и открих от светещите стрелки, че сме спали почти дванайсет часа. Изпитвах належаща нужда да се изпикая. Изправих се, леко дебалансирана от тъй дълбокия сън. Вентилаторът отгоре продължаваше с настойчивото си потракване, голите ми стъпала докоснаха хладния каменен под. Температурата в средата на мароканската нощ бе умерена, антидот на нетърпимата жега, в която бяхме пътували предишния ден. Добрах се до банята, облицована с плочки в цвят ултрамарин, които ми припомниха тукашното небе и покривите на Есувейра под него. Керамичният под бе в бяло и синьо и като всичко друго в апартамента беше чист. Мосю Пикар може и да не беше от най-приятните хора за общуване, но със сигурност поддържаше стандарт в хотела си.

Усещах се напълно будна. Нищо чудно след дванайсет часа сън. След като за последен път се бях мила преди почти два дена в Бъфало, бях също така и мръсна. Изрових тоалетните си принадлежности и влязох под душа. Имаше топла вода и остана такава през двайсетте минути, докато стоях под струите ѝ. Когато излязох, увила косата си в една хавлиена кърпа, и тялото си с друга, улових отражението си в огледалото и потръпнах. Не защото изглеждах нещастна, остаряла и смачкана от живота. Сънят бе възстановил донякъде жизнеността на лицето ми, белязано преди това от тъмни кръгове на умора. Но огледалото тази сутрин ми каза, че и аз се боря с неумолимия ход на времето.

Когато се озовеш затънал в несигурност, изходът е само един: организация. Отворих пътната си чанта и облякох широк ленен панталон и синя ленена риза. После отворих гардероба и прекарах следващите петнайсет минути да окачвам и подреждам дрехите си, преди да се обърна към куфара на Пол. Поколебах се за момент, но знаех колко благодарен беше той, когато поемах в ръце битовите подробности от живота ни, така че отворих ципа. Открих хаос. Ризи, бельо, дънки, чорапи, боксерки, всичките непрани и в пълен безпорядък. Изсипах ги в плетения панер за прането, обух сандали и слязох по тъмните стълби два етажа по надолу до рецепцията. Зад плота спеше друг човек: слаб, с покафенели зъби, облечен в джелаба, в средата на четиресетте, със запалена цигара, още димяща между пръстите му, и широко отворена уста. Оставих до него панера и взех от плота купче листчета и писалка, за да напиша бележка, в която да го помоля да прати дрехите ни за пране. Но внезапно той избъбри нещо в съня си, при което се събуди и ме загледа с присвити очи.

— Съжалявам, съжалявам — промълвих. После посочих към панера и добавих: — Linge12.

Воднистите очи на мъжа се фокусираха. Погледна часовника на стената. Беше четири часът и двайсет и осем минути.

— Maintenant? — учуди се. — On est au beau milieu de la nuit13.

Преди да успея да му кажа, че прането може да почака, той изчезна през някаква задна врата и се върна няколко минути по-късно със срамежливо момиче — трябва да беше към четиринайсетгодишна — с проста памучна рокля и с коса, скрита под забрадка. Изглеждаше много сънена.

— Нямаше нужда да я будите сега — казах.

Той само вдигна рамене, после заговори на момичето на скорострелен арабски, като сочеше към панера. Тя му отвърна колебливо и чинно. Мъжът ме попита:

— Laver et repasser?14

— Да, да — отвърнах. — И ще ми трябват тази сутрин.

Още арабски към момиченцето. Тя отново отвърна свенливо, притеснена да говори пред двама възрастни, при това едната чужденка. И все пак му даде отговор. Мъжът се обърна към мен и каза:

— Ще трябва да изчакате слънцето да изгрее, за да изсуши дрехите.

— Не мога да споря с това — отвърнах и се усмихнах на девойчето.

Тя ми се усмихна в отговор.

— Шукран — казах, което е арабската дума за „благодаря“ и една от малкото, които знаех на този език. Поставих в дланта ѝ банкнота от петдесет дирхама като извинение, че беше събудена толкова рано.

— Афуан — отвърна тя с широка усмивка. „Моля, няма защо“.

И изчезна с панера.

— Ще помоля за една последна услуга — казах на мъжа. — Тъй като всичките дрехи на мъжа ми се перат, имате ли някакъв халат или нещо такова, което той да облече?

— Une djellaba pour votre mari?

— Oui, oui.

— Attendez la.15

И той хлътна през вратата зад него.

Точно в този момент гласът отново прозвуча от високоговорителя. „Аллаххххххх.“ Х-то продължи толкова дълго и толкова омайно мелодично, че нещо ме тласна да изляза навън и да видя откъде идва.

Минах под синята резбована арка на хотела и погледнах надолу към задната уличка, която не беше павирана и беше широка, колкото да побере едно превозно средство и нищо повече. Гласът, напяващ от усилвателя, отново зазвуча. Отдалечих се от хотела и само след десетина крачки се оказах обвита в мрак: враждебни входове, затворени с капаци магазини, миниатюрни алейки, разклоняващи се от тази тясна улица. Знаех, че не бива да съм тук. Все едно бях попаднала в затъмнен лабиринт. Ала гласът продължаваше да ме зове напред, приканваше ме все по-дълбоко в сенките, правеше ме безстрашна.

И тогава видях котката. Висеше на стена право пред мен, сякаш бе залепена за повърхността ѝ. Толкова изкльощавяла, мръсна и уплашена. Нима нещо ужасяващо я бе подгонило на тази стена? Беше се вкопчила в нея перпендикулярно на улицата, напълно парализирана. Тази гледка ме потресе. Невъзможната ѝ позиция — с всичките четири лапи забити в мазилката — бе толкова смущаваща, че имах усещането, сякаш леденостудена ръка е обгърнала голите ми рамене.

И тогава леденостудена ръка обгърна голите ми рамене.

Оказах се обградена от трима мъже. Появили се бяха от нищото. Един около петдесетгодишен, зле обръснат, с три зъба и безумен поглед. Въздебел хлапак — надали беше на повече от осемнайсет — с фланелка, която не покриваше косматия му корем, с лице, като че намазано с олио, сочи, стрелкащи се нагоре и надолу по тялото ми, и глуповата усмивка. Ръката беше на прегърбен млад мъж с жълтеникав тен и някак стъклено побъркано изражение. Допирът на пръстите му ме накара да подскоча. Тръснах рамене да се освободя от ръката му, извъртях се и го видях да ме гледа с очи на лунатик. Дебелото момче прошепна „Bonjour, Madame“, а мърлявият възрастен мъж всмукна от почти изпушената си цигара със загатната усмивка. Ръката мигом се върна на рамото ми. Аз отново я отметнах с рязко движение.

— Оставете ме на мира — просъсках.

— Няма проблем, няма проблем — рече дебелото момче и когато ме приближи, видях лицето му още по-мазно. — Ние сме приятели.

Опитах се да се придвижа напред, но прегърбеният обхвана ръката ми с кокалести пръсти. Не силно, за да ме задържи, а по-скоро с желание да ме докосне. Умът ми препускаше. Предположих, че дебелият хлапак ще ме сграбчи, макар за момента просто да стърчеше пред мен и да се смееше тихо. Възрастният, макар и съвсем близо до мен, само гледаше и явно се забавляваше от страха ми.

— Харесваме те — каза дебелото момче и отново издаде същия неприятен смях.

Ръката на прегърбения се стягаше над десния ми лакът. Поех дълбоко дъх, за да си върна равновесието, и бързо изчислих, че съм достатъчно близо, за да му нанеса парализиращ удар в слабините. Започнах да си броя наум: едно, две…

И тогава настана адски хаос. Един мъж дотича до нас с бастун в ръка, като отново и отново крещеше една дума:

— Имши, имши, имши.

Беше нощният служител от хотела, размахваше бастуна над главата си, готов да го стовари върху някого. Тримата мъже се пръснаха в различни посоки и ме оставиха да стърча замръзнала от ужас на мястото си.

Веднага щом стигна до мен, служителят ме хвана за ръката, както баща би постъпил с дете, забъркало се в голяма неприятност, и ме задърпа по улицата далеч от опасността.

Когато стигнахме до хотела, той само дето не ме натика вътре. Наложи му се да поседне за момент, за да се успокои. Аз също се тръшнах на един стол шокирана, изтръпнала, засрамена от глупостта си.

Нощният служител посегна към цигарите си и с треперещи ръце запали една. След като всмукна дим и дойде малко на себе си, изрече две думи:

— Jamais plus.

Никога повече.